Сандра Канфийлд
Забранена страст (14)

Четиринадесета глава

— Здрасти. — Ана искаше да прозвучи като поздрав, а думата звънна като ласка.

— Мислех си, че си ти — рече Слоун, макар дяволски добре да знаеше, че беше тя. Образът й не напускаше съзнанието му нито за миг, сънуваше я всяка нощ или по-скоро — когато успяваше да прогони мислите си за нея и да заспи. Накратко казано, тази седмица бе истински кошмар.

Ана прокара пръсти през косата си и Слоун веднага усети как го прободе ревност. Не би му се искало нищо друго, освен той да прокара пръсти през тези пухкави, златни кичури.

— Ами аз… ъъъ… дойдох да напазаря — рече Ана и осъзна пълната глупост на думите си в мига, в който ги произнесе.

— Да, аз — също. В петък винаги се отбивам да взема това-онова — усмихна се Слоун. — Нали разбираш, натрупване на ергенски провизии за седмицата, неща като бира и соленки, бира и фъстъци, пак бира и бира.

Ана се усмихна, запита се как бе възможно мъж с такава опустошителна усмивка да остане ерген.

— Звучи доста хранително. Особено бирата.

Усмивките им се стопиха, всеки се изправи пред своя морална дилема. Ана се запита дали бе по-добре да си признае, че е открила и друг привлекателен мъж, освен съпруга си или да се самозалъже, че не го харесва?

Слоун се питаше дали ако си признаеше, че желае нечия съпруга, вината на един мъж щеше да е по-малка? Колко ниско би паднал даден мъж, ако излъже най-добрия си приятел? Когато на празненството Харпър го бе попитал доколко добре познава Ана, той бе намекнал, че не я познава добре. Харпър не рече нищо повече, но Слоун се почувства неудобно. Досущ както се чувстваше и сега. Знаеше, че Инес Гудж имаше очи и на гърба си. Дори и сега, докато си помисли това, усети как го гледат чифт втренчени очи. Хвърли поглед към края на прохода между гондолите и видя иззад тезгяха да наднича куче.

Обърна се към Ана и рече:

— Било само куче.

Странно, но забележката му сякаш прибави някаква нередност към разговора им, сякаш и двамата бяха наясно, че трябваше да внимават. Като имаше това предвид, Слоун подбра внимателно следващите си думи.

— Разбрах, че мъжът ти отново се е разболял. — И при вида на изненаданата Ана, добави: — Кари казала на Харпър. Той пък ми спомена, като се отби.

— Да — отвърна Ана. — Събори го бъбречна инфекция.

— Сега как е?

— Не е добре.

— Съжалявам много — рече Слоун. Последва кратка пауза. — А ти как си?

На Ана й се прииска да му каже, че и тя не е добре, че се усеща сякаш попаднала в капан, че се бой и е по-самотна от всякога. Искаше да му каже, че се чувства така, сякаш пропада в мрака, че същността й избледнява, обезцветява се, става все по-ефимерна. Искаше й се да му разкаже всичко това, ала бе програмирана да рече друго.

— Добре съм.

— Не изглеждаш така — рече прямо Слоун. — Виждаш ми се изтощена.

За всяка друга жена в нейното състояние би помислил, че е на ръба на срива, но жени като Ана не изпадаха в срив. Те просто се привеждаха, привеждаха се отново и отново, докато насрещните ветрове не отминеха над раменете им. По-нататък хората дори преставаха да забелязват, че са се привели.

Ана сама се изненада, че се усмихна.

— Подобно ласкателство може да завърти главата на всяка жена.

Макар че тя се усмихна, Слоун почувства, че забележката му разстрои Ана. Поиска му се да не е бил толкова откровен.

— Нямах намерение да намеквам, че не си красива, а само че изглеждаш уморена.

През ума на Ана минаха няколко мисли едновременно: че Слоун също изглеждаше уморен, сякаш недоспал; че кученцето изчезна; че може би той просто й подхвърляше комплимент.

— Такава ли съм? — попита тя. — Красива?

Хвърли въдицата си дълбоко в разбунените води.

Въпросът й обърка Слоун — не толкова, че го бе задала, колкото, че бе имала нужда да го зададе. Ала тя я изпитваше тази необходимост — при това отчаяно. Можеше да забележи това отчаяние в дълбините на красивите й сини очи.

Преди да успее да отговори, тя извърна глава и рече:

— Съжалявам. Това бе глупав въпрос.

Профилът й, ако се изключи крайчеца на фината й вдигната брадичка, бе скрит от руното копринени къдри. На Слоун му се поиска повече от всичко на света да повдигне с показалец тази брадичка и да извърне главата й така, че да може да вижда очите й. Не го направи, защото този жест щеше да изглежда неуместен на обществено място. Не, не това бе причината. Истината бе, че се боеше, че ако я докосне, всичко щеше да лумне в нажежени до бяло пламъци.

— Ана, погледни ме.

Гласът на Слоун окъпа Ана, стопли я, прогони объркването й. И все пак, не можеше да го погледне. Защо бе задала този толкова смешен въпрос? Тушът бе виновен!

— Ана… моля те.

Не можа да устои на думите „моля те“. Бавно, очевидно изгубила воля, тя наклони глава, докато погледите им не се срещнаха. Видя как очите му потъмняха. Видя как адамовата му ябълка потрепна, докато преглъщаше. Чу го как прошепва:

— Ти си невероятно красива.

Искаше й се думите му да нямаха никакво значение за нея, ала имаха. Всъщност, имаха твърде голямо значение. За пръв път от много време насам тя се почувства красива. Беше приятно усещане, ала неподходящ мъж бе причината за това й усещане. Отново извърна поглед.

— Липсваше ми — призна Слоун с дълбок, пресипнал глас.

Ненавиждаше се за това, че го каза, че притисна Ана до стената, ала думите сякаш сами извираха от сърцето му. Бяха безразсъдната жътва на прекалено много безсънни нощи.

— Недей — въздъхна Ана и се озърна гузно. — Не тук.

Не тук. Не сега. Никога. Защото аз не ти принадлежа!

Не изрече тези думи, но Слоун ги чу, сякаш ги бе произнесла ясно и високо. Забиха се като нож в него. Дълбоко. Болезнено. Отрезвяващо. Той се прокашля и рече.

— Подадох молба за работа и, ако ме приемат, скоро ще замина от Кукс Бей.

Необходими бяха няколко мига, за да осмисли думите му. А когато това стана, някакво тъмно чувство, което сякаш изпразни стомаха и душата й, прониза Ана.

— Закъде? — чу се тя да пита, опитваше се тонът й да прозвучи нормално, сякаш съобщението му изобщо не я засягаше.

— За Северно море.

— Северно море ли?

Тонът й се повиши; сърцето й заби по-силно. Северно море? Без карта под ръка не можеше да се ориентира къде точно бе то, но знаеше, че бе на другия край на света.

— Да — отвърна Слоун в опит да запази същия спокоен тон. — Ще ръководя подводните дейности за една петролна компания.

— Подводни ли?

— Занаят, който усвоих във флота. — И преди Ана да успее да рече още нещо, Слоун добави: — Научих за тази работа преди време и… ами… обадих се тази седмица. — След като реших, че ще полудея, ако само мисля за теб. — Казаха, че ще ме известят скоро.

— Кога?

— Може би до няколко дни. А може би и по-късно. Зависи кога ще започне сондажът.

„Кажи ми да не заминавам!“, помоли я Слоун, макар да знаеше, че нямаше правото на това. Нямаше право на нищо.

„Не заминавай!“, искаше да извика Ана, но нямаше правото на това. На нищо.

Вместо това Слоун рече:

— По-добре ще е, ако замина.

— Да — съгласи се Ана.

И така, те се гледаха един друг, знаеха, че бяха изрекли истината, знаеха, че от нея боли.

Неочаквано излая куче. Ана и Слоун подскочиха, сякаш бяха стреляли по тях. Слоун се завъртя на пета; Ана погледна към края на прохода. Очакваха да видят кучето. Не очакваха да видят Инес Гудж, която, вдигнала пудела на ръце, ги наблюдаваше тъй внимателно, че в сравнение с нейния, интересът на кучето изглеждаше незначителен. Откога ли стоеше там? Какво бе дочула? И дали и двамата изглеждаха тъй гузни, както се чувстваха?

Слоун отново се извърна към Ана и рече отчетливо:

— Моля те предай най-добрите ми поздрави на съпруга си.

Спокойствието на тона му предполагаше, че нямаше нужда да се безпокоят, че Инес Гудж бе подслушала нещо.

— Ще го сторя — рече Ана.

— Радвам се, че се срещнахме.

— Аз също.

След тези думи Слоун си тръгна и остави Ана с разтуптяно сърце, с натежало сърце. Съществуваше съвсем реална възможност повече изобщо да не го види. Може би тъкмо поради това, докато вземаше различни неща от лавиците, тя продължи да го следи с ъгълчето на окото си, сякаш се опитваше да натрупа последни спомени за него.

Той купи само опаковка с шест бири и докато плащаше, разговаря с Инес Гудж със спокойствие, на което Ана завидя. След това излезе от магазина, а навярно и от живота й, без изобщо да се обърне.

Ана изчака да се появи безчувствеността, чрез която се стремеше да оцелее; щеше да бъде добре дошла за момента, ала изобщо не се появи. Вместо това си остана с кървящо от болка сърце и то я накара да се запита дали наистина искаше да изпита каквото и да е чувство. И каква бе причината за изпитваната болка? Заминаването на Слоун или нейното оставане? Той току-що бе излязъл от магазина и се бе запътил към останалата част от живота си, докато тя си оставаше на място, в капана на един свят, в който утрешният ден щеше да е също като днешния.

Обзе я вледеняващ страх. Опита се да не обвинява Джак за затвора си, ала нямаше кого другиго да обвини. Не носеше никакво удовлетворение човек да обвинява нещо тъй нехайно, като съдбата.

— Това ли ще е всичко? — попита Инес Гудж със спокоен, а не обвинителен тон.

Погледът на Ана пробяга по нещата, които машинално бе поставила върху тезгяха. За някои от тях дори не си спомняше, че ги бе сложила в кошницата. Не помнеше твърде много извън съобщението на Слоун, че възнамерява да замине.

Подадох молба за работа… Ще замина от Кукс Бей…

Северно море… Северно море… Северно…

— Мисис Рейми?

Такава ли съм? Красива?

Ти си невероятно красива.

— Мисис Рейми?

Ана вдигна очи.

— Това ли ще е всичко? — повтори Инес Гудж.

— Да — кимна Ана, но едва изрече думата и веднага я отмени: — Не! Има още нещо.

Бавно, но решително Ана тръгна към третата редица гондоли. Без колебание тя взе нещо от лавицата и се върна при касата. Постави вещта на тезгяха.

— Прибавете и това, моля.

Ако Инес Гудж бе изненадана от покупката на туша за мигли в последния миг, то тя изобщо не го показа. Чукна цената му и сборува.

Дори и животът й да зависеше от това, Ана не би могла да обясни защо купи туша. Знаеше само, че не й оставаше никакъв друг избор. Нещо тъй първично, като дишането, тъй жизненоважно, като биенето на сърцето, я бе принудило да го стори.

Ако предишната седмица бе ад, то следващата бе двойно по-кошмарна. Ако физическото здраве на Джак малко се подобри, то емоционалното му състояние достигна възможно най-ниската си точка. То варираше от отчаяна войнственост до пълно безразличие. Лежеше с часове с лице към отворения прозорец, от който долиташе шепотът на морето. Тази песен — на прибоя, на чайките, на абсолютната простота — изглежда бе единственото нещо, което можеше да донесе на Джак някакъв покой. Що се отнася до Ана, за нея покоят не съществуваше.

Неспокойна и изтощена, тя бродеше из стаите като затворничка. Когато не можеше повече да издържа заточението си, се спускаше към плажа с надеждата, че Слоун ще бъде там; с надеждата, че няма да го има.

Той изобщо не се появи. Дали вече бе получил назначението си? Дали не се подготвяше да замине от Кукс Бей? Дали вече не бе заминал?

Когато въпросите станеха прекалено много, за да може да им устои, Ана насочваше вниманието си към търсенето на раковини. И макар че намери няколко цели черупки, стана й напълно ясно, че не можеше да намери повече двойни раковини, което не я изненада. Способността им да оцеляват не бе по-голяма от тази на човешките връзки — като нейната с мъжа й, като онази с другия мъж.

 

 

— Чу ли за съседа ви? — попита я Кари в сряда. Беше се отбила след работа да види Джак. Този ден комай се отбиха всички. И доктор Гудман, и отец Сантълайсис бяха посетили Джак, което Ана оцени подобаващо, макар доктор Гудман малко да я разтревожи. На крака на Джак се бе отворила язва, която в бъдеще можеше да предизвика проблеми. Сърцето на Ана се сви само при мисълта, че усложненията можеха да доведат до ампутация. Със своята суетност Джак не би могъл да го понесе. Както и тя сега се боеше, че нямаше да може да понесе онова, което зълва й навярно щеше да й каже — че Слоун вече бе заминал от Кукс Бей.

— Какво да съм чула? — попита Ана; опита се в тона й да не прозвучи прекален интерес, макар че в същото време не улучи чашата и кафето, което наливаше, се разля по тезгяха.

— Заминава от Кукс Бей. Постъпва някъде на работа. Не си спомням къде. Май в някаква петролна компания.

След като разбра, че още не бе заминал, на Ана малко й олекна.

— Знам, че на Харпър ще му липсва — рече тя.

— Да, така е.

— Кога заминава?

Докато задаваше въпроса (надяваше се с безизразен тон), попи разлятото кафе и подаде чашата на Кари.

— Очевидно след седмица или десетина дни. От нефтената компания му се обадили вчера и му казали, че го вземат на работа, но сондажът се отлагал малко.

Ана почувства голямо облекчение, макар и да нямаше представа защо. Заминаването му бе неизбежно и, след като бе така, по-добре щеше да е той да замине по-скоро. Освен това тя нямаше намерение да се среща отново с него. И все пак, след като разбра, че той още живее в хижата на фара, изпита облекчение.

Същата вечер, докато вечеряха с Джак, тя се опита да прогони от ума си мислите за Слоун. Винаги се опитваше да го прави, когато се намираше около мъжа си. Обратното й се струваше като предателство. Джак мълчеше, както винаги. Нетипично за нея, мълчеше и Ана. Просто й бяха свършили думите за празни разговори. Въпреки това сметна, че в един момент трябваше да каже нещо.

— Ако искаш още нещо, ще ида да видя какво е останало в хладилника.

Джак поклати глава.

— Искаш ли да нарежа пилето на по-малки парчета?

Въпросът ядоса Джак, макар че Ана изобщо не успя да разбере защо. След удара или тя, или някой друг винаги му нарязваше месото. И какво толкова имаше в това да му се нареже месото? Но ако не разбираше причините за гнева му, то тя съвсем ясно схвана смисъла на рязкото поклащане на главата му. То бе равносилно на категорично не. Тя не продума повече.

Продължиха да се хранят в мълчание и Ана установи, че апетитът й не бе по-голям от този на мъжа й. Само човъркаше храната; спомни си статия, която бе прочела някога, за затворените в клетки животни, отказващи да се хранят. Замисли се за собствения си затвор: нейната клетка бе може би още по-потискаща, защото й липсваха решетки. Страхът отново я обзе. Колкото и да бе странно, помисли си за тубичката туш за мигли на тоалетната масичка в спалнята си. Още не разбираше защо я бе купила, макар да се досещаше, че импулсът й имаше нещо общо с това чувство за капан, което се бе появило, откакто здравето на Джак се бе влошило. Тубичката бе своего рода ключ за затвора й. За разлика от Слоун тя нямаше къде да избяга, освен в миналото, минало, в което значение имаше това, че бе красива, минало, в което се чувстваше като цялостна личност и, нещо още по-важно, чувстваше се жена.

Грубото потракване на приборите върна Ана към действителността. Вдигна очи, за да разбере, че Джак, определено ядосан, раздразнен, бе изтървал ножа при опита си да нареже месото. Ана не понечи да вдигне ножа от пода. Възможно най-ненатрапчиво му подаде своя. Той го сграбчи яростно и закълца пилешките гърди. Както се опасяваше Ана, чинията, която с всяко забиване на ножа се приближаваше все повече и повече до края на масата, накрая се обърна. Последва оглушителен трясък, чинията гръмна като ловна пушка.

Макар сърцето й да се разтуптя, Ана се изправи бавно и заобиколи масата. Избягваше да гледа мъжа си, докато, приклекнала, събираше парчетата. Дълбоко, гърлено изръмжаване наруши мълчанието. Джак, с почервеняло от ярост лице, клатеше глава тъй буйно, сякаш искаше да я откъсне от раменете си.

— Трябва да се почисти — рече Ана.

Ръмженето се засили.

— Джак, моля те, бъди разумен.

Той посегна за бележника и писалката си и започна да пише — бързо, трудно и почти неразбираемо. Въпреки това, когато обърна бележника към нея, Ана разчете: „Остави всичко. Остави ме на мира“.

Думите бяха избрани така, че да наранят. Така и стана — те сякаш я зашлевиха с все сила по лицето. Ана се изправи бавно, тържествено, със съзнанието, че нещо в нея току-що се бе пречупило. Ала щом се обърна и излезе от стаята, болката сякаш потъна зад стената на празнотата. Изкачи се по стълбите към спалнята си безчувствена, досущ като мъртвец.

Тази безчувственост се увеличаваше и започна да плаши Ана. Никога досега не бе продължавала толкова дълго. Никога не е била и тъй сковаваща. Усещаше дори движенията си като забавени. Даже по-лошо, тези движения сякаш не бяха нейни, а на някой друг, който стоеше наблизо и я гледаше. Беше й студено. Мъртвешки студено.

В девет часа, почти два часа след инцидента, Ана се спусна по стълбите, за да разбере, че Джак бе пропълзял някак си със собствени сили в леглото. Дали бе успял да отиде в банята? Спеше ли? Или само се преструваше, че спи? Ана се изненада, че това всъщност не я интересуваше. Нито я интересуваше фактът, че строшената чиния и разпиляното ядене си стояха на пода.

Добри боже, колко й бе студено! И колко бе вцепенена.

Качи се обратно по стълбите, съблече се и пусна водата от душа — толкова гореща, колкото можеше да издържи. Банята веднага се изпълни с тъй гъста пара, че Ана едва можеше да диша. Ала и това не я интересуваше. Затопляше се. Отметнала глава като парцалена кукла, тя бавно се въртеше около оста си, за да може водата да облее врата, гърба, бедрата й. Усещаше как я бодяха игличките на водната струя, ала въпреки това, сякаш под упойка, тялото й регистрираше само натиска, не и леката болка.

Защо не можеше да изпитва нищо?

Може би бе така само със собствения й мъж. В присъствието на Слоун я връхлитаха достатъчно емоции.

Затвори душа, подсуши косата си с един пешкир, с друг, докато излизаше от банята, уви тялото си. Образът й в огледалото на тоалетката моментално привлече вниманието й. Отпусна се на столчето и се загледа в сребристия портрет на жената срещу себе си. Сигурно още съществуваше, дори и само поради факта, че съществуваше и отражението й, ала тъй както то бе затворено в огледалото, тъй затворена бе и тя в собствената си клетка.

Подадох молба за работа… в Северно море.

Чу ли за съседа ви? Заминава от Кукс Бей.

Заминава… отива си… свободен като птица… а тя е затворена, затворена, затворена…

Ана посегна за туша. Методично разкъса пластмасовата опаковка. Бавно отвъртя капачето. Изтегли спиралата и започна да полага плътния, с шоколадовокафяв цвят туш върху миглите си. Само след минута сочна линия обрамчи очите й. Сякаш тушът притежаваше магически свойства и сега тя можеше да вижда по-добре; Ана се вгледа внимателно в чертите си. Влажни, с формата на тирбушон масленожълти къдри бяха прилепнали по бузите й, докато очите й, макар и да разкриваха умората й, все още блестяха с женствена забуленост. Докосна скулата си с пръст и реши, че времето се бе оказало благосклонно към нея. Да, помисли си тя, все още бе хубава.

„Ей, скъпа, много си красива“, долетя от миналото гласът на Джак.

И тя веднага долови друг глас — своя собствен.

„Такава ли съм? Красива?“

Веднага последва провлеченият, със сексуален оттенък глас на Слоун: „Ти си невероятно красива“.

Обля я топла вълна. Макар и да съзнаваше, че бе неуместна, за нея бе добре дошла. Да изпита нещо, каквото и да е, бе по-добре, отколкото да не изпита нищо. Освен това много, много отдавна не бе изпитвала нищо сексуално. Всяко желание, което би могло да се породи у нея, бе погребвано под отрезвяващия факт, че мъжът й не бе в състояние да го задоволи. И затова бе прогонила желанията, бе заточила всякакви сексуални усещания.

Или може би само се бе залъгвала, че е така?

В отговор на този въпрос я връхлетяха десетки образи — на горещи целувки и горещи ръце, на въздишки, стонове, на мигове на върховно блаженство. Леко подръпна кърпата и тя падна от гърдите й. В огледалото те се очертаваха пълни и стегнати. Докосна с върха на пръстите си розово-кафявото зърно, то настръхна и дъхът й секна. Да, само се бе преструвала пред себе си, че бе погребала желанието. То си беше още в нея, готово да се съживи и разцъфти, ако го докоснеше подходящият мъж. Затвори очи и си представи ласките на този мъж. Дори и не се престори, че това бе съпругът й.

Тези въображаеми сцени я засрамиха.

Те й доставиха удоволствие.

Те я караха да чувства.

Разтърсена, закопняла за нещо, което никога не можеше да има, Ана се изправи, навлече халата си и пропълзя в леглото. Сънят обаче не идваше и от това умората и безпокойството й само нарастваха. През цялата тази нощ на откъслечен сън един въпрос не преставаше да я терзае: в кой момент на мисълта или деянието една жена се превръща в прелюбодейка?!

 

 

Странно, помисли си Слоун — лежеше по гръб и се взираше в тъмната нощ — в един момент идването му в Кукс Бей бе спасило разсъдъка му. А същият този разсъдък сега бе отново заплашен, ако не напуснеше тихото крайморско градче. Дори и Харпър забеляза промените у него, засилващото се нетърпение.

— Защо толкова бързаш да заминеш? — го бе попитал приятелят му през деня.

— Не бързам — беше отвърнал Слоун, но сетне бе добавил: — Да, може би бързам. Не мислиш ли, че е време да се заема сам с живота си?

— Това, което си мисля, е, че неочакваното ти бързане има нещо общо с Ана Рейми.

Слоун спря да крачи около хижата на фара — нещо, с което единствено бе зает тези дни. Забележката на приятеля му го сепна, макар и да не би трябвало. Харпър никога не е бил глупак. Нито пък бе известен с това, че го усуква много-много.

— По дяволите, Слоун, тя е омъжена жена!

Слоун прокара пръсти през косата си.

— Да не мислиш, че не знам? Защо смяташ, че искам да се махна оттук? — Слоун въздъхна и рече: — Виж какво, между нас не се е случило нищо. Кълна ти се.

Освен ако човек не брои долнокачествените фантазии, би могъл да добави Слоун, но не го направи. Нито пък спомена колко пъти бе вземал леден душ.

— Стой настрани от нея — бе рекъл Харпър.

Това обаче не му пречеше да я желае, помисли си Слоун в тази безкрайна нощ. Не му пречеше да се пита какъв ли вкус щеше да има целувката й. Колеблива? Уверена? Греховно сладка? Не му пречеше и да си представи каква любовница щеше да бъде. А повече от всичко се питаше дали и тя се чудеше що за любовник би бил той.

 

 

Този път прекалих, помисли си будният Джак. Беше го разбрал, още като видя потресеното й изражение.

Да, сякаш шепнеше морето. Ти постъпи несправедливо, дори грубо.

Така бе и то също го знаеше. Това, което не знаеше, бе защо го бе направил. Може би защото бе тъй уморен, тъй безкрайно уморен от тази всекидневна своя борба.

„И може би уморен да се страхуваш?“, предположи морето.

Да, и от това. Искаше да бъде храбър, ала храбростта се износва, когато човек разчита прекалено дълго само на нея.

Разбирам, рече морето. Не бива да виниш себе си.

Щом съмне и ще се извиня, помисли си Джак. Ще каже на Ана колко много съжалява за станалото.

Морето не коментира решението му.

По-късно Джак си помисли, че мълчанието му бе по-силно от думите.

 

 

Ана се боеше да влезе в спалнята на Джак, но знаеше, че трябва да го направи. Бе оставила на Кен да почисти от счупената чиния и разпиляното ядене, без да му обяснява защо сама не го бе сторила. Нито пък му обясни защо за първи път не закуси заедно със съпруга си. Вече бе късна утрин и тя не можеше повече да отбягва сблъсъка. Освен това, след като болногледачът бе в пералното помещение да изпере снощните изцапани чаршафи, това бе най-подходящото време тя и Джак да бъдат няколко минути сами.

Когато влезе в спалнята, Джак подсказа, че вече й бе написал бележка. Ана се изненада. Безмълвно, като само го стрелна с поглед, тя отиде при него — седеше сгърбен и сякаш бе остарял видимо през тази нощ. Ала в пълна противоположност около него витаеше някаква младежка енергичност. Вече бе обърнал бележника към нея.

„Извинявай“ — пишеше в него.

Ана не бе сигурна дали очите не я лъжеха, затова препрочете бележката. Ала преди да успее да го стори, Джак вече пишеше допълнително съобщение: „Прости“.

Ана погледна мъжа си. Сивите му очи я гледаха умолително. Този човек, който я гледаше тъй очаквателно, бе нежният, обичлив мъж, за когото се бе омъжила. Той бе мъжът, който тъй дълго бе искала да се завърне в живота й, мъжът, за когото се бе молила да се завърне. Онова, което не бе очаквала, бе собствената й реакция на това, че го видя отново. В един ослепителен миг на яснота, тя разбра, че повече не обичаше мъжа си. Беше го разлюбила — някъде по пътя, в тъмата на някоя самотна нощ, в зазоряването на някой скръбен ден. Не, не го бе разлюбила, а насила я бяха лишили от любов. Стената, която Джак бе градил около себе си, бе станала толкова висока, че накрая тя бе престанала да се опитва да я изкатери. Усети облекчение — той повече не можеше да я нарани — но най-дълбоко бе чувството й на тъга.

Нещо в държането й, може би дълго проточилата се липса на отговор, може би просто начинът, по който се взираше в него, сигурно подсказа на Джак, че не всичко вървеше така, както се бе надявал. Огънчето на очакването в очите му помръкна и сетне изгасна. На Ана й се стори, че забеляза в тях тъга, силна като нейната. Видя и още нещо — примирение, изражение, което говореше, че не бе изненадан.

Нагласи бележника и с печална усмивка написа: „Прекалено малко, прекалено късно“.

— Джак…

Той я спря с поклащане на главата, този път — леко поклащане. Ала то бе много по-силно, много по-убедително от острите, ядни разтърсвания, на които бе била свидетелка след удара му. Той седеше, сякаш се опитваше да събере мислите си. Ана отвори уста да заговори, но Джак отново задраска по листа. Когато свърши, върху него бе изписано: „Разведи се с мен“.

Ана се взря в думите. Бяха прости, ала същевременно сложни; прями, но и своенравни; защото дори законът да може да прекъсне връзката, която свързва мъжа с жената, съпругът със съпругата, нямаше сила, която да унищожи емоционалните връзки. Не и изцяло. Не и напълно. Не и по начин, който да забрани на сърцето да помни. И макар да бе вярно, че повече не го обичаше, беше също така вярно, че още държеше на него. Това бе мъжът, с когото бе споделила няколко хубави години от живота си, той бе бащата на детето й. Колкото и да бе странно, но може би сега повече от всякога Ана изпитваше дълбока лоялност към него.

— Не, Джак — рече тя, — няма да се разведа с теб.

„Защо?“

Ана се усмихна.

— Защото ти си моят съпруг. Защото сме женени за цял живот — за добро и за лошо. Женени сме, докато смъртта ни раздели.

Ана разбра, че Джак бе обмислял сериозно въпроса за развода, защото го постави без всякакво колебание.

Бавно и с усилие той написа: „Помогни ми да сложа край на живота си“.