Джордж Байрон
Писма и дневници (96)

До Джон Мъри

„Уважаеми господине,

Да се върнем към работата. Вашите писма са изключително приятни. По отношение на забележките за небрежност и т.н.^[1], според скромното ми мнение, любезният читател е помислил, че странният и умишлено неправилен стихотворен строй се дължи на прибързаност и небрежност — стъпката се различава от тази в другите поеми, които (мисля) според Биш и според пръстите — или ушите, — с които поетите пишат, а читателите броят, са сравнително правилни. Голяма част от «Обсадата» е написана в размер, който учените наричат анапест (макар че не съм съвсем сигурен, защото ужасно забравям размера и своя Gradus^[2]), а доста от стиховете са нарочно по-дълги или по-кратки. Освен това римата се среща на по-големи или по-малки интервали просто по прищявка или за удобство.

Не искам да кажа, че това е хубаво или правилно, а чисто и просто, че щях да бъда по-плавен, ако смятах, че с това ще постигна нещо. Също така отклоненията ми са съвсем съзнателни, макар сега да съжалявам за тях, тъй като безсъмнено предпочитам да се харесам, отколкото напротив. Исках да, опитам нещо съвсем различно от предишните ми, работи. Затова се стремях да ги направя различни една от друга. Стихосложението на «Корсар» не е като в «Лара», а «Гяур» е различен от «Невестата». «Чайлд Харолд» също не прилича на останалите. А пък последната творба се мъчех да направя различна от всички други.

Простете ми за тия проклети глупости и егоцентризъм. Истината е, че аз по-скоро се опитвам да мисля върху темата на тази бележка, отколкото че наистина мисля върху нея. Не знаех че сте се отбивали у нас. Винаги сте добре дошли, когато решите да ни посетите.

Ваш и т.н.:

Байрон

Р.Ѕ. Не се тревожете за мен^[3]. Ако светът и тези, които го владеят, можеха да ме сломят, щях вече да съм капитулирал, и то преди години. Не трябва да тълкувате моята липса на ожесточение като отчаяние. Нито пък да си мислите, че понеже съм чувствителен, непременно ще се строполя безчувствен. Засега достатъчно за това.

Съжалявам за скандала със Сътби. За какво, по дяволите, става дума? Мислех, че нещата са се уредили. Ако все още мога да направя нещо за него или «Айвън»^[4], готов съм, и то с най-голяма охота. Мисля, че не е редно точно сега да се крия зад кулисите, и затова ще говоря с хората от Съвета и с Мур, ако, разбира се, Сътби, иска.

Ако видите господин Сътби, ще ви моля да му кажете, че след като получих бележката му, писах на господин Колридж и се надявам, че съм направил това, което той искаше.“