Сандра Канфийлд
Забранена страст (24)

Двадесет и четвърта глава

— Не! Няма да допусна нито един от двама ви на свидетелската банка — заяви Харпър. — И това е окончателно.

— Не те карам да призоваваш Ана на банката — каза Слоун.

— Не мога да извикам теб, а да не извикам Ана. Ще изглежда като че тя има нещо за криене.

Ана се обърна от прозореца на малката стая, в която се бяха оттеглили след прекъсването на заседанието. Погледът й срещна погледа на Слоун, а сетне и двамата се извърнаха. Тя отново погледна през прозореца, замислена колко нормално изглеждаше всичко навън — колко чудесно, колко съвършено нормално.

— За това вече стана дума — рече Слоун. — Ако нито един от двама ни не застане на свидетелската банка, ще изглежда като че и двамата имаме нещо да крием.

— Прав си. Стана дума. Казах ви, че съдията ще инструктира състава съдебни заседатели така: това, че не сте свидетелствали във ваша собствена полза по никакъв начин не бива да се тълкува като ваша вина.

— А аз ти казах, че съдията може да си говори на журито каквото пожелае, а то да си направи собствените заключения защо не свидетелстваме.

— И все пак, по-добре е да не излизаш и да не им даваш повод да те обесят, а, повярвай ми, Хенеси само чака това да му се удаде. Той би дал всичко, за да докаже на журито колко хладна, спокойна и разумна е Ана. От друга страна, би се радвал да докаже колко си емоционален ти.

При забележката на Харпър Ана отново се обърна от прозореца. Хладна, спокойна, разумна? Нима не бяха разбрали всички колко изтощена и разкъсвана от съмнения бе тя? В съзнанието й се появиха нежелани образи: спринцовка, банка инсулин, черен кодан — така грижливо увити в шала й. Потрепери, страхуваше се, че ще се срути всеки миг. Не, трябваше да бъде силна. Сега — повече от всякога.

— Искам да дам показания — настоя Слоун. — Искам журито да чуе от собствените ми уста, че хвърлих в морето раковина, а не онова, което е било изхвърлено на брега. Искам журито да узнае, че бях в къщата онази нощ, за да се уверя, че Ана е добре. Искам да чуят от мен, че тази връзка не бе някаква случайна любовна история.

Харпър се хвана за последните му думи.

— Не разбираш ли, че в нашия случай ще е по-добре историята да е случайна? Не виждаш ли, че Хенеси само чака да му се удаде възможността да те изобличи като толкова зажаднял за жена, че си готов на всичко, за да я имаш?

Слоун изрече очевидното:

— Хайде, Харпър, и тримата знаем, че сме в беда. Още от кадрите, които минаха в тазсутрешните новини.

— Съдебният състав не е гледал тези кадри. Журито не знае, че снощи сте били заедно.

— Когато съдията ги запита, те казаха, че не са гледали новините и може би е така, но дори и да е вярно, те сигурно са надушили нещо.

Харпър не си направи труда да отрича, макар и да повтори:

— Не, няма да го направя. Ако ти излезеш на банката, Хенеси ще те захапе веднага за гушата и кръвчицата ти ще изтече още там.

— Репортажът по новините не е истинския проблем и ти го знаеш — продължи Слоун. — Истинският проблем е в намереното от Арти Уато. Няма мъж или жена от съдебните заседатели, който да не си задава сериозно въпроса дали не сме извършили убийство.

— Не, няма да ти позволя да го направиш.

Слоун нямаше друг избор, освен да изостри играта.

— Нямам ли законното право да свидетелствам в своя полза?

— Ана също има права и като неин адвокат аз трябва да я защитавам.

Слоун погледна Ана, която най-сетне рече:

— Той е прав. Нямаме какво повече да губим.

Харпър изруга и рече:

— Искам да се запише в протокола, че това е дяволски калпава идея.

 

 

— Мистър Флеминг, възнамерявате ли да призовете друг свидетел? — попита съдията Уейнън точно в един часа.

— Да, Ваша чест — кимна Харпър, — но първо бих искал да дойда до писалището ви.

— Направете го — даде знак съдията.

Слоун видя как Ричард Хенеси, следвайки обичайната процедура, се присъедини към Харпър. Не бе обаче обичаен начинът, по който бе разцъфнал в усмивка. Поведението му бе такова, сякаш бе победил защитата и в интерес на истината Слоун не можеше да оспори това. Дори и да живееше до сто години, Слоун никога нямаше да забрави гледката на изхвърления от морето вързоп. Какви бяха шансовете нещо, изхвърлено в морето, да се върне отново на брега? Може би бе виновна бурята, а може така да бе разпоредила съдбата, може би самият той щеше да полудее, ако не се съсредоточеше върху нещо друго.

Юристите се оттеглиха от писалището и Слоун се взря в безупречния вид на Хенеси — от скъпия костюм до мокасините му. Кой знае защо се сети, че в началото на седмицата същите тези мокасини бяха покрити с прах, а подобен прах бе забелязал и по яхтените обуща на Джейк Лугарик. Мислите за праха, за всичко друго, освен за процеса, изчезнаха, когато Слоун чу да викат името му. Надяваше се да не стане предвестник на Второто пришествие.

С разтуптяно сърце, с ръка върху Библията Слоун се закле да казва истината, само истината и нищо друго, освен истината. Сетне отиде до свидетелската банка и седна, заслушан в обръщението на съдията към съдебните заседатели.

— Бях информиран от адвоката от защитата, че Ана Рейми няма да свидетелства в този процес. Това не би могло да се тълкува по никакъв начин като признак на вина. Нещо повече, вие сте задължени от закона да издадете присъда, основавайки се на дадените, а не на недадените показания. Разбирате ли всички това?

Журито увери съдията, че разбира думите му.

— Можете да продължите, мистър Флеминг.

Докато гледаше как Харпър се приближава, сърцето на Слоун заби по-полека, обзе го спокойствие. Независимо от изхода на процеса, щеше поне да е доволен, че бе направил всичко, което бе по силите му. Един поглед към Ана — красивото й лице, нежните й сини очи, които го гледаха — го убеди, че бе постъпил правилно. Щеше да намери начин да накара съдебните заседатели да разберат, че чувствата му към Ана и нейните към него не бяха обикновени, а чисти, не вулгарни и омърсени.

Уверено, сякаш идеята Слоун да свидетелства бе лично негова, Харпър започна:

— Мистър Маршъл, моля разкажете на съда как се запознахте с Ана Рейми.

— Ние бяхме и сме съседи.

— Всъщност вие сте наел хижата на фаропазача, а тя — най-близката до нея къща, където е живяла със съпруга си до смъртта му, нали?

— Точно така.

— Двата имота са отдалечени един от друг, нали така?

— Да.

— Тогава как се срещнахте?

— Имах навика да тичам всяка сутрин по плажа. В началото на юни забелязах там една жена, която търсеше раковини.

Слоун прецени, че бе по-добре да не разказва как я бе наблюдавал скришом, как й бе оставял раковини, докато накрая не бе уловен на местопрестъплението.

— Значи сте заговорил Ана, защото сте преценил, че това е нормално за съседи?

— Да — отвърна Слоун, макар да знаеше, че истината бе изопачена, макар и малко. Когато я заговори, той вече бе в някакви отношения с нея.

— Как ще охарактеризирате отношенията си с Ана Рейми през по-голямата част от лятото?

— Бяхме приятели. Срещахме се и разговаряхме многократно. От време на време дори й носех раковини. Когато успявах да намеря цели.

— Разбрахте ли, че тя се опитва да намери някакъв точно определен тип?

— Да. Цяла, с две черупки.

— Казвала ли ви е защо търси именно такава?

Преди да отговори, Слоун погледна към Ана. Спомняше си, сякаш бе вчера, как седеше с нея на плажа и тя първо неохотно, но сетне пламенно изливаше душата си. Сигурен бе, че тя също си спомняше.

Той с мъка откъсна очи от нея и рече.

— Тя символизираше за нея оцеляването.

— А вие разбрахте ли по някакъв начин защо оцеляването бе толкова важно за нея?

— Да. Опитваше се да преодолее известни трудности в живота си. Съпругът й бе болен и бракът й не вървеше.

— Поради болестта на мъжа й ли не вървеше бракът й?

— Възразявам, Ваша чест…

— Ще поставя въпроса другояче. Тя обясни ли каква е била, по нейно мнение, причината за невървенето на брака й?

— Да. Поради здравословните си проблеми съпругът й се бил затворил в себе си. А самоизолацията му й действала болезнено.

— Не е ли вярно, че в този момент от живота си вие също сте бил погълнат изцяло от проблема за оцеляването? Че сте се опитвал да преодолеете ужасите, изживени по време на пленничеството си в Бейрут, мъченията, които сте преживял?

— Да — отвърна едва доловимо Слоун.

— Значи вие двамата започнахте това приятелство на базата на общия си стремеж към оцеляване?

— Да.

— Но е дошло времето, когато вие двамата сте осъзнали, че сте станали повече от приятели. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— И какво направихте тогава?

— Решихме да не се срещаме повече.

— Защо?

— Защото и двамата ни безпокоеше етичната страна на въпроса. Тя бе омъжена жена. И двамата го знаехме твърде добре.

— И в крайна сметка вие решихте, че най-доброто разрешение да се справите с деликатната ситуация ще е да напуснете завинаги Кукс Бей, така ли?

— Да.

— Но преди да го направите, двамата станахте любовници, нали?

— Да.

Той отново едва прошепна думата, ала този път залата бе тъй смълчана, че всички успяха да я чуят.

— Защо?

Слисаният Слоун погледна Харпър.

— Имате предвид защо сме станали любовници?

— Точно така. Вие вече казахте пред съда, че сте се борили срещу това, че и двамата сте се опитвали да постъпите съгласно морала, ала изведнъж на двайсет и първи август вашите задръжки, моралът ви сякаш отлитат право през комина.

Слоун прокара пръсти през косата си.

— Вижте какво, не сме го планирали предварително. Това просто се случи. Срещнахме се случайно на плажа и…

Той замълча, въздъхна, опитваше се да намери онези думи, с които да накара журито да разбере.

— Борихме се срещу чувствата си толкова дълго, а Ана бе тъй уморена емоционално и физически… всъщност и двамата бяхме в такова състояние. И двамата знаехме, че вероятно няма да се видим отново. Двайсет и първи бе петък, а аз трябваше да замина в понеделник сутринта. Още от самото начало бе ясно, че нямаме пред себе си никакво бъдеще. Бракът й не бе най-добрият на света, ала тя му бе предана.

Слоун отново пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че и двамата сме преценили, че това е била последната и единствената ни възможност.

— Как се чувствахте след това?

— Не съжалявах за случилото се — рече Слоун, — ала се чувствах зле, че станах съучастник на Ана в пристъпването на принципите й.

— Изпитвахте ли угризения за това, което сте сторил на Джак Рейми?

— Разбира се. Аз харесвах Джак Рейми. Не бих рекъл, че одобрявах начина, по който се бореше с болестта си — той нараняваше дълбоко Ана — но го уважавах за това, че се справяше с една трудна ситуация.

— Защо отидохте в дома на Рейми по-късно същата вечер, вечерта, в която, както стана ясно, е починал Джак Рейми?

— Безпокоях се за Ана. Както казах одеве, тя не е неморална жена и знаех, че ще страда от случилото се между нас. Трябваше да разбера дали е добре.

— И добре ли бе?

— Беше разстроена, разбира се. И двамата бяхме разстроени.

— Колко време останахте там?

Слоун вдигна рамене.

— Между пет и десет минути.

— Влизахте ли изобщо онази вечер в дома на семейство Рейми?

— Не.

— Последен въпрос. Какво изхвърлихте онази нощ в морето?

— Раковина. С две черупки. Бях намерил една следобеда и й я занесох, но както казах, тя бе твърде разстроена и аз забравих да й я дам. След като си тръгнах от къщата я изхвърлих в морето. Видя ми се един подходящ край за раковината и за нашите отношения.

— Нямам повече въпроси — рече Харпър и се върна на мястото си.

Няколко мига никой не помръдна в залата. Дори и слънчевите лъчи сякаш бяха замръзнали по стъклата на прозорците в очакване да видят какво ще се случи.

Бавно, противно на обичайния си пъргав маниер, Ричард Хенеси се надигна и също така полека се запъти към Слоун. Блестящите му, този път излъскани от праха мокасини кънтяха кухо — и заплашително, помисли си Слоун — по пода. Прокурорът му приличаше на ловец, който дебне жертвата си. Може би Харпър щеше да се окаже прав. Може би решението му да свидетелства не бе чак дотам правилно.

— Нека изясним нещата — започна Хенеси и внимателно издърпа първо единия, а после и втория маншет на ризата си.

Като чу тона на обвинителя, почти саркастичен, Слоун се стегна. Да, освен ако не грешеше, решението му да свидетелства бе очевидно погрешно.

— Двамата сте се срещнали на плажа. Между другото, колко често се срещахте?

— Нередовно. Случайно.

Слоун реши, че бе най-добре да не казва, че в началото нередовността на срещите им по скоро приличаше на разписание. Нито пък спомена за бележките, които си изписваха по пясъка, когато не успяваха да се срещнат.

— Значи двамата сте се срещали случайно на плажа, станали сте добри приятели и в един ясен ден сте разбрали, че сте се превърнали в повече от приятели, вярно ли е?

— Да, вярно е.

— И кое ви накара да решите, че сте повече от приятели?

Слоун си спомняше твърде добре как държеше ръката на Ана в своята, как и двамата се бяха сепнали от чувствата, които предизвика този обикновен жест, ала нямаше намерение да споделя всичко това с Хенеси, затова премълча истината.

— Всъщност нещата са се развивали постепенно.

Хенеси кимна.

— Аха, постепенно. И предполагам тя пак така постепенно ви е разказала, че бракът й не върви, за това, че съпругът й се е отчуждил, за това колко зле се е чувствала? И вие, пак така постепенно сте излял душата си пред нея за това как сте бил заложник, как сте рухнали пред мъченията.

Последното разбира се не бе вярно, но Слоун нямаше намерение да разкрива пред Хенеси повече неща от личния си живот. Затова го изгледа с леден поглед и кимна:

— Нещо такова.

— Ваша чест — намеси се Харпър, — прокурорът разпитва наново, а не води кръстосан разпит.

— Мистър Хенеси, долавям у вас известна липса на уважение към този свидетел и нямам намерение да търпя подобно нещо в този съд.

Хенеси се сепна и се опита да си даде вид на невинен църковен хорист.

— Нямал съм такива намерения, Ваша чест. Моите извинения към съда и към мистър Маршъл.

Слоун изобщо не се подлъга от искреността на извинението, а продължи да наблюдава предпазливо ловеца.

Съдията Уейнън, също тъй неубеден от искреността на извинението, рече:

— Продължете, мистър Хенеси.

— Да, Ваша чест — кимна прокурорът и насочи отново вниманието си към Слоун. — Мистър Маршъл, вие вече заявихте, че Ана Рейми ви е казала колко лошо е било здравословното състояние на мъжа й.

— Точно така.

— Освен това сигурно ви е казала, че я е помолил да му помогне да сложи край на живота си?

— Протестирам, Ваша чест. Подобно нещо не е споменавано.

Хенеси го контрира.

— Този съд бе осведомен, че двамата са разговаряли свободно за личния си живот. Имаме правото да научим доколко са си споделяли.

Съдията Уейнън се замисли и отсъди:

— След като обвинението поддържа тезата, че бележката е вдъхновила евентуално убийство, и след като мистър Маршъл е решил да застане на свидетелската банка, мисля, че съдът има правото да узнае дали той е знаел за молбата на Джак Рейми за самоубийство.

— Но, Ваша чест…

— Вече постанових, мистър Флеминг.

Хенеси с удоволствие повтори въпроса си.

— Каза ли ви тя за бележката, която съпругът й е написал?

Слоун почувства как в гърлото му застава буца.

— Да, каза ми.

Залата зашумя.

— При какви обстоятелства ви съобщи това?

— Не разбирам въпроса ви.

— Къде ви го каза? Кога ви го каза? Как ви го каза?

Слоун се размърда на стола си, за да спечели малко време.

— Тя дойде в хижата на фара. За пръв и единствен път. — И побърза да добави: — Беше разстроена.

— Разстроена ли бе?

— Разбира се, че бе разстроена. Съпругът й току-що я бе помолил да му помогне да сложи край на живота си!

— Чакайте да видим дали съм разбрал правилно. Съпругът на Ана Рейми я помолил да му помогне да се самоубие и тя, вместо да отиде при някой от семейството или при приятели, при свещеника или лекаря, които биха могли да помогнат при очевидната му депресия, тя изтичва при любовника си.

— Не бяхме любовници!

— Ваша чест, мистър Хенеси издевателства над свидетеля.

— Мистър Хенеси… — предупреди го съдията.

— Ще се изразя по-иначе — омекна прокурорът. — Тя изтичва при мъжа, когото иска да направи свой любовник, но не може поради етични съображения. Това вярно ли е, мистър Маршъл?

— Мистър Хенеси… — повтори съдията.

— Извинете, Ваша чест.

— Тя бе разстроена — повтори Слоун в отговор на прокурорския въпрос.

— Това вече го казахте — отвърна Хенеси. — И каква беше вашата реакция спрямо тази молба за самоубийство?

— Бях тъй смаян и разстроен, както и Ана.

— Влюбен ли сте в Ана Рейми?

Въпросът сякаш се нахвърли върху Слоун.

— Да — отвърна той.

— А тя казвала ли ви е някога, че ви обича?

Слоун погледна към Ана, погледът му потъна в нея. Чудеше се дали разбира колко много му се искаше да може да отговори утвърдително. Но не можеше.

— Не — отвърна Слоун и изпита поне подобие на удоволствие, че не бе доставил на прокурора очаквания от него отговор.

Очевидно изненадан и разочарован, Хенеси все пак се опита да спаси поне онова, което можеше.

— И докъде можехте да стигнете в тази своя любов към нея?

— Протестирам!

— Протестът се приема!

— Оттеглям въпроса — рече Хенеси и пое обратно към банката на обвинението. Жестовете и походката му издаваха, че бе приключил със свидетеля.

Слоун въздъхна — резултатът можеше да бъде и много по-лош — и се изправи. Неочаквано Хенеси се спря театрално на половината път и се обърна. Шестото чувство на Слоун, онова, което винаги го бе предупреждавало за приближаваща опасност, се обади ясно и силно.

— В нощта, когато вие и Ана Рейми станахте любовници, може би докато я държахте в обятията си, а може би по-късно, когато сте отишъл у дома й да видите дали е добре, някой от двама ви спомена ли за молбата на Джак Рейми?

В залата се бе възцарила пълна тишина. Всички сякаш се бяха устремили напред, за да уловят отговора. Коленете на Слоун омекнаха. При следващия въпрос на Хенеси имаше чувството, че ще се строполи на земята.

— Спомена ли някой, че за всички ще е най-добре, ако Джак Рейми умре?

Това бе добре изчислен изстрел в тъмен тунел, но той улучи в десетката. Да, прокурорът го захапа кръвнишки за шията, досущ както бе предвидил Харпър. Слоун си помисли да излъже, в крайна сметка така и щеше да направи, само че мълчанието му или може би изуменият му вид, подсказаха на Хенеси, че бе улучил в целта. Прокурорът дори не си направи труда да прикрие радостта си. Залата бе притихнала като гробница.

— Да или не, мистър Маршъл.

— Не мога да отговоря на въпроса само с да или не.

— Просто да или не, мистър Маршъл.

— Иронията на съдбата не ни подмина, но…

Леденият тон на Хенеси прекъсна опита на Слоун да отговори.

— Да или не!

— Да!

В залата изригна истинска какофония. С огромно самодоволство Хенеси рече:

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

Съдията погледна към Харпър, който предизвикателно рече:

— Нямам въпроси.

Чак когато слезе от свидетелската банка с разтреперени нозе, Слоун разбра докъде се простираше хитростта на Хенеси. Той не бе задал нито един въпрос, който би му дал възможността да отхвърли своята, тяхната вина. Ала и неговият собствен адвокат не бе задал този въпрос направо.

 

 

На следващата сутрин — хладна с щипещ вятър есенна събота — делото бе предадено на състава от съдебни заседатели, след като прокурорът и адвокатът произнесоха своите дълги и пламенни заключителни пледоарии.

Обвинението поддържаше тезата, че макар Джак Рейми да е обмислял идеята за самоубийство, парализата не му е давала възможността да сложи край на живота си по такъв начин, по какъвто е установено, че е умрял. Нещо повече, само двама души са имали мотиви, средствата и възможността да го направят и тези двама души са разговаряли в нощта, когато Джак Рейми е предал Богу дух, че за всички ще бъде по-добре, ако той почине.

Напомнянето на признанието на Слоун се стовари тежко върху залата и предизвика нова вълна от коментари и шушукания, които дори и думите на Харпър не успяха да заглушат. Харпър поддържаше тезата, че доказателствата срещу Ана и Слоун са само косвени, че убийството не е задължително продължение на изневярата, че никой не може да докаже със сигурност дали Джак не се е самоубил и че двамата не са се наговаряли да прикриват никакви действия.

След това съдията предаде делото за решение на журито и започна очакването.

Наближаваше единайсет и половина, когато тихият, напълно потиснат квартет влезе в кабинета на Харпър. Той отиде веднага до бюфета, наля си питие и попита останалите дали ще го последват. Всички отказаха. Слоун свали сакото и връзката си и ги постави на облегалката на стола, върху който сетне се отпусна и стисна с ръце челото си. Ана застана със скръстени ръце до прозореца. Мерилин отиде в кухнята да направи сандвичи, до които никой не пожела да се докосне.

— Кое е по-добре: журито да вземе бързо решение или да умува дълго? — попита Слоун след няколко минути пълна тишина.

Харпър, който необичайно за себе си крачеше неспокойно из стаята, въздъхна:

— Както съм твърдял винаги, няма начин да се отгатне поведението на журито, но колкото по-дълго заседава, толкова по-неспокоен ставам.

Забележката му сякаш даде тона на настроението през целия дълъг следобед.

В дванайсет и трийсет Слоун въздъхна.

— Вината е моя. Не биваше изобщо да давам показания.

— Ти направи онова, което е трябвало да сториш.

Ана се обърна и погледът й срещна погледа на Слоун.

— Аз ти дадох моето съгласие. Значи вината е колкото твоя, толкова и моя.

— Аз ви оказах натиск — на теб и на Харпър — и всички го знаем много добре.

— Вижте какво, хайде да не си губим времето във взаимни обвинения — въздъхна Харпър.

Вместо това си губиха времето за маса други неща. Крачеха из стаята. Зяпаха пред прозорците, към телефона. Опитвайки се да запази и малкото здрав разум, който му бе останал, Слоун започна да брои юридическите томове в кабинета на Харпър, но скоро се отказа — не можеше да се съсредоточи дори върху толкова елементарна задача. Истината бе, че в ума му кънтяха железни решетки, вдишваше миризмата на фекалии, бореше се с клаустрофобичното си чувство, което най-накрая го катапултира от стола му. Отново закрачи из стаята и отиде до бара, където се възползва от предишната покана на Харпър и си наля питие.

В един и половина, сякаш подхващайки нишката на току-що прекъснал разговор, Слоун рече:

— Всичко тръгна надолу, когато се появи историята за Бейрут. Как, по дяволите, Хенеси е получил достъп до секретни материали?

— Сега вече това не е важно — отвърна Харпър. — Направил го е и толкоз.

При споменаването на Бейрут Ана, която бе на ръба на рухването, погледна Слоун. Колкото и да бе невероятно, но дори и при тези изключително тежки обстоятелства, на нея й се прииска да се хвърли в обятията му, да почувства силата му, да вкуси отново сладостта на устните му. Сега навярно щяха да миришат на алкохол, което си бе в реда на нещата, защото дори само като ги гледаше, тя се опияняваше. Но не достатъчно. Искаше да изтрие от съзнанието си образа, който просто не напускаше съзнанието й — образа на вързопа със спринцовката, банката инсулин, черния колан и жълтия шал. Защо не си бе останал погребан в морето?

Не, това бе невероятно, мислеше си Слоун. Ето го тук, изправен пред опасността да получи доживотна присъда, а единственото, което го вълнуваше, бе да вземе Ана в обятията си — да я прегърне, да я целуне, да я люби. Може би това му желание имаше смисъл, ако се вземе предвид фактът, че възможностите му да бъде с нея бяха толкова нищожни. Бе разбрал, че каузата им бе отчаяна, още щом морето изхвърли на брега веществените доказателства. По дяволите, защо не си бяха останали в морето?

Иззвъняването на телефона накара и четирите сърца в стаята да замрат в очакване. Мерилин, която прибираше чиниите с едва докоснатите сандвичи, погледна към телефона, към Харпър и отново към телефона. Тя остави чиниите и се запъти към писалището.

— Добър ден. Кабинетът на Харпър Флеминг. Един момент, моля — обърна се към Харпър и рече: — Мисис Дъглас.

Ана изпита едновременно и облекчение, и отчаяние. Но най-вече усещаше как рухва. Най-сетне това щеше да се случи. Щеше да се разпадне, парченце по парченце. Или може би щеше да рухне с една голяма въздишка и изведнъж. А може би и не — ако продължеше да се движи. Така й нашепваше инстинктът, затова се запъти към вратата.

— Ана? — рече Слоун.

Тя се спря, обърна се и се усмихна.

— Кажи на Харпър, че ще бъда в двора.

Не спомена, че се нуждаеше да остане насаме, но Слоун го разбра. Може би и той имаше нужда от същото. Не, имаше нужда да мисли. Да мисли ясно. Нещо, което не бе в състояние да прави в нейно присъствие.

Когато телефонът позвънеше отново, то щеше да бъде несъмнено, за да съобщят, че съдебните заседатели са взели решение. Времето му изтичаше, ведно с възможностите.

Пристъпи към прозореца и забеляза Ана. Беше се спряла до градината, потънала в цветя. Слоун прогони от съзнанието си всички мисли и образи, освен този на жената, която се взираше в пространството. Имаше мигове, досущ като сегашния, когато той почти можеше да си внуши, че е още пленник, а тя — една от множеството му фантазии.

Чуваше как в другия край на стаята Харпър говореше тихо с жената, която несъмнено обичаше, жената, загрижена за своята снаха. Харпър я успокояваше, казваше й, че всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред ли?

Да, ще бъде, помисли си Слоун. Той щеше да го постигне. Може би тъкмо това бе възнамерявал, особено след като бе видял веществените доказателства, изхвърлени на брега.

И докъде можехте да стигнете с тази своя любов към нея?

В съзнанието му кънтеше въпросът на прокурора, можеше да му отговори, че би стигнал докрай. И докато все още се боеше донякъде, че ще го затворят, то с друга част от съзнанието си той знаеше, че би могъл да издържи на онова, което щеше да направи. В известен смисъл това бе символично възцаряване на справедливостта. Защото поради слабостта си той почти сигурно бе причинил смъртта на друго човешко същество. И вместо да бъде наказан за това, го бяха наградили с Почетния медал на Конгреса. А сега щеше да прекара остатъка от живота си в затвора за убийство, което не бе извършил, но като го признаеше, щеше да спаси жената, която обичаше.

Обзето някакво необичайно, но чудесно спокойствие.

Когато чу Харпър да затваря телефона, той се обърна и му каза:

— Искам да ти кажа нещо.

По същото време, докато Слоун говореше с Харпър, Ана вдигна лице към хладния есенен вятър, който духаше тъй волен, тъй примамливо волен. Свободен. А от загубата на всички ценени от нея свободи я делеше само едно телефонно обаждане. Слоун също щеше да загуби свободата си, а на него вече му се бе стоварило достатъчно пленничество. Тя дочу в далечината как морето нашепваше въпроса, който прокурорът бе задал по-рано.

„А тя казвала ли ви е някога, че ви обича?“

„Не… Не… Не…“

Обзе я някакво необичайно, но чудесно спокойствие. Не, тя не бе изричала тези думи, но в този момент знаеше, че никакви други слова не биха могли да бъдат по-верни. Тя обичаше Слоун и поради това нямаше да позволи той да страда, след всичките страдания, които бе преживял, за едно престъпление, което не бе извършил. Тя бе причината за смъртта на Джак. Неговата смърт бе плод на нейното безумие. Кръвта му бе изцапала само нейните ръце. Затова тя единствена щеше да плати цената.

Бавно, но решително, Ана се запъти към къщата. С всяка стъпка свободата се отдалечаваше все повече и повече от нея. При влизането си тя погледна първо Слоун — един дълъг, изпълнен с копнеж поглед — и сетне рече на Харпър:

— Искам да поговоря с теб насаме.

 

 

Разговорът й с Харпър не мина така, както си го бе наумила, помисли си Ана на път за съдебната зала. Той бе изслушал мълчаливо, без вълнение нейното признание и сетне й бе казал спокойно:

— Разбирам. Има нещо, което ще трябва да обсъдим със съдията колкото е възможно по-скоро.

Двамата се качиха в колата на Харпър и поеха към съда. Мерилин и Слоун по искане на Харпър бяха заминали преди още тя и Харпър да бяха говорили, което бе странно. Защо ще поиска Харпър Мерилин и Слоун да се завърнат в съда, преди още тя и Харпър да са разговаряли? Да, тя разбираше, че бе необходимо да се съобщи на съдията това ново развитие на събитията, но Харпър бе наредил на Мерилин и Слоун да се върнат в съда преди още да бе разбрал за него. Неочаквано й хрумна нещо и тя се обърна към Харпър:

— Да не би съдебните заседатели да са взели решение?

Харпър я погледна, лицето му непроницаемо.

— Доколкото ми е известно — не.

Значи не бе това, помисли си Ана, но нещо се бе случило, нещо, което нямаше никакъв смисъл. Хрумна й нова, не по-малко тревожна мисъл; тя се основаваше на факта, че неведнъж, а дважди Слоун й бе казал, че всичко ще бъде наред. Не, той нямаше да направи такова смахнато нещо като да признае, че е убил Джак.

— Слоун да не… ъъъ… би да ти е казал нещо? — попита тя, опитвайки се въпросът й да прозвучи съвсем случайно и небрежно.

— В какъв смисъл?

„В какъв смисъл?“, завъртя се въпросът му в съзнанието й, преди да отговори:

— Няма значение.

Не промълвиха и дума повече, преди да стигнат до сградата на съда, ала с всяка измината миля Ана се убеждаваше все повече и повече, че нещо не бе наред. Дори и представителите на пресата, които обикновено жужаха край нея като ято оси, я поздравиха.

Беше точно два часа и десет минути, когато влязоха през вратите на съда. Мерилин бе първият човек, когото Ана забеляза. Очевидно ги чакаше, защото се втурна веднага към тях. Слоун не се виждаше наоколо.

— Съдебните заседатели току-що са взели решение.

Сърцето на Ана се сви. Сега, след като бе взела решението да признае вината си, не искаше жертвата й да отива напусто. И странно, бе още по-решена да го направи, отколкото преди.

— Не е още късно, нали? — попита тя.

Без да намалява крачка, сякаш изобщо не бе чул Ана, Харпър даде красноречива воля на собствените си чувства:

— По дяволите!

— Страхотно точно изчислено по време, нали? — рече Мерилин.

— Свърза ли се със съдията Уейнън?

— Опитах, но вече му били съобщили за решението на журито и бил тръгнал към съда.

— Вече в кабинета си ли е?

— Последният път, когато попитах — преди пет минути, още го нямаше.

— Къде е Слоун?

— В съдебната зала. Препълнена е. Очевидно е плъзнал слух за решението. Всички, особено пресата, се трупаха да не изтърват местата си.

— Още не е късно, нали? — попита отново Ана.

Този път отговорът на Харпър бе предотвратен от Джейк Лугарик, който се появи сякаш отникъде.

— Как се чувствате в навечерието на произнасянето на присъдата? — попита той Ана.

— Без коментари — рече Харпър и побутна Ана напред; бързите им стъпки кънтяха като изстрели по пода.

— Боите ли се или сте уверена в добрия изход? — настоя репортерът.

— Махнете се от пътя ни. — Харпър го бутна настрани.

— Окей, окей — кимна Лугарик и изостана, но не и толкова, че да не подслуша последвалия разговор.

— Късно ли е вече? — попита пак Ана, докато влизаха в препълнената зала.

— Не — рече той и се обърна отново към Мерилин: — Иди и провери отново за съдията. Искам да се срещнем с него, преди да е започнало заседанието.

Джейк Лугарик се намръщи. Тримата вече крачеха по прохода между редиците пейки.

Ричард Хенеси с напълно самоуверено изражение, вече бе заел мястото си на прокурорската банка. Приставът изненадващо прикани всички да станат. Веднага след това съдията влезе и се запъти към стола си.

Харпър изруга и извика още от прохода:

— Ваша чест, трябва да поговоря с вас.

Харпър успя да привлече вниманието не само на съдията, но и на всички в залата, особено на Ричард Хенеси и Джейк Лугарик. Още докато Харпър говореше, секретарката на съда, чието объркано изражение предполагаше, че не е знаела за възобновяването на заседанието, се приближи към съдията Уейнън с искането на Харпър.

Съдията погледна Харпър.

— Съжалявам, мистър Флеминг, не знаех, че сте искал среща с мен.

— Мога ли да се приближа?

— Разбира се.

Докато Ана се отпускаше на стола си, Харпър, следван по петите от Хенеси, пристъпи напред. Слоун погледна Ана и й се усмихна окуражително.

Ана отвърна на усмивката му, защото знаеше, че бе взела правилното решение. Но дори и да бе така, сега вече настъпваше часът на истината и тя се боеше. Казваше си, че това е нормално, всеки би се боял при подобни обстоятелства. Но каквото и да се случеше оттук нататък, тя щеше да го преживее. Оцеляването бе най-доброто нещо, което владееше.

Слоун също съзнаваше, че е преминал своя Рубикон. Оттук насетне нямаше връщане назад. Нито пък го желаеше. Това, което правеше, беше правилно. Но въпреки това сърцето му биеше уплашено. Казваше си, че това е нормално усещане и че ще преживее всичко, което бъдещето му готвеше.

Макар нито Ана, нито Слоун да можеха да чуят ясно какво се обсъждаше около бюрото на съдията, те все пак долавяха откъслечни думи. Достатъчно да предположат, че съдията бе изненадан. Крайно нередно — рече той дважди, а прокурорът бе ядосан: „Заговор… да защити… да се забави процесът…“. И на Ана, и на Слоун им направи впечатление, че по време на целия процес Хенеси се бе опитвал да убеди съда във виновността им, а сега, след като защитата признаваше вината, поне наполовина, той изглеждаше разстроен.

— Какво става? — прошепна Моник на Лугарик.

— Не знам, но имам странното чувство, че скандалът току-що избухна.

Хенеси още протестираше тихо пред съдията, когато той рече:

— Господа, върнете се по местата си.

— Но, Ваша чест… — понечи да продължи прокурорът.

— Идете си на мястото, мистър Хенеси.

Двамата юристи се подчиниха, а залата тихо зашумя. Очевидно всеки присъстващ си имаше собствени предположения за това, което ставаше. Съдията удари с чукчето и се обърна към банката на защитата.

— Мистър Слоун — на Ана й се видя странно, че съдията се обръщаше към Слоун, след като тя бе признала вината си, — вярно ли е твърдението ви, че вие, действайки сам, сте убил Джак Рейми?

— Да!

— Не! — изкрещя Ана.

Не можеше да повярва на чутото. Погледът й умоляваше Слоун да не прави това.

— Мисис Рейми — попита съдията Уейнън, — вярно ли е твърдението ви, че вие, действайки сама, сте помогнала на съпруга си да сложи край на живота си?

— Да — рече тя и непокорно додаде: — Слоун няма нищо общо с това.

Слоун не можеше да повярва на чутото. Не можеше да я остави да прекара остатъка от живота си в затвора. И нямаше да го допусне!

— Ваша чест, тя лъже — рече Слоун.

Хенеси скочи на крака.

— Ваша чест, очевидно е, че и двамата са виновни и сега всеки се опитва да отърве другия. Нека съдебните заседатели, съобщят решението си. Нека…

Съдията удари с чукчето.

— Тишина! — извика той и към прокурора, и към залата, но със същия успех можеше да опита да надвика бурята.

Никой не искаше да чуе и дума. Гласовете се надигаха в нестроен хор все по-високо и по-високо, а половината репортери се втурнаха към изхода.

По-късно те щяха да съжаляват за привързаността си, защото в мига, в който залата избухна, една самотна фигура започна да си проправя път напред. Спокойна, примирена, тя се движеше незабелязана от никого. Поне докато не премина перилата, които отделяха галерията от онази част, отредена само за участниците в процеса.

Бавно, един по един, гласовете стихваха, а ръката на съдията Уейнън, която се бе уморила да удря с чукчето, увисна във въздуха. Той първо усети тишината, а сетне забеляза и жената, която бе застанала до банката на защитата.

— Те не са го убили — рече тя. — Аз го направих.