Сандра Канфийлд
Забранена страст (17)

Седемнадесета глава

— Това е единственото възможно ловно поле на Лугарик — рече Харпър.

Пътуваха мълчаливо от съда до кантората на Харпър, ако се изключат няколко коментара по повод процеса. Харпър отново обясни защо бе признал изневярата, докато Мерилин изрази мнението си, че началото на процеса бе благоприятно за тях. Харпър обаче ги предупреди да не бързат да се радват. По време на краткия разговор Ана, която седеше на задната седалка с Мерилин, не пророни и дума, а Слоун усети, че тя бе разбрала: той и Харпър изчакваха първия сгоден момент да останат насаме. В мига, в който двете жени отидоха в кухнята, за да приготвят сандвичи, Слоун и Харпър се сдушиха.

— Той сигурно знае нещо или поне си мисли, че знае, иначе не би си пъхал носа.

Слоун, чието сърце още не бе успокоило ритъма си, бе потресен от въпроса на репортера.

„Ей, капитане, какво всъщност се случи в Бейрут?“

След като осъзна, че Харпър не възрази на забележката му, Слоун попита:

— Ти също смяташ, че знае нещо, нали?

Харпър поклати глава.

— Не знам. Ако Лугарик знаеше нещо, то вече щеше да е в новините.

Харпър съблече сакото си, метна го върху облегалката на един стол и рече:

— Размисли логично. Талантът на Лугарик се състой в това да рови из боклуците на чуждия живот. Може навярно да ги подушва от десетки мили разстояние. Дори и да няма нищо за подушване, той е достатъчно мнителен, за да си пъха носа. Навярно се е натъкнал на онези засекретени документи и не може да направи нищо друго, освен да души. Вероятно е искал само да провери каква ще бъде реакцията ти.

Усетил, че сякаш се задушава, Слоун се изсмя дрезгаво, разхлаби възела на червено-черната си вратовръзка и разкопча най-горното копче на ризата си.

— Е, тогава със сигурност му дадох да разбере, че има достатъчно причини да души — и сякаш да се оправдае, добави: — Изненада ме.

— Реакцията ти не бе извън рамките на нормалното. Миналото ти оправдава една силна реакция. Боже мой — Харпър повиши с една октава тона си, — кой би искал да му напомнят, че е бил пленник и че са го измъчвали?

— По-тихо! — прошепна Слоун.

Харпър го погледна недоверчиво.

— Да не искаш да ми кажеш, че Ана не знае нищо за миналото ти?

— Знае, че съм бил заложник, че са ме измъчвали.

Горчив и същевременно нежен спомен връхлетя Слоун: как пръстите на Ана пробягват по белезите на гърба му. Освободи се от него, докато все още можеше.

— Виж какво, тя не знае нищо повече и аз не искам да узнае.

— Какво смяташ, че би направила, ако научи?

— Не искам да разбера.

Почти цяла минута нито един от двамата не изрече и дума.

Най-накрая Харпър заговори:

— Спокойно. Документите са засекретени.

— Ти самият каза, че Лугарик знаел чии ръце да намаже.

— Хубаво де, макар и да не смятам, че е толкова лесно да се получи достъп до правителствени документи, ще приема, че всичко е възможно, но какво е най-лошото, което може да се случи? — Харпър си отговори сам. — Това ще бъде новина, която нито един съдебен заседател не би поискал да чуе. Няма начин подобно свидетелствуване да може да се включи в стенограмата на процеса. То би трябвало да дойде от военен източник — Никълз — за да е в сила, а Никълз, не би свидетелствал за нещо, което е засекретено. Та каква вреда, по дяволите, може да ни нанесе излизането на бял свят на миналото ти?

Гласът на Слоун отново излезе дрезгав и груб, докато повтаряше казаното по-рано.

— Не искам Ана да узнае.

Харпър се плесна по бедрата — изобщо не можеше да повярва.

— Всички пътища ли водят до Ана?

Слоун не отвърна нищо. Може би в крайна сметка това бе най-красноречивият отговор.

 

 

Ричард Хенеси бе бесен. На всичкото отгоре това копеле закъсняваше, както сочеше часовникът на прокурора — имитация на „Ролекс“. Въздъхна и забарабани с пръсти по кормилото на червеното си порше, купено втора ръка, паркирано в едно от множеството задни пътчета на Кукс Бей. Близката гора поглъщаше шума и създаваше задушаваща тишина, която Ричард Хенеси ненавиждаше. Веднъж да иде в Ню Йорк и ще си вземе супер апартамент на някоя от централните улици, където ще може да отваря широко прозорците и да слуша шумовете на кипящия живот.

Процесът по убийството на Рейми бе неговият пропуск към този живот. Възнамеряваше да спечели делото. Разпитът на Кенет Ларсен не мина така, както го бе планирал, но не бе и пълен провал. Хенеси изсумтя. Доволен бе безкрайно, че не му се налагаше да убеждава състава от съдебни заседатели, че Джак Рейми се е самоубил. Не, не даваше и пет пари колко добър бе Флеминг, неговата работа нямаше да стане. Истината бе, че Ана Рейми и любовникът й бяха виновни, а дори и да не бяха, никога нямаше да могат да докажат невинността си. И в двата случая той щеше да се възползва от процеса, за да замине за Ню Йорк — към свободата, към нещо, далеч по-добро от това проклето, заспало градче. И първото нещо, което щеше да направи, е да си купи чисто нова, блестяща спортна кола и истински „Ролекс“.

Погледна часовника си, който показваше, че би трябвало да бъде в съда след трийсет минути. Хенеси измърмори:

— По дяволите! Къде е той?

В отговор на въпроса си чу воя на двигател и в полезрението му се появи кола, взета под наем. В нея бяха двамина: мъж и жена, една много бледа жена. Господи, само си представи да я чукаш! Преди още колата да бе напълно спряла, Хенеси отвори широко вратичката на своята. Мъжът излезе от колата, а жената остана в нея. Докато вървеше към него, Хенеси осъзна, че всъщност никога не го бе харесвал. Бяха учили в един и същ колеж, тоест принадлежаха към едно братство, но се познаваха бегло. Хенеси намираше онзи тип за прекалено високомерен, прекалено егоистичен. И все пак, той притежаваше едно качество, за което му се възхищаваше: досущ като самия него, той бе опортюнист.

— Защо, по дяволите, ми звъни в офиса? — попита Хенеси.

— Добър вечер, господин прокурор — поздрави Джейк Лугарик, без изобщо да обръща внимание на укора на Хенеси.

— Мисля, че се разбрахме да не контактуваме.

— Да де, разбрахме се — кимна Лугарик и се облегна на поршето, сякаш предусещайки, че това щеше да подразни Хенеси. — Ала това бе преди да ми попадне нещо, което може да те заинтересува, и ако нямаш нищо против, би могъл и да покажеш известна благодарност. Особено като се има предвид фактът, че обвинението не е цъфнало и вързало.

Лицето на Хенеси почервеня така, сякаш го бяха зашлевили.

— Какво искаш да кажеш?

Лугарик изхихика:

— Нищо друго, освен това, че Флеминг успя да размие въпроса за изневярата и да посее семето на съмнението, че Джак Рейми сам се е капичнал.

Червенината върху лицето на Хенеси се увеличи.

— Процесът едва започна. И въпросът за изневярата си е съвсем актуален. Едно жури намира обвиняемите за виновни поради куп причини, повечето от които дори не са им ясни. Необходимо ми е само жури, което да иска да ги накаже, че са се забавлявали, докато съпругът й е страдал. А що се отнася до посятото семе на съмнение относно самоубийство, повярвай на думите ми: то никога няма да покълне.

Той замълча за малко и сетне продължи:

— И що, по дяволите, не се отдръпнеш от колата ми?

Лугарик се мръдна от бляскавото возило.

— Грешката е моя. Мислех те за човек, който би искал да има скрито асо в ръкава. Просто в случай, че ти потрябва. — Той махна с ръка и пое към наетата си кола. — Ще се видим по-късно, господин прокурор.

Лугарик бе изминал половината разстояние, когато любопитството на Хенеси взе връх.

— До какво си се добрал?

— Нищо, което да ти е от полза — отвърна Лугарик, без дори да се обръща.

— Какво, по дяволите, си открил?

Лугарик се спря в момента, в който се навеждаше да влезе в колата. Огледа безупречно облечения прокурор и се изправи. Каза му какво бе открил.

— Това е едно нищо.

— Не мога да го докажа, но повярвай ми, имам нюх към сензациите. В Бейрут се е случило нещо и днес само за миг Маршъл се изплаши до смърт, че знам какво е било то. Има нещо общо с онези секретни документи, до които все опирам. Повярвай ми в това.

— Не можеш да получиш достъп до секретни документи, тогава как ще докажеш изобщо нещо?

— Човек може да получи достъп навсякъде. — Лугарик изгледа Хенеси многозначително. — Стига да разполага с достатъчно пари.

Хенеси изглеждаше слисан.

— Не смяташ сериозно, че аз мога да осигуря тези пари. Могат да ме отстранят, дори да ме лишат от право да упражнявам професията за неподобаващо поведение.

Лугарик се изсмя и показа равен ред от перленобели зъби.

— Хенеси, ти си смешен! Ти ме потърси, за да превърна този процес в медийно събитие. — „Направи всичко, което е необходимо!“ — май така каза, а сега се безпокоиш за някакво си неподобаващо поведение.

— Прикривам гърба ти, както ти прикриваш моя. Разкриването на уговорката ни би могла да е еднакво вредна и за теб, и за мен.

— Както вече казах, Хенеси, ти си смешен. — Лугарик отново пое към колата си. — Помисли си отново за това.

— Засега не съм чул нищо, което да ме впечатли — извика подире му Хенеси.

Лугарик се обърна.

— Още не се е случило нищо, което да си струва да попадне в новините. Но и това ще стане. А аз притежавам истинския талант да съм на мястото, когато това се случи.

Хенеси го изгледа как си тръгва и отново си помисли, че този кучи син никак не му харесваше. Ала още по-малко му харесваше този досаден Кукс Бей.

 

 

— Обяснете на съда кога заподозряхте, че в смъртта на Джак Рейми има нещо нередно.

Съдът възобнови заседанието си в седем часа и пет минути, когато прокурорът се появи с прочувствени извинения за закъснението си. Той веднага призова шерифа Тейт на свидетелската банка.

Човекът на закона се закле, седна, взел в ръце сламената си шапка и с усилие отговори на въпросите за местоработата и разследванията си. Най-накрая се стигна до сърцевината на проблема.

— Ами, да ви кажа истината, в началото не подозирах нищо.

Слоун си помисли, че Хенеси бе очаквал повече от отговора му, макар и прокурорът отлично да потисна раздразнението си. Слоун си помисли и това, че шерифът Тейт, макар и да бе свидетелствал стотици пъти преди това, сега не се чувстваше спокоен.

— И защо, шериф Тейт?

— Ами, нали знаете, човекът бе болен. Поне такъв слух се носеше из града. Дори веднъж или дваж влиза в болницата „Добрият пастир“. Нямах причини да смятам, че смъртта му не се дължи на болестта му.

— И кога се промени мнението ви? Кое ви накара да заподозрете нечисти действия?

— Ами, това не стана в точно определен момент, а след известно съпоставяне на фактите. Нали знаете, нещата се трупат едно връз друго.

Слоун отново забеляза, че търпението на Хенеси се изчерпва. Всъщност този мъж изглеждаше нетърпелив, още като влезе в залата. Освен това, въпреки че преди изглеждаше съвсем пригладен, сега бе леко разчорлен. Връзката му бе малко килната встрани, маншетите му не бяха равномерно извадени навън, а бляскавите като нови мокасини бяха покрити с бял като пудра прах.

— Кажете ни за първото нещо, което ви накара да се усъмните в нередността на нещата — настоя Хенеси.

— Ами, Кени Ларсен дойде при мен и ми каза за бележката, която Джак Рейми написал на жена си, за това как той си помислил, че тя я изгорила, защото бележката липсвала, а в камината имало малка купчинка пепел.

— Тогава ли решихте да преустановите погребението и да изпратите трупа за изследване в Огъста?

— Точно така. Нямах друг избор, но бих искал да ви кажа, че сметнах това за губене на време. Когато обаче пристигна заключението, можех да падна, само ако ме бутнете с пръст.

Хенеси остави без внимание доброволните разсъждения на свидетеля.

— И тогава арестувахте Ана Рейми?

— Да.

— А кога заподозряхте, че и Слоун Маршъл е замесен?

— Ами, когато се разнесоха слуховете за възможна любовна връзка. Когато разпитвах Бенди Уебър, той ми каза, че видял Слоун Маршъл да излиза от къщата в нощта на смъртта на Джак Рейми и че изхвърлил нещо в морето. Освен това доктор Гудман си спомни, че Кари взела назаем от него голяма спринцовка и не я върнала. Всъщност, тя му казала, че я оставила в дома на семейство Рейми и забравила да я вземе. Тогава, като попитах Кени за спринцовката, той си припомни, че била изчезнала в деня след смъртта на Джак. Освен това липсваше и банката с инсулин. Ами, както виждате, всичко се навърза едно за друго.

— Възразявам — надигна се Харпър. — Шерифът Тейт внушава, че всичко това води до съмнения за убийство, докато в същото време то доведе само до съмнение.

— Възражението се приема — обяви съдията Уейнън. — Журито в никой случай не бива да приема отговора на шериф Тейт за потвърждение на вината. Целта на този процес е именно да установи наличието на вина или невинност.

Хенеси продължи.

— Шерифе, споменахте, че е липсвала опаковка инсулин.

— Да, така бе.

— Мистър Ларсен свидетелства, че за лечението на мистър Рейми са били използвани два вида — обичайният инсулин и друг, на име новолин. Знаете ли коя опаковка е изчезнала?

— С обикновения инсулин.

— Шерифе, кога, според вашето разследване, е настъпила смъртта на Джак Рейми?

— Между полунощ и четири сутринта.

— Кой е човекът, видял го жив за последен път?

— Кари Дъглас, сестра му. Видяла го е и е разговаряла с него точно в полунощ. Ана Рейми е открила тялото към шест сутринта и е повикала доктор Гудман, който е пристигнал около шест и половина.

— Някой друг да е заявявал, че е виждал Джак Рейми във времето между полунощ и шест?

— Никой.

Слоун усети движение край себе си и погледна Ана. Тя бе свалила ръцете си от плота и ги бе отпуснала в скута си. Не отвърна на погледа му.

— Мисис Рейми каза ли ви, че не е ходила да провери състоянието на съпруга си?

— Когато я разпитах за онова, което е правила през нощта, тя ми каза, че не го била проверявала.

— Благодаря ви, шерифе — кимна Хенеси. — Нямам повече въпроси.

Когато Харпър се изправи и тръгна към шерифа Тейт, офицерът започна да мачка шапката си. Харпър се усмихна.

— Имам само няколко въпрос, шериф Тейт.

Изражението на шерифа бе на облекчение.

— Откъде за първи път дочухте слуха за евентуална любовна връзка?

Шерифът се поколеба и сетне каза:

— От Инес Гудж. Тя ми се обади и ми разказа за онова, което била видяла и чула в магазина си.

Харпър кимна, сякаш изобщо не бе изненадан.

— А кога открихте, че липсва банката с обикновения инсулин?

— Когато арестувах Ана Рейми.

— Претърсвали сте със заповед за обиск?

— Попитах я дали мога да поогледам и тя ми разреши. Беше съвсем законен оглед.

— Напълно сте прав, шерифе, така е. Но не ви ли се стори, странно, че една жена, виновна в убийство, ви е разрешила с такава готовност да претърсите помещенията? След като е убийца, тя би трябвало да знае онова, което сте научил от Огъста — че Джак Рейми е издъхнал от свръхдоза обикновен инсулин. Тя естествено би трябвало да подозира какво търсите.

— Хората понякога правят странни неща.

Харпър сви устни, сякаш се замисли дълбоко.

— Не ви ли се струва, че излиза извън рамките на странното една жена да използва точно определен инсулин, за да убие мъжа си, че от този инсулин е имало само една опаковка в къщата и тя не си е направила труда да я подмени с нова? Не би ли се опитала поне да скрие онова, което е сторила? Спомнете си, че мъжът й е починал рано сутринта на двайсет и втори август, а вие сте я арестувал чак на трийсет и първи. Разполагала е с десет дни, за да прикрие следите си. — И преди шерифът да успее да отговори, Харпър добави: — Не бихте ли рекъл, че поведението й подсказва, че не е имала и представа за това какво ще откриете — че липсва банка инсулин?

— Протестирам. Мистър Флеминг изисква от свидетеля чисто умозрителен отговор. Шериф Тейт не би могъл да знае какво е ставало в главата на Ана Рейми.

— Протестът е уважен.

— Шерифе, бихте ли казали на съда защо спринцовката и опаковката инсулин не са представени като доказателства?

Шерифът благоволи да придобие объркан вид.

— Не разполагаме с тях.

— Истината е, че не знаете какво е станало с тях, нали?

— Да. Предполагаме, че мистър Маршъл ги е изхвърлил в морето.

— Ваша чест, моля, обяснете на свидетеля, че съдът се интересува само от факти, а не от предположения.

— Свидетелят знае това.

— А сега, според вашето разследване — продължи Харпър, — колко души са били в дома на семейство Рейми през нощта на двайсет и втори август?

— Четирима — Джак Рейми, Ана Рейми, дъщеря им Мег и сестрата на мистър Рейми.

— Последен въпрос. Казахте, че когато пристигнало заключението след аутопсията, сте се изненадал да научите, че Джак Рейми е починал от свръхдоза. Мисля, че точните ви думи бяха: „Когато пристигна заключението, можех да падна, само ако ме бутнете с пръст“. Защо се изненадахте толкова много?

— Ана Рейми не ми приличаше на убийца.

Ричард Хенеси скочи на крака.

— Възразявам. Приканва към заключение кой прилича и кой не на убиец.

— Оттеглям въпроса си — рече Харпър и се запъти към мястото си. — Нямам повече въпроси.

— Уточняващи въпроси, мистър Хенеси?

— Нямам, Ваша чест.

— Свидетелят може да се оттегли — постанови съдията Уейнън. — Призовете следващия си свидетел, мистър Хенеси.

— Обвинението призовава доктор Филип Гудман.

Докато приставът извика лекаря, Слоун хвърли поглед към Ана. Облечена в тъмносин костюм, тя изглеждаше уморена, отчуждена и отслабнала с няколко килограма от последния път, когато я бе видял. Като си помисли как чоплеше храната на вечеря, не можеше да си обясни защо още не бе станала само кожа и кости. Нито пък защо не продума нищо за инцидента с Джейк Лугарик. Навярно се бе озадачила от него. Или може би Харпър все пак бе прав. Може би Ана, а може би и Джейк Лугарик просто бяха предположили, че бе реагирал така поради факта, че бе бил заложник. Тази мисъл бе окуражаваща и Слоун си позволи да й повярва.

Вниманието му отново бе привлечено към свидетелската банка, където доктор Гудман вече се бе заклел, и сядаше.

— Доктор Гудман — започна Ричард Хенеси, — освен, че сте практикуващ лекар, изпълнявате ли в Кукс Бей и други задължения?

— Да, изпълнявам ролята и на съдебен лекар.

— И като такъв направихте ли аутопсия на Джак Рейми?

— Не. Аутопсиите не са задължителни. Те се правят само при известни обстоятелства, едно от които е подозрението за извършено престъпление.

— А вие не подозирахте, че смъртта на Джак Рейми може да е плод на престъпление.

— Точно така. Джак Рейми имаше здравословни проблеми отдавна и напоследък състоянието му се бе влошило доста.

— И така, какво направихте с тялото?

— По състоянието му — температура, бледност и т.н. — само установих предполагаемия час на смъртта: между полунощ и четири сутринта, след което изпратих трупа в погребалното бюро.

— Как разбрахте, че Джак Рейми е починал?

— Жена му се обади. Около шест часа сутринта.

— А вие кога пристигнахте в дома на семейство Рейми?

— Към шест и половина. Най-късно.

— В какво състояние бе мисис Рейми? — Като видя, че доктор Гудман се намръщи, прокурорът добави: — Как бихте описали поведението й?

— Аз… ъъъ… бих рекъл, че бе доста нормално. Нали знаете, запазваше самообладание. Изпълняваше онова, което й казвах.

— Плачеше ли?

— Не.

— Имахте ли възможността да видите зълва й Кари и дъщеря й Мег?

— Да.

— И какво забелязахте, ако изобщо забелязахте нещо?

— Те плачеха. Не истерично, обаче плачеха.

— Разбирам — кимна Ричард Хенеси. — Значи имаме една съпруга, чийто мъж току-що е починал, а тя не проронва и сълза?

Харпър скочи на крака.

— Ваша чест, целият този разпит граничи с абсурда. Какво общо има с делото това дали Ана Рейми е плакала или не?

— Това идва да подскаже в какво състояние на духа е била. Нещо като барометър на чувствата й.

— Ваша чест, мога да доведа в тази зала стотина психиатри, които ще свидетелстват, че скърбящите хора невинаги плачат.

— Обвинението би ли искало да бъдат призовани тези експерти? — попита съдията.

— Не — отстъпи Хенеси и бързо добави: — Но показанията на доктор Гудман си остават в сила, след като той е пристигнал пръв на мястото. Той съобщи просто какво е видял. Не моля за интерпретацията на видяното.

Съдията Уейнън въздъхна.

— Склонен съм да оставя показанията в стенограмата — прокурорът има правото да пита доктор Гуд-ман какво е видял онази сутрин — но ще оставя показанието само при условието, че продължите, мистър Хенеси. Достатъчно по този въпрос.

Хенеси изглеждаше самодоволен като паун.

— Да, Ваша чест. — И като насочи вниманието си към доктора, той попита: — Кога за пръв път се породиха съмненията ви за престъпление?

Докторът се почеса по брадата и едновременно я поглади.

— Истината е, че изобщо не подозирах нищо, дори и след като шериф Тейт ми каза за бележката за самоубийство. Искам да кажа, че не можех да я игнорирам, но не исках да се впускам в такива сериозни заключения.

— Разбира се. Какво направихте тогава?

— Изпратих трупа в Огъста. Нямах друг избор. След като бе повдигнат въпросът за неестествен произход на смъртта, бях длъжен или да го потвърдя, или да го отрека.

— Защо не направихте аутопсията?

— Честно казано, не исках да се замесвам. Познавах семейството и почувствах, че трябва да се отдръпна. Плюс това знаех, че специалистите в Огъста разполагат с уменията и необходимата екипировка, за да свършат отлично работата.

— А когато дойде докладът от експертизата, до какво заключение стигнахте?

— Трябваше да приема факта, че Джак Рейми е починал от свръхдоза и че навярно Ана Рейми е замесена.

— Какво друго си помислихте?

— Кени, Джим и аз…

— Болногледачът и шериф Тейт ли?

— Да. Заприказвахме се за това как е била направена свръхдозата и аз казах, че това е станало с голяма спринцовка и тогава се сетих, че Кари — Кари Дъглас — бе взела такава от мен.

— Върна ли я?

— Не. Каза, че я забравила в дома на Рейми.

След като Харпър не протестира относно това чул-недочул, Хенеси обяви:

— Нямам повече въпроси към свидетеля.

Харпър се изправи и пристъпи напред.

— Ще бъда кратък, докторе, макар — тук Харпър се обърна към съдията, — че бихме искали да си запазим правото да извикаме този свидетел при следващо заседание по делото.

— Приема се — съгласи се съдията Уейнън и се обърна към доктор Гудман. — Ще бъдете на разположение, докато не свидетелствате по делото, призован от защитата, или докато тя не реши да се откаже от показанията ви.

— Да, Ваша чест — отвърна доктор Гудман.

Харпър отиде до банката, застана до лекаря и се усмихна.

— Мога ли да предположа, сър, че практикувате медицина от доста време?

Добрият лекар разцъфна в усмивка.

— Почти четирийсет години.

Харпър поклати недоверчиво глава.

— Четирийсет години? Кой би повярвал? Предполагам, че за това време сте видял почти всичко — страдания, трагедии, възход и падение на човешкия дух, а навярно и някое и друго чудо.

— Ваша чест — надигна се Хенеси, — макар всички да сме впечатлени от голямото разнообразие на онова, което доктор Гудман е видял през всичките години на практиката си, не виждам каква е връзката на това с процеса.

— Обяснете връзката, мистър Флеминг, или изоставете темата.

— Да, сър — кимна Харпър и се обърна към доктора: — Забелязал ли сте, че болестта има травматично въздействие не само върху пациента, но и върху семейството му?

— Без съмнение.

— И че някои семейства се справят по-добре от други.

— Разбира се.

— По ваше мнение как се справяше Ана Рейми?

— Протестирам — намеси се Хенеси. — Умозрително. Изисква се заключение.

— Бих рекъл, че след като четирийсет години е практикувал медицина и е наблюдавал човешката природа, доктор Гудман е заслужил правото да ни представи мнението си за това как се е справяла Ана Рейми. Ако не друго, как се е справяла в сравнение с други семейства, които докторът е наблюдавал. Бих напомнил на съда, че на Кенет Ларсен бе позволено да свидетелствува в тази насока. Не бих приел, че мнението на доктор Гудман с неговия по-богат опит ще тежи по-малко.

— Възражението се отхвърля. Продължете.

Харпър повтори въпроса.

— Имайте предвид, че не съм я наблюдавал с години, но от онова, което видях, след като се завърнаха с Джак в Кукс Бей след неговия удар, бих заключил, че се справяше добре. Толкова добре, колкото би могло да се очаква при такива тежки обстоятелства.

— Бихте ли рекъл, че Ана Рейми е жена, която държи под контрол чувствата си? Нека се изразя по-иначе: виждал ли сте някога Ана Рейми да рухне и да се разплаче?

— Не.

— Виждал ли сте и други жени, които да не заплачат?

— О, да. Шокът е страхотен емоционален изолатор.

Харпър се намръщи, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Не бихте ли заключил, че подобно поведение — искам да кажа да не плаче — е малко странно за една жена, която току-що е убила съпруга си?

— Протестирам. Подтиква към…

— Не бихте ли сметнали, че в дадения случай би трябвало да си изплаче очите?

— … към заключение.

— Просто, за да покаже на всички колко много скърби?

— Протестирам!

— Оттеглям въпроса си — рече Харпър, макар, разбира се, на всички и особено на прокурора да бе ясно, че бе постигнал целта си. И то много добре. — Само още един въпрос, докторе — рече Харпър. — Колко тежко болен бе Джак Рейми?

— Много тежко.

— Знам, че онова, което ще ви запитам, е труден въпрос, защото сте се клел да се борите за живота и против смъртта, но: имаше ли смисъл Джак Рейми да продължава да се бори за живота си?

— Възразявам! Умозрително.

— Нека се изразя по-иначе. Според вас каква бе прогнозата за състоянието на Джак Рейми?

— Трудно е да се каже с пълна увереност.

— Съдът разбира това, докторе, но вие, разбира се, бихте могли да дадете една разумна, научнообоснована прогноза, основавайки се на подобни случаи.

Лекарят въздъхна и сетне повтори онова, което бе казал преди секунди.

— Той бе, много тежко болен. Диабетът му се влоши силно. Минахме на нова доза, но болестта си оставаше все така сериозна. За мен особена тревога предизвика бъбречната инфекция, която не се поддаваше на лечение. Имайте предвид, че той вече бе получил бъбречни увреждания в резултат на удара. Може би отиваше към бъбречна недостатъчност, което щеше да означава да мине на хемодиализа. Освен това имаше на крака си язва, която също не се поддаваше на лечение. Тя се появи през юли и продължи да се влошава, защото прекара по-голямата част от август на легло. Тази язва можеше да доведе в даден момент до ампутация на крака. За диабетиците не е необичайно да изгубят долен крайник.

— Джак Рейми знаеше ли колко тежко е болен?

— Определено. Убеден съм, че се боеше.

— Че ще умре ли?

— Че няма да умре. Че здравето му ще продължава да се влошава и че ще става все по-малко и по-малко жизнеспособен. Особено бе обсебен от възможността за нов удар, който би го обездвижил дори повече от първия.

— Когато научихте за неговата бележка, изненадахте ли се?

— Не, всъщност не.

— И един последен въпрос. Можете ли да кажете на хората от съдебното жури, че Джак Рейми не се е самоубил?

Лекарят помълча малко, обмисляйки сериозно въпроса. Най-накрая заяви:

— Мога категорично да кажа, че ще бъда изненадан, ако го е направил.

Залата се изпълни с шумотевица, последвана от удара на чукчето. Гласовете постихнаха, но не настъпи тишина и съдията се принуди да повтори предупреждението си.

— Готов съм да опразня залата.

Шумът стихна, превърна се в нестроен шепот и на този фон Харпър попита:

— Бихте ли могли, доктор Гудман, да кажете с пълна сигурност, със стопроцентова сигурност, че Джак Рейми не се е самоубил?

Пауза.

— Да или не?

— Не, но…

— Да или не.

— Не.

— Нямам повече въпроси.

— Нови въпроси, мистър Хенеси?

Хенеси отвърна на съдията, като скочи на крака и попита:

— Защо бихте се изненадал, ако се окаже, че Джак Рейми се е самоубил?

— Не съм сигурен дали е бил физически в състояние да го направи. В края на краищата той бе частично парализиран, а инжектирането на ръката, както, по мнението на патолога от Огъста, е била приложена свръхдозата, в най-добрия случай няма да е било лесно. Плюс това — рече докторът, сякаш нещо му хрумна току-що, — дори и да е успял да си сложи сам инжекцията, нямаше ли нещата — спринцовката, банката инсулин, дори може би и турникет — да бъдат намерени около него?

Хенеси погледна Харпър и попита самодоволно:

— Щяха да бъдат намерени, нали?

Залата затаи дъх в очакване Харпър да го опровергае, но когато стана ясно, че това няма стане, съдията попита:

— Мистър Флеминг, имате ли още въпроси към свидетеля?

С доволно изражение, необезпокоен изобщо от последната бележка на доктор Гудман, Харпър отвърна:

— Не, Ваша чест.

Хенеси бе малко изненадан. Съдията — също. Както и Слоун, който погледна с очакване Харпър.

Харпър прошепна:

— Имай вяра в мен.

— Извикайте следващия си свидетел, мистър Хенеси.

В залата се възцари някакво безпокойство — хората се размърдаха по пейките — създавайки впечатление, че всички бяха сметнали доктор Гудман за последния свидетел за вечерта. Часовникът на стената и уморените от седене седалищни части показваха, че денят се бе оказал твърде дълъг. Дори и Слоун, който гледаше как пурпурното небе се бе превърнало в черно, се изненада, че процесът продължи и се загрижи за Ана, която изглеждаше все по-уморена и уморена, макар да не се бе оплакала и да не бе показала с нищо умората си.

— Обвинението призовава доктор Самюел Бузик.

Доктор Бузик, съдебен патолог от Огъста, имаше гъста кестенява коса, тънък мустак и носеше очила с телени рамки. Те, ведно с учения му вид, подсказваха, че бе прекарал голяма част от живота си заровен в книгите. Когато започна да рецитира автобиографията си, стана ясно, че наистина бе прехвърлил сума томове. По средата на изложението му се намеси Харпър.

— Ваша чест, защитата приема, че доктор Бузик е експерт в областта на съдебната патология.

Съдията Уейнън се размърда на стола си (дали и той бе уморен, запита се Слоун?) и рече:

— Направеното заявление да се отбележи в протокола.

— Доктор Бузик — започна Хенеси, — вие ли ръководихте аутопсията на Джак Рейми?

— Да.

— Накратко, докторе, до какво заключение стигнахте?

— Че Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин. Предполагам някъде между петдесет и сто единици.

— Сигурен сте, че е било свръхдоза.

— Да, сигурен съм.

— Откъде можете да сте толкова уверен?

— Съществуват съвременни тестове за установяването на свръхдозата.

— Бихте ли обяснил на съда какви са тези съвременни тестове?

— Разбира се. Основно те се занимават с анализ на флуидите в тялото, за да се определи съдържанието както на глюкоза, така и на инсулин. В случая с глюкозата, например, можем да изследваме течността от очната ябълка. При свръхдоза инсулин равнището на глюкоза в тези очни флуиди е изключително ниско. От друга страна, други флуиди на тялото ще разкрият аномално високи равнища на инсулин.

— И вие можете да разкриете всичко това почти цяла седмица след смъртта?

Лекарят се усмихна съвсем леко.

— Трудно е, но може да се направи. В случая с Джак Рейми това бе направено.

— От гледната ви точка на съдебен лекар как мислите, че е била приложена свръхдозата?

— Джак Рейми е получил между петдесет и сто единици обикновен инсулин…

— За обикновения инсулин вече стана дума — прекъсна го Хенеси. — Какво точно имате предвид, като казвате обикновен инсулин!

— Мнозина диабетици вземат два вида инсулин — бързодействащ и със средно действие. Обикновеният инсулин, приложен подкожно…

— Извинете, че отново ви прекъсвам, но какво имате предвид под подкожно!

— Инжектиран под кожата. Диабетиците обикновено се инжектират в бедрата, в бутовете, в корема.

Хенеси кимна, че е разбрал.

— Моля продължете.

— Както казвах, обикновеният инсулин, инжектиран подкожно, започва да действа след петнайсет-двайсет минути, докато инсулинът със средно действие ще отнеме час или два. Някога тези два вида можеха да се вземат само поотделно, но днес могат да се съвместяват.

— Можете ли да се сетите за някаква друга причина да бъдат инжектирани венозно петдесет до сто единици инсулин, освен да се причини смърт?

— Не. Дори и за противодействие на травматичен шок, човек не би надхвърлил десет единици.

— Нямам повече въпроси.

Когато Хенеси се върна на мястото си, се изправи Харпър. Не пристъпи напред, както бе правил досега, а си остана на банката на защитата.

— Би ли могла вашата модерна технология, същата тази технология, която ясно доказва, че Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин, да докаже и кой е инжектирал фаталната доза?

— Не, разбира се, че не.

Застанал зад Ана, той положи ръце върху раменете.

— Може ли вашата модерна технология да докаже, че го е направила Ана Рейми?

— Не.

Премести се зад Слоун и повтори:

— Ами Слоун Маршъл? Или Ана Рейми и Слоун Маршъл заедно? — Този път Харпър сложи ръце върху раменете на двамата.

— Не.

— Възразявам. Свидетелят отговори на въпроса. При това трикратно.

— А би ли могъл инжекцията да си постави сам Джак Рейми? — продължи Харпър, без да даде възможност на съдията да приеме или отхвърли възражението. — Би ли могла вашата модерна технология да го изключи напълно?

— Не.

— Мистър Флеминг, ако нямате нищо против, бих искал да се произнеса по възражението на мистър Хенеси.

— Извинете, Ваша чест.

Съдията прие изражението има си хас да е иначе и обяви:

— Възражението се приема. Продължете.

— Един последен въпрос — рече Харпър. — Ако е парализирана дясната страна на даден човек, то в коя ръка би си сложил инжекцията, ако е пожелал да приеме свръхдоза?

— Щом е можел да използва само лявата си ръка, би трябвало да се очаква, че ще сложи инжекцията на дясната си ръка.

— Нали вие самият свидетелствахте за подозренията си, че Джак Рейми е починал от свръхдоза; инжектирана в дясната му ръка?

— Да, така е.

— Нямам повече въпроси.

— Допълнителни въпроси, мистър Хенеси?

— Разполагате ли с някакви, колкото и да са незначителни, доказателства, че Джак Рейми си е направил сам инжекцията?

— Не. Както казах и преди, подобни заключения са извън нашите възможности.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

И така, съдията Уейнън освободи свидетеля, закри заседанието и обяви следващото за девет часа сутринта. Всички в залата въздъхнаха с облекчение.