Сандра Канфийлд
Забранена страст (1)

Първа глава

Краят на август

Ана Рейми не проля и една сълза за починалия си съпруг. Не заплака и когато стоеше до безжизненото му тяло, положено в леглото — едно от многото легла, които не бяха споделяли — в крайморската къща, която бяха наели за лятото в Кукс Бей, щата Мейн. Нито пък заплака, когато гледаше мъжа си в обшития със сатен махагонов ковчег в погребалното бюро на Моргънстърн. Въпреки това слабият като вейка Илая Моргънстърн, с глас, достоен за едноименния пророк, й бе напъхал кърпичка в ръката. Помни ми думите, бе рекъл той на помощника си, поглаждайки прошарената си брада, въпрос само на време е кога ще дойдат сълзите. Специалист по въпроса на човешката мъка, той знаеше, макар Ана да не бе наясно, че нейното самообладание не можеше да продължи вечно, просто защото то се противопоставяше на естественото й положение на вдовица.

Ала самообладанието й бе устояло — и по време на двата дни приготовления за погребението, и по време на сякаш безкрайната литургия, която отец Сантълайсис изнесе в църквата „Света Катерина“, въпреки че я почетоха само неколцина скърбящи, и по време на също тъй дългото пътуване до гробището. Бе устояло, защото Ана знаеше нещо, което Илая Моргънстърн не знаеше: плачът бе лукс, който тя не можеше да си позволи. И по-точно — той бе човешко проявление, а цели двайсет и две години Ана бе лишена тъкмо от човешкото. Хората около нея може и да бяха направени от плът и кръв, от емоции и чувствителност, но животът я бе принудил тя да не бъде нищо друго, освен стомана.

И освен това, мислеше си тя, докато чистачките на лимузината се бореха с неочакваната буря, как можеше да заплаче, след като усещаше пълната си вътрешна пустота? Как можеше да заплаче, след като не изпитваше нищо друго, освен жестока пустош? Дори и сега, когато си задаваше тези въпроси, тя знаеше, че лъже самата себе си. Ако не друго, това лято й бе разкрило, че все още можеше да изпита чувство. Част от нея се наслаждаваше на това абсолютно неочаквано откритие, докато друга част желаеше предишната, удобната мъртвешка пустота. Трудно бе да се живее с грях, невъзможно бе да приютиш срама.

Тази последна нейна мисъл предизвика обичайната реакция. Тя погледна лявата си ръка, върху която сега имаше само блед белег от венчалната й халка. Успокои себе си с увереността си, че можеше да бъде всичко друго, само не и лицемерка.

— Добре ли си? — попита я тих глас, докато колата най-сетне зави по тесния, посипан с чакъл път към гробището.

Ана, чиято бледност контрастираше силно на фона на обикновения й черен костюм, я погледна с тъмносините си очи. Черната шапка бе кацнала върху сноп къси, златисти къдри, повечето от които се съпротивляваха срещу причесването си. Взирайки се през черния воал, който повече затваряше Ана, отколкото да я предпазва, тя се вгледа в жената, която седеше срещу нея. В един миг изпита обезпокояващото чувство, че виждаше по-скоро очите на мъжа си, отколкото тези на зълва си. Въпреки че Джак бе с три години по-възрастен от сестра си Кари, и двамата, с техните кестеняви коси и сиви очи, често ги взимаха за близнаци; докато болестта не бе състарила и изцедила Джак така, че изглеждаше далеч по-възрастен от своите четирийсет и шест години.

— Добре съм — отвърна Ана, неспособна да извърне поглед от другата пътничка в колата.

Искаше й се дъщеря й да я погледне, но младата жена не го стори. Тя просто гледаше през изпъстреното с дъждовни капки прозорче — не бе променила положението си, откак се бяха настанили на плюшените седалки на колата. По време на опелото Мег бе решила да седи сама и изглеждаше и по-млада, и по-стара за своите двайсет и две години. Ана се почуди дали Кари усещаше това тъмно подводно течение, което се бе появило съвсем наскоро между необичайно близките някога майка и дъщеря. Дали Кари бе забелязала как се ограничаваха само до минималния неизбежен диалог? Или начина, по който Мег винаги си намираше извинение да напусне стаята, когато майка й влезеше? Дали Кари намираше начина, по които всяка страдаше сама за себе си, за странен?

Ако Кари бе усетила напрежението, то тя тактично го бе игнорирала — и сега, както в предишните няколко дни. Вместо това рече:

— На Джак щеше да му е много неприятно, че вали в днешния ден.

Ана Превключи вниманието си от дъщеря си към зълва си.

— Знам.

Кари се усмихна, временно забравила, че мисията, която изпълняваха, бе тъжна.

— Той никога не можеше да понесе да се затвори вкъщи. Винаги му се искаше да е навън и да прави нещо — да се катери по дървета, да крачи по плажа, да плува в залива — усмивката на Кари се разтегли. — Казвала ли съм ти за онзи случай, когато изряза дупка в леда — беше в най-студения януари, регистриран някога в Мейн — и влезе да поплува? — Тя не изчака отговора на Ана. — Мама едва не ни преби. Пляска ни по дупетата по целия път до дома.

Да, помисли си Ана, това бе мъжът, обичащ забавленията, с когото се бе запознала и за когото се бе омъжила, бащата на детето й, мъжът, когото бе обожавала с цялата си душа и сърце. Сега, като гледаше в миналото, тя не бе съвсем сигурна в кой точно момент бракът им бе тръгнал назад. Знаеше за болестта му още от началото. Просто не бе схванала какво означава да бъдеш омъжена за диабетик, при това диабетик, който не признаваше диетите и лекарствата, диабетик, който безразсъдно търсеше усложненията. С всяко следващо отпадане на тялото му, предизвикано от собствената му небрежност, то добавяше по още един ред тухли върху стената, която бе започнала да се издига още по-рано помежду им. Капката, която преля, дойде преди три месеца. Думите на доктора, лишени от всякакво подслаждане, сякаш отново изплуваха в съзнанието на Ана.

— Колко зле е? — беше попитала тя.

— Мъжът ви е получил мозъчен инсулт. Изцяло е парализирана дясната му половина, функциите на бъбреците са увредени, засегнат е и говорът му.

— Непоправими ли са пораженията?

— Невъзможно е да се предскаже. Ще го стабилизираме, ще направим каквото е възможно, за да предотвратим втори удар, след което ще започнем рехабилитацията. — Ана разбра, че докторът избираше внимателно следващите си думи: — Трябва да не забравяте, че тялото му е разрушено от диабета. Трябва също така да разберете, че до голяма степен възстановяването му зависи от това колко е силна волята му да се бори.

След като Джак се стабилизира, докторът му предписа продължителна рехабилитационна програма. Живееше в специално наета къща, където терапевтите се опитваха отново да го направят самостоятелен и независим. Не мина много време, обаче, преди всички да разберат, че Джак не искаше да се посвети на тази работа.

— Джак, ти дори не се и опитваш — смъмри го Ана. — Рехабилитаторката каза, че не искаш да вършиш онова, което тя те моли. — След тези думи Джак задраска с усилия по бележника, който държеше винаги под ръка. — Ще престанеш ли да пишеш всичко в този проклет бележник. Докторът каза, че можеш да говориш. Добре де, добре, знам, че не можеш да говориш нормално, но никога няма да заговориш като хората, ако не започнеш да се упражняваш.

Ала и нейните пиперлия приказки не допринесоха с нищо мъжът й да се активизира. На практика Джак се бе отказал от програмата — решение, срещу което всички се възпротивиха, но безуспешно.

С всеки изминал ден той изглежда потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква черна бездна и това най-искрено тревожеше Ана. Нещо повече, той се държеше все по-оскърбително в емоционално отношение, отколкото когато и да било преди. Още от началото, когато здравето му взе да се влошава, тя свикна с гневните му изблици и стоически ги понасяше. Това обаче си бе казало своята дума. Тя бе започнала да се пука по шевовете. Усещаше, че духът й — онова неопределимо нещо, която превръщаше нейното аз в истинско аз — се изгуби, изчезна някъде с все по-увеличаващото се влошаване на състоянието му.

Приближавайки пълното си изчерпване, боейки се, че един ден щеше да се събуди и да открие, че вече изобщо не съществува, тя с облекчение прие предложението на мъжа си да затворят къщата си в Кънектикът и да прекарат лятото в града на младостта му. Ана си помисли, че тъкмо от това преместване се нуждаеха и двамата. Може би именно морето, този символ на вечността, щеше да й помогне да се възстанови. Може би магическите му води щяха да изпълнят празнотата, която заплашваше да я погълне. И може би, просто може би, спомените, пробудени от морето, спомените за времето, когато тя и съпругът й бяха щастливи и едно цяло, щяха да помогнат в емоционален план на Джак, ведно с това, че щеше да бъде близо до сестра си, която обичаше.

Как би могла да знае, че животът възнамеряваше да изиграе най-неочакваната си карта и че след като играта свърши, Джак ще бъде вече мъртъв? Как би могла да знае, че това лято, вместо да се превърне в нейно спасение, щеше да я принуди да пристъпи клетвата, на която бе държала най-много? Как би могла да знае, че скоро щеше да се превърне в непознат за самата себе си човек?

Лимузината спря с изскърцване и това прогони мислите на Ана. Хвърли още веднъж поглед към Мег, с надеждата поне за капчица прошка, молейки се дори за частица състрадание. Не последва обаче нито едно от двете. Младата жена отвори широко вратата, преди колата да бе напълно спряла, и се втурна презглава в проливния августовски дъжд.

— Мег, почакай за чадъра — извика леля й, но без никакъв ответ. Кари погледна Ана. — Разстроена е — рече тя, опитвайки се да предложи правдоподобно обяснение за странното поведение на племенницата си.

— Да, така е — кимна Ана, не смееше да си позволи да каже още нещо.

Появи се огромен черен чадър, държеше го лично Илая Моргънстърн. Малко по-нататък шестима практически непознати мъже с приведени срещу вятъра и дъжда глави, се бореха с ковчега. Ана знаеше, че са приятели на Кари, нейни съграждани, които благосклонно бяха предложили да носят ковчега. Един от тях бе Харпър Флеминг, адвокат, с когото Кари излизаше, откакто се бе развела. Дали Харпър и останалите мъже не смятаха за странен факта, че Джак Рейми нямаше приятели?

Ана пристъпи напред, водена от Илая Моргънстърн, който малко преди това бе прошепнал на шофьора на лимузината Арти Уато, че сега вече щяха да станат свидетели на сълзите. Арти Уато си нямаше и представа какво имаше предвид Илая. Макар че в Кукс Бей да бе добре известно, че Арти, собственикът на единствената лимузина в града, бе такава душица, че и на мравките път сторваше, знайно бе също така, че Арти не бе особено интелигентен. Или още по-точно казано, обхватът на вниманието му понякога се изчерпваше до една наносекунда. Понякога забравяше кого и накъде щеше да вози. Тогава човек можеше да го намери — объркан и изплашен — да броди край морето.

Сега Арти гледаше изпод козирката на шапката си как Ана крачи из гробището, а високите токове на черните й обувки потъваха в пропитите с влага чимове. Тя се взираше през сивия дъжд, жадуваща нещо, което да отвлече вниманието й от предстоящото. Водена от отчаяние, тя се застави да огледа околността. Старото и чудато парче земя сякаш бе отнето от близката, настръхнала гора, която заплашваше да си го върне обратно при първа възможност. Дъбовете с широките им листа, боровете, високите ели и царствените смърчове, чиято зеленина сякаш оформяше величествен, дантелен навес, обрамчваше гробището. Превити към мократа земя, под тези часовои се издигаха огромни папрати с порести листа. Мъхове и лишеи растяха в изобилие — досущ изложба на смарагдите на някой горд бижутер. Поточе, преливащо бреговете си от дъждовете напоследък, се виеше сред гората, покрай коренаците на едрите дървесни стволове. Вътре в гробището надгробните камъни се издигаха като благородни стражи, изключая няколко, които, сякаш уморени от неблагодарната си служба, се бяха наклонили под най-странни и непочтителни ъгли. Без да обръща внимание на дъжда, една катеричка бе приклекнала до такъв катурнат камък.

Въпреки чадъра дъждът измокри полата на Ана още преди да стигне относителния подслон на зеления навес. Остави се да я отведат до един стол, чието местоположение, съзнателно или не, целеше да я отдели от останалите. И тъкмо това символизираше чувствата й в момента — всичко онова, което бе изпитвала през цялото време на бавно разлагащия се неин брак.

Разлагане. Това бе единственият физически акт, който съпругът й бе успял да довърши в земния си живот. При тази безрадостна мисъл Ана отклони поглед от ковчега с неговите изящно резбовани ръбове. Не й се искаше да погледне и към зеещата в земята яма. Вместо това се вгледа в надгробния паметник на предците на Джак, в по-новия паметник на родителите му.

Първите не бе виждала изобщо, а вторите познаваше съвсем бегло. Родителите му й бяха дали да разбере още от началото, че децата им, потомци на бащите основатели на града, ще почиват в мир до самите тях. Бяха запазени и две места за съпрузите на Джак и Кари. Както винаги досега мисълта, че ще лежи до хора, които едва познаваше, до един мъж, който непрестанно се стремеше да я изключи от живота си, я накара да се почувства като попаднала в капан.

Споменът за бележката, която мъжът й бе написал, отново я обзе.

„Намирам се в капана на това тяло… — бе надраскала неуверената му ръка, бавно, мъчително — … освободи ме.“

Сякаш говореха демоните от черната бездна. Тези черногледи дяволи плашеха Ана, макар и по-късно тя да бе разбрала, че онова, от което най-много се боеше, бе, че молбата на мъжа й не я бе изплашила достатъчно. Би трябвало да бъде потресена, но не бе. В един съвсем кратък миг молбата му бе донесла отново единение между тях. Това бе мъжът, когото тя бе обичала повече от всички други, мъжът, за когото би сторила всичко на света.

— А… Ана, мо… о… ля те.

Това бяха първите думи, които бе произнесъл след инсулта, и те се обвиха около Ана, досущ като някакви копринени окови. Дори и сега Ана усети как сърцето й се свива при тази негова молба. Не, тя не искаше да мисли за болката, която очите му излъчваха. Не можеше да мисли за жалостивата му молба. Вместо това се опита да се съсредоточи върху проповедта (всичко ще се превърне в пепел, всичко — в прах), която четеше облеченият в черно расо отец Сантълайсис. Насили се да гледа към букетите бели карамфили, пръснати върху ковчега, към подигравателния вид на черната дупка в земята, към разнородната група скърбящи. Мег отново бе седнала зад леля си — и двете бяха с почервенели от плач очи.

А Ана все още не можеше да заплаче, макар и да знаеше, че всички очакваха това от нея. Забеляза, че от време на време някои си шепнеха нещо. За нея ли говореха? Дали някой бе забелязал, че не носеше венчалната си халка?

Досущ като наказание за липсата на сълзи, срамни видения неуморно шареха из съзнанието й, видение как силните ръце на любовника й я обгръщат, видение на горещите му, пламенни устни, впити в нейните, видение за съвкуплението — тъй цялостно, че я бе изплашило?

Не, по-скоро я изплаши дълбината на собственото й желание. В онзи управляван само от страстта миг тя не даваше и пет пари за това кое бе праведно и кое грешно, за смъртта и за безсмъртието. Интересуваше я само как да се запълни онази ужасна празнота, която битуваше у нея тъй отдавна. И той я бе запълнил — тялото й, сърцето й, душата й. Докато лежеше под него, с шума на прибоя, който връхлиташе брега, с блестящата луна в обкования сякаш със звезди небосвод, тя мълвеше името му в бездиханен шепот. Там и тогава тя се закле пред себе си. Макар че това неблагоразумие повече нямаше да се повтори, дори и да се наложеше да плати и най-високата цена за него, тя никога нямаше да съжалява, че се бе случило. А и как би могла, след като той я бе накарал да се почувства отново жива? Свела глава, тя се помоли за прошка, не толкова за собствената си изневяра, колкото за непокаянието си.

Отче, прости ми, защото съгреших…

— Отче, молим се Ти да бъдеш с онези, чиито сърца болят, да утешиш семейството на Джак Рейми в това трудно за него време…

Прогърмя светкавица и гърмът удави и молитвата на Ана за опрощение, и молитвата на отец Сантълайсис за утеха. Не можа обаче да удави болезнените спомени за това колко бързо й се бе наложило да плаща цената за изневярата си, цена, за която тя нямаше и представа колко висока щеше да бъде.

— Къде беше?

Думите, повече обвинение, отколкото въпрос, бяха запратени в лицето й само минути след като се бе разделила с любовника си. Срещата с дъщеря й изненада Ана, не се очакваше тя да се върне за уикенда, имаше да учи за приключването на сесията. Сепната, гузна, Ана прокара пръсти без пръстени през разрошената си коса, питайки се дали златистите къдри издаваха милувките на мъж, чудейки се дали по дрехите й имаше следи от пясъка.

Преди да успее да отговори, дъщеря й се втурна насреща й с думите:

— Ти си била с него, нали?

— Мег, чуй ме…

— Господи, мамо, как можа?

— Мег…

— След като тате лежи тук?

— Мег, ще ме изслушаш ли?

— Не, няма! Няма да те слушам как се опитваш да ми обясниш защо си си намерила любовник! Няма да те слушам как се опитваш да ми оправдаващ държанието си на разгонена кучка…

Изплющялата по бузата на Мег длан на Ана доведе сблъсъка до рязък край. Ана гледаше и изумена не можеше да повярва на очите си (нима наистина бе ударила дъщеря си?) как кафявите като на кошута очи на Мег се изпълват със сълзи. Изумлението й скоро премина в отчаяние, когато Мег, заприличала изведнъж повече на малко момиченце, отколкото на млада жена, направи крачка назад. Ана бе пристъпила напред, инстинктивното действие на майката, която иска да утеши нараненото си дете. В този случай — детето, което сама бе наранила.

— Мег, мила, извинявай!

Мег обаче не се интересуваше от извиненията й. Вълнуваше я само това да избегне присъствието на майка си и го стори, като изтича от стаята.

— Почакай! Трябва да поговорим.

Мег дори не забави крачка и на Ана й се наложи да я настигне. Хвана дъщеря си за рамото и я завъртя около оста й. С изражението, присъщо само на човек, изживял единствено кратък отрязък самодоволен и привидно праведен живот, Мег отвърна предизвикателно:

— Нямам какво да говоря с теб. Нито сега, нито когато и да е!

Дръпна се, освободи се от майка си и отново тръгна да излиза от стаята. Неочаквано, добавяйки и лъжата към залога си, тя се извърна. Очите й — студени и вече сухи — срещнаха погледа на майка й.

— По-добре татко да бе умрял, отколкото да научи, че си го предала.

Дори и да знаеше какво да отвърне, Ана нямаше сърце да го стори. Трудно бе да проговори, когато сърцето й бе изтръгнато от гърдите й и бе запратено в краката й. Затова тя само изгледа как дъщеря й излезе от стаята. Същата нощ, след като сънят й бе тъй далечен като звездите, Ана се закле, че ще накара дъщеря си някак си да я разбере. С идването на утрото обаче целта й се промени драстично. Преди да успее да стори каквото и да е друго, тя трябваше да се изправи лице в лице със смъртта на мъжа си.

Отново прогърмя и този път отец Сантълайсис възприе гърма като знак да приключва с проповедта си. Пристъпвайки напред, с люлеещия се златен кръст на врата си, той поговори лично с Ана и остави останалите опечалени да си шушнат помежду си. Изведнъж всички разговори стихнаха и на тяхно място се възцари неловка тишина.

Ана вдигна очи.

Някакъв мъж бе застанал току до навеса, под дъжда, на почтително разстояние от семейната церемония. Лимоненожълто, дълго до кръста найлоново пончо се спускаше от раменете му. Под лъскавата материя се виждаха части от морскосиньо-сива униформа. Държеше в ръце сламена каубойска шапка, която въртеше в бавни кръгове. На кръста му висеше тежък кобур. Шерифът Джеймз Тейт изглеждаше така, сякаш бе дошъл, по работа, за което обаче съжаляваше.

— Мисис Рейми — рече той.

При вида на шерифа Тейт у Ана се появи чувството на безпокойство. След като той произнесе името й, тя се изправи, сякаш инстинктивно предусетила, че идването му нямаше да бъде от приятните.

— Харпър… Кари… отче — кимаше шерифът, докато минаваше сред опечалените.

Харпър Флеминг единствен удостои поздрава му с кратък отговор:

— Шерифе…

Когато блюстителят на закона се изправи пред Ана, той повтори името й:

— Мисис Рейми.

— Да.

— Мисис Рейми, госпожо, извинете, че се натрапвам в такъв момент, но… ами, работата е в това, че трябва да прекратя церемонията, преди тялото да бъде погребано. Няма смисъл да се погребва и след това отново да се изкопава.

Изявлението му предизвика няколко ахвания. Най-накрая Ана изрече:

— Не разбирам.

В отговор шериф Тейт бръкна в якето си и извади от джоба на ризата си сгънат лист хартия.

— Имам заповед тялото да бъде ексхумирано — а в дадения случай да предотвратя погребението — на тялото на Джак Натаниъл Рейми.

Докато изричаше това, той подаде листа на Ана, която го взе, погледна го, почти не усещайки, че чувството на безпокойство, което свиваше стомаха й, нарастваше с гигантски скокове.

Напред пристъпи Харпър Флеминг и взе листа, който тя изглежда силно желаеше да даде някому, и го прегледа с погледа на адвокат. След което прикова шерифа с един-единствен въпрос:

— Какво става, Джим?

Джеймз Тейт завъртя шапката си в ръка, посмачка при това периферията й и сетне рече:

— Ами, изглежда доктор Гудман смята, че май е прибързал, като не е направил аутопсия.

Стомахът на Ана се сви на топка — гърчеща се и извиваща се като змия.

— Не разбирам — повтори тя.

— Ами, вижте сега, няма за какво да се безпокоите, мисис Рейми — рече шерифът. — Защо вие и Кари не… — той погледна към жената, с която бе съученик и в прогимназията, и в гимназията, водачка на клакьорките при неговите мачове като куотърбек. — Защо не си починете малко? По-късно, може би тази вечер, бих могъл да дойда у вас и, ами… бихме могли да поговорим малко.

На пръв поглед предложението му прозвуча като неофициално. Ана обаче не бе толкова глупава, че да се заблуди от първоначалното впечатление. Кари — очевидно — също, защото Ана забеляза как се бе вкопчила в ръката на Харпър. Тя също бе пребледняла. От друга страна Мег изглеждаше студена, в присъствие на духа, сякаш хем участваше в случилото се, хем бе някак си извън него. Що се отнася до другите, никой не можа да изрече нищо — поне докато Ана не се отправи към лимузината. Чак тогава започнаха шушуканията. И още преди да се завърне в наетата къща, целият град вече жужеше с новината за онова, което се бе случило в гробището. Фрази като нечестна игра и извикана на разпит се носеха безмилостно из градчето, макар и изречени шепнешком; сякаш човек можеше да произнесе каквото си поиска, стига да е иззад вдигнатата пред устата му длан.

Същата вечер шерифът Тейт пристигна в къщата и причината за посещението му стана ясна още с идването му.

— Мисис Рейми — започна той, докато сядаше на дивана във всекидневната, отново взел в ръце шапката си, — съпругът ви беше ли паднал духом?

Ана, която бе имала на разположение няколко часа, за да се измъчва относно посещението на шерифа, нямаше намерение да протака разпита.

— Разбира се, че съпругът ми бе паднал духом, шерифе. Той бе тежко болен. Беше тежко болен от дълго време.

— От диабет, нали?

— Точно така, а диабетът му бе усложнен напоследък от инсулт.

— Кен Ларсен работеше с него, нали така?

Това, че шерифът Тейт знаеше за Кен Ларсен, изненада Ана, макар веднага да се самоукори за това. В градче с големината на Кукс Бей, всички знаеха всичко — или поне си мислеха, че е така. Това, което я изненада най-много, обаче, бе, че Кен не дойде на погребението, факт, който тя осъзна едва сега.

— Да, той е рехабилитаторът, когото наех да работи с Джак.

Шерифът Тейт кимна.

— И как вървеше възстановяването на съпруга ви?

— Зле — отговори откровено Ана, защото можеше да заложи солидна сума, че шерифът Тейт вече бе разпитал Кен Ларсен. Защо — това още не й бе ясно. И преди шерифът Тейт да може да изрече още нещо, Ана попита: — За какво изобщо става дума? Защо доктор Гудман е решил да прави аутопсия?

Джеймз Тейт прокара ръка по тила си, за да спечели време. Всичко в държанието му бе добре премерено, бавно, включително и тихият му тон, с който най-неочаквано и рязко попита:

— Мисис Рейми, съпругът ви молил ли ви е някога да турите край на живота му? Молил ли ви е някога да му помогнете да се самоубие?

Дъхът на Ана секна. Опита се отговорът й да прозвучи като на потресена от въпроса:

— Разбира се, че не.

Но преди още Ана да успее да отговори по-пълно, шерифът се изправи и се усмихна.

— Е, това е всичко — рече той и додаде: — Благодаря за това, че ми отделихте от времето си.

Ана също се изправи, молеше се коленете й да издържат, молеше се поведението й да изглежда нормално.

— Защо, за бога, ви дойде на ума да ме питате такова нещо?

Докато крачеше към входната врата, шериф Тейт нахлупи шапката си. Обърна се към нея и на лицето му се изписа усмивка от типа: Довери се на старото момче.

— Просто обичайната практика, госпожо.

Но Ана заподозря, че това, което ставаше, съвсем не бе обичайна практика. Всъщност, бе твърде далеч от нея. Отказът на доктор Гудман да отговори на телефонните й обаждания не бе обичайна практика, нито пък фактът, че, ако се вярваше на слуховете, доктор Гудман бил наредил трупът да се превози до Огъста за по-детайлно изследване. Единственото, което бе в рамките на обичайната практика, бяха слуховете, които се разпространяваха свободно и с бясно темпо.

И най-сетне онова се случи. Седем дни след погребението Ана бе арестувана. С учтиво извинение шериф Тейт я обвини в убийството на съпруга й, прочете й правата й и я откара в ареста.

Ана се почуди защо му бе потрябвало толкова много време, за да го стори.