Джордж Байрон
Писма и дневници (44)

До Франсис Ходжсън

„Мили Ходжсън,

Току-що се отървах от един лекар и една треска, която ме прикова пет дни на легло, тъй че не можеш да очакваш много «allegrezza»^[1] в настоящото писмо. Тук има някаква местна болест, която, щом вятърът духа откъм Коринтския залив (какъвто е случаят през пет от всеки шест месеца) поразява мало и голямо и съсипва туристите. Тук има и двама лекари — единият се уповава на добрия си гений (тъй като никога не е учил медицина), а другият — на една осемнайсетмесечна кампания срещу жертвите на епидемията в Отранто^[2], в която успешно бил участвувал на младини. Когато болестта ме събори, аз възроптах срещу тия двама убийци, но какво можеше да направи един безпомощен, трескав, пламнал от температура и плувнал в пот нещастник? Независимо че се зъбех и ругаех, английският консул, моят татарин, албанците и драгоманът ми натрапиха един лечител и под неговите грижи за три дни си изповръщах червата и душа не ми остана. В това състояние си написах епитафията, която ти предлагам:

«Добрият Зевс, природата и младостта

се бориха за моята душа.

Но доктор Романели победи —

по-силно духна и я угаси.»

Но понеже Природата и Зевс вероятно са се почувствували предизвикани от моите съмнения, накрая все пак победиха Романели и ето аз вече съм добре, макар отпаднал, и на твоите услуги. След като напуснах Константинопол, направих обиколка на Морея и посетих Вели паша, който ми оказа големи почести и ми подари красив жребец. Положително Хобхаус ще бъде в Англия преди датата на това писмо. Той носи известие от мен за Ваша поетическа светлост. Писа ми от Малта и се е отчаял от своя «Сборник», но въпреки това има и други помисли срещу читателската публика. Иска ми дневника, ако имам такъв, а аз нямам, иначе бих му го дал. Във всеки случай отговорих му с утешително и увещателно писмо, в което му препоръчвам да премине към прозата, която със сигурност ще се хареса повече, не може и да бъде другояче; едновременно с това го моля да понамали цената на следващата си книга, защото човек може да даде половин гвинея единствено за билет за опера. Що се отнася до Англия, отдавна не съм чувал нищо за там. Всички, с които имам нещо общо, спят дълбок сън и ти си моят единствен кореспондент, ако не смятаме агентите. Всъщност аз нямам никакви приятели, макар че всичките ми стари съученици са вече хора с положение в обществото и се разхождат, чудовищно предрешени в одеянията на гвардейски офицери, адвокати, проповедници, изискани джентълмени и разни други маскарадни костюми. С всичките тия заети хора аз съм се ръкувал и сбогувал и никой от тях не ми пише. Всъщност не съм и искал това от тях. Та ето ме тук един беден пътешественик и езически философ, пребродил почти целия Левант^[3] и видял множество земи и моря, които стават с времето все по-привлекателни. И все пак не съм станал по-добър, отколкото когато тръгнах, бог да ми е на помощ. На този ден стават петнадесет месеца, откакто съм в чужбина, и сигурно делата ми скоро ще ме приберат в Англия, но за това ще те осведомявам редовно от Малта. Хобхаус ще те информира по всички въпроси, които те интересуват, във връзка с нашите приключения. Прегледах някои стари английски вестници до 15 май. Виждам, че е излязла «Господарката на езерото»^[4]. Разбира се, тя си е във всеизвестния му баладичен стил и е доста хубава. В края на краищата Скот си остава най-добрият. Целта на писачеството е да доставя забавление и той определено го е постигнал. Копнея да прочета новия му романс. Как върви «Сър Едгар»^[5]? А приятелят ти Бланд^[6]? Предполагам, че си се забъркал в някоя литературна свада. Единственият начин е да се отнасяш с пренебрежение към всички събратя по перо. Сигурно и мен не признаваш за писател, но аз ви презирам всичките, псета такива! Наистина! Ти не познаваш Дамас, нали? Той беше написал един фарс, готов за сцената, преди да замина от Англия, и ме помоли да направя пролога и аз му обещах, но отплувах тъй набързо, че не успях да напиша нито куплет. Не смея да се поинтересувам за съдбата на неговата драма, да не би да са я оплюли. Прости ми, господи, че използвам такава дума, но онези от партера, сър, ти ги знаеш добре, те ще го направят, независимо от достойнствата. Запомнил съм този фарс покрай едно любопитно обстоятелство. Когато «Друри Лейн» изгоря до основи^[7], при което Шеридан и синът му загубиха и последния си шилинг, какво мислиш направи моят приятел Д.? Ами преди още да са изгасили огъня, той написал една бележка до Том Шеридан, директора на това запалително заведение, в която го питал да не би и неговият фарс да се е превърнал в пепел заедно с около две хиляди други непоставяеми пиеси, над които наистина е тегнела ужасна съдба, дори ако не са били погълнати от огъня. Е, това не е ли показателно? «Всесилните страсти»^[8] на Поуп са нищо пред това. Докато клетият обезумял директор оплаквал загубата на сградата, която струвала 300 000 лири плюс други разни парцали и финтифлюшки от гримьорните, слонове от «Синята брада»^[9] и всички останали боклуци на обща стойност около двайсет хиляди, ето че пристигна бележчица от един пламнал автор, който си иска двете действия, та и още две-три хвърчащи сценки от някакъв си фарс!!! Драги Х., напомни на Друри, че аз съм негов доброжелател, и нека Скроуп Дейвис^[10] да мисли с добро за мен. С нетърпение очаквам да се видим в Нюстед и да възобновим нашите шампански вечери. Предвкусвам радостното веселие. Пиша ти при всеки удобен случай и очаквам отговори, акуратни както при литургия, но малко по-дълги. Тъй като един нормален човек не може да се надява на щастливи дни, нека поне да се надяваме на весели, понеже поне външно те най-много се приближават до щастливите. В такова очакване оставам сърдечно твой:

Байрон“