Сандра Канфийлд
Забранена страст (16)

Шестнадесета глава

Септември

Ана си помисли, че съдебната зала прилича на цирк с три манежа.

На първия се бе разположило току-що избраното жури от съдебни заседатели; на съда му бяха нужни два дни, при остри и безапелационни възражения и от двете страни, за да определи състава. Крайният резултат — девет мъже и три жени — бе задоволил Харпър, който още в самото начало бе казал, че биха искали в журито да има колкото е възможно по-малко жени. Жените, настояваше той, по не бяха склонни да прощават измяната. Дотук ролята на съдебните заседатели се свеждаше до заклеването им. След това бе дадена петнайсет минути почивка и заседателите се подредиха в кошарата си; Ана ги гледаше, разкъсвана от мисълта, че хем бяха най-обикновени хора, хем не бяха. Фактът, че от тях зависеше нейното и на Слоун бъдеще, ги правеше съвсем необикновени.

Неспокойна, Ана погледна към втория манеж. Той включваше галерията — обичайните любопитни зрители плюс пресата. Господ бе наспорил достатъчно представители на последната, сякаш отделен човешки вид — Хомо нахалникус. Толкова много репортери бяха дошли, че съдията, обезпокоен да не изпълнят цялата зала, им бе отредил първите пет реда откъм страната на прокурора. Хенеси бе доволен от това, тъй като неговата публика щеше да му е наблизо, ала журналистите не бяха особено радостни, тъй като на практика не можеха да помръднат, иначе рискуваха да изгубят местата си. Това не се отнасяше само за Джейк Лугарик, който се появяваше и изчезваше, досущ като вампира, на който го бе оприличил Харпър. Мястото му винаги се пазеше от чернокоса жена, бледа като мъртвец — гледка, която още повече подсилваше таласъмската му загадъчност.

Ана видя как Джейк Лугарик отново влезе в залата с такъв драматичен вид, че тя го заподозря, че бе репетирал как да се появява в подобни помещения. Чернокос и черноок, облечен в смачкано сако от туид, той прекоси залата, раздавайки ослепителни усмивки и по някой и друг автограф. Самият той бе източник на поне толкова новини, колкото съобщаваше, и съответно из града бе плъзнала мълвата, че щял да отиде в съда едва по обяд, създавайки впечатлението, че не би могъл да си губи безценното време за избора на съдебни заседатели.

— Виждам, че Дракула се завръща от гробницата си — изръмжа Харпър.

Забележката му привлече вниманието на Ана към третия манеж — зоната, заемана от обвинението и защитата. Ричард Хенеси и помощникът му — начинаещ, дребен на ръст юрист, който създаваше впечатлението, че никога през живота си не се е развълнувал от нищо, бяха склонили глави един към друг, докато Харпър и Слоун бяха предприели малко раздвижване — което означаваше къса разходка до чешмичката и обратно.

— Питам се как е разбрал, че изборът на заседатели е към края си — изръмжа Слоун.

— Аз — също — отвърна Харпър. — Навярно му е съобщила онази смъртница, дето му пази мястото. Вижте сега, знам, че това го минахме, но нека го припомня още веднъж. Не забравяйте, че забраната за изявления означава да не се казва нищо на пресата, плюс никакви изблици, независимо кой какво е казал. От друга страна, напълно резонно е да не криете загрижеността си. Както казах и преди, журито иска да се убеди, че сте съвсем нормални хора.

Ана не знаеше как да обясни на Харпър, че не можеше да даде воля на онова, което изпитваше, а и през последните дни не чувстваше кой знае колко неща. Усещаше се като замаяна, сякаш преминаваше през облак, и не й бе зле от това. Ала когато заседателите заеха местата си и съдията припряно влезе, а съдебният пристав обяви, че съдът заседава, у Ана се прокрадна страх.

Усетил това, Слоун й прошепна:

— Всичко ще е наред. Мога да се закълна в това.

Ана знаеше, че това му обещание имаше стойността на фалшиво злато, ала тъй като излизаше от устата на Слоун, то все пак я утеши.

— Готово ли е обвинението? — избоботи съдията Уейнън, едър, як мъжага.

— Готови сме — отвърна Хенеси.

— Готова ли е защитата?

— Готова — кимна Харпър.

— Тогава обвинението може да започва с встъпителната си пледоария.

Ричард Хенеси почти се бе изправил, когато съдията Уейнън се наведе напред и прониза зрителната зала с острия поглед на зелените си очи.

— Преди обаче да започнем — Хенеси се отпусна отново на стола си, — искам едно нещо да е напълно ясно в тази зала. Съдът няма да търпи никакво нарушаване на реда по време на заседанията. Нарушителите, всички — последната дума прогърмя в залата, — нарушители ще бъда отстранявани.

Белокосият пристав, сякаш за да подчертае думите на съдията, почука с палката си, която висеше от колана на кафявата му униформа.

След като Хауърд Уейнън даде на публиката достатъчно време, за да възприеме думите му, той обяви:

— Да започваме, мистър Хенеси.

На Ричард Хенеси, причесан тъй, че всяко косъмче сякаш си бе заело мястото, облечен в безупречно изгладен тъмносин костюм, не му бе нужно второ подканяне. Бърз като стрела, той скочи на крака, оправи първо единия, а после и другия маншет на колосаната си ленена риза. Приближи към кошарата на съдебните заседатели, застана точно пред нея и сложи ръка с добре изрязани и полирани нокти върху перилата.

— Дами и господа съдебни заседатели, доказан факт е, чак през нощта на двадесет и първи август Джак Рейми е намерил смъртта си под формата на свръхдоза инсулин.

Думата смъртта се понесе из сводестата зала като рикоширащ куршум, заудря се по стените с тапети в ментовозелен и морав цвят, понесе се над излъсканите до блясък от посетителите столове и писалището на съдията от тъмно дърво, върху което бе резбована думата: „правосъдие“.

Правосъдие. Ана се запита дали правосъдието щеше да възтържествува в края на процеса. И какво точно означаваше в случая правосъдие?

— Факт е също така — продължи Хенеси, — че в същата нощ в къщата при Джак Рейми са били трима души — сестра му, дъщеря му и съпругата му. И докато и трите несъмнено са имали възможността и средствата да приложат смъртоносната свръхдоза — инсулинът, причинил смъртта, се е намирал там, в къщата — само една от тях е имал мотив да го направи.

Ана улови думите, дори усети хладината, която лъхаше от тях, но сякаш в някаква друга плоскост. Не можа да възприеме факта, че се отнасяха за нея. Думите, внушенията бяха просто прекалено сурови.

— Аз ще призова свидетели, които да дадат показания за неблагополучията в брака на семейство Рейми, за факта, че Джак Рейми, болен и потиснат, е молил жена си да му помогне да сложи край на живота си, за факта, че тя е изгорила бележката му, за да не инкриминира себе си — последва перфектно планирана пауза — и любовника си.

Последните му думи предизвикаха желания резултат — шок по лицата на заседателите, ропот на недоволство сред публиката.

— Да, дами и господа съдебни заседатели, собствената дъщеря на Ана Рейми ще свидетелствува за безсрамната й изневяра, докато друг очевидец ще докаже присъствието на любовника и — в този момент Хенеси погледна към Слоун — на местопрестъплението през онази нощ.

Ана долавяше злокобния шепот в залата, дочу почукването на чукчето на съдията, но най-ясно чуваше завладяващия глас на Ричард Хенеси. Добър беше. Наистина добър. С привидно откровения си тон едва не я накара да повярва, че самият той съжалява за онова, което му се налагаше да говори. Разбира се, тя знаеше много добре, че речта му бе грижливо подготвена да предизвика справедливо възмущение у всички в залата. Да, Ричард Хенеси бе добър и този факт я плашеше; ала по-скоро би горяла в пъкъла, отколкото да му покаже, че я бе страх.

— И други хора са присъствали в къщата в нощта, когато Джак Рейми умира, но никой от тях не би могъл да се възползва от неговата смърт, освен двамината, които сега седят на подсъдимата скамейка. А техният залог е бил голям — нейната свобода, бъдещето им.

Ричард Хенеси каза още нещо, за да не би журито да обърка убийството с причинена от състрадание смърт, след което заяви, че Ана и Слоун не бива да избягнат заслуженото възмездие. Ана видя как Ричард Хенеси, доволен, сякаш току-що бе правил секс, си седна на мястото.

Последва мълчание, мълчание, което задължаваше защитникът да произнесе поне толкова добра, толкова убедителна реч. Няколко мига Харпър не помръдна изобщо, макар погледите на цялата публика да бяха вперени в него.

Най-накрая съдията попита:

— Мистър Флеминг, защитата желае ли да направи встъпителна пледоария?

Ана усети как столът на Харпър бавно се отмества от масата. Адвокатът се изправи също тъй, без да бърза.

— Да, Ваша чест.

— Моля ви тогава да започвате.

Мушнал една ръка в джоба на панталона си, с разкопчано стоманеносиво сако, Харпър приближи към кошарата на журито с явно разтревожено изражение на лицето. Дори и след като застана пред заседателите, той сякаш още търсеше подходящите думи. Най-сетне, сякаш съзнаваше, че губи времето на съда, той заговори:

— Е, какво — въздъхна дълбоко той, — това бе едно добро встъпление. Не, не — додаде Харпър, — беше повече от добро. Беше вълнуващо, трогателно. Да ви кажа правичката, аз самият почти бях готов да окача на врата на Ана Рейми клеймящата я табела.

Думите му предизвикаха кикот сред съдебните заседатели и публиката. Ричард Хенеси обаче изобщо не се усмихна.

— Ще ви призная и още нещо. Даже бях склонен да помоля съда просто да прекрати заседанията, да хвърли тези двама убийци, тези прелюбодейци — и Харпър махна с ръка към клиентите си — в най-тъмните килии на най-усойния затвор и да изхвърли ключовете надалеч. — Пауза. — Това бе първата ми мисъл.

Харпър закрачи край кошарата на журито и накара заседателите да зачакат с нетърпение следващите думи. Когато най-сетне се спря, той погледна един от тях право в очите и продължи:

— Втората ми мисъл, обаче, бе да изхвърля първата на боклука, да осъзная, че ме бе заблудил един гладкоречив, ала лъжлив актьор. За щастие — за ваше, за мое и на клиентите ми — нашата съдебна система изисква много повече от това пред вас да се изправи прокурорът с трогателните си, вълнуващи обвинения. Той ще трябва да докаже, извън всякакво съмнение, че моите клиенти са виновни във всичко онова, за което ги обвинява. Накратко, дами и господа съдебни заседатели, той ще трябва да ви убеди — и той посочи неколцина от журито, — че Ана Рейми и Слоун Маршъл са убийци. Но той не би могъл да го направи, защото те не са.

Думите му предизвикаха приглушен ропот в притихналата до този момент зала. Съдията Уейнън почука с чукчето си. Шепотът стихна. Ана зачака следващите думи на Харпър със същото нетърпение, с каквото ги очакваха и всички в залата.

— Без да се осланям на трогателната и вълнуваща реторика на мистър Хенеси — продължи Харпър, — аз ще ви съобщя какви са фактите по това дело. Също така ще ви кажа за какво са виновни клиентите ми, защото, да, те наистина са виновни за нещо. Факт номер едно — рече Харпър и вдигна показалец, — Джак Рейми е починал от свръхдоза инсулин, но не знаем кой я е инжектирал. Факт номер две — втори пръст се присъедини към първия, — Джак Рейми наистина е помолил жена си, посредством бележка, да му помогне да тури край на страданията си, и Ана Рейми е унищожила тази бележка. Факт номер три — продължи Харпър и прибави трети пръст, — Ана Рейми и Слоун Маршъл са били любовници. — Това изявление дойде тъй неочаквано, че за частица от секундата сякаш никой не можеше да повярва на чутото току-що. После всички заговориха един през друг и съдията Уейнън удари с чукчето. Ричард Хенеси изглеждаше така, сякаш би желал да протестира срещу признанието. Как смееше защитата да признае толкова лесно нещо, за което той си бе наумил да ги принуди да признаят!

Признаването от страна на Харпър на връзката й със Слоун изненада Ана колкото и всички останали. Дъхът й секна, имаше чувството, че Харпър я бе предал. Е, я знаеше, че истината за връзката им щеше да излезе наяве, но не бе очаквала Харпър да я признае още в първите минути на процеса. Усети, че и Слоун бе също тъй изненадан.

Ала въпреки това той й прошепна:

— Спокойно.

Тя усещаше как десетки погледи сякаш я изгарят с любопитството си, с порицанието си. Първото й намерение бе да сведе глава, но не го направи. Тъкмо обратното, реши да повдигне брадичка още по-високо.

— Истината по този въпрос — продължи Харпър, сякаш без да забележи оживлението, което бе предизвикал — е, че Слоун Маршъл и Ана Рейми са били любовници само веднъж и това е станало по ирония на съдбата тъкмо в нощта, когато е умрял Джак Рейми.

Сред зрителите отново премина вълна от шепот. Ново почукване на чукчето, този път — с предупреждение от страна на съдията.

— Мистър Флеминг трябва да получи възможността да завърши, иначе ще опразня залата.

Шепотът стихна.

— Искам да ви напомня обаче — рече Харпър, все едно, че не бе имало прекъсване, — че не сте избрани в това жури, за да решавате вината или невинността на клиентите ми по отношение на изневерите им. Трябва да ви занимава само въпросът дали са извършили убийство. И тъкмо тук, дами и господа съдебни заседатели, е пукнатината във встъпителната реч на мистър Хенеси. Той ви призовава да заключите, че щом съществува любовна връзка, тя неминуемо води до убийство. Дами и господа, всички ние знаем, че това не е така. Ако всички, които са имали или имат любовни връзки, извършват убийства, то гробищата и затворите ни ще се пръснат по шевовете.

Избухна смях. Прокурорът обаче не се присъедини към него.

Харпър — също, защото когато отново заговори, той пое право към същината на защитата.

— Не, Ана Рейми и Слоун Маршъл не са извършили убийството в онази нощ. И те не са единствените, които биха могли да се облагодетелстват от смъртта на Джак Рейми. Единственото, което бих желал от вас, е да разсъдите без предразсъдъци, и аз ще ви предложа достатъчно убедителна алтернатива — която се нарича приемливо съмнение — за онова, което се е случило през онази нощ.

След тези думи Харпър прекоси отново залата и седна на мястото си. Остави всички — журито, галерията и клиентите си еднакво озадачени каква ли щеше да бъде тази убедителна алтернатива. Ана знаеше, че нарочно бе оставил всички в това положение на очакване. Хитро. Хенеси може и да беше добър, но Харпър бе по-умен. По-опитен. И удивително убедителен. Това, последното, бе особено впечатляващо, помисли си Ана за начина, по който Харпър бе успял да посее семената на съмнението относно нейната и на Слоун вина, макар самият Харпър да не бе сигурен в невинността им.

Съвсем тихо, така че да го чуят само Ана и Слоун, Харпър рече:

— Трябваше да му отнема инициативата.

Ана разбра, че това бе обяснението за признатата от Харпър любовна връзка. Имаше смисъл, но въпреки това бе болезнено.

— Призовете първия си свидетел, мистър Хенеси — нареди съдията Уейнън.

Хенеси отново скочи нетърпеливо да изпълни волята на съдията.

— Обвинението призовава Кен Ларсен.

Минаха няколко минути, докато доведат Кен Ларсен от чакалнята и да положи клетва. След това той съобщи името и професията си. Ана никога не го бе виждала да носи костюм, изглеждаше като непознат — факт, който се подсилваше и от нежеланието му да погледне към нея.

Хенеси пристъпи наежен напред, сякаш чак сега осъзнаваше факта, че Харпър бе достоен съперник и охотно очакваше битката с него.

— Мистър Ларсен, нека започнем с това да обясните на съда как се запознахте със семейство Рейми.

— Бях нает да се грижа за Джак Рейми.

— Като какъв?

— Бях нает като болногледач и рехабилитатор.

— Имахте ли необходимата квалификация за тази си дейност?

— Както вече казах, аз съм правоспособен болногледач. Освен това съм и правоспособен рехабилитатор, специализирал възстановителни процедури след удар.

— Всичко това по какъв начин се свързва с Джак Рейми?

— Мистър Рейми бе диабетик от много години и бе претърпял инсулт — усложнение, което не е необичайно за диабетиците.

Хенеси продължи да пристъпва, докато вече не застана от дясната страна на свидетеля си, като внимаваше да не пречи на съдията да го вижда.

— Как се възстановяваше Джак Рейми?

— Лошо.

Хенеси изобрази изненада.

— О, така ли? Толкова ли тежък е бил инсултът му?

— Макар и отчасти парализиран, макар и навярно да не можеше да се възстанови на сто процента, състоянието му можеше да се подобри. Имал съм пациенти, претърпели подобни удари, които се възстановиха достатъчно успешно.

— На какво отдавате липсата на подобрение?

— На незаинтересованост. Още от началото той манкираше изпълнение на упражненията. А през последния месец и отгоре, отказваше да върши дори това.

— Защо, по ваше мнение, бе така?

— Беше потиснат.

Харпър се надигна.

— Възразявам, Ваша чест. При цялото ми уважение към мистър Ларсен, не чух квалификацията му да се разпростира и върху психиатрията.

Хенеси изглеждаше така, сякаш само бе чакал, дори бе искал това възражение.

— Обвинението ще оспори това възражение с факта, че макар мистър Ларсен да не е квалифициран да лекува увреждания на нервната система, то той е без съмнение обучен да ги открива.

— Възражението се отхвърля.

Хенеси самодоволно насочи вниманието си към свидетеля.

— Значи мнението ви на медицинско лице е, че Джак Рейми е бил депресиран, така ли?

— Точно така, макар в началото това да не ме безпокоеше особено. Хората, възстановяващи се след инсулт, често са потиснати.

— И в кой момент започнахте да се безпокоите?

— Потиснатостта му започна да ме тревожи на шестнайсети юли.

Хенеси отново се престори на изненадан, сякаш това изявление бе за него новост.

— Моля обяснете на съда какво се случи на шестнайсети юли и каква бе причината за безпокойството ви.

Кен Ларсен разказа на съда как като отишъл на дежурство, намерил по пода на спалнята парчета от счупена чиния и разпиляна храна, че Ана Рейми не закусила тази сутрин с мъжа си, което било необичайно, как по-късно посетила мъжа си, сетне излязла от къщи, очевидно разстроена, как после самият той намерил случайно бележката, поради която, както той сметнал, Ана изхвърчала от дома.

— Каква бележка? — попита Ричард Хенеси, сякаш не бе обучил сам свидетеля си как да поднесе показанията си.

— Ударът бе засегнал говора на Джак Рейми и макар че можеше да говори — всъщност, би трябвало да възстанови говорните си умения — той не искаше. Вместо това общуваше посредством бележник и писалка.

— Разбирам. Разкажете за намерената от вас бележка.

— Тогава Джак Рейми за пръв път отказа да прави упражненията. Отказа безпрекословно. Не го насилвах, защото бе ясно, че е разстроен. Просто го отведох със стола му до прозореца, както ме помоли. Оттам можеше да чува шума на океана и той просто си седеше и слушаше. Поне си мисля, че това правеше.

— Протестирам, Ваша чест. Това, което мистър Ларсен си е мислил, изобщо не ни интересува.

— Възражението се приема. Моля продължете с бележката, мистър Ларсен.

— Бележникът, в който Джак Рейми пишеше, бе останал на края на масичката. Като минавах покрай нея, го съборих неволно на пода. Вдигнах го и взех да изглаждам смачканите страници. Както и да е, докато разлиствах страниците, една бележка прикова погледа ми.

— И какво пишеше в нея?

— Нещо в смисъл да бъде освободен, че се чувствал като в капан в собственото си тяло. Беше написана и думата „лесно“, последвана от „свръхдоза инсулин“, а после и нещо затова, че нямало да възникнат въпроси. — И във връзка с последното той добави: — Допуснах, че е искал да каже, че никой няма да се усъмни в причините за смъртта му, защото бе болен.

— Възразявам, Ваша чест. Допусканията попадат в същата категория като догадките.

— Възражението се приема.

Хенеси изглеждаше невъзмутим.

— И как вие, като разумно човешко същество, тълкувате тази бележка?

— Като молба към жена му да сложи край на живота му.

Харпър се изправи.

— Ваша чест — Хенеси се опита да го прекъсне, но Харпър го отряза, — защитата допуска, че бележката наистина е била молба от страна на Джак Рейми към жена му да му помогне да сложи край на живота си. Защитата също така допуска, че Ана Рейми е изгорила бележката в камината по-късно същия ден. Може би, след като тези факти са изяснени, бихме могли да продължим по-нататък?

— Да, бихме могли — съгласи се съдията Уейнън. Хенеси се бе надявал да издои тази бележка докрай, затова не бе очарован от решението на съдията, но се подчини, спасявайки каквото може.

— Джак Рейми споменавал ли е пред вас за тази бележка?

— Не. Той дори не знаеше, че съм я видял.

— Някой друг споменавал ли е за нея?

— Очаквах, мисис Рейми да ми каже за нея, но тя не го направи. Когато онзи следобед си тръгвах, предложих да бъде потърсена професионална помощ за депресията на мъжа й.

— Отговори ли ви тя и какво ви каза?

— Тя се съгласи, че е необходима по-квалифицирана помощ.

— И какво стана после?

— Доколкото ми е известно, не е викала професионален психиатър.

През цялото време Харпър отправи няколко забележки към Мерилин Грейбър, седнала точно зад него. Освен това си водеше и записки. След последния въпрос и отговор той написа: „Защо не потърси квалифицирана помощ?“. Ана взе писалката и му отговори пак така, писмено: „Защото в това време се влоши физическото му състояние“. Харпър кимна.

— Мистър Ларсен, какви медицински средства използвахте обикновено при лечението на Джак Рейми?

— Обичайните еднократни спринцовки и игли. Моя грижа бе да поддържам запасите от тях.

— Забелязвал ли сте други спринцовки и игли в дома на Рейми?

— Да. Видях в чекмеджето за прибори за хранене една голяма спринцовка със също тъй голяма игла.

— Кажете ни кога ги видяхте.

— Няколко пъти.

— Кога ги видяхте за последен път?

— В деня преди Джак Рейми да умре.

— А бяха ли спринцовката и иглата на мястото си на сутринта след смъртта на Джак Рейми?

— Не, не бяха.

— Какви лекарства използвахте при лечението на Джак Рейми?

— Предимно инсулин. Постоянно бяха под ръка два вида — обикновен инсулин и новолин.

— Кога за последен път видяхте банката с обикновен инсулин?

— В деня на смъртта на Джак Рейми.

— Сигурен ли сте, че в този ден в къщата е имало банка с обикновен инсулин?

— Да.

— Още един въпрос. Имахте ли възможността да забележите каква бе атмосферата в къщата?

— Атмосферата ли?

— Що се отнася до отношенията между Ана и Джак Рейми?

Харпър отново възрази:

— Ваша чест, сега обвинението пък иска да ни убеди, че мистър Ларсен е и психолог по брачните взаимоотношения.

— След като е бил част от семейството почти три месеца, сигурно си е изградил мнение.

— Точно това имах предвид. Единственото, което може да изнесе пред съда, е това мнение.

Харпър изведнъж промени мнението си.

— Ваша чест, защитата размисли и оттегля възражението си.

Макар да бе получил онова, което искаше, Хенеси сега имаше скептично изражение, сякаш не бе чак толкова сигурен дали му бе нужно мнението на Кен Ларсен, след като Харпър го допусна без съпротива.

— Продължете, мистър Хенеси — подкани го съдията.

Ричард Хенеси отново насочи вниманието си към свидетеля.

— Как бихте охарактеризирали тези отношения?

Без да се поколебае, Кен Ларсен отвърна:

— Като напрегнати.

— Благодаря ви, мистър Ларсен. Обвинението няма повече въпроси към този свидетел.

След тези си думи Хенеси бързо прекоси залата и си седна на мястото. Наведе се и каза нещо на помощника си. Прокурорът бе с остри черти и резки движения, докато Харпър, който бавно се надигна от стола си, създаваше впечатление за плавност, за човек, който не бърза и не допуска да го притискат. Отиде до Кен Ларсен с такова изражение, сякаш посрещаше гост в дома си. Усмихна се.

— Мистър Ларсен, имам само няколко въпроса. Нали не греша в предположението си, че по време на работата си като медицинско лице сте имал значителен брой пациенти?

— Не, разбира се.

— И от този значителен брой — Харпър направи пауза, — нека използваме отново термина значителен, значителна част са били пострадали от удар?

— Да.

— Тогава сте имал възможността неведнъж да наблюдавате как семействата се държат по време на подобни кризи?

— Да.

— Не сте ли забелязвал преди случая с Ана и Джак Рейми някакви напрежения в семейните отношения, породени от здравословни проблеми? Техният случай уникален ли бе?

— Да. Искам да кажа — не, не бе уникален.

— Значи истината, мистър Ларсен, е, че болестта предизвиква напрегнатост в семейството, нали така? Независимо каква е болестта. Още повече пък при хроничен диабет или такава травматизираща ситуация като мозъчен удар?

— Да, така е.

— По ваше мнение Ана Рейми добра съпруга ли бе?

Въпросът бе зададен така гладко, тъй естествено, че на Ричард Хенеси му потрябва известно време, за да го осъзнае. Когато това стана, той скочи на крака.

— Протестирам. Въпросът изисква заключение.

Харпър поглади с длан олисяващото си теме.

— Ваша чест, не съм много сигурен дали разбрах възражението на мистър Хенеси. Само преди минута умозаключенията и мненията на този свидетел бяха напълно приемливи за обвинението. Какво се случи, че се налага да ги дискредитираме?

— Възражението се отхвърля — рече съдията Уейнън.

Харпър се обърна отново към свидетеля.

— По ваше мнение беше ли Ана Рейми добра съпруга? Например, вършеше ли задълженията си по отношение на съпруга си?

— Да.

— Посещаваше ли го?

— Да.

— Хранеше ли се с него?

— Да.

— Окуражаваше ли го?

— Да.

— Отнасяше ли се внимателно, грижовно, с обич към него?

— Да.

— Пак повтарям: по ваше мнение тя добра съпруга ли беше?

— Да, по мое мнение тя бе добра съпруга.

— Не е ли вярно и това, че бидейки такава добра съпруга, тя бе физически и емоционално изтощена от травмата? Не е ли вярно, че дъщеря й, зълва й, доктор Гудман и дори вие сте изразявали загриженост за нея?

— Вярно е.

Изведнъж променил темата, Харпър попита:

— Казахте одеве, че когато сте видял бележката, с която Джак Рейми моли жена си да му помогне да сложи край на страданията, сте се разтревожил. Добре ли си спомням?

— Да, така казах, и да — разтревожих се.

— Смятате ли, че е възможно Ана Рейми също да се е разтревожила? Доколкото си спомням, казахте, че излязла от къщата разстроена.

— Да, видях я да излиза — бях в пералното помещение и тя профуча край мен — и бих казал, че бе разстроена.

Харпър се намръщи.

— Хм. Странна реакция за жена, която само е чакала възможността да ликвидира съпруга си.

— Възразявам! Съдът не се интересува от разсъжденията на мистър Флеминг.

— Разбира се, че е така, Ваша чест, и аз оттеглям — Харпър направи кратка пауза, — разсъжденията си.

— Коментарът на мистър Флеминг да не бъде включван в стенограмата — разпореди съдията Уейнън. — Продължете.

— Благодаря ви, Ваша чест. — Харпър се обърна към свидетелската банка. — Мистър Ларсен, имате ли деца?

Лицето на Кен Ларсен просветна.

— Да. Имам четиригодишен сън.

— Ваша чест — скочи Хенеси, — личният живот на свидетеля няма връзка с това дело.

— Бих искал малко повечко да се разпростра, Ваша чест — погледна към съдийската банка Харпър.

— Продължете.

— Благодаря ви. — Харпър се приближи още повече до свидетелската банка. — Мистър Ларсен, като родител вие стремите ли се да предпазите сина си от всякаква заплаха? — Като видя объркания вид на Ларсен, Харпър добави: — Например, пазите ли го да изскочи на пътя? Държите ли отровите така, че да няма достъп до тях?

— Разбира се.

— Значи бихте направил всичко, за да не пострада детето ви — както физически, така и емоционално?

— Да, това е задължение на родителя.

— Аха — рече Харпър и с това възклицание показа колко бе доволен от отговора на свидетеля. — И каква възраст трябва да достигне синът ви, за да престанете да го защитавате?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.

— Каква възраст трябва да достигне синът ви, за да сметнете родителските си задължения да го защищавате за приключени?

— Не съм убеден, че родителите изобщо изоставят тези си задължения.

— А не съществува ли, макар и съвсем малка, вероятната възможност с унищожаването на бележката — същата онази бележка, която е разстроила и вас, и самата мисис Рейми — тя просто да се е опитвала да предпази детето си? Така, както би постъпил един грижовен родител? След като е знаела, че дъщеря й ще си идва през уикенда и че бележката несъмнено би я разстроила, дали не би могло да се предположи, че се опитала да й го спести?

Кен Ларсен изглеждаше така, сякаш подобна мисъл изобщо не му бе хрумвала. Най-сетне той се съгласи.

— Предполагам, че е възможно.

— Сега, мистър Ларсен, вие обърнахте достатъчно голямо внимание на факта, че Ана Рейми не е потърсила квалифицирана психиатрична помощ за депресирания си съпруг. Ако сте бил толкова обезпокоен, защо тогава не поговорихте сам с доктор Гудман, без да се съобразявате с нея? В крайна сметка, вие сте бил медицинското лице на сцената.

— Мислех си за това…

— Но не сте го направил — прекъсна го Харпър, поемайки този пресметнат риск.

— Не, но само защото физическото му здраве се влоши. Прекара известно време в болницата, а и като се върна у дома, бе още в нелеко състояние.

— Значи сте помислил, че физическото му състояние е имало приоритет пред психиатричното, така ли?

Ларсен отвърна с видимо облекчение:

— Точно така.

— А не е ли възможно и Ана Рейми да си е помислила същото?

И пак сякаш това хрумване бе напълно ново за него, болногледачът заключи:

— Навярно е така.

— Нека ви задам един-два въпроса за мистериозните спринцовка и игла от чекмеджето за прибори за хранене. — Харпър отново се намръщи. — Знаете ли, има едно нещо, което ме смущава. Джак Рейми е починал в петък през нощта, а вие сте се появил в събота сутринта. Доколкото знам, събота ви е почивен ден, така ли е?

— Да. Доктор Гудман ми се обади да ми съобщи за смъртта на Джак. Отидох да поднеса съболезнованията си.

Харпър кимна.

— Разбира се. Трябваше сам да се сетя — ала още щом изрече това, той отново смръщи чело. — И все пак, не ми е ясно как сте узнал за изчезването на спринцовката. С позволението на съда ще я наричам само спринцовка, макар всички да знаем, че става дума и за иглата.

— Да бъде отбелязано в стенограмата — вметна съдията.

— Семейството пиеше кафе — обясни Ларсен. — Поканиха ме да се присъединя към тях и понеже познавах добре къщата, обслужих се сам. Необходима ми бе лъжичка, за да си разбъркам сметаната, и когато отворих чекмеджето, забелязах, че спринцовката я нямаше.

— Въпреки всичкия онзи емоционален хаос, вие сте забелязал, че тя липсва, така ли?

Последва кратко колебание, последвано от:

— Ами, всъщност, разбрах го по-късно.

— Ваша чест — намеси се Ричард Хенеси, — има ли значение кога мистър Ларсен е разбрал, че спринцовката липсва?

— Двама души тук са обвинени в убийство — не отстъпи Харпър. — Мисля, че това дава правото на журито на достъп до всеки факт.

— Съгласен. Продължете, мистър Флеминг.

— Та кога разбрахте, че спринцовката липсва? — Кен Ларсен отново се поколеба и хвърли плах поглед към прокурора. — Нека се опитам да раздвижа паметта ви. Не е ли вярно, че си спомнихте за липсващата спринцовка, едва когато прокурорът специално ви попита за нея?

— Нямаше я — рече Кен Ларсен.

— Не е ли вярно, че едва след като смъртта на Джак Рейми бе квалифицирана като убийство, че едва след като имахте време да си спомните за бележката, че едва след като прокурорът ви попита за спринцовката, чак тогава ви дойде на ума…

— Нямаше я.

— … че я нямаше?

— Наистина я нямаше!

— Ваша чест — кресна възбудено Ричард Хенеси. — Мистър Флеминг притиска свидетеля.

Ала преди съдията да успее да отсъди, Харпър попита:

— Сигурен ли сте на сто процента?

— Ваша чест!

— Мистър Флеминг… — вдигна предупредително пръст съдията.

— Да! — отговори предизвикателно Кен Ларсен.

— А можете ли да съобщите със същата стопроцентова увереност какво е станало с нея? Можете ли да съобщите на съда кой я е извадил от чекмеджето през нощта на двадесет и втори август?

— Ваша чест!

— Мистър Флеминг!

— Не!

— Нямам повече въпроси. — Харпър почти бе стигнал до мястото си, когато се обърна. — Извинете, Ваша чест, имам един последен въпрос.

Кен Ларсен вече бе станал, сякаш не го сдържаше да се махне от свидетелската банка.

— Възможно ли е Джак Рейми да е знаел за наличието на спринцовката в къщата?

— Да, предполагам, че е възможно.

— Той би ли могъл да я вземе от чекмеджето?

— Не виждам как. Беше частично парализиран. Не можеше сам да придвижва инвалидния си стол.

— Изобщо или на по-голямо разстояние?

— Можеше да се движи в известни рамки, но…

— Значи е можел да се придвижва?

— Едва-едва.

— Да или не, мистър Ларсен?

— Да — призна с неохота болногледачът.

— Вие самият водил ли сте го в кухнята?

— Да, но…

— Сигурен ли сте на сто процента, че Джак Рейми не е извадил тази спринцовка от чекмеджето?

Кен Ларсен попадна в собствената си клопка. Вече бе признал, че не би могъл да твърди със стопроцентова сигурност кой бе извадил спринцовката от чекмеджето. А ако бе така, то съвсем сигурно не можеше да твърди и кой не би могъл да го стори.

— Не — отвърна Кен.

— Благодаря ви, мистър Ларсен. Нямам повече въпроси, Ваша чест.

— Мистър Хенеси — допълнителни въпроси?

— Само един, Ваша чест — Хенеси скочи на крака. — Мистър Ларсен, като се има предвид неподвижността на Джак Рейми, факта, че е изпитвал затруднения да се придвижва със стола си, ще се изненадате ли, ако се окаже, че той е взел спринцовката?

— Да.

Харпър остави този въпрос без внимание, защото галерията вече бръмчеше, развълнувана от току-що подхвърлената от него идея: че Джак Рейми би могъл и да се самоубие.

— Тъй като наближава време за вечеря, ще прекратя заседанието и ще го подновим в седем часа. Мисля, че е в интерес на всички процесът да приключи колкото е възможно по-скоро. Обвинението и защитата имат ли възражения да продължим вечерта?

Хенеси стана и с обичайния си ентусиазъм заяви:

— Не, Ваша чест.

Харпър също се изправи:

— Не възразяваме, Ваша чест.

— Всички да станат — нареди приставът и присъстващите в залата станаха навреме, за да мярнат как съдията Уейнън с развята черна роба напуска писалището си и изчезва през вратата.

Стотици гласове заговориха едновременно и на различни октави. Бе като какофония на възбуден хор. Представителите на пресата се втурнаха навън, сякаш в залата бе избухнал пожар — всички репортери, с изключение на Джейк Лугарик.

— Този кучи син — изръмжа Харпър.

— Искате ли да пробваме един друг изход? — попита Мерилин.

— Не, няма да му доставим това удоволствие — отвърна Харпър.

— Много ми се иска да го просна — рече Слоун.

— Дори не си го и помисляй — нареди му Харпър. — Пресата направо ще хвърли дюшеш, ако се държиш невъздържано. — Харпър се усмихна дяволито. — А от друга страна, аз мога да го нокаутирам другата седмица и да ми се размине.

— Ами ако аз го просна? — попита Ана, въодушевена от оптимистичния край на показанията на болногледача.

Харпър се засмя. Слоун се усмихна. Ана усети топлината на ръката му върху кръста си. Силна, солидна, тя сякаш й нашепваше, че той е тук. Нямаше правото да се наслаждава на близостта му, не можеше да привиква към нея, ала въпреки това засега се опиваше от нея.

— Как намирате развитието на процеса днес? — попита Джейк Лугарик, след като пресрещна групата по средата на прохода между столовете. Смъртнобледата дама протегна микрофона напред. — Мислите ли, че тезата за самоубийство би издържала?

— Без коментари — рече Харпър и се опита да пробие път на клиентите пред себе си.

Ана усещаше как Слоун бе плъзнал собственически ръка около кръста й. Забеляза също така, че отблизо Джейк Лугарик не бе изобщо така привлекателен, както отдалеч. Макар усмивката му да бе приятна, върху лицето му имаше белези от едра шарка. Дрехите му, независимо, че бяха от добро качество, изглеждаха така, сякаш беше спал с тях. А косата му, очевидно напомадена, за да блести, комай имаше нужда от едно хубаво измиване.

— Как смятате ще възприеме съставът от съдебни заседатели признанието в изневяра? — попита той, принуден да отстъпва, след като четворката започна да го притиска. Смъртницата го следваше.

— Без коментар — повтори Харпър и продължи да крачи напред. — Просто ни пуснете да минем.

Лугарик вдигна и двете си ръце, отстъпи и рече:

— Да, да, няма проблеми.

Четиримата го отминаха и се запътиха към близката врата.

Лугарик подвикна подире им:

— Вие, разбира се, не смятате, че журито ще повярва в това, че сте се чукали само веднъж, нали?

Ръката върху кръста на Ана се стегна. Чу се гласът на Харпър:

— Продължавайте да вървите. Той просто се опитва да ви предизвика.

— И добре се справя — озъби се Слоун.

— Ей, капитане…

Групата почти бе достигнала до вратата.

— … Какво се случи в Бейрут?

Слоун се обърна и се озова лице в лице с хладнокръвния, предизвикателен, нападателен Джейк Лугарик. Слоун пребледня, сякаш репортерът току-що бе изцедил и последната му капка кръв. На нейно място се появи страхът, тъмният, вледеняващ страх, който се носеше като сладникав, заплашителен аромат.