Сандра Канфийлд
Забранена страст (26)

Двадесет и шеста глава

През следващата седмица Слоун не мръдна от телефона. Вярваше, че Ана може да се обади всяка секунда, всяка минута и ще се изповяда колко й липсва, колко го обича, как не може без него. Сигурно разстоянието — Кънектикът му се виждаше толкова далечен, колкото и най-далечната звезда — щеше да й помогне бързо да види случилото се между тях от нова перспектива. Сигурно и тя щеше да е в състояние да види (досущ като него), че макар връзката им да не се бе зародила при идеални условия, етическият огън, на който бе подложена, само я бе закалил. Сигурно щеше да осъзнае, че не бяха виновни в нищо друго, освен в това, че послушаха гласа на съдбата. И още по-важно: бяха му отговорили с гласа на сърцата си.

Тя не можеше да не разбере всичко това. Защо тогава, чудеше се Слоун в края на седмицата, не се обаждаше?

В сряда следващата седмица, в онези мигове, когато си позволяваше да бъде честен пред себе си, той си призна, че бе малко обезпокоен… и вече не можеше да намери достатъчно извинения защо не излиза от хижата на фаропазача. Няколко пъти Харпър го бе канил да обядват заедно, два пъти повече — да пият кафе, ала Слоун винаги отказваше. Знаеше, разбира се, че Харпър се досещаше за причините за отказите му, макар приятелят му да не показваше с нищо това.

— Дай й малко време — му каза Харпър в петък следобед, когато отново се обади с покана да хапнат заедно.

Слоун не се престори, че не разбира какво имаше предвид приятелят му. Дори и не се опита да скрие растящото си нетърпение.

— Две седмици не са чак толкова много време.

Слоун разбра, че Харпър подбира внимателно думите си.

— Може би тя е права. Може би вие двамата трябва да се съберете като цялостни личности или изобщо да не се събирате.

Макар и човек, доста затворен в себе си, в един миг на откровение Слоун бе разказал на Харпър за прощалния им разговор с Ана. Въздъхна и прие отново онова, което бе приел и по време на този разговор.

— Може би е така.

— Каквото и да стане между теб и Ана, ти трябва да постигнеш съгласие със себе си по отношение на случилото се в Бейрут.

Слоун се замисли върху думите на приятеля си същата вечер, докато стоеше край прозореца и гледаше първия сняг за годината. Прехвърчаха огромни снежинки, досущ като парцали най-мек памук и бързо загиваха, когато се сблъскаха с живото море. В близката гора обаче снегът натрупваше. Вниманието на Слоун бе привлечено от малката китка брези. Бели снежинки. Бели кори. Бяло върху бяло. Най-съвършеният камуфлаж. Нима и той успяваше да скрие чувствата си за Бейрут тъй сполучливо?

Мушнал ръце в задните джобове на дънките си, с мисли, зареяни в миналото, той трябваше да признае пред себе си, че не бе наясно с мислите, с чувствата, свързани с преживяния инцидент. Със съвсем малки изключения ужасяващите му кошмари бяха престанали. Всеки път, когато се замисляше за предателството, обаче, сърцето му се свиваше и това го водеше до заключението, че не бе простил на себе си. И може би никога нямаше да си прости. И все пак, страшно му се искаше да се изправи пред огледалото и да види в него онзи мъж, който беше някога… или поне мъжът, в който се бе превърнал.

Слоун изруга и си легна, ядосан от факта, че най-малкото трябваше да признае, че разбира Аниния копнеж за опрощение. Това опрощение, или по-скоро неговото отсъствие, можеше да ги държи разделени.

През следващата седмица и мъничкото търпение, което бе успял да съхрани, почти се изчерпи. В понеделник, страхувайки се, че ще полудее и след като не можеше повече да отказва на Харпър, той се съгласи да пият кафе в „Чат ънд Чю“. Разбра от Харпър, че Ана се обаждала редовно на Кари и това с нищо не подобри настроението му. В сряда вече си мислеше, че Ана не го обичаше, в крайна сметка тя бе отишла при него, водена от нуждата, той просто бе заместил мъжа й, от чиято обич тя се бе нуждаела и бе търсила, но й бе отказана. Тъй като знаеше, че тази посока на мисли щеше да го доведе до лудост, той я изостави… или поне се опита.

В петък, вече на ръба на полудяването, Слоун сложи слънчевите очила — нима все още се криеше от себе си? — излезе от хижата и затича по плажа. Не искаше обаче да навлиза в територията, където се бяха срещнали с Ана, където се бяха смели и любили.

Като се върна у дома, телефонът звънеше.

Взе стъпалата по няколко наведнъж, скочи на верандата и мушна ключа в бравата. Завъртя го в обратна посока, изруга, после го врътна както трябва. Вратата се отвори. Втурна се и грабна слушалката.

— Ало?

— Мистър Маршъл?

Слоун изрази разочарованието си с безгласна ругатня. Мъжкият глас бе на директора по кадрите на нефтената компания, която наемаше водолази за Северно море. Слоун свали очилата и с небрежен жест ги метна на дивана.

— Да, как вървят нещата?

— Добре. А при вас?

— Добре — излъга Слоун.

— Вижте, исках да се свържа с вас и да ви кажа, че мястото, за което говорихме, е все още свободно. Всъщност ние попълнихме вакантното място, след като ни се обадихте, но работата не потръгна. Човекът се оказа с по-малък опит, отколкото си мислехме. Питаме се дали не бихте се заинтересувал отново.

Слоун честно бе разказал на директора за процеса — не можеше и да бъде иначе — и макар да не бяха разговаряли след това, фактът, че директорът му се обаждаше, ясно показваше какъв отзвук бе предизвикало делото. Макар главната квартира на фирмата да бе в Хюстън, този мъж очевидно бе чул за резултата от процеса.

— Това ще ви заинтересува ли, мистър Маршъл?

Слоун разтърка основата на носа си с палец. Дали се интересуваше? Нямаше представа, ала отвърна:

— Докога трябва да отговоря?

Директорът се засмя.

— До вчера.

— Има няколко неща, които точно сега не мога да зарежа.

— Мога да ви дам време до първи другия месец — рече мъжът, очевидно много му се искаше Слоун да приеме назначението. След като Слоун не отговори нищо, той добави: — Това е след малко повече от седмица. Да поговорим тогава, а?

Слоун отговори:

— Добре. Ще ви се обадя.

Целия следобед и вечерта Слоун избягваше да мисли по въпроса. След студено ядене и топъл душ той си легна. Странно, но за пръв път откакто тя замина от Кукс Бей, той сънува Ана — меките й устни се впиваха в неговите, нежният й глас шептеше името му така, както не го бе правила никоя друга жена, и изискваше чувствен отговор от него. Слоун се събуди възбуден, схванат и преди всичко гладен.

В късната, студена, съботна утрин той позвъни на Ана. Отговори му икономката, която учтиво му съобщи, че Ана отишла да види дъщеря си в колежа. Слоун й остави съобщение да му се обади и затвори. Беше сигурен, че скоро щеше да му позвъни.

 

 

Не Ана избра кафенето, тясно и претъпкано и на вид досущ като студентска закусвалня. Тя би предпочела по-тихия ресторант в мотела, но Мег настоя за това заведение. Ана си помисли, че може би го направи, за да се състои срещата на терена на Мег, а не на нейния. Може би бе някаква неуловима, може би дори подсъзнателна форма на предизвикателство и, без съмнение, предвестник за изхода от разговора им. Но независимо какъв щеше да е резултатът, Ана, която почти не бе разговаряла с дъщеря си (освен няколко разменени думи след процеса), бе твърдо решена да се срещне с нея и да се опита да преодолее различията помежду им. Не бе задължително Мег да я разбере за любовната й връзка — тя самата не се чувстваше достатъчно подготвена да обясни нещо, което сама не разбираше напълно — а по-скоро да й подаде маслиненото клонче на мира.

Седнала почти в дъното на залата, скръстила спокойно ръце върху клатещата се масичка, Ана очакваше пристигането на дъщеря си. Около нея хлапетата се смееха и пискаха, а от джубокса се носеше забързана мелодия, от чийто натрапчив ритъм вече започваше да я боли глава. Но въпреки леката болка, шумотевицата бе за предпочитане пред гробовната тишина на къщата в Кънектикът. Тя никога не бе познавала тази нейна тишина, тишина на душата, тишина, която поглъщаше всеки шум. Тя я поздравяваше сутрин; тя я завиваше нощем. Напомняше й колко много й липсваше морето.

И Слоун.

Най-вече — Слоун.

Странно. Мислите й бяха объркани, сякаш бе донесла със себе си и мъглата, обгърнала Кукс Бей през последния й ден там. От друга страна, обаче, чувствата й бяха кристално ясни. Краят на процеса бе предизвестил събуждането на чувствата й. Не, трябваше да си признае, че това не бе напълно вярно. Беше започнала да чувства отново, след като се люби със Слоун. Опитваше се да скрие чувствата си, но те си бяха там, понякога — прекалено изобилни. Той бе изпълнил сетивата й, бе я накарал да се почувства болезнено жива. Дори и споменът за него бе тъй силен, че понякога я оставяше без дъх, замаяна, желаеща силно онова, което го определяше в мислите й — суровите целувки, но в замяна на това нежното и страстно любене, една негова завършеност, която не бе засегната и след инцидента в Бейрут. Да, тя го обичаше. Не си правеше илюзии, че бе иначе.

От друга страна, не се опитваше да оправдава постъпките си. От морална гледна точка тази връзка бе греховна. И нейното вътрешно съдебно жури още не бе наясно дали някога щеше да се примири със себе си.

Ана забеляза Мег в мига, в който тя пристъпи прага на кафенето. В тези първи секунди, докато Мег още търсеше майка си, Ана успя да я разгледа. Беше с дънки, маратонки, косата й бе сплетена на плитка. Лицето й, върху което винаги се изписваше напрежението от учението, сега бе белязано от изключителна умора. Освен това бе отслабнала с няколко килограма. Нима последните седмици се бяха отразили тъй тежко и на нея? Дали бе готова да изгладят противоречията си?

Надеждите на Ана бяха попарени още в мига, когато погледите им се срещнаха, защото забеляза безпогрешно отчуждеността й. И за да помрачи още повече надеждите на майка си, докато си проправяше път към нея, Мег изправи рамене, сякаш се готвеше за битка.

Така да бъде, реши Ана. Ще си каже онова, заради което бе дошла, и каквото ще да става.

Мег издърпа стола срещу майка си и докато сядаше рече:

— След час имам лекция.

Ако Ана бе имала някакви съмнения относно начина на мислене на дъщеря си, то това кратко изявление ги ликвидира. Макар и натъжена, Ана рече спокойно:

— Изглежда доста нагорно ти идва.

— Не можеш да си представиш — отвърна тя. — В понеделник ми предстои тест убиец.

И преди Ана да успее да каже нещо, Мег добави:

— Сандвичите тук са добри. Малко мазнички, но добри. И обслужването е бързо.

Ана повика сервитьора и поръча два сандвича. Сетне, за да наруши продължаващото неловко мълчание попита:

— Как си?

Мег сви рамене и отвърна студено:

— Добре. А ти?

— Бива. Някои дни — по-добре, други — по-зле.

Искреността на Ана поразклати Мег и тя бързо смени темата:

— Как е леля Кари?

— Оказва се, че е много добре.

Мег предизвикателно рече:

— Не й се сърдя, че е помогнала на татко да се самоубие.

— Аз — също. При по-различни обстоятелства и аз бих постъпила така.

Ана замлъкна за малко и сетне скочи решително в дълбокото.

— Още си ми сърдита обаче за онова, което направих, нали?

Предизвикателното поведение на Мег се засили още повече.

— Да. Това, което леля Кари направи, бе за татко. А онова, което стори ти, бе за самата теб.

— Не бих могла да го оспоря, нали?

И искреността на Ана отново стъписа дъщеря й. Потънаха в мълчание, което ставаше все по-неловко и по-неловко, но за късмет дойдоха сандвичите. След като сервитьорът се отдръпна, Мег попита направо:

— Защо поиска да се срещнем?

— Ти си моя дъщеря. Обичам те. Искам да присъстваш в живота ми. Дори, и да не можеш да ми простиш, бих искала поне да се опиташ да разбереш.

Мег отложи отговора си, като взе сандвича и отхапа една хапка. Ана стори същото, доволна, че Мег не избърза с отрицателния си отговор. Най-сетне тя проговори:

— Не знам дали бих могла да ти простя. Не знам дори дали искам да ти простя.

Ана знаеше, че първото зависеше от второто. Беше стигнала до това просто заключение в тъмата на една изпълнена с тишина нощ.

— Така е достатъчно справедливо — рече тя. — В този момент ме интересува само дали ще се опиташ да простиш, дали ще пожелаеш да опиташ.

Нова хапка сандвич, последван от глътка сода и Мег попита:

— Ами той?

— Той си има име. И то е Слоун. А аз съм влюбена в него.

Мег вдигна брадичка — жест, почти идентичен с обичайния за майка й.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Нямам представа. Истината е, че той дори не ми е предлагал. Не сме обсъждали бъдещето. Всъщност, не съм говорила с него откакто си тръгнах от Кукс Бей.

Изненадата на Мег бе повече от очевидна. Ана се възползва от нея.

— Обратното на онова, което, изглежда, си мислиш, аз не съм си поставяла за цел да се влюбя в Слоун. Не се забърках лековато в тази история. Казваш, че не си ми простила и може би никога няма да ми простиш. Истината е, че аз самата не съм си простила… и може би никога няма да го направя.

— Тогава защо го извърши? — попита Мег, ядът и болката се смесиха както винаги, когато момичето мислеше по въпроса.

Ана отвърна честно, макар и да се съмняваше, че Мег щеше да оцени искреността й.

— Защото обичах Слоун.

Мег се изсмя презрително.

— И това би трябвало да оправдае стореното, така ли?

— Не — отвърна Ана, питайки се защо не можеше да си прости за най-човешкото от всички чувства. Защо не можеше да бъде просто човек?

Болката отново се изписа по лицето на Мег, когато тя каза:

— Предполагаше се, че би трябвало да обичаш татко.

— Обичах го.

— Глупости!

Двойката на съседната маса се обърна към тях. Нито Ана, нито Мег забелязаха това. Мег бе прекалено заета да бъде ядосана, а Ана — да остане спокойна.

— Независимо дали ще избереш да повярваш или не — рече тя, — но аз наистина обичах баща ти! В началото го обичах като приятел и като любовник. Накрая го обичах като приятел, като човек, когото съм познавала дълго време, като човек, комуто желаех доброто, като баща на дъщеря ми, дъщеря, която много обичам.

Това последното бе, изглежда, повече, отколкото Мег можеше да понесе.

— Какво искаш?

— Да знам, че независимо как ще се развие бъдещето ми, ти ще бъдеш част от него.

— Не мога да го обещая.

Резкостта на Мег я засегна, но Ана се опита да не го покаже.

— Искам само да ми обещаеш да помислиш върху това, което казах.

Мег сви рамене и сега, както понякога се случваше, изглеждаше уязвима, прекалено млада. Следващите й думи засилиха това впечатление.

— Част от мен те ненавижда за онова, което направи.

Ана усети болката на дъщеря си и би направила всичко, за да я облекчи, но истината бе, че не можеше. Стореното бе сторено.

— А останалата част от теб?

Гласът на Мег потрепери при отговора й:

— Ти си ми майка.

По пътя към дома Ана направи дисекция на отговора на Мег. Той загатваше за безусловна обич. И ако се бе надявала на повече, на прошката на дъщеря си, то тя все пак трябваше да признае пред себе си, че засега не можеше да очаква повече. Това бе поне едно начало.

Ана намери бележката затисната с магнитче върху вратата на хладилника. Като съзря името и телефонния номер на Слоун, сърцето й се разтупка. Взе листчето и се взря в надрасканите от икономката думи и числа, сякаш така можеше по някакъв магичен начин да накара Слоун да се появи пред нея. Първият й импулс бе да грабне телефона и да му се обади. Вторият, обаче, бе да премисли. Не можеше да му се обади, само защото желаеше повече от всичко на света да чуе гласа му. Нямаше да е честно към него. И към самата нея. Всеки сам трябваше да извърви пътя към опрощението.

Тази нощ Ана си легна, стиснала здраво в юмрук бележката до сърцето си. Вслушваше се в оглушителната тишина, която я обгръщаше. Въобрази си, че чува как гласът на Слоун вика името й. Въобрази си, че леките дъждовни капки, които барабаняха по прозореца й, бяха лековитите сълзи. Въобрази си, че чува морето. То пееше за много неща, но сред тях не бе най-желаното от нея. То не пееше за опрощение.

 

 

След като Ана не се обади в сряда вечер, Слоун трябваше да допусне мисълта, че изобщо нямаше да се обади. В петък прие тази мисъл като факт. Мушна се в леглото по-отчаян, откогато и да било през живота си.

В началото на съня Слоун се изненада. Не бе имал кошмари от доста време. Както винаги адреналинът започна да се излива в кръвта, страхът ускоряваше пулса. Каза си, че трябва да се събуди, ала не можа. Сънят продължаваше до го тегли за глезените към тресавището.

Е, капитане — той дочу гласа със силен акцент, — защо не си спестиш болката? Само ми кажи името… името… името…

Слоун се бореше с призрачни демони и знаеше, че бе обречен да загуби. Винаги губеше. Човек не може да победи демоните на миналото. Да, той губеше и потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Чуваше подрънкването на ключа в бравата на килията си. Виждаше мазохистичния си мъчител да излиза из сенките. Усещаше вкуса на терора с върха на езика си. Някой го изправи грубо на крака, закопча ръцете му в белезници и го помъкна по тъмния коридор. Знаеше, че с всяка стъпка приближаваше все по-близо до болката и деградацията. Груби лапи го изблъскаха в някаква стая. Съблякоха ризата му. От тавана висеше въже, досущ като ченгел в кланица.

— Не — изстена Слоун, опитвайки се да избегне онова, което знаеше, че ще последва.

Тук сънят му се отклони от обичайното. Нямаше побой, нямаше разкъсана кожа, нямаше горещи конвулсии от електрическия шок. Вместо това последва мъчение, което Слоун никога не бе преживявал. Отначало не можеше да повярва на очите си. Там не биваше да има златокоса, синеока жена. А и тя не биваше да пристъпва към него с нежна, но тъжна усмивка.

— Ана? — прошепна Слоун.

Няма да се върна — прошепна тя, — моля те да разбереш. Обичам те, но престъпих клетвата си.

Ти постъпи само като едно човешко същество — намеси се мъчителят на Слоун.

Да си човешко същество понякога е непоносимо — рече Ана, повтаряйки думите на Слоун.

„Не!“ — изкрещя Слоун от съня, докато другият Слоун скочи и седна в леглото. Въпреки студа потта се стичаше на тъмни ручейчета сред космите на гърдите му. Задиша като риба на сухо, опитвайки се да отхвърли онова, което знаеше, че бе истина. Ана нямаше да се върне при него. Истината се стовари с все сила върху него. Тежко. Болезнено. Окончателно.

Слоун отхвърли завивките, грабна анцуга и маратонките си и ги навлече. Втурна се към входната врата — бягаше от стените, които сякаш щяха да се срутят върху него. Студеният нощен въздух го зашлеви по лицето още с първите му стъпки върху ситния чакъл. Спусна се по стъпалата към плажа. Тича с все сила, докато не падна от изнемога. Коленете му поддадоха и той се свлече върху влажния пясък. В гърлото му заклокочи някакъв звук. Най-сетне той успя да излезе — изпълнен с желание, животински вой, който изненада дори самия него. Нима бе издал такъв звук? Нима по бузите му наистина се стичаха сълзи?

Да — отвърна морето.

— Тя няма да се върне — прошепна Слоун.

Не мисли за това сега. Не мисли сега за нищо.

Слоун се подчини, волно или неволно. Знаеше само, че онзи благороден звяр в душата му по своя си, никога непроменящ се начин, изтри от съществото му всички мисли и чувства. Не усещаше нищо, освен първичната същност на живота — плясъка на вълните, блещукането на звездите, хапещия почти зимен вятър.

Времето течеше. Колко бе изтекло Слоун не знаеше. Постепенно, обаче, нощта сложи отпечатъка си върху него. Усети студа, влагата, любовта си — чиста и непреходна — към Ана. Никога не бе обичал и нямаше да обича по начина, по който я обичаше. Почти бе склонен да повярва, че по някакъв магичен, мистичен начин тя му бе пратена свише за това лято от живота му.

Да — нададе вой морето.

Но защо?

Не знаеш ли?

Не, той не знаеше. Знаеше само, че и двамата бяха наранени от събития от миналото, че и двамата не можеха да простят или да забравят. И двамата не успяха. И двамата бяха по-малко от онова, което той или тя искаха да бъдат. Подложени на натиск, и двамата бяха постъпили прекалено човешки.

И нима това е грешно?

Да. Не. Не знаеше! Той прокара ръка по брадясалата си буза и като въздъхна дълбоко, вдигна очи към небесата. Три четвърти сребърна луна се носеше високо в небето. Беше я виждал хиляди пъти, но никога не бе блестяла тъй ярко. Май се опитваше да му каже нещо? Може би. Но какво? Сякаш интуитивно, Слоун осъзна, че настъпваше прилив, първите вълнички зашумяха около нозете му. Приливът?

Да, приливът — прошепна морето. — Колкото и да съм велико, аз трябва да се поклоня на луната. Колкото и да съм велико, аз съм само това, което съм. Тъй, както и ти си само това, което си.

И какво бе той? Още като си зададе въпроса, Слоун вече знаеше отговора. Човек. Ни повече, ни по-малко. Беше се опитал да бъде повече. Беше се самобичувал, че не бе успял да бъде повече, ала когато дойде ударът, се оказа лишен от избор. Досущ както морето се влияеше от прилива, той бе повлиян от мъченията, които преживя. Беше направил онова, което при подобни обстоятелства би сторил всеки друг човек. Бе направил всичко, за да сложи край на непоносимата болка. Просто защото човешките същества са генетично програмирани — физически, емоционално, духовно — да постъпват така. Не се бе обезчестил. Бидейки човек, със своята сила и слабост, той бе само това — едно човешко същество.

Полека-лека топло и дълбоко чувство обхвана Слоун. То си имаше име. Беше любов. Любовта към Ана се бе засилила, бе се променила така, че сега обхващаше и обичта към самия него, и опрощението. От мига, в който я видя, той бе усетил, че опрощението му се криеше у нея. Така се и оказа. Тя му бе пратена свише — подарък от морето, за да го излекува, да му помогне да се възстанови. Подаръкът си бе негов, но не и дарителят. Бе разбрал това, след като тя не отговори на обаждането му. Разбра го, когато му се яви този сън. Това го натъжи, но не можеше да промени онова, което имаше да се случи. Завинаги обаче щеше да пази този спомен. Завинаги щеше да помни това необичайно лято. В сърцето му щеше винаги да има място за нея.

Когато луната отстъпи мястото си на утрото, Слоун се изправи и закрачи към фара. Влезе в хижата и се обади на директора на петролната компания, за да му съобщи, че приема предложението. Сетне се обади на летището и си запази билет за първия полет на другата сутрин. После позвъни на Харпър и го помоли да го откара до летището.

— Добре ли си? — попита в края на разговора им Харпър.

— Да — отвърна Слоун.

Колкото и да бе странно, това бе вярно. Болеше го много, но болката не бе неприемлива. Тя се дължеше на утвърждаването на новата му човешка самоличност.

 

 

Когато в събота сутринта Ана стана от леглото, нещо сякаш се бе променило. Обикновено утрините бяха студени и със застоял дъх, в който не се съдържаше нищо друго, освен останките от безсънната нощ. Тази сутрин обаче бе сякаш свежа, пълна, изпълнена с тайни, които очакваха да бъдат разкрити от достатъчно умните и способни да ги доловят. Ана си помисли, че навярно част от магията на утринта се дължеше да падналия през нощта дъжд. Капки като диаманти блещукаха по листата на вечнозелените дървета. Ала имаше и още нещо, което тя не можеше да определи.

След закуска Ана се опита да почете книга, ала не можа. Тайните започнаха да й нашепват — иззад затворените врати, сред дантелените листа на висящата папрат, от неуловимите сенки в ъглите на стаята. Какво се опитваха да й кажат? Не знаеше, но я изпълни чувството на очакване.

Тя неспокойно заброди из къщата. Копнееше както никога за успокояващия ромон на морето. Само то можеше да я успокои. Само то можеше да дешифрира тайните, които я връхлитаха все по-силно. Жаждата й за море в крайна сметка я отведе до раковините, които бе събрала това лято. Както често правеше, тя ги извади от бронзовата кутия, в която ги държеше — бяха съкровища, които си заслужаваха тази кутия — и просто ги загледа. Вземаше ги една по една — малки, големи, обикновени или необикновено красиви. Поставяше ги до ухото си, въобразяваше си, че можеше да чуе шума на морето, че отново крачи по брега му.

Взе една — бе забелязала нашарената с почти всички цветове на дъгата върху розов фон нейна вътрешност. Можеше да се закълне, че като я обърна, шумът стана по-силен. Остави я върху кутията, избра друга, с нагъната повърхност, която й напомняше за вълните, които тичаха насреща й да я поздравят. Шепотът стана още по-силен. Този път на Ана й се стори, че думата съвършена.

Съвършена ли?

Да — прошепна гласът. — Всяка раковина е съвършена сама за себе си. Дори и онези, които остави на пясъка, са съвършени, защото всяка от тях е отговаряла на нуждите на животинката, чийто дом е била. Всички същества изпитват нужди.

Дори и човешките ли?

Особено пък човешките.

Да, помисли си Ана, истината я връхлетя тъй бързо, че я слиса с присъщата си простота. Тъй както мъжът й си имаше своите нужди, така ги имаше и тя — нужди, които той, не съзнателно, а защото бе попаднал в капана на собствената си борба за оцеляване, не можеше да посрещне. Тя се нуждаеше от любов, от дружба, от някой, с когото да може да изживее живота си. Слоун й го бе предложил. И тя го бе приела, следвайки онова, което човешкото й сърце бе продиктувало. Да обичаш никога не е грях. Да си човек също не е грях, а тъкмо това бе тя — и това бе всичко, което можеше да бъде.

Като постави раковината до ухото си, Ана долови как морето я приветстваше за току-що усвоената мъдрост. Морето й обещаваше, че и дъщеря й щеше да познае тази мъдрост навреме. Бавно, сякаш я стопли слънцето, което надничаше от прозореца, я обля топла вълна. Вълната на опрощението. Ана се усмихна и докосна бузата си. Беше мокра — от тъй дълго чаканите сълзи.

Чувстваше се свободна.

Чувстваше се щастлива.

Чувстваше се човек.

 

 

Тъжно бе, помисли си Слоун в неделя сутринта, че всичките вещи на един мъж можеха да се съберат в проста пътна чанта и пак да остане място. Не го притесняваше оскъдицата от вещи, защото вземаше със себе си цял свят от спомени. С тази мисъл в главата той стана рано, с намерението, преди да напусне Кукс Бей да се разходи за последен път по плажа. След заминаването на Ана не бе идвал на тази ивица, където се бяха срещали, където разговаряха, смееха се, където се бяха влюбили. И тя се бе влюбила в него. Някога се бе усъмнил, но вече не бе така. Жена като Ана не може да излъже.

Надяваше се само да дойде денят, в който и тя щеше да си позволи да се почувства човешко същество, когато щеше да си прости за нейното — за тяхното — съвсем човешко прегрешение.

Слоун остави чантата си до входната врата, погледна часовника и се увери, че разполагаше с още час, преди да дойде Харпър. Взе палтото си, мушна ръце в ръкавите му и машинално прибра слънчевите очила, които лежаха на масичката. Поколеба се. Не, заключи той, нямаше нужда от очилата. Вече не се криеше от другите и от себе си. Тази мисъл имаше ефекта на освобождаване.

С излизането му от хижата го приветства студената предутрин. През нощта температурите бяха спаднали до най-ниските за сезона и заливът бе сякаш обвит в някаква чуплива, крехка обвивка. Морето потреперваше от бушуващия вятър, досущ като Слоун, който вдигна яката на палтото си и мушна ръце в топлите джобове. Над главата му сивото и тъмносиньото бяха готови да отстъпят мястото си на един великолепен нов ден. Слоун се почуди дали същият съвършен ден щеше да настъпи и над Кънектикът.

Какво ли щеше да си помисли, да почувства Ана, когато разбере, че си бе заминал? Макар да му се искаше да й липсва, не искаше тя да се натъжава. В живота й бе имало прекалено много мъка. Искаше тя да си спомня само лятото със същата нежност, с която той го бе скътал в паметта си. Запазваше само надеждата, че до края на живота й при спомена за него сърцето й щеше да потръпва.

Навлизането в техните владения бе все едно да навлезе в свещени земи. В мига, в който го стори, сладко-горчивите спомени го връхлетяха и го накараха да спре, за да си поеме дъх. И все пак, насили се да продължи нататък, мина покрай скалите, които приличаха на излезли на брега делфини, покрай мястото, където хранеха чайката, към мястото — най-свещеното от всички — където за пръв път бе видял Ана да гази из водата. Спря се и извика омайния спомен за жената, която тъй ревностно търсеше раковини. Усмивка стопли устните на Слоун. Никой не е търсил тъй пламенно каквото и да е, дори и Свещения Граал.

Усмивката на Слоун полека се стопи. Ана бе сбъркала в търсенето си. Не биваше да търси само цели, съвършени раковини. Несъвършените, досущ като несъвършените човешки същества, също оцеляваха.

Сякаш да подчертае истинността на мислите му пред очите му се появи очукана, потрошена раковина. Слоун се наведе и я измъкна от пясъка. Да, помисли си той, след като я положи на дланта си, тя бе великолепно несъвършена. Мисълта му хрумна веднага. Щеше да я постави на мястото, където бе оставял толкова много съвършени раковини. Стори му се, че това бе достойна възхвала на лятото, което си бе отишло.

Слоун се запъти към мястото, но по средата се спря. Сигурно бавно издигащото се в небето слънце му кроеше номера. Нямаше начин да вижда онова, което му се струваше, че вижда. Нали така? Не, златните сандъчета се изхвърлят на брега само в приказките. И все пак кутията бе толкова истинска, че на Слоун не му оставаше нищо друго, освен да установи или отрече съществуванието й. Може би щеше да разбере, че халюцинира. Може би сандъчето щеше да изчезне с приближаването му.

Но не стана така. Напротив, когато се спря пред него, заключи, че нищо не бе изглеждало по-реално. Повдигна ледения му капак, обзет от чувство на очакване, сякаш бе пред прага на велико откритие. Изумен, той се взираше в раковините в сандъчето. Кой би могъл да постави това дарение в него? И защо? Отговорът накара сърцето на Слоун да затупти силно в гърдите му. Не смееше да се надява, ала тъкмо надеждата го накара да разрови раковините. Съвършените черупки. Раковините, които той и Ана събираха това лято. Пулсът му достигна кресчендо и той рязко се обърна. И тогава я видя.

Макар да си бе вързала косите, златистите къдри се вееха на вятъра в безредие, което напомни на Слоун кога я бе зърнал първи път. Тогава косата й също тъй се вееше като обезумяла на утринния бриз. Днес обаче у нея имаше нещо по-различно. Тя вече не бе жената, която бе видял в онзи хубав юнски ден. Бе обзета от лекота. Раменете й не бяха повдигнати, сякаш да се противопостави на несправедливостите на живота. Брадичката й не бе повдигната войнствено. Изглеждаше така, сякаш бе намерила мир с живота и със себе си.

Надеждата, която той не си позволяваше, разцъфна с пълна сила.

Надеждата, която тя не си позволяваше, разцъфна с пълна сила.

Ана хранеше отчаяна надежда да намери Слоун на плажа. Шофира цялата нощ, за да пристигне призори на плажа. След като се бе справила със себе си, след като бе усетила въздействието на стоплящия балсам на опрощението, тя трябваше да намери Слоун. Обзе я силно желание. Сякаш инстинктивно усещаше, че макар и да й бе обещал да я чака цял живот, времето изтичаше; усещаше, че трябва да отиде при него веднага, че нямаше нито минута, нито секунда за губене. След като го видя — висок и обветрен — тя почувства, че той вече не бе онзи мъж, когото познаваше. В неприкритите от очилата му очи имаше мекота, а стойката му издаваше спокойствие.

Нима и той бе ощастливен от опрощението?

Иди при него — изкомандва я морето.

И отново силното желание изпълни сърцето на Ана. Тя пак трябваше да усети силата на обятията му, мекотата на устните му. По-сетне щеше да има време за думите, за обясненията в любов, за прошепването на името на любимия, а сега, в този миг, тя трябваше да го почувства.

Слоун видя как целеустремено приближава. Да, тя бе различна, пееше сърцето му. Сълзите, които сякаш лакираха безкрайно красивите й очи, доказваха това. През собствените си сълзи, които замъгляваха образа й, той се опита да запечата този миг в съкровищницата на сърцето си.

Тя бавно вървеше към него. Той бавно вървеше към нея.

Двама души извършваха последното си пътешествие. То изглеждаше безкрайно, ала тъкмо когато и двамата бяха пред отчаянието, тя потъна в горещите му обятия. Несъвършената раковина тупна в краката им — възхвала на всичко човешко, което бе в душите им.