Джордж Байрон
Писма и дневници (107)

До господин Мъри

„Изпратих ви цялата драма на три пъти, действие по действие, в различни папки. Надявам се, че сте получили или ще получите части от нея, а може и цялата.

Значи, Лав^[1] имал съвест! Кълна се в Диана! Аз ще го накарам да си вземе обратно кутията, та дори и да е на самата Пандора!^[2] Разбрахме, че е от позлатено сребро, когато я занесохме да пригодят капака й за портрета на Мариана. Естествено, аз се разпоредих да ми я изпратят in stato quo^[3] и миниатюрата бе поставена на кутия, която много й подхожда (на миниатюрата). Фалшивата кутия не е пипана и не е престояла повече от час в ръцете на тукашния златар.

Знам какво ви е мнението за Отуей и съм голям почитател на всичките му творения с изключение на онази сълзлива к…а Белвидера^[4], която е смесица от целомъдрена похот и циврещо любопитство. Напълно я презирам, ненавиждам и мразя. Историята на Марино Фалиеро^[5] е съвсем друга и според мен много по-хубава и просто ми се иска Отуей да я беше използувал вместо мен. Главата, която съзаклятничи срещу тялото, загдето то отказва да потърси удовлетворение заради едно истинско оскърбление; ревността, измяната и другите по-постоянни и дълбоки страсти (примесени с разум) на един стар или по-скоро възрастен човек — самият дявол не би могъл да измисли по-хубав сюжет, а той е единственият автор на трагически драми.

В двореца на дожа все още стои черният воал, изрисуван върху портрета на Фалиеро, и стълбището, където най-напред е бил провъзгласен за дож и впоследствие обезглавен. Именно това възбуди най-силно въображението ми във Венеция — даже повече от Риалто, където отидох, заради Шайлок^[6]; повече дори и от «Арменецът»^[7] на Шилер — един роман, който ме бе поразил като момче. Той се казва още «Човекът който виждаше духове» и всеки път, когато минавах покрай Сан Марко на лунна светлина, се сещах за него и «и в девет той умря». Аз обаче мразя нещата, които са напълно измислени, и затуй «Търговецът» и «Отело» не ми действуват много. Виж, Пиер^[8] да. И най-летливите фантазии трябва винаги да имат някаква фактическа основа, а чистата измислица доказва единствено наличието на дарба за лъжа.

Трагедията на Матюрин. От това, което разказахте за него миналата година, той ми се стори един самодоволен глупак. Горкият човечец! Наистина доста дълго време е търпял злополучия, но те са по-леснопоносими от другото. Надявам се, че няма пак да затъне в «блатото на отчаянието».^[9]

Говорите за женитба — след моето собствено погребение. От тая дума ми се завива свят и ме облива студена пот. Моля ви, не я повтаряйте.

Трябва да завършите с Мадам дьо Стал. Това е най-хубавото й произведение и ще «остане в историята»^[10]. То е за баща й, за революцията и Бонапарт. Бонщетен ми каза в Швейцария, че било забележително. Книгата не съм виждал, но авторката доста често. Тя се държа много любезно с мен в Копе.

Във венецианските вестници се появиха две статии — един отзив за «Гленарвън»^[11] и още един за «Чайлд Харолд», в който ме обявяват за най-размирния и нагъл жив почитател на Бонапарт в Европа. И двете статии са преводи от литературния журнал на немската Йена^[12].

Кажете ми, че Скот е по-добре. За нищо на света не искам да е болен. Сигурно от симпатия по същото време и аз хванах треска.

Радвам се на успеха на вашия «Преглед», но трябва да остана верен на «Единбург». Джефри ми е бил верен всякога и във всичко и това е повече, отколкото заслужавам. Няколко пъти в писма ви писах, че съм получил статията (и другите статии). Кажете дали сте получили тези писма, защото иначе не знам кои от писмата ми пристигат. И двете статии дойдоха, но нищо повече. Пиесата на М.^[13] и откъсът още ги няма.

Пишете ми дали сте получили моя Магьосник^[14] с всичките му сцени, магии и пр. Ваш…“