Сандра Канфийлд
Забранена страст (6)

Шеста глава

Юни

Когато забеляза жената, Слоун замръзна на място. През последните няколко месеца бягаше по този плаж всяка сутрин и никога досега не бе срещал тук друго човешко същество. А ето че това се случи и бе малко обезпокояващо, защото разрушаваше илюзията му, че бе сам на този свят. Да бъде сам в собствената си компания, да слуша само вътрешния си глас — това бе отдавна закъснял оздравителен процес. Напоследък се чувстваше по-добре, нещо, за което трябваше да благодари на Харпър. Ако дългогодишният му приятел не бе настоял да дойде при него в Кукс Бей, той може би още щеше да кръстосва страната в състояние на емоционален хаос. И все пак, още бе далеч от пълното си възстановяване, а и част от него възропта срещу натрапването на тази жена на неговия плаж.

Гледаше я как стои до глезени в пяната на прииждащия прилив, как подскача в някаква забрава. Водата се плискаше по крачолите на белите й джинси, навити почти до коленете. Слоун от опит знаеше, че по това време на утринта водата е студена, а и жената го доказваше, защото се бе обгърнала с ръце, облечени в черен пуловер. Масленожълт шал бе обвил шията й, краищата му плющяха на хапещия бриз. Вятърът рошеше гъстите й, златни къдри, които блестяха като скъпоценности под силното, топло слънце.

Изведнъж жената се наведе, мушна пръсти във водата и взе нещо. Огледа го, намръщи се — дори и от разстояние Слоун видя, че ъгълчетата на устните й се спуснаха надолу — сетне го върна отново в морето. След това жената излезе от водата, отмахна къдрите от челото си и се зае със сериозно претърсване на плажа. За броени секунди тя събра няколко предмета от пясъка, ала ги изхвърли всичките, пак с очевидно презрение и разочарование.

Слоун се досети, че търсеше раковини и реши, че не бе избрала най-подходящото място за това. В този район имаше няколко пясъчни плажа, ограбвани от алчното море. Съвсем малко разновидности раковини се изхвърляха на брега — най-вече черупки от раци, миди и стриди, а и те бяха повечето парчета. Понякога черупка от яйце на морска лисица или някой морски таралеж се намираха сред купчините бели, прилични на корали водорасли, или пък някой сюнгер, но обикновените черупки далеч надхвърляха необикновените.

Тъй като не искаше тя го види, че я гледа, Слоун се прикри зад купчина лъскави, сиви скали. Приличаха му на отдавна излезли на сушата делфини. Беше си измислил и приказка за тях. Някой милостив бог, вместо да ги остави да умрат, ги бе превърнал в неодушевени образци на красотата. Зад този паметник на природата се криеше заливче, прикрито от още скали и от висок каменен бряг, който стърчеше досами морето. Това бе уютно местенце, където Слоун често идваше, за да се отърве от клаустрофобичните покои на къщичката на фаропазача.

Без да се обезкуражи от невзрачния си добив, жената продължи да търси, поглеждаше тук и там из едрия пясък и оплетените водорасли, изхвърлени на брега. От време на време вземаше някоя раковина, но след като я разгледаше, я хвърляше обратно. После продължаваше нататък и повтаряше същия процес отново и отново.

Слоун предположи, че търсеше цели раковини. В един момент, когато разрошените й от вятъра къдри не пожелаха да се отмахнат от челото й, жената свали шала от шията и го върза на главата си. По цвят съвпадаше напълно с цвета на косата й.

Постепенно, докато утринното небе се изпълваше с цветовете на изгрева — перлено розово, дълбоко синьо, меко лилаво и с ивици канелено кафяво — Слоун осъзна, че тази жена не бе заета с някакво празно, безсмислено търсене. По-скоро тя извършваше някакво свещенодействие, бе отдадена на някаква пречистваща мисия. Целеустремена, тя изглежда не можеше да се примири, докато не намери желаната раковина. Слоун можеше само да се почуди на мотивираността й, макар и да се питаше защо нещо — нейната напрегнатост ли, ритуалистичната й отдаденост ли? — го караше да продължи да я наблюдава.

Жената продължи да търси, макар все по-често да поглеждаше часовника си. Слоун предположи, че трябваше да бъде някъде в уречен час и че времето й свършваше. Къде ли трябваше да отиде? И дали трябваше да си замине, преди да е намерила цяла раковина? Отговорът на втория му въпрос дойде след малко. Тя рязко се наведе, взе нещо от пясъка и го разгледа върху разтворената си длан. Изражение на чиста наслада — не, просто на детински темперамент — пробяга по лицето й. В следващия миг тя затвори ръка, притисна я до гърдите си, малко над сърцето. Ако Слоун не бе наясно, то той лесно би се заблудил, че в този миг морето я бе дарило с най-рядка ценност. Странно, но той също изпита тръпката на радостта, сякаш сам бе получил някакъв подарък. Мина му през ума, че този подарък бе видяната от него наслада на жената.

Каква странна мисъл.

Колко обезпокоителна и странна мисъл. Тази жена бе напълно непозната, може би никога повече нямаше да я види, което го устройваше. Беше свикнал с изолацията си, с наложеното от самия него усамотение. Не желаеше нищо — дори и спомена за радостта на някаква непозната от едно просто удоволствие — да смущава самотното му съществувание.

С тази мисъл в главата той пое към фара. По целия път обратно обаче не можеше да се отърси от чувството, че току-що бе станал свидетел на нещо необичайно.

Без да усеща, че не бе сама, Ана погледна часовника си. Оставаха само минути до седем, затова тя набързо нахлузи маратонките, разви крачолите на джинсите си и пое бързешком по късата пътека, която пресичаше гората и водеше до къщата. Трябваше да побърза, за да успее да приготви закуската навреме. Да се храни по определен режим бе много важно за диабетика — макар Джак изобщо да не се бе погрижил да поеме тази отговорност спрямо заболяването си. Като си помисли за миналото, тя се запита дали вината за това не бе и нейна.

Отвори ръка и разгледа раковината, сякаш отговорът се криеше в нея. Нямаше го обаче. Раковината лежеше безмълвна върху дланта й. Бяла и в кафеникавосиво, с вълнообразни извивки, изваяни в нежни, но здрави люспи, тя бе малка, но безупречна. Целостта е най-важното, основното нещо. Търсеше само онези раковини, които бяха устояли цели изпитанията и безмилостните атаки на морето. Искаше само онези, които бяха оцелели.

Оцеляване. За съжаление тъкмо в това се състоеше животът. Понякога си мислеше колко бе несправедливо, че не ставаше дума за нещо повече, но така стояха нещата. Беше се специализирала в изкуството на оцеляването, особено след удара на Джак. След като последната частица от достойнството му бе открадната от крадец, приел образа на парализата, той се бе отпуснал както никога досега. За пръв път Ана се почувства близо до критичната точка. Ирония на съдбата — не болестта, нито причинените от нея усложнения, бяха изтънили нервите й до краен предел. Не бе дори и това, че той намираше отдушник на отчаянието си тъкмо в нея, а по-скоро ставаше дума за това, че се бе скрил в свят, в който тя не бе добре дошла — правеше го от години, но това особено се засили след удара. Отказът му да сподели болката си я нарани дълбоко. Тя бе приела брачната клетва насериозно. След като се бяха събрали да делят и добро, и зло, в болестта и здравето не се съдържаха чувства, към които тя би подходила с безразсъдство. Макар и през всичките тези години да се бе чувствала емоционално онеправдана, тя си остана, оставаше си и щеше да си остане до рамото на мъжа си. Дългът и честта го изискваха. Нещо повече, въпреки сериозните му усилия да убие чувствата й към него, частица от нея, онази частица, обитавана от красивите спомени, все още го обичаше. Въпреки това обаче в тази слънчева юнска утрин не й се прибираше у дома. Не искаше отново да се изправи лице в лице с отхвърлянето.

След като премина под надвисналите клони, на дърветата, пред нея се показа къщата, която бяха наели. Тъй като бяха пристигнали късно предишната вечер, тази сутрин й бе предоставила възможността да огледа за пръв път истински сградата. Макар и проста, донякъде недодялана като проект и дух, в нея имаше няколко очарователни черти — тухлена камина, мансарден покрив, дорийски колони, които поддържаха малкия навес над входа. Когато Кари бе почнала да претърсва града в търсене на къща, тя трябваше да се съобразява с три критерия: да е относително голяма; да има дървени подове, но които да може да се движи инвалидна количка, и да бъде близо до морето — колкото по-близо, толкова по-добре. Кари бе открила къща, която отговаряше на всички изисквания.

Най-много от всичко Ана харесваше местоположението й. Съчетанието на гора и море създаваше усещане на уединеност, което много й допадаше. Харесваше й също и онова, което морската сол и вятърът бяха сторили с къщата. Беше стара, обветрена, от което дъските на обшивката й, грозно кафяви, докарани до още по-грозно сиво, изглеждаха сякаш бяха изпитали божия гняв. Едно връз друго, къщата далеч не бе красива, но досущ като раковината в ръката й, като самата Ана, тя бе оцеляла.

След като взе по няколко стъпала наведнъж, Ана влезе в къщата от задния вход. В преддверието свали шала, остави смачканите къдри да се спуснат свободни и изу полепналите с пясък маратонки. Не си направи труда да обуе нещо друго, а зашляпа по чорапи през трапезарията към кухнята. Постави раковината на перваза и се зае да приготвя закуска.

След няколко неуспешни опита — щеше да й отнеме известно време, докато научи къде се намираше всичко — тя успя да свари кафето. Сетне, благодарна на Кари за това, че тъй цялостно, тъй умно бе заредила килера, Ана напълни две купи овесени ядки, покривайки всяка с пресни, яркочервени ягоди. После идваха двете чаши мляко. Тъкмо вече поставяше всичко върху два подноса, когато чу зад гърба си шум. Обърна се.

— Как върви закуската? — попита Кен Ларсен. Макар и да се бе запознала с него само преди час, Ана бе харесала болногледача, когото Кари бе наела. Беше нисък, може би нямаше метър и шейсет, с мускулести ръце, широк гръден кош и купа гъста, чуплива, кафява коса. Притежаваше също така чифт усмихнати кафяви очи и победоносна усмивка. Но по-важното бе, че изглеждаше способен и компетентен. Спазвайки точно разписанието, той бе пристигнал точно в шест, беше направил на Джак инжекцията инсулин и бе подтикнал Ана да направи ранната си разходка, за която бе споменала. В крайна сметка тя имаше половин час за убиване, преди да трябваше да сервира закуската.

— Почти е готова — отвърна Ана и отново погледна часовника си. Бе закъсняла с почти петнайсет минути.

— Той каза, че умира от глад.

Ана знаеше, че Джак бе написал бележка, че е гладен. Освен това подозираше, че не бе толкова гладен, колкото заявяваше. По-вероятно съпругът й знаеше, че бе закъсняла с няколко минути. Можеше да се обзаложи десет към едно, че след като му занесеше закуската, той щеше само да я човъркне оттук-оттам.

— Е, аз тогава да тръгвам. Искате ли да му отнеса закуската?

— Не, няма нужда. Ние винаги се храним заедно.

Споделената трапеза бе един от малкото ритуали, които продължаваха да спазват. Ана не бе много сигурна защо се придържаха към този. Може би истината се състоеше в това, че тя се придържаше към него. Може би не желаеше да се откаже и от този последен символ на нормалния брак, въпреки че той бе престанал да е нормален. Опитваше се да разчупи потискащото мълчание с бръщолевене, ала често се чудеше дали нейната жизнерадост не се струваше и на мъжа й тъй притворна, както и на самата нея, чудеше се и защо си даваше тези усилия.

Кен кимна, сякаш разбираше много добре, и добави:

— Само ще се възползвам от възможността да сменя чаршафите и да приготвя уредите за упражненията.

Ана се почувства длъжна да отвърне:

— Той навярно няма да бъде най-послушният пациент, който сте имал.

Кен се усмихна.

— Оставете на мен това безпокойство.

След всичко онова, което трябваше да направи, предложението на болногледача й се стори като най-доброто предложение, което бе чувала от маса време насам.

 

 

— Мислех, че си гладен — каза Ана десет минути по-късно.

Джак, потънал в инвалидния си стол, докаран до масичката, я изгледа над купата ядки. Гледаше жена си със стоманеносиви очи, които изглеждаха необичайно ясни, забележимо потрепващи на фона на очевидната неподвижност на тялото му. Бе очаквал забележката й. Онова, което не бе чакал, бе слънцето, което нахлуваше през прозореца тъй ярко, че осветяваше косата на Ана тъй силно, че я превръщаше в яркожълт пламък. Десетки къдрици, всичките пламнали с удивителната енергия, се люлееха около сърцевидното й лице. Още преди да успее да се спре — той бе привикнал да спира спомените, преди да са се развили напълно, особено спомените за жена му — той си спомни за това как тези къдри се стичаха между пръстите му. Спомни си как упорито можеха да прилепват тези къдри, колко меки и податливи можеха да бъдат в ръцете на любовника, колко свежо и слънчево топло ухаеха. Споменът, дошъл както винаги сякаш отникъде, от някакъв несъществуващ свят на прогонени мисли, го изненада, ядоса го.

Как можа да допусне да си припомни нещо тъй болезнено? Не си даде труда да си отговори. Защото това също можеше да се окаже болезнено. Вместо това се опита да направи мислена оценка на реалността. А реалността се състоеше в лъжицата, залепена към дясната му ръка, определено неромантичното и с болничен вид легло, в което спеше, пелената, която носеше в случай, че не успееше да стигне навреме до тоалетната, бележника и писалката, превърнали се в единственото му средство за комуникация. Посегна към бележника с лявата си ръка, замислен, докато пишеше бавно, с мъка, каквато изпитваха всички десничари, на които се налагаше да пишат с лявата, за това, че Ана би предпочела той да отговори. Нямаше обаче намерение да чува собствения си глас. Напоследък от гърлото му излизаше непознат, увреден, пречупен глас.

След като приключи с краткия си отговор, той зачака Ана да обърне бележника към себе си и сама да отговори, който бе следният:

— Предполагах, че ягодите са много сладки.

Джак сви рамене, като при това нагоре се издигна само лявото му рамо. От удара дясната му страна се бе парализирала, но след известно време подвижността му се бе възстановила отчасти. Въпреки това, обаче, и най-простите неща — например да свие рамене — си оставаха непостижими.

— Трябва да ядеш, Джак — рече Ана и додаде: — Да изгреба ли ягодите?

Джак бързо кимна. Истината бе, че ягодите не бяха лоши, а че той се бе оттеглил в онзи ъгъл, в който бе изживял по-голямата част от живота си — или поне онова, което се броеше за негов живот.

Ана махна плодовете от купата и каза.

— Кен допада ли ти?

Кен, който бе приключил с подмяната на чаршафите, ги бе отнесъл в пералното помещение. Джак подозираше, че нарочно ги бе оставил за известно време двамата с Ана сами.

Джак пак кимна бързо, сякаш да рече, че болногледачите до голяма степен си приличаха.

— Силно го препоръча доктор Гудман. Очевидно е специалист в обслужването на хора, пострадали от удари.

Пострадал. Джак мразеше тази дума, макар да знаеше, че нито една не подхождаше по-добре. Той наистина бе жертва, жертва на безчувствения екот на смъртта. Диабетът бе дошъл сякаш от никъде, нямаше данни за наследственост, чрез които да бъде предугаден. Като тийнейджър си нямаше и представа за проклятието си. В началото се преструваше, че нищо не се бе променило, че си бе все същият човек, който е бил винаги, но болестта бавно и коварно казваше друго. При всяко припомняне за това той избухваше, макар да знаеше, че не нараняваше никого другиго, освен себе си.

А истината бе, че той искаше да се самонаранява — за това, че бе човешко същество, за това, че имаше диабет. Това бе невероятна глупост. Мислеше си, че иска да накаже себе си за това, че продължаваше да има мечти, желания, пориви. Защо и тези неща не бяха повехнали ведно с тялото му? Защо бяха постъпили тъй злонравно — да се запазят при непрекъснато влошаващото се състояние на тялото му? Защо продължаваше да желае най-обикновени неща, след като не бе в състояние да ги постигне? Дори и сега копнееше да люби жена си, макар че това бе невъзможно от години. Дори и сега му се искаше тя да го люби, да изпита нежни чувства към него, макар да не бе повече в състояние да си върне нейната любов. Нямаше място за любов там, където човек бе погълнат от омразата, от гнева и страха.

— Мисля, че къщата ще е удобна. По-голяма е, отколкото се бях надявала. Кари каза, че тя току-що се била появила на пазара.

Джак остави жена си да говори, без да си дава труда да отговаря. Никой вече не изискваше нищо от него. Съзнаваше, че тя се опитваше единствено да прогони мълчанието. Често се питаше защо правеше тези усилия, може би за нея бе важно да запази поне някакво повърхностно подобие на нормални отношения. Може би още по-грозна бе истината, помисли си Джак, докато се опитваше да поднесе лъжицата до устата си, без да излее съдържанието й, че освен дето искаше да нарани себе си, той искаше да нарани и Ана. В крайна сметка тя се бе запазила цяла, докато той с всеки изминал ден приличаше все по-малко и по-малко на човешко същество. Тя си остана жизнена и, още по-важно — тя бе свидетелка как той изгубваше своята жизненост. Дори грижите й за него трябваше да съответстват на тази загуба — нещо, което за него бе унизително и оскърбително. И през всичкото това време тя си оставаше привлекателна и желана. През цялото време бе останала неотлъчно и без да се оплаква до него.

Света Ана, светицата патрон на съпрузите, които се държаха като кучи синове! Но, мили боже, нима тя, нима всички не разбираха колко се боеше той? Боеше се от нов удар, боеше се, да не би да стане още по-немощен. Един мъж, който бе тъй зависим. Мъж, който можеше да понесе толкова много унижения.

— … и морето.

Джак вдигна очи.

— Плажната ивица е наистина много приятна. И не е никак далеч. Ще трябва да намерим начин да те водим дотам.

Джак положи дясната си ръка на масата, взе бележника и написа по стенографската система, която сам бе въвел:

— „Пркл. гол. неприятности.“

— Не, няма да е така. Някой следобед, след като се е постоплило, ще накарам Кен…

Джак стовари свитата си в юмрук лява ръка върху масата. След удара това бе действие, което трябваше да изразява моменталния му негативен отговор. И както винаги, Ана се сепна. Джак го забеляза по разширилите се очи, по трепването на раменете й. Веднага съжали за грубия си отговор и отново задраска в бележника: Мога чувам морето. Това стига.

Ана преглътна, въздъхна и рече:

— Както кажеш.

Джак възненавидя тона й — изведнъж преминал от оживлението към примирената мрачнота. И той веднага насочи омразата там, където трябваше — към себе си. Пак използва бележника си: „Опитай рзбреш, не ща сздвм главоболия“.

— Ти не си главоболие, Джак — промълви тихо Ана и пресегна, за да отмахне няколко непокорни кичура кестенява коса от челото му.

Ала преди да успее, той извърна глава. Ръката на Ана се спря на половината път, остана така няколко секунди, след което тя я спусна.

Без да пророни нито дума повече, тя стана и излезе от стаята.

Проклятие! — помисли си Джак. — Нека бъда проклет!

Той удари с юмрук по масата — веднъж, дваж — ясен сигнал, че я молеше да спре. Ана обаче не спря. Неочаквано в спалнята отекна шумът от разбиваща се о пода чиния.

Само заради рефлекса и заради нищо друго, Ана се обърна. Мълчаливо вдигна строшената купа и събра разпилените овесени ядки; млякото капеше от масата като снежнобял дъжд. Погледът й бавно се насочи към Джак.

Той се запита дали тя можеше да се досети, че сърцето му биеше лудо, че дланите му бяха овлажнели, че съжаляваше за това, че я бе засегнал — отново. Почуди се дали знаеше колко много му се бе искало тя да го докосне, толкова много, че не пожела да рискува да го приеме.

Когато Кен Ларсен се появи на вратата, двамата още се гледаха един друг — две наранени същества.

— Чух удара и…

С подвеждащо спокойствие Ана рече:

— Случи се малък инцидент.

Вдигнала високо глава, с брадичка, която сякаш казваше, че би могла да понесе и евентуален нов удар, тя излезе от стаята.

Джак я изгледа, мислеше си, че я тласна с още една стъпка към светостта.

Ана се изправи пред кухненския прозорец. Не изпитваше абсолютно нищо. Винаги бе така, когато Джак я засегнеше. В началото усещаше болка, сетне, не по свое желание, тя се оттегляше дълбоко в себе си, където за чувствата входът бе забранен. Разходките, които интуитивно знаеше, че щеше да предприеме, продиктувани от нуждата й да оцелее, винаги й бяха коствали по нещичко, оставяха я още по-унизена. Искаше й се морето да я зареди отново, ала в същото време се боеше от това. Толкова време бе минало, откакто бе изпитала някакво чувство. Толкова време.

Зърна раковината на перваза, взе я и я вдигна в стиснатия си юмрук. Острите й ръбове се забиха в плътта — болка, която тя приветства с добре дошла. Не се опита да си обясни защо бе тъй важно — не, съществено важно — да почувства нещо физически: тръпчивият хлад на морето в ранната сутрин, лекият дъждец, който обливаше вдигнатото й нагоре лице, болката от прекалено силно стиснатата раковина.

Тя разтвори ръка и разгледа раковината. Макар и да бе цяла, сякаш преживяла безпощадността на нехайното, понякога свирепо море, тя въпреки това бе само половината от цялото. Стридената черупка се състоеше от две свързани една с друга огледални части. За Ана тя олицетворяваше върха на оцеляването, защото малко такива раковини можеха да издържат на постоянното блъскане на разбиващите се вълни. Намирането на такава раковина това лято се бе превърнало в нейна цел.

Интересно, но тя понякога се чудеше дали в желанието й да има такава раковина, не се криеше и нещо друго. Може би то се състоеше в това, че тя символизираше и отношенията, които можеха да съществуват между мъжа и жената. И макар този символ да не можеше да се приложи към нейния брак, тя може би искаше да повярва, че тези отношения можеха не само да преодолеят бедите, но и да излязат от тях по-силни. Може би искаше да повярва, че някъде хората бяха заети единствено с това да се обичат един друг. Ана остави раковината на перваза. Докато го правеше, забеляза, че върху дланта й пламтеше една-единствена капчица кръв — тъмночервена сълзица. Символ на живота, тя би трябвало да вдъхва увереност. Още веднъж бе преживяла индиферентността на мъжа си. Ала не, поради това, че не можеше сама да оплаче себе си, тя си помисли, че някой друг плачеше за нея, за всичко онова, което тя жертваше, само и само да оцелее.

 

 

До края на първата им седмица в Мейн Ана не успя да намери нито една раковина с двойна черупка. Нещо повече, бе започнала да осъзнава, че този плаж бе всъщност доста гол. С всеки изминал ден удължаваше разходките си по пясъчната ивица — онова там, в далечината, фар ли беше? — ала усилията й бяха възнаградени съвсем нищожно. На втората сутрин, след като започна издирванията си, тя намери още една половинка от стридена раковина. В сряда откри малка, досущ като на охлюв черупка с нежни извивки. В четвъртък и петък обаче нямаше съвсем никакъв късмет. Всичко, което намери, бе строшено или нащърбено. И макар да съзнаваше, че бе глупаво, не можеше да не изпита дълбоко разочарование.

Поглеждайки часовника си за десети път онзи петък, тя въздъхна дълбоко и сантиментално. Трябваше да се върне в къщата. Веднага. Както винаги я обзе угнетяващо чувство, което съпроводи мисълта й за завръщане у дома, въпреки че се опита да се обнадежди от факта, че вечерта щеше да пристигне дъщеря й. Да, един чудесен уикенд с Мег — тъкмо от това се нуждаеше сега.

Онази петъчна сутрин Слоун гледаше как Ана си отива от плажа. Всъщност, той я бе наблюдавал да си тръгва всеки ден тази седмица. Нямаше и представа защо се бе върнал на плажа във вторник. Като си лягаше в понеделник вечерта, нямаше подобно намерение. Просто се улови, че на сутринта стана и затича пак към мястото, където бе видял русокосата непозната, която, както бе заключил, бе наела близката къща. Тогава се бе опитал, опитваше се и сега, да се убеди, че не това бе мотивирало завръщането му. В крайна сметка тя бе нарушила уединението му. В крайна сметка, тя бе нашественичка в неговия плаж. Ако трябваше обаче честно да обясни мотивацията си, то тя навярно имаше нещо общо с нейното радостно изражение, когато бе намерила раковината. Никога не е бил свидетел на такова върховно щастие, а фактът, че негов източник бе едно тъй дребно нещице, го бе заинтригувал. Що за жена бе тази, която можеше да изпита такова всепоглъщащо удоволствие от нещо тъй невероятно малко?

От друга страна, що за жена ще е тая, която ще се разочарова толкова силно, когато не намери раковина? И вчера, и днес не намери и разочарованието й бе съвсем очевидно. То се мержелееше като злокобен облак в слънчев ден. Той самият бе изпитал разочарование, като нея, и това му бе напълно непонятно. Сякаш нейното разочарование бе станало и негово.

Стегни се, Маршъл. Та ти дори не познаваш тази жена.

Въпросът за самоличността й все още бродеше из съзнанието му, когато отиде в смесения магазин на Гудж. Всеки петък той по навик пазареше продукти за идващата седмица. Тъй като се задоволяваше с малко, не виждаше смисъл да пътува до големите супермаркети в Камдън и Рокпорт. Освен това му харесваше старомодността на магазинчето старият под, който поскърцваше при всяка стъпка, нашареният с белези тезгях, върху който бе кацнал старовремски касов апарат, белият дребен пудел, проснал се на пода, досущ като локва, ароматът на печено кафе. Единственото нещо, което не харесваше особено, бе собственичката. Инес Гудж бе странна птица, която, освен ако не грешеше, знаеше всичко, случващо се в града.

След като постави хляба, млякото и яйцата върху тезгяха до другите си покупки, Слоун се усмихна и я поласка:

— Кафето мирише хубаво.

Инес Гудж, пристегнала косата си в такъв стегнат кок, че заплашваше да издърпа и ъгълчетата на очите й, отвърна превзето, точно и с неоспорима гордост:

— Прясно опечено, току-що смляно.

— Тогава просто се налага да взема четвърт кило — рече Слоун.

Изражението на Инес подсказваше, че не бе ни най-малко изненадана, дето клиентът й не можа да устои да купи от кафето. Пристъпи с поскърцващите си високи обувки към кафемелачката и рече:

— Обикновено колумбийско кафе. Не е от онези модни боклуци, които някои се опитват да пробутат вместо кафе. А не е и декофеинизирано.

— Не мога да устоя на подобно нещо — засмя се Слоун.

Инес изсумтя: знам, че не можеш да устоиш.

— Пък и изобщо не обичам декофеинизираното.

Ново изсумтяване: естествено, че не го обичаш.

Междувременно Инес бе изтеглила четвърт кафе, бе го метнала на тезгяха и бе започнала да инкасира покупките на Слоун.

— Знаете ли най-близката до фара къща?

Инес се сепна.

— Къщата на О’Брайън? Или беше на О’Дей? Никога не мога да запомням имена на тези хора.

Слоун бе готов да си промени мнението: може би не бе чак такава клюкарка, за каквато я бе сметнал, ала тя не се помая да се прояви като професионална.

— Няма значение чия е, сега за лятото са я наели семейство Рейми — това тя обяви с абсолютна увереност, докато сборуваше сумата. — Нали знаете, братът на Кари Рейми. — Тя изцъка с език. — Горкият човек. Получил е удар. Не може да върви, не може да говори. Роден е тук, в Кукс Бей. Прадядо му — намръщи се тя, — или може би е прапрадядо му? Както и да е, той е от основателите на града. Добро семейство. Добри католици. Да, наистина… добро семейство… горкичкият човек… и каква храбра съпруга.

Съпруга.

Слоун не се изненада, като чу думата. В края на краищата повечето от жените на възрастта на русокосата бяха омъжени, но дори и да не беше, той не бе ни най-малко заинтересован да търси връзка. Беше прекалено зает да туря в ред собствения си живот, за да се главоболи да търси в него място и на друг човек. И все пак, образът на непознатата долиташе в съзнанието му — златистата й разрошена коса, лицето й, озарено от радост, когато намери раковина, самата раковина, стисната в юмрука, който тя притисна към сърцето си.

— Трийсет и два долара и дванайсет — обяви Инес Гудж и прекъсна грубо мислите на Слоун.

Той бръкна за портфейла си, а тя се зае да пъха в торби покупките му. За броени секунди той постави парите на тезгяха, прибра портфейла си и взе двете торби.

— Благодаря — кимна той и се запъти към вратата.

— Защо се заинтересувахте от семейство Рейми?

Слоун се обърна.

— Аз… ъъъ… — стори ми се, че видях някого на плажа.

Инес Гудж кимна, сякаш в думите му имаше смисъл. Сетне, с тон, отново изпълнен със съжаление, тя повтори:

— Хубаво семейство… горкият човек… каква храбра жена.

Хубава жена, помисли си Слоун, изненадвайки себе си с това признание и все пак с готовност прие предположението, че човек би трябвало да е сляп, за да не забележи красотата й. Някъде дълбоко в съзнанието си обаче той взе решение повече да не ходи да я гледа. Докато стигне до хижата на фара, това решение вече бе извървяло пътя от дълбочината на съзнанието му до неговата повърхност. В крайна сметка бе едно разумно решение и той твърдо го отстоя през целия ден.