Сандра Канфийлд
Забранена страст (19)

Деветнадесета глава

По сивото небе се носеха облаци. Ричард Хенеси паркира, отново на същото безлюдно пътче, като предишния ден, и зачака със същото нетърпение. Беше казал на помощника си, че трябвало да свърши някаква лична работа.

А работата наистина бе съвсем лична. Пликът с парите, скрит във вътрешния му джоб, го потвърждаваше. Дано информацията, която Лугарик предлагаше, да си струваше парите!

След няколко минути наетата кола зави и спря недалеч. Лугарик важно-важно отиде до поршето и седна на дясната седалка. Безмълвно, сякаш информацията щеше да говори сама за себе си, той подаде папката на Хенеси. Прокурорът също тъй безмълвно разлисти половината дузина страници, получени от Лугарик по факса.

Лугарик запита:

— Е, господин юрист, какво мислите?

Онова, което Хенеси си помисли, бе, че бе изкарал късмет. Макар тази информация сама по себе си да не можеше да му спечели делото, тя щеше да свърши добра работа за словесното убийство на Слоун Маршъл. Беше информация, която съдебните заседатели нямаше да забравят. Дори и да им наредят да го сторят.

— Не е лошо — рече Хенеси, опитвайки се да потули вълнението си.

— Не е лошо ли? — попита Лугарик. — Хайде, хайде, човече, далеч по-добро е от нелошо. Това ще ти спечели делото.

— Не, аз ще спечеля делото дори и без това — той потупа с длан папката. — То само ще ми помогне да стегна примката по-силно.

Лугарик придоби изражение, с което искаше да покаже, че перченето на Хенеси го забавляваше.

— Разбира се. Както кажеш.

Една тревожна мисъл хрумна веднага на Хенеси.

— Това да не би вече да е гръмналото новините?

— Ще го пусна във вечерните. Развенчаването на един американски герой — ухили се Лугарик. — Хората направо си умират за това, някой да ритне пиедесталите изпод боговете им.

Единствените хора, които интересуваха Хенеси, бяха съдебните заседатели, но той не го каза. Вместо това попита:

— Това ли ще е събитието, заради което дойде на този процес?

Тонът на въпроса предполагаше, че Хенеси изобщо не бе впечатлен.

— Ей, вечерните новини няма да се толкова безцветни. Можеш да разчиташ на думата ми. Освен това процесът още не е свършил. Ако бях на твое място, бих се заел да открия как бих могъл да вкарам засекретена информация в съда.

Не и без да рискува да бъде обвинен в незачитане на съда — Хенеси знаеше това, — но имаше план, прекалено смел за някои, но не и за него. След като помията залееше всичко и сетне се стечеше, никой нямаше да помни друго, освен информацията, която той щеше да изнесе. А освен това щеше да е чудесно, че Никълз нямаше да е в състояние да опровергае нищо. Нямаше да може да помръдне и кутрето си, за да защити Маршъл.

Ала Хенеси не искаше да сподели нищо за това с Лугарик.

— Остави тази грижа на мен — отвърна той на въпроса на репортера.

— Както казах — твоя работа — кимна Лугарик. — Донесе ли парите?

Хенеси го изгледа презрително, но мушна ръка в джоба си и извади плика. Колкото по-бързо свършеше с този тип, толкова по-добре.

Лугарик взе плика и преброи банкнотите една по една.

— Ти да не се майтапиш с мен? — подигра го Хенеси.

— Малко предпазливост не пречи, а освен това вече съм хвърлил доста пари за това нещо. Просто искам да си ги възстановя.

— Е, получи си ги — рече Хенеси и запали двигателя, като по този начин даде знак, че тайната среща бе приключила.

Лугарик схвана явния намек и отвори вратичката.

— Приятно ми бе да правя бизнес с теб.

— Ей, Лугарик — подвикна Хенеси след репортера, който вече бе излязъл; той се обърна и се взря в колата. — Не ме търси повече.

Лугарик се ухили.

— Разбира се, прокуроре.

Затвори вратата. Като мина пред поршето удари с ръка по капака на двигателя му.

— Кучи син! — измърмори Хенеси, даде газ и потегли. Репортерът се обви в облак бял прах.

 

 

— Ще има буря — рече Ана, вгледана в ниските облаци, кълбящи се в небето. Костюмът й бе сив, като обгръщащата ги сивота на деня.

След обяда набързо и избягването на пресата, квартетът се завърна в съдебната зала, която в момента бе празна. Очаквайки обвинението да премине към приключване на процеса, Харпър и Мерилин бяха свели близо глави и уточняваха последни подробности.

Под акомпанимента на тихо избучал гръм, Ана рече:

— Джак ненавиждаше бурите, но аз никога не съм имала нещо против тях. Досега.

Думите й бяха придружени от потреперване.

— Тук си в безопасност.

Ана се обърна към него и тихо се изсмя.

— Нашият живот рухва около нас, Слоун, а ти ми казваш, че съм в безопасност. Изправени сме пред съда, обвинени в убийство, дъщеря ми, която толкова обичам, заяви пред пълна зала непознати, че ме мрази и ще ме мрази до края на живота си, Харпър ми е ядосан, че не съм могла да покажа на журито колко силно страдам, а ти ми казваш, че съм в безопасност!

Това, че Ана произнесе думите тихо, бе далеч по-тревожно за Слоун, отколкото ако ги бе изкрещяла. Насили се да намери верния отговор:

— Процесът върви добре, с времето ще изгладиш отношенията си с дъщеря си, а Харпър не ти е ядосан.

— Добре, разочарован е по-точната дума. Харпър е разочарован от мен. И може би с право. Журито навярно ме намира за студена и коравосърдечна. — И преди Слоун да успее да възрази, тя продължи: — Бих искала да заплача. За теб, за мен, за Джак, но не мога. — Тя погледна към силно озадачения Слоун. — Как мислиш, защо е така?

Въпросът й направо скъса сърцето на Слоун. Той имаше своя теория за това защо не можеше да заплаче — просто, защото това бе съвсем човешка реакция — но, кой бе той, та да я окуражава да се държи човешки, след като сам се ненавиждаше за това си държание?

— Няма значение, Ана — рече той. — Днес се държа добре.

Като погледнеше в тъмните му очи, й бе толкова лесно да повярва на всяка негова дума. Още по-лесно бе да си спомни миналото им — първия път, когато ръцете им се докоснаха, първата им целувка, първия път, когато той й каза, че я обича. Странно наистина, че признанието му дойде в смесения магазин, а не когато се любеха; ала нали да го казва, докато се любеха, бе напълно излишно, след като всяко негово докосване говореше по-силно от думите? Често й се искаше — като сега например — да не го бе накарала да обещае никога повече да не признава любовта си. Беше го накарала, обаче, защото това бе най-тежкото наказание, което би могла да си наложи.

— Страх ме е — прошепна тя. — От този процес, от това, че ще загубя дъщеря си, че никога няма да се почувствам така, както в твоите обятия.

Думите й предизвикаха у Слоун празнота, каквато бе изпитвал през всичките онези години, прекарани без нея.

— Аз също се боя — рече той. — Да не прекарам остатъка от живота си в затвора, от това никога повече да не мога да ти кажа, че те обичам, да не чуя ти да ми кажеш, че ме обичаш.

Времето сякаш спря в тишината, последвала признанието на Слоун.

— Не се тревожи, Ана — прошепна най-сетне Слоун. — Всичко ще се нареди.

Ана осъзна, че Слоун за втори път повтаряше тези думи. За първи път обаче й хрумна тревожна мисъл. Ако се случеше най-лошото, докъде би стигнал той, за да я защити?

 

 

Когато в залата влезе Джейк Лугарик, косъмчетата по врата на Слоун настръхнаха. Неспособен да се въздържи, той погледна към галерията на пресата. Репортерът гледаше към него, самодоволно окръглил устни. Изражението му се стори на Слоун обезпокоително.

— Изглежда така, сякаш онзи Дракула е попаднал на някоя сочна шия — рече Харпър.

Забележката му само засили неспокойствието на Слоун, защото елиминира възможността да си бе въобразил самодоволството на репортера. Паника — проста и ясна — предизвика тръпките по гърба на Слоун, ала той се застави да я овладее, особено като знаеше, че Ана го наблюдава отблизо. Тя още изпитваше подозрение към Лугарик и към въпросите му за Бейрут.

— Изглежда е открил тази сочна шия в Африка — добави Харпър.

Допълнението на Харпър накара погледа на Слоун да се плъзне по омачканото сафари, което бе облякъл репортерът, заедно с избелелите джинси и тениската, с изписани върху нея букви от съкращението на телевизионния канал, за който работеше. Слоун погледна обувките му — яхтени мокасини. Като забеляза белия прах по тях, Слоун се намръщи и инстинктивно погледна към прокурора, влязъл в залата само преди минути. Сведе поглед към обувките му. За разлика от предишния ден, днес те бяха идеално почистени и блестяха като полирани. Слоун не бе много сигурен какво бе очаквал да види, но и нямаше време да се замисля, тъй като съдията влезе стремително в залата.

— Всички да станат — изкомандва приставът. Както винаги, съдията Уейнън се държеше така, сякаш времето му бе безценно.

— Мистър Хенеси, обвинението готово ли е да продължим с процеса?

— Да, Ваша чест. Призоваваме свидетеля капитан Шъруин Никълз.

Слоун знаеше, че бе възможно бившият му командир да бъде призован, ала когато името му прокънтя, той разбра, че не бе готов за тези показания. Не бе готов за евентуалните спомени, които те можеха да предизвикат. Не можеше и да се отърве от усещането, че този мъж представляваше най-голямата заплаха.

Слоун се пребори с желанието да погледне към Харпър и да потърси насърчение и успокоение, че всичко ще бъде наред. Вместо това забеляза, че дъждът вече бе напръскал прозорците, забеляза самодоволния вид на прокурора (нямаше нужда да се паникьосва, той винаги изглеждаше самодоволен), видя и познатата фигура, облечена във военноморска униформа, която се изкачваше на свидетелската банка.

След като се закле, тази позната и винаги дружелюбно настроена към него фигура седна и хвърли бърз поглед към Слоун. Слоун си позволи да се отпусне.

Хенеси пристъпи бързо напред.

— Капитан Никълз, моля обяснете къде работите.

Капитанът, висок и с изсечени черти, като на Клинт Ийстуд, положи шапката си върху широкото перило и отвърна с властен и авторитетен тон:

— Офицер съм от американските военноморски сили.

— Като какъв служите във флота?

Решителният отговор: „Служа в частта на Тюлените“, бе последван от не по-малко силен гръм, който сепна зрителите. Стомахът на Слоун се сви. Не бе сигурен дали реакцията му се дължеше на думата Тюлените, макар да бе знаел през цялото време, че Хенеси щеше да се разрови из миналото му.

Когато гърмът и реакцията спрямо него отшумяха, Хенеси запита:

— Моля обяснете на съда за тази група, наричана „Тюлените на ВМС“.

— Това е елитна част, не само в американските военноморски сили, но и сред всички останали родове войски. Всъщност, това е най-добрата бойна част в света.

— Значи е специална част, така ли?

— Много специална.

— И каква специална работа върши?

— Всъщност изпълняваме два вида задачи. По време на война ние сме на първата линия и прокарваме пътя за останалите съединения. В друго време ни викат да се заемем с неприятностите в някоя от многото горещи точки по света.

— Във връзка с последното, „Тюлените“ биха могли да бъдат призовани да спасят американци, взети в чуждестранна държава за заложници, така ли?

Стомахът на Стоун се сви още по-силно. Да, този негодник вървеше тъкмо в посоката, която бе очаквал.

— Точно така — отвърна капитан Никълз.

— Обрисувайте що за човек е този, който може да принадлежи към тази елитна част.

— Това е най-добре обученият боец в света. Може да мисли самостоятелно, но действа в екип. Това е човек, който може да си свърши работата.

— На всякаква цена ли?

Въпросът бе съвсем невинен, но Слоун долови коварния му подтекст. Очевидно капитан Никълз — също.

— Това е човек, който ще си свърши работата на подходяща цена.

— А, подходяща цена — повтори Хенеси и думите прозвучаха зловещо. Без да се бави обаче повече, той пристъпи към следващия си въпрос. — Тюлените са обучени да убиват, нали?

— Военните по принцип се обучават да убиват.

— Ваша чест — възрази Харпър, — не съм много сигурен накъде водят тези въпроси.

Макар че знаеше. Както и Слоун. Както и всеки, дори и най-неинтелигентният зрител в залата.

— Обяснете, господин прокурор, или продължете — нареди съдията.

— Да, Ваша чест. — Пауза. — Капитан Никълз, познавате ли Слоун Маршъл?

— Да. Имах и честта, и удоволствието да служа с него, преди да се пенсионира от флота.

— Той също ли принадлежеше към „Тюлените“!

— Да.

— Всъщност, бил е офицер, нали така?

— Да. Един от най-добрите.

— Предполагам тогава, капитан Никълз — Слоун забеляза колко хитро се обръщаше прокурорът към него с военни термини, — че един добре обучен боец, човек, обучен да убива, още повече офицер, е бил обучен и да поема отговорността да се изпълни дадена задача.

— Ваша чест — възрази Харпър, — прокурорът пъха думи в устата на свидетеля.

— Не е така, Ваша чест — опита се да поясни в своя защита Хенеси, — просто повторих думите, с които капитан Никълз обрисува членовете на тази специална част. Не, не — поправи се Хенеси, — всъщност допуснах, че в качеството си на офицер капитан втори ранг Маршъл би трябвало да е обучен да командва и да поема отговорност. Ако това заключение не е правилно, моля ви опровергайте го, капитан Никълз.

— Отхвърлям въпроса — рече съдията и се обърна към свидетеля. — Въпреки това обаче, капитане, ако искате да опровергаете драматичните твърдения на прокурора, моля, направете го.

— Онова, което той каза, е вярно.

Хенеси се ухили широко.

— Значи е бил обучен и по някои елементарни правила на спешната медицинска помощ?

— „Тюлените от ВМС“ често действат откъснати отвсякъде. Трябва да знаем как да се погрижим за своите ранени.

— Това да ли е, капитане? Знае ли капитан втори ранг Маршъл как… да речем да постави инжекция.

— Това едва ли е някакво труднопостижимо умение.

Хенеси промени темата и сложи ударение върху нея именно чрез рязката промяна:

— Вярно ли е, че преди известно време, примерно преди около две години, екип от „Тюлените“ е бил изпратен да освободи двамина американски заложници в Бейрут?

— Да.

— Кой бе ръководител на екипа, капитане?

Сякаш предусещайки отговора на свидетеля, Хенеси, готов да се пръсне от самодоволство, се обърна към Слоун. За частица от секундата, когато погледите им се срещнаха, Слоун разбра, че Хенеси бе изровил всичко за миналото му. Някой бе получил достъп до засекретените досиета. И това не бе Лугарик, както се бе опасявал Слоун, а прокурорът. Искаше му се да скочи на крака и да изкрещи: „Не правете това!“, ала си спомни думите на Харпър, че информацията не можеше да бъде записана в протоколите на съда. Отвратителното му минало не можеше да попадне в официалния протокол. Слоун се опита да се успокои, но усети как Ана го гледаше и се напрегна още повече. „Господи, направи така, да не разбере!“ — помоли се той.

— Ваша чест — намеси се Харпър, — не мога да разбера какво общо има военното минало на Слоун Маршъл със смъртта на Джак Рейми.

— Признавам си, мистър Хенеси, че и аз изпитвам същата трудност — рече съдията Уейнън.

— Има общо с изясняването на характера на Слоун Маршъл — заяви Хенеси.

— Тогава може би — рече Харпър, — защитата би могла да спести известно време на съда, като изнесе известни факти, които красноречиво изясняват характера на Слоун Маршъл. — Той направи малка пауза. — Слоун Маршъл е оглавил този екип, който освободил двамата американски заложници в Бейрут, сам е бил взет за заложник, държали са го като такъв няколко месеца, през което време е бил непрекъснато и брутално измъчван. След освобождаването му е награден с Почетния медал на Конгреса за проявен героизъм.

Надигна се шепот и в същото време небесата се раздраха от гръм. Бурята бе неминуема както извън, така и вътре в съдебната зала, освен ако Слоун не грешеше. Информацията, която Харпър изнесе, би трябвало да не се хареса на Хенеси, да го подразни. Ала вместо това той изглеждаше така, сякаш Харпър бе казал именно онова, което той би искал да чуе.

— Капитане, вярно ли е, че капитан втори ранг Маршъл се е пенсионирал веднага след освобождаването си?

— Да, така е.

— Може би поради травмата, която е преживял?

— Ваша чест — започна Харпър, но го прекъсна капитан Никълз.

— Не бих могъл да кажа защо реши да се оттегли.

— Тогава — рече Хенеси — да не би да е поради това, че е решил, че повече не заслужава да служи във флота?

Слоун усети, че онова се задаваше, неотвратимо като смъртта.

— Ваша чест, протестирам против този начин на разпит — рече Харпър.

— Мистър Хенеси… — предупреди го съдията.

Хенеси обаче нямаше намерение да се спира нито от прекъсванията на Харпър, нито от тези на съдията. И сам Господ не би могъл да го спре.

— Страхливците не виреят дълго при военните, нали така?

— Ваша чест — намеси се Харпър. — Това дори не е разпит.

Прокурорът се отдаде на свой монолог.

— Мистър Хенеси… — повтори съдията Уейнън.

— Не е ли вярно, капитане, че нашият капитан втори ранг герой не е издържал на мъченията и е разкрил името на израелски агент и…

— Това е секретна информация — рече капитан Никълз.

— Ваша чест! — извика Харпър; бурята вече се бе извила с гръм, светкавици и проливен дъжд.

— Мистър Хенеси, предупреждавам ви, че…

Слоун слушаше как четиримата мъже говореха едновременно и си помисли, че това нямаше да е като смъртта. Смъртта е един край. А това щеше да бъде началото… на неговото опозоряване.

— … за награда на дадената информация ливанците, които са го държали за заложник, са го освободили…

— Не мога да коментирам секретна информация — рече капитан Никълз.

— Протестирам!

— … че ако продължите, ще си навлечете гнева на съда.

Хенеси, решил да играе ва банк, рискува:

— И не е ли вярно, че израелският агент е бил убит при съмнителни обстоятелства в автомобилна катастрофа една седмица след като нашият герой е бил освободен?

— Както казах, не мога да коментирам засекретена информация.

— Протестирам.

— Мистър Хенеси!

— Нашият герой е пожертвал друг човек, когато това му е било изгодно, по същия начин, по който е пожертвал и Джак Рейми, когато той му се е изпречил на пътя.

Капитан Никълз дори не си направи труда да коментира, макар да бе един от малцината в залата, които не го направиха. Вместо това той погледна към Слоун така, сякаш му се извиняваше.

— Протестирам, Ваша чест! — изкрещя Харпър.

— Достатъчно, мистър Хенеси! — избоботи съдията Уейнън едновременно с удара на чукчето си.

Скочил на крака заедно с по-голямата част от репортерите, Слоун изрева:

— Не!

Огромна светкавица процепи небето близо до съдебната зала, а секунди по-късно гърмът я разтресе, стените и прозорците затрепериха. Репортерите се засуетиха; зрителите се разприказваха, чукчето на съдията неуморно думкаше.

Постепенно хаосът премина в що-годе ред.

— Ваша чест — рече Харпър, — ще ви помоля да обявите процеса за невалиден.

Съдията Уейнън, с почервеняло лице и сърдит поглед обяви:

— Мистър Маршъл, моля седнете. Мистър Флеминг, мистър Хенеси, моля приближете се насам.

Сам изненадан, че бе скочил, Слоун се отпусна на стола си. Превключил веднага на режим оцеляване, той се застави да мисли за студени потоци и нашарена пъстърва, докато гледаше как Харпър и прокурорът се отправят към съдията.

След като двамата се изправиха пред него, Харпър повтори:

— Пледирам за обявяване на заседанието за нелегитимно, Ваша чест.

Съдията Уейнън въздъхна, помисли, после въздъхна отново.

— Мистър Хенеси, вашето поведение в най-добрия случай може да се окачестви като нечувано.

Хенеси се опита да изобрази разкаяние, но бе ясно, че нямаше представа как да го направи.

— Въпреки това — добави съдията — не съм склонен да обявя заседанието за нелегитимно.

— Но, Ваша чест, вие току-що казахте, че…

— Знам какво съм казал, мистър Флеминг, и държа на всяка своя дума. Поведението на прокурора е недопустимо и няма повече да се търпи в тази зала. Ясен ли бях, мистър Хенеси?

— Да, сър — рече прокурорът, вече без сянка на разкаяние. Всъщност, опитваше се да потисне радостния си вик.

— Ще инструктирам журито от съдебни заседатели да не зачитат нищо от изнесените секретни факти. — Кратка пауза. — Господа, моля заемете местата си.

След като го направиха, съдията инструктира журито, след което рече:

— Мистър Флеминг, бихте ли искали да разпитате свидетеля?

Прикрил разочарованието си, Харпър пристъпи напред и се опита да извлече максимума от неизгодната ситуация.

— Капитан Никълз, правилно ли е твърдението ми, че не можете нито да потвърдите, нито да отречете засекретена информация?

— Да.

— Последен въпрос, сър. По ваше мнение заслужаваше ли Слоун Маршъл Почетния медал на Конгреса?

— По мое мнение заслужаваше половин дузина такива медали.

Докато гледаше как Харпър се връща на мястото си, Слоун вече бе сигурен, че журито навярно нямаше да запомни нищо от последното показание, за сметка на всяка дума от претенциозното обвинение на Хенеси. За съжаление, това обвинение бе изцяло вярно.

— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?

— Нямам, Ваша чест.

— Поради бурята съдът отлага заседанията си до утре сутринта.

— Всички да станат.

Онези, които бяха останали в залата, се изправиха, съдията изчезна и без да каже нито дума, без дори да погледне към Харпър или Ана, Слоун се обърна и излезе на централния проход. Дори и при замъгленото си съзнание, той се запита защо, Джейк Лугарик не бе тук, за да опише събитията. Почуди се също дали чу гласа на Ана да вика името му. Но и в двата случая това нямаше значение. Истината бе, че много неща вече нямаха значение.

 

 

Бурята вилнееше.

В пет часа, когато небето бе черно като катран, вятърът виеше в стрехите на къщата, а дъждът шибаше по земята, Ана стъкми огън. Не бе сигурна дали копнееше повече за светлината или за топлината му. Застанала пред камината, загледана как огънят се разпалва и сякаш оживява, тя си помисли отново за съдебната зала, за разкритията на прокурора, за прибързаното заминаване на Слоун.

Новините бяха и потресаващи, и в същото време не бяха. Знаеше, че по случая със заложниците имаше нещо, което Слоун не бе поискал да й каже. Това сега добиваше смисъл, както и мигновеното им привличане един към друг. И двамата бяха наранени от обстоятелства, извън собствения им контрол. И двамата бяха практически сами. Гледката как Слоун напуска залата — самотен, опитващ се да понесе на плещите си вина, която никои плещи не можеха да понесат, я обсеби, измъчваше я. Още повече, че тя бе нарушила заповедта на Харпър по време на процеса помежду им да няма никакъв личен контакт. Малко след като се прибра у дома, преди около два часа, тя позвъни в хижата на фара. Не последва отговор — нито тогава, нито по-късно. Къде бе той?

Разбира се, съществуваше възможността, че, боейки се от обажданията на репортерите, той бе решил да не вдига слушалката. Но в такъв случай защо не я вдигнеше, само за да прекрати досадното звънене? Не, тя някак си усещаше, че той не бе в хижата. Оставаше възможността да е с Харпър. Да, в това имаше логика, ала тя все пак не й се довери напълно. От начина, по който напусна залата, бе станало ясно, че последното нещо, което Слоун желаеше в онзи момент, бе нечия компания. Дори и тази на най-добрия си приятел.

Ана отиде отново в кухнята, взе слушалката и набра номера на фара. Телефонът звъня непрекъснато. С отчаяна въздишка тя окачи слушалката, скръсти ръце и се върна в трапезарията. От единствената възможна гледна точка тя видя как морето се вълнуваше в своя неуморен ритъм, как се разбиваха едрите вълни.

Неуморен. И тя, също тъй неуморно, се опитваше да реши неразрешим емоционален казус. Искаше да бъде със Слоун. Беше си го забранила, но въпреки това й се искаше.

Ядосана на собствената си слабост, тя още веднъж вдигна телефонната слушалка, този път, за да позвъни на Кари. Когато не я измъчваха мисли за Слоун, я тормозеха мисли за Мег. Ана поговори с Кари само минутка, колкото да се увери, че Мег бе добре. Не поиска да разговаря с дъщеря си. Знаеше, че нямаше смисъл. Нито тя, нито Кари вярваха на думите си, когато приключваха разговора, че всичко щеше да бъде наред.

След това, сякаш изгубила напълно волята си, тя отново позвъни в хижата. И отново не й отговори никой.

Къде бе той?