Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Dark Journey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга първа

ИК „Компас“, Варна, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-818-173-8

 

 

Издание:

Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга втора

ИК „Компас“, Варна, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-818-173-8

История

  1. — Добавяне

Седма глава

На следващата сутрин, когато Слоун намери малката раковина, чиято вътрешност бе сякаш обагрена във всички цветове на дъгата, си рече, че няма никакъв избор. Беше морално задължен да направи така, че тя да я получи. По-удобно му бе да пренебрегне факта, че се бе зарекъл повече да не се занимава с тази жена, омъжената жена, наела онази къща. Самозалъгваше се, че не бе бягал съзнателно със сведени надолу очи, в търсене на заровеното богатство из пясъка.

Ускорил крачка, опитвайки се да изпревари изгряващото слънце, той достигна онова плажче, където тя се появяваше всеки ден през тази седмица. Ако се придържаше стриктно към разписанието си, щеше да пристигне някъде към шест и половина, щеше да търси раковини, сетне, към седем, щеше да се втурне към къщата. Слоун погледна часовника си. Показваше шест и четиринайсет минути. Огледа се къде да остави раковината и реши да я пусне край изхвърлено от морето дърво с надеждата, че тя ще я забележи, без да й изглежда, че работата е нагласена. После се отправи към обичайното си скривалище.

Мина шест и двайсет. Шест и двайсет и пет, шест и трийсет. Трябва да пристигне всеки миг, помисли си Слоун, усещаше как се заражда приятното чувство на очакването. Колкото и да бе странно, той бе започнал да се чувства свързан с тази жена. Като я гледаше, като споделяше радостта й при намирането на раковина и разочарованието й, когато не успееше, у него се породи някакво родство — може би приятелство? Налагаше се непрекъснато да си припомня, че бяха непознати, че дори не знаеха и имената си, че може би тя щеше да се ядоса много, ако разбереше, че той нарушава уединението й.

В седем без двайсет Слоун вече бе склонен да допусне, че тя нямаше да се появи. Десет минути по-късно допускането се превърна във възможност. В седем часа — часът, в който тя обикновено си тръгваше от плажа, възможността се превърна в реалност. Нямаше да дойде. Толкова просто и ясно. Приятното му чувство на очакване се превърна в чисто разочарование, тъй силно, че го разтревожи. Остави раковината (може би щеше да дойде по-късно) и се отправи към фара, мислеше си, че така е по-добре. Прекалено силно се бе увлякъл по хубавата непозната. А ако трябва да бъдем по-точни, тя бе навлязла прекалено много в живота му.

Да, помисли си той, ще я остави сама да си намира раковините. Не му влизаше изобщо в работата. Тази раковина изобщо не му бе работа. И той отново пренебрегна факта, че се самозаблуждава. Пренебрегваше факта, че дори и да станеше потоп или да нахлуеше приливът, той пак щеше да се яви, рано-рано, още на следващата сутрин, с нова раковина, стига да я намери.

Беше почти осем, когато Ана се отправи към плажа. Беше й се искало да отиде по-рано, но не успя. Уикендите бяха непредвидими сами за себе си. След като болногледачът почиваше в събота и неделя, грижите за Джак се стоварваха изцяло върху нея — както и нощните дежурства през цялата седмица. След удара му тя вече не помнеше какво бе човек да спи през нощта. Ставаше поне три или четири пъти да го нагледа, понякога го намираше буден, ала по-често подозираше, че се преструваше, на заспал. През уикенда Мег й се бе притекла на помощ и това бе причината да намери малко време и за себе си. След закуската Мег бе настояла тя да проведе обичайните рехабилитационни процедури на баща си. Ана й бе позволила, просто защото знаеше, че Джак щеше да положи повече усилия с дъщеря си, отколкото с нея.

Тази мисъл породи пареща болка, но, както винаги, Ана превключи на режим оцеляване и болката скоро стихна и й позволи да се съсредоточи върху топлината на слънцето, на знойната съблазън на ромонящото море. Вдигна лице, за да почувства солената му песен, остави се тоновете й да облеят лицето й и да проникнат дълбоко в душата й. Потрябваха й само минути, за да разбере, че тази събота океанът възнамеряваше да бъде хапещ и злонравен. Обходи района, окупиран от гладни чайки, ала целият й добив бяха шепа нащърбени черупки, които захвърли в морето с ядна въздишка. Никога нямаше да намери истинска двойна раковина по този начин. Тъкмо бе решила да се завръща в къщата, когато забеляза дървото, изхвърлено от морето. Може би ако то бе изхвърлено през нощта, съществуваше възможност морето да бе изхвърлило и някоя раковина. Ана още не бе приближила много до дървото, украсено от разхвърляни, саблевидни водорасли, когато забеляза раковината.

И колко красива бе тя!

Малка, сива, с кафяви и розови петна — не бе по-голяма от петак, съвсем крехка на вид, ала като я взе, усети необичайната й тежина. Онова животно, което носеше този свой спираловиден дом, в никой случай не бе слабо. Силата на животното, съчетана с безупречното съвършенство на раковината, достави удоволствие на Ана. Да, помисли си тя, запътила се към дома, засега това бе любимата й раковина.

И какъв късмет, че я намери!

На следващата сутрин Ана се изненада да намери на същото място още една раковина, ала тъй като закъсняваше — наближаваше девет — наистина не разполагаше с повече време, освен да благодари на онази неизвестна сила, която я бе дарила тъй щедро. Докато тичаше към къщата, тя си помисли за всичко онова, което й предстоеше. Джак бе прекарал необикновено неспокойна нощ, беше й се наложило да става по-често от обичайното. Най-накрая просто стана и зачака утрото и началото на новия ден. Дори и Мег бе ставала няколко пъти, ала Ана настоя да си легне; боеше се, че ако не се наспи, щеше да задреме, докато шофира по обратния път към колежа. Заминаването на Мег следобед я натъжи. Или бе просто натъжена от това, че оставаше сама с Джак?

След като влезе в къщата, Ана се запъти към кухнята. Завари там Мег да си налива чаша кафе. Като видя майка си, тя пресегна за втора чаша.

— Връщаш се толкова скоро? — попита младата жена.

— Да — отвърна Ана и добави: — Не исках да се разделям за дълго от любимата си дъщеря.

Мег се усмихна, отмахна кичурите медноруса коса, които се бяха отскубнали от плитката, която се спускаше по гърба й чак до бедрата.

— Аз съм единствената ти дъщеря, мамо.

— Това са подробности — отвърна Ана.

Независимо колко често Ана виждаше Мег да се усмихва, за нея това бе все едно, че я откриваше отново. Спомняше си с кристална яснота първия път, когато видя тази усмивка. Това бе мигът, в който сестрата положи новороденото в ръцете на майка му. Всички твърдяха, че малките бебета не се усмихват, но очевидно не бе така. Мегън Елизабет Рейми, макар и само на броени минути възраст, се беше усмихнала и никой не би могъл да убеди Ана в противното. И оттогава насам се усмихваше, с усмивка, която винаги стопляше големите й кръгли очи… и сърцето на майка й.

Дори и Джак, толкова горд баща, че щеше да се пръсне, се съгласи, че току-що родената им дъщеря се бе усмихнала. Ана си спомни как бе прокарал кокалчетата на ръката си по миниатюрната, съвършена устица на бебето и как същите кокалчета бяха погалили и нейната собствена буза — жест равнозначен на: Обичам те, на простичко: Благодаря ти за това, че роди това дете. Ана ценеше много тези спомени. Те бяха отблясъци от онзи период на брака им, в който тя и Джак бяха щастливи. За съжаление това време отдавна бе минало и никога нямаше да се върне. И както винаги, спомените насочиха мислите на Ана към мъжа й.

— Как минаха упражненията?

След като зададе въпроса, Ана се насочи към масата, с чаша кафе в едната и с раковината в другата си ръка.

— Направи всички движения. И комай това бе всичко.

Ана въздъхна.

— И Кен Ларсен казва същото.

— Той е потиснат, мамо. Трябва да приемеш този факт. Повечето пострадали от удар преминават през период на депресия.

Ана не изтъкна факта, че повечето пострадали от удар преодоляваха депресията и се бореха да възвърнат здравето си. Вместо това каза:

— Надявах се, че идването ни в Мейн ще му се отрази по-здравословно.

— Но вие сте тук само от седмица! Почакай. Дай на татко време.

Ана се усмихна, макар това да бе само притворна проява на оптимизъм.

— Права си, разбира се.

Ако Ана се бе надявала да получи ответна усмивка, то тя жестоко се разочарова. Мег изглеждаше съвсем сериозна и рече:

— Безпокоя се за теб.

Ана я изгледа с невярващи очи.

— За мен ли?

— Ти си изтощена — както физически, така и емоционално. Трябва да наемеш някого за уикендите и за през нощта. Няколко спокойни нощи ще ти се отразят добре. Ти изобщо не си почиваш.

— Добре съм — рече Ана, опитвайки се тонът й да прозвучи истински; искаше й се под очите й да ги няма онези противоречащи на думите й кръгове. Когато стана ясно, че Мег щеше да продължи, Ана побърза да приключи темата. — Наистина, добре съм.

Този път Мег се усмихна.

— Трудно е да се каже дали съм наследила ината си от теб или от татко.

— Май не си имала богат избор. — И като пресегна за чашата си, Ана добави: — Хайде, изпивай си кафето, че ме чака обедът.

Вдигнала чашата си, Мег рече:

— О, забравих да ти кажа! Леля Кари се обади и каза, че ще донесе обяд след църковната служба. Каза, че ще е тук около дванайсет и половина или един.

— Колко мило — рече Ана, облекчена, че поне едно от задълженията бе отпаднало от плещите й.

Запита се обаче дали посещението на Кари не бе преднамерено целенасочено. Чувствителна до крайност, Кари изглежда винаги усещаше кога човек се нуждае от емоционална подкрепа. Ана смяташе, че тъкмо поради това Кари често изглеждаше като човек с наочници. Тя просто се нуждаеше от защита пред чуждата болка, болка, която възприемаше твърде лично и остро. Да, можеше да се обзаложи, че Кари щеше да дойде, за да бъде при нея, след като си тръгнеше Мег. Само при мисълта за отпътуването на дъщеря й сърцето на Ана се сви.

— Веднага… ъъъ… след обяда ли си тръгваш? — попита Ана, опитвайки тонът й да прозвучи небрежно.

Мег усети настроението на майка си и отвърна тихо, като сложи длан върху ръката на майка си.

— Да. Не по-късно от два. Трябва да се върна навреме.

Борейки се със самотата, която вече изпитваше, Ана отвърна:

— Знам, знам, мила.

Сякаш без желание, Мег добави:

— Няма да мога да си дойда другия уикенд. Следващия понеделник ми предстои огромен тест по анатомия и ще трябва да се подготвя.

— Разбирам, Мег. Ти си имаш свой живот и това е нормално. Баща ти и аз ще се справим. А имам и професионалната помощ на леля ти Кари. — Измъкна ръката си изпод дланта на дъщеря си, отхвърли онова, което би желала най-силно — да стисне ръката на дъщеря си и да не я пуска — потупа я по дланта и се изправи: — Хайде да идем да сгънем прането, което донесе.

Мег също стана, взе и чашата, и раковината.

— Да я сложа ли при непрестанно растящата ти колекция върху перваза?

Ана сведе очи и видя раковината. И отново се сепна от мисълта колко странно бе, че бе намерила и двете раковини на едно и също място; отдаде го обаче на просто съвпадение.

— Да, моля те — кимна тя.

С идването на Кари в къщата сякаш засия небесна дъга. Облечена в потресаваща розова рокля, която би трябвало да не отива на кестенявата й коса, ала не бе така, тя лееше обичайните си оптимистични приказки. Четиримата обядваха в спалнята на Джак и за пръв път тази седмица в нея се възцари смехът.

— Джак ме предизвика да се покатеря на онази ябълка — започна Кари и продължи с палава усмивка:

— И това бе след като ме накарал да изям толкова зелени ябълки, достатъчни да разболеят десетина възрастни. Както и да е — продължи тя, поправяйки един от гребените в прическата си, — катеря се аз и тъкмо стигам до средата, когато той изкрещява, че идва мама. Знаех какво означава това, защото тя вече ни бе предупредила да не приближаваме това дърво. Е, спуска се Джак, аз — подире му, но изгубих равновесие и тупнах на земята.

— Удари ли се? — попита Мег, както винаги очарована от миналите истории.

— Дали съм се ударила ли? — повтори Кари. — Паднах право по гръб, въздухът ми излезе, помислих си, че умирам и се молех да е така, защото ако не бях умряла, мама щеше да ме убие. Счупих си ръката не на едно, а на три места. И на всичкото отгоре — това е самата истина, бога ми — в клиниката, докато доктор Гудман се опитваше да ме гипсира, си навехнах глезена. Сестрата искаше да ми сложи обезболяваща инжекция, а аз тичах из стаята, опитвайки се да избягам от иглата.

Мег се разсмя. Джак се усмихна. Ана се запита защо не можеше винаги да бе така.

— И за капак — продължи Кари, — през нощта от всичките онези зелени ябълки, които бях изяла, ми призля като на преяло куче. Каква картинка само бях: едната ми ръка гипсирана, с другата съм се уловила за тоалетната чиния, сякаш от това зависи животът ми, а подутият ми глезен — два пъти по-голям от обикновено. — Кари погледна Мег. — А баща ти дори няма доблестта да му прилошее от ябълките, макар да изяде два пъти повече от мен. Казвам ти, Мег, баща ти винаги успяваше да ме въвлече в най-лошите бели.

Джак се усмихна и пресегна за бележника и писалката си. Надраска в него: „Но останах при теб“.

Усмивката на Кари се смекчи и тя посегна за ръката на брат си.

— Да, остана до леглото ми през цялата нощ.

Като видя как се бяха преплели ръцете на Кари и на Джак, Ана усети тежест в гърдите. Тя не си позволяваше подобна интимност с мъжа си. Не можеше, без да рискува да бъде отхвърлена. Ана се изправи и започна да събира чиниите от обяда.

— Дай да ти помогна — рече Кари.

— Не, не, стой и си говорете с Джак.

Едва остави чиниите в мивката и се появи Мег.

— Аз… аз най-добре да тръгвам.

Ана се усмихна и избърса мокрите си ръце в кърпата за чинии. Не искаше дъщеря й да разбере колко много щеше да й липсва. Вместо това рече весело:

— Карай внимателно и довечера ми се обади, за да знам, че си се прибрала без произшествия.

— Да, госпожо.

— И учи здравата.

— Да, госпожо.

— И… дано скоро се освободиш да дойдеш.

Ана понечи да прегърне дъщеря си в същия момент, в който го стори и тя. Прегръдката им бе бърза и силна. Ана така и искаше да бъде. Иначе не бе сигурна, че ще е в състояние да я пусне. Зад гърба й Мег рече:

— Само ще ида да кажа довиждане на татко.

Ана знаеше, че след като поговореше с баща си, Мег щеше да си тръгне и че нямаше да се върне да говори с нея. Бяха постигнали мълчаливо съгласие относно този единствен ритуал на сбогуване. Ана подозираше, че и на Мег не й се тръгваше, тъй както и самата тя не искаше дъщеря й да заминава. Освен това Ана избягваше да гледа как дъщеря й си взема довиждане с баща си, отчасти защото искаше да им предостави известно уединение, а отчасти защото за нея бе болезнено да вижда как Джак проявява към дъщеря си онази нежност, от която тя така отчаяно се нуждаеше.

Няколко минути по-късно Ана чу Кари да влиза в кухнята.

— Е, Мег си тръгна — обяви тя.

Ана изтри съвсем чистия тезгях.

— Добре. Искам да се върне в колежа, преди да е мръкнало.

— Изглежда добре, въпреки това страхотно натоварване в медицинския колеж.

Ана се усмихна.

— На нейна страна е младостта.

— Да — кимна Кари. Променяйки темата на разговора, тя продължи: — Мисля, че и Джак изглежда добре, не намираш ли?

Ана си помисли, че Кари отново гледаше на света през розовите си очила. Джак не изглеждаше добре. Изглеждаше уморен, отчужден, разсеян. Дотук морето не му помагаше, не помагаше и на двамата. Дотук то не бе проявило възстановителните си способности, ала Ана си припомни, че не биваше да очаква прекалено много толкова скоро.

Очевидно въпросът бе реторичен, защото Кари не изчака да й отговорят.

— Да се върнете в Мейн бе добра идея. А докато си тук — смени бързо темата тя, — ще трябва да се погрижиш и за себе си. Виждаш ми се изтощена.

Ана вдигна поглед от съдомиялната машина. Забележката на зълва й не я изненада. Нима умората й бе очевидна дори и за Кари, с нейния розов поглед към света, нима и тя я бе забелязала?

— Естествено, не би могло и да бъде другояче — продължи Кари. — Ти си неотменно до Джак денем и нощем, откак получи удара.

— Нищо ми няма — рече Ана и подреди чиниите в равни редици.

— Нуждаеш се от помощ нощем. Ако я имаш, ще можеш да се наспиваш добре.

— Все едно слушам Мег.

— Е, тогава защо не ни послушаш?

— Наистина ми няма нищо. Особено сега пък, когато имаме болногледач през деня.

Ана не бе много наясно защо се съпротивляваше толкова много. Един бог само знаеше колко изтощена се чувстваше. Това навярно имаше нещо общо с предаността й. Дори и Джак да проявяваше склонност да й обърне гръб, тя не можеше да стори същото.

— Добре съм — повтори Ана и се опита безуспешно да се усмихне.

— Инатиш се.

Усмивката на Ана се разтегли, този път бе искрена.

— Вие с Мег да не би да сте се наговорили?

— Не, което още веднъж потвърждава мнението ми — и преди Ана да успее да отговори, Кари продължи:

— Виж какво, хайде да сключим сделка. Ще изоставя темата, ако се съгласиш да обядваме в града в сряда. — И за да предотврати очакваното възражение, тя добави:

— Нека болногледачът си свърши работата, за която си го наела. — Последва пауза и сетне: — Става ли?

Ана се поколеба, но само за миг.

— Става — кимна тя. Помисли си, че може би излизането щеше да й се отрази добре. Освен това имаше чувството, че Кари нямаше никакво намерение да се откаже, ако не стане на нейното.

 

 

Когато в понеделник сутринта Ана намери трета раковина точно на мястото, където бе открила и първите две, й хрумна мисълта, че някой ги оставяше там за нея. При вида на четвъртата във вторник сутринта вече имаше малко съмнения, а петата в сряда разсея и тях.

Но кой оставяше раковините? И защо?

Докато се питаше, Ана се огледа. Огледа внимателно плажа, сякаш отговорите се криеха някъде тук, наблизо. Погледът й се понесе надясно, към фара. Макар да не можеше да го види от мястото, където стоеше, тя знаеше, че се намира на половин миля разстояние от плажа. През ясните нощи виждаше лъча му, чуваше тифона при мъгла. Живееше ли някой там? Или беше автоматичен фар, а хижата на фаропазача бе празна? А ако в нея живееше някой, той ли бе човекът, който й оставяше раковините?

Хрумна и една мисъл. Откъде този човек знаеше, че тя събира раковини. Освен ако… Зловещо предчувствие предизвика тръпките, които пробягаха по гърба й. Нима някой я наблюдаваше? Нима някой бе свидетел на сутрешния й ритуал по търсене на раковини? О, Господи, помисли си тя с разтуптяно сърце, нима я следеше някой извратен тип? Тя бързо се огледа отново. И също тъй бързо осъзна несъстоятелността на страховете си. Онзи, който оставяше раковините, нямаше лоши помисли. В това бе сигурна, макар и за нищо на света да не можеше да обясни защо. Ала тя не толкова знаеше, колкото усещаше това, дълбоко в сърцето си, където имаше място само за истината.

 

 

— Видя ли, нали ти казвах, че имаш нужда да излезеш? — каза й Кари, докато обядваха по-късно същия ден.

Седяха с Ана край масата под сивия чадър на задната веранда на „Усмихнатият щурец“. Ресторантът, пълен с народ, бе кацнал над изящен, разпенен водопад. Потокът се носеше над редици пръснати, остри, стърчащи камъни и се спускаше към пристанището, създавайки по пътя си нежния шум на ромоняща вода. Над него се носеше острото коу-коу на ровещите се из сметта гларуси и квакането на канадските гъски — и двата вида бяха почти питомни, поради свързания си с хората начин на живот.

Ана вдигна поглед от димящата купа със супа от стриди. Трябваше да си признае, че излизането наистина бе чудесно, чувстваше се някак освободена. Трудно бе обаче да се прецени какво бе изпитал Джак, когато му съобщи, че ще обядва със зълва си. Само кимна и продължи да пъха клечките в дупките на квадратната дъска — упражнение за възвръщането на координацията на ръцете. При нормални обстоятелства, без дори да знае дали е необходимо да се защищава, Ана би опитала да обясни как я бе изнудила Кари. Сега обаче не обели и дума. След като тази сутрин откри поредната раковина, й бе хрумнало нещо. Може би Кари щеше да е в състояние да отговори на въпроса, който владееше ума й от сутринта насам. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да зададе въпрос, без да предизвика контравъпроси от страна на Кари.

Усмихната, Ана отговори:

— Права беше. Наистина имах нужда да изляза.

— Нали ти казвах — рече Кари. — А сега пък, след като излезе, ще пазаруваме заедно.

— Мислех си, че трябва да се върнеш на работа.

— Доктор Гудман почива винаги в сряда следобед, което означава, че мога да си позволя голяма обедна почивка. И така… — добави тя с дяволито пламъче в очите — отиваме в Модната къща. Там ще има разпродажба.

— Но аз всъщност нямам нужда…

— Глупости, всяка жена се нуждае от това-онова.

Ана не си спомняше кога за последен път бе ходила на пазар. Определено не го бе правила след удара на Джак. Но дори и преди това посещаваха съвсем малко места, откъдето човек да попълни гардероба си. Сивите пуловери се бяха превърнали в своего рода нейна униформа. Затворническа униформа? Може би в известен смисъл това бе точно така. Не че мъжът й, поради диабета си, не можеше да излиза. Просто с течение на времето той излизаше все по-рядко и по-рядко.

— Между другото — добави Кари, очевидно решила, че въпросът с пазаруването е решен, — доктор Гудман спомена, че щял да намине да види Джак. Ако не днес, то в някой от следващите дни.

— Чудесно — рече Ана. И след кратка пауза, с разтуптяно сърце попита: — Нали знаеш онзи фар на нос Пенъбскот?

— „Орловото гнездо“ ли?

— Предполагам, че е той — кимна Ана и добави небрежно: — Дали живее някой там?

— Да. Между другото — той е приятел на Харпър. Мъж на име Маршъл. Слоун Маршъл. Живее там от два или три месеца. Фарът естествено е автоматичен, но хижата на фаропазача е общинска собственост и общината се опитва да я дава под наем. Нали знаеш как запада една къща, ако никой не живее в нея.

И въпреки че Кари продължи да бъбри, Ана се улови, че я слушаше само с половин ухо. Единственото, което успя да разбере, бе само името Слоун Маршъл. Дали той бе човекът, който й оставяше раковините? Той ли я бе забелязал да търси черупки? Той ли бе, който…

— Защо питаш?

Въпросът, макар и да не беше неочакван, изтръгна Ана от унесеността й. И опитвайки се отново думите й да прозвучат небрежно, тя рече:

— Ей така, без особени причини. Забелязах някого на плажа и след като най-близката къща е на две-три мили разстояние, си помислих, че може би хижата е обитавана.

Излъга, знаеше, че излъга, но това бе съвсем, съвсем мъничка лъжа. Някой наистина е бил на плажа. Само дето не го бе видяла.

— Висок, чернокос, черноок?

Ана сви рамене.

— Не можах да го видя добре отдалеко.

— Обзалагам се, че е бил Слоун. Той е много свестен мъж, но повечето време предпочита самотата. Нещо като отшелник.

Щом мъжът от фара предпочита самотата, то дали не съм направила погрешно заключение, помисли си Ана. Може би в крайна сметка нейният дарител не бе този мистериозен, саможив Слоун Маршъл. От друга страна, обаче, онзи човек си държеше на уединението и само й оставяше раковини, като визитната си картичка.

През следващите няколко часа, макар и да изглеждаше заета с други неща — да довърши обяда си, да се наслади на пълните с цветя кофи по тротоара край Модната къща — името на Слоун Маршъл не излизаше от ума на Ана.

— Само това ли ще вземеш? — попита я Кари; в тона й се прокрадна скептицизъм, а ръцете й бяха отрупани с купчина по цигански пъстри дрехи.

Ана погледна единствената вещ в ръцете си.

— Мег си търсеше черен колан. Помислих си да й го взема за рождения ден следващия месец.

— Пак питам: само това ли ще вземеш? — И преди Ана да успее да отвърне, Кари продължи: — Къде е онази блуза, дето ти хареса?

Преди малко Ана се бе възхитила на една дантелена блуза с висока яка, напомняща стила на викторианската епоха.

— Наистина нямам нужда от нищо.

Кари понечи да възрази, но Ана повтори с властен тон, неподлежащ на възражение:

— Нямам нужда от нищо.

Като се върна у дома, обядът и веселото пазаруване бързо бяха забравени, удавени в обичайните и неотложни задължения. Джак не бе прекарал най-добрия си следобед. След като болногледачът си тръгна в три, Ана държеше под око мъжа си, което продължи да прави и след инжекцията инсулин в шест и половина, и по-нататък през нощта.

След като ходи на няколко пъти в спалнята на Джак, около полунощ тя реши да подремне малко.

Докато махаше покривката на леглото, Ана чу шумолене на хартия и, вдигайки очи, видя торбичката с емблемата на Модната къща. Сякаш бе излизала с Кари преди цяла вечност, сякаш животът й се отмерваше от някакъв забавен часовник, който пленяваше времето, и го държеше като свой затворник. Взе торбичката и я сложи върху раклата. Странно, но мислите й се върнаха на онази блуза, която не бе взела. Истината бе, че не я купи, защото нямаше кой да й каже колко красива ще изглежда в нея.

Красива.

Всяка жена има нужда от време на време да й казват, че е хубава.

Изглеждаш много красива. Ана си представи как Джак изрича тези думи, досущ както преди хиляда години. Ела насам, моя прекрасна лейди.

Докато тези сладки думи танцуваха в мислите й, Ана се престори, че усеща и също тъй сладките милувки на мъжа си — топлите му устни върху своите, мекото докосване на пръстите му по възбудената й кожа, нежното сливане на две тела. Ана притвори очи — спомняше си какво означаваше да се чувстваш красива, какво означаваше да се чувстваш жена. Тъжно, но й ставаше все по-трудно и по-трудно да си спомни и двете.