Сандра Канфийлд
Забранена страст (4)

Четвърта глава

— Това наистина ли бе необходимо? — попита Слоун, когато, след като изпрати Ана, Харпър се върна в кабинета си.

В този промеждутък от време Слоун крачеше из стаята, наля си още една чаша кафе, която не докосна, а после се отпусна върху стола, който заемаше и преди. От ума му не излизаше последният образ на Ана — Ана, която се опитваше да прикрие притеснението си. Ана, готова да погледне, накъдето и да е, само не и в очите му. Част от него се бунтуваше срещу Харпър за това, че я подложи на напрежение. Друга част обаче приемаше факта, че приятелят му, неговият адвокат, просто си вършеше работата. Въпроса зададе гневната част, а Харпър си позволяваше да бави отговора!

— Какво имаш предвид — това, че казах да не се виждате, или това, че ви казах да не изглеждате така, сякаш сте готови всеки миг да се хвърлите в обятията си?

— И двете.

Харпър се отпусна на стола зад писалището си с небрежността на котка, която се свива на кравай да подремне. Погледът му, обаче, далеч не небрежен, бе вперен право в Слоун. Още от мига, в който се запозна с Харпър, Слоун се бе възхитил на прямостта му. Харпър не бе човек, който да шикалкави за каквото и да е.

— Искам да си набиеш добре няколко неща в главата — рече Харпър, както винаги директен. — Тук имаме едно затворено общество. И макар корените на семейство Рейми да са оттук, Ана е на практика чужденката ти, приятелю, си дори още по-тежък случай. Ти си човек, който дори не се е опитал да се впише в обществото. Не че гражданите на Кукс Бей щяха да позволят на някого повече от едно повърхностно навлизане в тяхното малко общество, не и без страхотна съпротива — по дяволите, след три години, прекарани тук, те още ме смятат за пришълец, — а ти дори не си направил и опит.

Слоун знаеше, че Харпър е прав. Той наистина не бе опитал да се впише. Държеше се затворено, макар и учтиво. По ирония на съдбата, физическите рани не се нуждаеха от външна помощ, за да зараснат. Те щяха да си зараснат от само себе си. Виж, емоционалните рани продължаваха да гноят. Досущ като ранено животно, той е усетил, че се нуждае от усамотение, което бе и единствената причина да заживее край фара. Когато току-що пенсионирал се, попадна на Харпър, кръстосваше страната като скитник. Нямаше семейство, нямаше и определена посока. Харпър му бе предложил фара, уединението, възможността отново да преоткрие онзи мъж, който бе бил някога. Как изобщо можеше да предположи преди шест месеца, че Ана ще нахлуе тъй неочаквано в живота му? Как би могъл да предположи, че единствено откривайки нея, щеше да преоткрие и себе си?

— … ще има полза, ако тя изглежда невинна като първия сняг.

Слоун се съсредоточи върху думите на Харпър.

— Имай предвид, обаче, че дори и първият сняг понякога се превръща в мръсна киша. Прелюбодейството е мръсна работа навсякъде, но в едно толкова пуританско градче, като Кукс Бей, само то е достатъчно, за да те осъдят. Не че прелюбодейството е непознато и в този град, но ти и Ана проявихте лошия вкус да ви разкрият. Нещо повече, с всеки път, когато тази история се разнищва, мъченическият ореол на мъжа й ще засиява все по-силно, докато вие двамата все повече ще се приближавате до ролята на слагачи на рога.

Слоун сам бе стигнал до това заключение; и без да бъде адвокат, той вече предполагаше някои от съпътстващите юридически усложнения.

— Тогава как изобщо ще можем да съберем безпристрастен съдебен състав? Няма ли да е по-добре да искаме смяна на мястото на процеса?

— Повярвай ми, мислил съм по въпроса, а и още имам възможност да подам такава молба. Но…

След като Харпър замълча, Слоун попита:

— Но какво?

— Не съм сигурен, че това ще е от полза. — И преди Слоун да зададе логичния следващ въпрос, Харпър обясни: — Новините за случилото се, се разпространиха далеч извън границите на Кукс Бей. Три големи вестника в Мейн, единият чак в Огъста, са отпечатали днес информация за станалото.

— По дяволите!

— Но и това не е най-лошото. Джейк Лугарик се обади тази сутрин и поиска да узнае нашата версия.

Слоун веднага се сети, че ставаше дума за телевизионен водещ по националните канали, известен с това, че се сдобиваше с информация за предаванията си на всякаква цена. Фактът, че душеше наоколо, предизвика панически тръпки, които пробягаха по цялото тяло на Слоун.

— И ти какво му каза?

— Без коментари. Това обаче го заинтригува още повече. Предполагам, че ти и Ана ще попаднете още тази вечер в националните медии.

Паниката на Слоун изригна. Под акомпанимента на мръсно възклицание той скочи от стола си и закрачи отново из стаята.

— Никога не подценявай жаждата на публиката за сензации — рече Харпър. — Прелюбодейството винаги носи удоволствие на тълпата, както и убийството, особено ако е предумишлено и хладнокръвно. Събери всичко това заедно и получаваш първокласна сензация. А и Хенеси ще се възползва в пълна мяра от пресата.

Слоун се спря, само за да попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Процес като този може да се превърне в манна небесна за един гладен прокурор — обясни Харпър и добави: — А той е гладен. Не амбициозен — амбициите си имат граници — а гладен. Гладен — тъй, че разяждащата болка в стомаха никога не замира. Гладен — тъй, че иска всичко, абсолютно всичко. Гладен — тъй, че никога няма да бъде задоволен, но няма още достатъчно разум в главата си, за да го осъзнае.

На Слоун изведнъж му просветна — досущ както изгревът прогонва нощта.

— С други думи, той се стреми към всичко онова, което ти заряза, така ли?

— Точно така.

Слоун бе един от малцината, които знаеха защо Харпър бе напуснал Ню Йорк на върха на кариерата си.

При изобилие от престижни клиенти, при модния си апартамент на „Пето авеню“, при доказващата положението му спортна кола и яхта, Харпър просто се бе уморил от игрите. Беше му писнало да практикува не заради самата практика, а да използва правото като средство за други цели: по-точно казано — за богатство и слава. Досущ като гърмяща змия, съвършеният живот, който водеше, се бе обърнал срещу него, бе забил дълбоко зъбите си и бе излял в жилите му отровната жлъч на недоволството. Изведнъж той вече мразеше да ходи всяка сутрин на работа; изведнъж презря аквариума, в който се бе превърнал животът му; изведнъж му се прииска да се завърне към простите неща, които за него се състояха в неполучаващата популярност юридическа практика. За съжаление жена му си остана привързана към старите привички — и към модния апартамент на „Пето авеню“. Бе поискала само една промяна в начина си на живот: развод.

Докато гледаше приятеля си, Слоун осъзна още нещо.

— Този процес ще те върне отново под светлината на прожекторите, нали така?

Харпър сви рамене и се усмихна.

— Вече съм бил там и преди.

Слоун седна и нервно прекара пръсти през косата си.

— Да, ама аз не съм. Нито пък съм свикнал да ме обвиняват в убийство.

Един грозен отрязък от живота на Слоун се устреми бясно срещу него. Беше вече се научил да отбягва нежеланите спомени, които никак не бяха малко, но този го завари напълно неподготвен. Засмя се, макар смехът му да не носеше изобщо хумор, а по-скоро — сарказъм.

— Като си помисли човек — рече Слоун, — това наистина е разкошно. Сякаш Бог въздава справедливост. Ако изобщо вярваш в такива неща.

— Не вярвам. Освен това не намирам, че си струва да продължаваме този разговор.

— Не, не, не си прав — възпротиви се мазохистът у Слоун. — Интересно е да го продължим дори и само от гледна точка на иронията. Преди две години убих човек и вместо да ме обвинят в убийство, което от морална точка заслужавах, ме наградиха с почетния медал на Конгреса. Не намираш ли тази ирония за драстична? Особено след като сега всички са готови да ме окачат на въжето за извършването на приблизително същото.

Харпър пренебрегна въпроса му. С уморен тон той отбеляза, че вече бяха водили този разговор — многократно при това — и, знаейки, че бе невъзможно да промени гледището на Слоун, заяви:

— Ти не си сигурен, че преди две години си убил човек.

Отговорът на Слоун прозвуча като папагалско повторение на думите на Харпър.

— Удобна гледна точка. Няма значение дали съм го убил или не. Аз бях — аз съм — виновен.

— Единственото, за което си виновен, е, че си бил нормален човек — Харпър поклати глава. — Не, вземам си думите назад. Не бе нормален човек. Това е нещо, което никога не си го позволяваше. Мнозина мислеха, в това число и аз, че си герой.

Слоун реагира на тази дума така, сякаш бе най-оскърбителното нещо, с което някои се бе обръщал към него.

— Да, един проклет герой!

С изръмжаването на тези думи Слоун изненада и себе си. Всеки път, когато си мислеше, че бе напреднал, всеки път, когато намираше, че бе извървял още малко разстояние по пътя към възстановяването, се налагаше да направи крачка назад. Ала нали и военният психиатър му бе казал, че тъкмо така и ще стане, спомни си той. В интерес на истината бе стигнал дори по-далеч, отколкото бе смятал за възможно, и част от причините за успеха му бе Ана — Ана, която го бе научила да допуска, че ще може отново да харесва себе си.

— Ще се наложи ли миналото ми да бъде разкрито на процеса?

— Ами помисли сам — въздъхна Харпър, отново прям и откровен. — Ако се намесят националните медии, няма начин да възпрепятстваме това. Репортерите са като кучета, надушили следата. Щом едно куче почне да души наоколо, последва го второ, после трето. И преди да се усетиш, те ще са изровили всичките кокали, закопани в задния ти двор.

— По дяволите!

— Нима е чак толкова лошо?

Изражението на Слоун бе такова, сякаш смяташе, че Харпър го будалка.

— Помисли си! Какво ще разкрият кучетата? — и Харпър сам отговори на въпроса си: — Че си имал достойна военна кариера, че си служил с чест на страната си, че собствената ти страна е възнаградила доблестта ти с почетния медал на Конгреса. Не е никак зле съдебните заседатели да узнаят това.

— Освен всичко това има и още неща и ти ги знаеш.

— Знам и ти знаеш, но кой друг би могъл да узнае? Всичко друго, с изключение на факта, че си помогнал за освобождаването на американски заложник и че по време на тези действия са те заловили, е секретно. Нали така?

Макар да беше съвсем вярно, че почти всичко бе засекретено, Слоун все пак изпита чувство на безпокойство. Той и нищо неподозиращата Ана седяха върху адска машина, която можеше да избухне всяка минута. Само за миг доблестта можеше да се превърне в страхливост, честта — в безчестие. Как можеше да иска съдебните заседатели да разберат онова, което сам не разбираше? И още по-лошо, как би могъл да помоли Ана да го стори?

— Виж какво — реши изведнъж Харпър, — я си иди у дома и си почини малко. И не разговаряй с никого за процеса.

Слоун въздъхна, искаше му се приятелят му да му бе казал, че всичко ще бъде наред, но дори и при участието на тъй надарен адвокат като Харпър, Слоун знаеше, че в съдебната зала нямаше да има сигурно. Едно обаче бе ясно: Харпър възнамеряваше да избегне всеки конфронтационен въпрос относно тяхната виновност или невинност. Слоун реши, че поне засега ще остави събитията да си вървят на самотек. Имаше обаче нещо, което не можеше да отложи.

— Аз… ъъъ… бих искал да ти благодаря за всичко, което направи.

Харпър се изправи и заобиколи писалището. За пръв път от ареста си насам Слоун успя да надзърне извън себе си и да види приятеля си. Харпър изглеждаше уморен, износен — в резултат на недоспиване и на това, че се налагаше да защищава или да се подготви за защитата на най-добрия си приятел, обвинен в убийство.

— Още нищо не съм направил — рече Харпър.

— Помогна ми с гаранцията.

Харпър сложи ръка върху рамото на Слоун и го стисна ободрително.

— Това е част от занаята.

На вратата Слоун се поколеба, сетне се обърна и погледна приятеля си с очи, които бяха потъмнели от страха — опитваше се да го скрие, но не можа. Страхът му бе постоянен спътник, свил гнездо в гърдите му, откакто го бяха арестували и отвели в участъка. Днешният им разговор, в който се разкри сериозността на доказателствата на обвинението, не спомогна с нищо този звяр да бъде укротен. Всъщност, и при най-малката провокация, той можеше да скочи, да нападне, да го разкъса.

— Не съм много сигурен, че ще оцелея, ако ме затворят отново — въздъхна Слоун.

Не каза нищо повече, защото наистина нямаше повече за казване, факт, потвърден и от звъна на камбаните на „Света Катерина“.

 

 

— … в малкото общество на Кукс Бей, щата Мейн. Двойката е обвинена в убийството на нейния съпруг, който неотдавна бил претърпял удар. Според източниците ни, той бил помолил жена си да му помогне да сложи край на живота си. Ана Рейми бе арестувана първо в обвинение за евтаназия, но показания, дадени пред полицията, скоро подсказаха, че става дума за нещо много по-зловещо. Прочутият адвокат по наказателни дела Харпър Флеминг, който защищава и Ана Рейми, и о.з. капитан втори ранг Слоун Маршъл, отказа да коментира делото; той каза само, че е сигурен, че клиентите му ще бъдат оправдани. Капитан Маршъл от елитната част на флота, наричана Тюлените, има дълга и забележителна военна кариера. Участието му в неотдавнашна спасителна акция му донесе почетния медал на Конгреса. Въпреки че защитата не пожела да разговаря с вашия репортер, прокурорът по делото…

Седнал пред телевизора в малката хижа на фаропазача, Слоун бе изумен. Харпър го бе предупредил какво можеше да очаква, смяташе, че бе подготвен, но като чу репортера със зализаната като гласа му коса, с репутация, още по-зализана и от двете, да произнася името му — о.з. капитан втори ранг Слоун Маршъл — той не можа да повярва, че ставаше дума именно за самия него. Сигурно бе някой друг Слоун Маршъл, както навярно ставаше дума и за някой друг Ричард Хенеси, който изпълваше екрана с приятния си вид и с безкрайната си амбиция.

— … особено отвратително престъпление. Разбира се, в щата Мейн смъртното наказание е отменено, но при такива случаи би ми се искало да не бе така. Аз мога да обещая на уважаващите закона граждани на Мейн — тук изражението му стана такова, сякаш ги познаваше лично всичките тези граждани, — че ще направя всичко възможно справедливостта да възтържествува.

Слоун щракна телевизора с такава сила, че усети как болка прониза ръката му. Не й обърна никакво внимание. Вслуша се в тишината на онова тайно място в сърцето си, където всички тъмни и болезнени спомени бяха подредени и прибрани, без обаче да бъдат забравени напълно. Чу затръшването на врата, почувства как го блъскат и как пада върху студения, мокър под, видя четирите стени, сред които бе затворен. Пулсът му се учести и Слоун призна, че онова, което по-рано бе казал на Харпър, бе истина. Той наистина не знаеше дали би могъл да преживее евентуалното си затваряне. Ако го намереха за виновен, би предпочел по-скоро бърза смърт, отколкото да умира всяка секунда и всеки ден. Какъв късмет, помисли си мрачно той, да го обвинят в убийство в щат, в който смъртното наказание е отменено.

Престани, Слоун!

Но той не можеше да отпъди спомените, още по-малко сега. Ноздрите му отново се изпълниха с миризма на урина и екскременти, едновременно с острия мирис на страха. Сърцето му биеше учестено, неравномерно.

„Твоята страна те е забравила, капитане. Затова се примири.“

Ала той не се бе примирил. Бе издържал да виси от тавана, завързан за китките с въжета. По време на тези мъчителни часове, болката се усилваше като кресчендото в някоя симфония и само гордостта му пречеше да изкрещи, да помоли да го развържат. Накрая, вече на ръба на безсъзнанието, болката се притъпяваше. За нещастие, обаче, той никога не изпадна в това блаженство. После дойдоха побоите, толкова брутални и безпощадни, че си помисли, че пленилите го наистина възнамеряваха да го убият. Скоро обаче разбра, че нямаше да изкара чак такъв късмет. Те искаха само да го докарат дотам да жадува смъртта така, както никога не бе жадувал живота. Подир всеки побой го захвърляха в килията и той допълзяваше до ъгъла като някакво животно, там повръщаше оскъдното съдържание на стомаха си, примесено със собствената му кръв.

Дори и сега, почти година след освобождаването му, почувства в устата си отвратителен вкус. С надеждата да го прогони, Слоун излезе от всекидневната, отиде в кухнята и извади от хладилника бутилка бира. Отвори я, облегна се на вратата и я изгълта почти на един дъх. Бирата, въпреки вкуса на малц и на прохлада, не можа да прогони гадния вкус.

Слоун се опита да пропъди спомена, който знаеше, че ще последва. Не мисли за това, рече си той… Опитай с мисловните игри, които така добре усвои. Построй си един измислен свят, в който да избягаш. Ала дори и след като си издаде сам тази заповед, той усети как дъхът му се учестява. Жици. Разтърсване от тока. Писъци, които усещаше, че са негови, макар да не приличаха на звуци, издавани от човек. Молитви за смърт. Моля те, Господи, позволи ми да умра. Моля те… моля те… моля те. Престани!

Разтреперен, Слоун остави бутилката върху хладилника и се върна във всекидневната. Погледна тъмния екран на телевизора. Направи усилие да изостави зад себе си вчерашния кошмар, за да се съсредоточи върху днешния. Прокара пръсти през косата си и се запита за ен-ти път как бе могъл да допусне да се забърка с омъжена жена. И как можа да свърши с това обвинение в убийство.

Любов. Обсебеност.

Отмести поглед от телевизора към телефона. Дали Ана бе гледала новините? Дали и тя бе имала усещането, че това сякаш се случва с някакви други хора? Както винаги усети свръхсилното желание да защити Ана — от света, но най-вече от самата нея, защото тя настояваше да носи всичките му тегоби на плещите си.

Но още докато пристъпваше към телефона, Слоун отново чу увещанията на Харпър да се държи далеч от нея по време на целия процес. Ала телефонирането не означаваше, че приближава до нея, нали така? Кой щеше да разбере, че й се бе обаждал?

Никой.

Никой, освен него.

Освен нея.

Слоун вдигна слушалката и набра номера на Ана. Докато я чакаше да отговори, затаи дъх. Ала още преди да го стори, затръшна слушалката. Това му действие нямаше нищо общо с настояването на Харпър да не контактува с Ана, по-скоро се дължеше на самата Ана. През последните месеци бе изтърпял повече, отколкото бе вярвал, че може да понесе едно човешко същество. И бе оцелял. Поне донякъде. Имаше, обаче, едно нещо, което не би могъл да понесе в никакъв случай и това бе отказът на Ана да говори с него.

Ана гледаше телевизора с нарастващо чувство на страховита омая. Беше същото, което човек изпитва, когато гледа към готовата да нападне, свита на кълбо змия. Страхът сгъстява кръвта и забавя реакциите, ала някъде дълбоко в себе си човек не можеше да не се възхити на красотата на елегантните движения на влечугото. Телевизионният репортер бе добър. Много добър. Без да предопределя виновността — в крайна сметка това можеше да реши само съставът от съдебни заседатели, — той въпреки това безгрижно и внимателно сееше коварните семена. Тъкмо това пораждаше и страха на Ана. Възхищението й обаче имаше друг източник и той бе информацията, с която сега се сдобиваше за Слоун.

Макар да знаеше, че това не му е приятно, Слоун бе споделил с нея факта, че бе пенсиониран военен. Тя дори знаеше, че бе попадал в плен. Беше говорил за това, сякаш бе някакво малко затруднение. Ана обаче не бе толкова глупава, та да се заблуди. Но дори и да бе така, тя едва сега осъзна колко първично реагира, когато видя белезите, обезобразяващи гърба му.

— … от прочутата част на флота „Тюлените“… дълга и забележителна военна кариера… спасителна операция… почетния медал на Конгреса…

Ана слушаше като хипнотизирана; колко малко наистина знаеше за мъжа на име Слоун Маршъл. Сигурно бе герой. Правителството не награждава когото и да е с почетния медал на Конгреса, нали така?

Преди да успее да си отговори, телевизионният екран се изпълни от Ричард Хенеси. Ако Джейк Лугарик бе нападнал като змия, то прокурорът дебнеше с лукавостта на зъл вълк. Той залагаше капана си и Ана почти можеше да усети свирепата захапка на зъбите му. Това, което не можеше да усети, обаче, бе, че случващото се сякаш излизаше извън реалността. Виждайки как животът й се превръща в телевизионна сензация по националните канали по такъв позорен начин, тя изведнъж се почувства странно отчуждена. Естествено, тя не бе онази Ана Рейми, обвинена за убийството на съпруга си. Нали така?

Не, тя е, нашепваше гласът на реалността.

Искайки да отпъди паниката, Ана затвори очи. Във въображението й се появи образът на Мег. Дали дъщеря й гледаше предаването? При мисълта за Мег, на Ана й се прииска да се втурне към телефона и да се обади на дъщеря си, но съзнаваше, че това щеше да бъде безполезно. Нали се бе опитвала да я намери по-рано, само за да чуе как съквартирантката й казва, че не била в стаята си. Болката заби ножа си в Ана. Не й бе трудно да разбере съобщението на съквартирантката: Мег си беше в стаята, но не искаше да говори с майка си.

Ана отвори очи, отиде до телевизора и го изключи. В стаята се възцари оглушителна тишина. Чувстваше се самотна. В къщата. В целия свят. В цялата Вселена. Макар това чувство да не й бе непознато — често го бе изпитвала по криволичещия курс на брака си — никога не бе потъвала толкова дълбоко в самотата. В един побъркан миг й се прииска да отиде — не, да се втурне — към телефона и да се обади на Слоун. В нереалния свят, в който бе попаднала, гласът му щеше да се превърне в радиофар, сочещ курса за излизане от лудостта. В това бе сигурна. Толкова сигурна, колкото бе сигурна и че нямаше да му се обади. Не и след като толкова решително бе затръшнала вратата на тяхното бъдеще пред лицето му.

И все пак…

Ана погледна към телефона. Страхът и самотата си подадоха ръце и възпламениха някакво безразсъдство, което я облада. Изненадана сама от себе си, тя посегна към апарата.

 

 

Острият звън сепна Слоун. През всичките месеци, в които бе живял на фара, телефонът бе звънял само няколко пъти. Обикновено се обаждаше Харпър да го извика да потичат заедно, да пийнат по чаша, за каквото и да е, само за да го измъкне от къщата. Телевизионните новини още бръмчаха в главата му като калпава мелодрама, с Джейк Лугарик и Ричард Хенеси в главните роли, и Слоун искаше да го оставят на мира. Ала настоятелният звън му остави малък избор и той вдигна слушалката.

— Ало?

След като му отвърна само тишина, Слоун повтори с тон, много близък до изръмжаване:

— Ало?

От другата страна затвориха и сигналът заето забръмча като разсърдена пчела. Слоун тръшна слушалката. Страхотно, помисли си той, сега пък му звъняха анонимни побърканяци. Излезе от всекидневната и се запъти за кухнята, опитвайки се да се самоубеди, че трябва да сложи нещо в стомаха си. Не си спомняше кога бе ял за последен път. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, обаче, единственото, което искаше, бе още една бира.

Телефонът иззвъня отново.

Слоун се спря на кухненската врата, мъчеше се да реши дали да вдигне проклетата слушалка или не. Реши да не я вдига. Влезе в кухнята и се запъти към хладилника, отвори вратата и сграбчи втора бира. Мислейки за това как щеше да се напие като талпа, той я отвори. Бирата се запени около гърлото на бутилката. Слоун отри длани о дънките си.

Телефонът продължаваше да звъни. Слоун продължаваше да не му обръща внимание. Отпи голяма глътка бира.

Изведнъж остави шишето на масата и се върна във всекидневната. Може би бе някой от пресата и в такъв случай той щеше да му даде да се разбере.

Грабна целия апарат в лапа, вдигна слушалката и изръмжа:

— Ало?

Тишина. След нея:

— Предполагам си видял новините.

При звука на гласа на Харпър, Слоун усети как мускулите му се отпускат.

— Да, видях ги.

— Хенеси изглежда добре в тези негови скъпи костюми, нали?

— Като обикновена реклама — отвърна Слоун, отпусна се на дивана и си помисли, че ако станеше на прокуроровата, щеше да навлече затворническите дрехи. — Не е ли проява на неприемливо поведение или нещо от сорта, когато един юрист говори толкова много пред пресата? Не съществуват ли понятия като задължително мълчание?

— Дори и съдията да го постанови, което бихме могли да успеем или да не успеем да го накараме, ние въпреки това ще трябва да се съобразяваме с пресата. Всъщност, забраната за даване на информация само насърчава пресата да намери някой информиран човек, който да наруши мълчанието — последва кратка пауза, след което Харпър продължи: — Между другото, телефонът ми звъни непрекъснато след телевизионното предаване. Изглежда като че ли всички национални канали искат да се включат в екшъна.

— И моят телефон звъня — рече Слоун.

— Кой беше?

— Не знам. Затвориха — още докато го каза, на Слоун му просветна, че бе странно някой от пресата да затвори, след като го бе открил. — Би могло да е обаждане на някой побърканяк.

— Ще ти звънят много пъти и от пресата, и разни ненормалници — предупреди го отново Харпър. — Не разговаряй с никого.

— Не се безпокой.

В следващите двайсет минути телефонът на Слоун звъня непрестанно. Послушал съвета на Харпър, Слоун го остави да си звъни. Най-накрая го изключили си легна, изпитвайки завистливо уважение към средствата за осведомяване. След като хванеха следата на някоя история, я следваха неуморно. Този факт представляваше заплаха, която Слоун не можеше да пренебрегне изцяло, макар и тайните му да бяха заключени в килера с надпис: „Секретно“.