Джордж Байрон
Писма и дневници (56)

До Франсис Ходжсън

Нюстед, 13 септември 1811 г.

„Драги ми Ходжсън,

Благодаря ти за песента или по-точно за двете ти песни: новата за любовта и старата за религията. Искрено се възхищавам от първата и на свой ред те призовавам да се възхитиш от следното стихче за новия оперен фарс или фарсова опера^[1], или каквото искаш го наречи, на Анакреон Мур:

«Свърши се с добрия стил,

Мур се хвана с водевил.

Кратка е таз слава, братко!

Преди беше само „Малък“^[2]

А сега пък си и „Жалък“.»

Няма да споря за тайнствата на новата ти професия. Това са празни занимания, като броеницата на полския крал. Само една забележка и свършвам: твоята религия се основава на несправедливостта. Синът божи, чистият, непорочният, невинният се жертвува заради виновните. Това доказва Неговия героизъм, но премахва човешката вина толкова, колкото един ученик, който доброволно се подлага на бой с пръчки заради друг, може да излекува тъпака от мързела му или да го предпази от тоягата. Най-напред вие принизявате Твореца, като го изкарвате създател на деца, а после Го превръщате в тиранин на едно непорочно и оскърбено Същество, което е изпратено в земния живот, за да изстрада смъртта заради милионите нехранимайковци, които в края на краищата пак ще отидат в пъкъла. Що се отнася до чудесата, съгласен съм с Хюм, че е по-вероятно човеците да лъжат или да бъдат мамени, отколкото такива противоестествени неща да се случват. Мохамед правел чудеса, пророкът Брадърс^[3] имал последователи и същото щеше да се отнася за заклинателя Бреслау^[4] ако беше живял по времето на Тиберий.

Освен това аз вярвам, че Господ не е евреин, а Бог на цялото човечество, а щом като сам допускаш, че един добродетелен езичник може да бъде спасен, ти изключваш необходимостта човек да бъде евреин или християнин.

Не вярвам в религията на откровението, защото няма религия, която може да се разкрие. И ако е угодно на църквата да ме анатемоса, задето не вярвам в нещо, което не съществува, аз се оставям на милостта на «Великата но непонятна Първопричина»^[5], която ще направи онова, което подобава. Макар че, мисля аз, Той не е могъл да сътвори нещо, което трябва да се мъчи в отвъдния живот, независимо какво е извършило тук. Нямам намерение да чета книги нито за, нито против това. Бог щеше да извести волята си и без книги (като се има предвид колко малко хора са могли да четат по времето на Исус от Назарет), ако му е било угодно да утвърди някаква определена форма на вяра. Колкото до безсмъртието, ако хората трябва да живеят, защо да умират? Наистина ли нашите туловища заслужават отново да се вдигнат от гроба? Ако това важи и за моето тяло, надявам се следващия път да имам по-хубав чифт крайници от тия, с които се тътря вече двадесет и две години. Иначе ужасно ще изостана в блъсканицата за рая. Случайно да си чел Малтус за народонаселението? Ако той е прав, войните и чумата са нашите най-добри приятели, които ни спасяват от човекоядство в този «най-хубав от всички възможни светове».^[6]

Повече няма нито да пиша, нито да чета, нито да мисля. Всъщност не искам да стряскам предразсъдъците ти, споделяйки всичко, което мисля. Хайде да си поживеем колкото се може по-добре и да оставим фантазиите на Емануел Сведенборг.

А сега за един друг вид фантазии — за поезията. Твоята песен ми се понрави много. Повече няма да ти казвам нищо обаче, защото ме е страх да не си помислиш, че се подмазвам, за да похвалиш миналите, сегашните и бъдещите ми стихоплетни. Няма да ходя в Кеймбридж по-рано от средата на октомври. Когато отида обаче, непременно искам да те видя, преди да са ти надянали расото. Пиши ми и ще ти отговоря.

Винаги твой Байрон“