Сандра Канфийлд
Забранена страст (12)

Дванадесета глава

Септември

— Ана…

Понякога, макар и да бяха минали месеци оттогава, на Ана й се струваше, че отново чува как Слоун вика името й. Никога нямаше да забрави болезнения, остър, режещ звук, който късаше сърцето й.

— Ана…

Онзи ден на плажа й се искаше да се обърне, но се побоя. Не от Слоун, а от самата себе си. Ако се бе обърнала, щеше да се наложи да се види такава, в каквато се бе превърнала: в жена, която бе започнала да изпитва нещо към друг мъж, освен към съпруга си. В крайна сметка, обаче, щеше да й се наложи да се възправи срещу нея.

— Ана!

Ана стреснато вдигна глава, изненадана да се намери седнала в кабинета на Харпър, дори още по-изненадана да го види да се взира в нея с изражение, което означаваше, че й бе задал въпрос и очакваше отговора й. Слоун, застанал до прозореца, който гледаше към градината, се бе обърнал, очевидно заинтригуван от мълчанието й. Погледите им се срещнаха и в този кратък миг Ана предположи, че Слоун много добре бе усетил, че се бе върнала в миналото. Дали обаче знаеше, че ръката, която несъзнателно бе положила върху сърцето си, трепереше така, сякаш той я бе докоснал?

— Добре ли си? — попита Харпър и привлече вниманието на Ана.

Седеше зад масивното си писалище, което миришеше на ароматизирана с лимон политура и на алени рози. Ана си помисли, че розите навярно бяха дошли от градината на Кари, последните храбри цветове в края на жаркото лято.

— Да — отвърна тя на въпросителния поглед на Харпър и спусна ръка в скута си.

Задоволен от отговора й, Харпър се зае да разлиства купчината книжа, вниманието му бе напълно погълнато от наближаващия процес.

— Това, което трябва да изясним днес — започна той, — е какво би трябвало да се очаква от пледоарията на обвинението. Както знаете и двамата, то е задължено да представи списък на свидетелите си, както и резюме по същество на обвиненията срещу вас.

Слоун пристъпи от прозореца към стола до Ана. Ана едновременно слушаше бележките на Харпър и забеляза, че Слоун носеше белия пуловер, с който бе преди седмица на заседанието по първоначалното повдигане на обвинението. Петното от нейната кръв го нямаше.

Харпър подаде по лист хартия на двамата и рече:

— Списъкът на бъдещите свидетели е общо взето онзи, който очаквах, плюс-минус един-двама.

Ана набързо прегледа списъка и погледът й се закова върху едно от имената.

— Призовават за свидетел и Мег, така ли?

— Спокойно, Ана — възпря я Харпър. — Да караме подред. Окей?

Мълчанието на Ана бе по-скоро в резултат на шок, отколкото съобразяване с молбата на адвоката й, но той продължи:

— Нека започнем с обобщение на тезата на обвинението, която без да спестяваме нищо, е следната. То ще пледира, че, може би инспирирани от молбата на Джак Рейми за помощ да тури край на живота си, вие двамата сте се сговорили. И то не за милостиво убийство, както бихте искали да бъдат оценени действията ви, а за хладнокръвно, преднамерено убийство. Сега, ако обвинението се поддаде на милосърдие, то също така би могло да пледира, че вие двамата по своеобразен начин сте постъпили донякъде милостиво. В крайна сметка сте изпълнили онова, което Джак Рейми е пожелал, а него не го е интересувала мотивацията ви, нито пък фактът, че ще се облагодетелствате от деянието. Нима вие двамата любовници не бихте решили — и това няма да бъде лишено от логика, ще предположи обвинението, — че умъртвяването на Джак Рейми ще бъде най-доброто решение за всички?

— Най-добре за всички ще е той да умре.

— Боже мой, Слоун, какво искаш да кажеш?

— Нищо. Господи, нищо! Просто исках да кажа, че сме жертва на най-страхотната ирония на съдбата.

Зашеметяващите думи още звънтяха в ушите на Ана, кънтяха в съзнанието й. Онова, което най-много я потресе в думите на Слоун, бе, че те бяха сякаш огледално отражение на собствените й мисли. Нека Бог е милостив към нея, но и тя мислеше същото!

Един бърз, плах поглед към Слоун й подсказа, че и той си спомни разговора им, разговор, който се бе състоял в нощта, когато Джак умря.

Харпър разрови някакви книжа, сетне отново заговори и привлече вниманието на Ана и Слоун към настоящето.

— Обвинението ще представи също така доказателства, че двамата сте били убедени, че времето ви свършва.

— Какво означава това? — попита Слоун.

— Инес Гудж е готова да свидетелства, че е подслушала разговор помежду ви; и ти си казал на Ана, че си подал молба за работа и си я получил и поради това е трябвало скоро да си тръгнеш. Че си искал Ана да дойде с теб.

— По дяволите! — рече Слоун.

— Това потвърждение ли е, че разговорът се е състоял? — попита Харпър.

— Да — призна Слоун. — Всичко е така, с изключение на това, че съм молил Ана да дойде с мен. За това изобщо не е ставало дума.

Харпър си записа нещо, преди да премине към следващия въпрос, който изненада напълно Ана:

— Кажи ми за голямата игла и спринцовката, които Кари е взела назаем от доктор Гудман.

Ана го погледна с невярващи очи.

— Онази, която използвахме, за да впръскаме ликьор в плодовете ли?

— Точно тя. Кари ми каза, но аз искам да чуя теб.

— Беше за празненството за Четвърти юли, което Кари организира.

Харпър кимна, удостоверявайки, че дотук показанията на двете съвпадаха.

— Тя прочела в някакво модно списание за впръскването на плодовете, затова заела иглата и спринцовката от работата си.

— А как се озова тя у вас?

— Както казах и преди, Кари мрази иглите, затова ми донесе всичко — динята, пъпеша, както и спринцовката с иглата — аз да ги впръскам. Когато си тръгна, забрави спринцовката и иглата, затова ги сложих най-отзад в чекмеджето с приборите. После и двете забравяхме за тях, когато идваше у нас.

— Това какво общо има с делото? — попита Слоун.

— Обвинението ще пледира, че тази игла и тази спринцовка са били използвани за инжектирането на свръхдозата инсулин.

— Но това е абсурдно! — рече Ана.

— Но те са били в къщата, нали? — попита Харпър.

— Да, бяха у дома — отвърна Ана.

— Кой знаеше за това? Освен теб и Кари?

— Не знам — отговори Ана.

— Може би Мег? — подсказа й Харпър.

Ана сви рамене.

— Не знам.

— Джак?

Ана пак сви рамене.

— Не знам.

— Мъжът ти влизаше ли изобщо в кухнята?

— Да — рече Ана. — Понякога Кен го докарваше със стола му, просто за промяна в маршрута. Дните на Джак бяха дълги и скучни.

Тя не спомена, че и нейните често попадаха в същата категория.

— Тогава може би е знаел за иглата и спринцовката?

— Възможно е.

Харпър погледна към Слоун.

— Ти знаеше ли, че е там?

— Да.

Последва пауза, в която двамата мъже се изгледаха. Сетне Слоун добави, почти предизвикателно:

— Имах възможността да вляза в кухнята, когато работих там през онзи уикенд. Не бе възможно човек да не види спринцовката и иглата, след като отвори чекмеджето.

— Ти защо си ровил из това чекмедже? — попита Харпър.

Предизвиквайки приятеля си да му възрази, Слоун отвърна:

— Не ми се спеше, затова реших да си сваря едно нес кафе.

Слоун обаче не спомена, че не успя да си свари кафе, най-вече поради това, че Ана, която също не можеше да заспи, бе дошла при него. В мига, в който дойде, кафето бе последното нещо на света, за което можеха да си помислят.

— Значи всеки, който е отварял чекмеджето, е бил в състояние да види спринцовката и иглата, така ли? — попита Харпър.

Откъсвайки се от болезнените, пламенни спомени от онази нощ, Слоун отвърна:

— Не виждам как би могъл да пропусне да ги види.

— Е, едно нещо се изясни. Кен Ларсен ги е видял и е готов да свидетелства, че са изчезнали малко след смъртта на Джак.

— Нямам представа какво се е случило с тях — рече Ана. — При последвалия хаос иглата и спринцовката бяха последното нещо, за което бих си помислила.

— Както и предполагах, полицията също не може да докаже какво се е случило с тях — рече Харпър. — Точно сега те са най-малката ни грижа.

Тази негова забележка прикова изцяло и нейното, и неговото внимание.

Харпър не им спестяваше нищо.

— Има лоши, но има и по-лоши новини. Кои предпочитате първи?

Слоун се засмя саркастично.

— Защо не ни предложиш първо лошите.

И отново Харпър пристъпи към същината на проблема, като погледът му фиксира Слоун.

— Бенди Уебър не само ще свидетелства, че те е видял на мястото на престъплението и че си изхвърлил нещо в морето, но и ще свидетелства, че ви е видял двамата на плажа по-рано същата вечер. Накратко казано, видял ви е да се целувате, видял ви е да изчезвате в малкото заливче. И макар да не ви е видял да се съвкупявате, обвинението, което ще използва показанията на Инес Гудж за разговора ви в магазина, за да ви надене примките, сетне ще използва Мег, за да ги затегне около вратовете ви.

Ана пребледня като платно. Стомахът й се сви, догади й се. Помисли си, че щеше да изхвърли и няколкото хапки, които погълна на обяд.

— Смяташ, че Мег ще свидетелства срещу мен, срещу нас, така ли? — попита тя, а тонът й сякаш умоляваше Харпър да я увери, че не го бе разбрала добре.

— Съжалявам, Ана — въздъхна Харпър. — Надявах се обвинението да не привлича дъщеря ти, но предполагам, че Хенеси е предприел изследователска експедиция с надеждата, че Мег е заподозряла нещо и че е готова да го признае.

— Ти разговаря ли с нея? — попита Ана и си помисли колко парадоксално бе Харпър да бе разговарял с нея, след като същата тази нейна дъщеря не бе отговорила на нито едно нейно обаждане.

— Не, но видях показанията й, в които тя споменава, че същата нощ двете сте се скарали. Ако това може да те успокои донякъде, то тя е класифицирана като враждебен свидетел. Не е свидетелствала по собствена воля.

Очевидно това бе малко утешение, защото лицето на Ана бе напълно лишено от всякакъв цвят. Повдигаше й се все повече. Сложи ръка на стомаха си, преглътна и се помоли да не се изложи.

— Дай й малко вода — рече Слоун.

Харпър стана веднага и отиде до вратата на прилежащата стая.

— Мерилин, би ли донесла чаша вода?

Когато не по-късно от минута секретарката влезе в стаята, тя веднага оцени ситуацията и се отправи с чашата към Ана. Подаде й водата; чашата бе хладна и дори само това й подейства освежително.

— Пийни — рече тихо Слоун, толкова тихо, че сякаш се втъка в развълнуваното същество на Ана — успокояваше я, утешаваше я, подтикваше я да намери облекчение в прегръдките му. Тя го погледна с очи, които сякаш питаха защо след всичко случило се не можеше да се чувства освободена от него.

— Хайде, пийни.

Ана вдигна чашата до устните си и отпи. Вдиша дълбоко и сетне каза:

— Добре съм — усмихна се леко и на тримата, които се бяха надвесили над нея като квачки. — Наистина съм добре.

Мълчанието продължи и след излизането на Мерилин от стаята.

— Ако искаш, да приключваме за днес? — попита Харпър.

Тя поклати глава.

— Не, не искам. Да продължаваме. — И сякаш за да подкрепи думите си, попита: — Ами Кари? И тя е в списъка на евентуалните свидетели.

— Нейните показания ще засегнат иглата и спринцовката — ще установят факта, че са били в наличност, като оръдие на престъплението. Виж сега, знам, че явяването на Мег като свидетелка е шок, но ще го преживеем. А що се отнася до останалите свидетели, е, просто не се вълнувай за тях. Някои от тях може изобщо да не се явят на делото. Всеки юрист се старае да включи всички, които евентуално би искал да призове на свидетелската банка, независимо колко непредвидими биха могли да бъдат показанията им. Освен това някои от тях са просто съмнителни.

— Какво означава това? — попита Слоун.

— Понякога даден юрист вписва в списъка на свидетелите си имена на хора, които изобщо не възнамерява да призове. Това е продиктувано от стремежа да заблуди ответната страна.

Думите му подсказаха на Слоун да попита:

— Ами Никълз? Смяташ ли го за съмнителен?

Ана също бе забелязала това име в списъка, но нямаше и представа кой бе той, освен, че титлата пред него предполагаше, че има нещо общо с военните. Това бе интересно, особено след като Слоун, макар и да бе споделил с нея част от миналото си, все пак бе твърде уклончив.

— Ако Хенеси не го призове, ще го сторя аз. — И при очевидното възражение на Слоун, Харпър рече: — Хенеси ще се опита да създаде впечатлението, че си някаква гадна, злобна, програмирана да убива машина, но ще трябва да приеме и факта, че си получил почетния медал. А това би било само от полза за делото. — Харпър направи пауза и сетне додаде: — Не забравяй, че показанията на Никълз ще са ограничени до известна степен.

Ана си помисли, че последната му забележка бе странна, ала може би бе така само във въображението й. Бог виждаше, че през тези дни не можеше да разсъждава ясно, особено пък в момента.

— Бихте ли могли да понесете и още една лоша новина?

Харпър не им даде време за отговор, сякаш колкото по-скоро поднесеше новината, толкова по-безболезнена щеше да е тя.

— Джейк Лугарик навярно ще дойде да отразява процеса.

Възцари се гъста като мъгла тишина, в която новината сякаш потъна.

— Онзи Джейк Лугарик ли? — попита Слоун.

— От тринайсети канал? — додаде Ана.

— Онзи Джейк Лугарик от тринайсети канал — кимна Харпър. — Единственият оживял, единственият автентичен вампир. Човек, който изсмуква хората до смърт заради репортажите си. Човекът, който знае кому да бутне и колко, за да получи желаното.

Слоун изруга.

— Не мога да повярвам.

— А добрата новина е…

— Добра новина ли? — повтори Слоун. — Да не искаш да кажеш, че има и добра…

— Добрата новина — повтори Харпър, — е, че разговарях със съдията относно забраната да се дават изявления и той се съгласи.

— Какво точно означава това? — попита Ана.

— Че всички, които са замесени в това дело, не могат да разговарят с пресата. Ако го направят, ще бъдат обвинени в обида спрямо съда. — Харпър се ухили. — Това е добре за нас и лошо за Лугарик. — Усмивката му обаче се стопи, сякаш си спомни още нещо. — Между другото, няма да има промяна на мястото на гледане на делото. И съдията Уейнън, и аз стигнахме до извода, че няма смисъл. Независимо дали това ви се харесва или не, но хората вече знаят за делото. Ако не знаеха, Лугарик нямаше да ни удостои с кръвожадното си внимание.

След това Харпър продължи с изясняването на някои маловажни въпроси по делото, но Ана установи, че съсредоточеността им бе изчезнала. Нещо повече, ръцете й се разтрепериха и това я принуди да остави чашата. Какво не би дала да почувства отново топлина и безопасност, ала истината бе, че не заслужаваше нито едно от двете.

Усетила погледа на Слоун, тя го погледна и отново бе поразена от великолепното кафяво на очите му. Бе тъй богато, както самата земя, тъй първично, както и суровата му сексуалност. Знаеше, че трябва да отхвърли тази сексуалност, но със същия успех можеха да поискат от нея да не поеме следващия си дъх.

Ние двамата сме замесени в това — казваха сякаш очите му.

Ана извърна поглед и още веднъж си помисли, че не заслужаваше утехата, която той й предлагаше.

— Ще трябва да се срещнем още веднъж преди понеделник — продължи Харпър, без да разбере, че вече бе изгубил вниманието на аудиторията си, — ала по основните въпроси вече сме наясно. Искам и да изглеждате, и да се държите като невинни. Искам съставът от съдебни заседатели да разбере, че сте потресени от това чудовищно обвинение, стоварило се връз вас. — Харпър направи пауза. — Има ли нещо, което бихте искали да кажете, да попитате?

Определено озадачен от това, че Харпър ги отпращаше, Слоун попита:

— Кога ще разгледаме нашите показания?

Колебанието на Харпър им се стори необичайно продължително.

— Аз… ъъъ… не съм убеден, че идеята да дадете показания е добра.

Слоун го изгледа така, сякаш не повярва на чутото.

— Значи няма да свидетелстваме в своя полза, така ли? — И преди Харпър да успее да отговори, той добави: — Един обвиняем винаги свидетелства в своя полза.

— Не е вярно — рече Харпър.

— Добре, някои не ги допускат до банката, защото биха могли да навредят на делото си… — Слоун замълча за малко и додаде: — Това ли си мислиш? Че Ана и аз можем да се окажем лоши свидетели?

— Не, разбира се, че не.

— Какво тогава?

— Не е необходимо да заставате на свидетелската банка.

— Не съм юрист — възпротиви се Слоун, — но дори и аз знам, че ако обвиняемият не свидетелства, то той изглежда подозрителен в очите на съдебните заседатели.

— На журито ще бъде внушено да не интерпретира подобен пропуск като признак на вина.

— Е, ти можеш да им кажеш каквото си поискаш, но и двамата знаем, че това няма да им подейства.

— Виж какво — рече Харпър, — Хенеси ще натисне яко и бързо, особено по въпроса за любовната ви връзка.

— Точно това имам предвид — настоя Слоун. — Че журито ще чуе колко сме неморални и безпринципни. Както сам каза, задачата на Хенеси е да направи така, че тази връзка да изглежда евтина и безвкусна. А не беше така и аз искам да обясня това пред съда.

— А ще успееш ли да запазиш самообладание, когато започне да ти задава всичките онези интимни въпроси? Например откога си си мечтал да отнемеш нечия чужда жена и да я превърнеш в своя любовница? Или как се е чувствала тя в обятията ти, когато най-сетне си успял? Или какво си изпитвал, след като си разбрал, че докато мъжът й е жив тя няма да бъде никога твоя?

С всеки следващ въпрос Слоун се гърчеше все повече и повече. Най-накрая изкрещя:

— Да, ще запазя самообладание.

— Както сега ли?

Известно време Слоун не отговори, а сетне рече тихо и просто:

— Искам да дам показания.

Ана усещаше как прехвърчат искрите между двамата мъже — двама приятели. Сякаш въздухът се наелектризира от тях. Чу как в съседната стая позвъни телефонът. Никой от двамата не го дочу; факт, който бе потвърден и от изненадата на Харпър, когато на вратата се почука. Мерилин я открехна и подаде глава.

— Можете ли да разговаряте с шерифа Тейт по един друг случай? Казва, че било важно.

— Да — рече Харпър и погледна Слоун така, сякаш му казваше: „Използвай това време, за да се поуспокоиш“.

След като Харпър вдигна слушалката, Слоун отиде отново до прозореца. Пъхнал ръце в джобовете си, той се взираше в покритата с бял равнец градина — бе разцъфнал така, сякаш слънцето хвърляше неравни отблясъци светлина. Усети приближаването на Ана и възбудата му почна да стихва. Така беше с нея. Можеше да го успокои, да го утеши, да го изцери от болките, които бе смятал за неизлечими. От друга страна, можеше да кипне кръвта му, чувствата му, да ги възпламени до най-високата им точка на кипене. И поради това той се застави да продължи да се взира напред.

— Той не иска да заставаме на свидетелската банка, защото смята, че сме виновни — констатира Ана някак спокойно.

Слоун бе решил да й спести тази тревога; ала почти не съществуваше възможност тя да не стигне до заключението, до което бе стигнал самият той.

— Може би — рече Слоун, омекотявайки удара доколкото можеше; бе наясно, че и тя не гледа към него.

Тя издаде звук — полувъздишка, полусмях.

— Как бихме могли да се надяваме да убедим съдебните заседатели, след като не можем да убедим адвоката си?

— Негово е задължението да убеди журито, а той е дяволски добър адвокат.

— Може би е прав. Може би не бива да излизаме на свидетелската банка. — Тя се поколеба малко и добави: — Аз наистина не бих искала да свидетелствам.

— За теб не е необходимо, но аз искам да го направя — последва кратка пауза, след което: — Съжалявам за Мег.

И отново отговорът на Ана бе безстрастен, тъй безстрастен, че по гърба на Слоун пробягаха студени тръпки.

— Мег е моето наказание.

Не бе в състояние повече да се сдържа и затова се обърна и я погледна. Видя само профила й, засенчен от множество къдри. Беше облечена в обикновена черна пола и блуза. Държанието й, видът й я правеха да изглежда и строга, и спокойна. Строгостта й си бе тъкмо на място. Той никога не бе срещал човек, който да се отнася тъй сурово със себе си. Спокойствието й обаче бе лъжливо. Не и преднамерено, но все пак измамно. То издаваше факта, че отново си бе забранила да чувства каквото и да е.

— Какво се случи с жената, която искаше да чувства?

Ана извърна глава, докато погледът й не срещна погледа на Слоун. Усмихна се плахо и рече:

— Тя си получи онова, което искаше… и то бе болезнено.

— И значи отново се скрива?

— Трябва да оцелее.

— Не! — рече силно и умоляващо Слоун. — Не погубвай онази жена, която любих една нощ, която ме люби една нощ.

Ана затвори очи и Слоун усети как спомените я обгърнаха по същия начин, по който обгърнаха и него — нежният прилив на припомнянето. Видя и това, че ръцете й трепереха. Трепереха и когато я целуна за първи път. Трепереха и в нощта, в която я люби.

— Кажи ми, че не съжаляваш за онази нощ — промълви Слоун, тонът му бе умоляващ, разтреперен.

Ана отвори очи — сини, честни очи. Не можеше повече да го лъже, бе все едно да се опита да си порасти криле и да отлети.

— Как бих могла да съжалявам за единствения миг в живота си, когато отново се почувствах жива?

В този миг Слоун прие един факт като истина. Можеха да го тикнат в хиляди затвори, можеха да го обесят на най-високото дърво, можеха да го пекат в най-жаркия ад — нищо не значеше повече от това, че Ана не съжаляваше за онази нощ.