Сандра Канфийлд
Забранена страст (10)

Десета глава

Чайката с белега се върна в понеделник. Пикира от небето и кацна на близко, но все пак безопасно разстояние от мястото, където Слоун и Ана търсеха по плажа раковини.

— Ето го приятелят ти — рече тихо Слоун.

— Къде е хлябът?

Слоун кимна към якетата, които лежаха захвърлени на пясъка — всяко в очакване да го потърси истинският му собственик.

— В джоба. Този път съм взел картофен чипс, вместо хляб.

Ана вдигна очи и срещна изображението си върху огледалните стъкла на очилата му. Сега без капчица съмнение бе сигурна, че в тези очила се съдържаше някакъв смисъл. Беше също тъй сигурна, че щеше да дойде времето, когато ще открие какъв е той.

— И ще му даваш чипс ли?

— Че какво лошо има в чипса? Ей, не забравяй, че този приятел е свикнал да се храни с червеи.

— Червеите са поне хранителни. А картофеният чипс е фалшива храна.

— Както искаш — отвърна Слоун.

Откакто се бяха срещнали тази сутрин, разговорът им се ограничаваше само до лековати добродушни шеги. Слоун реши, че доброто му настроение се дължеше да отминалата буря. А Ана прецени, че нейното се дължеше на това, че бе излязла от дома. Но и двамата подозираха, че истинската причина за хубавото им настроение бе в това, че отново споделяха компанията си.

Ана въздъхна, сякаш се примиряваше с неизбежното.

— Дай ми чипса.

В следващите няколко минути тя се опита да примами птицата да яде от ръката й, но тя и не помисли да участва в толкова опасно начинание. След като не успя, се помъчи да примами чайката да дойде до краката й, но птицата пак прецени, че бе прекалено близо, за да е спокойна. Накрая разочарованата Ана подхвърли чипса на достатъчно разстояние. Чайката, която леко накуцваше от старата си рана, го изгълта набързо.

— Ще го спечелиш — рече Слоун и добави: — Гладът в крайна сметка води до безразсъдство.

Ана вдигна очи и погледът й отново се сблъска с непроницаемото сребристо стъкло. Искаше да види очите на този мъж. Прецени, че подходящото време бе дошло.

— Кажи ми нещо — рече тя. — Да не си от някоя друга планета?

Като видя обърканото изражение на Слоун, тя продължи:

— Значи такава била работата, а? Инопланетянин. С очи, съвсем различни от нашите. Затова не можеш, не искаш да свалиш очилата.

Слоун се усмихна, макар че сърцето му се разтуптя. Не искаше да сваля очилата, но колкото и да бе странно, в същото време му се искаше да го направи.

— Разкри тайната ми — рече той. — Всъщност идвам от друга планета и друга галактика.

— Нека позная — продължи атаката си тя. — Всички жители на тази планета имат червени, варварски, кривогледи очи, които светят в тъмното.

Слоун си придаде изражение от типа: „Признавам се за победен“. И се усмихна отново.

— По дяволите, човек не може да скрие нищо от теб, нали? Обзалагам се, обаче, че не знаеш, че мога с поглед да прогарям човешка плът и да стопявам човешки кости.

— Не! — възкликна Ана, сякаш смаяна напълно.

Слоун пак се усмихна.

— Значи ще бъда подложена на опасност, ако свалиш очилата?

— Навярно.

— Ще рискувам. Свали ги.

Тъпият звук на ударите на сърцето, тишината, тръпките на нещо, близко до страх — всички онези сърдечни вълнения, свързани с дръзновението. Трябваше ли да ги свали? Щеше ли да ги свали? Той отговори на въпроса, като рязко махна очилата от очите си.

Ана естествено бе виждала достатъчно кафяви очи през живота си, но никога толкова тъмни, толкова живи и дръзки. Цветът им й напомняше за безлунна нощ. Той се бе оказал прав в едно: тя подозираше, че можеха да прогарят плът и да топят кости. Поне женска плът и кости.

Забеляза също и нещо, което можеше да бъде определено само с една дума: болка. Беше задушена, но далеч не и угасена напълно. Осъзна, че се бе озовала в далеч по-голяма опасност, отколкото бе предполагала, защото тази болка говореше направо със сърцето й. Пренебрегна въпросите, които би искала да зададе, и вместо това рече:

— Не беше чак толкова трудно, нали?

Слоун понечи да отговори учтиво, но реши, че това би накърнило новото му и крехко приятелство с Ана.

Затова отвърна простичко и честно:

— Не — с надеждата, че тя няма да попита нищо повече.

И тя не го направи, поради една проста причина. Ако зададеше нови въпроси, същото можеше да стори и Слоун. Досущ като чайката, и двамата бяха внимателни, още не съвсем готови да се доверят изцяло.

Ана се усмихна.

— Това означава ли, че си човек?

Слоун се успокои, когато разбра, че Ана не възнамеряваше да продължава още по темата, макар въпросът й да го обезпокои. Сякаш чу отново обвинението на Харпър, че проблемът му бил в невъзможността му да понесе собствената си човечност. Когато се чу да отговаря на Ана, реши, че Харпър комай се бе оказал прав.

— Да си човек понякога е непоносимо. — Слоун веднага се опита да смекчи суровостта на забележката си. Усмихнат, той добави: — На планетата, от която идвам.

Ана не отвърна на усмивката му.

— И тук, на Земята, това невинаги е възможно.

След това не им остана много за казване.

Във вторник сутринта, още един хубав ден в слънчевия месец, чайката вече очакваше Слоун и Ана. При приближаването им птицата извърна глава и нададе пронизителен писък, сякаш да ги укори за мудността им. И макар отново да отказа да яде от ръката на Ана, тя я възнагради, като си позволи пир с курабиите, натрошени в краката й.

— Шоколадови курабии? — попита Ана, опитвайки се тонът й да прозвучи строго, въпреки издайническата усмивка, готова да цъфне на лицето й.

— Ако искаш — отвърна Слоун и в кафявите му очи заблещука весело пламъче — в тези очи, за които Ана много се радваше, че се бяха освободили от затвора си.

Чайката се налапа бързо и лакомо, сетне отлетя в посока на перестите бели облаци, които се носеха по ясното небе.

— Какво правиш? — попита Ана, когато Слоун коленичи и загреба пясъка.

— Замък, но това няма да е просто някакъв стар замък — рече Слоун.

Ана се усмихна.

— Кой знае защо си знаех, че няма да е такъв.

— Ами, не е. Това е един много специален замък, който гледа към река Лоара във Франция. Там живее една красива принцеса на име Фиона. Тя притежава всичко, което една принцеса може да поиска, ала й е тежко на сърцето и й е тъй студено, както е студен снегът, покрил земите край замъка, защото принцът й е изчезнал и го смятат за умрял.

Ана се заслуша, удивена още веднъж от разказваческото умение на Слоун. Тя отново се запита какво бе имал предвид, когато й каза, че имал опит в измислянето на приказки, както и за думите му, че бил просто оцелял.

— Учудвате ме, капитан Слоун Маршъл.

Слоун се сепна.

На Ана й бе трудно да определи какво бе изражението, което пробяга по лицето му. На изненада? На притеснение? Знаеше, обаче, че бе избрала безпогрешно момента, в който да повдигне въпроса.

— Откъде разбра? — опита се въпросът му да прозвучи тъй, сякаш отговорът нямаше никакво значение, но Ана усети, че не бе така.

— От етикета на якето ти.

Слоун кимна, сякаш да рече, че би трябвало да се досети сам.

— От колко време си във флота?

С един бърз замах Слоун срина замъка, който така внимателно бе изграждал.

— Всъщност, не съм във флота — рече той, избягвайки погледа й. — Бях, но се уволних. — Рязко се изправи на крака и рече: — Трябва да те оставя да си вървиш.

Усетила, че я изпровождат да си ходи, Ана също се изправи.

— Извинявай, не исках да те разстроя.

— Не си ме разстроила — отвърна той, макар Ана да бе сигурна в противното, просто защото избягваше погледа й, просто защото, по непонятни за нея причини, той се бе затворил в себе си.

И което бе по-важно — бе се отдръпнал от нея.

 

 

В сряда сутринта бе вече очевидно, че чайката искаше да си вземе ядки от ръката на Ана, но не можеше да събере достатъчно кураж да го стори. Тя се запита дали това не символизираше и отношенията й със Слоун. Когато той я посрещна тази сутрин без очилата си (тя нямаше да се учуди, ако отново си ги бе сложил) — той й зададе, повторно при това, въпроса, който я бе накарал да се чувства тъй притисната до стената, както навярно се бе чувствал той предишния ден.

— Защо търсиш само цели раковини?

Бяха нагазили в морето с навити до средата на прасците джинси, за да потърсят нова раковина, която да попълни колекцията на Ана. Тя вдигна очи към него. Веднъж вече бе избегнала да отговори на въпроса му, затова реши този път да отговори искрено.

— Уважавам оцеляването.

Слоун усети, че думите й бяха силни и разкриващи. Какво точно се стремеше да запази? И би ли могла да знае толкова много по въпроса, колкото самия него?

— Оцеляването е важно нещо — рече той. — Но не и на всяка цена.

Запита се какво ли щеше да си помисли тя за него, ако знаеше цената, която бе платил, за да оцелее, а сетне си отговори сам на въпроса. Навярно щеше да си помисли онова, което той сам мислеше за себе си — че бе страхливец.

В отговор на думите му, тя рече:

— Може би си прав. Аз си мислех, че оцеляването е важно само за себе си. Просто човек да изкара деня, да изкара нощта, да преживее… — Понечи да каже болката в сърцето, но вместо това повтори: — Да преживее.

Още една разкриваща я забележка, помисли си Слоун.

— Но сега не мислиш така, нали?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Понякога цената ми се струва прекалено висока.

Ана се замисли за онзи безчувствен свят, в който бягаше, когато се почувстваше наранена, за това как пътуването до там си казваше своето, как по пътя губеше целостта си парче по парче. Помисли си също за това как, осъдена да живее в този свят, тя копнееше отново да чувства. И всичко това я караше да си мисли за съставената от две половини раковина, която търсеше.

— Търся такава раковина — долови тя собствените си думи.

След като обясни какво олицетворяваше раковината за нея — оцеляването, трайността на отношенията, може би чувствата, които те символизириха, Слоун й зададе един простичък въпрос:

— Какво искаш да почувстваш, Ана?

Отговорът бе също тъй простичък:

— Каквото и да е.

 

 

— Здрасти! — извика втурналата се към плажа в петък сутринта Ана.

Спря се току пред чайката. Предишния ден птицата не се появи, но днес я чакаше.

Слоун се усмихна — нямаше друга причина да го стори, освен, че Ана се усмихваше. Господи, усмивката й му носеше такава радост! След объркващите нейни думи, че искала да изпита каквото и да е, след отказа й да се дообясни, той силно желаеше да се увери, че тя се чувстваше в компанията му така добре, както и той в нейната.

— Казах ти, че ще се върне, а и имам чувството, че днес ще е решителният ден. Честно казано, мисля, че няма да е в състояние да устои на примамката.

Ана полека се сниши и седна до Слоун. Птицата бе само на сантиметри от тях. Това, че не бе отлетяла при пристигането на Ана, бе окуражителен признак.

— Да попитам ли какво носиш този път?

— Шоколад.

Ана вдигна очи към него.

— Сигурно ме будалкаш.

Като й подаваше торбичката с натрошен шоколад, Слоун самодоволно рече:

— Ако искаш.

Тя отвори торбичката, извади шепа шоколадени парчета и протегна ръка.

— Хайде, момче — прошепна тя, — знам, че е малко необичайно, но този глупчо до мен смята, че ще харесаш този „Бътърфингърс“.

Слоун се изкикоти тихичко. Птицата пристъпи крачка напред към Ана и към угощението, което тя предлагаше.

— Хайде — повтори Ана.

Птицата направи още една предпазлива крачка, сетне още една. Погледна шоколада, сетне — Ана, и пак — шоколада. И изведнъж, сякаш вече решила се, чайката, поклащайки се, се дотътри до ръката й и започна да яде от нея.

Слоун никога не бе виждал нещо тъй магическо, като усмивката, която разцъфна върху лицето на Ана. Тя би могла да прогони мрака и от най-тъмната нощ. Бе дори склонен да повярва, че бе оцелял през последните две години, само за да стане свидетел на най-милото явление; а независимо дали го съзнаваше или не, тя наистина изпитваше нещо.

— Нали ти казах, че е шоколадохолик — промълви тихо Слоун.

Ана вдигна очи към Слоун. Усмивката, топлината в погледа му я трогнаха. Това бе погледът, с който приятелите се споглеждат, когато изживяват заедно някой особен миг. Да, помисли си тя, макар и да бе минала само седмица, този мъж се бе превърнал в неин приятел. В най-добрия й приятел.

— Да, каза ми — отвърна тя.

Тонът й бе мек, нежен и обгърна Слоун, досущ като разтопен мед. Да, тази жена, която едва познаваше, бе станала негов приятел. Най-добрият му приятел.

Чайката скоро отлетя, сякаш помахвайки с криле за сбогом. Ана дълго гледа как животинчето отлита нависоко и свободно и й се прииска неговият извисен дух да бе неин.

— Ще ми разкажеш ли някой ден за брака си? — попита Слоун, отгатнал интуитивно, че това бе сърцевината на проблема с нейната борба за оцеляване, на необходимостта й да почувства нещо.

— Да — отвърна без колебание тя, като продължи да се взира над морето. — А ти ще ми разкажеш ли някой ден за военната си служба?

И тя, като него, знаеше източника на болката му.

— Да — отвърна той, загледан в хоризонта, като нея.

Всеки от тях знаеше, че другият ще спази клетвата, просто защото приятелите не нарушават обещанията си.

 

 

В събота Ана изобщо не отиде до плажа. Мег си бе дошла неочаквано — за радост на Ана — и макар тя да бе потърсила няколко минути да се измъкне и да поеме към морето, такава възможност изобщо не се появи. И в неделя също така бе невъзможно. Неделя следобед обаче бе съвсем различно. Сякаш изневиделица отец Сантълайсис се отби да види Джак.

Висок, хубавеляк и донякъде развратен на вид, отец Сантълайсис наближаваше трийсет години и изглеждаше повече на безполезен ски маниак, отколкото на проповедник. Ала всъщност католическата църква едва ли имаше пастир, който да бе тъй отдаден на грижата за паството си. Това поне бе чувала Ана за кроткия и сладкодумен мъж, когото сега водеше към спалнята на Джак.

Помисли си, че всъщност нетрадиционното му облекло бе по-подходящо, защото Джак в никой случай не бе най-праведният католик на света. От една страна, не стъпваше в църква — не бе влизал в нея от кръщението на дъщеря си — но от друга страна, основните католически догми бяха тъй дълбоко пропити у него, че биха могли едва ли не да са записани в генетичния му код.

Докато отец Сантълайсис бе на посещение при Джак, тя се втурна с все сила към плажа. Знаеше, че щеше да бъде най-голямото съвпадение от всички на света, ако и Слоун бе там; и него наистина го нямаше, ала й бе оставил съобщение. Изписано върху пясъка, достатъчно навътре, за да не го изтрие приливът, то се състоеше от една дума: „Здрасти!“. Усмихната, Ана написа до поздрава на Слоун: „Също!“ и поседна да се наслади на морето. Искаше й се да прогони от съзнанието си всички мисли и да попие само гледката и шума на игривите вълнички. Ала в главата й отново се завърна въпросът на Слоун.

Ще ми разкажеш ли някой ден за брака си?

Ана въздъхна. Какво можеше да му каже? Как можеше да му обясни чувствата си — тъй смесени, че сама не можеше да ги разгадае? В края на краищата ги обясни далеч по-лесно, отколкото си мислеше, че бе възможно.

 

 

— Съжалявам, че закъснях — рече Ана на следващата сутрин, в понеделник, и задъхана се отпусна на пясъка до Слоун.

Беше тичала през целия път, боеше се, че Слоун няма да я изчака и ще завари само още едно съобщение, написано върху пясъка. В бързината бе навлякла стария си сив пуловер и бе прекарала само един гребен през косата си. И тъй като бе забравила шала си, бризът я поздрави, като се заигра весело със златистите й къдри.

— Почнах да си мисля, че няма да дойдеш — рече Слоун, изпитал огромно облекчение, като я видя. Времето от петък насам му се бе сторило цяла вечност и той не можеше да се отърве от опасението, че я бе прогонил с въпроса си. Но ето че бе дошла, с тъй привлекателно разрошената си коса, с набързо намъкнатите стари дрехи, с тихия си глас, който звучеше като пресипнал, тъй като се опитваше да успокои дишането си.

Като махна от очите си няколко къдрави кичура, тя рече:

— Кари се отби неочаквано. Донесе на Джак от любимата му пилешка супа.

Ана се усети, че макар и косвено, вече разказваше за брака си. Дори бе нарекла Джак по име, нещо, което досега не бе правила пред Слоун.

Слоун осъзна, че тя бе разкрила тази информация, без да я разпитва.

— Изглежда Джак и Кари са много близки — рече той; опита се да поддържа темата, без това да изглежда натрапчиво.

— Много — рече Ана, дишането й вече се бе поуспокоило, — но Кари си е такава, никога не спира по средата каквото и да прави, включително и в личните си отношения.

— Това означава ли, че и вие двете сте много близки?

Ана дори не се замисли.

— Да. За мен тя е много повече от обикновена зълва. Тя е моя приятелка. Всъщност, дори нещо повече от това. — И, окуражена от мълчанието на Слоун, добави: — Ако можех да си избера да бъда някой друг човек, щях да искам да съм като Кари.

— Защо?

— Тя е толкова… толкова… не знам. Не, знам. Тя е с толкова освободен дух. Правилата на живота сякаш не я засягат. В състояние е и има желанието да прави всичко посвоему.

— Това предполага, че при теб не е така.

Ана се засмя.

— Да не се шегуваш? Аз съм завършена конвенциалистка. Винаги съм играла по правилата — никога не съм била сигурна чии са, но винаги съм играла по нечии правила — ролята на добрата съпруга. Пак по същите нечии правила играя ролята и на добрата майка. — Ана въздъхна. — Всъщност мисля, че съм добра майка. — И едва изрекла това твърдение, тя го допълни: — Не, сигурна съм, че съм добра майка.

Изводът бе ясен, макар че темата бе опасна като подвижни пясъци.

— Но не си сигурна, че си добра съпруга, така ли?

— Не, не съм сигурна. Опитвах се, но работата не свършва само с опитването, нали?

— Не, не свършва — рече Слоун и си помисли, че и той се бе опитвал да бъде добър войник.

В един кратък миг двамата се спогледаха; сетне, сякаш усетила, че нямаше да може да се спре да говори, ако продължеше да го гледа в очите, тя извърна поглед към морето. Вълните се гонеха и се настигаха, преди да се разбият на брега. Малко преди да стане това, обаче, те се забавяха, сякаш изведнъж усетили колебание дали да разкрият себе си. Така, както и тя се колебаеше дали да разкрие още от себе си.

— Не е лесно да се живее с човек, който има хронично, омаломощаващо го заболяване — рече Ана.

Слоун разбра, че това признание й бе коствало доста.

— Убеден съм, че е така.

Внимателно подбраните му думи се смесиха с шепота на морето. И Ана отново не посмя да го погледне.

— Не ме разбирай погрешно. Джак прави всичко, което е по силите му. Но той просто не е от най-търпеливите хора на земята — тя сви рамене. — А от друга страна, аз също не съм от най-търпеливите.

— Ти си най-търпеливият човек, когото съм познавал.

След тези думи тя го погледна. Погледите им се срещнаха — син и кафяв, честен срещу честен.

— Не се заблуждавай, Слоун. Не съм светица.

— Нито пък аз.

Този път Слоун пръв извърна очи. Между двамата се възцари тишина.

— Не е необходимо да ми казваш неща, от които ще изпиташ неудобство — наруши мълчанието Слоун.

— Знам.

Последва ново мълчание. Над главите им прелетя ято чайки. Слоун и Ана се почудиха дали в него бе и пернатият им приятел. И кой знае защо птицата напомни на Ана за една случка, която не си бе спомняла с години.

— Зеленият папагал — рече тя тъй тихо, сякаш трябваше да се промъкне до спомените, за да ги улови.

Слоун я погледна, но не каза нищо. Забеляза, че тя отново седеше, прегърнала коленете си. Но сега му се стори, че този път го правеше повече, за да запази силата и целостта си.

— Бяхме женени с Джак само от няколко месеца — тя погледна Слоун. — Той се е разболял от диабет още в гимназията, тъй че когато се омъжих за него, аз знаех за болестта му.

— Как се запознахте?

— В колежа. Той следваше геология, а аз се подготвях за учителка.

— Учителка ли?

Ана се усмихна.

— Начална учителка. Обичах децата, исках пълна къща с деца — усмивката й се стопи. — Но не успях да стана учителка. Нито пък къщата ми се напълни с деца.

— Защо?

— Омъжих се преди да завърша и въпреки че имах намерение да продължа да уча, в началото ни бе много трудно с парите, сетне пък дойде Мег и, нали знаеш, нещата следват едно след друго. Повече не се върнах в колежа.

Слоун усети, че тя ловко бе избегнала въпроса за пълната къща с деца, но не настоя за отговор.

— Както и да е — продължи тя, — запознахме се, оженихме се и аз смятах, че Джак се справя доста добре с диабета си. Сега, като се обърна назад, виждам, че е имало симптоми за обратното, но не съм била достатъчно наблюдателна, за да ги разгадая.

— Какво имаш предвид?

— Диабетиците трябва да живеят при строг режим. Трябва да избягват определени храни. Трябва да се хранят на определени интервали. Трябва да следят равнището на кръвната захар. Трябва да внимават за евентуални усложнения. Списъкът е твърде дълъг.

— За какви усложнения става дума?

— Едва ли би искал да ги узнаеш.

Слоун знаеше за едно много съществено усложнение при диабета и се запита дали то не бе причината Ана да се бе отказала от пълната къща с деца.

— Трябваше да поживея известно време с Джак, за да разбера, че той злоупотребяваше със себе си. Дори нещо повече. Той предизвикваше болестта си.

— Защо?

— Кой знае? От яд, за да накаже себе си, да докаже, че е нормален човек, след като знаеше, че не бе така. — Тя сви рамене и повтори: — Кой знае?

— И какво стана с онзи зелен папагал?

Спомените — студени като мразовита утрин — нахлуха в съзнанието й.

— Както вече казах, диабетиците трябва да спазват строг режим. Трябва да се хранят в точно определено време. Една вечер шефът на Джак ни бе поканил на вечеря в модния ресторант „Зеленият папагал“. Имахме уговорка за шест и половина, което означаваше, че ще вечеряме към седем и това ни устройваше напълно… ако обаче всичко се бе развило по този план.

— Но не стана така.

Ана въздъхна.

— Изобщо. След като пристигнахме, се установи, че шефът на Джак забравил да запази маса и понеже бе събота, а ресторантът бе доста популярен, си намерихме маса едва към осем и половина.

— И какво се случи? — подкани я Слоун, след като тя замлъкна.

— Джак си бе взел инсулина в шест и половина и ето че този хормон се мяташе из тялото му, чакаше и искаше да си свърши работата, а нямаше храна, с която да я свърши. — Ана въздъхна. — Седях там уплашена до смърт от това, което знаех, че ще се случи. Естествено Джак започна да трепери, макар и да го прикриваше добре. Започна да се забавя мисълта му — не бе онова объркване, причинено от прекалено много захар в кръвта, а просто едно притъпяване на мисълта. Но и това успяваше да прикрие доста добре. Шефът му изобщо не забеляза. Държеше се така, сякаш всичко е напълно наред.

Макар и да бяха минали толкова години, Слоун усети как в тона й се прокрадва панически страх. Не бе необходимо голямо въображение, за да си представи гледката: млада жена, млада съпруга, изплашена за мъжа си.

— И какво се случи?

Ана погледна към Слоун.

— Мисля, че изразът е: „Всичко отиде по дяволите“. Всъщност, не се стигна чак дотам, но беше близо. Знаех, че Джак е в беда. Беше само въпрос на време, преди да му се догади и да започне да се поти. В този момент можеше да припадне.

Слоун усети засилващото й се безпокойство. Тя се бе върнала назад във времето.

— Тъжното в случая е, че всичко това изобщо не бе нужно — продължи тя. — Достатъчно бе Джак да повика сервитьора, да му обясни какво става и да го помоли да му донесе нещо — портокалов сок, хляб, шоколад — каквото и да е. Но не, той не искаше — бе предпочел състоянието му по-скоро да се влоши, дори и да припадне, отколкото да изглежда по-различен от шефа си, който на всичкото отгоре знаеше, че е диабетик.

Слоун се изненада, че Ана не повиши тон, въпреки че инцидентът я разстройваше и сега. Нима се бе лишила и от правото да се ядоса, ведно с всички останали емоции?

— И ти какво направи?

— Седях, докато можах да се стърпя. Най-накрая се извиних под претекста, че ще отида в тоалетната. Тръгнах натам, но се отклоних и влязох в кухнята. — Ана се усмихна. — В ресторантите не обичат клиентите да влизат в кухнята. Както и да е, да посъкратя историята, намерих сервитьора, обясних му какво става и го помолих да занесе веднага хляб на масата. Но да не казва нищо.

— И той направи ли го?

— О, да. Ако в ресторантите има нещо, което да не обичат повече от клиенти, които влизат в кухнята, то това са клиенти, които припадат на масата.

Слоун не можа да се сдържи да не се усмихне, Ана — също.

— И всичко свърши добре, нали?

Усмивката на Ана се стопи.

— Не съвсем. Когато сервитьорът донесе хляба, Джак ме погледна. Разбра какво съм направила и, честно да си призная, в един миг си помислих, че няма да хапне напук. Но той хапна. Предполагам, че изпитваше по-голяма нужда от храната, отколкото от това да се държи напук. Малко след това поръчахме, дойде вечерята и всичко свърши, колкото и да звучи странно, без нашият компаньон изобщо да разбере какво се бе случило.

— Защо все си мисля, че тази история не свършва дотук?

— Когато по-късно се прибрахме у дома, той се нахвърли върху мен — с думи, разбира се. Каза ми изобщо да не си помислям да правя това отново, че отговорността за болестта му си била изцяло негова, а не моя.

— Като поемам риска да адвокатствам на дявола, мисля, че е бил прав.

— Разбира се, че бе прав. Единственият проблем, обаче, бе в това, че отказваше да поеме отговорността, което означава, че аз трябваше да я поема вместо него — да си седя, без да помръдна пръст и да гледам как плаща последствията за безотговорността си. Сега, като си мисля, би трябвало да го оставя сам да изплува или да потъне, но той бе моят мъж, аз го обичах и скоро щеше да стане бащата на моето дете. Не исках да му се случи нищо лошо.

Обичах го. Думите, които се завъртяха като вихрушка в съзнанието на Слоун бяха достатъчно красноречиви в своята простота. Ана Рейми бе жена, която би обичала задълго, силно и дълбоко. Беше жена, която би направила всичко, за да защити онези, които обича — да ги защити дори и от самите тях, което бе потвърдено и от следващите й думи.

Усмихната, тя рече:

— Поумнях твърде бързо. Повече никога не се оставих да ме хванат.

Слоун се усмихна.

— Много умно от твоя страна — рече той и след миг добави: — Но и въпреки тайната ти помощ, усложненията дойдоха.

— Бяха неизбежни.

— А сетне дойде и ударът.

— Да, това бе стръкчето слама, което пречупи гръбнака на камилата.

— На твоята или на неговата камила? — попита Слоун.

Ана се замисли и отвърна:

— Може би и на двете. Не ме разбирай погрешно. Обичам мъжа си. Държа на брака си, но…

Тя отново извърна очи към морето.

— Но какво?

— Бих могла да приема болестта му, бих могла да приема усложненията, удара дори, но… — гласът й потрепери — но не мога да живея, напълно отхвърлена от живота му.

Когато се обърна към него, Слоун очакваше да види сълзи в очите й, но те бяха сухи. Сухи като крехки мечти, подмятани от безпощадния вятър.