Сандра Канфийлд
Забранена страст (21)

Двадесет и първа глава

Ана изпита облекчение, когато, няколко минути преди седем часа, Слоун обяви нощната си смяна за приключила и си тръгна. Прекара остатъка от деня, опитвайки се да се подготви за завръщането му. Малко по малко тя се затваряше в себе си, загърбила спомени за пламенни погледи, секси външност, нежни заплахи. Към края на деня вече бе пристигнала в света, който често обитаваше — свят, в който чувства не се допускаха. Щеше да преживее присъствието на Слоун в дома, като стоеше настрани от него, като не изпитваше нищо.

Когато Слоун пристигна в шест вечерта, все още със слънчевите си очила, той завари една отчуждена Ана, Ана, чийто поглед избягваше да срещне неговия, една Ана, която за пръв път откакто я познаваше, изглеждаше повече като непозната, отколкото като приятел. Първият му импулс бе да отмени предупрежденията си, да изкрещи: „Не се отдръпвай от мен! Не издържам да те гледам такава!“. Вторият импулс бе да игнорира първия. Трябваше да преживее тази нощ, а дистанцията бе единствената му надежда за оцеляване.

— Кари ще дойде за вечеря — информира Ана, докато минаваше покрай Слоун на път за спалнята на Джак.

— Добре. Тъкмо ще имам възможността да й кажа, че напускам.

Ана наистина имаше нужда от почивка, но не и на цената на емоционалното си равновесие.

Тя очевидно одобри решението му, защото облекчението й бе почти осезаемо.

— Ще й кажа просто, че не мога да си позволя да се грижа за Джак, след като трябва да подготвя всичко за заминаването си.

Ако това извинение й се видя плоско, както на самия него, то Ана не го показа с нищо. Слоун подозираше, че тя бе също отчаяна като него и съответно бе готова да се задоволи и с най-неправдоподобното извинение. Номерът бе да накарат Кари да го купи.

— Ще остане и да нощува тук — добави Ана.

Слоун й хвърли бърз поглед, ала тя не срещна очите му.

— Не съм я викала да ни надзирава, ако си го помислил — рече Ана. — Тя сама попита дали може да пренощува у нас. Всъщност, просто обяви, че ще остане. Често го прави. Особено когато Харпър е извън града.

Тук Слоун си помисли, че макар и да бе обядвал с Харпър, добрият му приятел не бе споменал, че ще пътува извън града; ала и без друго Харпър нямаше много време за други приказки, освен тези, че Слоун си играел с огъня, като работел болногледач на Джак. Слоун се почуди какво ли би казал приятелят му, ако знаеше, че вече се бе изгорил от една целувка, която не можеше да прогони от мислите си.

— Надзирателят не е чак толкова лоша идея — рече Слоун.

Ана го изгледа свирепо, ала погледът й се сблъска с непроницаемите сиви лещи на очилата му.

— В безопасност си, що се отнася до мен.

— Ала ти самата в безопасност ли си от себе си?

Ана не отговори. Просто чуваше как кръвта й шуми във вените. В шест и половина, докато Ана слагаше инжекцията инсулин на Джак, Кари влетя в къщата с такова весело настроение, което съответстваше на яркия й, с нарцисножълт цвят костюм. Извръщайки поглед от иглата, тя целуна брат си по бузата и каза:

— Изглеждаш страхотно! Видя ли, нали ти казвах, че ще се оправиш. Погледни се, Ана — добави тя. — Нали ти казах, че единственото, от което имаш нужда, е да се наспиш поне една нощ. Нали изглежда отпочинала?

Слоун неочаквано се почувства по-спокоен за неубедителното си извинение. Човек, който можеше да каже на Джак, че изглежда страхотно и особено пък — че Ана е отпочинала, щеше да приеме каквото и да е.

Ана изхвърли еднократната спринцовка и отклони разговора от себе си.

— Мирише ми на нещо много хубаво.

— Супа от скариди — обяви гордо Кари. — Рецептата е от таз месечното издание на списание „Чревоугодник“. — И без да губи ни секунда се обърна към Слоун: — Нали не си вечерял?

— Вечерях току-що.

— Е, ще се наложи да ядеш пак.

В крайна сметка Кари, с нейната очарователна настойчивост (Никой не може да ме отклони от пътя ми), режисира цялата вечер тъй, както я бе планирала внимателно. Не само бе донесла вечерята, но и чифт свещи, които запали и постави в средата на малката масичка в спалнята, ведно с ваза с една роза и някаква дантелено нежна зеленина. Тя настоя (О, моля те, Джак, нали искаш да станеш!) всички да седнат около масата. С помощта на Ана и на Слоун Джак навлече халат и седна в инвалидния си стол.

— Така — обяви Кари, след като Слоун подреди Джак. — Не е ли чудесно!

Нито Джак, нито Ана или Слоун й отговориха. Джак просто се отпусна на стола си, а Ана седна до мъжа си. Слоун, след още един храбър, но неуспешен опит да се оттегли от вечерята, се настани на стола срещу Ана. Тя дори не погледна към него и той се почуди какви ли мисли бушуваха в главата й.

А всъщност главата й бе празна, досущ като чувствата й. Никакви мисли, никакви чувства. От време на време някой спомен се опитваше да си пробие път, ала през цялото време Ана стоеше здраво на земята и го прогонваше. Позволи си за малко да си спомни телефонния разговор, който бе водила следобеда с дъщеря си. Когато Мег я попита как вървят нещата, тя не й спомена за присъствието на Слоун в къщата. Тази мисъл малко подби бронята, зад която се бе прикрила. Не мисли, напомни си веднага тя. И преди всичко — не чувствай.

И така, вечерята започна, тримата вървяха по пътя на мълчанието, докато четвъртата бъбреше весело и безспирно. Кари разказваше за миналото, за щастливото детство, за настоящето, за супата от скариди, за бъдещето, за края на лятото, когато Джак и Ана щяха да си тръгнат от Кукс Бей.

Колко странно, помисли си Джак, вгледан в отблясъците от свещта, които играеха по лицето на жена му. Никога досега не бе мислил за тръгването им от Кукс Бей. Сякаш бе постигнал негласно споразумение с някаква незнайна сила да остане завинаги тук. Ала въпреки това виждаше как Ана си тръгва. Какво означаваше това? И защо се чувстваше едновременно и щастлив, и тъжен?

Слоун се опита да си представи този момент във времето — тъй бързо приближаващ — когато Ана и Джак щяха да се върнат у дома си в Кънектикът, да се върнат към миналия си живот. Внимателно, крадешком, погледна Ана. Лицето й бе красиво окъпано от благородния пламък на свещите. Не можеше да си я представи в Кънектикът, а само тук, на брега, на техния бряг.

Ана също се опитваше да си представи завръщането у дома, завръщането към живота си без Слоун. Забравила за миг за самоотбраната си, тя погледна крадешком осветеното му от свещите лице. Как щеше да преживее без него? Как би могла да преживее, след като знае, че е на другия край на света?

— Къде точно се намира Северно море?

Въпросът на Кари, който тъй странно продължи посоката на мислите й, я сепна и тя вдигна очи, за да срещне погледа на Слоун. Без очилата си, които сумракът го бе принудил да свали, инак би трябвало да обяснява защо продължава да ги носи, той изглеждаше беззащитен. Не гледай, не мисли, не чувствай — нареди си тя, ала въпреки това очакваше с нетърпение отговора му.

Слоун си позволи да погледне Ана само за миг.

— То е част от Атлантика. Между Великобритания и Северна Европа.

— Харпър каза, че си щял да работиш като водолаз за някаква нефтена компания.

Слоун гребна една скарида.

— Точно така.

— Каза също, че си пенсиониран военен.

— Да — отвърна Слоун вяло, за да не окуражава следващи въпроси по темата.

Кари обаче не се нуждаеше от никакво окуражаване.

— От този край ли си?

Въпреки нежеланието й, любопитството на Ана се засили. Та тя знаеше толкова малко за този мъж! Познаваше само топлината на ръцете му, само сладката нежност на целувката му, знаеше само факта, че не знае нищо повече.

Не мисли, не чувствай.

— Пътувал съм толкова много по света, че ми е трудно да си спомня откъде съм — рече Слоун, продължаваше да защищава усамотението си.

Кари се усмихна.

— Има ли някой да те чака в някое от многото ти пристанища?

Сърцето на Ана се разтупка. На Слоун — също. Никой не погледна към другия.

— Не — отвърна той.

Усмивката на Кари се разтегли още повече.

— Трудно е да се повярва, не мислиш ли, Ана?

Ана нямаше друг избор, освен да вдигне очи. Видя, че в нея се бяха впили погледите на трима — на Кари, с нейната обичайна приповдигнатост на духа; на Слоун, който сякаш казваше, че страшно му се иска да се скрие зад очилата; и на Джак…

Трудно бе да се разбере какво се криеше в погледа на Джак, който погледна Ана, после Слоун, после отново Ана.

Спокойно, сякаш въпросът изобщо не я бе жегнал, Ана се усмихна и каза:

— Мисля, че притесняваш госта ни.

В края на вечерята всички похвалиха Кари за супата от скариди. Кари не обърна внимание на останалото в чиниите, а се задоволи само с комплимента. Джак бе хапнал съвсем малко и изглеждаше сякаш посърнал от умора. Сложиха го да легне, след което Ана обяви, че възнамерява да стори същото. Разсеяно пожела на всички лека нощ. Кари, която също изглеждаше уморена, отнесе чиниите в мивката, целуна брат си и също пожела лека нощ. С въздишка на облекчение Слоун угаси осветлението и се настани във фотьойла.

Сънят обаче не идваше. Колкото повече време седеше, толкова по-враждебен му се струваше фотьойлът. Протегна крака, кръстоса ръце, опита се да намери поне донякъде удобно положение за главата си. Бореше се раздразнен със себе си, заслушан как къщата утихва, вдишваше все още ухаещия на роза и на стопен восък въздух. Всичко му напомняше за Ана и той се изпълни с надежда, че въпреки предупреждението му, тя щеше да се появи на прага на вратата като предишната вечер. И при най-малкия шум той вдигаше поглед, като същевременно се ядосваше на себе си, че го прави. В три без двайсет реши, че повече не можеше да остане неподвижен и затътри умореното си тяло към кухнята.

В същото време Ана удари възглавницата си, макар и да знаеш, че колкото и да я разбухва, нямаше да стане достатъчно мека, за да я приспи. Не във възглавницата бе проблемът; ала политиката й на немислене и нечувстване й пречеше да схване какъв бе проблемът. Очевидно, обаче, тя не бе единственият неспокоен човек в къщата. Час по-рано тя чу как Кари отваря вратата на спалнята за гости и отива в банята. Дали и Слоун не спеше? Не мисли. Не чувствай. Не… Ана отхвърли завивките, стана от леглото, грабна халата си и се запъти за кухнята. Нямаше представа дали едно горещо мляко би й помогнало да заспи, но в дадения случай бе готова да опита всичко.

Като видя, че в кухнята свети, Ана се намръщи, но заключи, че причината за това бе Кари. Грешеше обаче — но го разбра, едва когато се спря на прага. Слоун, който очевидно бе дочул стъпките й, се обърна. Погледите им се срещнаха.

С разтуптяно сърце Слоун забеляза как падаха буйните й къдрици, как притискаше халата си, как голите й нозе се подаваха под подгъва му.

С разтуптяно сърце тя видя как косата на Слоун бе причесана настрани от челото му, как обутите му в чорапи крака сякаш се бяха забили в линолеума, как пешът на ризата му висеше извън джинсите.

Ана отстъпи назад.

— Съжалявам, не знаех, че си ти.

Макар да й бе казал да стои настрани от него, той не можеше да се сети за нещо друго, което да желаеше по-малко.

— Не си отивай — рече той и веднага се опита да компенсира заповедния си тон, добавяйки: — Това е твоята кухня.

— Аз… ъъъ… не можах да заспя. Мислех си, че чаша горещо мляко — даде заден ход Ана.

— Аз също не можах да заспя. Но реших да се откажа от по-нататъшни опити — на тезгяха имаше бурканче нес кафе, а до него — чаша и лъжица. — Току-що се самообслужих.

В избора на думите му имаше някак си неуловимо секси звучене. Слоун знаеше това. Ана също го знаеше. И двамата усетиха как дишането им се учестява.

Върни се в спалнята, помисли си Ана.

„Махай се веднага оттук!“ — помисли си Слоун.

— Нямам нужда от това кафе обаче — рече Слоун. — Това, от което се нуждая, е нещо далеч по-силно.

— Горната лавица на десния шкаф — каза Ана, знаеше, че предизвиква съдбата. — Не съм много сигурна колко е силно обаче. Някакъв ликьор. Кари го донесе.

— Нима ми казваш да остана? — попита той, мислейки си, че начинът, по който го гледаше, бе много опасен. Много, много опасен.

— Не знам. Така ли прозвуча?

Тя върна топката в неговата половина от игрището. В края на краищата, той бе онзи, който й бе казал да спазва дистанция.

Нима не й бе казал да стои настрани от него? Да, съвсем сигурен бе в това, макар в този миг да не можеше да се закълне в нищо друго, освен в това, че дланите му горяха от огъня — същия онзи огън, за който Харпър го бе обвинил, че си играе.

— Всъщност, мисля, че и аз бих могла да добавя глътка към млякото си — рече Ана и заби топката още по-дълбоко в неговото поле; в същото време се чудеше дали наистина участваше в този безразсъден разговор.

— Да сключим сделка — рече Слоун.

— Каква сделка?

— Аз се отказвам от кафето в полза на горещото мляко. Ти ще стоплиш млякото, аз ще намеря ликьора, а сетне си поемаме по пътищата.

— Вижда ми се достатъчно безопасно — рече тя, скрита зад стратегията си на немислене и нечувстване, ала и мислите, и чувствата й се бореха срещу ограничаващите ги юзди.

— Да, безопасно е — изрече той думата с такъв тон, сякаш едновременно я презираше и обичаше.

Тя се взираше в него. Той — в нея. Най-накрая тя повтори:

— Най-горната лавица.

Той се обърна с нежелание, отвори десния шкаф и се надигна на пръсти. Ако тя не престанеше да го гледа с онези свои морскосини очи, той щеше да преоцени становището си за безопасност. Или това, или щеше да отпие глътка-две от парливия, замъгляващ мислите ликьор. Можеше ли да се напие с ликьор?

Слоун откри бутилката почти веднага, макар да бе избутана в дъното на лавицата. Протегна се да я стигне и усети, че ризата му се вдига нагоре.

Когато видя ивиците по гърба му, Ана ахна.

Слоун усети допуснатата грешка още щом се обърна към нея. Очите й, широко отворени, невярващи, потвърждаваха грешката.

Ана също осъзна своята грешка. Помисли си колко бе наивна. А може би изобщо не бе наивна. Може би тя нарочно си бе избрала да повярва, че пленничеството му не е било кой знае какво — както той се бе опитвал да й внуши. Сега обаче я връхлетяха спомени за всеки военен филм, който бе гледала, за всеки кадър от новините за заложници и военнопленници. Забрави моментално, че не биваше да мисли и да чувства.

— Защо не ми каза? — попита Ана, въпросът й едва се чу в неочаквано притихналата кухня. Ала въпреки че бе съвсем тих, той бе зареден с гняв, с болка, с милион други усещания.

Слоун не се престори, че не разбира.

— Всичко това е минало. Не исках то да се връща отново и отново.

С растящо раздразнение тя рече:

— Но аз те попитах съвсем ясно дали са те наранили. Каза ми, че съм гледала прекалено много филми. — Тя отмахна кичур коса от очите си и добави: — Излъга ме.

И още как, помисли си Слоун, но рече:

— Не ти ли се искаше да постъпя точно така? Да те излъжа?

А след като Ана не отговори, той додаде:

— Не искаше да чуеш истината. Никой не иска да я чуе.

Тишина. И сетне:

— Виж, Ана, да си кажа правичката, признавам, че не исках да говоря за това точно толкова, колкото и ти не искаше да слушаш. Не мога да говоря с никого за станалото.

— Дори и с мен? — попита тя.

Дълбочината на болката в гласа й го изненада.

— Особено с теб — и при изненадания й вид, допълни: — Не съм искал и не искам да получа съжалението ти.

Ана поклати с невяра глава и направи крачка към него.

— Съжаление ли? А защо да не е състрадание? А защо да не искам да споделя болката ти? Не съм ли заслужила поне това? Ти не го ли заслужаваш?

— Няма причина да го споделяме. Не сме си никакви. Просто двама непознати, които се срещнаха на плажа през лятото.

Ако я бе зашлевил, болката щеше да бъде по-поносима. Защо искаше да я нарани? Може би защото самият той изпитваше толкова силна болка! Слоун се облегна на тезгяха и въздъхна. Не поиска обаче да се извини за думите си.

— Разкажи ми какво се случи в Бейрут.

Слоун се сви.

— Недей — помоли я той. — Вече ти казах, че не искам да говоря за това.

Той преглътна трудно.

— Не мога да намеря подходящите думи.

— Ужасно ли беше?

Ана знаеше, че въпросът й бе глупав, но се надяваше, че само с една дума Слоун ще изкорени ужасните образи, които се въртяха в съзнанието й.

Той не го направи. С дрезгав глас я попита:

— Искаш отново да те излъжа, така ли? Искаш да ти кажа, че мъченията не са чак толкова лоша работа, така ли? Че не съм предпочитал, че не съм копнеел за смъртта, така ли?

Като чу думата мъчения, дъхът на Ана секна.

— Не! Да! Да, точно това искам да ми кажеш.

Слоун обмисли дали да я излъже. Нямаше да е трудно. Никак.

— Знам, какво искаш да чуеш, но нямам намерение да ти го кажа. Мъченията са ад.

Ана изчака миг, за да може напълно да схване смисъла на казаното. Усети болката — дълбоко в сърцето си. Вдигна брадичка.

— Искам да видя какво са сторили с теб.

— Не, не искаш.

— Искам.

— Ана, не прави това със себе си. Не постъпвай така с мен, умолявам те.

— Искам да видя, Слоун.

Слоун не бе много наясно как тя постигна своето. Знаеше само, че го докосна по ръката, че вдигна ризата му, усети как тишината, по-тежка и от ударите на сърцето му, заехтя в стаята. А може би й бе позволил тази интимност — а то си бе интимност от най-първичен вид — защото наистина искаше да сподели болката си с нея. Може би искаше тя да види физическата грозота на понесеното от него, за да може да разбере емоционалната грозота, с която още се бореше.

Когато докосна с пръсти първо един белег, после втори, Слоун затаи дъх… Затворил очи, стиснал здраво тезгяха за опора, той си помисли, че бе научил всичко за мъченията, а се оказа, че не знае нищо за тях. Съвсем нищо! Това нежно мъчение от страна на жената, която никога нямаше да бъде негова, бе всепоглъщащата форма на наказание. А може би фактът, че никога нямаше да бъде негова, бе цената, която трябваше да плати за проявата си на страхливец.

Ана прокара нежни пръсти по множеството белези, обсипали гърба на Слоун. И къде се дяна решимостта й да не мисли и да не чувства? Изведнъж й се стори, че самата тя не представляваше нищо друго, освен мисли и чувства. Мислите й се лутаха от това как изобщо бе възможно някое човешко същество да причини такова страдание на друго и как то пък можеше да оцелее след подобно мъчение. Слоун бе прав. Тя не искаше да научи подробностите. Не мислеше, че е достатъчно силна, за да ги понесе. Дори и сега й се догади, а сърцето й тежеше като оловно. Или може би това бе връщане на онова топло, дълбоко чувство, което бе изпитвала и преди, чувството, което я обземаше, когато си мислеше или виждаше Слоун, чувство, което не бе искала да наименува, защото смяташе, че ако го направи, това щеше да е най-опасното нещо, което би сторила през живота си.

Слоун също усети витаещата във въздуха опасност, макар да нямаше как да разбере нейната дълбочина — докато не усети как устните на Ана, по-меки от коприна, заместват пръстите й. При първата й целувка дъхът му излезе като продължително съскане. При втората коленете му заплашиха да поддадат. При третата се завъртя и хвана китката на Ана. Хватката му бе толкова нежна, колкото нейните милувки и целувки. Слоун усети ускореното биене на сърцето й с пръстите си върху пулса й, а Ана се вслуша в учестеното му дишане. Очите му бяха замъглени от страст.

— Недей! — помоли я той, отчаян и ядосан.

И тя бе не по-малко отчаяна и ядосана.

— Кажи ми, че сме нещо повече от двама непознати, срещнали се през лятото на плажа.

Молбата й го изненада.

— Нима има значение какви сме?

— Да, за мен има.

Очите на Слоун потъмняха.

— Истината ли търсиш, Ана? Или още някоя удобна лъжа?

— Искам истината — отвърна Ана, знаеше, че не би могла да се върне в Кънектикът, към остатъка от живота си, без да я узнае.

Слоун се вгледа в нея — в очите й, които се взираха тъй напрегнато в него, сякаш му заповядваха да й даде онзи отговор, от който тя се нуждаеше.

— Ние сме повече от двама непознати, които са се срещнали на плажа през лятото.

Меката сексуалност на тона му обгърна Ана и макар той да не бе казал точно какви бяха отношенията им, тя вече знаеше. Те бяха двамина осъдени на чистилище любовници, обзети от желания, които никога няма да бъдат задоволени.

Ана тъкмо отваряше уста да благодари на Слоун за откровеността му, когато чу шум при вратата. Тя инстинктивно издърпа ръката си от Слоун и се обърна. Сърцето й биеше до спукване.

Загръщайки халата си, Кари се затътри в кухнята, а в тона й не се долавяше нищо необичайно.

— Радвам се, че не съм единствената, която не може да заспи.

Ана се усмихна с мъка, надяваше се отчаяно Кари да не е видяла достатъчно, за да се подхрани подозрението й; надяваше се отчаяно да не изглеждаше тъй виновна, както се чувстваше. Когато заговори обаче, заекването я издаде.

— Аз… ние… не можахме да заспим. Слоун… мистър Маршъл… искаше кафе. Аз си помислих, че чаша горещо мляко ще е по-добре. Тъкмо щяхме да го направим. Млякото де.

Слоун, чието сърце биеше не по-тихо от Аниното, рече с измамно спокойствие:

— Убеди ме, че горещо мляко с глътка ликьор е по-подходящо от кафето. Ще се присъединиш ли към нас?

— Звучи ми добре — отвърна Кари.

След няколко дълги минути на неудобство, изпълнено с непрестанното бъбрене на Кари, Ана взе чашата с горещо мляко и се извини. Смятала да го изпие в леглото, обяви тя. Без да среща погледите на Кари и на Слоун, излезе и се запъти към спалнята си.

Влезе и затвори вратата зад себе си. Бързо, сякаш бе лекарство, тя изпи млякото и си легна. Не заспа обаче. Вместо това се замисли за ужасяващите белези, обезобразили гърба на Слоун, за нежния, секси начин, по който той ги бе обявил за повече от непознати, срещнали се през лятото на плажа, за Кари, която, въпреки че на Ана й се искаше да е другояче, бе видяла много повече.

Долу Слоун, който нямаше представа какво бе видяла Кари, когато ги завари с Ана, й представи извинението си за напускането.

— Разбирам, естествено — рече тя. — Всъщност, мисля, че Ана вече може да се справи сама. Вижда ми се поотпочинала, а и Джак ще се поправи.

Слоун не можа да измисли смислен отговор на думите й.

 

 

Когато съмна, Ана с облекчение разбра, че Слоун вече си бе отишъл. През цялата безкрайна нощ тя се бе питала как да се сбогува с него, след като знаеше, че повече нямаше да го види. Каза си, че с времето ще го забрави и в онзи слънчев понеделник си повярва. През целия ден обаче, досущ като досаден припев, Слоун звучеше отново и отново в съзнанието й, в чувствата й. Чуваше гласа му, виждаше белезите, набраздили плътта му, усещаше как пръстите й ги четат, сякаш бяха брайлово писмо от миналото. Но най-често усещаше онова топло, дълбоко и безименно чувство в сърцето си.

Във вторник вече знаеше, че бе сгрешила относно времето, необходимо, за да забрави Слоун. О, тя щеше да го забрави. Само че щеше да й отнеме повече време, отколкото си бе мислила първоначално. Странно, но през цялото време на тези два дни подозираше, че Джак я наблюдава. Е, можеше и да греши. Поддържайки Слабата надежда, че е така, тя се стараеше да се държи нормално, което означаваше да бъбри както обикновено — приказки, които нямаха начало, нямаха край, нямаха смисъл.

Онази вечер тя сънува, че Джак е умрял. Събуди се разстроена — не толкова, защото бе умрял, а защото бе изпитала такова облекчение, че е свободна.

Само да дойде сряда сутрин и за наказание за съня си — рече си Ана — нямаше да мисли за Слоун през целия ден. Ала това решение само засили присъствието му в съзнанието й. В четвъртъка се повтори същата схема, докато в петък сутринта, когато безсънната нощ вече бе отминала, тя трябваше да приеме, че ако ще да имаше и два живота, пак нямаше да забрави Слоун. После, като се връщаше назад, разбра, че го е знаела през цялото време.

 

 

— Още кафе?

Слоун, седнал срещу Харпър в тапицираното с кожа сепаре, вдигна поглед към сервитьорката; на табелката беше изписано името й — Тами. Всеки път, когато влизаше в „Чат ънд Чю“, косата й бе с различен цвят. Този път бе кестенява и много й отиваше на кожата с цвят на слонова кост и на зелените й очи. Въпреки младостта й, тя имаше износен вид, досущ като нова кола, карана прекалено много и изоставена прекалено рано в магазин за продажби втора ръка. И все пак имаше хубаво шаси — стегнато тяло, и двигател (Слоун можеше да се обзаложи, че щеше да стигне от нула до сто километра само при едно мъжко докосване).

— Не, благодаря — отказа Слоун най-вече поради това, че чашата му бе още три четвърти пълна. Още с пристигането му, както и всички предишни пъти, Тами се втурна да го обслужи и се въртеше наоколо с притеснителна очебийност.

— Имаме пресен сладкиш с боровинки — рече изкусително тя.

— Не, за мен — не — отвърна Слоун.

Харпър прие и Тами с нежелание се насочи към друга маса. Слоун знаеше, че щеше да си намери причина да се върне.

— Виждаш, че се интересува от теб — рече Харпър.

— Тя е хлапе.

— Но е неомъжена.

Слоун за миг спря да вдига чашата си, а сетне все пак отпи бавно.

— Да не си забравил, че утре си тръгвам?

— Дори и да не тръгваше, пак нямаше изобщо да се заинтересуваш от нея — обяви очевидното Харпър.

И макар думите му да не се нуждаеха от отговор, те принудиха Слоун да признае пред себе си, че никоя жена нямаше шанса да привлече в този момент вниманието му. Освен, разбира се, ако нямаше руса коса, сини очи и лице, тъй опустошено от умора и въпреки това, въпреки изтощението, толкова сладко, че сърцето го заболяваше като го гледаше. Господи, колко бе болезнена тази седмица за него! Той дори не знаеше, че едно човешко същество можеше да има болезнен ефект върху него. Най-мъчителен бе споменът за нейното докосване, целувката й, как прокара пръсти, устни по белезите на гърба му — нежно, с обич, сякаш го лекуваше. Нямаше да се изненада, ако белезите изчезнеха изобщо. Ако разполагаше с достатъчно време, дали не би могла да го изцери и от душевната му болка? Отговорът бе съвсем неуместен, защото времето бе нещо, с което не разполагаха.

— Кога заминаваш? — попита Харпър, научил, че приятелят му бе имал телефонен разговор сутринта.

— В понеделник. В шест и четирийсет и две минути сутринта.

Харпър помълча малко, а сетне го попита направо:

— Добре ли ще си?

— Че защо да не ми е добре? Предложението за работа е страхотно.

— Знаеш какво имам предвид.

— Добре ще съм — рече Слоун, с лека нотка на раздразнение.

Минаха още няколко секунди.

— Това ще е за добро, Слоун.

— Аха — отвърна Слоун, като си помисли, че приятелят му бе прав.

По този начин Ана можеше да се върне към своя живот, а и той самият — към своя. Така тя никога нямаше да научи какво точно се бе случило в Бейрут. Така можеше да спаси достойнството си.

— Хайде да излезем утре вечер. Да побуйстваме за довиждане. Само ти, аз и Джак Даниелс^[1].

Слоун изцеди една усмивка.

— Аха, може.

Ала още докато го каза, затърси основателна причина да се откаже. Напоследък не ставаше много за компания. На когото и да е. А това определено включваше и Тами, която се гласеше отново да наобиколи масата им.

— Хайде, да вървим — рече Слоун, изправи се, извади пари да плати двете кафета и ги хвърли на масата.

Докато двамината излизаха, Харпър му каза:

— Ти й разбиваш сърцето.

Слоун не отвърна нищо. Знаеше, че хората не умираха от разбити сърца. Ако бе иначе, него самият щяха да го изнесат с краката напред и с нос, стърчащ измежду цветята.

 

 

Стъпките на Ана кънтяха кухо по лъскавия под на смесения магазин на Гудж. Този звук бе адекватен на настроението й. Тя самата се чувстваше куха. Изминалата седмица я бе изтощила, бе я лишила от всяко чувство, от най-жизненоважните й емоции — поне онези, които й оставаха — и тя бе останала като празен, подритван насам-натам кашон. Не чувстваше нищо. Абсолютно нищо. Което, както винаги, бе едновременно и чудесно, и плашещо. Ала в тази празнота витаеше предчувствието, че предстоеше нещо да се случи. Може би то се дължеше на факта, че Ана знаеше: нещата не можеха да продължат повече така — що се отнася до нея или до Джак. Дори и Кари, която се бе отбила на път за работа, бе изоставила обичайния си оптимизъм и й бе казала направо в очите, че изглежда ужасно. Джак също не изглеждал добре, бе признала Кари, а Ана знаеше какво струваше това признание на зълва й.

В един часа, опитвайки се да избяга от къщата, от Джак, от онова чувство за празнота, Ана отиде в смесения магазин на Гудж. Туп-туп, чуха се кучешките стъпки зад гърба й. Пуделът, украсен този път в червено, следваше всяка стъпка на Ана, както я следеше с ъгълчето на окото си и Инес Гудж. Иззвъняването на звънчето на входната врата подсказа, че е влязъл нов клиент, но Ана не усети нищо. Продължи да взема разни неща — мляко, хляб, масло… Бяха ли свършили яйцата? Не знаеше. И не даваше пет пари.

Тъкмо завиваше около гондолата с млечни продукти, когато го съзря. Онова, което я изуми, бе фактът, че не изпита нищо, дори и в присъствието му. В отминалия уикенд се бе заставяла да не чувства нищо, ала въпреки това чувствата се бяха промъквали. Сега обаче, застанала срещу Слоун, тя не усещаше нищо дори и наподобяващо емоция — никакво разтуптяване на сърцето, никакво секване на дъха, нищо. Само го позна.

Слоун пристъпи към Ана. Беше забелязал колата й, паркирана пред магазина, и макар да си нареди да не спира, се улови, че правеше тъкмо това. Нямаше сила да постъпи иначе. Колкото повече я приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето му, толкова по-накъсан ставаше дъхът му. Спря се точно пред нея. И чак тогава забеляза празнотата в очите й. Онази тотална, пълна и плашеща празнота.

— Добре ли си? — прошепна той вместо поздрав.

— Не — отвърна тя.

За пръв път си признаваше подобно нещо. Фактът, че повече не искаше да се прикрие зад лъжа, даде на Слоун да разбере нещо, което той не искаше да узнае: а именно, че тя бе стигнала до емоционалния си предел.

— О, Ана, съжалявам, че ти причиних това — рече той, тонът му бе пропит с разкаяние.

— Нищо не си ми причинил.

— Не е вярно. Намесих се в и без това трудния ти живот и го направих още по-труден.

— Не бе нарочно.

— Не, но все пак се случи. — Той направи пауза, знаеше, че следващите му думи щяха да са най-трудните, които някога бе произнасял. — Заминавам от Кукс Бей.

— Знам.

— Не, искам да кажа, че дойде потвърждение за работата.

— Знам.

Още когато го видя, тя вече знаеше какво щеше да й съобщи. От толкова време се боеше да го чуе, ала сега, след като това стана, не почувства нищо. Дори се чу да пита:

— Кога?

Каза й. В понеделник щеше да изчезне от живота й. Завинаги. Нямаше повече да я види. А тя не усети нищо.

— Така е за добро — рече Слоун. — Можеш да продължиш стария си живот.

— Не съм много сигурна, че ми е останал кой знае какъв живот, който да продължавам.

— Не говори така! — рече той и веднага осъзна, че бе говорил доста високо. Огледа се и не видя никого, освен кучето, ала щом то бе тук, то и стопанката му не бе далеч.

— Понякога става прекалено късно. — Тя се усмихна и направи съвсем машинален жест. — Вече не изпитвам нищо. И преди не исках. Поне си мислех, че не искам, но когато това се случи, малко се страхувам.

Признанието й сякаш се стовари като юмрук в корема на Слоун. Знаеше, не толкова с мъжественото си аз, колкото със сърцето си, че можеше да накара тази жена да чувства — с целувки, с милувки, с нежни слова, изречени в момент на гореща страст. Ала не можеше да й даде нищо от това. Можеше да й даде единствено нещо, което тя може би и не желаеше.

— Обичам те, Ана — промълви той толкова тихо, сякаш лунен лъч падаше върху сребристото море. Усмихна се също тъй нежно и добави: — Предполагам, че съм се влюбил още първия ден, когато те видях на плажа. И с всеки следващ път съм затъвал все повече и повече. — Усмивката му се стопи. — Не само смятам, а знам, че ще те обичам през целия си живот.

Толкова отдавна никой не й бе казвал тези думи, че Ана бе забравила колко скъпоценни, колко поетични и изпълнени с обещания бяха те. Беше забравила с каква нежност можеха да паднат върху сърцето на една жена. Дори и сега, когато се чувстваше сякаш омърсена от емоционалната си вцепененост, тя оцени високо обяснението му. Вдигна ръка да го погали по бузата, но осъзна неприличието на подобен жест на публично място.

Слоун се почувства така, сякаш го бе докоснала. Ана знаеше, че би искал да чуе същите думи от нея.

— Не съм свободна да изрека словата, Слоун. Моля те да разбереш.

— Разбирам — рече той и се възхити на лоялността й, макар и да го обзе разочарование. Пое дълбоко дъх и добави: — Обещай ми едно нещо. Обещай, че никога няма да ме забравиш.

— Смятам, че такава възможност изобщо не съществува.

Отговорът й бе единственото, на което можеше да се надява. Той пръв понечи да наруши възцарилата се тишина.

— Не казвай довиждане — рече Ана. — Просто си тръгни.

И двамата се взираха един в друг, сякаш трупаха образи и спомени за бъдещето. Ана попиваше тъмната му коса и очи, скосената му челюст, изсечената му брада, устните му, които някога бяха се впили в нейните по неповторим начин. Слоун попиваше буйните руси къдри, очите, по-сини от лятно небе, нежността, добротата й, устните, чийто вкус не можеше да се сравни с ничий друг…

Рязко, сякаш повече не можеше да издържи, Слоун се обърна и тръгна бързо по пътеката между гондолите. На края се поколеба.

„Не, не се обръщай!“ — помоли го безмълвно Ана.

Сърцето на Слоун сякаш пропусна един удар, втори, но не се обърна, просто защото си нямаше вяра сам на себе си.

Ана гледаше подире му как изчезва, сетне чу иззвъняването на камбанката. Прозвуча досущ какъвто си бе — погребален звън, оповестяващ смъртта на онова, което би могло да съществува.

 

 

— Ето, вземай ги и върви — рече Кари същата вечер и хвърли ключовете на колата в скута на Ана.

Ана погледна не към зълва си, а към мъжа си, който седеше в инвалидния си стол в кухнята.

— Но къде да вървя? — попита Ана.

— Където щеш. Просто трябва да излезеш от тази къща. Трябваше да се сетя, че ще се случи подобно нещо.

Фактът, че Кари бе забелязала влошеното й състояние, разтревожи Ана. Може би щеше вече да бъде напълно готова за тапицираната стая на буйстващите луди, ако зълва й не бе забелязала, че бе изпаднала в стресово състояние. Истината, обаче, бе, че не бе в стрес. За да изпадне човек в стрес, той би трябвало да чувства нещо, а тя все още не изпитваше нищо. Слоун й бе признал, че я обича, а тя не изпита нищо. Беше странно усещане, помисли си тя, и навярно показваше, че се намира в емоционална криза.

— Иди на кино — предложи Кари. С рязък жест, сякаш отпъждаше ято птици, Кари додаде: — Върви, върви, върви! Където искаш! И не бързай да се върнеш. Можем да се справим и сами, нали, Джак?

Джак не каза нищо. Само гледаше жена си. Ана се подчини, само защото нямаше сили да се съпротивлява. Вече в колата, тя запали двигателя и си остана неподвижна, заслушана в него. Дали Слоун вече събираше багажа си? Навярно. Завиждаше му, че щеше да смени обстановката, завиждаше му за промяната, за новия живот. Включи на скорост и се насочи към града, ала като пристигна в центъра, подмина киното с ярката му реклама. Просто продължи да кара и да кара, докато не излезе от града и пое през полето, докато не се появи следващото градче. Мина през него, а после и през по-следващото. Мислите й бяха изцяло обзети от Слоун и от онези късчета от разговорите, които бяха водили.

„Разочарованието е част от живота.

Разочарованието е част от смъртта.

Може би смъртта на духа е тъй неизбежна, както и смъртта на тялото.“

„Очите ти под тези очила наистина ли са черни?

Да, ще ти ги покажа утре.

А ти имаш ли си име?

Да, ще ти го кажа утре.“

„Да си човек понякога е непоносимо.“

„И защо само цели раковини?

Уважавам оцеляването.“

„Желанието води обикновено до безразсъдство.“

„Как се наричаше корабът?

Мери Джейн… при пълнолуние красивата носова фигура се надига от морето, придобива човешки форми и тръгва по този плаж да търси мъжа, когото е обичала. Един път месечно те стават любовници.“

„Обичам ще. Подозирам, че съм се влюбил още първия ден, когато те видях на плажа. Не само мисля, а знам, че ще те обичам до края на живота си.“

„Желанието води обикновено до безразсъдство.“

Ана спря колата встрани от пътя, без колебание направи обратен завой и пое към Кукс Бей… не към дома си, не към мъжа си, не към строшения на парчета свой брак, а към морето. Към морето, където за пръв път срещна Слоун.

Чу вълните, тихи и възбуждащи, да викат името й, да й обещават да бъдат нейни приятели, да й бъдат любовници, да запълнят онази празнота, която я раздираше отвътре.