Сандра Канфийлд
Забранена страст (15)

Петнадесета глава

Като чу почукването на входната врата на хижата, Слоун изруга. Последното нещо, което желаеше сега, бе компания. Здравата се бе борил с лошото си настроение и сега не искаше никой да му се мотае наоколо. Затова отвори рязко вратата, решен да се отърве от посетителя с няколко добре подбрани думи. Изобщо не бе готов за гледката, която украсяваше входната му врата.

Устните му понечиха да изрекат името й, но в крайна сметка Слоун не успя да произнесе и една сричка. Просто стоеше и се взираше в останалата без дъх жена. Досети се, че бе тичала по целия път от нейната до неговата къща. Дори и да не дишаше тежко, мокрите кичури, полепнали по челото, показваха, че бе бързала. Както и тъмното петно от потта, избило върху сивия й пуловер.

— Имам нужда… от приятел — рече задъхано Ана.

Слоун си спомни, че не толкова отдавна й бе казал, че повече не биха могли да бъдат приятели, ала в този момент, жаден да я види отново, знаейки, че се бе случило нещо лошо, той бе готов да бъде всичко, което тя пожелае.

Без да изрече и дума, отвори широко скърцащата, паянтова врата. Тя мина безмълвно покрай него.

Макар и умът й да бе замъглен, Ана забеляза сума различни неща едновременно: хижата изглеждаше оскъдно, дори спартански обзаведена; не й стигаше дъх — о, господи, как се бе задъхала! Беше й също така студено — как можеше да й бъде студено, след като се чувстваше пламнала и топли капки пот се стичаха между гърдите й? И най-накрая, но не и последно, тя знаеше, че не биваше да бъде тук, но не даваше и пет пари.

Трябваше да бъде със Слоун.

Погледите им се срещнаха и тя му предложи единственото възможно обяснение за това, че стоеше по средата на всекидневната му.

— Нямах къде другаде да ида.

Наистина, тя бе превключила на автопилот, без да е наясно накъде се бе запътила, докато фарът и хижата на фаропазача не се появиха пред очите й. След като бе видяла накъде отива крачката й се ускори.

Слоун бе доволен, че бе дошла, независимо от причината за посещението й, не даваше и пет пари за това, че не биваше да бъде доволен. Усетил, че можеше и да се строполи от изтощение, той кимна към дивана и рече:

— Седни.

Ана седна, краката й трепереха от свръхнапрежение. Ръцете й също трепереха от прекалена емоция. Гледаше как Слоун излиза от стаята и нямаше сили дори да го попита къде отива. Вместо това облегна глава назад върху дивана и затвори очи. Още бе в тази поза, когато чу Слоун.

— Ето, вземи.

Макар че можеше да си остане завинаги така, обгърната от кадифените извивки на гласа му, Ана отвори очи. Стоеше пред нея, висок, строен, с великолепно мускулесто тяло, облечен в избелели дънки и стара тениска. Макар да наближаваше вече обяд, не бе вчесвал разрошената си коса, а четината по лицето му не бе виждала бръснач. Предположи, че бе станал скоро от леглото. Може и да гореше в ада за въпроса си, но въпреки това не се сдържа и се запита какъв ли любовник би бил той.

Изправи се и посегна за чашата вода.

Слоун забеляза, че ръката й трепери, когато вдигна чашата към устните си, устни дори без следа от червило — би продал душата си, за да може да ги целуне. Дишането й се бе поуспокоило, гърдите й се издигаха и спадаха в по-нормален ритъм. Той дори и не се опита да цензурира следващата си мисъл. Би искал да погали тези гърди. Искаше да я погали цялата, както му се искаше и тя да стори същото с него. Искаше да се любят. Отстъпи на по-безопасно разстояние.

— Какво се случи? — попита.

Ана отпи още една глътка вода, остави чашата на масичката и рече безизразно:

— Джак ме помоли да му помогна да сложи край на живота си.

Слоун премигна, помълча миг-два и попита недоверчиво:

— Какво?

Спокойно, прекалено спокойно Ана приглади мокрите кичури коса от челото си и каза:

— Съпругът ми ме помоли да го убия.

Слоун не изрече нищо, докато не остави думите й да потънат в съзнанието му. Когато това стана, той отвърна:

— Исусе Христе! Не говориш сериозно, нали?

— Тъкмо обратното — рече Ана. — Смъртоносно сериозно. — Когато осъзна неуместния й избор на думи, тя се изсмя. — Извини ме за каламбура.

Слоун не отвърна нищо. Тъй като изпита слабост в краката, досущ като Ана, той се отпусна на близкия стол. Измина сякаш цяла вечност, в която нито той, нито Ана проговориха. Най-накрая погледът му я прикова.

— Ти какво каза?

Тя поклати глава.

— Честно казано, не помня. Бях тъй слисана, толкова потресена. И преди веднъж бе намекнал за подобно нещо. Нещо от сорта, че за всички, включително и за самия него, щяло да бъде по-добре така. Този път обаче го каза съвсем открито.

Тя въздъхна, дъхът й излизаше на пресекулки — ясен признак, че под повърхността на измамното й спокойствие бушуваха силни чувства.

— Той бе напълно сериозен. Не играеше театър.

Отново се възцари тишина. Докато тя траеше, на Слоун му хрумна подла мисъл, за която мигновено се погнуси от себе си. Ако Джак Рейми умреше, Ана щеше да бъде свободна. А ако Ана бе свободна… Слоун не можеше дори да си позволи да довърши мисълта си. Как можеше да си позволи подобна гадна инсинуация?

Мислите на Ана течаха по сходни пътища. „Аз съм в капана на това тяло. Освободи ме.“ В един миг, по време на дългото и изтощително тичане към фара, Ана бе осъзнала, че да освободи Джак бе равносилно да освободи и себе си — от продължаващия кошмар, от лишения от любов брак. Господи боже, как бе могла дори да си помисли подобно нещо?

Неспокойна, Ана се изправи и отиде до най-близкия прозорец. Беше чудесен летен ден, великолепно време да си жив, необичайно време да се обсъжда смъртта. На ясната, силна светлина, която струеше навън — истината не може да се скрие на слънце — тя трябваше да признае още нещо. Пред себе си. Пред Слоун.

— Това, което най-много ме изплаши в молбата му, бе, че не се изплаших достатъчно.

Ана бе разбрала това, докато тичаше към фара. Бе разбрала и още нещо. Макар молбата на Джак да я бе поразила, удивителното бе, че го чувстваше по-близък, отколкото го бе чувствала от маса време насам. Беше се обърнал към нея в миг на нужда, доверяваше й, вярваше в нея. Досущ както през годините на обич от брака им. В един момент тя се бе омръзнала от страх, като си помисли докъде би могла да стигне, за да уважи любовта, която някога бяха познали.

— Какво имаш предвид?

Ана се обърна към Слоун, топлината на слънцето бе обгърнала раменете й. Ала въпреки това й бе студено, продължаваше да се чувства така, сякаш фригидността, която бе нахлула в същината й, сякаш бе наситила всяка нейна клетка. Беше ли този мъж в състояние да направи така, че студенината да изчезне? Можеше ли да я стопли? И защо не можеше да остави тези въпроси тъй недокоснати, както би трябвало да остане и самата тя? Направи усилие да отговори на въпроса на Слоун.

— Когато бях на десет години, кола прегази кучето ми.

Ана видя, че Слоун не разбираше съвсем този отговор на въпроса му, но бе готов да я изчака.

— Беше красиво, черно-бяло коли. Бях я кръстила Рибънс^[1], защото бе тъй мека. Както и да е, тя бе свикнала да излиза от задния двор. Бе непоправима в това отношение. Един ден я блъсна минаваща кола. И до днес помня ужасяващия тъп удар и жалостивите й тихи стенания, докато лежеше там, на улицата.

Ана изглеждаше като изгубила се в лабиринта от болезнени спомени. Колкото и да бе глупаво, на Слоун му се искаше да се втурне към нея и да я утеши за нещо, което се бе случило преди трийсет години. Не можеше да понесе мисълта, че някога, изобщо някога бе изпитала болка.

Най-сетне Ана излезе от спомените си и продължи.

— Ветеринарният лекар ни каза, че ще е най-добре да я умъртви с приспивателна инжекция, че била фатално ранена, че така или иначе било само въпрос на време кога ще умре.

— Така и направихте, нали?

— Да. — Ана въздъхна ядно с прииждането на нови, смущаващи спомени. — Същата година баба ми умря от рак. Към края си тя изпитваше страхотни болки. Спомням си как лежеше в болничната си стая и стенеше, досущ както Рибънс. С наивността на десетте си години попитах мама кога ще приспим завинаги и баба. Тя, разбира се, ми обясни, че хората не могат да бъдат приспивани. Само животните. За мен, като дете, това бе необяснимо. Противоречеше на всякаква логика. А не съм много сигурна, че и сега, като възрастна, го разбирам.

— Много хора ще се съгласят с теб.

Това бе напълно достатъчно, за да окуражи Ана.

— Вярвам, че човек има правото да реши кога да прекъсне живота си. Не бих осъдила някого за това, че моли любим човек да му помогне да го направи. Ако животът е лишен от смисъл, от пълноценност, може би наше морално задължение е да помогнем на обичаните от нас да срещнат смъртта по най-безболезнен начин. — Ана се поколеба, осъзнавайки значимостта на онова, което казваше. — Това шокира ли те?

Слоун си мислеше за непоносимите мъки, изпитани по време на пленничеството му. Колко пъти се бе молил някой, който и да е, да го убие? Колко пъти бе искал да се самоубие, само да имаше тази възможност? След освобождаването си, когато трябваше да се изправи лице срещу лице със страхливите си деяния, веднъж-дваж сериозно бе обмислял да сложи край на емоционалните си терзания.

— Не — рече той. — Не ме шокира. Понякога смъртта може да се окаже приятел.

Ана бе тъй погълната от собствената си криза, че не усети личната нотка в отговора на Слоун.

— Не казвам, че бих участвала в милостиво убийство — не съм убедена, че ще ми стигне смелост — но не бих осъдила, когото и да е за това, че е турил край на живота си, за да помогне на свои любими хора. Ако човек е болен и знае, че не може да оздравее…

Тя замълча.

Слоун си помисли, че от всички хора, които познаваше, единствено Ана би намерила смелостта да направи подобно признание. Тя беше силна. Обстоятелствата я бяха принудили да бъде такава. Освен това чувствата й бяха дълбоки. Само такъв човек би могъл да понесе моралните самообвинения, съпътстващи подобен противоречив акт. И той отново намери този ред на мисли за обезпокоителен, затова подхвана изоставената от нея посока на разговора.

— Здравето на мъжа ти не се подобрява, така ли?

Ана дори не се замисли, преди да отговори.

— Само отчасти. Може и да се подобри, но той никога няма да е здрав. В крайна сметка диабетът ще го довърши. Утре. Следващия месец. Следващата година. След пет години — сви рамене тя. — Никой не знае точно кога.

Ана се сети за посещението на доктор Гудман предишния ден. Обикновено оптимист, лекарят за пръв път изглеждаше притеснен и внимателен в думите си, сякаш искаше да се убеди, че тя разбира сериозността на състоянието на мъжа й.

— Бъбречната инфекция не отминава — рече тя. — Освен това има една язва на крака на Джак, за която доктор Гудман се безпокои. А и Джак, разбира се, дори престана да се преструва, че се мъчи да преодолее последиците от удара. — Ана се усмихна тъжно. — Не че кой знае колко си е давал зор. Беше уморен от борбата дори и преди удара, което, струва ми се, е сърцевината на проблема. Човек има правото да реши сам кога да престане да се бори и кога… — Тя неочаквано спря. Прокара пръсти през косите си и додаде: — Боже мой, не мога да повярвам, че седя тук и тъй спокойно, тъй разумно обсъждам тези неща.

Потреперването на гласа й, на ръцете й подсказа на Слоун, че тя далеч не бе спокойна. Всъщност, бе изпаднала в дълбок потрес. Искаше му се да я притегли в обятията си, да я утеши, да я защити. Искаше да я люби дотогава, докато изчезне цялата грозота на този свят, цялата грозота в живота им. Това признание би трябвало да прозвучи плътски, но Слоун осъзна, че изобщо не бе така. Може би защото да я люби му се виждаше толкова естествено — така естествено, както се бяха случвали всички неща помежду им: естествени, нормални, предопределени.

Ана очевидно бе прочела мислите му, защото каза:

— Повече от всичко на света бих искала да ме прегърнеш, но не мога да те помоля да го направиш. Няма да е честно спрямо Джак. Няма да е честно спрямо нас. Спрямо мен.

Откровеността й го порази.

— Необичайното е — продължи тя, почувствала нуждата да сподели още нещо със Слоун, — че тази сутрин разбрах, че не го обичам. — Тя повтори думите си, сякаш опипваше тежестта им. — Не обичам съпруга си. И може би е било така от известно време насам. Предполагам, че просто по навик съм си мислела, че го обичам.

Това признание изкара въздуха на Слоун.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах — въздъхна Ана. — Снощи той се държа ужасно оскърбително. — Разказа на Слоун за вечерята. — Тази сутрин, когато се извини, зърнах у него за миг човека, когото някога обичах. За съжаление това вече не бе така. Вече не го обичам. Истината е, че той тъй често ме нараняваше, че в негово присъствие престанах да изпитвам каквото и да било. Това бе начинът да оцелея от болката.

Тя се засмя, но Слоун би могъл да се закълне, че неравните тонове в този смях граничеха с истерия. Малко по малко напрежението, допълнено от събитията тази сутрин, бяха започнали да си казват своето. Фактът, че обикновено държеше нещата в ръцете си, само идваше да подчертае този толкова силен, обезпокоителен контраст.

— Странно — рече тя и очите й светнаха, — но съм способна да изпитам нещо, само когато съм с теб — при това неща, които не бива изобщо да изпитвам… защото съм омъжена. Вече не обичам Джак, но съм свързана с него. Той е бащата на детето ми, мъжът, когото съм се заклела да уважавам и да му се подчинявам… но повече не го обичам. Не изпитвам нищо с него… само с теб.

Слоун усети, че тя сякаш бълнуваше, говореше несвързано. Треперенето й се засили и тя очевидно го усети, защото изведнъж се обгърна с ръце.

— Недей — помоли я Слоун и се изправи на крака. Нямаше представа дали я молеше да не бълнува, дали да не се срутва, дали да не изрича онова, което казваше. Може би я молеше да не го прави тъй безпомощен, както никога досега. Господи, как искаше да я прегърне!

— Мислех си, че искам да чувствам, но не е така.

— Ана, моля те…

— Мислех си, че да изпиташ каквото и да е, е по-добре, отколкото да не изпитваш нищо.

— … не прави това…

— Защо го направи, Слоун? Защо ме накара да чувствам?

— … със себе си…

— Защо, Слоун?

— … с мен.

— Защо? — изкрещя тя. — Защо постъпи така с мен?

Гърдите й се надигаха учестено, очите й, сухи както винаги, блестяха обвинително и болезнено. С повече болка, отколкото Слоун можеше да понесе, пристъпи към нея, но сам се спря. Ако я докоснеше, с него бе свършено. Нямаше да има връщане назад. Искаше да й каже да си върви, че присъствието й съкрушаваше сетивата му, играеше си с волята му, ала не каза нищо, защото му липсваше моралната сила да постъпи другояче.

Ана забеляза колебливата стъпка на Слоун; видя и болката в очите му. Знаеше какво му костваше присъствието й. На нея й струваше не по-малко, ала не можеше да намери сили да си тръгне. Но в същото време не можеше и да понесе болката в очите му. Извърна се и отново отиде до прозореца, молеше се слънцето да я стопли, дори и само за минута. Беше й студено, толкова студено, че сякаш треперенето й извираше от дълбините на душата й.

Тръгвай, казваше си Ана, преди да си го помолила да те прегърне.

Тръгвай, молеше я Слоун, преди да съм те взел в обятията си.

„Сега, докато можеш. Сега, докато те пускам. Върви!“ — заповяда си Ана.

„Тръгвай!“ — заповяда й Слоун.

Мълчаливо, без да се обръща, Ана пое към вратата. Сграбчи топката и се опита да я завърти. При треперенето й това се оказа нелека задача. Опита отново. Този път натисна отчаяно — трябваше да си тръгне, докато още можеше! — и бе възнаградена от завъртането на топката. Дръпна. Вратата се отвори — половин пръст, пръст и половина.

Сякаш отникъде се появи нечия ръка и затвори вратата.

Ана разгледа ръката сякаш някак си отстрани. Беше голяма, мъжка на вид, с дълги, тънки пръсти. Над всяко кокалче растеше кичур съвсем черни косми. Подобни косми стърчаха и по опакото на дланта, смаляваха се, колкото повече отиваха към китката — едновременно тънка и силна. Оттам нататък космите се сгъстяваха доста секси по мускулестата и възлеста ръка.

Макар и да не я докосваше, Ана усещаше присъствието на Слоун зад гърба си — дръзко предизвикателство, сладко изкушение. В капан. Ето го същото словосъчетание, което толкова често бе използвала, за да обрисува положението си; този път обаче думите не й се струваха отвратителни. В интерес на истината точно в този миг тя обичаше тези думи повече от всички други. Този път бе попаднала във великолепен затвор… между Слоун и вратата… затворена не от контакта с него, а от собственото си желание за такъв контакт. Искаше да усети тялото му до своето повече, отколкото да си поеме следващата глътка въздух.

— Върви — прошепна Слоун, тръпчиво, дрезгаво и това издаде борбата, която бушуваше в гърдите му.

— Не мога — рече тихо и развълнувано тя. — Държиш вратата.

— Кажи ми да я пусна. — Гласът на Слоун бе станал тъмен, настоятелен, обсебен сякаш от дявола.

Ана затвори очи и се вслуша в неравномерното биене на сърцето си. То сякаш изпълваше главата й с оглушително бучене. Трябваше да направи точно това, за което я молеше той, но думите сякаш не искаха да излязат.

— Кажи ми, Ана — примоли й се Слоун; отчаяно търсеше тя да упражни силата, която той бе изгубил. — Кажи ми, по дяволите!

— Не мога! — извика тя и спомените за хилядите самотни нощи нахлуха в главата й.

Ана чу как Слоун рязко пое дъх и в същия миг почувства как той поставя и другата си ръка върху вратата и я приковава.

— Кажи ми какво искаш — рече Слоун.

— Онова, което искам, няма значение.

— Кажи ми какво искаш.

— Слоун…

— Кажи ми какво искаш!

Какво всъщност искаше — помисли си Ана. Да чувства? Да не чувства? Да си спомни какво означаваше да е искана, желана? Да почувства отново топлина?

— Прегърни ме — чу се тя да казва, замислена колко лесен е бил отговорът през цялото това време.

Дори и да трябваше да продължи да се бори със собственото си желание, Слоун не намери сили да пренебрегне нейното. И тъй, доброволно победен от нея, той се отдаде на неизбежното. Ръцете му се спуснаха от рамката на вратата, забавиха се само за миг над нея, преди да легнат върху раменете й. Докосването му бе колебливо, леко — досущ като пеперуда, която каца върху нежно цвете. Нежно я обърна към себе си, погледите им се срещнаха за кратко, но открито. Сетне я прегърна.

Прегръдката бе тъй невероятно естествена, че Ана се зачуди защо й се бе съпротивлявала. Разбира се, нищо не можеше да се сравни с радостта да се опре на яката като крепост гръд на Слоун. Разбира се, никой не можеше да я обвини, че бе прилепила буза о масивното му рамо, нито за това, че го прегърна и го притисна с все сила. Ала дори и в обятията му, тя продължаваше да усеща тялото си студено, имаше чувството, че краде от топлината му.

Струваше му се тъй справедливо да я държи в обятията си, че Слоун си помисли, че досега се е борил напразно срещу нещо, срещу което нямаше смисъл да се бори. Разбра, освен това, че в мига, в който я докосна, той бе вече загубен. В мига, в който я докосна, той вече трябваше да продължи да я докосва. Намери извинение за мислите си в това, че тя още трепереше, потръпваше леко, сякаш се бе изгубила по време на зимна буря. Може би и той самият трепереше. Кой знае.

Беше сигурен обаче, че бе заровил лице в къдравите й коси, които ухаеха на чистата сладост на шампоана, която бе за него направо опияняваща. Също като секси възвишението на гърдите й, като леката й въздишка, когато се отпусна в обятията му.

— Ана — прошепна той, просто защото му се стори важно, жизненоважно да изрече името й.

Тя усети дъха му, чу името си, изречено от него. Никога досега то не бе прозвучавало тъй нежно, тъй изпълнено с живот. Толкова дълго животът й е бил празен, че тя инстинктивно вдигна лице към него.

Той също реагира инстинктивно и направи онова, което му се бе искало толкова време. Прокара пръсти през копринената й коса, приглади назад непокорните къдри. Когато челото й се откри, той леко го целуна. Не бе възнамерявал да го прави, но в момента това му се стори съвсем естествено.

Ана изстена, харесваше й да чувства с кожата си горещия му дъх. Толкова много й харесваше, че се видя принудена да му каже:

— Не ме карай да чувствам. Не искам. Не бива.

— Не — прошепна, той, — няма да те карам да усещаш.

Слоун се запита дали Ана съзнаваше противоречието в думите си. Преди тя не искаше да чувства, защото бе болезнено. А сега смяташе, че не бива. Ала дори когато го казваше, тя леко докосна с нос носа на Слоун. Следвайки зова на природата, и той стори същото. Осъзна, че устните им бяха съвсем близо. Толкова близо, че дъховете им се сливаха. Толкова близо, че изкушението вече чукаше на входните врати на съзнанията им.

— Недей — прошепна тя.

— Няма — отговори той, също шепнешком. Макар да искаше да не изпитва нищо, тя почувства собствената си уязвимост. И защо отмести леко главата си така, че устните му да се доближат още повече до нейните?

— Не — прошепна тя, когато горещият му дъх я обля, — не бива. Аз… не бива…

Ала ведно с думите си тя усети и някакво чувство на очакване, на трепет, сърцето й заби лудо, болезнено, докато очакваше целувката, за която винаги бе знаела, че ще дойде, просто защото така трябваше да стане, просто защото нито един от двамата не можеше да я предотврати.

— Няма — повтори той, но знаеше, че лъже. Щеше да я целуне — независимо от думите й, независимо от собствените му думи.

Устните му се сляха с нейните, леко, нежно, така, сякаш я бе целувал стотици пъти досега. Тя отвърна на целувката му и разбра, че усеща. Усещаше десетки неща. Прости неща, като удивление например. Как бе станало възможно да забрави така напълно красотата на нещо тъй естествено, като една целувка? Не, част от съзнанието й не бе забравило, защото усещането за удоволствие си проправи път по познати пътеки, замая главата й, ускори пулса й, накара кръвта й да зашепне песента на страстта. И въпреки удивлението, въпреки удоволствието, тя все пак бе малко изплашена.

— Не — изхриптя тя, когато устните им се разделиха. — Не искам да усещам нищо.

— Не е вярно, искаш — отвърна Слоун и повдигна брадичката й така, че да може да нацелува шията й по цялата й дължина. Кожата й бе леко соленовата.

Тя отново изстена.

— Не.

— Да — възрази той, целуна я в самата основа на шията й, докато тя бе отметнала силно главата си назад.

— Не — повтори тя, но усети, че в същото време търсеше устните му.

Наведе глава. Тя повдигна своята.

И когато отново почувства върху устните си топлия му дъх, тя отново прошепна немощния си протест:

— Не!

И сетне светът експлодира. Втората целувка не приличаше изобщо на първата. В нея нямаше нито нежност, нито простота. Беше силна и първична — плод на прекалено много въздържане, на прекалено силно желание. Желанието властваше напълно и Ана отвори устни за Слоун след най-малкия натиск от негова страна. Когато езикът му проникна в нея и се сля с нейния, толкова нежно, тъй страстно, тя чу как една дума изкрещя в съзнанието й, в сърцето й.

Да!

Да, заради всички онези пъти, когато й се бе искало да не се подчини на въздържанието. Да, заради всичките онези самотни нощи, в които бе лежала будна и тръпнеща от желание, което сама не искаше да признае.

Да — на целувката на Слоун. И да — на онези чудесни усещания, които я раздираха цялата.

Главата й се завъртя, сърцето й затупка още по-силно, кръвта й закипя. Усещаше едновременно и хлад, и жар, усещаше и тежест, и лекота, и пустота, и пълнота. Усещаше се жена. Усещаше се човек. И, Господи, никак не бе лошо човек да усеща нещо.

Слоун се наслади на тъй откровената й и открита реакция. Тя го желаеше като любовник и не се преструваше, че не бе така — факт, който само засили собственото му желание. Когато почувства, че коленете й бяха на път да омекнат, той я облегна на вратата и нежно докосна до нея доказателството за собственото си желание.

Ана бе забравила какво бе да почувстваш един възбуден мъж. Беше забравила колко вълнуващо, колко красиво можеше да бъде мъжкото тяло. Беше забравила също така колко опияняващо бе да бъдеш вдъхновението за тази мъжественост. Да се люби с този мъж щеше да бъде съвсем справедливо. Всъщност, нищо друго в целия й живот не би било по-справедливо от това. Но изведнъж тази мисъл я наведе на друга — че не бе почтено. Нямаше нищо по-лесно от това да стане любовница на този мъж. Ала щеше да е предателство не само спрямо Джак, но и спрямо самата нея. Как би могла после да живее, след което и да е от двете? Откъсна устни от Слоун и рече:

— Не мога.

Очите й, потъмнели от страстта, го молеха да я разбере, молеха го да разбере, че й се искаше, ала не можеше.

Бяха се вторачили един в друг, дишаха тежко и учестено, с устни, пламнали от целувките на другия. Слоун полека я пусна и отстъпи. Обърна й гръб. Видя как раменете му потрепваха в усилията му да си възвърне самообладанието, да овладее чувствата си, тялото си.

— Слоун, аз…

Без да я поглежда, той вдигна ръка, за да й даде знак, че му бе необходимо малко време. В последвалата тишина Ана дочу тиктакането на часовник, подрънкването на камбанката на далечен буй.

— Съжалявам — промълви тя.

Слоун се обърна към нея и тя видя, че очите му още бяха помътнели от страстта. Пое дълбоко дъх и рече басово:

— Искам да разбереш нещо. Желая те така, както един мъж може да желае една жена. Дори и нещо повече. Желая те повече, отколкото съм пожелавал нещо или някого.

— Аз също те желая — отвърна Ана. — Но това не е почтено. Онова, което става между нас, е греховно.

— Не — рече Слоун и отново се приближи. — Това, което става между нас, не е грешно. Само моментът не е подходящият.

С нежност, която разтопи сърцето на Ана, той докосна бузата й с кокалчетата на свития си юмрук. Тя не можа да устои и се отпусна в обятията му.

— Ти си моя — рече той. — Моя си от мига, в който те видях за пръв път на плажа. Тогава не съм го знаел, но сега го знам. Не ме интересува дали имаш съпруг. Нямаше да има значение, ако имаше и сто съпрузи. Ти си моя!

В думите на Слоун се съдържаше толкова силно чувство на притежание, че сам се сепна. Не помнеше някога да бе изпитвал толкова страстно чувство към друго човешко същество. Изобщо към нещо. Как можа тази жена да го омагьоса така? Как успя да го накара да я заобича тъй силно? Толкова силно, че не можеше да допусне някой да я нарани? А това включваше и самия него.

— О, Ана — продължи той, — бих дал всичко, за да съм някой лекомислен негодник. Бих дал всичко, за да мога да кажа или направя онова, което ще те накара да станеш моя любовница. Но не мога да го направя. В крайна сметка ти ще намразиш и мен, и себе си. — Той се засмя. — Подлагаме се на смъртна опасност, ако се противопоставим на собствения си морален кодекс.

Ана не усети грубостта в смеха му, нито пък разбра, че той бе споделил с нея за миналото си повече, отколкото бе възнамерявал. Чу само следващите му думи.

— Не се завръщай, Ана. — Гласът му бе някак си лишен от емоции, макар тялото му да гореше. — Ако го направиш, не мога да обещая, че няма се прегърна в онзи негодник. Всъщност, макар и да се ненавиждам за това, съвсем сигурен съм, че ще направя всичко възможно, за да станеш моя любовница.

И така, Слоун изпрати Ана у дома й, при съпруг, когото не обичаше, при мъжа, към който бе прикована с дадената клетва — докато смъртта ги раздели…

Ана се върна у дома още по-разтърсена, отколкото преди да излезе. Влезе в къщата и тъй като се боеше, че чувствата й можеха да бъдат разгадани, се опита да изтрие от паметта си случилото се през последния час. Ала въпреки това се усещаше по-различна и се боеше, че може би и изглеждаше такава. Би ли могла една жена да скрие, че току-що бе целуната от друг, а не от собствения си мъж? Можеше ли да скрие факта, че бе искала да се люби с този мъж или че желанието в пламналото й тяло още не бе стихнало? Знаеше, че трябва да намери начин да продължи да живее и затова се насили да иде и да погледне Джак. Очакваше да го намери да си прави с неохота упражненията. Но не бе така. Завари го просто да седи в инвалидния си стол и да се взира през прозореца към морето, макар от мястото му океанът да не се виждаше. Болногледачът оправяше завивките на леглото му.

— Толкова бързо ли свършихте с упражненията? — попита Ана, стремейки се да постигне обичайния си тон.

Кен се обърна и рече колебливо:

— Решихме… ъъъ… днес да не ги правим.

Изненадана, Ана погледна Джак. Той не отвърна на погледа й и тя подразбра, че Кен всъщност бе искал да каже, че Джак бе поискал да не правят упражненията.

— Е, мисля, че няма да е фатално, ако се пропусне един ден.

Джак продължи да игнорира присъствието й и Ана реши, че така бе по-добре. Тя също щеше да го игнорира — внимателно, грижливо. Щеше да игнорира особено зловещата молба, която й бе отправил. Нямаше как по друг начин да реагира. Ако само можеше обаче да пренебрегне думите на Слоун, че била негова, ако можеше да забрави сладостта на устните му, тялото му, което прекалено явно й бе подсказало, че я желаеше тъй силно, както тя — него.

— О, обади се дъщеря ти — рече Кен.

Споменаването на Мег й подейства като леден душ. То я накара също така да погледне на случилото се през последния час в друга светлина. Мег не биваше никога — никога — да узнае какво бе станало в хижата на фара.

— Казах й, че навярно си на плажа. Помоли ме да ти предам, че ще си дойде за уикенда — като видя изненадата на Ана, той добави: — Спомена, че били отменили няколко лекции.

— Чудесно е, че ще си дойде — рече Ана и хем мислеше така, хем съжаляваше, че нямаше да може да остане сама. Може би се боеше, че дъщеря й щеше да я погледне само веднъж и щеше да започне да задава въпроси, на които не би искала да отговаря. Мег вече се бе проявила като твърде любопитна, когато станеше въпрос за Слоун.

— Готов ли си за кафето? — обърна се Кен към Джак. Джак не отвърна нищо, продължи да си седи безучастен, когато Кен хвана дръжките на стола. — Ще пием кафе в трапезарията — рече Кен на Ана. — Лека промяна на обстановката няма да ни навреди.

Ана реши, че репликата на Кен е многозначителна. Можеше да се обзаложи десет към едно, че той имаше предвид изпадналия в депресия свой пациент: надяваше се, че промяната в обстановката би могла да го посъживи.

— Идеята е добра — отвърна Ана.

Докато столът се изтърколи покрай нея, Ана се почуди дали Джак щеше да я погледне. Не го направи. След секунди ги чу от кухнята, разговорът се състоеше от монолог на Кен за времето. Ана си помисли, че макар и Джак да взе бележника и писалката си, болногледачът щеше да си остане да си говори сам. Като си помисли за бележника, Ана се огледа и го видя на масичката. Пристъпи, взе го и прочете: „Не искам“. Следваха два нови реда, очевидно в отговор на въпроса на Кен защо не искаше да прави упражненията: „Уморен“ и „Не се чувствам добре“.

Въздъхна и остави бележника на масата. Ала докато го правеше, й хрумна една мисъл и челото й се сбърчи. Взе отново бележника и го разлисти. Като видя бележката, която Джак бе написал по-рано, бележката, която лесно можеше да бъде интерпретирана като негова молба да му помогне да сложи край на живота си, нещо я бодна в сърцето. Ами ако Кен я бе видял? Отговорът дойде веднага — не я е видял. Как би могъл? Джак държеше бележника у себе си и бе отгърнал нова страница.

Ала едва поуспокоила се малко, й хрумна нова тревожна мисъл. Ами ако Мег я видеше? Отговорът бе очевиден. Мег не биваше да я види. Ако разбереше дълбочината на бащината си депресия, щеше само да се разстрои. Нали и самата Ана се бе разстроила, когато узна за мрачния завой в мислите на Джак? Не, Мег си имаше достатъчно грижи и с болния си баща, и със следването си в медицинския колеж. Ана откъсна страницата, сгъна я на четири и я пъхна в джоба на панталона си. По-късно щеше да решава какво да прави с нея.

Това по-късно се случи, когато Кен свърши дежурството си и си тръгна. Преди да го стори, той спомена на Ана, че депресията на Джак става все по-трудно контролируема, че може би е необходима професионална помощ, за да се справят с нея. В един миг Ана се запита дали в крайна сметка не бе видял бележката, но заключи, че самата тя изпадаше в параноя. Поведението на Джак напоследък и особено отказът му да прави упражненията бяха достатъчно показателни за това, че депресията му надхвърляше рамките на нормалното за човек, възстановяващ се от удар.

Ана се съгласи, че идеята да се потърси психиатрична помощ, бе добра. Точно сега обаче тя трябваше първо да се освободи от бележката. След като състави плана си, отиде във всекидневната и дръпна решетката от камината. Може би като изгореше бележката на Джак, щеше да прогони молбата му и от съзнанието си. Постави сгънатото листче в камината и запали клечка кибрит. Пламъците погълнаха бързо листчето. Огънят изгасна със същата бързина, с която пламна и след него остана само малка купчинка сива пепел.

Ана пожела да не мисли за нищо — нито за молби, нито за клетви, нито за страстни целувки. Така комай бе най-добре.