Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dark Journey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга първа

ИК „Компас“, Варна, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-818-173-8

 

 

Издание:

Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга втора

ИК „Компас“, Варна, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-818-173-8

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Юли

В Кукс Бей много обичаха да празнуват Четвърти юли[1]. В онази съботна сутрин през градчето преминаха оркестри, които изпълняваха мелодии, събуждащи патриотичния дух и караха по-темпераментните да потропват в такт. Към обяд заливът се изпълни с яхти, вдигнали празнична разцветка и надули роговете за мъгла във весела какофония. Вечерта, по традиция, стара колкото самия град, гостите, участващи в пикника, се пръснаха по ливадата около старата къща на семейство Рейми — импозантна двуетажна сграда с червени жалузи и още по-яркочервена порта. Пред фасадата на къщата бе разцъфнал буен здравец, от едната й страна се намираше обсипаната в цвят алея с рози — до една червени.

Разположението на къщата — върху хребет, с изглед към залива, предлагаше най-доброто място да се съзерцава впечатляващата гледка на фойерверките, които щяха да започнат в девет вечерта.

— Забавляваш ли се? — попита Кари; искрящият й тон подсказваше, че самата тя се веселеше добре.

Кари бе облякла за случая бели панталони и тениска с блещукащи червени и сини звезди. Подобен чифт червени звезди висяха и се мяткаха от ушите й. Тъкмо обратното, Ана бе облечена с обикновена бяла блуза и черни панталони, а часовникът на ръката й отброяваше времето необикновено бавно. Стрелката за часовете изглежда не желаеше да мине осем.

— Да — измънка Ана на въпроса на зълва си.

Излъга, но не й се искаше да разваля веселото настроение на Кари. Истината бе, че при по-различни обстоятелства на Ана щеше да й хареса да излезе от къщата, особено ако знаеше, че и Джак се забавлява. Но не бе така. Той се чувстваше отвратително. Дори и Мег, която си бе дошла за празника и за рождения си ден, бе забелязала това.

От косвеното му споменаване на смъртта, този въпрос висеше между него и Ана като недовършена работа. Ана знаеше, че дъщеря й щеше да се разтревожи много, ако научеше за бележката, затова я бе унищожила.

Както бяха унищожени и отношенията й със Слоун.

Повече не бе ходила на плажа, не се бе срещала със Слоун, ала — за свой срам — не можеше да забрави и онова, което изпита, когато пръстите му се преплетоха с нейните.

— Джак прекарва чудесно, нали? — попита Кари. — Знаех си, че ще му подейства добре да излезе от къщата.

Двете едновременно погледнаха към Джак, седнал в инвалидния си стол със завити въпреки топлия летен ден в одеяло крака. Ана не отвърна нищо на забележката на Кари; винаги се чудеше как бе възможно зълва й да не може да види очевидното. Или да избягва да признае очевидното: нали сама се бе издала с предположението си, че Джак се нуждаел от нещо, за да излезе от депресията си?

— Всички ме питат какво съм направила с плодовете — прошепна заговорнически Кари и се усмихна палаво. — Но аз, разбира се, не съм казала на никого. Нека да умрат от любопитство. О, извини ме — рече Кари. — Виждам съпругата на кмета и ако не я поздравя лично, в „Щракащите ножици“ ще ме линчуват.

При тези думи, Кари, блещукаща като неонова реклама, забърза към една жена — само кожа и кости, ала висока и с царствена осанка.

Ана въздъхна, но не толкова от досада, колкото поради най-обикновена умора. Спеше зле и това се дължеше както на нощните повиквания на Джак, така и на собственото й безпокойство. Защо не се бе досетила, че приятелството й със Слоун се превръщаше в нещо повече? За разлика от Кари, тя не си позволяваше да се самозаблуждава. Ала кога, в кой момент, след коя въздишка, при кой удар на сърцето разговорите и смехът станаха по-маловажни от нещо тъй първично, като едно докосване?

Ана изостави въпроса, знаеше, че не притежаваше ключ към отговора му. Вместо това се огледа, опита се да се съсредоточи върху тълпата празнуващи. Забеляза превзетата, възрастна жена, която държеше смесения магазин. До нея бе високият собственик на погребално бюро, който дискретно се опитваше да подритне настрани от себе си накичен с панделки пудел. А онзи там не бе ли Харпър Флеминг? Да, той бе, разговаряше с някакъв мъж, който бе гърбом към нея. Бавно, сякаш подтикнат от някого да го направи, той се обърна. Въпреки че слънцето вече залязваше, носеше слънчеви очила.

Първата реакция на Ана бе да повярва, че бе успяла, досущ като магьосник, да материализира Слоун от собственото си подсъзнание. Втората й реакция бе да осъзнае, че нямаше начин да създаде толкова реален образ, както нямаше начин и да укроти неочаквано силно разтуптяното си сърце. Извърна се бързо, макар изобщо да не й се искаше да го направи. Убедена, че Слоун не я бе забелязал, Ана се завърна в безопасната компания на мъжа и дъщеря си. Как би могла да избегне да се срещне със Слоун? За късмет Мег намери решението.

— Мисля, че татко няма да издържи до фойерверките. Вижда ми се доста уморен.

Макар че Кари щеше да се пръсне от мъка, ако не останеха, Ана бе склонна да поеме риска да разочарова зълва си.

— Искаш ли да си вървим? — попита Ана, уловила се веднага за този изход. Огледа се и, като се опита думите й да не прозвучат нетърпеливо, добави: — Мег, защо не идеш да кажеш на леля си, че си тръгваме.

Джак издаде гърлен звук, който можеше да се интерпретира като отрицание. Сърцето й заби силно, изпитваше паниката на подгонен от ловните кучета заек. Трябваше да си тръгнат. Просто трябваше. Не можеше да се срещне със Слоун, не и след онова, което се случи, когато бяха заедно за последен път.

— Кари няма да има нищо против — рече Ана и хвана дръжките на инвалидния стол. При други обстоятелства начинът, по който бързо зави стола, щеше да й се види смешен. Сега обаче дори не й се стори и забавен.

Джак я спря с изсумтяване, сетне надраска в бележника си: „Още малко“.

Заекът веднага подуши мириса на опасността и това застави Ана да опита още веднъж.

— Джак, Кари наистина няма да има нищо против.

— Какво няма да имам против?

Ана се обърна, готова на битка с Кари, за да й обясни умората на Джак и че за него ще е по-добре да си тръгнат, което всъщност щеше да е по-добре за нея; ала никой не биваше да разбере, че тя бягаше от тъмнокосия мъж отсреща. Ана тъкмо отвори уста да заговори, когато погледът й срещна погледа на мъжа, на тъмнокосия мъж, който стоеше тъй спокойно и бе толкова привлекателен, но не бе отсреща, а досами Кари. Зайчето не успя да промълви и една дума. Всъщност, то не бе в състояние да направи нищо друго, освен, хипнотизирано от кучето, да продължи да пие от поточето.

Мег погледна първо майка си, а сетне — причината за изпадането й в такъв унес и рече:

— Татко е уморен.

— О, не, не си, Джак Рейми — обяви сестра му. — Не можеш да си тръгнеш преди фойерверките. Не си ги гледал, откакто бяхме деца. Не си ли спомняш колко беше весело?

Като видя оскърбеното изражение на Кари, Ана разбра, че каузата й бе изгубена. Беше попаднала в кадифен капан. Ръката й несъзнателно се вдигна към косата, пръстите й се опитваха да въведат някакъв ред сред непокорните къдри по начин, който един страничен наблюдател би могъл да определи и като контешки.

— Освен това — Ана чу Кари да казва, — бих искала да се запознаете с един човек. Това е вашият съсед — Слоун Маршъл. Живее в хижата на стария фар. — Обърна се към Слоун и добави: — Слоун, това е снаха ми…

— Ние сме се срещали с Ана — прекъсна я Слоун; тонът му бе тих и равен, а погледът, вече неприкрит от очилата — твърд и сигурен.

На Ана страшно й се искаше да не бе свалял очилата. Тъмните му очи бяха едновременно и пронизващи, и чувствителни — емоционално-смъртоносно съчетание. Полека-лека осъзна, че всички очакваха отговора й на неочакваната реплика на Слоун.

— На плажа — рече Ана бързешком с надеждата, че няма да изглежда в очите им като пълна идиотка.

— Тичам на плажа всяка сутрин — обясни Слоун. — От време на време се натъквам там на Ана.

— Да — кимна Ана. — От време на време.

Кари се намръщи.

— Нали веднъж ме пита за него? За някакъв мъж, който тичал по плажа.

— Да, така е — рече Ана, но избягвайки темата, избърза със запознанствата. — Това е съпругът ми — Джак. Джак, запознай се със Слоун Маршъл.

С естественост, на която Ана завидя, Слоун се усмихна и кимна към Джак.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джак отвърна също с кимане.

— А това е дъщеря ми Мег.

Усмивката на Слоун стана по-широка.

— Здравей!

— Здрасти — отвърна Мег, но Ана забеляза в нея леко колебание.

— Погледнете се само — сгълча ги Кари, — никой от вас няма нищо за ядене или за пиене.

— Ядохме по-рано тази вечер — рече просто Ана; знаеше, че на Джак щеше да му е противно, ако спомене, че го изискваше здравето му.

Както винаги, когато се сблъскваше с реалността, Кари се изненада.

— О, да, разбира се. Е, добре, но трябва да опитате плодовия пунш. Чудесен е — и като погледна към Слоун, Кари рече: — Имаме безалкохолни, вино, кафе…

— Плодовият пунш ще свърши работа — отвърна Слоун.

— И за мен — плодов пунш — повтори думите му Ана, когато Кари я погледна.

— Хайде, Мег — помоли Кари, — ела да ми помогнеш.

Мег тръгна след леля си, но се обърна и хвърли поглед на тримата по-възрастни. На Ана отново й направи впечатление поведението на дъщеря й. Мег обаче изглежда не бе единствената, която я наблюдаваше внимателно. Ана можеше да се закълне, че същото правеше и Джак. След това откритие Ана заключи, че угризението й бе взело връх в собственото й държание. Ала нито Мег, нито Джак имаха основание да подозират, че отношенията между нея и Слоун бяха по-различни от онова, което и двамата бяха заявили. И въпреки това, тя усети необходимостта да наруши настъпилото неловко мълчание. Наруши го с напълно безсмислени думи.

— Хубава вечер за празненство, нали?

 

 

С превалянето на вечерта Слоун се убеди в редица неща: че Ана бе по-хубава от самата вечер, че нито един час не бе изтичал по-бавно или по-неловко, и, колкото и да му бе неприятно, че едновременно харесваше и разбираше Джак Рейми.

Що се отнася до красотата на Ана, то тя изобщо не си даваше сметка за нея. Облечена бе просто, със съвсем малко грим — той забеляза, че само устните й бяха леко начервени. При вида й дъхът му секваше, особено при безполезния, но секси начин, по който прокарваше пръсти през гъстите си къдри. Ако не я познаваше добре, би могъл да се закълне, че го подканваше и той да стори същото. Не бе така, разбира се, и този факт определяше отношенията им. Тя не бе свободна да го подканя към каквито и да е волности, защото бе омъжена жена. Господи, колко се бе разтревожил за онова, което се случи на плажа! Господи, как му се искаше да говори с нея, да й се извини!

След като разбра, че нямаше възможност да разговарят и че присъствието му я поставяше в неудобно положение, Слоун се бе опитал да си тръгне, ала всеки път някой го възпираше — Кари, Харпър, та дори и Джак.

Малко преди да започнат фойерверките, Кари реши, че столът на Джак трябва да бъде преместен, за да може да вижда по-добре. Напълно глуха за молбата на брат си да го оставят там, където бе, тя настоя Харпър и Слоун да пренесат стола на тухлената пътечка. Нямаше друг избор, освен молбата на Кари да бъде изпълнена, затова Слоун и Харпър го сториха без излишно суетене.

Този инцидент помогна на Слоун да разбере по-изтънко Джак Рейми, както и да изпита уважение към него. Ако не се има предвид първоначалното му възражение, Джак, очевидно горд, но току-що унизен човек, не каза нищо. Просто се затвори в себе си, без да стане груб, но и без да е кой знае колко дружелюбен. Слоун можеше да си представи себе си на негово място, да трябваше да се справя с това объркване, да се бори с болестта, която го отчуждаваше от другите, да се сравнява с всеки здрав мъж, с когото се срещаше. Да, той разбираше Джак Рейми, тъй както разбираше емоционалната студенина, с която Ана бе принудена да живее. И ако студенината донякъде извиняваше допускането на приятелството им да прерасне в нещо повече, то разбирането му на положението на Джак отхвърляше това извинение… караше го да се чувства като жалък несретник.

Точно в девет в небето разцъфнаха първите гроздове на фойерверките. При вида на изригналите червени звезди публиката в унисон възкликна: „Оу!“. То бе последвано от високо „Ах!“, след като небето се изпълни с дъжд от сини светлинки. По-нататък се понесе нестроен хор, хората сочеха в небето, сякаш присъстваха за пръв път на подобно зрелище. Кари, застанала зад стола на Джак, се държеше повече като дете, отколкото като възрастен човек: при всяко разпукване на ракетите пищеше с такава радост, че Харпър, Мег, та дори и Джак я намираха за заразителна.

Слоун и Ана стояха сякаш леко, но не и очебийно встрани от другите. Този факт подтикна Слоун да завърже първия им личен разговор за вечерта.

— Ана?

Тя го погледна — тъмната коса, тъмните очи, тъмните ракурси на тайнствените сенки в здрача. Дори и гласът му бе сякаш тъмен и тъй настоятелен, както на плажа. Единствената разлика бе, че сега той произнесе името й тихо.

Той също я гледаше. В очите му се отразяваше настоятелността, която се долавяше в гласа му.

— Добре ли си?

— Да — отвърна тя. — А ти?

Слоун сви рамене и същевременно леко се усмихна.

— Предполагам, че зависи какво разбираш под добре!

Ана извърна очи, красотата на усмивката му, обаче, независимо колко бе пресилена, събуди в душата й болезнен копнеж.

— Да, сигурно е така.

Слоун разбра от думите й, че и Ана не се чувстваше по-различно от самия него. От една страна, се зарадва на това откритие, защото попадаха в една партия, от друга, обаче, му бе мъчно, че изпитва болка, особено пък след като причината за нея бе самият той.

— Виж какво — прошепна той, — мислих много за случилото се. — (По дяволите, та той само за това мислеше!) — И искам да разбереш, че вината не беше твоя, а моя. Аз изпуснах нещата от контрол. Аз би трябвало да забележа накъде отива всичко.

Силно избумтяване обагри небето в тъй яркожълто, сякаш настана ден. Ана не го забеляза. Тя виждаше само Слоун. Би трябвало да се досети, че той щеше да опита да поеме вината.

— Искам да разбереш едно — рече тя и думите й заляха Слоун като разтопено злато, — вината за онова, което стана, е колкото твоя, толкова и моя. Аз също изпуснах нещата из ръце. Аз също би трябвало да забележа накъде отива всичко.

Слоун оцени факта, че Ана не отричаше, че отношенията им се бяха променили. Но тя не бе човек, който да се крие от истината.

— Ана…

Погледът й, лятно зноен, сякаш се разтопи в погледа на Слоун, накара го с неудобство да си припомни, че той бе мъж, а тя жена, при това омъжена жена. Извърна очи, макар това да не обезсили необходимостта да й каже онова, което бе на сърцето му.

— Когато те видях за първи път — рече той, — ти казах, че искам да бъда твой приятел. И имах предвид тъкмо това. Кълна се.

— Знам.

Ала Слоун искаше да се убеди, че тя бе разбрала.

— Ако знаех накъде ще избие всичко това, никога нямаше да ти оставя онази първа раковина.

— Знам.

— Никога нямаше да направя опит да се запознаем.

— Май аз направих този опит — поправи го Ана.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам.

— Исках просто да бъда твой приятел — повтори разколебан той. А когато продължи, гласът му стана по-дрезгав: — Не мога повече да бъда само твой приятел.

Изведнъж тя също реши, че би искала той да разбере позицията й.

— Естествено, знаеш, че между нас не може да има нищо повече. Джак и аз си имаме своите проблеми, но сме женени. Поела съм клетва…

— Никога не съм те молил да я пристъпваш! — прекъсна я Слоун с малко по-висок тон, отколкото би искал.

Харпър ги погледна, накара ги да замълчат, разтуптя сърцата им от страх, че ще бъдат разкрити.

Най-сетне, по време на поредния гръм и последвалите го викове, Ана набра куража за още една реплика.

— Не можем повече да се виждаме.

Над главите им разцъфна облак от ослепителни кристални светлини, от който към земята заваляха, сякаш малки диаманти. Силуетите на Слоун и Ана, с вдигнати нагоре лица, се очертаха на фона на този заключителен акорд. Той предизвести края на празненствата по случай Четвърти юли… и края на една връзка, която не бе имала шанса да започне.

 

 

— Добре! — обяви Мег следващия следобед. Ведно с думите си измъкна тънък черен колан от шумолящата хартия и обви с него кръста си. — И върви страхотно с черните джинси, които ми подари леля Кари.

— Става ли ти? — попита майка й.

— Да — рече Мег. — Откъде знаеш какво исках?

Ана се усмихна.

— Аз съм абсолютно невъзприемчива. Чак когато повтори за десети път, че се нуждаеш от черен колан, успях да възприема съобщението.

Мег, с пусната до раменете коса — досущ като слънчева светлина — се опита да потули усмивката си, но безуспешно.

— Споменах само четири или пет пъти.

— Няма значение колко, важното е, че съм приела съобщението.

— Ами джинсите? — попита Кари. — Стават ли ти?

Мег ги взе и погледна етикетчето им.

— Ще ми станат, моят размер са.

— Дано — кимна Кари, която изглеждаше освежена, въпреки че бе стояла вечерта до късно. — Взех ги от разпродажба.

— Благодаря на всички — рече Мег и прегърна леля си и майка си. Сетне се обърна към баща си, сгърбил се в стола си и залепи целувка на бузата му.

— Благодаря и на теб, татко.

За разлика от сестра си, Джак изглеждаше изтощен, макар Ана и Мег да го бяха отвели у дома веднага след фойерверките и го бяха сложили да си легне. Както винаги, той не бе спал добре. Което означаваше, че и Ана не се бе наспала, макар че, честно казано, неспокойствието й до голяма степен се дължеше на факта, че видя отново Слоун. Знаеше, че нагазва в опасни води и затова прогони мислите за него от съзнанието си; гледаше как Джак се усмихва и пише в бележника си: „Честит 22-ри рожден ден“.

Мег прегърна баща си, този път силно, в отговор Джак плъзна лявата си ръка около раменете на дъщеря си. Това напомни на Ана за особената връзка, която съществуваше между този баща и тази дъщеря. Забеляза как я притисна с неподозирана от Ана сила и се почуди дали самият той не бе петимен за човешки контакт. Тогава защо не я допускаше до себе си? Защо стана така, че можеше да й го предложи само един друг мъж?

— Хайде — рече Ана, може би малко прекалено весело — да разрежем тортата.

— Да — присъедини се Кари и побутна кокосовата торта към племенницата си. — Пъргави ръчички са я опекли още в пет сутринта.

Мег взе ножа, който майка й подаваше, и попита:

— В пет ли стана тази сутрин, лельо Кари?

— Не съм казала, че съм я изпекла аз. Ставаше дума за пъргавите ръчички в пекарната на Мили.

Всички се засмяха.

— Искам голямо парче от тортата на Мили — рече Мег.

— Разбира се, мила — усмихна се Кари. — Всички искаме.

За нула време три парчета кацнаха в чиниите си. Джак почука с кокалчетата на юмрука си по масата и жените вдигнаха очи. Джак кимна към тортата.

— Нали знаеш, че не бива да ядеш сладко — рече Ана.

В отговор мъжът й отново кимна към тортата.

— Джак, моля те…

Този път Джак удари по масата — знак на незачитане на Ана, на пренебрежение към болестта си. Последва напрегнато, сякаш безкрайно дълго мълчание. През цялото време волята на Джак се бореше с волята на Ана.

— Не може ли да получи едно парче? — попита Кари, сивите й очи се бяха разширили, тонът й бе неуверен.

— Не — безапелационният и бърз отговор бе дело на Мег. — Само две хапки и нито троха повече.

Отново гробно мълчание. Изведнъж Джак се ухили и написа: „Да, мила“.

Напрежението се разсея, но пък Ана се разстрои. Изяде мълчешком тортата си, участваше в разговора, само ако се налагаше. Веднага щом можа да го направи учтиво, тя се измъкна от спалнята и отиде в кухнята. Обгърна я приятна самота, потъна в истинска тишина. Загледа се към перваза, отрупан с раковини. Вместо да потъне в своя лишен от емоции свят на оцеляването, след отношението на Джак към нея, тя всъщност за втори път изпита гняв и се почувства добре. Дяволски добре! И преди да успее да се спре, тя вече копнееше да сподели новината със Слоун.

— Мамо?

Ана се обърна — гузна, сякаш я бяха уловили като бърка в буркана със сладко.

— Добре ли си? — попита Мег.

— Да — кимна Ана, отново се обърна, взе парцал и почна да трие безукорно чистия тезгях.

— Две хапки торта няма да му навредят.

— Работата не е в това, нали? Той не бива да яде сладко и го знае много добре.

Пауза. Сетне:

— Мамо, знам, че нещата сега са много трудни, но дай му време. Окей?

Ана въздъхна и спря да трие. Срещна погледа на Мег. От една страна, искаше да й каже, че търпението й бе свършило, че нямаше повече време за губене — нима никой не виждаше как тя бавно се разпада, как се превръща в нищо; ала от друга страна, майчиното у нея отговори на молбата на дъщерята.

Ана се усмихна.

— Всичко ще бъде наред.

Мег също се усмихна, но Ана усети, че усмивката й не бе сърдечна. А и това, че Мег избегна по нехарактерен за нея начин погледа й, подсказа на Ана, че се задаваше нещо. В този случай предупреден не означаваше подготвен.

— Кой е този Слоун Маршъл? — попита Мег и извади от хладилника кутия с мляко.

Въпросът сякаш зашлеви Ана през лицето. Беше сигурна, че само параноята й бе причината да се породи идеята й, че Мег бе заподозряла нещо. А сега не знаеше на какво да вярва.

— Какво имаш предвид? — попита Ана.

Мег все още не поглеждаше към майка си, наля си най-спокойно чаша мляко. Когато заговори обаче, въпросът й се превърна от индиферентен в рязък.

Кой е Слоун Маршъл?

Ана направи усилие гласът й да прозвучи спокойно, а ръцете й да не атакуват отново тезгяха.

— Леля ти го определи точно. Той е мъжът, който живее в хижата на фара.

— Откъде го познаваш?

— Както казах снощи, срещала съм го да тича по плажа.

— Колко пъти?

За чест на Ана тя успя да се засмее съвсем искрено.

— Не знам. Не съм ги броила.

Пауза.

— Защо? Важно ли е това?

— Предполагам — не. Просто ми се стори, че се познавате.

— Разговаряли сме. Няколко пъти. Държи се дружелюбно. Аз — също. — Ана отново се поколеба, този път събра сили да зададе още един въпрос. — Защо разпитваш за Слоун Маршъл?

Мег най-сетне погледна майка си в очите. Ако в погледа й имаше нещо по-различно от познатото, то Ана не го забеляза. Сетне, изоставяйки темата също тъй внезапно, както я повдигна, Мег рече:

— Без особени причини.

Ана би могла да въздъхне с облекчение, но не го направи. Дълго време, след като Мег бе отпътувала с колата си за Кънектикът, Ана се чувстваше обезпокоена от разпита на дъщеря си, от тънката инсинуация, която усети в гласа й. Какво знаеше Мег? Или си мислеше, че знае? Ана си рече, че това няма значение, защото повече нямаше да се среща със Слоун. Тази мисъл я утеши. Но я и натъжи, независимо, че се престори, че не бе така.

 

 

Следващата седмица бе истински кошмар. В навечерието на рождения ден състоянието на Джак бе тръгнало на влошаване, макар Ана да го разбра едва на следващия ден. Джак бе обикновено ранобудник, а когато Ана отиде да го събуди, той дремеше — факт, който Ана сподели с пристигналия по-късно Кен. Към обяд Джак бе обзет от толкова силна жажда, че никакви количества вода не можеха да я утолят. От друга страна, бе изгубил напълно апетит. В три часа болногледачът обикновено си тръгваше, но Ана го помоли да продължи дежурството си и той остана. В три и половина дишането на Джак стана тежко, пулсът му се ускори. Извикаха линейка.

Онова, което Ана си спомняше за времето, в което чакаха линейката, бе всепоглъщащият страх в очите на Джак. Обикновено горд, непокорен, сега изглеждаше като животно, попаднало пред фаровете на връхлитащ автомобил. Дали щеше да го прегази? Дали щеше да завие в последния спасителен миг? Дали пък (Ана знаеше, че Джак се боеше най-много от това) нямаше да изпадне в кома, в онова зловещо състояние нито жив, нито мъртъв!

— Всичко ще бъде наред, Джак — прошепна тя, стиснала силно ръката му, оставила се и той да държи нейната.

Ала докато седеше в чакалнята на малката болница, тя съзнаваше, че го бе излъгала. Може би този път нещата щяха да се оправят, ами следващия? Ами последващия? Той бе поел курс на сблъскване с връхлитащия автомобил, факт, който досега тя бе отхвърляла, а той вече приемаше. Примирението, съзнанието, че краят — или, по-лошо, състоянието на жив труп, бе вече близо — тъкмо това го плашеше.

Тя също бе изплашена като него: сърцето й бе разтуптяно, гърлото — пресъхнало, отчаяно се мъчеше да сключи всякакви сделки с Бога… Беше в капан, също като Джак. И двамата живееха в свят, от който нямаше изход, свят, който никой от тях не бе избрал доброволно, нито пък го бе заслужил. С развитието на болестта границите на този свят се стесняваха все повече и повече и досущ като попаднала в лабиринт изтощена мишка, те престанаха дори да опитват да се борят, задоволяваха се само да седят и да бъдат поглъщани от безизходицата, от страховете си.

В крайна сметка се оказа, че причината за кризата бе бъбречна инфекция. Джак прекара няколко дни в болницата, след което го изписаха с предписание за по-висока доза инсулин. Ана задиша по-спокойно. Но след още няколко дни разбра, че бе прибързала. Както често се случва при диабетиците, лечението на инфекцията се оказа трудно. Единствената по-голяма трудност бе самият Джак. Човекът, който бе отбягвал внимание, сега го изискваше. Искаше кръвната му захар да бъде проверявана далеч по-често, отколкото бе нужно. Паникьосваше се и при най-незначителния симптом, сигурен, че се задава нова криза. Като го заболеше глава, бе убеден, че скоро щеше да последва удар.

Ана разбираше, че се бе изплашил. Опита се да го вземе предвид, но й ставаше все по-трудно и по-трудно, тъй като се засилваше и оскърбителното му поведение. Ако здравето му се сгромолясваше, то същото ставаше и с емоциите му. Разсъжденията му бяха неясни и нелогични. Нуждаеше се от нея и същевременно негодуваше, че тя отвръща на нуждите му. Искаше да е край него, а същевременно не искаше тя да го вижда по човешки слаб и уязвим. Депресията му растеше като гъба след дъжд.

И тъй, с изминаването на всеки следващ ден Ана отпадаше все повече и повече. В петък следобед, в края на може би най-лошата седмица в живота й, тя каза на Кен, че ще иде до града да купи това-онова от смесения магазин. Въпросът бе или да излезе от къщата, или да полудее.

 

 

Поскърцването на стария дървен под, полиран с лъскавата патина с цвят на стар бронз, успокои изтънелите нерви на Ана, макар че ако трябваше да бъде честна, и съскането на хиляда адски огньове, стига да ги чуваше извън къщата, щяха да й подействат не по-малко успокоително. Само джафкането на белия пудел с ослепителна, обсипана с фалшиви диаманти каишка, нарушаваше покоя.

— Ела тук, мойто момче — чу Ана да го вика стопанката му.

Кучето се поколеба, а сетне изтича до нея. Инес Гудж кимна учтиво и превзето на Ана. За изненада на Ана тя я попита за здравето на Джак, макар и да не можа да си спомни името му. Очевидно новината за постъпването му в болница бе обиколила града. Инес изглеждаше искрено загрижена и Ана й благодари за това.

Кучето залая отново, когато се запъти към гондолата с козметика. Макар и не много на брой и най-елементарни по предназначение, продуктите сякаш се надсмиваха на Ана. Напоследък изваждаше истински късмет, ако успееше да вземе вана вместо горещ душ набързо, а единственият грим, който можеше да си позволи, бе малко червило. Ала нали вече бе свикнала с мисълта, че няма мъж, за когото да изглежда красива…

Ана се усмихна тъжно и посегна към тубичка туш за мигли. Кога за последен път си бе слагала туш? Не си спомняше, както не помнеше и кога за последен път Джак й бе казал, че е красива.

Дали Слоун я намираше за хубава?

Ана не разбра откъде се пръкна този въпрос, но бе тъй ужасена, че веднага остави тубичката на лавицата, сякаш тя бе виновна за пораждането на своенравния въпрос. А когато чу за пръв път тихото му: „Здравей“, тя се почуди дали това не бе нова проява на въображението й ренегат.

Помоли се да бе така.

Помоли се да не бе.

Когато се обърна, се помоли за прошка, защото осъзна, че по време на изминалата трудна седмица, макар мисълта за болния й мъж да бе винаги на повърхността на мислите й, то мъжът, който стоеше зад нея, бе винаги в дълбочината им.

Бележки

[1] Четвърти юли — националният празник на САЩ. — Б.пр.