Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (9) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

ТРЕТО ДОПЪЛНЕНИЕ
Декември 1973

НОБЕЛИАНАТА

„Нобелиана“ не съм го аз измислил, това е краткият телеграфен адрес на Нобеловия фонд (Nobelianum), а освен туй така е прието да се обозначават разните проточени тържества или пищни оркестрови разработки. С мен тържество — не тържество, мъка — не мъка, но сред пълна бъркотия разработката се проточи цели две години.

В нескованите страни какво представлява присъждането на Нобелова награда на писател? Национално тържество. А за самия писател? Покорен връх, най-висока точка в живота. Камю казвал, че не е достоен. Стайнбек — че е готов да заръмжи като лъв от радост. (Вярно, Хемингуей не пожелал да си губи времето с такива глупости, отговорил, че му е по-интересно да пише поредната си книга — и това също е вярно, макар и да съдържа известно кокетство.)

А какво е Нобеловата награда за писател от комунистическа страна? През куп за грош, на погрешен адрес, или неосъществимо, или катраносване. Защото в нашата страна не друг, а именно самата власт, от кръвожадно-младежките си години, е натикала цялата литература в политическия жлеб — издълбан, нерендосан, както на Беломорканал ги майсторели от влажни дънери. Самата власт е внушила на писателите, че литературата представлява част от политиката, самата власт (като се почне от Троцки и Бухарин) изкрещявала всички литературни оценки с прегракнало политическо гърло — и затворила всякаква възможност за други преценки. И затова всяко присъждане на Нобелова награда на наш роден писател се възприема преди всичко като събитие политическо.

Кои са същинските писатели у нас през 20-те, 30-те, 40-те — това през дяволската виелица от Стокхолм било невъзможно да се определи. И първият руснак, получил тази премия, бил емигрантът Бунин, който безцензурно и неподнасилствено печатал в чужбина произведенията си точно във вида, в който ги бил написал. То се знае, нищо друго освен ругатни такава награда, институтът на тези награди в СССР не можел да предизвика. Завинаги било решено, че тези награди са нищожни и не заслужават дори вестникарски петит. А на цяла страница се печатаха сталинските. И всички, кажи-речи, бяхме забравили да мислим за Нобеловите награди. И неочаквано след 25 години Шведската академия зърнала Пастернак и се престрашила да я даде на него. Знаем колко разгневи това комунистическата партия (Хрушчов), комсомола (Семичастни) и целия съветски народ. И сеизмичните вълни на този гняв така разлюляха основите на Шведската академия, че в очите на прогресивното човечество тя беше длъжна да се реабилитира, и то колкото може по-скоро. И след като изчакаха приличните 7 години, я дадоха на трети наш сънародник — хем на кого? За книга, чието авторство той никога не е могъл да потвърди, за книга, отпечатана преди цели трийсет и три години и оценена по достойнство още преди Буниновата награда. Затова пък името на Шолохов беше угодно на съветския режим — и побързаха да му се подмажат. И тази припряност, и това забавяне, и цялата форма на замазването, и нашето казионно удоволствие — удариха и на третата награда остро-политически печат.

Макар че в политика непрекъснато се обвиняваше Шведската академия, но тъкмо нашите лаещи гласове правеха невъзможна всяка друга оценка. Така стана и с четвъртата награда и ако Русия не дойде на себе си, с петата ще стане същото.

А тъй като и учените ни не получаваха кой знае колко често тия презморски награди, у нас почти не споменаваха за тях, преди пастернаковската буря малцина знаеха за тяхното съществуване. Аз научих, не си спомням от кого, в лагерите. И веднага определих, в духа на нашата страна, напълно политически: това е, което ще ми трябва за моя бъдещ Пробив.

Пробив — голям, а аз засега и малък не съм в състояние да направя.. Естествено, не ми се пишат само посмъртни книги, да мога да се напечатам приживе, та тогава и да умра спокойно! Но от лагера това ми се привиждаше като неосъществимо: къде е възможно такова нещо приживе? Само в чужбина. Но и след лагера, вечно интерниран: нито сам ще се озовеш там, нито ще изпратиш там книгите си.

Впрочем, докато бях интерниран, можах да докарам цялата си лагерна работа до пълнеж на една подвързия (пиесите на Б. Шоу, на английски). То ако някой се наеме да замине за Москва, като срещне там на улицата чуждестранен турист — да му го напъха в ръцете, а той, естествено, ще го вземе, лесно ще го изнесе, ще разпори подвързията, след това в някое издателство, там на драго сърце ще напечатат неизвестния Степан Хлинов (псевдонимът ми) — и… Светът, разбира се, няма да остане равнодушен! Светът ще се ужаси, светът ще се разгневи, нашите ще се уплашат — и ще разпуснат Архипелага.

Но и нямаше кого да помоля, който да я отнесе в Москва, бях сам-самичък през ония години, и московчани не идваха в нашия Кок Терек да погостуват. А когато през 1956-а лично заминах за Москва и взех да се заглеждам на кого от западните туристи да прехвърля книгата, видях: с всеки турист върви преводач от Държавна сигурност. Но най-изумяващото за стария концлагерист беше: тия туристи са толкова сити, лъскави, развлечени от веселото си съветско пътуване — защо ще си търсят белята?

И заминах за Торфопродукт, после за Рязан, да работя по-нататък. По-нататък — още повече ще бъде написано, ощо по-силно ще мога да ги раздрусам. Но и по-страшно е: още по-големият обем увисва в опасност да се затрие, без да со покаже никога и на никого. Един провал — и всичко пропада. Десет години, двайсет години да седиш на тази тайна — ще изтече, ще се разкрие и отиват на вятъра целият ти живот и всички поверени ти чужди тайни, животът на други хора — също.

И през 1958-а като рязански учител чак завидях на Пас-тернак: ето с кого се е удал замисленият от мен жребий! Той ще изпълни това! — сега като замине, па като каже реч, па като напечата всичко свое останало, тайно, което е било невъзможно да рискува, докато живее тук! Ясно е, че посещението му няма да трае три дена. Ясно е, че няма да го пуснат да се върне, ама междувременно той целия свят ще промени, и нас ще промени, — и ще се върне, но като триумфатор!

След лагерните ми „университети“ аз, искрено, бях неспособен да очаквам, че Пастернак ще избере друг начин на действие, че ще има друга цел. Аз го мерех с моите цели, с моите мерки — и се гърчех от срам за него като за себе си: да се уплаши от някакви вестникарски ругатни, как е можал да отслабне пред заплахата да го екстернират и унизено да моли правителството, и да мънка за своите „грешки и заблуди“, за „собствената си вина“, вложена в романа, да се отрича от собствените си мисли, от своя дух — само и само да не го екстернират. И „славното настояще“, и „гордостта за времето, в което живея“ и, разбира се, „светлата вяра в общото ни бъдеще“ — хем не е някой професор, на когото му дърпат ушите в провинциален университет, а световноизвестен наш Нобелов лауреат! Не, ние сме безнадеждни!… Не, щом си призован на бой, хем в такива превъзходни обстоятелства, — тръгвай и служи на Русия. Жестоко-упречно го осъждах и не му намирах оправдания. Превеса на привързаностите над дълга аз и от младини не мога да простя и разбера, та какво остава за един озверял концлагерист (Никой не би могъл да ми набие в главата, че Пастернак вече се е и напечатал, и изказал, и че стокхолмската му реч би могла да се окаже не по-страховита от вестникарските му оправдания.)

Толкова по-ясно разбирах, замислях, изскубвах от бъдещето: на мен ми трябва тая награда! Като стъпало в позицията, в битката! И колкото по-рано я получа, по-твърд ще стана, толкова по-силно ще ударя. А тогаз във всяко отношение ще постъпя обратно на Пастернак: твърдо ще приема, твърдо ще замина, ще произнеса извънредно твърда реч. Значи ще ми затворят пътя за връщане. За сметка на това: всичко ще напечатам! Всичко ще изрека! Целия заряд, трупан от лубянските карцери през степлаговските зимни разводи — за всички удушени, разстреляни, уморени от глад и замръзнали! Веднъж да се добера до Нобеловата трибуна — и да трясна. За всичко това съдбата на изгнаника не е прекалено скъпа цена. (Направо физически виждах и завръщането си след малък брой години.)

Но „Иван Денисович“, разграбен по цял свят като хрушчовска политическа сензация, не повече (в Москва преправен на английски от измекярина халтураджия Р. Паркър), — не ме приближи кой знае колко до Нобеловата. Просто си го бях втълпил, смесвайки замисъла с предчувствието, не знам защо вярвах и я чаках като неизбежност. Макар че Пастернак със самоотричането си, а след това и със скорошната си смърт преграждаше пътя на следващия лауреат да дойде от Русия: как можем да даваме наградата на руснаци, щом тя ги убива?…

А годините вървяха, книгите все се пишеха, а да ги напечатам — не бива, ще ми отрежат главата, и все по-трудно става да ги държа в тайна, и все по-обидно ми е да ги дипля без полза, — и какъв е тогава изходът за нелегалния писател?…

През всичките години в едно не се променях, останах си такъв, какъвто се бях изковал в лагера, както бях мислил заедно с лагерните си другари: най-силната позиция е да се бие по нашето мъртвило с лагерното знание, но — оттам. Тогава всичките ми оръжия са в моите ръце, нито една дума повече не се премълчава, не се изопачава, не се снишава. И това го бях усвоил толкова трайно, че когато през 68-а Аля (Наталия Светлова), смаяна, разпалено взе да ме убеждава, че е тъкмо наопаки: оттам всичките ми думи ще отскачат от желязната кора, обгърнала нашата страна, а докато съм вътре — приемащата пореста маса ги попива, допълвайки, доизграждайки недоизреченото и намекнатото, — аз се смаях на свой ред. Реших: така разсъждава, защото не е лежала в лагер.

А не ми беше случайна събеседничка и не еднократна. Към 1969-а реших да й предам цялото си наследство, всичко написано — и окончателните редакции, и междинните, черновите, бележките, съкратеното, помощните материали — всичко, което ми беше жал да изгоря, а да го пазя, пренасям, помня, да конспираторствам, вече нямах глава, сили, време, обеми. Тъкмо бях прехвърлил петдесетте и това съвпадна с една черта в работата ми: вече не пишех за лагерите, бях довършил и всичко останало, предстоеше ми съвсем нова огромна работа — роман за 1917-а (както си мислех отначало — за десетина години). В този момент навременно беше да се разпоредя с цялото си минало, да напиша завещание и да осигуря всичко това да се запази и осъществи вече и без мен, независимо от мен от наследнически, твърди и верни ръце и от сродно мислеща глава. Почувствах се щастлив, почувствах се облекчен, когато намерих всичко това заедно, и през цялата 1969-а се занимавахме с предаването на архива. Пак тогава, заедно, намерихме начин да дадем пълномощно на адвоката Хееб да защитава интересите ми на Запад и да създадем опорен пункт в чужбина като наш филиал и продължение, в случай че и двамата загинем тук. И — сигурен „канал“ натам за двустранна връзка. Безшумно, невидимо литературното ми дело се превръщаше във фортификация.

Едновременно с цялата тази работа въпросът къде ще съм и какво ще стане с мен след година, след две имаше съвсем не теоретично значение, от това на всяка крачка зависеше как ще решавам. На всичко отгоре имах и други живи планове: още от 1965-а беше ми хрумнало да създам списание — я бъдещо, в свободна Русия, я самиздатско, и още сега. (Подзаглавието му беше: „Списание за литература и обществени потребности“, с раздели — проза, критика на литературата и изкуството; най-нова история на Русия от ХХ век; човечество и съвременност; бъдещата уредба на Русия; книжен преглед.) През лятото на 69-а седяхме с Аля край Червен ручей на брега на Пинега и разработвахме такава сложна система за издаване на списанието, при която то ще се издава самиздатски тук (отдел разпространение — и по-дълбоко от него — действащата редакция — и още по-дълбоко — редакцията „в сянка“, готова да поеме работите, когато се провали действащата, и да си създадем втора „в сянка“), а аз ще съм може би тук, а може би и там, но я в този случай ще разписвам за печат списанието (ще участвам в него оттам). И при всички тези разработки нито веднъж не постигнахме единодушие по основния въпрос: Аля смяташе, че човек трябва да живее и да умре в родината си при всякакъв обрат на събитията, а аз, по лагернически: нека умират баламите, а ла искам да се напечатам приживе. Да живея в Русия и всичко да напечатам — тогава още ми изглеждаше прекалено рисковано, невъзможно.)

Сякаш за подигравка тъкмо през тия дни забягна на Запад Анатолий Кузнецов, край Пинега чухме за това по транзистора. Началствата се стреснаха, а той ликуваше, сигурно си е мислел, че сега ще преобърне цялата история. Това е грешката на бегълците, изместването на мащабите. А най-важното беше, че тук у нас, в СССР, почти поголовно не го одобри образованият кръг, и не само заради податливостта му пред хората на ГБ, заради играта на доноси, а и заради самото му бягство: лек жребий! На човек неизвестен, изтормозен, може да му се прости, но на писател? Какъв наш писател си тогава? Нерационални хора сме ние: десетилетия наред бродим и газим оборския тор, мрънкаме, че ни е зле. И не правим усилия да се измъкнем. А ако някой издрапа и хукне надалеч, викаме: „Изменник! Не е наш!“ (Това се обърна впрочем скоро и рязко: щом поразхлабиха клапата на емиграцията, натам се устремиха и доста писатели и образованият кръг не започна да осъжда това.) А как ли е мислело правителството? Сигурен бях: също като мен. Докато съм тук, в кафеза, — аз съм им полустрашен, винаги могат да ми видят сметката. А оттам съм им ужасен, ще сколасам (преди да са ми забили нож между ребрата, преди да са ме отровили, застреляли или изхвърлили от влак), ще сколасам да извадя на показ всичко, което са крили половин век! — и след такова цапардосване няма да има живот за тях или ще остава само да се дотътрят до гроба (така ми се струваше).

По Сталиново време точно така го разбираха: всички несъгласни да се вържат по-здраво. Но май през последните години някакви нови повеи бяха проникнали дори в техните тъпи глави: вкараха Синявски-Даниел в затвора — неочакван за тях международен скандал; изпратиха Тарсис в чужбина — веднага всичко утихна, никакви неприятности. (Че аз не съм съвсем Тарсис, това не могат да го проумеят.) И ето че Дьомичев в откровени разговори, каквито водеше ту с един, ту с друг писател, започнал да се изтърва:

— Като изпратим Солженицин в чужбина, при неговите господари, като види капиталистическия рай — сам ще допълзи при нас по корем.

Преразказваха ми, аз не придавах значение: обикновен агитпропски похват. Ненадейно, десет дена след плесницата, която зашлевих на секретариата на СП, вечерта на 25 ноември 1969 година, включвам „Гласа на Америка“ и чувам: „Писателят Солженицин се екстернира от Съветския съюз.“ (Предали са неправилно утрешното съобщение на „Литгазета“.)

Това беше на вилата на Ростропович, първите месеци там, тъкмо се бях настанил. Станах. Леко ми настръхна косата. Може би след някой и друг час ще дойдат да ме приберат. За ръкописите, за вариантите, за книгите — много неща трябваше да преценя едновременно, прекалено много! Ако ще цял живот да се готвиш, винаги те сварва не навреме. Излязох да се поразходя по горските алейки. Беше не като за сезона топла ветровита, влажна, тъмна вечер. Аз се разхождах, поемах въздуха с гърди. И не намирах в себе си нито борба, нито съмнение: всичко вървеше според предначертаното.

Между любимите ми образи е Пушкиновият царски син Гвидон. За да са сигурни, че ще погубят бебето, тикнали го и го засмолили в бъчва заедно с майка му и хвърлили бъчвата в морето. Но бъчвата не потънала, а аршинното бебе растяло с часове, понапънало се, протегнало се,

дъното изби и вън

майка си изведе! —

вярно, на чуждоземен бряг. Но, нека отбележим, и самото то излязло и пуснало майка си.

Не до точността на чуждия бряг трябва да съвпадне образът и непомерно голяма е честта да пусна на свобода Майката, но как пращят под ходилата и над темето ми дъната, как отскачат от бъчвата дървените клинчета — това го усещам от няколко години насам и само точния момент не долових — кога именно съм издънил бъчвата, направил ли съм го вече? Дали не тъкмо в момента, когато изключването ми

от СП се превърна в гръмко поражение на нашите и моите гонители? Когато стената от трийсет и един западни писатели, декларирайки единството на световната литература, обяви в писмото си до „Таймс“, че не ще допусне да ме тормозят? Или това тепърва ще стане? И сега, докато пиша, не ми ли предстои?

Нещичко от това пращене стигаше до ушите на онова решилище, което посмя да прегази Чехословакия, а мен — не, нещичко от онази бодлива натрошена дървесина отхвърчаше към тях, защото не ме изгонваха в чужбина, не (един час по-късно ми донесоха открадната от редакцията утрешна „Литгазета“), а само ме канеха да замина, само ми разрешаваха.

А това е друга работа. На екибастузкия незнаен концлагерист ако бяха предложили — една минута нямаше да се колебая. Но на мен — какъвто съм сега — да ми предлагат? В отговор им пуснах по Москва устен самиздат:

— Разрешават ми да напусна родния си дом, големи благодетели се пишат. Аз пък им разрешавам да се изселят в Китай.

Те ми правят намек в още един вестник. В още един. На Запад отзвукът е значителен. И норвежците — твърди духом хора, единствените в Европа, които дори за минута не прощаваха и не забравяха за Чехословакия, — ми предложиха дори подслон в страната си — почетната резиденция на Норвегия, присъждана на писател или художник. „Нека Солженицин сложи писалището си в Норвегия!“ Няколко дена бях под това впечатление. Втората ми родина сама се обади, сама разпери ръце. Север. Зимата е като в Русия. Селска покъщнина, дървени съдини като в Русия.

Пауза. Началствата се спотаиха. И аз си траех.

Трудно се разделя човек с парливия концлагеристки замисъл, ненапечатаните книги крещят, че искат да живеят. Но със скръбен контур се надигаше и друга една особена превита лагерна мисъл: нима сме такива жаби и зайци, че трябва да бягаме от всички? Защо толкова лесно трябва да даваме земята си на тях? Ами като се почне от 17-а година, всички даваме, всички дават — така май е по-лесно. Колцина вече са се поддали на тази грешка — надценили са техните сили, подценили са своите. А имало е хора — Ахматова, Палчински, които не заминали, които отказали през 1923-та да подпишат заявление за лесно излизане в чужбина?

Нима сме толкова слаби, че не можем да се поборим тук!

А на властите тази мисъл май вече им узрявала в главите: да се отърват от неугодните чрез екстерниране в чужбина — мисъл на Дзержински и Ленин, план за „трета“ емиграция, което тогава не можехме дори да си представим, в края на 69-а и началото на 70-а. На разни закрити семинари съвсем открито обявявали: „Солженицин да се маха в чужбина!“ Първоосведоменият Луи щъкал по посолските приеми, предлагал на западните дейци: „Няма ли да поканите Солженицин да изнесе някоя и друга лекция у вас?“ — „Нима ще го пуснат?“ — учудвали се те. — „Ще го пуснат!“

Но публично не казваха нищо повече. Есенната ми криза май отмина, проточи се. От вилата на Ростропович, където живеех без каквито и да било права, адресно нерегистриран, на всичко отгоре в правителствена зона, откъдето всекиго могат да изселят само с кутре, не ме изселваха, не ме проверяваха, не идваха. И постепенно в мен се изгради външно и вътрешно равновесие, пишех като луд моя „Август“ и през тая година, 70-а, щях да си кротувам, нямаше да ми се чуе гласът. Ако не беше нещастният случай с Жорес Медведев в началото на лятото. Тъкмо през тия месеци със завършването на първата редакция и започването на втората се определяше успехът или неуспехът на цялата форма на моя „Р-17“, а толкова ми трябваше успех! Толкова ми трябваше систематичен обемен разказ именно за революцията: защото скоро така ще я заплетат и свои, и чужди, че не можеш разбра къде е истината. И благоразумни доводи за жребия на писателя ми изреждаха моите разубеждаващи ме приятели.

Но това с разум не се претегля: като ти запари под краката, като разбереш, че си стъпил на тиган, а не на земята, как да не заподскачаш? Срамота е да си исторически романист, когато душат хора пред очите ти. Редно ли беше авторът на „Архипелага“ да мълчи дипломатично за днешното му продължение. Затварянето на Ж. Медведев в лудница беше за интелигенцията ни дори по-опасно и по-принципно от чешките събития: това беше примка на самото ни гърло. И реших — да пиша. Първите редакции започвах доста страховито:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

(тоест към всички тях, палачите. Отначало особено се паля, после ставам по-умерен). През лагерното време добре бях опознал и разбрал враговете на човечеството: те уважават юмрука, нищо друго, колкото по-силно ги халосам с юмрук — толкова по-спокоен ще бъдеш. (Западните хора изобщо не могат да разберат това, все с отстъпки се надяват да ги смекчат.) Щом отворех очи сутрин — влечеше ме не към романа, а да препиша още веднъж Предупреждението, това беше по-силно от мен, не ми даваше мира. Откъм петата редакция стана по-меко:

ЕТО КАК ЖИВЕЕМ [14]

През ноември 1969-а ме упрекваха, че с бързото изстрелване на отговора до СП съм попречил на братята писатели и на обществеността да се застъпят за мен, че съм ги стреснал с резкостта си. Сега, за да не натопя с резкостта си Медведев, аз се овладях, изчаквах, дадох на академиците да се изкажат и чак на Свети Дух, в средата на юни, пуснах моето писмо. По делото на Жорес то може и да се е оказало излишно — властите и бездруго си бяха глътнали езика. Но за сметка на това за лудниците се изказах много остро, тоя-оня все пак съм стреснал, ако не на Лунц, на някой друг може да му се свие сърцето оттук нататък.

Това писмо не можаха да ми го простят. И доколкото има достоверни сведения, през същите тия юлски дни решили да ме изгонят в чужбина. Челните соцреалисти (май че дванайсет на брой като апостолите) подготвили молба към правителството да изгони мерзавеца Солженицин извън пределите на свещената родина. Нова идея тук нямаше, но все пак бе даден официален ход на делото. Марков и Воронков, чевръст впряг, я изпратили на „Литгазета“, съпроводена, както казват, с вече готово постановление на Президиума на Върховния съвет за лишаването ми от съветско гражданство.

Но и този път машината не се задейства, някъде заяло някое колелце. Според мен прекалено явна и близка бешо връзката с Жоресовата история, неудобно беше да ме изгонват за това, отложиха го с два-три месеца, все щях да допусна още някакво провинение…

А през това време Мориак, лека му пръст, подел кампания да ми издейства Нобеловата награда. И пак се развали цялата игра на нашите: ако ме екстернират сега — ще излезе, че е в отговор на Мориак, пак е глупаво. А ако ми дадат наградата — заради наградата ще ме изгонят, отново глупаво. И затаили замисъл: първо да удушат наградата и чак след това да ме екстернират.

(А аз през тая есен тъкмо довърших, довършвах „Август“.)

Майстори сме в душенето на награди. Събрана била важна писателска комисия (начело с Константин Симонов, многоликия Симонов — хем преследван благороден либерал, хем и пръв приятел с големците). Комисията трябвало да замине за Стокхолм и социалистически да нахока шведската общественост, че не бива да служи на тъмните сили на световната реакция (срещу такива аргументи никой на Запад не устоява). Но за да не се харчат излишни командировъчни, насрочили заминаването на комисията за средата на октомври, тъкмо навреме. А Шведската академия взе, че обяви две седмици преди обикновено, вместо на четвъртия четвъртък — на втория! Ах, какъв вой надигнаха нашите, как си захапаха лактите!…

За мен 1970-а беше последната година, когато Нобеловата награда още ми трябваше, още можеше да ми помогне. След това — щях да започна битката без нея. Беше дошло време да взривя на Запад „Архипелага“. Вече бях започнал да подготвям издалеч публична декларация по този повод (запазил се е първият вариант): „…Защо вкарването на тукашни хора в психиатрични болници не възмущава Запада така, както медицинските експерименти на нацистите?… Извършваме предателство спрямо покойниците и се опозоряваме с мълчанието си. Но ще дойде време за съд и търсене на сметка — и нека тази книга бъде свидетел.“

И не щеш ли, наградата ми се стовари като весел сняг на главата! Дойде като в случая с Хемингуей: отвлече ме от романа, точно две седмици не ми достигнаха да довърша „Август“!… Едвам го дописах след това.

Дойде! И хубавото е, че дойде фактически рано: получих я, кажи-речи, без да съм показал на света написаното от мен, само „Иван Денисович“, „Болницата“ и непълния „Кръг“, всичко останало го бях скътал. А сега от тази височина можех да търкулвам като топки книга след книга, утежнени от гравитацията: трите тома на „Архипелага“, „Кръг“-96, „Пленници“, „Знаят истината танковете“, лагерната поема…

Дойде наградата — и заличи всички грешки от 62-ра година, грешките на мудността, на спотайването. Сега все едно че изобщо ги нямаше.

Дойде — промуши се с телефонен звън във вилата на Ростропович. Никога не бяха ме търсили там — ненадейно няколко обаждания за няколко минути. Една недоразвита, дори възглупава жена живееше по онова време в главната постройка на вилата, тичаше да ме вика всеки път, наричайки ме „съседе“, теглеше ме за ръка и ми дърпаше слушалката:

— Абе вие с кореспондент ли разговаряте? Дайте да му разкажа — не ми дават жилище!

Тя си мислеше — с кореспондент на „Правда“, други не можеше да си представи.

Обаждаше се норвежецът Пер Егил Хеге, който отлично говореше на руски, рядкост сред западните кореспонденти в Москва. Беше се сдобил отнякъде с номера и ми задаваше въпроси: приемам ли наградата? ще замина ли за Стокхолм?

Замислих се, после отидох да взема молив и хартия, той е можел да си представи, че съм объркан. А аз си бях наумил: една седмица изобщо да не се обаждам и да видя как ще се разлаят нашите, от кой край ще ме подхванат. Но телефонният звън на кореспондента проваляше плана ми. Да си затрая, да се измъкна ще е все едно да се подхлъзна по гибелната пътечка. И според моя стар замисъл: всичко не като Пастернак, всичко наопаки, оставаше ми уверено да заявя: Да! приемам!, да, непременно ще замина, доколкото това ще зависи от мен! (Защото у нас на бърза ръка могат да ти щракнат белезниците.) И освен това да добавя: здравето ми е превъзходно и не ще попречи на такова пътуване! (Защото всички неугодни у нас боледуват и затова не пътуват.)

В този момент изобщо не се съмнявах, че ще замина.

После, когато изпращах телеграфен отговор на Шведската академия: „Разглеждам Нобеловата награда като дан за руската (естествено, че не за съветската, то се знае) литература и за нашата трудна история.“

Изведнъж започнаха да ме сполетяват изненади. Защото колкото и да са окълцани свързващите нишки със Запада, но — пулсират. И до мен по косвени пътища започнаха да достигат: ту — упрек защо е това за трудната руска история, хората ще си кажат, че са ми дали наградата именно по политически съображения. (А на мен без трудната история — и наградата хич не ми трябва. При лесна история бихме се оправили и без вас!) После по два косвени пътя едно и също: не искам ли да избягна шумотевицата около пристигането ми в Стокхолм? По-конкретно, академията и фондът се опасяват от демонстрации срещу мен на маоистки настроени студенти — та затуй няма ли да се откажа от Грандхотела, където отсядат всички лауреати, а те да ме скрият в тихо жилище?

Ама че работа! Затова ли крачих към наградата от лагерния развод, че в Стокхолм да се крия в тихо жилище, да бягам от изтупаните сополанковци в автомобил с детективи?!

По конспиративната нищо не отговорих — тогава започнаха и по обикновената поща да пристигат: от Нобеловия фонд — телеграма за същото: „ще се постараем да намерим за пребиваването ви по-тихо и скришно място“, от академията писмо: смятат, че „Вие самият бихте искали да прекарате колкото може по-спокойно стокхолмското си посещение“ и че щели да направят всичко възможно „да Ви осигурим охранявано жилище. Позволете ни да добавим, че получателят на наградата изобщо не е длъжен да има каквито и да било контакти с печата, радиото и т. н.“.

„Колкото може по-спокойно“! — ни най-малко не искам! „Да съм нямал контакти с печата, радиото и т. н.“ — тогава за какъв дявол да заминавам?

Секна храбростта на шведите! — стигна им само да се престрашат и да ми дадат наградата. (Благодарността ми е колкото седеметажна сграда!) А оттам нататък — страх ги е от скандал, страх ги е от политиката.

Да, те точно така трябва да постъпват, това е прилично. Но моят непоправимо-лагерен мозък никак не беше го очаквал. Вървиш, мъкнеш се, препъваш се в колона по петима, с ръце отзад, мислиш си: там са петимни да ни чуят. А те — хич не са петимни. Те дават награда за литература. И, естествено, не искат политика. А за нас това не е „политика“, това е самият живот.

Така вървеше по едната линия. А по другата: няколко дена след обявяването на наградата ми хрумна идея: ето кога ще мога за пръв път, тъй да се каже, като равен да си поприказвам с правителството. В това няма нищо срамно: сдобил съм се със силна позиция — и ще поговоря от нея. Лично аз нищо не отстъпвам, но ще им предложа да отстъпят те, прилично да излязат от положението.

А до кого да го изпратя не се колебаех: до Суслов! Защо той толкова горещо ме поздравяваше тогава, във фоайето на кремълската среща? Хем изобщо го нямаше наблизо, никой от политбюро не го виждаше — значи не е подмазване. Защо тогава? Изразяване на искрени чувства? Законсервиран в политбюро свободолюбец? — главният идеолог на партията!… Или си е мислел ще може ли да ме придърпа към партията?… (Между другото, 4 месеца преди това именно Суслов викнал В. Гросман по повод на конфискувания му роман: твърде много политика, а и лагерите са по чужди приказки, той пише така, несолидно е. Втвърдявал се на креслото си, бил сигурен: не по чужди приказки никога няма да има, изтребени са. И, не щеш ли, такава радост за него — „Иван Денисович“!…) Тази загадка години наред не ми излизаше от ума, нито веднъж не ми се разясни. Но и не се кръстосаха повече пътищата ни. А сега, през октомври 70-а година, ми просветна: до него! [15]

Ако тук се помръдне само това, което бях предложил (амнистия на заловените читатели, бързо издаване и свободна продажба на „Болницата“, сваляне на забраната от предишните ми книги, след това и отпечатване на „Август“), това щеше да е промяна не само с мен, а — на цялата литературна обстановка, а по-нататък и не само на литературната. И макар че сърцето ми се стреми към нещо по-голямо, към нещо решаващо, но историята променят само постепенците, ония, при които тъканта на събитията не се разкъсва. Ако може плавно да променяме ситуацията у нас — с това трябва да се примиря, да го върша. И то би било значително по-важно, отколкото да ходя да обяснявам на Запада.

Но нещата увиснаха. Отговор никога никакъв не получих. И в този случай, както и във всеки друг, поради надменността и загубенящината си те изтърваха всички срокове да оправят нещо.

А шведите междувременно ми изпращаха програмите на церемониите: на коя дата на кой банкет, къде със смокинг, къде с бяла папийонка към фрака. А речта се произнасяла на банкета (когато всички весело пият и ядат — там ли да говоря за нашата трагедия?) и да не е повече от три минути, и е желателно само благодарствени думи.

В сборника Les Prix Nobel съзрях безпомощния вид на куп нивелирани лауреати със смутени усмивки и с огромните папки на дипломите.

За кой ли път рухваше предвиждането ми, оказваше се безполезна твърдостта на намеренията ми. Доживях до невероятно чудо, а как да го използвам — не виждах. Излизаше, че любезността към онези, които бяха ми дали наградата, също се състоеше не в гръмовна реч, а в мълчание, благоприличие и дежурна усмивка, в агнешко-къдрава коса. Вярно, мога да напиша и прочета Нобелова лекция. Но ако и в нея се опасявам да се изразя рязко — защо тогава изобщо да отивам там?

През тези зимни месеци се очакваше първородният ми син, но ето че наградата носеше на двама ни с Аля разлъка и аз заминавах, както предварително се бяхме разбрали с нея. Без надежда дори един-единствен път да зърна родения си син.

Заминавах, за да освободя писателските си гърди и да дишам за следващата си книга. Заминавах — да убедя ли? да разшавам ли? да помръдна ли? — Запада.

А в моята родина? — кой и кога ще прочете всичко това? Кой и кога ще разбере, че за книгите ми така е било най-добре, да замина?

На 50 години се кълнях: „Единствената ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“ А на 52 — отваря ми се възможност да замина — и забягвам?…

Защо пък наистина да не остана и да не се бия докрай? И да става каквото ще?

На всичко отгоре тая агнешко-къдрава коса и бялата папийонка…

Като наказателна подигравка за това, че не е трябвало прибързано да осъждам предходника си, Пастернак, аз на гребена на решенията се вцепених и заколебах.

А ето какво бях намислил да направя: да запиша Нобеловата лекция на магнетофон, да изпратя там лентата и нека в Стокхолм я слушат. А аз съм тук. Това е силен ход! Най-силният от всички!

Но през тия напрегнати месец и половина (натрупаха се и много семейни проблеми) вече не бях в състояние да напиша лекцията.

А в Саратов или Иркутск бъдещият, следващият наш лауреат се гърчи от срам за тоя Солженицин: защо се офлянква? Защо не иде да друсне една реч?

Нашите очакваха заминаването ми, дебнеха го! То щеше да е в съответствие със системата на умишлените жертви: уж щях да прекося цялата дъска, да взема с прескачане няколко пула — но тъкмо поради това щях да загубя! Достоверно се научих по-късно: било е подготвено постановление, че ме лишават от гражданството на СССР. Оставаше само да ме препратят през границата. Има си някакви срокове за подаване на молби и формуляри, след които вече закъсняваш; никой не знае тези срокове, но в Отдела за визи и регистрации (ОВИР), в ГБ и в ЦК мислят, че всичко знаят — и се смаяли: как тъй ги пропускам? През ония седмици притихна, съвсем млъкна и вестникарската кампания срещу мен. Само ту на един, ту на друг инструктаж се изтърваха, не им издържаха нервите, секретарят на московския областен комитет на партията, след него и палетата „международници“, (без мен отдавна не минаваше нито една „международна“ лекция):

— Господин Солженицин досега, кой знае защо, не подава молба за пътуване в чужбина.

А Твардовски, казаха ми, също се притеснявал заради мен в кремълската болница и си блъскал главата: как да получа наградата, без да замина. Лежал с полузагубен говор, с бездейна дясна ръка, но можел да слуша, да чете, следял нобеловската ми история, а когато се връщал говорът му, казвал и дори крещял на сестрите и болногледачките:

— Браво! Браво! Победа!

(По-късно, в емиграцията, Б. Г. Закс ми съобщи: през декември 1970-а той посетил А. Т. в болницата. А. Т. говорел едва-едва, едносрично: „е, какво?“, „какво става?“, но с интерес слушал какво му разказват, бил много весел, оживен, много се смеел (кашляйки страхотно при това). И в отговор на разказа за моята нобеловска история изрекъл на висок глас, ясно: „Тъй им се пада!“ (Заб. от 1986 г.)

А на бюрото ми вече лежеше писмото отказ от пътуването и всяка заран се оправяше къде някоя буквичка, къде някоя запетайка. Избирах най-добрия ден — е, да речем, две седмици преди нобеловската процедура. Независимо от външната твърдокаменност на нашата държава вътре аз не изтървах инициативата: от първата до последната крачка се държах така, сякаш тях изобщо ги нямаше, игнорирах ги: сам реших, заявих, че ще замина, — и не се заеха да ме разубеждават; сега сам реших, заявявах, че няма да замина, и вадех на показ нашите позорни полицейски тайни, — и пак ще го преглътнат и няма да се натиснат да ми дават съвети.

А как да го изпратя? Пощата ще го спре. Трябва лично да го занеса в шведското посолство, а и да се споразумеем: нека ми връчат дипломата и медала в Москва. Добра идея: ще съберем петдесетина видни московски интелигенти — и пред тях ще дръпна една реч! Оттук ако говоря — още по-силно ще излезе, и то значително!

А как да се промъкна в посолството? Провървя ми: пред шведското посолство не стои милиционер! Уютна къща с дворче в Борисоглебската пресечка. Охранен котарак, излегнал се от единия до другия край на креслото. Щафета от шведи, които ме приемат от врата на врата (бяха предупредени чрез Хеге). Тъкмо се беше завърнал в Москва Г. Яринг — шведският посланик, а освен това — арабско-израелски помирител, а освен това, както бяха ме предупредили, — претендент за мястото на отиващия си У Тан, да оглави ООН, а поради това — старателен угаждач на съветското правителство. Яринг от седем години е посланик в Москва, по негово време дадоха наградата на Шолохов и той с Шолохов много си другарувал, коткал го.

Потаен, твърд, висок, чернокос (май не ми прилича на швед?), той ме посрещна напрегнато. Аз се настаних удобно на посолското кресло и, разклащайки моето писмо, но без да му го давам да го прочете:

— Ето, написал съм писмо до Шведската академия относно моето пътуване, но ме е страх, че по пощата ще закъснее, а за тях е важно да знаят решението ми още сега. Не бихте ли се наели да го изпратите? [16]

Той разбира руски, но на мен чрез преводач, аташето по културата Лундстрьом:

— Какво сте решили?

— Да не заминавам.

Трепна удовлетворение. За него ще е по-спокойно.

— Утре заран ще бъде в Стокхолм.

Значи взема го с дипломатическата поща. Добре. Изпращам и автобиографията си. А дипломата и медалът? Не може ли да се уреди прием във вашето посолство?

— Невъзможно е. Такова нещо никога не е ставало.

— Но и случай като с мен никога не е ставал. Недейте предрешава, господин Яринг. Нека си помисли академията.

Яринг ми отвръща уверено: или по пощата, или ще ви ги пръчим в моя кабинет, както сега, без присъстващи.

Без лекция? Така не ми трябва. Нека всичко си остане в академията.

Не му дадох да прочете писмото в мое присъствие, оставих всичко и си тръгнах. Но обещанието е получено.

Слагах три дена да може академията да се разпорежда с писмото ми, след като го получи. За края на третото денонощие насрочих излизането в самиздат. А академията ми изпрати телеграма, че иска да огласи писмото едва на банкета. За мен беше късно, на мен сега ми трябваше да проясня, че — не заминавам. Но на шведите не им се наложи да изпитат експлозивното действие на руския самиздат: между техните пръсти изтекло, май при превода на шведски, вече е и публикувано, и на бърза ръка ми изпратиха втора телеграма: извиняват се, ядосват се, че се е изплъзнало, няма ли да изпратя за банкета още нещо?

Аз — нищо не се канех: засега съм казал едно-друго, умерено, а всичко важно ще влезе в лекцията. Но телеграмата ми даде тласък!

Това го нямаше в плановете ми, но наистина, какво ли ще стане, ако един абзац, изпадащ от лекцията, го дам тук — поради засичането на датите:

„Ваше Величество! Дами и господа! Не мога да отмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека…“

Господа, по скитски ви се ядосвам: защо сте толкова агнешко-къдрави под светлината на прожекторите? защо непременно бяла папийонка? а по лагерна ватенка не може ли? И какъв е тоя обичай: речта на лауреата, в която той прави равносметка на целия си живот, да се изслушва на трапеза? Колко обилно са отрупани масите, и какви са ястията, и как тях, непривичните, привично, дори без дори да ги забелязват, си ги подават, сипват, дъвчат, прокарват с вино… А пламтящия надпис на стената, а — „мене, текел, фарес“ не го ли виждате?

„…Та нека край тази пиршествена трапеза не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки, зи да отстоят смалените или направо потъпкани права.“

Не се казва — ч и и затворници, не се казва — к ъ д е, но е ясно, че у н а с. И това не е измислено, известно ми е, че на 10 декември наши затворници във Владимирския затвор, и в Потма някои, и някои в лудниците ще проведат гладни стачка. За това ще се разчуе със закъснение — а аз тъкмо навреме.

(Сред поздравленията по случай наградата ми имаше и от потминските лагери — колективно, но там по-лесно се събират подписи, а виж във Владимирския затвор как ли са можали да прехвърлят 19 подписа през каменните стени? И тия дни ще ми донесат най-свидното от поздравленията:

„Яростно оспорваме приоритета на Шведската академия в оценката на доблестта на литератора и гражданина… Ревностно опазваме…. другаря, съседа по килия, спътника по етап.“)

Без колебание — ще го изпратя! Вече усещам крилна лекота, защо да не си позволя тази палавщина? Как да го изпратя? — ами пак чрез посолството.

Научила се стомната да ходи за вода.

Предния път, понеже ме беше страх, че ще ме спрат, тръгнах без телефонно обаждане. Сега имам и номера:

— Господин Лундстрьом ли е?… Получих две телеграми от Шведската академия, бих искал да се посъветвам с вас…

(То се знае, че няма да му кажа — нося нещо да ви го дам.)

Горкият Лундстрьом, открито му се тресяха ръцете. Той не искаше да засегне лауреата с груб отказ, а Яринг го нямаше, но (после се научавам) посланикът бил забранил да се приема каквото и да било от мен след онова нагло писмо, непрочетено от него навреме: „Стига ми посредничеството между Израел и арабите, че да посреднича между Солженицин и академията.“ Вече 14 години служеше Лундстрьом в Москва, очевидно спокойно, и много нишки го свързваха с нея, а сега рискуваше кариерата си под силовия натиск на един бивш концлагерист, при което нямаше как да му откаже. Бършейки потта си, пушейки нервно и извинявайки се с цялата си фигура, с гласа си и с текста:

— Господин Солженицин… Ако ми позволите да изкажа собственото си мнение… Но аз трябва да говоря като дипломат… Разбирате ли, вашето приветствие [17] съдържа политически мотиви…

— Политически ли? — напълно съм смаян аз. — Кои са те? Къде са?

Ето, ето — и с пръсти и с думи ми сочи последната фраза.

— Но това не е насочено срещу никоя страна, нито срещу група страни! Международният ден на правата на човека не е политическо мероприятие, а чисто нравствено.

— Но, как да ви кажа, такава фраза… не е в традициите на церемониала.

— Ако бях там, щях да я произнеса.

— Ако бяхте лично, разбира се. Но във ваше отсъствие организаторите могат да възразят… Вероятно ще се съветват с краля.

— Нека се съветват!

— Но го изпратете по пощата!

— Късно е, може да закъснее за банкета!

— Тогава с телеграма!

— Не бива: ще се разгласи! А те ме молят да пазя тайна.

Тежки бяха за него тия 15 минути. Взе от мен, на всичко отгоре с извинения, молба до посолството (за изпращането на писмото). Предупреди ме, че може и нищо да не излезе! Предупреди ме, че това е за последен път, а пък Нобеловата лекция в никой случай няма да вземе…

Безмилостно му оставих кратичката си реч и си отидох.

А излезе: за своя сметка, жертвайки своя уикенд, той като частно лице заминал за Финландия и оттам го изпратил.

Това е европеецът: не ми обеща, но направи повече, отколкото беше обещал.

Впрочем не ме гризе съвестта: онези, които провеждат гладна стачка във Владимирския затвор, заслужават тия разходи на дипломата.

Ядосва ме друго: фразата бе изхвърлена, на банкета не я прочели! Дали защото се притеснили от церемониала, дали, както казват, защото се опасявали за мен. (Те всичките ме жалят. Както казал шведският академик Лундквист, комунист, Ленински лауреат: „За Солженицин ще е вредна Нобеловата награда. Такива писатели като него са свикнали и трябва да живеят в мизерия.“)

Тази моя необичайна — нобеловска — вечер с неколцина близки приятели отпразнувахме така: в таванската „таверна“ на Ростропович седяхме около небоядисана дъсчена маса с необикновени чаши, на запалени свещници и от време на време слушахме съобщенията за нобеловското тържество по различни радиостанции. Ето че дойде ред да предадат банкетните речи. Едното предаване го зацапаха заглушителите, но останах с впечатлението, че последната ми фраза я нямаше. Дочакахме повторението на речта в последните новини — да, нямаше я!

Ех, не знаят те какво е руският самиздат! — още утре заран ще се разпръснат хартийките с моето банкетно приветствие.

Пак на инструктажите: „А му беше дадена възможност да замине — не замина! остана да вреди тук! Все гледа да направи мръсно на съветската власт!“ Но вестникарска кампания срещу мен тоя път (както винаги, когато проявиш сила) не се оформи — или по навик не съм я усетил? Вече дотам се бях изскубнал от кръга на тяхната жалка терминология, че вече не ги забелязвах? Изскочи статия в „Правда“, че съм бил „вътрешен емигрант“ (след отказа ми да емигрирам!), „чужд и враждебен спрямо целия живот на народа“, че съм „пропаднал в кална яма“, че романите ми били „пасквили“. Подписът под статията беше същият като под античехословашките статии, които подстрекаваха към окупацията, и естествено беше да очаквам атаки и освиркване. Но — не настъпи. Освен това в генералската преса, по-вярна на идеите на партията от самата партия, разясняваха на армейските политкомандири, че: „Нобеловата награда е Каинов печат за предателството спрямо своя народ.“ („Коммунист Вооруженнмх Сил“, 1971, № 2.) Освен това на инструктажите, все едно че са им дръпнали конците: „Той между другото не е Солженицин, а Солженицер…“ Освен това в „Литгазета“ някакъв забягнал американски естраден певец ме учеше на руски патриотизъм…

Както и всичките им работи, вкисна се и хайката срещу мен, и писмото у Суслов — в същото тяхно небухващо тесто. Движение — наникъде. Брежневско вцепеняване.

Не се осъществи начинанието ми да намерим някакъв мирен изход. Но и нобеловската криза, която заплашваше да ме изскубне с корените, да ме запокити отвъд морето и да ме погребе под пластовете, след тия слаби конвулсии — стихна.

И всичко си остана по местата, нищо не се случи.

За кой ли път наближавах пропастта, а излизаше, че тя е трапчинка. А главното било или главната пропаст — все ми предстоят.

* * *

Макар че прекарах и следващата 1971 година далеч не бездейно, самият аз имах усещането, че я преминавам като зона на затъмнение, затъмнение на решимостта и действието. До голяма степен го почувствах така, защото се прояви, притисна ме, удари ме онази страна на живота, която на струната на непрестанното ми движение винаги бях пренебрегвал, пропускал, неразглеждал, неразбирал, и сега тя ми отнемаше повече сили, отколкото на всеки друг на моето място, едва ли не повече от траповете по моя път. През последните шест години аз понасях дълбоко пропастно семейно неразбирателство и все отлагах някакво негово решение — всеки път поради недостиг на време за довършване на книга или част от книга, всеки път правейки отстъпки, смекчавайки, подкупвайки, за да спечеля следващите три месеца, месец, две седмици спокойна работа и да не се откъсвам от главната си работа. По закона за сгъстяването на кризите отложеното ме цапардоса тъкмо през преднобеловските месеци — и след това се проточи година, две, та дори и повече. (Държавата не пропусна да забие нокти в развода като в плячка, подкрепяйки отказите на жена ми, влачиха ме през четири съдебни дела и се стигна до следната уязвимост: каквото и да стане с мен, сестрата на моята работа и майката на децата ми не може нито да пътува с мен, нито да ми дойде на свиждане в затвора, нито да защитава мен и книгите ми, всичко това отиваше при враговете ми.)

А сигурно и защото няма пружини с вечен натиск и всеки напор някой ден е осъден на умора.

Толкова чаках това голямо събитие — да получа Нобеловата награда като височина за атака, а уж нищо не извърших, не завърши ли всичко с фалит? — дори лекцията не изпратих.

Отначало си представях моята нобеловска като камбана, пречистваща, тъкмо в нея беше главният смисъл да получа наградата. Но залових се за нея, дори я написах — излизаше нещо труднопреодолимо.

Щеше ми се да говоря само за обществения и държавния живот на Изтока, а и на Запада, доколкото той беше достъпен за моя лагерен ум. Но докато преглеждах речите на моите предшественици, видях, че така се къса и реже цялата традиция: на нито един от писателите от свободния свят и през ум не му е минавало да говори за това, ами че те за тази цел си имат други трибуни, места и поводи; западните писатели, ако четели лекция, то — за естеството на изкуството и красотата, за естеството на литературата. Камю направил това с висшия блясък на френското красноречие. Очевидно и аз би трябвало да говоря за същото. Но да разсъждавам за естеството на литературата или за възможностите й — за мен е тягостна вторичност: каквото мога — по-добре да го покажа, което не ми е по силите — за него изобщо не разсъждавам. Какво ли ще си рекат бившите политзатворници, като прочетат такава моя лекция? За какво са ми гласът и трибуната? Уплашил ли съм се? Славата ли ме е разглезила? Предателство спрямо изтребените ли извършвам?

Напънах се да свържа темата за обществото и темата за изкуството — все едно нищо не стана, двете многоизгънати оси се раздалечават, разпадат се. И пробните близки потвърдиха — не върши работа. И изпратих на шведите писмо, обясних им всичко както си е, честно: искам да се откажа от лекцията по тези и тези причини. [18]

Те напълно се зарадваха: „Това, което на един учен му изглежда естествено, може да се окаже неестествено за писател — както е във Вашия случай… Не бива да смятате, че, така да се каже, сте нарушили традицията.“

И по тоя начин отменихме лекцията. Впрочем стана още едно недоразумение: на директора на Нобеловия фонд му се наложило да съобщи публично за моя отказ. Но очевидно опасявайки се, че ще ми навреди, не обнародвал същинската причина за отказа, а досъчинил своя, напълно прилична за Запада, без да се досети (фаталното раздвояване на западно и източно съзнание!), че на Изток такава причина е позорна за мен: не изпращам лекцията, защото не съм знаел как да го сторя: по легален път — цензурата ще я спре, по нелегален — ще се разглежда от властите на моята страна като престъпление. Тоест с получаването на Нобеловата награда съм станал благонамерен роб?… Това ме уязви, наложи ми се да изпратя опровержение, то се изгуби из пътя. Върви размахвай ръце от нашия пущинак, нали сме безправни и безгласни, могат да ни изопачават както си щат. (Година и половина по-късно, вече след лекцията, това ще изплува в „Ню Йорк таймс“ преобърнато с краката нагоре: че отначало съм бил написал апатичен, чисто литературен вариант на лекцията, а моите приятели ме взели на подбив: трябва да е по-остра!)

Но истината в тези случайни празни приказки беше в това, че се огъна стоманената решимост, с която си пробивах път през всичките години от арестуването ми и без която не може да се стигне до целта.

Не се застъпих за арестувания същата пролет Буковски. Не се застъпих за Григоренко. За никого. Бях си направил далечна сметка за сроковете и действията. А главният грях ме мъчеше отвътре — „Архипелагът“.

Отначало насрочвах печатането му за Коледа 1971-ва. Но ето че тя дойде и отмина, а при мен се отлага. (Впрочем на европейските езици още не всичко е преведено, не е готово.) Защо в такъв случай бързахме с такъв страх и риск? Вече имам Нобеловата награда — а отлагам? Каквито и обяснения да си подлагах, но за онези, които са изсипани в лагерните общи гробове като вледенени дънери, по четирима от каруца, моите оправдания не са никакви оправдания. Какво е ставало през 1918-а и през 1930-а, и през 1945-а — нима през 1971-ва още не е време да се каже? Да отплатя за смъртта им поне с разказ — нима не е дошло време?

Ако бях заминал, — вече щях да седя над коректурите на „Архипелага“. Още през пролетта на 1971-ва щях да го отпечатам. А сега си измислям оправдание как да отложа, да отсроча неотклонимата чаша.

Не, не е оправдание! — макар че, ако река да съм строг спрямо себе си, по-добре ще е да призная, че е така. Не е оправдание, защото не само аз, но и мнозина от 227-ината политзатворници, които бяха дали показания за книгата ми, могат жестоко да пострадат при публикуването й. И за тях добре ще е тя да излезе по-късно. А за ония, погребаните, — не! по-скоро!

Не е оправдание, защото „Архипелагът“ е само наследник, рожба на Революцията. И ако е скрито за него, то още по-скрито, още по-недокопаемо, още по-изопачено е за нея. И с нея да бързам е още по-нужно, в никой случай не по-отлагателно. И така се стекоха нещата, че тъкмо аз трябва да свърша това. И как да сколасам за всичко сам?

В кротката литература на кротките страни — как опредаля авторът последователността на публикуването на книгите си? Според зрелостта си. Според тяхната готовност. Според хронологическата поредност — както ги е писал или за какво разказват те.

А у нас това далеч не е писателска задача, а напрегната стратегия. Книгите са като дивизии или корпуси: ту трябва, вкопани в земята, да не стрелят и да не се показват; ту в мрак и беззвучие да преминават мостове; ту, скрили подготовката до последната лопатка пръст, от неочаквана страна в неочакван момент да се втурнат в задружна атака. А авторът като главен пълководец ту изкарва напред едни, ту връща други да изчакат.

Щом след „Архипелага“ вече не ще ме оставят да пиша „Р-17“, тогава трябва да сколасам колкото може по-голяма част от него — преди.

Но и така задачата е безсмислена: 20-те възела, ако всеки ми отнеме по година, стават 20 години. А „Август“ 2 години го писах — значи 40 години? Или 50?

Постепенно се оформи следното решение. Критерий е откритата поява на Ленин. Засега той влиза с по една глава във Възел и не е пряко свързан с действието — за тия глави може да се оставя празно място, да се прескачат, Възлите да се пускат без тях. Това е възможно в първите три, в Четвъртия възел Ленин вече е в Петроград и действа ярко, а да разкрия авторското си отношение към него — е равносилно на „Архипелага“. И тъй, да напиша и да пусна трите Възела — и чак след това да хвърля всички останали в последната атака.

Според моите сметки си мислех, че това ще стане през пролетта на 1975 година.

Човек предполага…

Окончателното решение, окончателният срок ми носеха лекота и светлина. Засега — да отложа и да работя, да работя. Но за сметка на това после — едно след друго, без никакво шикалкавене. И радост: неизбежно ли е? — толкова по-лесно ще ми бъде!

Засега — да печатам вече готовия „Август“. Новото в действията ми е: открито, в западно издание, от свое име, без никакви хитри финтове, че някой е използвал ръкописа ми, че го е разпространил без мое знание, а аз не съм в състояние да го спра. Все пак — нов ъгъл на радостното ми изправяне, все пак — движение в същата посока. Ще бъде казано направо и за Бога, посипан с шлюпки от слънчогледовите семки на атеистите. (През първите месеци след революцията Невският проспект в Петроград, главната улица на града, градското „стъргало“, бил покрит с дебел слой шлюпки от слънчогледови семки, които люпели революционните моряци и войници с изгорите си. Ясно е, че отдел „Чистота“ по това време не си е гледал работата. — Бел. пр.) И за бъдещите публикации не е безразлично как ще бъде посрещнат на Запад „Август“.

Без извадената ленинска глава в „Август“ нямаше почти нищо, което разумно би пречило на нашите вождове да го отпечатат в родината. Но прекалено омразен, опасен и подозрителен (с основание) бях, че да се решат да ме утвърждават тук чрез отпечатване. Разбирах това и не си дадох труда да изпратя ръкописа на „Август“ на съветско издателство (а това щеше да е и отстъпка в сравнение със „сусловското“ писмо: нека първо отпечатат „Раковата“). „Новый мир“? Вече го нямаше и аз бях свободен от лични ангажименти. През март вече изпратих ръкописа в Париж, Никита Струве ми обеща да го набере за три месеца. Не щеш ли, Ростропович, в духа на блестящите си шахматни ходове, предложи все пак да го изпратя и на съветско издателство — да разоблича нежеланието им. „Няма да им дам дори да пипат с мръсните си ръце екземпляра. Отделил съм един за самиздат!“ — „Че ти не им го давай. Изпрати им писъмце: извести ги, че си завършил роман, нека те ти го поискат!“ Това ми хареса. Не едно, а седем писъмца натраках на пишеща машина, до седем издателства, в различни варианти: уведомявам ви, че съм завършил роман на такава и такава тема, с еди-какъв си обем. Разпратих ги. Все пак беше рисковано: ами ако вземат, че ми го поискат? Ще трябва да им дам ръкописа и тогава да спра набирането в Париж? Все едно няма да го отпечатат, но с една година като нищо могат да ме забавят. Толкова тъпо обаче беше заяло у нас, че не използваха и този ход: нито едно издателство не се размърда, не ми отговори. (А може би са разочаровани, че пиша за 1914-а, сякаш избягвам окончателната разправа с мен.) Впрочем те бяха си набавили ръкописа другояче и го бяха дали във ФРГ на Ланген-Мюлер да подготви пиратско издание още преди да излезе оригиналът в Париж. Откъде ли са взели текста? Не бях го давал на самиздат. Мисля си — в жилището, където коректорките сверявали преписите на глас, — записали са го на магнетофон. Навсякъде се подслушваше. Или пък може би изтичането е станало при някой от моите „първочитатели“ (през зимата на 1970-71-ва трийсетина души го четоха: поради новата за мен материя — исторически роман — бях ги помолил да попълнят нещо като авторска анкета, да ми помогнат да се ориентирам). А не е съвсем изключено, че са преснимали екземпляра, който от февруари до май беше у Твардовски и е даван за прочит на неколцина читатели, които не са ми известни.

А Твардовски! — толкова очакваше тази книга за своето списание навремето. Сега му се искаше поне преди смъртта си да я прочете.

През февруари 71-ва, точно една година след разгромяването на „Новый мир“, го изписаха от кремълската болница, осакатен от неправилното лекуване, с лъчева болест. И ние с Ростропович отидохме да го видим.

Очаквахме да го заварим на легло, а той — стараейки се заради нас? — седеше на кресло, по болнично виолетово-зелено раирано халатче и по болнични долни гащи, завит освен това с одеяло. Наведох се да го целуна, но той много държеше непременно да стане, повдигаха го от двете страни дъщеря му и зет му, дясната му половина бездействаше и много подута беше дясната му китка.

— О-ста-ря-ва-ме — с мъка, но разбираемо изрече той. Непълната по движението на устните усмивка изразяваше съжаление, дори съкрушение.

Поради краткостта на фразата (а тя се оказа, кажи-речи, най-дългата и най-съдържателната по време на целия разговор!…), поради недостига на тон и мимика не разбрах: за своето остаряване ли се извиняваше? или беше смаян от моето?

Пак го отпуснаха и ние седнахме отсреща му. Все в същия паметен хол, на два метра от камината, и дори на същото място, където за пръв път, в живи движения и думи, той ме смая със склонността си към самиздат и към Би Би Си. Сега, с лице към заемащия цялата стена прозорец, той седеше почти без движение, почти без говор и сините му очи, още напълно осмислени, но вече и разконцентрирани, сякаш губещи фокусиращата централност, — изразяваха я разбиране, я негови пропуски, но през цялото време живееха по-пълно от говора му.

Бързо стана ясно, че свързани фрази той вече изобщо не изговаря. Напрегнато започва, ей сега ще каже нещо — не, от устата му излизат междуметия и служебни думи — без главните съдържателни:

— Ами какво… тъкмо… онова де… същото…?

Но с действащата си лява ръка пушеше, пушеше непоправимо.

Съпругата на А. Т. донесе 5-ия, последен том от събраните му съчинения. Казах, че помня: онзи том, който се бавеше поради упорството на А. Т. да не отстъпи абзаците за мен. (Но не попитах как е сега, сигурно са отстъпени, сигурно са отстъпени.) А. Т. кима, разбира ме, потвърждава. След това извадих подвързания в два тома машинописен „Август“ и, неволно забавяйки темпото на говора си, опростявайки думите, показвах и обяснявах на Трифонич като на малко момченце, че това е част от едно голямо цяло и каква е, защо е приложена тази карта. Кимаше ми със същото внимание, интерес, дори с по-голям, но отчасти и разсредоточен. Изговори:

— Колко…?

Втората дума не му дойде наум, но много ясен е редакторският въпрос: колко авторски коли? (В колко книжки на „Новый мир“ би се побрало това?…)

Прочетох му бавно и писмото си до Суслов, обяснявах му моите ходове и спънките в „Нобелианата“, и с Яринг, и с парите от наградата, — той поемаше всичко това с голямо внимание и съчувствие и с движенията на главата си и със спънатата си мимика проявяваше далеч не спънатото си отношение. Усилено и иронично кимаше как ме е запознал със Суслов. Май че на няколко пъти и се разсмя, дори се превиваше от смях — но само с очи и с кимане, не с уста, не с пълнозвучен смях. Когато видя картата към „Август“, изумено замуча като глухоням, също и по повод на тайното ми изключване от Литфонда, извършено междувременно. Уж всичко разбираше — и изведнъж започваше да ми се струва: не, не всичко, на пресекулки, само когато се съсредоточаваше.

Случвало ми се е да разговарям с хора, изпитващи частична парализа на говора, — тези мъчения се предават и на събеседника, ти самият започваш да заекваш. При А. Т. не беше така. След като се убедеше в невъзможността да се изрази и не чуе правилна подсказваща дума, той не се ядосваше, но с общия топъл приемащ израз на очите си показваше своята покорност пред висшата стихия, която и всички ние, събеседниците му, приемахме като върховна, но която ни най-малко не ни пречеше да се разбираме и да сме на едно мнение. Активната сила на отвръщането в А. Т. беше скована, но тия топли потоци от очите му не бяха увредени и измъченото му от болестта лице запазваше първоначалния си детски израз.

Когато на Трифонич много му се искаше да се изкаже, а не можеше, аз помагащо го хващах за китката на лявата ръка — топла, свободна, жива, и той в отговор я стискаше — в това се изразяваше разбирателството ни.

…Че всичко помежду ни е простено. Че нищо лошо сякаш изобщо не е имало — нито обида, нито суета…

Предложих на близките му: защо да не пише с лявата си ръка? Всеки човек може, дори без да се е учил, аз през ученическите си години охотно пишех, когато дясната ме болеше. Намериха картон, прикрепиха хартията, за да не се смъква. Аз написах едро: „Александър Трифонович.“ И му предложих: „А вие добавете — Твардовски.“ Сложиха картона на коленете му, той взе химикалката, държеше я уж както трябва, но драскащо-слабите линии едва-едва оформяха букви. И макар че имаше много простор на листа — те се възкачиха върху написаното от мен, насложиха се върху него. А най-важното — цялостна дума нямаше, смисловата връзка се разпадаше:

Т р с и…

Какъв отзив за романа си мога да очаквам от него? Каква ще му е ползата от това четене? Предложих му два цвята хартиени лентички — да отбелязва „хубавите и лошите“ места.

И още колко неща нямаше да види, нямаше да научи! — най-интересното в Русия през XX век. Предчувствал е:

Все животът не достига,

все в излишък е смъртта.

А за болестта си нищо не знаеше. Болките в гърдите, кашлицата — мисли си: от пушенето е. Главата? — „болестта ми е като Лениновата“ — казвал на близките си.

После решиха да ни гощават с чай, обуваха на А. Т. панталон, водиха го до масата. Особено по килима бездействащият му крак все не искаше да се мести, тътреше се, придружителите го придърпваха с ръце; след като настаниха баща си на стола, целия стол заедно с него, а беше едър човек, поместиха към масата.

По време на чая Ростропович с мярка весело, уместно, много разказваше. А. Т. слушаше все по-разсеяно, вече изобщо не реагираше. Беше — в себе си. Или вече там с единия си крак.

А после пак го заведохме до креслото му край прозореца — така че да вижда двора, където преди три години, докато чистел снега, съчинявал писмото си до Федин; и разчистената не от него пътечка до вратничката, по която ние с Ростропович сега ще си отидем.

Ах, Александър Трифонович! Помните ли как обсъждахме „Къщата на Матрьона“? — ако не беше се случила октомврийската революция, страх ме е да се замисля какъв ли щяхте да станете…

Ами щяхте да станете: народен поет, по-значителен от Колцов и Никитин. Щяхте да пишете свободно, както дишате, нямаше да киснете на четиристотин съвещания, не би ви се налагало да се спасявате с водката, нямаше да се разболеете от рак вследствие на неправедното гонение.

А когато след три месеца, в края на май, двамата с Борис Можаев още веднъж пристигнахме при него — Трифонич за мое учудване се оказа значително по-добре. Седеше в същия хол, на същото кресло, пак обърнат с лице към пътечката, по която идваха от света и си отиваха в света, а той самият не можеше да се дотътри до вратничката. Но свободни бяха левият му крак и лявата му ръка (която непрекъснато вземаше и палеше цигари), по-свободна — мимиката на лицето, почти предишната, и, най-важното, говорът му беше по-свободен, така че той можа осмислено да ми каже за книгата (прочел я е! разбрал я е!): „Великолепно“ — и добави още нещо с движение на главата, с мучене.

В хола беше включено весело привечерно осветление, чуруликаха птички откъм двора, Трифонич беше значително по-близо до предишния си вид, разбираше всичко, което му разказвахме, и човек можеше да си въобрази, че той оздравява… Но с лявата си ръка не пишеше и свързани фрази вече не изговаряше.

Уви, и този последен път трябваше да премълчавам някои неща пред него, както често пъти преди това, и не можех да му разкрия, че след две седмици книгата ще излезе в Париж…

Още по-малко можех да му разкрия, не можех да кажа пред неговите близки с какво още съм бил много зает през тази пролет (в паузите между Възлите, в паузите в главната ми работа винаги изригват проекти, вече с мнозина бях обсъждал самиздатското „списание за литература и обществени потребности“ — с открити имена на авторите; вече и в редакционния портфейл имаше това-онова).

През тази пролет на 71-ва ми се случи само едно събитие: излизането на „Август“ открито от мое име. (При това предполагах да публикувам писмото си до Суслов, обяснявайки, че на тях им беше предложено и че те бяха отхвърлили всички мирни пътища. Но после размислих: само по себе си излизането на книгата е по-силно от всякакво писмо, ако ме нападнат — ще го публикувам.)

Не се канеха веднага да нападнат „Август“, сложно се подготвяха. Междувременно, както става при затишие във военните действия, се извършваше непрекъсната подземна, тунелна, минна война. Тя беше запълнена с труд, грижи, висши вълнения — ще мине ли или не? провал или успех? — а отвън изобщо не се виждаше, отвън — бездействие, дрямка, крайградска самота. Ние подготвяхме фотокопия на липсващите на Запад мои книги, имаше още доста празноти; използвайки канал, за който ще разкажа някой ден (Пето допълнение), — двамата с Аля благополучно изпратихме всичко на Запад, създадохме недосегаем за врага сейф. Това беше огромна победа, определяща всичко, което ще се случи по-късно. (Наложи се да дублираме „Архипелага“, да го изпратим повторно. Тази рискована Петдесетнишка пратка после се стопи в човешкото несъвършенство, престанах да съм неин пълен господар и ми се наложи да снабдя адвоката си с независим екземпляр. (За това също някой ден.) Едва от този момент — от юни 1971 година, действително бях готов и за битки, и за гибел.

Не, дори още не оттогава, по-късно. Основното ми завещание (невъзможно за предявяване в съветска нотариална кантора) бе изпратено на адвоката Хееб през 1971-ва, но — незаверено. Чак през февруари 1972-ра пристигналият в Москва Хайнрих Бьол скрепи с несъмнения си подпис всеки лист и чак след като изпратих на Запад това завещание, можех да съм спокоен, че е гарантирана и бъдещата съдба на книгите ми, и посмъртната ми воля.

Завещанието започваше с програма за отделно публикуване:

„…Настоящото завещание влиза в сила в един от трите случая:

— или в случай на явна моя смърт;

— или на мое безследно (до две седмици) изчезване от погледа на руската общественост;

— или на хвърлянето ми в затвор, психиатрична болница, лагер или интерниране в СССР.

Във всеки от тези случаи адвокатът ми г-н Хееб публикува завещанието ми и чрез това публикуване то влиза в сила. Никакво в този случай мое писмено или устно възражение от затвор или друго състояние на лишаване от свобода не отменя, не променя във въпросното завещание нито една точка, нито една дума. Някои скрити подробности и личните имена на спомоществователите и разпоредниците се огласяват от моя адвокат едва след дългоочаквания ден, когато в родината ми настъпят елементарни политически свободи, а гореспоменатите лица няма да бъдат заплашени от разгласата и се открие ненаказуема легална възможност да бъде изпълнено това завещание…“

И по-нататък — разпределението на Фонда за обществено използване (посочвах не цифри, а целите, в които бих искал да участвам, надявайки се, че те ще привлекат и други желаещи да помогнат и по такъв начин — ще бъдат събрани недостигащите суми). Такава публикация сама по себе си представляваше силен самостоятелен удар.

Много, много време отнема това: да подготвиш корпусите за бой, да ги снабдиш до последния патрон и да ги изведеш на изходните позиции.

По време на този дългогодишен изнурителен двубой пропусках и голям брой важни неща. Дълго боледува Александър Яшин и настойчиво ме викаше при себе си в болницата, беше усетил, че съм му нужен, преди да умре, макар че, кажи-речи, не се познавахме. А аз сума време се каних: ту душата ми е заета, ту пък, за да мога да замина, трябва да опразвам скривалищата. Най-сетне се запътихме към болницата пак с Борис Можаев, — спряха ни пред вратата на стаята: почакайте. Май може и да не ни пуснат? Седях и му пишех на коляно писмо. След половин час ни пуснаха — тъкмо през тоя половин час той умрял. Лежеше с още живо лице, вдовицата плачеше.

А разговора с Фьодор Абрамов, още в „Новый мир“ навремето, отклоних, защото за него бяха ми казвали, и не един човек, че е бивш следовател от КГБ. А май че не излезе вярно. Така съм го засегнал за едното нищо.

Тъкмо с тях двамата имаше за какво да си поговорим.

А враговете — копаеха своите тунели, за които ние, естествено, не знаехме. В Западна Германия и в Англия през 1971-ва се появиха пиратски издания на „Август“ с цел да накърнят правата на моя адвокат и откъм тази страна да разрушат евентуалното ми печатане на Запад. В СССР по текста на „Август“ се започна издирване на моя социален произход. Почти всичките ми роднини вече бяха в земята, но изнамерили лелка ми — и при нея отишла компания от трима души от ГБ да изпомпа „разобличителни“ данни за мен.

(С излизането на „Август“ на Запад имаше и комични случки. Появи се статията на проф. Н. Улянов, емигрант, в „Новое Русское Слово“ — „Загадката на Солженицин“: той открил, че никакъв „Солженицин“ не съществува, че това е дело на колектив от КГБ, не може един човек в такива подробности да познава и описва и затворническите процедури, и видовете онкологично лечение, и историческите военни събития, а на всичко отгоре всяка книга да е написана на свой нов език! А преводачът на „Август“ на английски М. Глени, оправдавайки своя претупан и пагубен превод, давал интервюта, че „Август“ е толкова зле написан на руски, че на него, на Глени, му се налагало да променя цели фрази.)

А аз през онова лято бях лишен от моето Рождество, за пръв път от много години писането не ми вървеше, нервничех — и насред лято, което ми е противопоказано, реших да замина на юг, по местата на моето детство, да събирам материали и да започна тъкмо от същата тази леля, у която не бях ходил вече близо осем години.

В пълно съответствие със ситуациите на минната война понякога тунелите се срещат челно. Ако бях стигнал до леля си, компанията от ГБ щеше да дойде при мен. Но из пътя изгорях от слънцето (както си мислех тогава, вж. [46]) и с опърлено лице се върнах от Тихорецкая, до която, кажи-речи, бях стигнал. „Поклонниците“ от ГБ успешно навестили леля ми, от нея получили (за „Щерн“) бележките й, устните й разкази и направо ликували! През 20-те — 30-те обвиненията щяха да са убийствени, всичко това двамата с майка ми бяхме го крили цял живот, треперейки и снишавайки се в приклекнали коптори. Но се провали другият им подкоп: Благодарение на внезапното си завръщане (пак са в сила правилата на минната война) помолих един приятел (Горлов) да прескочи до Рождество и да ми донесе някаква автомобилна част. Той би могъл да иде там всеки друг ден, но така станало, че тръгнал веднага, щом аз се завърнах от юг — на 11 август, и на минутата сгащил деветима от ГБ, които се разпореждали във виличката ми! Ако не бях се върнал от юг, операцията им щеше да мине гладко — кой повече спечели, кой загуби от моето завръщане? В Рождество това лято живееше бившата ми жена, тя се намираше под надзора на своя приятел техен човек) и тоя ден на хората от ГБ им било гарантирано, че тя е в Москва и няма да се върне. А аз съм на юг. Те дотам се били разгащили, че дори не сложили човек на пост и Горлов ги заварил в разгара на работата, а може би — едва в началото й: дали са монтирали някаква сложна апаратура? Но подробен обиск още не били сколасали да извършат или изобщо не са се научили как се прави? Съдя по това, че след една година, когато пак си живеех кротко през лятото в Рождество, открих неунищожен от мен поради недоглеждане отдавна докаран за изгаряне пълен комплект (до предишната глава) на третия екземпляр от същото това „Теле“, което сега чете читателят, и пак такъв комплект от сценария „Знаят истината танковете“! Всеки лист беше писан през две индига, но доста неща лесно се четяха — и гебистите отдавна щяха да разполагат с почти пълни текстове, само че се изложиха! После се научих: на другата заран, в 4 часа, в мъглата, разлайвайки кучетата, пак идвали десетина души от тях да си довършат работата или да заличат следите. Наплашените съседи надничали иззад перденцата, никой не излязъл. Заради Горлов им се наложило да зарежат всичко и да побягнат — Горлов помъкнали със себе ги като пленник, проснали го на земята по очи и несъмнено щели да го убият, но той успял да изобрети в най-разгорещените минути да се представи за чужд поданик, а такъв не може да се убива без указание на началствата, след това се насъбрали съседите, после обикновен разпит в милицията — и така той оцелял. А можеше да си затрае, както искали от кого, и аз нищичко да не науча. Но честността му и повеите на новото време не му позволили да скрие това от мен. Вярно, моята крачка [19] той не очаквал, чак му секнал дъхът, а това беше спасение за него, за да не го притискат скришом. Аз лежах бинтован, безпомощен, но се разярих, както трима здрави не могат да се разярят, и пак ми кипна келят — в писмото си до Косигин [20] първо настоявах за оставката на Андропов, едвам ме разкандърдисаха Ростропович и Витневская, взеха ме на подбив.

Така гръмна навън първият подкоп — и май хубавичко изтрещя, опърли лицето на самия Андропов. Обадиха се но телефона (!) на един нищожен концлагерист, предадоха му лично от министъра (!): не били от ГБ, не, от милицията били… (Човек трябва да знае нашите порядки, за да разбере колко нелепо е това.) Нещо като извинение…

Другите подкопи гръмнаха през есента: двете пиратски издания на „Август“, после статията в „Щерн“. Смятам, чо експлозиите бяха много по-слаби: благодарение на мъдростта преди всичко на английския съдия, който създаде юридически прецедент относно правото на самиздат, те загубиха едногодишни съдебни процеси и правата на моя адвокат станаха още по-непоклатими. А статията на „Щерн“, препечатана от „Литературка“, предизвика в СССР не потискащата атмосфера на хайка, както би станало през славните младо-съветски години, а избухване на весел смях по повод на трудолюбивото добро семейство. (И сами си разтуриха „ционистката“ трактовка на моята дейност.)

(За благополучния завършек на тази история „Щерн“ няма никаква вина. „Щерн“ отново направи всичко възможно, за да сложи главата ми на дръвника: позволи си смелостта (и художествената безвкусица) да твърди, че действието на „Август“ само условно е пренесено в предреволюционното време, а в действителност се разглеждат съвременни проблеми. Списание „Щерн“ подсказваше на съда, че фразата на един от героите за „глупаците, управляващи Русия“ трябва да се схваща като изливане на омразата на Солженицин към съвременните управници на СССР.)

Какви времена настанаха! Ние сме шепа хора, а те разполагат с най-голямата тайна полиция в световната история, какъв опит, колко измекяри, каква механизация за пробиване на тунели, колко динамит, а не могат да спечелят минната война.

От своя страна ние чак попрекалявахме с шегобийството. Например през декември 1971-ва, когато изпращах по пощата писмо за Швейцария до моя адвокат (тези писма понякога се получаваха, понякога не), сложих в плика —

„ВЛОЖКА ЗА ЦЕНЗУРАТА
на московската Международна поща

Разполагате с фактическата власт да четете, анализирате, фотографирате, изучавате чрез мирисане, гледане срещу светлина, нагряване, с помощта на пикня и други химикали всяко писмо. Но сте длъжни да го доставяте на получателя в срокове, правдоподобни при днешните транспортни скорости, — поне за да прикриете дейността си и да създадете илюзията, че пощенската връзка един вид съществува. Ако още веднъж някое писмо до мен или от мен се изгуби или се забави дълго (бързо писмо — 35 дена!), ще бъда принуден да ви напиша отворено писмо на тази тема. То няма да ви увенчае със слава.

А. Солженицин“

(И най-смешното е, че тази вложка стигнала непокътната до Хееб! — цензурата предпочела да се престори, че не съществува! Много се смяхме с Аля, когато разбрахме това!)

А през март 1972-ра веднъж мои доброжелатели в едно учреждение, където изпратен по работа гебист си оставил чантата и отишъл в друга стая, с безразсъдна смелост надникнали в чантата, успели да ксерографират и ми дадоха:

                „До I отдел на 5-о управл. на КГБ към МС на СССР —

                за Широнин

                До Ленинград. УКГБ — за Носирев

На 6 март с вечерния влак от Москва за Ленинград, съпровождана от «НН», заминава съпругата на «Паяка» — Наталия Алексеевна Решетовская. Молим ви да дадете указание за продължаване на мероприятието на «НН» спрямо Решетовская, да се констатират посещаваните адреси. В Ленинград Решетовская ще остане ориентировъчно до 19 март.

Зам.-началник на 5-о Управление на КГБ

ген.-майор Никишин“

Аз не се стреснах. Не знаех, че у Самутин, при когото Н. А. вероятно ще отиде, все още, въпреки настояването ми да го изгори, се пази „Архипелагът“.

Още много случки ставаха. Ако разказвам подробно и си спомням всичко, ще излезе, че през всичките тия години по-голямата част от нашите грижи и тревоги са отивали не за големи действия, даващи плодоносни резултати, а за вълнения, щурания, търсения, предотвратявания и изпреварвания, и то след като се знае, че те разполагат с агенти, с връзка, телефонна и пощенска, а ние не бива нито да телефонираме, нито да пишем, понякога и да се срещаме, но трябва все някак да спасяваме положението. Такива остри опасности имаше двайсетина, не преувеличавам — някой ден ще разкажа за тях по-подробно.

Тук ще си спомня две-три случки. Едната — в Свердловск (чак не ми се ще да изписвам това мръсно наименование), където бях изпратил за съхраняване „Първия кръг“, 96 — главня. Не по агентурни данни, не по подозрение, а по обстоятелство, което е невъзможно да се предвиди, в стаята, където се пази „96“-и, идват гебисти. Ясно е, че ще правят обиск и спасение няма. Но те не извършват обиск, само искат признание, че човекът разполага с „Иван Денисович“. Той си признава, дава им го. Но не унищожава „96“-и — нали му е заръчано да го пази. И се започна една дълга кореспонденция по хора — ние знаем за посещението на ГБ, възможно е повторно, и ще заловят „96“-и, по-скоро го изгаряйте! Дълго не получаваме отговор! Докато най-сетне се изгаря.

Друг път като гръм от ясно небе: „Телето“, пак същото това, което държите в ръцете си, „Телето“ се разхожда из Москва! Зашеметяващо! Ами че тук всичко е разголено, всичко е назовано открито, по-опасно от това — няма накъде! Вардихме го, крихме го — как се е изплъзнало? къде? чрез кого? защо? Започваме следствие, проверяваме нашите екземпляри, ще се наложи някой (А. А. Угримов, Пето допълнение) да замине за околностите на града и физически да провери, че е на мястото си, че не е пипано, че не са могли да го преснимат. Подозрение, недоверие, всичко е в суматоха и паника.

И — издирване откъм другия край: кой е чул, че са го чели? на кого са разказали, че някой го е чел? и кой го е чел лично? как е изглеждал екземплярът? в чие жилище са го чели? адресът им; телефонът им? (Няма как да не си казваме по телефона имената с развълнувани гласове, на Лубянка сигурно вече са забелязали, подире ни ей сега ще хукне тяхна потеря!) Към това жилище! Честно си признайте, по-добре пред мен, отколкото да чакате, докато довтаса ГБ. Признават си, казват от кого са го получили. И — слагат машинописния отпечатък пред мен. Екземплярът не е наш! (нашите честно се оказаха по местата си). Щом не е наш — значи нов препис! Още четири-пет такива ли има? Не е наш и не е фотокопие от наш. Но е преписан на машина наистина от нашия, дори ръкописно са добавени последните ми поправки. Значи — крали са го подир мен, преписвали са го скришом, някой най-близък, таен, кой ли ще е той? Да се обадим на човека, който го е донесъл. Не си е вкъщи. Седим и чакаме, поне не търчим. След няколко часа — идва тоя човек и смутено посочва източника. От най-доверените! Дадохме й го само за прочит. Тя тайно го преписала на машина (за историята ли, за да го опази ли? или просто маниакално?). И го дала за прочит — само на него (той й е близък). А той го занесъл — на тия, да им се отблагодари за някаква услуга. А тия се побъркали от радост и повикали най-добрата си приятелка. А тя еуфорично споделила по телефона с една своя приятелка (А. С. Берзер). И на тази четвърта чупка го засичаме ние: Берзер ни съобщи! Голяма е Москва, но пътищата по нея са къси. Обаждам се и на виновничката. Срещам се и с нея. Признания, ридания. Занапред й се отнема доверието. Конфискувам плячката. През тия часове има признаци: гебистите са се развълнували, засновали са гебистките леки коли с по четирима юнаци в тъмното купе. Ще имате да вземате, другарчета! Закъсняхте с половин час! (Те изобщо не знаят: защо е станала суматохата? какво сме търсили? Какво са изтървали?)

А през декември 1969-а много подобна случка с „Пруските нощи“. Пак се пуска слух по Москва: разхождат се! Невъзможно е, но се разхождат! Пак се втурнахме по жилища, по дири, пак хванахме преписа: пак не е наш! Но — точно според нашия! Откраднато е! от близък! От кого? Намират се и дирите: Льова Копелев го държал няколко дена, дал го за прочит на една роднина, тя — по-нататък, а те го пренатра-кали. И го пазили в тайна 4 години! Но след като ме изгонили от Съюза на писателите — защо пък сега да не го пусна в самиздат? Остана ли нещо опасно за автора?

Криво-ляво го угасих в Москва и в Уфа, където също беше се прехвърлило. Движението на ръкописа секна.

Ей от такива спокойни седмици се състоят спокойните ни години, мирни, без особени събития, когато главните сили са неподвижни и „нищо не се случва“.

Още колко години ще издържа така? До днес стават 27 години, от първите ми стихотворения в пандиза, от първите криеници и изгаряници.

 

А над тази скрита мъничка война като висок облачен слой плава историята, плават видими за всички събития и на свой ред ме приканват към действие, изтръгват отзвук. Що нещо премълчах, що нещо не можах да сдържа.

През декември 1971-ва погребахме Трифонич.

Околните улици бяха преградени отдалеч, не пестяха милиционерите, а край Новодевическите гробища — и войници (погребение на поет!) отвратително командваха по мегафон на колите и автобусите кой да мине. Кордон имаше и във вестибюла на ЦДЛ, но мен все пак не посмяха да ме спрат (после са съжалявали). От неуместната алена коприна, върху която лежеше главата на покойния (още през първите часове след смъртта беше се върнало при него детски добродушното примирено изражение, най-доброто, което притежаваше) и с която беше драпиран целият ковчег, от злобните и механични физиономии на литературния секретариат, от фалшивите речи — всичко, с което можех да го защитя, бяха две прекръствания — след двата митинга: единият в ЦДЛ, другият — на гробищата. Но си мисля, че на нечистата сила и това й стига. Допуснат до ковчега единствено по настояване на вдовицата (а тя по този начин си навреди, защото знаеше, че изпълнява волята на покойния), аз, за да не създавам неприятности на семейството, не посмях още същата вечер да дам в самиздат напътствено слово — и го задържах до деветия ден, затуй всеки ден го четях, преговарях го и се вживях в това прощално настроение, когато събитията от живота се измерват със съвсем други отсечки и височини, а не с всекидневните [21].

Изказах си го. Толкова естествено е сега да млъкна, самото ми гърло не говори. Но само след седмица, на Бъдни вечер през нощта, слушам по западно радио коледната служба, посланието на патриарх Пимен и пламвам: да му напиша писмо. Невъзможно е да не му напиша! И нови грижи, ново бреме, нова сгъстеност на работите.

(От това писмо, не, още от „Август“ започва процесът на разцепление на моите читатели, на загуба на привърженици и с мен остават по-малко, отколкото си отиват. На „ура“ ме приемаха, докато бях наглед само срещу сталинските злоупотпреби, тук и цялото общество беше с мен. В първите си книги се маскирах пред полицейската цензура, но същевременно и пред читателите. Със следващите стъпки ми е неизбежно да се разкривам: време е да говоря все по-точно и да навлизам все по надълбоко. И е неизбежно, че при това ще губя четящата публика, ще губя съвременниците си, разчитайки на потомците. Но ме боли, че се случва да губя дори сред близките си.)

* * *

Но защо разказвам всичко това тук? А къде е обещаната Нобелиана?

А Нобелианата си върви по реда. Пер Хеге много се ядоса на Яринг заради долната му роля в цялата нобеловска история и обеща непременно да го разобличи. Но Хеге го експулсираха от СССР, а аз забравих за заканата му. Той обаче я изпълни и уцели най-хубавото време: през септември, един месец преди присъждането на новите награди и в началото на онази сесия на ООН, където ще избират генерален секретар, за чийто пост Яринг жадува, публикува мемоарна книга — и в нея подробно как Яринг е подавал пасове на съветското правителство срещу мен. (Между другото, Хеге поместил там и непроверени слухове — например, че само Сахаров ме убедил да не отивам в Стокхолм; за това никога не сме отваряли дума със Сахаров.) И — вдигна в Швеция скандал, дори на министър-председателя Палме, лекокрилия и бързоумен социалист, също сърдечно разположен към страната на победилия пролетариат, му се наложи да се оправдава — и по шведската телевизия, и в писмо до „Ню Йорк таймс“. Първо, той, Палме не знаел какви са били нарежданията на Яринг. После и по-смело: а какво му оставало да направи? Посолството не е място за политическа демонстрация (колко е уверен предварително, че за чиста литература тук изобщо няма да се говори!). И пак разлюляха Шведската академия, нямат мира от мен, имало ли е някога друг такъв главоболен лауреат? Секретарят на академията Карл Гиров заявил: още в понеделник ще пиша на Солженицин не иска ли да получи Нобелевите отличия в посолството. Смехория: това го казал в събота и същия ден го предадоха по радиото. А аз тъкмо бях намерил човек, който щеше да замине в неделя на Запад, седя през нощта, пиша му писмо. Веднага му отговарям, изпратих го в неделя. А Гиров, както се оказа, не само в понеделник, а и три седмици не ми изпрати писмото. Но отговора ми получил… Моят отговор: нима Нобеловата награда е обирджийска плячка, че трябва да се предава на четири очи в заключена стая?… А междувременно ми изпратиха комюникето на академията (четирийсет легални писма — 3 седмици в едната посока), но аз и комюникето чух по радиото — и отговорих незабавно.

След продължителното си обгаряне тъкмо бях навлязъл в работата над „Октомври Шестнайсета“, оказа се — море, двоен възел, ако не и троен: поради това че бях „икономисал“, прескочил 1915 година, безспорно нужна, и поради това че в Първия възел бях отминал цялата политическа и духовна история на Русия от началото на века, — сега всичко се струпа, напъва, тежи ми. Петимен съм да работя, ама не, пак се обади Нобелианата, сякаш с медала и с дипломата в ръцете ще ми е по-лесно да устоявам срещу ГБ. Щом е тъй, ще трябва да зарежа „Възела“, пак да опреснявам и преправям лекцията, а като я напиша — да я изнеса. А там такива работи ще изприказвам — може и да се сринат паянтовото ми битие и тихият ми безценен подслон у Ростропович, ах, колко ми е жал да зарязвам Втория възел, толкова хубаво се бях наканил да се трудя кротко до 1975 година.

Човек предполага…

При новата редакция можах да освободя лекцията от прекалената публицистика и политика, да я стегна по-точно около изкуството и може би да се приближа до — още от никого неопределения и никому неясен — жанр на нобеловската лекция по литература. Междувременно водех кореспонденция със секретаря на Шведската академия Карл Рагнар Гиров [22]. Шведското МВнР пак отказа да предостави посолството за церемонията, аз предложих жилището на Аля, където аз самият още нямах право да живея [23]. Прецедент май нямаше, но Гиров се съгласи. През тия месеци много оцених тактичността му и дълбоките му душевни пориви, той все повече се проявяваше не като изпълнител на почетна длъжност, а като сърдечен, решителен и смел човек (и в Швеция пред доста хора трябвало да демонстрира смелостта си). Взехме да уточняваме датата. Той не можеше да пристигне през февруари и март. Това отлагане беше добре дошло и за мен: представях си изнасянето на лекцията като експлозия, преди експлозията трябваше да си подредя работите (колкото и да ги подреждаш, все са объркани): поне някои глави от Втория възел да докарам до четивност; да разсортираам преди евентуалния разгром обилните материали, събрани за „Р-17“, да прескоча още веднъж до Питер и да огледам нужните места и пейзажи, до които може би никога вече няма да ме допуснат. (Отделна новела е как проникнах в Таврическия дворец — Пето допълнение.)

Доста сили ми отне непривичното писмо до патриарха, трябваше да се съветвам (с отец Глеб Якунин) и да не допусна разгласяването му. Ненадейно „Литературка“ цапардоса родословието ми и мен и колкото и да не ми се щеше, трябваше да се отбранявам. Понеже още не бях добре запознат с нравите на западните кореспонденти, дадох отговора си чрез кореспондента на хамбургския „Ди Велт“, а той го прехвърлил на трети човек, замазал го, отговорът не излезе както трябва, беше дребнаво-досадно. А да отвръщам (не само за това, много ми се беше насъбрало, изтърпяно мълком) ми се струваше необходимо. И се появи естествената мисъл: няколкото назряващи декларации да придърпам във времето, така че да излязат вкупом, като каскада, нека си изпатя за всичките наведнъж, а не поотделно. Такива сгъстявания на събитията се раждат от само себе си в кризисни моменти, както стана през април 1968-а при излизането на „Раковата“, но освен това човек може да ги сгъстява и по собствен план, използвайки неповторимата особеност на съветските големци: тъпоумието, мудното мислене, неспособността да държат в главата си две грижи едновременно. Датата на нобеловската церемония — 9 април, за първия ден на православния Великден, Гиров съобщил, когато подавал молба за виза, като че ли на 24 март. На 17 март изпратих писмото си до патриарха, разчитайки, че то ще се публикува чак в края на март. Няколко дена след него ще дам интервю, първото от 9 години насам — форма, която властите не очакват от мен, хем голямо. И преди те да сколасат да го преглътнат, ще проведа нобеловската церемония, която очаквах да е най-опасната. След което ще мога да си седя кротко и да чакам какви ли не наказания.

А събитията се развиха така: писмото до патриарха, пуснато само в тесноцърковния самиздат с намерението то да стигне само до онези, които действително засяга, изскочи в западния печат мигновено. Както разбрах по-късно, то предизвикало в Държавна сигурност дива ярост — по-голяма, отколкото много мои предишни и следващи стъпки. (В това няма нищо чудно: атеизмът е сърцето на цялата комунистическа система. Но, парадоксално: и сред интелигенцията тази стъпка предизвика осъждане и дори отвращение: колко съм тесногръд, сляп и ограничен, щом се занимавам с такъв проблем като църковния; или с друга мотивировка: защо се заяжда с духовенството? То е безсилно — тоест както и интелигенцията, самооправданието е по аналогия — нека пише до властите. Не бързайте, ще им дойде ред и на властите. Колкото и много да ме осъждаха, нито веднъж не съм съжалил за тази стъпка: ако духовните отци първи не ни покажат пример за духовно освобождение от лъжата — можем ли да се сърдим на другите? Уви, нашата църковна йерархия си ни остави да се самоосвобождаваме.) И (по-късна реконструкция) някъде след 20 март било прието отдавна отлаганото от правителството решение: да ме оплюят публично и да ме изгонят от страната. За целта се разшири и засили вестникарската кампания срещу мен. Поради обичайната си тъпотия избраха най-неизгодния за себе си терен: да клеветят „Август“ — след като не можаха да го засекат с пиратски препечатки, поне да го обявят за моята най-върла антипатриотична и дори антисъветска книга. За целта мобилизираха комунистическата западна преса (защото кой в СССР можеше да е чел „Август“?) и препечатваха оттам какви ли не жалки драсканици — предимно в „Литературка“, но след това и в други централни вестници, някои пък статии ме обвиняваха с преки формулировки от наказателния кодекс, а послушната съветска „общественост“ от писателите до стоманолеярите изпращаше гневни „отзвуци на отзивите“. Този път бе взето толкова твърдо решение, че се обмисляли и практическите действия за етапирането ми: чрез полицейско задържане, тоест временен арест (до нас достигна и този замисъл, сменил предишния план за автомобилна катастрофа, „варианта на Ив Фарж“); дотам твърдо, че Чаковски на „планьорка“ в редакцията си пред 30 души открито, многозначително заявил: „Ще го екстернираме!“ Изглежда, за средата на април е била набелязана операцията, дотогава вестникарската кампания трябваше да достигне максимума си.

Но моят график беше по-стремглав. Американските кореспонденти дойдоха при мен без телефонно обаждане (разбрахме се чрез Ж. Медведев). Вестниците им бяха двата най-силни в Щатите, това стана месец и половина преди пристигането на американския президент в СССР. Интервюто нямаше обществено значение, аз не говорех нито за политзатворниците, нито за залелите страната несправедливости — кажи-речи, от две години мълчех за това, жертвайки всичко заради „Р-17“, затова и сега внимавах да не прекрача неизбежното ниво на сблъсъка и да не омаловажа лекцията. Интервюто [24] представляваше предимно разклонена лична защита, старателна метла за боклуците, които няколко години подред бяха изсипвали върху главата ми, но самият вид на тези боклуци през ореола на „прогресивния строй“ направи достатъчно впечатление на Запад.

(Един от тези кореспонденти, Хедрик Смит, после многократно се оплакваше публично, че съм ги бил посрещнал с готово интервю — с въпроси, подготвени пак от мен, че съм бил проявил такова пълно неразбиране на законите на западната преса. Наистина, в моята опасна за живота борба с държавата аз се нуждаех само от рязък защитен ход, дори (това щеше да е още по-добре) от публична декларация, а не от някакво интервю. А Смит ми предлагаше „най-актуални“ въпроси: какво е станало с творческата енергия на Евтушенко и Вознесенски, загубила ли е публиката интерес към тях, намират ли се неприятностите им на правата линия от преследването на Пушкин (западняците непременно искат да изградят традицията царска Русия — комунистическият СССР, иначе няма да има дълбокомисленост), — или ме поставяше в опасно положение с въпроса си каня ли се след „Август“ да обясня и болшевишката революция.

А на мен, напротив, поради липсата на навик ми се стори непоносима рехавата несвързана форма, в която тези кореспонденти раздрусаха мислите ми, пошлостта на тяхното печатно изложение и безотговорността на формулировките. И още тогава написах откровено лично писмо до Хедрик Смит. Отдалечавайки се от този момент, все повече разбирам, че той е трябвало и е имал правото да се засегне. Но след по-малко от три години — през есента на 1974 г., Х. Смит ни посети в Цюрих и започна да ме моли: не може ли да използва в „Ню Йорк таймс“ целия материал на литературното ми интервю, дадено на Нилс Удгорд за „Афтенпостен“ (28 август 1974). Ами препечатайте го. Не, настоява Смит, тогава няма да представлява нещо ново, нека се престорим, че сега сте дали същото интервю на мен! Пак се съгласих: все пак той познаваше законите на западната преса (какво е това? как изглежда?), а аз не ги познавах. Той точно така го отпечата: като свой реален разговор с мен… (Бел. от 1978 г.))

Поради внезапността на появяването си и разкрилите се мерзости интервюто зашемети моите противници, както бях разчитал. То се появи на 4 април — и за по-малко от денонощие, въпреки обичайната си мудност, властите, без да са обмислили както трябва, се защитиха с рефлекторен отскок, с най-елементарно действие: ставайки за присмех, отказаха на секретаря на Шведската академия да пристигне и да ми връчи Нобеловите отличия. Че ще се изнася нобеловска лекция не бе писано в писмата, не бе говорено под таван, властите можеха само смътно да се досещат, публично ставаше дума само за това, че в частно московско жилище ще бъдат връчени Нобеловите отличия в присъствието на приятели на автора — писатели и дейци на изкуството. И това уплашило световно-могъщото правителство!… Ако левичарският Запад не беше толкова оправдателен към нас, само това самозашлевяне за дълго време щеше да разобличи цялата съветска игра на културно сближаване. Но по закона за лявото извръщане на главите — на червените всичко им се прощава, всички дивотии на червените бързо се забравят. Както пише Оруел: същите западни дейци, които негодували от единични екзекуции където и да е по Земята, ръкопляскали, когато Сталин разстрелвал стотици хиляди; притеснявал ги гладът в Индия, а взелия милиони жертви глад в Украйна не забелязали.

Вярно на традиционното ни ловко умение да се изплъзваме като мокро сапунче, съветското посолство в Стокхолм допълнило впрочем, че „то не изключва, че виза на Гиров ще бъде дадена в друго, по-удобно време“ — за да смекчи раздразнението, да създаде илюзия и плавен преход към нулата. Шведското МВнР направи гъзоблизаческа декларация. Само че ние тук твърде добре разбираме подобна интрига и аз устремно я разсякох със специална декларация [25]. Забраната за идването на Гиров разтуряше, обезсмисляше цялата церемония. А и улесняваше както организаторите, така и далите съгласието си да дойдат.

Подготовката на тази церемония освен битовите трудности — да посрещнеш прилично в едно обикновено жилище шейсет души гости, и то все именити, или пък западни кореспонденти, беше сложна и непривична във всички отношения. Първо: да се определи списъкът на гостите — така че хем да не бъде поканен нито един съмнителен (от гледна точка на общественото му поведение), хем да не бъде пропуснат никой достоен (с оглед на художествената или научната му тежест) и същевременно гостите да са реални, дето няма да се уплашат, а ще дойдат. След това трябваше да крием поканите — до деня, когато Гиров обяви датата на церемонията, и след това гостите да бъдат обходени един по един или да им се изпратят поканите, съпроводени освен от официалните и от мотивировъчни писма, които да подтикнат човека да предпочете обществения акт пред неизбежния бъдещ тормоз от страна на началствата. Броят на съгласилите се писатели, режисьори и артисти ме смая: колко все пак още се бе запазило в хората мъничко безстрашие, желание да се изправят в цял ръст или срам вечно да са роби! А всички можеха да си имат най-сериозни неприятности, но правителството отърва и поканените, и себе си от излишни вълнения. Вярно, имаше и откази — характерни, причиняващи болка; от страна на хора със световни имена, които нямаше да си изпатят кой знае колко.

В подготовката на церемонията влизаше и изборът на неделен ден, та никой да не бъде спрян под предлог че нарушава трудовата дисциплина, и на дневен час — та Държавна сигурност, милицията и дружинниците да не могат в тъмното скришом да им препречат пътя: денем такива действия са достъпни за фотографиране. Трябваше да намерим и такива безстрашни хора, които, отваряйки входната врата, да я вардят от нахлуването на безчинстващи гебисти. Да се предвидят и намеси като прекъсване на електричеството, непрекъснат телефонен звън или камъни през прозорците — напоследък в ГБ бандитските методи стават все по-предпочитани.

Правителството ни отърва от всички тези грижи.

За майтап изпратих покана на министъра на културата Фурцева и на двама съветски кореспонденти — от вестниците, които досега не бяха ме атакували: „Сельская жизнь“ и „Труд“. Чух, че „Сельская жизнь“ наистина изпратила на несъстоялата се церемония единствения гост гебист да провери не са ли се събрали все пак някои. А „Труд“, органът на известния ортодокс Шелепин, побърза да коригира гнилия си неутрализъм и тъкмо през тия дни сколаса да се изкаже против мен.

Но това бяха някои от последните гърчове на загубената битка: обезумели, орезилили се с нобеловската церемония, властите прекратиха публичната хайка и за кой ли път поради злополучността на стеклите се срещу тях обстоятелства ме оставиха в родината и на свобода. (Скоро след това М. Розанова-Синявская казала на Аля, че един виден генерал от КГБ, с когото от време на време се срещала, се изказал за мен: „Ако не се махне доброволно, ще завърши живота си в Колима.“ Отдавна трябваше да очаквам това предупреждение от тях, учуди ме само пътят, който бяха избрали. Но ние с Аля изобщо не се колебаехме: оставаме!)

 

И така щеше да бъде изчерпана продължилата година и половина Нобелиана, ако не бе останало главното в нея — вече готовата лекция. За да влезе тя в нобеловския сборник, трябваше колкото може по-бързо да я изпратим в Швеция. С мъка, но можахме да го сторим (естествено, отново тайно, с голям риск). До началото на юни тя трябваше да бъде публикувана. Аз все още очаквах експлозия, през оставащото време заминах за Тамбовска област — да глътна и от нея, може би за последен път.

Но нито приз юни, нито през юли на това изнурително-горещо лято лекцията не се появи. Чак толкова незабележимо ли е преминала? Едва през август разбрах, че през лятото излизали в отпуск много от индустриалните предприятия, включително и печатарите. Годишникът излезе от печат чак в края на август.

Пресата беше много шумна, повече от една седмица. Но ме сполетяха две изненади, показващи непълнотата на предвижданията ми: лекцията не предизвика нито трепване у нашите, нито — каквото и да било обществено реагиране, осъзнаване на Запад.

Уж доста много бях казал, дори всичко най-важно бях казал — и излезе, че са го преглътнали. А лекцията беше, макар и прозрачна, но все пак — в общи изрази, без нито едно собствено име. И там, и тук предпочетоха да не я разберат.

Нобелианата приключи, а експлозията, а главната битка все се отлагаше ли отлагаше.