Сандра Канфийлд
Забранена страст (22)

Двадесет и втора глава

Пълната луна, виснала ниско върху коприненото небе, обливаше със сребристото си великолепие морето и пясъка. Досущ като опиващи се от удоволствие сърфисти, лунните лъчи яздеха веселите вълни, смееха се, танцуваха по разпенените до бяло гребени, сетне тихичко въздишаха и излизаха с обезсилените води на сушата. Звездите сякаш бяха застинали в очакване, затаили дъх да видят нещо, което бе на път да се случи.

Пясъкът под краката му бе влажен и хладен и Слоун също изпита това рядко усещане на очакване. Не знаеше как да си го обясни, но го чувстваше. Както усещаше и жестоката шега, която животът бе изиграл с него този следобед. И като връх на иронията, той бе намерил онази непокътната раковина, която Ана тъй настоятелно търси цяло лято. А той дори не бе я търсил. Просто я забеляза, почти заровена в пясъка с цвят на слонова кост. Наложи се да събере и последната си капка сила, за да не унищожи раковината. Сега тя не символизираше нищо — само едно оцеляване, от което му ставаше по-болно от всякога. А любовта не оцеля. Той и Ана тръгваха по своите различни пътища; тя и съпругът й само се придържаха към един безсмислен брак.

Несправедливостта на живота го ядоса и това бе донякъде причината да бъде неспокоен. Ана също имаше дял за това, разбира се. Всеки път, когато в хижата на фара се опитваше да се успокои, лицето й започваше да се мержелее пред очите му. Не можеше да забрави празнотата в нейните очи. Господи, какво бе направил той с нея! Какво бе сторил със себе си! Защо се бе влюбил в омъжена жена? Що за абсолютна лудост бе това!

И защо вървеше сега по този плаж, сякаш така щеше да я извика с магическа пръчка?

Лунната светлина и блясъкът на звездите го дразнеха, сякаш му се подиграваха, караха го да я съзира във всяка сянка, зад всяка скала, във всяка вълна, която се разбиваше на брега.

 

 

Когато видя фигурата да броди по пясъка, той си помисли, че си въобразява. Ала когато съзря приликите на тази фигура с Ана, си помисли, че се носи върху изпълнената с копнеж вълна на мечтанията си. Дори и когато фигурата се спря, сякаш също се питаше какво вижда пред себе си, Слоун бе обзет от съмнение. Чак когато тя пое решително към него, с развети от вятъра златни къдри, той си позволи да повярва.

От мига, в който стъпи на плажа, Ана изпита непознато, магично чувство, което сякаш се бе пропило в знойната нощ. Нямаше ни най-малко да се учуди, ако зърнеше любовниците от приказката на Слоун да бродят по пясъка и да се търсят един друг. И наистина, когато за пръв път забеляза фигурата, бе почти сигурна, че това бе морският капитан с разбитото сърце. Чак когато фигурата се спря, очевидно опитвайки се да оцени видяното, тя осъзна, че това бе Слоун.

Слоун.

Тя отново не изпитваше нищо. Само дразнещото чувство, че нещо имаше да се случи. Да. Тя чувстваше, че морето, звездите, луната сякаш заедно бяха затаили дъх и чакаха, чакаха, чакаха…

Тази вечер никога няма да се повтори — нашепваше морето.

Скоро той ще изчезне завинаги от живота ти — нашепваха звездите.

„Толкова ли е греховно да пожелаеш една вечер за себе си?“ — прозвънтя гласът на луната.

Праведно и греховно. Това бяха прекалено цивилизовани понятия, за да се обясни първичното желание, което бе обзело Ана. Желание. Не чувство. Просто желание. Тъй първично, като чувствения ритъм на морето. Първично, като силното желание, което гризеше корема й, сърцето й.

Силното желание в крайна сметка води до безразсъдство.

Пристъпвайки към Слоун, тя се отдаде на една безразсъдна мисъл, която при дадените обстоятелства имаше смисъл. Сигурно благото, щедро море я бе повикало на брега си, защото бе искало да срещне Слоун. Тя бе очаквала от морето да я подхрани, да я зареди и сега то правеше това. То й предлагаше този мъж и всеки на белия свят знае, че никой не може да отхвърли подарък от морето. Особено пък когато толкова силно желае този подарък.

 

 

— Ана?

Тази единствена дума, прозвучала, когато бяха само на сантиметри разстояние един от друг, бе повик за изясняване. Какво искаше тя от него? Какво би му позволила да й даде? Докъде бе готова да стигне?

— Накарай ме да почувствам — рече тихо, но властно тя, сякаш не би могла да продължи да живее и секунда повече своя напълно изпразнен от съдържание живот.

Молбата й пръсна на парчета и малкото сдържаност, която Слоун бе успял да запази. Молбата й отговори и на въпроса му докъде бе готова да стигне. Дотам, докъдето той пожелае. Уморен от самоотричането, уморен от копнеж, той искаше само да задоволи своето желание, нейното, тяхното. Праведно и греховно. Не съществуваха такива понятия, не и когато сърцето му се пръскаше от любов към тази жена.

Той я притегли към себе си с такава сила, сякаш щеше да я смачка. Тя отвърна на прегръдката му също тъй силно. В няколко дълги секунди те просто се държаха един друг, той — привел глава над нейната. Слети, те се бяха възправили срещу разделящото море, срещу вълните, които се пенеха около голите им нозе, срещу вятъра, който загръщаше полите й и издуваше ризата му. Магията на нощта продължаваше.

Както и инстинктът. Слоун бавно сведе глава и потърси устните й. Ала именно нейните намериха неговите — безсрамно, ненаситно, съвършено. Толкова силна бе болката от вътрешната й празнота, че тя трябваше да я изпълни — веднага! — вкусвайки този мъж. Отново и отново се сливаха устните им, учестеният дъх на единия се срещаше с другия, главите им търсеха нови, по-интимни ъгли. Най-накрая, изплашен, че ще разкърви устните й, Слоун откъсна уста от нейната. Подпря нежно главата й отзад и я притисна до гърдите си. Усещаше как сърцето му бие до спукване, как мъжественото му тяло моментално реагира. Болката го бе обзела от глава до пети, резултат от прекалено дълго въздържание, от прекалено сурово самоотричане. И сърцето, особено сърцето го болеше. А нейното тяло? Нейното сърце? Усещаше го как тупка до гърдите му, както усещаше и топлия й, влажен дъх, който се просмукваше през тъканта на ризата му. Можеше да усети как тя се бореше да си възвърне самообладанието. Това дали означаваше, че вече чувстваше нещо?

Ана усещаше как сърцето й бие лудо, как женственото й тяло реагира моментално. Чувстваше. Целувката му остави у нея леки потрепвания на чувство. Добре й бе. Много добре. Ала и тези потрепвания й напомниха колко празна се чувстваше, колко много се нуждаеше от изпълване. И все пак, тя се наслади на това малко дарение, тъй както бе благодарна и на това как биеше сърцето на Слоун, как се издигаше гръдният му кош, как я притискаше, едновременно и силно, и нежно. Но най-много й допадаше откровеният отговор на тялото му. Не, дори и нещо повече — нравеше й се начинът, по който той изискваше и от нея такава откровена реакция. А онова, което сега изпитваше, бе най-откровената емоция, откакто се помнеше.

Отдръпна глава от гърдите му и го погледна.

— Люби ме — прошепна тя.

Слоун знаеше какво щеше да му каже — беше почувствал силното й желание, толкова силно, колкото и неговото — ала думите, след като бяха произнесени, имаха отрезвяващ ефект.

— Сигурна ли си, че знаеш какво искаш?

— Да, сигурна съм. По-сигурна от каквото и да било друго.

— Ана…

Тя сложи пръст върху устните му.

— Не казвай нищо повече. Просто ме люби. Тук. Веднага.

Тя се надигна на пръсти и го целуна леко по устните.

Слоун затвори очи, умираше от удоволствието на тази простичка целувка, умираше от провокационното й предложение.

— Да се любим с теб няма да е грешно — прошепна тя в устните му. — Сега вече го знам.

Устните й разцъфнаха под неговите, разтвориха се като нежно морско цвете, протегнало тази нощ листенца не към слънцето, не към морето, а към луната на любовта. Неспособен повече да се съпротивлява, Слоун отвърна на целувката й: бавно, пълно, бездиханно. Господи, нима наистина я държеше в обятията си! Нима наистина я целуваше? Или отчаянието му бе причината да си създаде тази сложна фантазия?

Тя се взря в него, а учестеният й дъх изгори лицето му.

— Аз ти принадлежа. — Тя взе ръката му с две ръце и я положи върху сърцето си. — Чувствам го тук. Опитах се да не чувствам, опитвах се да се преструвам, че не чувствам, но не е така.

Слоун почувства как биеше сърцето й, усети нежната извивка на гърдата й. Да, тя бе истинска. Тя трябваше да е истинска.

— Знам, че си се опитвала — рече дрезгаво той. — Аз също опитвах. — Той взе едната й ръка и я сложи върху сърцето си. — Аз също ти принадлежа.

Сякаш в потвърждение на думите си, той вдигна ръката й до устните си и бавно целуна всеки пръст, дланта й, цялата й ръка. Когато устните му срещнаха метала на венчалната й халка, той се сепна. Погледите им се срещнаха.

— Махни я — прошепна Слоун.

Тонът му, макар и приглушен, бе най-настоятелният, който Ана бе чувала от него. Нямаше как сърцето й да му откаже. Махна пръстена и го мушна в джоба на полата си. Липсата му я накара да се почувства странно, но същевременно — свободна.

Слоун отново вдигна ръката й към устните си и я целуна там, където допреди малко бе халката й.

— Аз ще ти направя пръстен — мой пръстен — от диамантите, рубините и смарагдите, които морето изхвърля в краката ти — прошепна той, имайки предвид приказката за корабокрушението, която някога й бе разказал толкова нежно.

— Тази вечер ние ще бъдем онези любовници — промълви Ана.

— Да — кимна Слоун и наужким и надяна пръстен. — С този пръстен се венчавам с теб. Бъди моя любов и моя жена тази вечер, Ана.

Жестът му, начинът, по който произнесе името й, сякаш бяха най-нежните ласки, направо стопиха сърцето й. Тя прошепна в отговор името му, тихо заклинание, от което дъхът на Слоун секна.

— Ела с мен в хижата — рече той, търпението му бе тъй крехко, както и въздържанието.

— Не — възрази тя. — На плажа, където се срещнахме.

— Не.

— Да. На плажа.

— Ана, не можем. Не тук. Не…

Устните й отново докоснаха неговите и в следващия момент той бе вече изгубен, нямаше волята за оцеляване, ала трябваше да оцелее, трябваше да мисли, трябваше да приложи поне малко здрав разум. Откъсна устни от нейните и рече задъхано:

— Ела с мен.

Да, няколко минути по-късно Ана вече бе съгласна със Слоун, който я отведе в тихото, усамотено заливче. Това бе идеалното място. Макар да бе идвала тук само веднъж със Слоун, то й харесваше. И сега, както и преди, имаше чувството, че влиза в катедрала, място, обитавано само от праведното и доброто. И макар да не се нуждаеше от оправдание за онова, което щеше да стори в следващия момент — актът имаше своя морална обосновка — на нея въпреки това й се понрави да се люби на тази свята земя. Тя би трябвало да освещава, да пречиства.

В мига, в който Слоун мина покрай заслоняващия вход, той се облегна на каменната стена и привлече Ана в обятията си. Силно притисна устни о нейните. С натиск я принуди да отвори устни и сетне езикът му предприе редица хедонистични волности. В същото време ръцете му пробягаха по гърба й, притискаха тялото й към него. Усещаше гърдите й, корема й, бедрата й. Сетне, като откъсна устни от нейните, за да може да види очите й, той я притисна отново към собствена си възбуда. Под джинсите бе безсрамно твърд. Също тъй безсрамно, положил ръце върху бедрата й, той я завъртя към себе си, себе си към нея.

Изненадана не толкова от действията му, колкото от собствената си дълбока реакция, Ана ахна — тихо, нежно. Усети как възбудата затупка в корема й и с всяко следващо движение на телата им ставаше все по-силна и по-силна. Това усещане й харесваше. И още как! Тя жадно се премести по-близо до източника на възбудата. Жадно изви бедра така, че да прилепнат по-плътно към неговите. Тези й действия накараха Слоун да се почувства така, както никога досега. Както винаги бе изпълнен с благоговение пред откровеността й. Бе възбуден от нея — силно, дълбоко. Но освен това бе и ядосан. Доколко трябваше една жена да бъде незадоволена, че да отвърне така силно на нещо толкова минимално?

Не, сега нямаше място за ядосване! Просто се наслаждавай на нейната възбуда, така, както се бе наслаждавал десетки пъти, когато тя се радваше на намерената раковина. Тя бе господарката на свръхценната простота. Не, не бе господарка. Тя бе негова любовница, негова съпруга.

При тази мисъл, нежно напъпила в сърцето му, Слоун стисна още по-силно бедрата на Ана. Привлече я толкова близо, че сякаш двамата се сляха в едно. Усети как сърцето й затупка по-бързо, в съзвучие с неговото. Почувства как тялото й се възбуди.

Ана също почувства как растеше напрежението, растеше, растеше, растеше и нейният дъх също се учестяваше. От време на време тих гърлен стон се опитваше да излезе от гърлото й. Горещата възбуда в корема й сега тлееше като разжарен огън. Светът й се въртеше все по-бързо и все по-безконтролно. За да потърси опора, тя се хвана за раменете на Слоун и в същия момент погледът й се срещна с неговия — сериозен, сигурен. Не й минаваше и наум да се почувства притеснена от онова, което знаеше, че ще стане. То бе толкова естествено. Толкова правилно. И тя го желаеше тъй силно.

Слоун узна това още в мига, когато по тялото на Ана пробягаха леки тръпки. Те се носеха досущ както и неговите. Нищо досега не го бе трогвало тъй силно; особено го впечатли начинът, по който тя го гледаше право в очите, докато я обливаха вълните на удоволствието, начинът, по който се накъса дъхът й, а ноктите й се забиваха в раменете му.

А сетне, вече изтощена, тя се сви в обятията му, дишаше тежко, бързо, а къдрокосата й глава се мушна под брадата му. Слоун я притискаше силно, мислеше си, че харесва този момент най-много от всички. Харесваше му как се бе отпуснала в ръцете му, тази жена, която винаги бе имала такова самообладание. Да, харесваше му, че му се доверяваше да я прегръща силно, за да не се разпадне.

Когато дишането й се поуспокои, когато долови тихото вълнение на морето зад стените, обрамчващи заливчето, тя вдигна глава. И отново не показа и капчица притеснение, когато погледите им се срещнаха.

— Не бях го планирала.

Слоун усети как погледът му потъва в сините дълбини на очите й. Господи, можеше да се удави в тях!

— Обичам спонтанността.

— Толкова отдавна не съм го правила.

— Знам — кимна Слоун и неочаквана усмивчица вдигна ъгълчетата на устата му нагоре. Когато заговори, тонът му бе тих и дълбок. — Всъщност беше много секси.

Неочаквано и върху устните на Ана разцъфна усмивка.

— И аз си помислих така.

Слоун се засмя леко — прозвуча като химн в църквата на заливчето, ала още щом го направи, му се прииска да заплаче. Защото в живота на Ана имаше толкова малко усмивки.

Усмивката й се стопи.

— Накарай ме отново да почувствам — прошепна тя. — Този път с теб в мене.

Слоун изстена, горещите му устни потърсиха шията й, а после и устните й. Ана разбра в омарата на растящата си страст, че Слоун я любеше в ритъма на морето. Всяка вълна се разбиваше с малко по-голяма сила от предходната. И все пак, всяка вълна си имаше свой собствен ритъм — надигаше се, оформяше гребен, а сетне се формираше нова вълна, по-силна от предишната, по-обезумяла, готова да открие нови, неизследвани земи.

Гушенето отстъпи на целувките, целувките — на недотам нежни по-силни свои събратя, възбуденото галене — на по-смели жестове. Той разкопча блузата й и сутиена й. Зацелува гърдите й, после се върна към устните й, за да ги целуне почти целомъдрено. Ана стенеше отчаяно. Той разголи телата им до кръста, приюти гърдите й върху тъмното килимче на своите, ала спря дотук. Тя целуна всеки белег на гърба му, докато той не започна да мълви името й, стенейки. Най-накрая той мушна ръка под тънката материя на полата й, галеше я по такъв интимен начин, който тя никога нямаше да узнае отново; тя прехапа устни, за да не извика, ала в крайна сметка го направи. Той обаче още не отиваше по-нататък.

— Подари ми тази нощ, Ана — помоли я той, усетил нетърпението й. — Това ще е всичко, което ще ми остане от теб.

В крайна сметка обаче и неговото търпение свърши и то точно в мига, в който пръстите на Ана едва докоснаха ципа на джинсите му. Той изруга. Освободи се от нея и само за миг я лиши от онова сладко мъчение, преди да я положи върху леглото от фин пясък. Луната къпеше голите им тела. Морето нашепваше любовна песен. Проникна в нея нежно, полека, ала с всеки следващ ход навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато морското дъно не изчезна изпод краката й и тя не потъна в екстаз, удавена във върховно изживяване.

Изживяване ли? Не. Светът се бе свел само до едно усещане, но то бе достатъчно. Засега. Завинаги. Това бе топлото, тежко чувство, което преди бе усещала в сърцето си. Издигайки нагоре шията си, гърба си, тя се остави то да я изпълни докрай. Тъй, както щяха да я изпълнят спомените от тази нощ, спомени, които трябваше да й стигнат за цял живот.

Нали някои спомени са толкова силни, толкова магични, че можеха да го постигнат.

 

 

Той я бе изгубил.

Слоун осъзна това в мига, в който свърши любенето им. Никоя жена не се бе любила с него тъй отчаяно, с такава емоционална и чувствена откровеност, с такава съвършена цялостност. Всъщност, телата им още бяха преплетени едно с друго, потта им се смесваше, дъхът им се сливаше, сърцата им биеха в такъв съвършен синхрон, че не можеха да се разделят един от друг. Странно, но той разбра, че краят бе дошъл по това как тя го погали по бузата, как го погледна, как прошепна името му. Само веднъж. С чистота, която не се нуждаеше от повторение.

„Не!“ — искаше му се изкрещи, когато я видя да потъва дълбоко в себе си. Ала вместо това я остави да се отдръпне от него. Гледаше я как избърса пясъка от себе си доколкото можеше, сетне се облече, спокойно, хладно, отчуждено. Гледаше я как без изобщо да се обърне, си тръгна от заливчето. Извика името й: веднъж, дваж, трижди, но тя не се обърна. Той не вика повече. Остана, заслушан в морето, в нощта, в собственото си сърце. И морето, и нощта, и сърцето му казваха, че не Ана бе загубил току-що, а себе си.

 

 

Ана отвори задната врата на къщата с молитва на уста. Моля те, моля те, нека Кари да си е легнала! Молитвата й комай веднага получи ответ. Къщата бе напълно тъмна, с изключение на слабата светлинка, която идваше от спалнята на Джак. Ана отиде на пръсти натам, надникна. Джак спеше и бе сам. Ана въздъхна. Застанала на прага, тя го гледаше и очакваше да изпита някаква вина. Появи се, но не бе толкова голяма, колкото очакваше. Сякаш някоя друга жена се бе любила със Слоун, жената, която му принадлежеше.

Колко странно, че се чувстваше така, помисли си Ана и пое към стълбището. Сякаш по предварителна уговорка всекидневната блесна в светлина в мига, в който тя стъпи с полепналия с пясък крак на първото стъпало.

В гърлото й застина буца.

Зачака да се появи Кари, ала нея я нямаше. Ана се почувства задължена да иде до всекидневната. Оправи дрехите си, прокара пръсти през разрошените си коси — дали бе очевидно какво бе правила? — и влезе в стаята. Застина на мястото си.

— Мег?

Младата жена, в джинси и с една-единствена плитка, стоеше пред камината. Стойката й, строга и непреклонна, предполагаше, че бе там от известно време. Очаквайки, несъмнено, завръщането на майка си. Нещо в студените сега очи на дъщеря й изпълни Ана с ужас.

— Аз си мислех, че учиш за годишните изпити — рече Ана, усещайки се повече като детето, отколкото като родителя.

— Безпокоях се за татко — рече Мег и веднага се втурна в преследване. — Къде беше?

Не беше въпрос, а по-скоро обвинение. Страхът на Ана се засили, макар че се опита да се скрие зад цялото достойнство, което успя да извика на помощ.

— Навън — рече тя. — Леля ти, баща ти предложиха да изляза, да ида на кино.

— И къде отиде?

Ана се взря в дъщеря си, чиито очи блестяха с намерението да се впусне в битка. Ана вдигна брадичка и попита:

— Това разпит ли е?

— Ти си била с… Ти си го предала… Предала си татко…

Острият звук на плесницата, която Ана залепи върху бузата на дъщеря си, прокънтя в стаята. Този акт сепна и двете жени толкова силно, че разговорът изведнъж секна. Ана гледаше и не можеше да повярва на очите си — нима тя наистина бе зашлевила дъщеря си?

Кафявите като на кошута очи на Мег се изпълниха със сълзи. Невярата й бързо отстъпи мястото си на болката. И в следващия миг Мег, повече приличаща на малко момиченце, отколкото на млада жена, отстъпи назад от майка си.

Ана протегна ръце към нея, страшно й се искаше да я утеши.

— Мег, мила, съжалявам.

Мег пренебрегна молбата на майка си и се втурна към вратата.

— Почакай! Трябва да поговорим!

Младата жена не забави ход и Ана трябваше да хукне подире й. Стигна я по средата на стаята и я обърна към себе си.

Самодоволно, донякъде и лицемерно, Мег изкрещя:

— Нямам какво да ти кажа! Нито сега, нито когато и да е!

Отскубна се и продължи пътя си, но след като стигна вратата, се обърна. Студените й, вече сухи очи срещнаха погледа на майка й.

— По-скоро бих искала татко да умре, отколкото да научи, че си го предала.

Дори и да знаеше какво да отвърне, Ана не би имала сърце да го направи. Трудно бе да говори, след като сърцето й току-що бе изтръгнато от гърдите й и бе стъпкано в краката й.

Ана стоеше под парещата струя на душа и си мислеше, че всичката вода на света нямаше да стигне, за да измие греха й. По време на самотното си изкачване по стълбите, докато в ушите й още кънтяха попарилите я думи на дъщеря й и Ана разбра — наистина разбра — сериозността на случилото се тази вечер. Дотогава тя бе сякаш под заслона на магията на станалото между нея и Слоун — магия, която тя бе предизвикала. Дотогава се наслаждаваше на топлината на ласките му, на горещите му целувки, на огъня на страстта му. Ледената действителност, поднесена й от Мег, й се натрапи и я накара да се изправи лице в лице с факта, че бе прелюбодейка.

Прелюбодейка.

Ана разбираше, че думата се отнасяше за нея, ала ни най-малко не се чувстваше като прелюбодейка. Прелюбодейка е някоя леконравна, разпусната жена, която се промъква в сенките, жена, която е лишена от морално съдържание, жена, за която мъжете подхвърлят груби забележки. Прелюбодейка не можеше да бъде една обикновена жена от Кънектикът, жена, която се безпокоеше какво да сготви за вечеря и колко струва медицинското образование, жена, която обичаше дъщеря си до полуда, жена, която се бе опитала да остане влюбена в съпруга си, жена, която се бе борила срещу увлечението си по другия мъж, докато накрая вече нямаше с какво да се бори.

Ана въздъхна, спря душа и излезе от ваната. Пресегна се за хавлията, загърна се в мекотата й и се обърна към огледалото. Не виждаше нищо от парата. Избърса с ръка една част от него и отражението й се появи. Не, с това лице без грим, с прилепнали мокри къдри, тя изобщо не приличаше на някаква прелюбодейка-вамп.

Е, тогава какъв смисъл имаше думата? Какъв смисъл имаше един акт?

Беше чела някога, че мисълта е действие. Ако е така, то тя бе станала прелюбодейка далеч преди тази вечер. Но това не бе неин грях, както и самият акт не бе грях. Грехът й, най-просто казано, бе в това, че не се разкайваше: тя много добре знаеше, усещаше го със сърцето си, че ако трябваше, щеше да го направи отново. Макар етиката да му слагаше етикета греховно, това, че бе със Слоун, й се виждаше по-праведно от всичко случило се в живота й. Той я бе накарал отново да почувства, да бъде пълноценна. Беше я събудил отново за живот.

Не, макар че това никога нямаше да се повтори, тя не можеше да съжалява за станалото. Щеше да намери начин да си възвърне благоразположението на Мег. Щеше да намери начин да я накара да разбере, че понякога прелюбодейка може да бъде и една обикновена жена от Кънектикът.

Макар да бе немислимо да заспи, Ана се отпусна на леглото. Ако можеше да си почине няколко часа, може би щеше да събере сили да се пребори с настъпващия нов ден. Реши да не казва нищо на Мег до сутринта. Може би, след като минеше известно време, тя щеше да е по-благоразумна. Ана знаеше, че в момента дъщеря й трябваше да е в съседната спалня за гости, неспокойна като самата нея.

Лекото издрънчаване на прозореца я накара да вдигне глава и да се ослуша. След като не чу нищо, тя се обърна настрани, мушна ръка под главата си и се опита да изтрие Слоун от паметта си. Опитът се оказа неуспешен.

„С този пръстен те вземам за жена. Бъди моя любов, моя жена тази вечер, Ана… тази вечер… тази вечер… тази вечер.“

Жалостивият стон на Ана се сля с ново, този път по-остро издрънчаване на прозореца. Тя седна, този път не се съмняваше, че по стъклото изтрополя камъче. Знаеше също така кой би могъл да го хвърли. Сърцето й се разтуптя като лудо. Не можеше да прецени дали това се дължеше на близостта му или на страха другите да не разберат, че е наблизо. Може би и двете, рече си тя, стана, отиде до прозореца и дръпна пердето. И ето го там! Прикрит в дантелените полусенки на голямото дърво. Сърцето й сякаш спря да бие.

Съблече нощницата си, облече анцуг, тихо отвори вратата и още по-тихо се промъкна по стълбите. Ана бе изминала половината стъпала, когато чу да се отваря още една врата — навярно бе Кари, помисли си тя. Притисна се към стената, затаила дъх, докато шумът не й подсказа, че зълва й се бе запътила към тоалетната. Чак тогава Ана си позволи да поеме дъх.

В мига, в който Ана се появи от къщата, Слоун вече бе при задния вход. Макар лампата над него да светеше, той бе успял да намери място, където бе отчасти прикрит. Изчака я да приближи.

— Не бива да си тук — прошепна тя.

— Знам.

Господи, как да не знаеше това! Беше обикалял фара непрестанно, обещаваше си, че няма да иде при нея, ала обещанията се оказаха безполезни. Той просто трябваше да иде при нея. Бе я превърнал в същото същество като себе си: предател на принципи, а той повече от всеки друг знаеше колко опустошително можеше да бъде това.

— Трябваше да се убедя, че си добре.

— Добре съм — отвърна тя, макар изобщо да не бе сигурна в думите си.

Въпреки решимостта си да го пропъди, въпреки решимостта си никога повече да не допусне онази близост, която бяха споделили — това бе наказанието, което си бе наложила за нарушената брачна клетва — страшно й се искаше да се свие в обятията му, да изгуби сили в неговата сила, в неговата чувственост, да го познае отново като любовник.

— Може би би трябвало да се извиня за това, че допуснах случилото се — рече той, — но не мога, защото не съжалявам.

— Аз — също.

Думите омаяха Слоун с красотата си. Искаше да я прегърне. Господи, колко го искаше! Ала вместо това той прокара неспокойно пръсти през косата си.

— Моля те, иди си, Слоун — прошепна Ана. — Не бива да те видят тук. Мег знае какво се случи помежду ни тази вечер. А ако те види тук, не знам какво би направила.

Слоун се почувства така, сякаш го бяха съсекли с брадва.

— Мег е научила?

— Пристигна неочаквано. Чакаше ме, когато се прибрах. Зашлевих я. — Гласът на Ана потрепери, когато изрече думата. — Никога досега не бях й посягала.

И макар Ана да не съобщи подробности за това как бе ударила дъщеря си, Слоун можеше да си представи сцената съвсем ясно.

— Съжалявам. Никога не съм искал обичта ми към теб да ти причини болка. По никакъв начин.

— Тогава, моля те, върви си — повтори Ана. Той би трябвало да знае, че присъствието му само дори й причиняваше болка.

Неочаквано настоятелно, той рече:

— Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

Самообладанието на Ана изведнъж разяри Слоун. Той се сриваше — по дяволите, вече се бе сринал! — а тя бе хладна като пролетна нощ.

— Как можеш да ми казваш, че нямало за какво да говорим! Нима искаш да кажеш, че случилото се помежду ни няма никакво значение?

— Моля те, по-тихо — прошепна Ана.

Без да й обръща внимание Слоун продължи и отговори сам на въпроса си.

— Не ми казвай, че тази вечер няма никакво значение за теб. Аз бях там. Ти изпита точно същото, което и аз.

— Не съм казала, че тази вечер не означава нищо за мен. Тъкмо обратното, тя означава всичко. Вси-чко! — повтори тя, ала думата се раздели на две. — Но няма за какво да говорим. Тази вечер не променя нищо.

— Как ли не!

— По-тихо! — напомни му тя. Ала сетне рече неочаквано силно дори за самата себе си: — И какво променя тя? Аз все още съм омъжена жена. Със съпруг, който се нуждае от мен.

— И аз се нуждая от теб.

При тази гола истина самообладанието я напусна.

— Какво искаш от мен, Слоун? Да напусна мъжа си ли? Да обърна гръб на задълженията си така, както постъпих с клетвата си? Да избягам с теб и да се преструвам, че действията ни не са причинили болка никому?

— Да, по дяволите, точно това искам!

Самообладанието на Ана напълно й изневери.

— Е, може би и аз искам това! Но онова, което искаме ти и аз, няма никакво значение!

Слоун пристъпи към Ана, инстинктът му го караше да я утеши. Възнегодува срещу самообладанието й, а сега съжаляваше, че то я бе напуснало, особено пък, след като вината за това бе негова. Когато Ана отстъпи назад, той си помисли, че ще падне и ще умре на място, дори си пожела това. Прекалено силна бе болката, за да може да живее по-нататък.

— Не ме докосвай! — помоли го тя. — Прекалено силно те желая.

— Как е възможно всичко това? — попита той. — Как е възможно в едно лято и да те открия, и да те загубя?

Слоун сведе глава и пое дълбоко глътка пречистващ въздух. Сетне повдигна брадичка и погледът му срещна погледа на Ана.

— Нека Бог ми прости, но най-добре за всички ще е мъжът ти да умре.

Думите му сепнаха, изплашиха Ана.

— Боже мой, Слоун, какво предлагаш?

Нейната реакция изплаши не по-малко Слоун, едва сега той осъзна как бяха прозвучали думите му.

— Нищо. За бога, нищо! Исках да кажа само, че сме жертва на страшна ирония на съдбата.

Ана не можеше да отрече това. Нито пък можеше да отрече, че онова, което я бе изплашило най-много в думите на Слоун, бе, че те сякаш отразяваха собствените й мисли. О, небеса, те отразяваха собствените й мисли!

— Ана, не исках думите ми да прозвучат в такъв смисъл.

— Знам.

И тя наистина го знаеше. Никога не бе срещала мъж, тъй благороден като Слоун, мъж, комуто един безчувствен акт беше по-чужд. И за да се затвори кръгът от мисли, тя се сети колко нежен любовник бе бил — нежният любовник, когото никога повече нямаше да познае.

— Моля те, върви си. Докато още имам сили да те отпратя.

Той си тръгна. Без да промълви и дума повече. Защото тя бе започнала да трепери. Защото повече не можеше да й причинява болка, страдание.

Минути по-късно Ана се облегна на вратата на спалнята си, благодарна, че никой не бе забелязал Слоун. Чудеше се дали болката в сърцето й ще утихне, чудеше се дали е била права преди, когато си припомни, че мисълта е действие. Ако е така, то тя току-що бе поела вината и за това, че бе пожелала съпругът й да умре.

 

 

Слоун стоеше на брега, досами водата и се взираше в раковината на дланта си. В разгара на емоционалния си разговор с Ана той бе забравил за двойната черупка в джоба си и за намерението си да й я даде. Нямаше значение, че не го бе сторил. В този момент нищо нямаше значение. Освен факта, че повече никога нямаше да види Ана. Несправедливостта на тази истина го разгневи и той сви пръсти около раковината. Искаше да я раздели на две части, досущ както той и Ана бяха откъснати един от друг, но не му даваше сърце да го стори. Не, тя трябваше да си остане едно цяло — така, както той и Ана не можеха. С рязък замах предаде раковината на морето. Чу в мрака как то я прие и изпита удовлетворение. Позволи си само един последен, прощален поглед към къщата. Колкото и да бе плашеща, ужасяваща дори, простата истина бе, че смъртта на Джак Рейми би освободила всички.

 

 

Той си бе заминал, разбра Джак, не искаше да споменава името му дори и в мислите си. Още като чу Ана да се промъква по стълбите, вече знаеше, че тя щеше да се срещне с него. В началото го болеше, като си мислеше за двамата, ала тази вечер не бе така. Тази вечер нищо не можеше да го засегне. Беше леко на сърцето му, мисълта му бе ясна. Можеше да се закълне, че морето му говореше, както често ставаше напоследък. Чуваше нежния шепот на вълните, които го зовяха към спокойните си дълбини.

Ела при мен — шепнеше морето. — И аз ще споделя с теб цялата си мъдрост.

Джак въздъхна и си помисли, че морето може би вече бе споделило мъдростта си с него. За първи път съзираше някаква перспектива в живота си. Наложило му се бе да мъкне тежък товар. Болестта бе разрушила основите на живота му и всичко останало бе станало неустойчиво, нестабилно. Не искаше да оправдава постъпките си. Прекалено често си бе изкарвал яда на Ана, ала винаги се бе стремил да даде най-доброто от себе си. Винаги бе реагирал като човешко същество, бореше се, непрестанно се бореше и в тази борба понякога успяваше, а понякога се проваляше.

Да — прошепна морето, — ти си усвоил мъдростта ми. Нещата са такива, каквито са. Човеците са само едни човеци. Досущ, както и аз, морето, не мога да бъда нито по-малко, нито повече от едно море.

Джак усети как го обзема спокойствие, ведно с дълбоко, тежко чувство. Знаеше, че то си има име — опрощение.

 

 

В къщата бе неспокойно. Ана се мяташе в леглото и долавяше звуците, които долитаха от стаите на Кари и Мег. Чу как Кари отиде отново до банята, а по-късно усети, че Мег слиза по стълбите. Помисли си да поговори с нея сега, вместо да чака до сутринта, стана, отвори вратата и изгуби смелост. Видя само как дъщеря й слезе по стълбите и изчезна в стаята на баща си. Въздъхна и се върна отново в леглото и, победена от умората, потъна в неспокоен сън. Но и насън продължаваше да долавя шумовете в къщата. И насън не можеше да се избави от мисълта, че смъртта на Джак щеше да донесе на всички онова, което желаеха. Особено — на самия него. А истината бе, че да му се даде онова, което желаеше, бе толкова лесно.

 

 

На сутринта Джак Рейми бе вече мъртъв. Кари и Мег плачеха тихо, докато Ана не можеше да отрони и сълза. На другия край на града, когато научи новината от Харпър, Слоун изостави плановете си да отпътува.

За първи път Харпър използва за него думата обсебен.

Слоун не можа да отхвърли това обвинение.