Джордж Байрон
Писма и дневници (103)

До господин Мъри

„Чух, че господин Дейвис е пристигнал в Англия, но от писмата, които му беше поверил господин Х., са били предадени само половината. Естествено, тези сведения малко ме разтревожиха за съдбата на моите писма, сред които е и ръкописът, дето исках да сравните с онзи, който изпратих по господин Шели. Надявам се, че поне той е пристигнал благополучно на местоназначението си — в не по-малка степен това се отнася и за няколкото късчета кристали от Монблан за дъщеря ми и племенниците ми. Моля ви, имайте добрината да разберете от господин Дейвис дали не им се е случило нещо (на митницата или просто да не са се загубили) и ми съобщете при пръв удобен за вас случай.

Ако си спомням правилно, бяхте ми споменали, че господин Гифърд любезно се е заел да поправи (по моя молба) коректурите в мое отсъствие — поне се надявам, че ще го стори. Това ще ме накара да се чувствувам още по-задължен на този господин.

По пътя за насам ви писах кратка бележка от Мартини. С господин Хобхаус се прибрахме в Милано преди няколко дни, минавайки през Симплон и Лаго Маджоре. Естествено, посетихме и Боромейските острови, които са красиви, но с твърде изкуствена красота. Симплон е величествен и като творение на природата, и като постижение на човека — тук и Бог, и човекът са направили чудеса, да не говорим за дявола, който положително също има пръст (или копито) в някои скали и дефилета, през и над които се извършва строежът.

Милано е внушителен, катедралата — изключителна. Като цяло градът ми напомня Севиля, но му отстъпва по хубост. До нас достигнаха най-divers bruits^[1] и по пътя, недалеч от границата, взехме предохранителни мерки срещу «многобройните достойни синове (т.е. синковци), които върлували по тия места» и които преди няколко седмици били ограбили едни пътници недалеч от Сесто или Цесто, забравих как точно се казваше, и им задигнали парите, дрехите, да не говорим, че насмалко не ги утрепали, а накрая изпратили около двайсет едри сачми в ариергарда на оттеглящия се куриер на господин Хоуп. Нас никой не ни закачи и изобщо не ни заплашваха никакви опасности с изключение на опасността от грешка, защото пълнехме пушките и вдигахме ударниците при вида на всяка стара къща или злокобна горичка и сегиз-тогиз заподозирвахме «честните люде», които много приличат на крадците в другите страни. Не знам как трябва да изглеждат крадците, нито пък искам да знам, защото, изглежда, нападали вкупом по трийсет («негодници в зелено кендалско сукно»)^[2], така че пътниците нямат изгледи да се справят с тях. В това отношение тук понякога е като в горката мила Турция, но там все пак е по-добре, защото поне можеш да си наемеш свита от нехранимайковци, числено равностойна на редовните бандити, докато тук, както чувам, жандармите не ги бива много, а що се отнася до личните телохранители, не могат да се движат както Робинзон Крузо — с пушка на всяко рамо.

Бях в Амброзианската библиотека — има много хубава колекция с какви ли не ръкописи, редактирани и нередактирани. Изпращам ви списък на някои от публикуваните в последно време. Това е за вашите литератори. Аз понеже съм със скромни вкусове, се възхитих най-много от една кореспонденция между Лукреция Борджия и кардинал Бембо, която се съхранява тук — всичките писма истински и любовни. Прочетох ги и също така видях една нейна къдрица — най-хубавата и най-русата, която съм виждал. Честна дума, по-руса не съм виждал. Ще продължа да препрочитам писмата. Ако мога да се сдобия по честен път с малко от косата, непременно ще го направя. Вече склоних библиотекаря да ми обещае копия от писмата и се надявам да не ме разочарова. Те са кратки, но много простодушни, мили и целенасочени. Има също копия от нейни стихове на испански. Кичурът е дълъг и както вече казах, много красив. Художествената галерия в Брера има някои много хубави картини, но няма цяла колекция. Не разбирам нищо от живопис, но ми харесва някой си Гуерчино^[3] — особено една негова картина, която изобразява Авраам и прогонването и изгнанието на Агар и Ишмаел. Тя е естествена и много хубава. Но фламандската школа, която видях във Фландрия, ненавиждам, презирам и мразя. Може да е живопис, но няма нищо общо с натурата. Италианската школа е приятна и идеалът им е много благороден.

Италианците, които срещнах тук, се извънредно интелигентни и симпатични хора. След няколко дни ще се запозная с Монти. Между другото току-що чух един анекдот за Бекария, който написа такива възхитителни неща срещу смъртното наказание. Книгата му била вече отпечатана, когато слугата (вероятно е я бил прочел) му откраднал часовника. Неговият господар, докато още поправял коректурите за второ издание, направил всичко, за да окачат виновника на бесилото — вместо реклама на книгата си.

Забравих да спомена триумфалната арка, започната от Наполеон като врата към града. Тя е недовършена, но готовата част е напълно достойна за тая страна, само че в друга епоха. Светският живот тук се поддържа по странен начин — в театъра и единствено в театъра, който съответствува на нашата опера. Хората се срещат там като на гуляй, но в много тесен кръг. От Милано ида за Венеция. Ако пѝшете, пишѐте в Женева, както преди — писмото ще ми бъде препратено.

Винаги ваш…“