Сандра Канфийлд
Забранена страст (5)

Пета глава

Сградата на районния съд изглеждаше така, сякаш бе на поне двестагодишна възраст. Всъщност бе построена само преди десет години. Когато в началото на осемдесетте години старото здание на съда изгоря, старейшините на града бяха потресени от загубата на една от най-старите и без съмнение най-забележителна сграда в Кукс Бей. В резултат на това с помощта на няколко частни дарения от Бостън бе извикан прочут архитект. Той успя по почти чудодеен начин да съчетае старите червени тухли с обветрения гранит. С изискан вкус постави бели мраморни стълби от началото на миналия век пред доста по-старите коринтски колони. Колоните в края на внушителното стълбище оформяха изискан вход, през който влизаха повечето от външните посетители и нямаше как да не забележат четирите кулички със старовремски вид, кацнали върху покрива над входа. Като контрапункт архитектът бе хвърлил обшит с медни листи, блестящ при слънчево време купол.

Докато Харпър паркираше колата, седналата на предната седалка Ана погледна сградата. Спомни си кога я бе видяла за пръв път след възстановяването й. Беше изумена, че за толкова кратко време можеше да бъде построено нещо, което да изглежда тъй старо. Днес, обаче, това и бе съвсем понятно. Само в рамките на няколко седмици тя бе остаряла значително и не съвсем безболезнено.

— Добре ли се чувстваш?

Ана отмести погледа си от сградата към Харпър.

— Да, добре съм.

Лъжеше, разбира се. Не се чувстваше добре. Не се чувстваше добре още от началото на тази трагедия и навярно никога повече нямаше да се почувства иначе. И все пак в петък й бе малко по-добре. Тогава, обзета от паника, тя бе телефонирала на Слоун. Независимо, че се бе зарекла повече да не влиза в контакт с него, независимо, че му бе дала да разбере, че и той не можеше да контактува с нея — въпреки всичко това, тя не можа да се сдържи. В няколко несигурни мига се бе оставила да потъне в топлината на гласа му, да получи куража, че всичко щеше да свърши добре, но тогава вината й, постоянен спътник на душата й, я бе накарала да затвори телефона. Не заслужаваше да потъва в топлина, не заслужаваше да получава кураж.

— Това няма да отнеме много време — рече Харпър, докато спираше колата.

Това се отнасяше до предявяването на обвинението. Предишната вечер Харпър се бе обадил да съобщи, че бе изместил предявяването с един час напред. След като пресата проявяваше такъв огромен интерес, той не искаше заседанието да се проведе в предварително определеното време. Съдията, който бе наясно с интереса на националните медии, се бе съгласил. Той бе известен с изявленията си, че не иска съдебната зала да се превръща в театър.

Ана бе пристигнала в кабинета на Харпър в седем и половина — преди половин час. Завари Слоун и Харпър да обсъждат делото. Оказа се, че Мерилин бе изровила факта, че човекът, който бе видял Слоун да излиза от къщата през нощта на смъртта на Джак, бе Бенди Уебър, собственикът на магазина за стръв и риболовни принадлежности. Мълвата, понесла се в „Щракащите ножици“, където Мерилин бе отишла веднага ужким да й измият косата и да й направят прическа, твърдеше, че Бенди излязъл по това никое време, за да нагледа кошовете за омари, и видял много повече, отколкото бил казал.

При тази новина Ана се зачуди какво ли още би могъл да види Бенди Уебър през онази нощ. Сигурно същата мисъл бе хрумнала и на Слоун, защото когато Ана погледна към него, погледите им се срещнаха. Ана се опита да извърне очи, но не го направи, просто защото не можа. Тъмните очи на Слоун, в чудесен контраст с бялата поло фланела, която бе облякъл, не й позволиха. При тази сила на погледа му, досущ като буря, стигнала върха си, Ана се почувства едновременно и слаба, и неочаквано силна. Двойствеността на чувствата й не бе необичайна в присъствието на този мъж.

Харпър прекъсна мълчаливото им вглеждане със забележката, че полицията пазела внимателно тайната за онова, което Слоун евентуално бил изхвърлил в морето. Проблемът се състоеше в това, че без веществените доказателства, обвинението можеше само да предполага, че са били необходимите за инжекцията със свръхдоза инсулин неща. Харпър оцени положението като благоприятно за тях. Обвинението не можеше да представи доказателства, с които не разполагаше, а след като нямаше как да свърже Слоун и Ана със смъртоносната инжекция, то позицията му несъмнено отслабваше.

Ана си позволи да изпита топлината на съвсем тъничък лъч надежда.

Преди да тръгнат за съда, Харпър още веднъж им припомни основните неща, които можеха да очакват по време на предявяването на обвинението. На Ана отново й се стори странно, че адвокатът й заговори за молба да бъдат признати за невинни, въпреки че и досега не я бе попитал дали бе отнела живота на съпруга си, със или без помощта на Слоун. Честно казано, надяваше се да не я попита. Така щеше да й е по-лесно.

След краткото съвещание Харпър я откара с колата си до сградата на съда, докато на Мерилин бе възложено да откара Слоун. По-добре да идат с две коли, за да избегнат онези представители на пресата, които евентуално биха се промъкнали, изтъкна Харпър, добавяйки, че би било по-разумно да не попадат в пълно обкръжение само в една кола. И макар стратегията му да изглеждаше съвсем логична, Ана не можеше да не допусне, че планът му целеше тя и Слоун да бъдат разделени колкото е възможно повече.

Добре, помисли си тя, макар да не можеше да спре трепета на сърцето си, когато погледна през рамо и видя как Мерилин паркира колата си наблизо.

— Да вървим — подкани непоколебимо Харпър.

Той отвори рязко вратата си и излезе, за да помогне на Ана, като през цялото време се оглеждаше за присъствието на репортери. В същото време Мерилин поведе Слоун напред. Безмълвно, оглеждащ с орлов поглед околността, Харпър вкара двамата си клиенти през странична врата, за която Ана си помисли, че бе отворена специално за тях. Оттам се промъкнаха до асансьора, с който качваха затворниците, и пак така мълчаливо се понесоха нагоре.

С изкачването им сърцето на Ана се разтупка от страха пред неизвестното. Макар Харпър да се бе опитал да ги подготви, тя все още нямаше представа какво да очаква. Не всеки ден обвиняваха някого в убийство. Интуитивно потърси с поглед Слоун. И макар сивкавите слънчеви очила сега да заслоняваха очите му, Ана знаеше, че и той я гледа. Странно, но тя подозираше, че той — че някой — я бе наблюдавал на плажа, далеч преди двамата да се срещнат. Това внимание от страна на някакъв непознат би трябвало да я плаши. Ала вярно бе тъкмо обратното. Тя се почувства защитена, закрилена, досущ като бебе, увито в топлото си одеяло.

Асансьорът изскърца и спря на третия етаж. Харпър натисна бутона пауза — действие, което привлече вниманието и на Ана, и на Слоун, и рече:

— Помнете, че това е само началото. Ще мине известно време, преди да дойде нашето време в съдебната зала.

През следващите двайсет минути Ана наблюдаваше как Харпър маневрира из съдебната зала. Очевидно бе, че тук се чувстваше като у дома си. От друга страна, Ричард Хенеси не изглеждаше чак толкова в свои води, колкото като излязъл на сцената, където всеки негов ход беше програмиран за максимален ефект.

Тъй както и бе предсказал Харпър, тя и Слоун бяха официално обвинени в убийство. В гърлото й застана топка, която не помръдна, докато Харпър не се изправи и не обяви молбата им да бъдат признати за невинни. Увереният му и стабилен глас бучеше с такъв авторитет, че обвинението на прокурора се превръщаше в смешно. Той сякаш казваше: Как би могло човек да бъде толкова празноглав, че да смята тези двамата за убийци?

След като бе определен денят за започване на процеса — две седмици по-късно — Харпър отново отведе клиентите си от залата по обратния път по предишния маршрут. Вместо да сметне предявяването на обвинението им за разстройващо, Ана го възприе като окуражително. Поне периодът на бездействие свършваше.

Харпър им бе дал да разберат, че следващите две седмици щяха да бъдат много напрегнати с подготовката за процеса. Това за нея бе добре дошло, помисли си Ана. Бе готова на всичко, стига да държи съзнанието й заето, всичко, което да отклони мислите й от изпълнените с тревоги алеи.

— Всичко мина по план — рече Харпър, докато асансьорът се спускаше надолу. Сетне додаде: — Мисля, че заслужихме правото на първата си въздишка на облекчение.

Сякаш за да се присъединят към тази въздишка, в този момент вратите на асансьора се отвориха. Поуспокоена, Ана пристъпи напред, за да се озове в самия център на яростна тълпа репортери. Засвяткаха светкавици, забръмчаха миникамери, завираха в лицето й микрофони. Един от тях, в сребристо и черно, сякаш действайки отделно от другите, я халоса по носа. Тя усети острата болка някак смътно. Главната й грижа бе да се опита да осъзнае онова, което ставаше.

— Как се запознахте с капитан Маршъл?

— Вярно ли е, че сте станали любовници с мистър Маршъл в нощта, когато е умрял съпругът ви?

— Мъжът ви знаеше ли за любовната ви връзка?

Ана чуваше гласовете, но й се струваха приглушени, притъпени, думите се произнасяха с такава приспивна скорост, сякаш идваха от стар и влачещ грамофон. От една страна, тя си помисли колко нормални изглеждаха тези хора — ето, тази блондинка със съвсем късата коса, мъжът с големите очила, жената, която се нуждаеше малко да отслабне — докато от друга страна, те изобщо не й приличаха на хора. Приличаха по-скоро на глутница виещи чакали.

— Без коментар — обяви Харпър. — Нямаме абсолютно никакви коментари. За бога, пуснете ни да минем!

С последните си думи Харпър пристъпи в тълпата, разперил ръце, за да предпази клиентите си. В същото време Мерилин стовари добре прицелен лакът и блондинката се просна на пода. Докато падаше, тя повлече и някакъв кабел, а заедно с него и една от миникамерите. Настана хаос, който в един миг им отвори път за бягство.

— Хайде! — нареди Харпър.

Странно, но Ана усети, че краката й не искаха да я слушат. Ами ако се бе парализирала? И какво бе това, което течеше от носа й? Инстинктивно вдигна ръка и изтри топлата течност, която се стичаше през устните и по брадичката й. Когато отдръпна ръка, видя, че бе окървавена. По необясними причини тази гледка я смути, изплаши я.

Точно в този момент, сякаш усетили объркването й, уплахата, чифт ръце я обгърната. Бяха силни, могъщи, целеустремени. Със заслоняващ я жест, сякаш й бе дошло прекалено много в тези части от секундата след отварянето на асансьора, една ръка обхвана тила й и тя леко прислони лице към гръдта му. Ана усети мъхестата мекота на пуловер, твърдата като камък гръд. С притиснатото си към нея ухо можеше да долови спокойното биене на якото сърце.

Нямаше нужда да се пита чии ръце я бяха приютили. В ничии други ръце не се чувстваше тъй удобно, както в ръцете на Слоун, сякаш бяха правени за нея по поръчка — факт, за чието установяване бе чакала половината си живот. Трябваше да приеме и факта, че и в тази гръд, независимо колко бе твърда тя — гръдта на Слоун — биеше сърце, досущ като нейното. В началото, когато бракът й бе още скорошен и зареден с любовни обещания, тя си бе мислила, че нейното и сърцето на Джак бяха сякаш настроени в един и същи ритъм, но твърде скоро разбра, че вместо да бият като едно, те си имаха свой собствен пулс и се синхронизираха само от време на време. Със Слоун обаче бе друго: всеки удар на едното сърце съвпадаше с удара на другото.

— Върви — изкомандва я Слоун.

Чудно, но краката на Ана се подчиниха. Да, крачка, после още една, трета. Вървяха бързо, в ритъм, налаган от Харпър. Ана се спъна веднъж, но макар и да сграбчи пуловера на Слоун, не падна, само благодарение на силната му ръка.

— Мисис Рейми…

— Мистър Маршъл…

Ана чу гласовете на двамина упорстващи репортери, но докато излизаха навън, вдъхна хладния въздух, почувства топлото слънце и усети окуражителната опора на облегалката, когато я набутаха в колата. Без да я пуска, Слоун се мушна до нея. Само след миг двигателят забръмча и след изскърцването на скоростната кутия, колата се люшна първо назад, а сетне се втурна напред. Изсвири клаксон и предупреди всички да се вардят. Сетне колата се понесе — бързо, бързо, още по-бързо.

Ана затрепери леко, пръстите й, стиснали пуловера на Слоун, сякаш заживяваха свой живот. Както винаги, усетил онова, от което се нуждаеше, преди самата тя да го е осъзнала, Слоун положи длан върху ръката й. И макар нейната в никой случай да не бе малка, тя направо се изгуби в грамадната му лапа. В същото време той така наклони тялото си, че да я привлече още по-близо до себе си. Ана се разтапяше в топлината му, искаше й се сърдечният й ритъм да се нормализира, а дишането — да се успокои.

— Всичко е наред — чу шепота му в ухото си тя. Поради това, че той заговори тъй тихо, че само тя да можеше да го чува, тя придоби чувството, че на този свят бяха останали само те, двамата.

Успокои я само тембърът на гласа му, както и спокойният пулс на сърцето му. Когато ръката й спря да трепери, пръстите на Слоун се сплетоха с нейните. Ана знаеше, че трябваше да се възпротиви, но дългите седмици на тревоги, дните на самота, часовете, минутите, секундите, в които отново и отново се питаше накъде бе поел животът й — представяше си ужаса да прекара остатъка от живота си в затвора — бяха засилили необходимостта да усети нечия близост. Щеше да си го позволи само няколко мига, знаеше, че наказанието й се състои в самото действие. После щеше да си спомни и да се възненавиди, заради слабостта си.

— Тя добре ли се чувства? — попита Харпър.

— Да. Само дето й потече кръв от носа.

Докато отговаряше, Слоун се премести така, че притисна бедрото си о нейното. Жестът бе тъй интимен, тъй познат, нещо, което тя се мъчеше толкова силно да забрави, но очевидно усилията й не бяха достатъчни. Слоун мушна ръка в задния си джоб, извади носна кърпа и я подложи под носа й. Натисна.

— Съжалявам за пуловера ти — рече Ана; имаше предвид кървавите петна.

— Не давам и пет пари за пуловера — рече Слоун; искаше му се да й каже, че го интересуваше единствено тя, но не го направи, защото знаеше, че тя не би искала да чуе подобно признание.

Само секунди по-късно Харпър зави по двойната алея към дома си и Ана чу шума от друга спираща кола.

Харпър отвори рязко вратата си, сетне отвори и задната врата.

— Излизай — обърна се той към Слоун, тихо, но твърдо:

Слоун не помръдна.

— Няма да я оставя в това състояние — отвърна той също тъй тихо и също тъй твърдо.

— Не, ще я оставиш. Веднага. Или ще се наложи да си търсиш друг адвокат.

Тишина. Адвокатът срещу клиента си. Приятел срещу приятеля.

Ана бе тази, която намери решение на ситуацията. Отдръпвайки се от Слоун, тя го погледна и рече:

— Направи така, както той казва.

— Послушай я — настоя Харпър.

Мина секунда, втора, Слоун погледна приятеля си, сетне продължително изгледа Ана, след което излезе от колата.

— Закарай я у дома — рече Харпър към Мерилин. По-възрастната жена се настани зад волана, запали двигателя и изкусно изведе колата от алеята. Само след броени мигове тя вече поглъщаше пътя, а къщата се смаляваше зад тях. Стиснала окървавената кърпа на Слоун, Ана не се обърна назад. Вече се ненавиждаше за проявената слабост.

 

 

В стаята се възцари неловко мълчание, нарушавано само от проскърцването на скъпа кожа и тиктакането на часовника. Слоун, с празна чашка в ръка, се бе изправил срещу камината и гледаше как голямата стрелка на часовника от стъкло и злато отмерваше неотвратимото време. Достатъчно количество от тази крехка субстанция бе изтекло, ведно с изпитото уиски, за да можеше да се притъпи ядът му. Но това не бе станало, той, ядът, гореше далеч по-силно от уискито, доказателство за пламенността на чувствата, които изпитваше.

— Иска ти се да ме фраснеш, нали? — попита Харпър иззад писалището си.

Без колебание, все още загледан в полицата над камината, Слоун отвърна:

— Да.

За първи път в дълголетното им приятелство и десетките им несъгласия Слоун отговори по този начин. Всъщност, приятелството им бе олицетворение на привличането на противоположностите. Единственото нещо, по което имаха съгласие, бе да не се съгласяват един с друг — за политиката, религията, по всяка повдигната тема. Най-големи несъгласия имаха по въпроса за военните. Докато Слоун бе ревностен привърженик на Виетнамската война, Харпър изгори повиквателната си и се обяви за добросъвестен неин противник. И докато Слоун избягваше куршумите, Харпър подменяше подлогите в болниците за ветерани от войната. Ако Харпър бе някой друг, Слоун сигурно щеше да възнегодува от позицията му, но как би могъл да се раздразни от човек, който защищаваше единствено най-чистите си принципи и бе безупречно последователен?

Слоун въздъхна, опита се да пропъди гнева си, ведно със спомена за разтреперената Ана. Обърна се, втренчи се в приятеля си и каза:

— И какво толкова щеше да стане, ако бяхме останали няколко, минути заедно? Щяхме да бъдем тук, в твоя кабинет. Кой, за бога, би ни видял?

Със спокойствие, което провокира Слоун, въпреки решимостта му, Харпър се изтегна назад в стола си и рече:

— И ме питаш след всичко, което току-що стана? С тази преса и с всичките тези очи, които ни следят отвсякъде? А това, което може да стане, е да изгубиш процеса преди още да е започнал — спокойствието на Харпър малко се поразклати. — Повярвай ми, снимките, на които държиш Ана, ще се разпространят по-бързо от светкавица.

— И какво трябваше да направя? Да оставя пресата да я разкъса ли?

— Не, но ти и Ана не бива да изглеждате като любовници. Приятели — да. Съседи — да. Но любовници — не.

Слоун погледна приятеля си така, сякаш не можеше да повярва на думите му.

— Не говориш сериозно. Нима мислиш, че има някой в Кукс Бей — не, не, нима искрено вярваш, че има някой в целите Щати, който да не знае, че аз и Ана сме били любовници? Господи, всеки въпрос, който излезе из устите на репортерите, бе свързан именно с това! Те дори не се интересуваха от убийството!

— Мога да споря за целите Щати, но ще приема, че в Кукс Бей навярно наистина няма някой, който да не е чувал, че ти и Ана сте били любовници.

Слоун изглеждаше така, сякаш не схващаше накъде отиваше разговорът им.

— И какво имаш предвид?

— Нека се изразя с други думи. Ти и Ана не бива да изглеждате така, сякаш сте любовници и сега.

Въпреки всичко, Слоун изглеждаше объркан, като пате в кълчища.

— Един добър състав от съдебни заседатели може да изпита съчувствие към една двойка, която е съгрешила — обясни Харпър. — Всеки един от него е съгрешавал. Всички сме човеци и не сме съвършени при това. Ала журито би искало да ви види двамата разкаяни. Те биха искали да видят, че съжалявате за сторената грешка, така, както те са съжалявали за своите. Не биха приели вие двамата да парадирате с тази си индискретност. Още по-малко пък биха искали да приемат и най-беглия намек, че продължавате любовната си връзка. Една морална грешка е защитима, простима. Но ако съществуват повече, би ви оправдало само жури, съставено от дванайсет прелюбодействащи в момента заседатели.

— Но нашата връзка не продължава — рече Слоун.

— Няма значение дали продължава или не, след като журито реши, че продължава.

Слоун го погледна с невяра.

— Значи истината няма никакво значение?

— Не и в съдебната зала. Там не съществува понятие като абсолютна истина. Истина е само онова, в което успееш да убедиш съдебните заседатели.

Слоун изруга.

Харпър сви рамене и добави:

— Това е двояк процес. За начало обвинението ще се опита да убеди журито, че любовна връзка съществува. — И като въздъхна, Харпър рече: — Безпокои ме този Уебър. Възможно е след като те е видял да си тръгваш от къщата, да е видял и нещо повече.

Слоун не искаше да бъде произнесено нещото, което морякът евентуално бе видял.

— Обвинението не е ли длъжно да обяви какви показания ще даде Уебър пред съда?

— Длъжно е.

Изведнъж на Слоун му хрумна нещо.

— Мег знае.

— А, да, Мег. Е, истината е, че обвинението може би няма представа, че Мег знае, а дори и да подозира това, може би няма да поиска да я изправят на свидетелската банка. Близките обикновено са свидетели, на които не може да се разчита. Не са рядкост случаите на лъжесвидетелстване и превръщането на адвокатите в посмешище.

— Ами Кари? Тя би трябвало също да изпитва подозрение.

— Кари е една от онези редки личности, които виждат само онова, което искат да видят.

Слоун остави чашата си на полицата и поглади бутилката с монтиран в нея корабен модел. Подбираше думите си тъй внимателно, както бе работил и художникът, който бе направил галеона в бутилката; в крайна сметка заложи на простотата и честността. Погледна Харпър и каза:

— Искам да разбереш нещо от самото начало. Нямам намерение да се изправя на банката и да кажа, че съжалявам за случилото се между мен и Ана, защото не съжалявам.

Тишина, после подобие на смях от страна на Харпър — звук, който доказваше, че не иска да повярва на току-що чутото.

— Кажи ми нещо, Слоун, нима ще използваш този процес, за да се самонакажеш за онова, което си мислиш, че се е случило в Бейрут?

Слоун въздъхна и се отпусна на стола пред писалището на Харпър.

— Гледай си закона. Не те бива никак за психиатър.

— Не е необходимо човек да бъде психиатър, за да разбере какво си си наумил.

С обезпокояващо безразличие и безразсъдство Слоун рече:

— Може би се самонаказвам за случилото се тук, в доброто старо градче Кукс Бей. Може би се самонаказвам за убийството на Джак Рейми.

Отново се възцари тишина. Този път тя бе тъй дълбока, че човек да се удави в нея. Двамата мъже се гледаха така, сякаш си вземаха мярката. Харпър бавно се изправи зад писалището си, отиде до бюфета и си наля питие.

— Ти смяташ, че съм виновен за убийството, нали? — попита той обърналия се с гръб към него Харпър. Отговорът на приятеля му бе да обърне чашата си.

— Хайде, Харпър, изплюй камъчето. И двамата знаем, че ме смяташ за убиеца. Нима самият ти не ми каза, че съм бил обсебен от Ана? — Той се засмя горчиво. — Аз дори не мога да произнеса името й, без сърцето ми да трепне.

Харпър се обърна, подбираше думите си тъй грижливо, както го бе направил Слоун преди това.

— Не мисля нищо друго, освен че си ми приятел.

Отговорът му бе тъкмо онзи, който Слоун бе очаквал и тъй сладко-горчив, че веднага го прободе. В същото време, когато изпита луда радост — малко приятелства могат да се издигнат до такива висоти — той почувства също тъй и как бързо го настига потиснатостта. Приятелят му вярваше, че бе виновен. Или в най-добрия случай — не бе убеден в невинността му. Това откритие, направено още от самото начало, но вече изкристализирало в думите, го натъжи. Нещо у Слоун умря. Ала и тази смърт изглеждаше съвсем правдоподобна. В крайна сметка във всичко тук присъстваше смъртта — смъртта на един брак, смъртта на невинността, смъртта на един мъж на име Джак.

Веригата на крака му го принуждаваше да се тътри. Страхът, който се уголемяваше с всяка несигурна негова стъпка, караше сърцето му да бие лудо, а на челото му да избие пот. Бяха вече съблекли ризата му. Знаеше какво означаваше това.

 

 

Не мисли за това! Те могат да разполагат с тялото ти, но не и с ума ти. Играй играта. Мисли си за прохладните планини на Колорадо, мисли за чистата, бързотечна река, мисли за голямата пъстърва, която чака да бъде уловена. Да, голяма, пъстра пъстърва, опечена на лагерния огън.

Със съвсем безшумен тласък се отвори врата и той се изправи пред Безименния. Тримата други имаха имена — или поне Слоун смяташе, че това бяха имена, защото чуваше арабските думи да се повтарят често и мъжете комай отговаряха на тях — но не и началникът им. Типичен ливанец, както и останалите, с голяма грива гъста, черна коса, мъжът бе висок, строен и с празен поглед. Слоун не изпитваше почти никакви съмнения, че на този индивид му се харесваше да бъде инструмент на мъченията.

Не мисли за това! Мисли за планините, за реката, за пъстървата!

— Твоята страна те изостави, Капитане. Аз обаче ще те пусна да си вървиш у дома. Нямам желание да те задържам. Искам само едно име. Съобщи ми това име и ще бъдеш свободен.

— Върви… по… дяволите! — измърмори Слоун в тишината на спалнята си, решил, че ако само можеше да се събуди, щеше да бъде в състояние да спре онова, което щеше да се случи. Ала не можа. Никога не бе успявал. Поне не и навреме, за да избегне повтарянето на кошмарите.

Дългата тръба се стовари върху ребрата му, изпращяха кокали, разкъсаха се мускули. Тръбата се стоварваше отново и отново, бъхтеше, трошеше.

Планините! Река! Пъстърва! Планини! Река! Пъстърва! Плат…

Слоун се надигна до седнало положение. Усети режеща болка в гърдите, която го накара да повярва, че наистина бе ударен, но сетне разбра, че се дължеше на учестеното му дишане. Застави се да вдиша полека няколко пъти. Изтри потта от челото си. Каза си да се успокои.

Както често ставаше, стените на спалнята сякаш тръгнаха към него. Той се бе научил да не се бори с кошмарите, а по-скоро да ги оставя на самотек. Тази нощ, обаче, те бяха особено злонравни, затова спусна крака от леглото, грабна анцуга си и го навлече. Сграбчи чорапите и обувките си, навлече и тях, завърза обувките с бързи, резки движения, като едва не скъса връзките. Затича се и блъсна входната врата. Почти не усети как се спусна по дървените стъпала на хижата, как прекоси малкия квадрат трева, как заскърца под нозете му покритият с чакъл път. Следваха наклонените стъпала, които водеха по скалистия склон към плажа. Макар че беше тъмно, Слоун взе стъпалата уверено, воден от натрупания опит. Често ги бе преминавал в мрачни, безлунни нощи. Първите му стъпки потънаха във влажния пясък и това го принуди да вложи повече усилие в бягането. Прасците му запламтяха от напрежение. Ала в това време вече нищо друго нямаше значение, освен тичането, от това, че бе свободен — освободен от миналото, от настоящето, от несигурното бъдеще.

Докато бе спал, бе заваляло — съвсем слаб дъждец, който го намокри. Отделни ивици сива мъгла, досущ като скрити зад сенките воайори, наблюдаваха самотното му бягане. Продължи да тича, а необузданото море му шепнеше окуражителни думи, фарът хвърляше кодираните си бляскави сигнали зад гърба му.

Както при залез светлината им ставаше все по-слаба и по-слаба, докато той не се насочи право към мрака на края на света. И въпреки това Слоун не се поколеба. Все още стъпките му бяха уверени.

Той интуитивно бе поел към Ана.

Профуча край купчина покрити с лишеи скали, заобиколи едрите балвани, прекоси горичката, която стигаше досами водата. Тук тъмнината го погълна още повече, а шумът от стъпките му се изгуби почти напълно, погълнат от окапалите листа и борови иглички, от силната миризма на земя. Излезе бързо от китката дървета и отново затича по открит плаж. Соленият мирис на морския въздух, усойният, рибен аромат на морския живот, го удари право в лицето, ведно с осъзнато безразсъдство на това, което правеше. Нима Харпър днес не му бе казал да се държи надалеч от Ана? Нима адвокатът му не бе обяснил търпеливо, че успехът на защитата им можеше да зависи и от това дали стоеше настрани?

В крайна сметка Слоун не разбра дали предупрежденията на Харпър или болката от шева на хълбока му го накара да спре, но спря. Дишаше ускорено, неравномерно, сложи ръка върху изтръпналите от болка ребра и падна на колене. Покритото с пяна море се вълнуваше около него, мокреше го, охлаждаше го, напомняше му за първия път, когато бе видял Ана. Тя стоеше, нагазила до глезени в същото това море.

Тогава бе още ранно лято — една юнска утрин, увенчана от пастелния изгрев и пъргавия бриз. Бе утрин, която изигра решаващата роля за поврата в живота му. Каква ирония — бе изминал толкова път, преди да разбере, че предприема най-опасното пътешествие.