Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Dark Journey, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга първа
ИК „Компас“, Варна, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Любен Иванов
Коректор: Диана Черногорова
ISBN: 954-818-173-8
Издание:
Сандра Канфийлд. Забранена страст. Книга втора
ИК „Компас“, Варна, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Любен Иванов
Коректор: Диана Черногорова
ISBN: 954-818-173-8
История
- — Добавяне
Осма глава
Въпреки че спеше малко и неспокойно, Ана се събуждаше рано и винаги в приповдигнато настроение. Опитваше се да пренебрегва преминаващата през тялото й възбуда, още повече пък — нейния източник, но се проваляше отчаяно да се справи и с двете. И когато болногледачът пристигаше и тя можеше да излезе, се чувстваше досущ като кобилка, държана твърде дълго затворена и вече дъвчеща от нетърпение юздата.
Застави се да намали хода си и пое към плажа и към раковината, която, сигурна бе, я очакваше там. Ами ако тази сутрин нямаше раковина? Ами ако намерените — досега пет — черупки все на едно и също място не бе нищо друго, освен невероятно съвпадение? Не, не можеше да повярва в това. Не искаше да повярва. Откакто бе стигнала до заключението, че някой оставяше раковините за нея, тя се наслаждаваше на някакво стоплящо чувство, което съпровождаше това й откритие. Радваше се на възможността да открие приятел.
Приятел ли?
Що за странна дума избрах, помисли си Ана, а стъпките й, които се стараеше да забави, сами се ускориха. Колкото обаче и да се опитваше, не можеше да намери по-подходяща дума. Тя наистина имаше чувството, че е по някакъв начин свързана с човека, който й подаряваше раковините. Дали това бе саможивият Слоун Маршъл, който живееше в хижата на фара?
След като излезе на плажа, Ана забеляза, че изхвърленото от морето дърво бе почти изчезнало. През нощта морето си бе взело обратно голяма част от него и бе оставило само чепат, гниещ, пепеляв на цвят клон. Сърцето на Ана се сви при мисълта, че може би морето бе откраднало и нейната раковина. Кой знае защо бе напълно сигурна, че й бе оставена черупка.
Ускорила крачка, отмахвайки разрошените от вятъра кичури коса от очите си, тя приближи останките от дървото. Не забеляза нищо, което да приличаше на раковина. Сърцето й, което малко преди това се бе свило, сега сякаш спря да бие. Необяснимо защо, но изпита жестоко, пронизващо разочарование. И сякаш дървото й бе виновно, тя го ритна. Чак тогава видя кръга, изписан върху влажния пясък. Вътре в него лежеше раковина, голяма колкото палеца й и бяла като първи сняг.
Наведе се, взе малката черупка и видя колко крехка и колко безупречна бе тя. Внимателно я обърна и разгледа от вътрешната страна — фино назъбена и оцветена в нюансите на нежнорозово. Изгубила сякаш нещо много ценно и поради това стойността му се бе удвоила, Ана сви ръка около миниатюрната черупка. Взряна в посока на фара, тя вече знаеше, че повече не можеше да има никакви съмнения, че някой й оставяше тези раковини. Съвпаденията не разполагаха със способността да очертаят кръг върху пясъка. И какво изпита от премахването на съмненията? Задоволство. Връзката й с този непознат, този незнаен приятел, стана още по-силна.
Ана не можа да определи кога мисълта и хрумна за пръв път. Може би по обратния път към дома или в мига, когато поставяше раковината на перваза. А може би когато се опитваше да разговаря с мъжа си — също тъй непознат, макар и прекарала по-голямата част от съзнателния си живот с него — и който определено предпочете мълчанието. Няма значение, след като идеята се бе породила, Ана се хвана за нея, досущ като удавник за сламка. Щяха да са необходими известни усилия, но Ана бе твърдо решена да заложи капан за мистериозния дарител.
Да, помисли си тя, крайно време е да се срещнат.
На следващата сутрин Слоун се събуди внезапно. Както винаги след кошмарите, той потърси някакво занимание за съзнанието си — погледна светещия циферблат на часовника, който показваше, че почти бе време за ставане, после — раковината, която щеше по-късно да подари на нея, замисли се за вчерашната й реакция. Знаеше, че малката раковина бе трудна за намиране, затова бе очертал около нея кръг. Правилно ли бе постъпил? Правилно ли бе постъпил още с установяването на ритуала по оставянето на раковините? Може би не, допусна честно той, макар и пак така честно да си призна, че не изпитваше ни най-малко угризение.
Стана, взе анцуга от стола, навлече го и завърза маратонките си. Отиде в кухнята, сложи кафеника, мушна раковината в джоба си и взе слънчевите си очила. Нямаше нужда от тях — зората едва се пукваше — но винаги ги вземаше, като излизаше от къщата. Те му служеха като прикритие от другите. А може би и начин да се скрие сам от себе си?
Може би, помисли си той.
Пристигна на плажа с обичайното си, равномерно темпо. След по-малко от десет минути, когато слънцето вече надникваше над тънката линия на хоризонта, Слоун стигна до вече познатото местенце на плажа. Дървото бе изчезнало напълно. Бръкна в джоба, извади раковината и тъкмо се готвеше да я остави, когато усети присъствието й.
Нейното присъствие.
Беше сигурен в това. По-сигурен, отколкото за каквото и да било друго през целия си живот. Усещаше се сякаш обграден, обсаден, попаднал в крехък капан. Любопитно обаче не се чувстваше ни най-малко заплашен. Тъкмо обратното — обзет бе от очакване, от приповдигнатост на духа.
Завъртя се на пети и я потърси. Огледа плажа, скалите, началото на горичката. В нея през нощта се виеха сенки, криеха се тайнствени фантоми, които на дневна светлина се оказваха приятни очертания. Видя я изправена посред извисяващите се дървета. Пристъпи напред и тръгна право към него.
Сърцето на Слоун се разтуптя.
Дали щеше да бъде гневна, че бе нахлул по такъв начин в живота й? Макар от негова гледна точка намесата му да бе добронамерена, оставаше да се види как тя щеше да я интерпретира. Едва зародила се, тази му мисъл изчезна напълно, заместена от поглъщащото го откритие колко бе недооценил външния й вид. Тя не бе просто хубава. Тя бе удивително хубава, съвсем близо до определението абсолютна красавица с това невинно изражение на лицето, което Рубенс би нарисувал за някой херувим, с тази къдрава руса коса, която вършеше игриви лудории под напора на свежия бриз, с този чифт сини очи, които изглеждаха едновременно и млади, и възрастни, дете и жена плюс още нещо, което Слоун не успяваше да долови.
Спря се на известно разстояние от него и погледът й срещна неговия. В отговор, все още с раковина в ръка, Слоун се изправи, решен да я принуди първа да наруши мълчанието, чудейки се какви ли щяха да са първите й думи. В крайна сметка изборът й го изненада.
— Защо?
И макар въпросът да бе изречен тъй тихо, сякаш грешник се каеше за греховете си, той бе точен, силен и директен. На Слоун тази прямота му допадна и той я възнагради с простата истина.
— Защото изглеждахте толкова разочарована, когато не намерихте раковина. Никой не бива да бъде разочарован, ако това може да се избегне.
Ако въпросът й го бе изненадал, то отговорът му изненада Ана не по-малко. От много време никой не бе забелязвал разочарованието й, какво остава да се опитва да го предотврати. Фактът, че този мъж бе сторил и двете, я трогна и заинтригува. Почти колкото и силният му, приличен на препечен хляб загар. Почти колкото и това, как вятърът полека рошеше тъмнокестенявата му коса. Почти колкото начина, по който сивкаво осветените му очила не даваха възможност човек да види очите му. Но макар и да не ги виждаше, тя усещаше твърдия му поглед в очакване на отговора й.
— Разочарованието е част от живота — рече тя, пак така тихо, че крадецът вятър грабна и понесе крехките слова.
Примирението в тона й натъжи Слоун. Тъга? Нима бе съзрял тъга, потънала дълбоко в тези красиви сини очи?
— Разочарованието е част от смъртта — рече той и добави: — С всяко разочарование човешкият дух по малко умира.
Ана склони глава настрани, сякаш преценяваше верността на забележката му.
— Може би смъртта на духа е тъй неизбежна, както и смъртта на тялото.
— Не! — отвърна тъй бурно Слоун, че сам се изненада и обърка. Преди доста време бе решил, че със собствения му дух е свършено, а сега забеляза малък проблясък от старата си непреклонност и несломимост. Поне воинът у него изглеждаше готов да влезе в битка със зловещия враг на тази жена.
Ана се усмихна леко.
— Вие май сте доста страстен философ, а?
Слоун отвърна на усмивката й.
— Може би — да. А може би — не.
Разговорът им не вървеше така, както Слоун си бе представял, че ще тръгне първият разговор помежду им; странно, че сега си помисли това. Нима бе знаел още от началото, че тази среща бе предопределена? Нима тайно се бе стремил към това? Затова ли бе очертал кръга около раковината — за да отстрани възможността за евентуално съвпадение? Прозрението, че всъщност полусъзнателно бе действал по план, го сепна.
Гласът на Ана го извади от унеса му.
— Е, Слоун Маршъл, това навик ли ви е; да пътувате по света и да спасявате девойките от разочарования?
Докато изричаше думите, тя се отпусна на пясъка. Вписваше се така, сякаш плажът бе домът й и забавляваше неочаквано пристигнал гост. Слоун прие негласната й покана и седна до нея. Макар думите й да бяха сърдечни и приятелски, той не можеше да не забележи езика на жестовете й. Бе свила крака и бе обгърнала коленете си с ръце — сякаш искаше да спусне бариера помежду им. Добре де, но един психолог не би ли казал същото и за неговите очила?
Вместо обаче да обърне внимание на последното, той го фокусира върху факта, че тя успя да го изненада още веднъж.
— Знаете името ми.
— Попитах Кари. След като стигнах до заключението, че вие оставяте раковините.
— И Кари какво ви разказа за мен?
— Че се казвате Слоун Маршъл, че сте приятел на мъжа, с който тя излиза, че имате тъмна коса и тъмни очи и че сте отшелник. Такъв ли сте? — попита тя и отмахна един разрошен кичур от очите си. — Отшелник, искам да кажа.
Слоун се запита къде ли се бе дянал жълтият й шал. Сега разбра защо го носеше. Вятърът разрошваше дяволски косата й.
— Не носите шала си — рече Слоун, давайки й да разбере, че и той поназнайваше нещо за нея.
Ана посегна с ръка към шията си. При липсата на шала и при факта, че Слоун знаеше за тази подробност от живота й, тя изведнъж се почувства незащитена, уязвима. Не бе сигурна, че това чувство й се хареса.
— Облякох се набързо — рече тя.
— За да ме уловите на местопрестъплението, нали?
— Не отговорихте на въпроса ми — рече Ана. — Всъщност, не отговорихте на последните два. Започвам да се съмнявам, че ги избягвате нарочно.
— Дори не си ги спомням — излъга през зъби Слоун. Не се чувстваше удобно при такива лични разпити.
— Отшелник ли сте?
Докато Ана повтаряше въпроса, тя сама се почуди защо бе толкова настоятелна. Допусна, че отшелничеството предполага непреодолима драма. Никога досега не бе срещала истински отшелник. Но още докато й хрумна тази мисъл, тя осъзна неистинността й. Тя самата бе също отшелничка посвоему. Е, не във физически, а в емоционален смисъл. Животът я бе принудил да потърси убежище. Дали и Слоун Маршъл също се криеше? Най-неочаквано на Ана много й се прииска да свали очилата му, да се вгледа в очите му, да изследва дълбините им.
— Дали съм отшелник ли? — повтори въпроса й Слоун, за да отложи още малко отговора си. — Предполагам — да, щом Кари го казва.
— И защо?
Слоун се усмихна широко, макар сърцето му да се преобърна. Това не бе тема, в която искаше да навлиза. Сега. И завинаги.
— Това е задължително условие, за да бъде човек страстен философ.
Ана се усмихна.
— Мисля, че избягвате отговора, но няма значение. Нека се върнем към първия въпрос. Навик ли ви е да обикаляте света и да спасявате девойките от разочарование?
— Всъщност вие сте първата девойка, която съм опитал да спася от разочарование.
— И защо тъкмо мен?
Слоун я изгледа втренчено през сребристите стъкла, които го отделяха от света. Думите, които щеше да изрече, бяха най-честните, които някога бе произнасял, и може би поради това — обезпокоителни:
— Честно казано, не знам.
— Но сте ме наблюдавал, нали? — попита тя и наум си каза: махни ги тези очила.
— Да. Това разстройва ли ви.
— Би ли трябвало?
— Така ли е?
— Не — отвърна тя, питайки се дали не трябваше да се разстрои от факта, че не бе разстроена.
— Вижте какво, за да сме наясно, искам да ви кажа, че знам, че сте омъжена. Искам да кажа, не ви се свалям.
— Не съм си и помислила — отвърна бързо тя, не искаше той да разбере, че си бе помислила тъкмо това.
Слоун побърза да я увери:
— Е, така е — рече. — Честна скаутска.
В държанието му имаше нещо съвсем младежко, тъй момчешко, че Ана не се сдържа да не го попита закачливо:
— Скаут ли сте бил?
Слоун отвърна с усмивка:
— На практика — да.
Усмивката му изведнъж се стопи, погълната от необходимостта да утвърди позицията си, да определи отношенията им.
— Вижте — рече той. — Знам, че това ще прозвучи налудничаво. Аз… ъъъ… не мога и сам да си го обясня, но имам чувството, че сме станали приятели. Наблюдавах ви, носих ви раковини, видях вълнението ви. Много ли… — изстена той, — много ли глупаво ви се вижда?
Ана бе трогната от откритието, че и той бе изпитал същото като нея.
— Не, никак не ми се вижда глупаво. Всъщност, аз самата имам същото усещане.
Слоун изпита облекчение и то се изписа по лицето му.
— Истината е, че комай в този момент имам нужда от приятел.
Макар забележката му да бе донякъде загадъчна и на Ана да й се прииска да я дешифрира, тя не го стори. Вместо това отвърна:
— Истината е, че и аз се нуждая от приятел.
Слоун намери отговора й за интересен, но не искаше да я накара да се обясни.
— Тогава — съгласни, ставаме приятели?
Изведнъж съзна реалността. Нещата се развиваха бързо. Може би прекалено бързо. В крайна сметка тя дори не познаваше този мъж.
— Нека се съгласим да помислим по въпроса.
Той я бе сепнал, а ако се държеше искрено, сам изглеждаше малко изненадан.
— Съвсем приемливо — кимна той и така даде и на нея, и на себе си достатъчно пространство за маневриране.
После, за да наруши напрегнатото мълчание, което се бе възцарило, той рече:
— Значи си зълва на Кари?
— Да.
— Омъжена си за брат й.
При споменаването на брака й, сърцето на Кари сякаш пропусна един удар. Това бе тема, която не искаше да обсъждат. Беше прекалено болезнена, а както винаги ставаше в подобни случаи, тя се оттегли, затвори се дълбоко в себе си, търсейки сигурността.
— Да — смънка тя. И толкова. Ясно. И без да насърчава следващи въпроси.
— Откога сте женени?
Пауза, колебание и сетне:
— От двайсет и четири години.
— Имате ли деца?
— Дъщеря. Мег.
— Хубаво име — усмихна се Слоун. И изрече следващите си думи, сякаш съдържащата се в тях информация трябваше да бъде изнесена, за да се махне от пътя му:
— Аз съм разведен. Без деца.
— Съжалявам.
— Няма нужда. Разводът се случи отдавна.
— Имах предвид това, че нямаш деца.
Слоун сви рамене.
— Предполагам, че съдбата е решила така.
И отново мълчание, неудобство.
— Някой спомена, че мъжът ти е претърпял удар.
— Да — въздъхна Ана, изправи се, отупа панталоните си и заяви категорично: — Трябва да вървя.
Объркан, Слоун също се изправи, питаше се каква бе причината разговорът им да се прекъсне тъй рязко. Дали това бе въпросът му за удара на мъжа й? Беше я отблъснал. Напълно. Той обаче не сгреши в преценката си за очите й. Както и бе предположил преди, те бяха тъжни. И ако преди му е било трудно да бъде свидетел на разочарованието й, то сега тъгата й му се стори направо непоносима.
— Съжалявам. Казах нещо, което не биваше да казвам.
— Не е така — рече Ана и сведе очи, за да не може той да прочете в тях повече от онова, което тя би искала да види. — Просто трябва да вървя. Трябва да приготвям закуската.
Първите й няколко стъпки бяха последвани от нови, още по-забързани.
— Ей, почакай! — подвикна Слоун и посочи блестящата под слънцето раковина. — Не забравяй раковината си. Не е от най-добрите, но пък е цяла.
Ана се върна, взе раковината и я разгледа. Сетне погледна Слоун.
— Благодаря ти. За всички раковини.
— Защо търсиш само цели?
Това също бе тема, върху която Ана не искаше да се разпростира, затова тя отново потъна в себе си.
— Наистина трябва да вървя — повтори тя и тръгна по плажа тъй решително, както решително го бе прекосила преди да се срещнат.
— Ще бъдеш ли пак тук утре сутринта? — извика подире й Слоун.
— Не знам — отвърна тя през рамо, без да се обръща.
— Ще бъда разочарован, ако не го направиш! — извика той.
Ана пак не погледна назад. Продължи да върви към пътеката, която щеше да я отведе у дома, при съпруга й, към скапания й брак.
— Разочарованието е част от живота.
— Ей!
Този път тонът на Слоун — властен, заповеднически — я накара да спре. Обърна се.
— Задоволяваш се с прекалено малко — рече той.
— А ти искаш твърде много — контрира го тя.
Взираха се един в друг.
Слоун не бе помръднал от мястото си, с ръце в джобовете, вятърът рошеше тъмната му коса, а сивите стъкла на очилата му блестяха на разжаряващото се слънце. Изглеждаше по-загадъчен от всякога. Изведнъж, дошъл сякаш отникъде, в ума, в сърцето на Ана се зароди въпрос. Беше прост въпрос, но имаше първостепенна важност. Всъщност, тя не можеше да се сети за друг, толкова важен въпрос.
— Наистина ли очите ти под тези очила са тъмни?
Слоун усети как по тялото му пробягват тръпките на лека уплаха. Тя го молеше да свали очилата, ала по някаква необяснима причина той не можеше да го стори. Дали се страхуваше, че тя щеше да види прекалено много, да се озадачи прекалено силно, да зададе твърде много въпроси. Каквото и да бе, той го прикри зад усмивка.
— Да — отвърна. — Ще ги покажа утре.
Ана не можа да се въздържи да не се усмихне на хитруването му. Реши обаче да не казва нищо и отново пое към къщата. Но едва пристъпи и отново чу вика му.
— Ей!
Ана отново се обърна към него.
— Ти нямаш ли си име?
Усмивката още играеше по устните й, докато някакво чувство, което можеше да бъде наречено само безразсъдство — Господи, кога за последен път се бе чувствала безразсъдна! — накара сърцето й да се разтупти силно.
— Да — отвърна. — Ще ти го кажа утре.
След тези думи тя си тръгна. Слоун гледаше подире й и си мислеше, че и двамата бяха поели обещания, макар и двамината да държаха силно на уединението си.
Доктор Гудман пристигна неочаквано следобед същия ден. Ходил в съседство, обясни той, на което трудно можеше да се повярва, тъй като къщата бе практически изолирана. Джак се зарадва да го види, Ана — също. Макар че се бе виждала с добродушния лекар само на няколко пъти през всичките тези години, тя винаги го бе харесвала. С добро сърце и с ласкави ръце, той олицетворяваше доктора на малко градче, макар че видът му далеч не бе на разсеян професор. Косата му винаги се нуждаеше от още един гребен, дрехите му — от малко по-грижливо съчетаване, а животът му — от малко по-добра организация. Поведението му обаче подвеждаше, защото бе умен, беше отличен лекар и първо виолончело в симфоничния оркестър на Кукс Бей.
Когато Ана отведе доктор Гудман в спалнята на Джак, Кен дискретно се оттегли на почивка; Ана тогава пък отиде в кухнята да свари кафе за госта. Върна се в спалнята, поднесе кафето и понечи да излезе.
— Остани при нас — рече доктор Гудман.
Молбата на лекаря сепна Ана и в изненадата си тя погледна мъжа си, който седеше в инвалидния си стол до масичката. Обезпокои се споглеждането да не бъде интерпретирано като молба за разрешение, но всъщност си бе точно така. Поради непредвидимия темперамент на Джак, тя винаги ходеше сякаш на пръсти, стараеше се да му угоди. Той й посочи със здравата си лява ръка да седне на стола до него. Ана не можеше да прецени дали жестът му бе искрен или не, но направи така, както й бе казал.
— Как е дъщеря ви? — попита доктор Гудман.
Ако бе забелязал споглеждането между съпруг и съпруга, той не го показа.
Както винаги, заради увредения си говор, Джак остави Ана да поведе разговора. Тя се усмихна искрено.
— Мег се справя страхотно. Учи здравата.
Доктор Гудман добави сметана в кафето си и рече:
— Боя се, че ще й се наложи да поработи още по-здраво, за да стане лекарка. Има ли представа в кой клон на медицината ще специализира?
— Мисля, че е склонна да се заеме с вътрешни болести — отвърна Ана, като тактично не спомена, че личното й мнение бе, че решението на дъщеря й бе повлияно от болестта на обичния й баща.
— Добър избор — рече докторът и насочи вниманието си към Джак. — А сега ми кажи как се чувстваш след удара?
Ана разбра, че въпросът бе грижливо подбран, за да включи Джак в разговора, независимо дали той искаше това или не. Мина й през ума обаче и това дали настояването на доктора да остане не бе също тъй предварително режисирано. Дали той не искаше да ги види двамата, за да прецени доколко ударът се бе отразил на семейното единство? Ако бе така, дали щеше да забележи напрегнатостта, дисхармонията, която се криеше под гладката повърхност?
Директният въпрос очевидно изненада Джак. А и, освен другото, той изискваше личен отговор. Бавно остави чашата си — специално направена за инвалиди така, че да не разлива. Ана знаеше колко мразеше тази чаша, ала тя му позволяваше известна самостоятелност. Взе бележника си и писалката и започна да пише отговора си. След няколко секунди Джак подаде бележника на доктор Гудман.
— Виж какво сега, Джак, възстановяването след удар обикновено е бавно. Това не бива да те обезкуражава. Свидетел съм как Кен извърши истински чудеса, затова му дай шанс, дай му малко време.
Време.
Ана направи крачка назад в това ограничено и невеществено нещо, наричано време. Макар и да се бе случила само преди броени часове, случката на плажа, срещата й със Слоун Маршъл сякаш принадлежеше на свят от безброй много вчера. Всъщност, тя не би могла да се закълне, че изобщо се бе състояла. От друга страна, случката сякаш бе предизвикателство към времето, сякаш се бе състояла в свои собствени времеви рамки, сякаш притежаваше своя, собствена реалност, която не можеше да бъде отречена.
Наистина ли бе обещала да се срещне с него на плажа следващата сутрин? Отговорът бе съвсем съмнителен, защото още щом се върна вкъщи, тя се сети, че утрешният ден бе събота. А след като Кен почиваше, грижите за Джак лягаха изцяло върху нея, което означаваше, че не можеше да го остави сам. Още по-малко пък заради това да се срещне с друг мъж!
— Не бива да разчиташ на този бележник и писалката… трябва да упражняваш гласните си струни… да работиш върху говора си…
Ана долавяше части от продължаващия разговор, ала нарочно ги пропускаше в полза на мисления диалог, който вървеше в главата й.
„Истината е, че в този момент имам нужда от приятел.“
Това бе същността на проблема, нали така? — помисли си Ана. Можеха ли един мъж и една жена да бъдат просто приятели? О, тя знаеше какво би отвърнала Кари: че въпросът й е определено архаичен. Сегашните модерни времена на просветеност даваха възможност на мъжете и жените да бъдат приятели. Тогава какъв бе проблемът? Проблемът бе, че тя не принадлежеше на тези модерни времена. Когато си омъжена за един и същи мъж двайсет и четири години, без друг мъж да е флиртувал с теб — е, добре де, шефът на Джак я бе свалял веднъж-дваж — ще ти се види странно в живота ти да има друг мъж, независимо от ролята му. Даже не странно, по-скоро — неподобаващо, неуместно.
Ето в това се състоеше налудничавостта на предложението на Слоун Маршъл да станат приятели. Можеше да заложи цялото си състояние, че той нямаше предвид нищо неподобаващо и неуместно. Една жена винаги можеше да усети инстинктивно намеренията на мъжа, тръгнал на лов, а Слоун Маршъл не бе такъв. Не бе усетила нищо друго, освен искреност. Той я бе помолил да стане негова приятелка, а Бог й бе свидетел колко много се нуждаеше и тя от приятел. Тогава какъв бе проблемът?
— Ана?
Защо тогава се колебаеше дали да се срещне с този мъж, за когото бе започнала да мисли като за приятел, далеч преди да се бе запознала с него?
Лекият удар на юмрука на Джак по масата разпръсна мислите на Ана. Когато вдигна очи, доктор Гудман бе станал, а Джак се бе вторачил в нея. Тя веднага скочи, без да се извинява за очевидната си разсеяност.
— Постарай се — рече доктор Гудман и потупа Джак по рамото. — И недей да бързаш с възстановяването, то изисква време.
Джак кимна.
— Благодаря ви, че се отбихте — обърна се Ана към доктор Гудман, като го изпращаше на входната врата.
— Удоволствието беше мое — рече той и също тъй потупа Ана по рамото. — Ако имате нужда, обадете ми се.
— Добре.
Доктор Гудман вече почти бе излязъл, когато се обърна.
— Знаеш ли какво, би могла да обърнеш малко повече внимание на себе си.
Ана му се усмихна глуповато.
— Толкова ли зле изглеждам? Вие сте третият човек, който ми го казва само за една седмица.
— Изглеждаш уморена. Почини си малко.
Думите на добрия лекар звънтяха в ушите на Ана дълго след като той си бе отишъл. Бяха достатъчно разумни, но напълно неприложими. Дори и да опиташе да си почине, това щеше да бъде невъзможно — след като Джак цапаше леглото, бельото трябваше да се подменя, да се пере, след като Кен си тръгваше в три часа и Джак се затваряше още повече в себе си, дори и поради това, че се притесняваше, дето се изпускаше в леглото.
Телефонът иззвъня в шест и половина и Ана протегна уморена ръка, за да го накара да замлъкне.
— Ало?
— Готвиш ли нещо за вечеря? — попита Кари.
— Да. Печено.
— По дяволите. Мислех си да те хвана, преди да си почнала.
— Съжалявам.
— Ще стигне ли за трима?
— Разбира се, но си мислех, че ще излизаш с Харпър.
— Щях да излизам с него. Появи се клиент, когото трябва да измъква под гаранция от затвора.
— Идвай тогава — рече Ана, зарадвана от новината. Помисли си, че бе хубаво да има компания — буфер между нея и мъжа й. А и присъствието на Кари щеше да подобри настроението на Джак.
— Слушай, какво ще кажеш, ако остана да пренощувам у вас? Бих могла да те отменя за малко.
Ана притисна слушалката до рамото си и се захвана да чисти един морков.
— Да не си говорила с доктор Гудман?
— Няма нужда да говоря с него, за да разбера, че си изтощена. Само си помисли: осем часа непрекъснат сън.
На това Ана не можеше да устои.
— Вечерята ще е готова в седем.
По-късно Ана щеше да се запита дали намери за неустоим добрият сън или възможността да иде сутринта на плажа — да излезе от къщата, да намери раковина… да се срещне със Слоун Маршъл.