Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (2) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

МОЕТО САМОРАЗКРИВАНЕ

А после в Рязан цял месец се притеснявах: съдбата ми невидимо вървеше нанякъде и аз все повече се уверявах, че не отива към добро. За същинския зек, син на ГУЛАГ, е почти недостъпно да вярва в доброто. И отвикнали през лагерните години от всякакво собствено решение (почти винаги всички важни неща, свързани с теб, се решават от каприза на съдбата), ние дори свикваме, че най-безопасно е нищо да не решаваме, да не предприемаме: щом си жив — живей си.

А аз бях нарушил тоя лагерен закон и ме достраша. На всичко отгоре бях захванал нова книга, тя цялата беше у дома и затуй още по-пагубно лекомислие ми се стори това начинание с „Новый мир“.

Колкото и да си дереше гърлото XXII конгрес, какъвто и паметник да обещаваха да издигнат на загиналите зекове (впрочем — само на комунистите, впрочем — и до ден днешен не са го издигнали), а да повярвам, че вече е дошло време да казваме истината — е, в туй не можех да повярвам, прекалено отучени бяха и главите, и сърцата, и езиците ни! Вече сме се примирили, че нито някой ден ще кажем истината, нито ще я чуем.

Но в началото на декември получих телеграма от Л. Копелев: „Александър Трифонович е възхитен от статията“ (бяхме се разбрали с думата „статия“ да зашифроваме разказа, статията можеше да е и по методика на математиката). Както птица се блъсва в прозорец — така дойде и тая телеграма. И се свърши дългогодишната неподвижност. На другия ден (тъкмо на рождения ми ден) получих телеграма и от самия Твардовски — покана да отида в редакцията. А в по-други ден заминах за Москва и когато прекосявах Страстной площад на път за „Новый мир“, суеверно се поспрях край паметника на Пушкин — отчасти подкрепа му поисках, отчасти му обещах, че си знам пътя, няма да сбъркам. Излезе нещо като молитва.

Заедно с Копелев се изкачихме по широкото богаташко стълбище на „Новый мир“ — то беше само за снимки на балове в някой филм. Беше пладне, но Твардовски още го нямаше, а и редакцията току-що бе се събрала, толкова късно започваха. Взехме да се запознаваме в отдел „Проза“. Една от редакторките в него — Анна Самойловна Берзер — бе изиграла главната роля във възнасянето на моя ръкопис до ръцете на Твардовски.

Това станало така (но то ми бе разказано чак след години). Дьлго варденият ми и скришен ръкопис престоял на бюрото на А. Берзер една седмица неприкрит, дори не в папка, достъпен за всеки доносник или крадец — Анна Самойловна не била предупредена за естеството на книгата. Веднъж А. С. взела да разчиства бюрото си, прочела няколко фрази, гледа: нито тъй може да се държи, нито тук може да се чете. Взела го вкъщи, прочела го вечерта. Смаяла се. „Сверила си часовника“ с една приятелка — Калерия Озерова, редакторка в отдел „Критика“. Мненията им съвпаднали. Понеже добре познавала обстановката в „Новый мир“, А. С. преценила, че всеки от членовете на редакционната колегия в съответствие с разбирането си за благополучието на списанието непременно ще се вкопчи в тоя ръкопис, ще го сграбчи, ще го потули, не ще го остави да стигне до Твардовски. Значи трябвало да измисли как да прехвърли ръкописа, подминавайки всички тия хора, как да го запокити над блатото на предпазливостта и пъзльовщината — та да влезе право в ръцете на Твардовски. Но! — няма ли да го отблъсне ръкописът с неугледния си, нечетлив, сбит вид? А. С. помолила да го препишат на машина за сметка на редакцията. За това отишло време. Още време отишло за чакане, докато Твардовски се върне от поредния пристъп на своя запой (злочести запои, а може би и спасителни, както разбрах постепенно.) Но най-голямата трудност била — как да изманеврира членовете на редакцията и да се добере до Твардовски, който рядко я приемал и несправедливо не я обичал (дали защото не оценявал нейния художествен вкус, трудолюбието й и всеотдайността й към интересите на списанието, дали защото я ревнувал спрямо авторите, които до един другарували с нея и постоянно киснели в отдел „Проза“). Но понеже добре познавала същината и слабостите на всичките си началници, тя попитала първия от тях, зав. отдел „Проза“ Е. Герасимов:

„Има един ръкопис за лагерите. Ще го четеш ли?“ И охолният Герасимов, той самият автор на дебели романи, я отпъдил с ръка: „Не ме занимавай с тия лагери.“ Същият въпрос — към втория заместник на Главния, А. Кондратович — дребничък, сякаш с щръкнали уши и душещ нос, тормозен и наплашен от цензурата. Кондратович отговорил, че за лагерите вече всичко знае, нищо не го интересува. Освен туй все едно няма да може да се отпечата. Тогава А. Берзер сложила ръкописа пред отговорния секретар Б. Закс и го попитала доста коварно: „Я погледнете чете ли ви се това.“ По-хитър въпрос не може да се измисли! От много години насам Б. Г. Закс, сух, малко дотеглив джентълмен, не искал от художествената литература нищо друго, освен да не му съсипе края на живота, заплатата, черноморските слънчеви есени и най-престижните зимни московски концерти. Той прочел първия абзац от моя разказ, оставил го мълком и си излязъл. (Как иначе, като е невъзможно да се печата.)

Сега А. Берзер имала пълното право да поиска мнението и на Твардовски — нали всички й били отказали! Изчакала удобен момент, вярно, в присъствието на Кондратович, насаме не можела, и казала на Главния, че има два по-специални ръкописа, задължително изискващи неговия прочит: „София Петровна“ от Лидия Чуковская и един такъв — „лагерът през очите на селяк, много народно произведение“. Още една голяма сполука, с тия осем думи тя уцелила Твардовски право в сърцето! Той веднага казал — тоя ми дайте (А на „София Петровна“ й се наложи да чака още няколко години — докато навърши четвърт век и бъде публикувана в чужбина. Твърде разбираемото у нас е съвсем неразбираемо за Запада: едно и също списание не би посмяло да публикува втора повест на затворническа тема. Ами да, би се получила линия…). Но се сепнал и рипнал Кондратович: „Абе я ми го дайте до утре, първо аз да го прочета!“ Не можел да пропусне да послужи като защитен филтър за Главния!

Взел го Кондратович и още от първите редове разбрал, че безименният (не бях си изписал фамилното име, по тоя начин един вид забавях враждебния ход на събитията) съмнителен автор на лагерния разказ не знае достатъчно добре дори как се подреждат основните части на изречението, пък и пише някакви шантави думи. Наложило му се да изподраска с молив първата, втората, петата, осмата страница, връщайки подлозите, сказуемите, та дори и допълненията на местата им. Но разказът се оказал неграмотен докрая и Кондратович от някоя страница нататък зарязал тази работа. Какво мнение си е създал до заранта — не знам, но мисля, че лесно би могъл да го извърти и в едната, и в другата посока. А Твардовски, без да го пита за мнението му, се заловил да чете ръкописа.

Когато опознах по-късно живота на редакцията, се убедих, че нямаше да види Иван Денисович бял свят, ако А Берзер не се беше преборила да се добере до Твардовски и да го заинтригува с подмятането, че това е през очите на селяк. Моя Денисович жив щяха да го излапат тримата вардияни на Главния — Дементиев, Закс и Кондратович.

Не искам да кажа, че точно такъв ми е бил планът, но сигурната ми догадка предчувствие беше тъкмо тоя селяк: към него не можеха да останат равнодушни нито по-горният селяк Александър Твардовски, нито най-горният селяк Никита Хрушчов. И това се сбъдна: дори не поезията, нито дори политиката решиха съдбата на моя разказ, а ей тая негова дълбока селяшка същина, толкова пъти осмивана, газена и ругана у нас, като се почне от Великия прелом, та чак и отпреди туй.

Както ми разказа по-късно Твардовски, вечерта той си легнал в кревата и взел ръкописа. Но след две-три страници решил, че лежешком четенето няма да му спори. Станал, облякьл се. Близките му вече спели, а той цяла нощ, прескачайки от време на време до кухнята да изпие един чай, чел разказа — един път, после и още един път (нищо мое по-нататьшно втори път той не е чел, пък и изобщо нищо не четеше втори път, дори след поправките на авторите). Така минала нощта, заредили се по селяшки сутрешните, но за литераторите още нощни часове, затуй му се наложило да потърпи. Решил да не си ляга. Обадил се по телефона на Кондратович и му наредил да разбере от Берзер (а защо не направо на нея? не по йерархията) — кой все пак е авторът и къде е той. Така бил насочен към Копелев и започнал да го търси по телефона. Най му харесало, че това не е мистификация на някое известно перо (впрочем той бил уверен в това), че авторът не е нито литератор, нито московчанин.

За Твардовски започнали щастливите дни на откритието: хукнал да обикаля с ръкописа приятелите си и ги карал да слагат на масата бутилка водка в чест на появата на нов писател. Човек трябва да познава Твардовски: тъкмо това го прави същински редактор, не като другите — че до тръпки, до златотърсаческа страст обича да открива нови автори.

Хукнал по приятели, но чудно нещо: на петдесет и една години, известен поет, главен редактор на най-доброто списание, важна фигура в Съюза на писателите, не на последно място и сред комунистите — Твардовски имаше малко приятели, кажи-речи, нямаше: първият му заместник (зъл дух) Дементиев; другарчето му по чашка, мътният И. А. Сац; М. А. Лифшиц, изкопаем марксист догматик. (Казват, че много пъти през живота си бил правил опити да намери приятел, имало периоди на нежна дружба с Виктор Некрасов, с Казакевич, с тоя-оня, но после дружбата тръгвала по трапове и бабуни, засядала, прекатурвала се, нищо свястно не излизало. Значи и в Твардовски имало нещо такова: обреченост на самотия. И поради големия му мащаб. И поради характера му. И поради туй, че е излязъл от село. И поради неестествения му живот на съветски велможа: с благоразположението на Фадеев навремето се гордеел, а други гледаше отвисоко.)

Докато се пиели тия бутилки и се вадел за смайване на гостите изходният ми ръкопис, където буквите бяха наблъскани като скупчени овце и нямаше една бяла ивичка, по която да мине редакционният молив — в редакцията, както беше прието при тях за важни случаи, се съставяли писмени заключения за ръкописа. Кондратович написал: „…Това надали ще можем да го отпечатаме… На автора преди всичко трябва да се препоръча да вмъкне темата за това, как затворниците очакват края на страданията си… Редно е да се поизчисти езикът.“ Дементиев: „Гледната точка: в лагера е ужасно и отвъд границите на лагера всичко е ужасно. Случаят е сложен: не го ли поместим — плашим се от истината… да го поместим пък е невъзможно: все пак показва живота едностранчиво.“ (Нека читателят не си прави от това извода, че Дементиев наистина се е колебаел — да го поместват ли или не. Той много добре знаел, че отпечатването е и невъзможно, и вредно, и няма да се осъществи, но щом шефът му толкова се е запалил и увлякъл, не е редно да се прави прекалено остър завой.)

 

Но всичко това чак после, не за една година, го научих и натаманих. А при първото ми идване Кондратович, като се стараеше да е важен (впрочем плиткоумието и несамостоятелността му аз забелязах от пръв поглед), многозначително ме попита като ощастливен плах автор:

— А какво още сте написали?

Лесен въпрос! Естествен въпрос — ще им се да разберат доколко случайна или неслучайна е сполуката ми. Но тъкмо това беше най-голямата ми тайна. Затуй ли бях хитрувал пет години на лагерните обиски, три години бях изобретявал скривалища в заточението и още пет години се бях спотайвал на свобода, че да поддържам сега любезен разговор. Срязах Кондратович:

— Не бих искал да започваме познанството си с този въпрос.

Пристигна Твардовски и ме викнаха в тяхната голяма редакционна стая (новомирци тогава се разполагаха доста сгъстено и за кабинет на Твардовски се водеше един от ъглите на същата тази стая). Тъй като го знаех само от лоши вестникарски снимки и както съм зле със запомнянето на лица, можех да не го позная. Той беше едър, широк отвсякъде, но към мен се запъти и още един, също едър и също широк отвсякъде, ама направо симпатяга, който едвам сдържаше добродушието си. Този вторият излезе Дементиев. А Твардовски, както подобаваше на момента, се държеше с достойна церемонност, но дори и през нея веднага ме порази детското изражение на лицето му — откровено детско, дори беззащитно детско, сякаш изобщо непокварено от дългогодишния му престой във висшите слоеве и дори от благоволението на трона.

Цялото ръководство на редакцията насяда около голямата старинна дългоовална маса, аз — срещу Александър Трифонович. Той много се стараеше да се сдържа и да се държи солидно, но това зле му се удаваше; той все повече грейваше. Сега беше един от най-щастливите му моменти, виновник за тържеството бях не аз — той.

Гледаше ме с доброжелателство, вече почти преминаващо в любов. Той бавно прехвърляше различните примери от разказа, дребни и едри, които му идваха наум — прехвърляше ги с удоволствието, гордостта и радостта дори не на откривател, на покровител, а на творец; с такава нежност и умиление цитираше, сякаш той самият е изстрадал всичко това и това е дори любимото му произведение. (Другите членове на редакцията не преставаха да кимат и да потвърждават похвалите на Главния, комай само Дементиев седеше умерено безразличен. Него ден той изобщо дума не каза.)

А най-сдържан от всички и дори почти мрачен седях аз. Бях си наумил тази роля, защото очаквах, че ей сега ще започнат да ми чупят китките, да настояват за отстъпки и съкращения, а аз за нищо на света няма да ги правя — знаят ли те, че държат в ръцете си вече олекотено произведение, вече загладено? Разбирах, че само ме баламосват, а след малко ще извадят ножицата — да клъцнат всичко, с което боде лагерът, и всички дрипи, и всички цветя. И с мрачния си вид отсега им показвах, че ни май-малко не съм се главозамаял и не държа кой знае колко на новото познанство.

Но чудо! — не ми извиваха ръцете. Но чудо! — не измъкваха и не разтваряха ножицата. Полудявам ли? Нима редакцията сериозно вярва, че това може да се отпечата?

То и забележките на Твардовски — любезни молби, изречени с най-деликатен тон! — бяха общо две: че не можел Иван Денисович да хвърля око на чуждия частпром — боядисването на килимчета; и че не можел чак дотам да не допуска, че един ден ще излезе на свобода. Но това комай си беше и вярно, това лесно го обещах тутакси. А Закс изрече, че не можело Иван Денисович на сериозно да вярва, че Бог троши луната на звезди. А Мариямов ми посочи две-три сгрешени украински думи.

Ама вие сте били сладури, бе. То с вас можело и да се сътрудничи! Другояче си бях представял вашите редакции…

Предложиха ми за „по-тежко“ да нарека разказа повест — щом искате, нека е повест. (Напразно се съгласих на тая отстъпка. У нас се заличават границите между жанровете и настъпва обезценяване на формите. „Иван Денисович“, разбира се, е разказ, макар и голям, натоварен. Като по-малка от разказа бих обособил новелата — лека като строеж, ясна откъм сюжета и мисълта. Повестта е онова, което у нас най-често напъват да нарекат роман: където има няколко сюжетни линии и дори почти задължително е разпростирането във времето. А романът (отвратителна дума! не може ли другояче?) се различава от повестта не толкова по обема си и не толкова по разпростреността си във времето (на него дори му прилягат сбитостта и динамичността), колкото по обхващането на множество съдби, хоризонта на обзора и вертикалата на мисълта.) Освен туй с недопускащ възражения тон Твардовски каза, че със заглавието „Щ-854“ повестта никога не ще може да бъде отпечатана. Не знаех за страстта към смекчаващи, разводняващи преименувания, затова и тоя път не се заинатих. Посредством прехвърляне на предложения през масата с участието на Копелев съвместно съчинихме: „Един ден на Иван Денисович“.

Твардовски ме предупреди, че не ми дава твърдо обещание за отпечатването (Господи, бях благодарен, че не ме предадоха на ЧКГБ!), нито ще ми посочи срок, но че нямало да жали усилията си.

С любопитство ми задаваха разни околни въпроси. Колко време съм писал тази повест? (Внимавай, може да гръмне! Дни месеца съм я писал. Щом е тъй, какво съм правил през останалите години?) Ами какво да ви кажа, трудно мога да направя сметка, защото нали все на пресекулки, след училище… Коя година съм я започнал, коя година съм я завършил, колко дълго съм я държал в бюрото си? (Всички дати пламтяха в мен! — но взема ли да ги казвам, веднага ще стане ясно още колко празно време остава.) Годините не ми идваха наум… А защо преписвам толкова нагъсто — без междини, от двете страни? Абе вие разбирате ли какво е това кубически сантиметри, будали с будали?!…) Просто, знаете ли, в Рязан хартия трудно се набавя… Което също е вярно.)

Разпитваха ме за живота ми, за миналия и за сегашния, и всички смутено млъкнаха, когато бодро отговорих, че изкарвам с преподаване шейсет рубли месечно и че те ми стигат. (Аз и не исках да заемам цяла щатна бройка, за да ми остава време, а при високата заплата на жена ми не се налагаше аз да издържам семейството.) Такива цифри за литераторите изобщо са извън границата на разбираемото, за рецензия от няколко реда плащат толкова. Пък и бях облечен според заплатата си. Твардовски властно и радостно нареди веднага да сключат с мен договор по най-високата приета при тях тарифа (само авансът беше колкото заплатата ми за две години). Аз седях като замаян и се напрягах да не кажа нещо излишно за себе си.

Най-настойчиво Твардовски и редакцията ме разпитваха: а какво още съм написал? още — какво? още? Прехвърляйки моите погребани от 1948 година насам пластове, избирах кое да им спомена. На път за насам не се готвех нищо повече да разкривам, но все нещо трябваше, трудно можех да ги убедя, че „Иван Денисович“ е първа проба на перото.

Рекла лисицата на селянина: остави ме само лапичката да си сложа на колата, а цялата сама ще скоча.

Същото стана и с мен.

Обещах им, че ще се поразровя до следващия път, че май ще се намери още едно разказче, пък и няколко етюдчета, няколко стихотворения. (Тогава зарадвано се обади Кондратович, че лагерната тема е изчерпана с „Иван Денисович“ и добре би било да се заловя за фронтовата. Двайсет години, хиляди усти, те дружно надуваха армейската свирка — и темата не била изчерпана! А на петдесетте милиона загинали по заточения и лагери им стигала къртичинката на моя разказ!…) През оня декември още на два пъти ми се наложи да пътувам до Москва. Смекчихме в повестта десетина израза, но правилно ме предупреди Берзер, с която бързо и топло се сприятелихме, че никога не се знае кое ще мине и за кое ще се заядат, и най-добре е колкото може по-дълго нищо да не се поправя. Пък и нямах настроение да отстъпвам. По-лесно ми беше да си прибера повестта, отколкото да я осакатявам.

При тези си идвания донесох на Твардовски няколко лагерни стихотворения, няколко по-безобидни „ситнежа“ и разказа „Няма село без праведник“, олекотен от най-хапливите фрази. „Ситнежите“ той окачестви като „бележки в обща тетрадка за запас“, изобщо не усети жанра им. За стихотворенията каза: „Някои могат да се поместят, но изстрел няма да се получи, а ми се ще изстрел.“ (Метежният жадуваше за буря! — не, той хич не е плесенясал!) А за разказа на 2 януари 1962 година се състоя редакционно обсъждане.

(Оттогава схванах, че някой ден ще ми свършат работа записите на литературните срещи, и взех да си записвам винаги, докато всичко още е прясно в паметта ми, а понякога дори и по време на самите обсъждания. Така е записано и всичко за Твардовски — и сега ми е жал да не възпроизведа ония срещи достоверно и обемно, макар че това може да направи по-тежка конструкцията на „Очерците“, да ги лиши от краткостта и лекотата, които ми се ще да постигна.)

Край същата голяма дългоовална маса, където наскоро бяха насядали толкова много от тях, сега Твардовски не събра „кворум“: един не сколасал да го прочете, друг не е в редакцията. Дойде Дементиев (на щатна бройка в Института за световна литература, в „Новый мир“ той се мяркаше за малко, тук той не си изкарваше хляба, а изпълняваше важна мисия). Твардовски го покани: „Сядай, Саша!“ Но Дементиев пренебрежително махна с ръка: „Какво има да си приказваме!“ Рече го наглед съкрушено (все едно и тъй, и тъй не става за печатане), но аз долових друг тон: яд, че им нося разкази кой от кой по-нахални и тегля Твардовски встрани от проверения павиран път. Още тогава усетих правилния смисъл на това тяхно кратко спречкване, а по-късно, когато ги опознах по-добре и двамата, се уверих: Дементиев го е прочел и още у тях (живееха в една сграда) е убеждавал Твардовски, че и дума не може да става за печатане. А прелъстеният Твардовски не се е поддал.

Те бяха на „ти“, винаги се държеха помежду си много свойски, и двамата си викаха един на друг „Саша“. Никой в редакцията не смееше да възразява на Твардовски, единствен Дементиев беше си извоювал правото на независимо мнение и спореше до насита, и дори дотам се беше стигнало, че Твардовски никое решение не смяташе за окончателно, преди да се е разбрал с Дементиев — все едно дали го е убедил, или му е отстъпил. А особено вкъщи Дементиев умееше да надвива Главния: Твардовски и му крещеше, и думкаше с юмрук, но най-често се съгласяваше. Така неусетно единият Саша зад гьрба на другия насочваше лекичко списанието. Казват, че Дементиев влияел предпазливо, много премерено. Твардовски надали е щял да търпи, ако Дементиев винаги само го е спъвал. Не били малко случаите, когато и той прокарвал нещо — какво толкоз има да се плашим (така станало с разказите на В. Гросман например). И почти неизменно подхвърлял: „Саша, не си прав! Това ще го поместим!“, когато Твардовски се запъвал по някакви лични причини, поради лична антипатия (често пъти и такива неща ставали). Дементиев спорел, но и си знаел мярката — къде да отстъпи, да се признае за победен. Той никога не биваше глупаво надменен, надут и това облекчаваше съществуването и на него самия, и на членовете на редакцията. Никой от редакторите не се страхуваше да му поиска съвет, в случая нищо не зависеше, както при Твардовски, от лошото му или благо настроение. Дементиев винаги беше настроен делово, бързо напипваше същината и ако можеше да помогне да се пробута някоя статия или абзац — като се сложи параванче, като се разместят думите, — непременно помагаше. Не беше безразличен като Закс към това как ще изглежда книжката, допринасяше списанието да е и по-свежо, и по-сочно, и дори по-остро — но всичко в рамките на разумното!, но стегнато с проверения партиен обръч и захлупено с проверения партиен капак!

Той и с авторите разговаряше свободно, успешно, лишен от каквото и да било самодоволство, имаше очи да прецени автора и правилно да се отнесе с него. Много приятно говореше на „о“, усмихваше се приятно и много добре знаеше, че се харесва на събеседниците си — заобленичък симпатичен човечец с доста пооредяла, леко чуплива коса, на около шейсет години. Той умееше и с поглед да ти се усмихне, и тихо да ти намекне — наше момче, откровено. Вижте го колко охотно приема вашия ръкопис! — „е, ще поработим, то се знае, ще поработим“ (и ще изопачим). Той и пред Главния, пред когото вие се стеснявате, умее да каже добра дума за вас: „Саша, прав си, боклук е, но няма как да сложим на автора твоята глава. Нищо, ще го подкрепим, ще го пооправим и ще го поместим.“

Но там, където се скъсваше обръчът, където изхвръкваше капакът — там Дементиев не разбираше какво има да се умува. Тогава се включваха сърцето и зрението на Твардовски. Така закъса Дементиев с „Иван Денисович“: впечатленията от безсънната нощ и двойното четене твърде силно били завладели Твардовски, за да посмее Дементиев да се изпречи пред порива на поетичното и селяшкото му чувство.

Впрочем всички тия неща ги научих и разбрах чак след години. А тогава само усещах, че Дементиев ми е враг. Още не разбирах, че главното обсъждане на „Матрьона“ вече се е състояло между тях двамата, вкъщи, скришом, че тоя път вторият Саша вече е надвил първия. Беше надвил редактора, но не можеше да заглуши чувството в поета. И Твардовски, обречен да ми откаже, се измъчваше и канеше втория Саша на масата на нищо незначещото обсъждане единствено за да му помогне да анализира неговото собствено объркване и да ми обясни защо разказът за Матрьона в никой, ама в никой случай не може да бъде поместен. (Сякаш им предлагах такова нещо. Бях донесъл разказа само за да се отърва от подпитвания.) Но Дементиев си отиде, не му помогна — и Твардовски се видя принуден да „обсъжда“ сам — при трима мълчащи сътрудници на редакцията и редките ми слаби отговори. Близо три часа трая това обсъждане — монолог на Твардовски.

Беше разпокъсана, объркана и сърдечна реч. (Седящата сред нас Берзер после ми каза, че откакто работи в „Новый мир“, не е запомнила, не е чувала Твардовски такъв.)

Той правеше кръг над разказа и после кръг от общи разсъждения, и пак над разказа, и пак — общи разсъждения. Истински художник, той не можеше да ме упрекне, че съм излъгал. Но да признае, че тъкмо това е пълната истина — щеше да е подкопаване на партийните, обществените му убеждения.

И не за пръв път, колко пъти вече той бе преживявал този разрушителен душевен сблъсък, само че може би не толкова остър! От един-единствен извор черпеше той сили: от руската литература — още от първите Некрасови стихотворения, научени наизуст от босоногото хлапе, и от първото си стихотворение, написано на тринайсет години. Беше предан на руската литература, на нейния свят подход към живота. И му се искаше да бъде само като онези, като Пушкин и другите след него. Повтаряйки Есенин, той на драго сърце би умрял от щастие, ако го споходи Пушкиновата съдба. Но друг беше векът и всички и навсякъде бяха признали и на всеки бе втълпена, — а особено на главния редактор, — друга, по-важна истина — партийната. Да насочва днес руската литература, да й помага той не би могъл без партийната членска книжка. А партийната членска книжка не можеше да носи неискрено. И като въздух му беше нужно тия две правди не да се раздвояват, а да се сливат. (Затова скоро толкова ще обикне и ще направи свой приближен Лакшин, защото той ще съумява да придобрява тия две правди, ще съумява пластично да преминава от едната към другата, без да личи пукнатината.) След като обикнеше един ръкопис най-напред с първото си чувство, Твардовски непременно трябваше да го прекара през второто чувство и чак тогава да го печата — като съветско произведение.

Всички седяхме неподвижно, а той ставаше и използваше пространството зад стола си, правеше по две-три крачки насам-натам. Казваше: „Прекалено не откъм парадната страна показвате селото — поне веднъж да бяхте минали откъм парадната… Всички до един са дегенерати, караконджули — а нали все от някои села и генерали излизат, и директори на заводи, и после пристигат тук в отпуск.“ Но веднага сам променяше посоката: „Не, не ви карам да направите Кира комсомолка.“ Ту намираше за „прекалено християнско“ отношението на разказвача към живота. Ту се въртеше като кон на харман около мисълта, че в езика ни думата добро е приела смисъла на имущество, и ни припомняше за Толстой: „Деца, старецът добро ви думаше!“ И хвалеше разказа ми за неговата прилика с моралната проза на Толстой. И го упрекваше, че бил „художествено по-разводнен“ от „Иван Денисович“. (Значи, щом е художествено по-разводнен, тъкмо поради туй може и да не се публикува…) Но веднага след туй пак ме хвалеше ту за народните думи, ту за селските наблюдения.

Стигна дотам, че хвалеше „реализма без прилагателни“ и признаваше, че критическият му допада не по-малко от социалистическия.

И сума приказки изприказва за материално-техническата база — за оная, която и в Америка, и в Швеция е по-висока, и ние за 20 години няма да я достигнем, но отсега „с отвращение я отритваме“. И веднага след това си спомняше как Сталин, възразявайки на Троцки, бе обещал да построи социализма „не за сметка на ограбването на селото“. И изведнъж се сепна като застигнат от сноп светлина, огледа ни с изумени очи и попита: „Ами тогава за сметка на какво е построен?“ Но ние не му подадохме сламка, мълчехме и той пак тръгваше по лепкавия паркетен под и разсъждаваше за разрива между материално-техническата база и морала. Но, настояваше той, „религията е имала слабо сдържащо влияние върху лошите инстинкти“. (Да се чуди човек кое тогава ги е сдържало?…)

Така водеше той своя почти непрекъснат монолог, ту озарен от благородство, ту превит под догматическия таван; ту трепвайки от осъзнаването на истината, изпреварващо и пръстите, и очите на поета, ту като булдозер, с напъване избутвайки пред себе си същинска барикада от авгиево гюбре.

А ние не възразявахме и не се съгласявахме — ние мълчахме. Възразяваше му разказът за мизерстващата старица Матрьона, безмълвният ръкопис, който той бе обещал на Дементиев да отхвърли. И без да е получил нито едно възражение на глас, но сякаш бит по всички аргументи, Александър Трифонович със стон на разкаяние извади последния си и най-важен коз:

— Ама не може да се каже, че Октомврийската революция е била направена нахалост!

Никой от нас не бе казвал такова нещо, да пази Господ! Никой не беше го писал! Само че стана конфуз — и сега никой от нас не потвърди, не се усмихна, дори не кимна. Ние неприлично мълчехме.

Как? — и това най-просто нещо ли не разбираме? В недоумение, като заслепен от насрещни фарове, Александър Трифонович застана насреща ни, заканително навел глава, и възкликна измъчено:

— Ами ако не бе станала революцията, нямаше да бъде открит Исаковски!… А какво щях да съм аз, ако не беше революцията?…

Само тия факултативни поетични събития му дойдоха наум в този миг! (А Есенин, а Клюев, а Кличков — не са ли станали без революцията? Какво им е дала тя?)

И „обсъждането“ завърши с това, че — не, разбира се, не, безусловно не, това произведение не може да се публикува.

Но макар че естествено беше след това ръкописът да се върне на автора, Твардовски с виновно запъване каза:

— И все пак го оставете засега в редакцията. Да го прочете тоя-оня…

След като вече го бях разкрил, сега нищо не губех и ако го оставя.

И освен туй А. Т. ме помоли (след многото казано то звучеше съвсем смайващо):

Само, моля ви, не ставайте идейно издържан! Недейте писа нещо, което редакторите и без мое знание, сами, да биха посмели да пуснат за печат.

Тоест нищо от донесеното от мен не можеше да публикува и ме молеше занапред да не пиша другояче!!

Тъкмо това лесно можех да му обещая…

От желание да смекчи още повече отказа А. Т. заговори за мерките по отпечатването на „Иван Денисович“ — засега още фантастични. И засече. Наистина и той не знаеше: какво да предприеме? от коя страна? кога? Каза ми примирително:

— Хайде, не ни карайте да бързаме. Не питайте в коя книжка ще излезе.

Изобщо нямах такова намерение. Щом ми се размина без Любянка, пак добре. Загубата ми се състоеше само в това, че изобщо се разсекретих и сега трябваше тройно по-предпазливо да крия готовите си неща и текущата си работа. Отговорих му:

— Това на младини е важно — час по-скоро да се видиш отпечатан. Аз вече съм на друг акъл.

* * *

Та така се разделихме доста задълго. Не карах Твардовски да бърза и през нея година не намирах нищо неправилно в мудността му. Пък и с какво можех да сравнявам тая мудност, с каква единица да я измервам? Имаше ли в нашата литература дотогава подобен случай?

Най-лесното нещо е да упрекваш. Когато чукнеш в масата кокоше яйце откъм тъпия край, всички виждат, че то може да стои вертикално. А преди туй всички са се опитвали и то все се е търкулвало. Кой от велможите на съветската литература преди Твардовски или освен Твардовски би поискал и би се одързостил да предложи такава разрушителна повестчица на шефовете? В началото на 1962 година изобщо не можех да си представя: как е намислил да действа той? доколко ще сполучи? Но минаха години, сега знаем, че Твардовски е отпечатал повестта с 11 месеца закъснение, и с основание можем да го обвиним, че се е бавил, че недопустимо е протакал. Тъкмо когато повестта ми стигна до редакцията, Никита още бълваше змии и гущери по адрес на Сталин, търсеше какъв друг камък да запрати по него — и толкова на място щеше да му дойде една повест от пострадал! Ако още тогава, в инерцията на XXII конгрес, бе публикувана повестта ми, още по-лесно би се постигнало антисталинското дюдюкане около нея и, смятам, Никита, както беше се запалил, на драго сърце щеше да пусне в „Правда“ и моите глави „Една нощ на Сталин“ от „Първия кръг“. Такава една публикация в „Правда“ с 5 милиончета тираж се очертаваше пред очите ми много ясно, почти зрително, виждах я като наяве.

И сега не знам как е по-правилно да се оцени. Нямаше начин да взема и да занеса повестта си на Никита. Без съдействието на Твардовски и XXII конгрес нямаше да ми помогне. Но същевременно не мога да не кажа сега, че Твардовски изтърва златното време, изтърва приливната вълна, която би прехвърлила нашето буренце далеч отвъд веригата сталинистки скали и чак там би разкрила съдържанието му. Да бяхме отпечатали тогава, 2–3 месеца след конгреса, и главите за Сталин — колко по-непоправимо щяхме да го разголим, колко щяхме да затрудним по-нататъшното му гримиране. Литературата можеше да ускори историята. Но не я ускори.

Виктор Некрасов нервно ми говореше през юли 1962 година:

— Не разбирам за какво са му толкова сложни околни пътища. Събира някакви отзиви, пък после ще съчинява писмо. Нали има достъп до слушалката на оня телефон?! Вдигай слушалката и се обаждай направо на Никита! Страх го е…

Характерът на Твардовски наистина е такъв, че много му докривява, ако негова молба се натъкне на отказ. Разправяха, че направо се измъчвал, ако го помолят да ходатайства за някого, за нечие жилище: ами ако вземат, че откажат на него, депутата от Върховния съвет и кандидат-члена на ЦК? — Уннизително ще е…

Може да се допусне, че го е било страх да не навреди на повестта и с едно твърде пряко и неподготвено обаждане на Хрушчов. Но мисля, че тук повече си е казала думата привичната мудност на номенклатурния кръг, в който той толкова дълго се бе въртял: те живеят лениво и не са свикнали да бързат да коват изплъзващата се история — дали защото тя няма да им избяга? дали защото всъщност не те я коват? А освен туй Твардовски бе завладян за няколко месеца и от известна наситеност от собственото му откритие, повестта му пълнеше душата и неотпечатана. Без да бърза, той я даваше за прочит на Чуковски, на Маршак — и не само за да подкрепи с имената им бъдещото движение на ръкописа, но и за да се порадва лично на тия отзиви, да ги почете на глас и на членовете на редакцията и да ги занесе на добрите си познати (само мен не ме показваше, страхуваше се да не ме поквари). И на Федин давал ръкописа (той никак не се отнесъл) и не попречил да бъде даден за прочит на Паустовски и Еренбург (понеже не ги обичаше много, не им го предложил лично). Той дълго стъкмява предговор за повестта (а всъщност него можеше и да го няма: на какво отгоре да се оправдава?). Така той проведе многомесечна мудна подготовка, без още да е определил как да напредва нагоре. Просто да я даде за набор и да я изпрати на цензурата му се струваше пагубно (а пагубно си беше): цензурата не само ще я забрани, но и незабавно ще изпрати донос до отдел „Култура“ на ЦК и той ще сколаса да направи враждебните предупредителни крачки.

А месеците си вървяха — и спадаше, и съвсем вече не се усещаше градусът на XXII конгрес. Непостоянен във всичките си начинания, а особено в продълженията, неустойчив в настроенията си, Никита трябваше освен всичко друго и да подкрепя Насър, и да снабдява с ракети Кастро, и да изобретява окончателен (вече най-добър) начин за спасяване и пълен разцвет на селското стопанство, па и космоса да потегне тук-там, и лагерите да укрепи, че бяха позанемарени след падането на Берия.

И още една, неочаквана за Твардовски опасност се криеше в тоя метод на прочити, препоръки и планомерна подготовка: в нашия машинописен и фотографски век бързо плъзваха копия от ръкописа. (На дъното на всичко май беше същият В. Некрасов, който по приятелски беше взел само за нощ ръкописа и го беше дал да се преснима, и нашият скоро станал близък приятел Н. А. Столяров, вж. Пето допълнение, очерк 9. Действията на двамата доброжелатели били съвсем непредумишлени, но всъщност — пагубни.) В желязната каса на „Новый мир“ изходните екземпляри се пазеха строго — а междувременно вече десетки, ако не стотици преписи и фотокопия се предаваха от ръка на ръка в Москва, в Ленинград, бяха проникнали в Киев, Одеса, Свердловск, Нижни Новгород. Разпространяването вървеше толкова бурно поради всеобщото убеждение, че тази повест никога няма да бъде отпечатана. Твардовски се ядосваше, търсеше „предателството“ в редакцията, защото не разбираше техниката и темповете на нашия век, защото не разбираше, че той самият с това събиране на устни възторзи и писмени рецензии е станал главният разпространител. Той все проявяваше нерешителност, не можеше да се престраши, месеците минаваха — и ето че нарасна вече явната опасност повестта да се изплъзне на Запад, а там хората са по-чевръсти — и, отпечатана там, тя никога вече няма да бъде отпечатана у нас. (Логика, напълно разбираема за съветския човек и абсолютно неразбираема за западния. Защото за нас светът не е свят, а постоянно воюващи „лагери“, така ни е втълпено.) Това, че в течение почти на година тя не се появи на Запад, е истинско чудо — не по-малко, отколкото самото й неотпечатване в СССР. А не се появи поради повърхностното отношение на Запада; някой от чужденците да беше и понаучил нещо за повестчицата — не й придал значение.

Като че ли тъкмо тази опасност накара Твардовски да се разбърза. През юли той даде ръкописа, съпроводен от букет препоръки, на експерта на Хрушчов по културата Владимир Семьонович Лебедев.

Междувременно Твардовски не ме повика нито веднъж и само от разказите на Берзер научавах какво става в редакцията. И започнах от време на време да се запознавам с хора, които вече бяха прочели повестта ми. След конспиративното затишие двайсетината такива читатели ми създаваха усещането за тълпа и бурна известност.

Бързах да се подготвя за новия опасен период от живота ми. Едно е да крия ръкописите си, когато съм песъчинка сред безброй други; друго — след като съм се разкрил и Лубянка може да прояви по-настойчива любознателност от „Новый мир“ и да изпрати пипкавите си хългъзници — да потърся още какво съм написал. Взех да преглеждам скривалищата си — и те ми се сториха прекалено прости, напълно разгадаеми за тия шперцаджии. Сам се заех да разкъртвам и унищожавам някои, така че и следа да не остане; доизгарях всички излишни варианти и чернови. Останалото реших да не държа вкъщи и срещу новата 1962 година двамата с жена ми тръгнахме да носим моя пазен архив при приятеля й Теуш в Москва (след три години и половина тъкмо той ще бъде набаран от ченгетата). Много добре съм запомнил това пътуване, защото в празничния влак някакъв нахълтал пиян хулиган започна да се гаври с пътниците. И така стана, че никой от мъжете не му противодейства: едни бяха стари, други — прекалено предпазливи. Естествено беше да скоча аз — седях наблизо и видът ми беше внушителен. Но в краката ни стоеше заветното куфарче с всички ръкописи и не посмях; след сбиването неизбежно щяха да ме помъкнат в милицията, макар и като свидетел, с куфарчето или без — все там. Щеше да стане съвсем руска история, ако покрай такъв хулиган се прекъснеха хитрите ми нишки. Та, за да изпълни руския си дълг, човек трябва да има неруски нерви. И аз позорно, страхливо седях, свел очи от упреците на жените — че не сме били мъже.

Може би не в толкова позорна форма, но все така потискащо — колко пъти — моята изнуряваща литературна конспирация ме е лишавала от свобода на постъпките, от свобода на изказванията, от свобода на изправения гръб. Всички се превивахме, но как ме притискаше мен тоя допълнителен утежняващ подземен етаж, колко душа ми отнемаше от литературата. Всичките ми кости ме болят, всичките ми кости молят — да се изправя!! — па ако ще да умра.

Закарах архива, но от януарската среща в „Новый мир“ разбрах, че за печат всъщност нищо не отива. В новото си уязвимо положение трябваше и занапред, съвместявайки с училището, да пиша на пресекулки, когато намеря време. Изпитвах потребност от още едно, последно преписване на „Кръга“ и от януари 1962-ра рискувах. Четири месеца, до края на април, с нищо друго не се занимавах, а около съдбата на „Иван Денисович“ само една грижа имах — най-добре ще е през тия месеци нищо да не се помръдва, да не се променя, па ако ще и да не напредва, — та да мога спокойно да си довърша романа.

Това и молитва не искаше: около „Иван Денисович“ нищо не се помръдна. По време на първомайските празници, когато още не ме следяха, благополучно отнесох екземпляри от преписания на машина роман на Зубов в Крим (където те се бяха преместили след заточението) и още един таен четлив комплект на индиго. След това вкъщи доизпипвах някои неща, наближи лятото и трябваше да го прекараме приятно в пътуване, а по пътя да разнесем още копия на микрофилми из Урал и Кама. Цялата работа с „Новый мир“ ми изглеждаше дотам заглъхнала (и за добро! — мислех си аз, ще се върна постепенно в безопасното си състояние), че намислихме с жена ми да прескочим до Енисей и Байкал (бях ходил в Сибир, но само със затворнически вагон и само до Новосибирск). Стана съвсем според поговорката „тръгнал бедният да се жени…“ Тъкмо в Иркутск, но не и по-близо, ме чакаше копие от бързата телеграма на Твардовски, който ме канеше да се отбия „за късо време“ в редакцията.

Преди това „късо време“ ме чакаха четири дена път от Иркутск и Байкал остана неразгледан.

Пак уредиха общоредакционно заседание. Неопределено ми бе заявено, че в една важна инстанция (това значеше — от В. С. Лебедев) повестта ми е одобрена. Но са изказани известни пожелания за подобряването й. Твардовски смяташе, че тези пожелания са съвсем малко и много би ме молил да ги изпълня, да не изтървам появилата се възможност.

Той много се сдържаше да не ликува прекалено открито. Детското в него проличаваше в неугасимата радост в очите му. Много беше доволен от своя сполучващ многомесечен план и само от редакционна церемониалност се правеше, че добавя някакви свои забележки, а други от мен не искаше, стига да приема Лебедевите. Но не го казваше направо, а сериозно водеше заседанието и караше всички членове да предлагат необходими поправки.

Казваха едно-друго, но нищо съществено, защото едничката им цел беше да угодят на главния редактор и изобщо не искаха да имат собствено мнение, различно от неговото. Някой ден историята на литературата с учудване ще установи и научи, че тази свободолюбива, най-либерална редакция на списание в СССР през тия години на хулене на култа към личността на Сталин вътре в себе си беше изградена по култовския принцип. (И това не го беше въвел Твардовски, само си се беше оформило така в списанието, естествено, според закона, изискващ всяка част да бъде подобие на своето цяло, оформило се беше както във всяко учреждение, във всяко звено от съветската система.) Ала Дементиев беше тук и много добре виждаше, че обръчът се къса, че капакът отхвръква. Александър Григориевич Дементиев, който през злокобната 1949 година не си поплювал на длъжността палач парторг на ленинградската писателска организация, а по Хрушчово време бе станал комисар на най-либералното списание — кой ли и защо ли го беше изпратил тук? — донякъде да се освежи, донякъде да се пречисти, — ала и да варди! Пред онези, които го бяха изпратили тук на половин заплата, но с двойна отговорност, той не можеше сега да признае авторитета дори на Хрушчовия референт и да се поддаде на благодушието на цялата редакция. Делови човек, той не спореше тогава, през декември 61 — ва, когато всички ме хвалеха и ласкаеха: много добре си знаеше, че тази повест все едно няма да бъде публикувана. Но сега, когато изкривеният, незаконен развой на събитията очерта евентуалното обнародване на повестта — сега той трябваше да направи всичко възможно, за да я поправи.

Къде се бе дянало лукаво-приятелското му, сърдечно изражение в приятния наклон на прошарената му глава? И колко беше се втвърдило неговото покоряващо-мило изговаряне на „о“-то?! Как беше поруменял, как беше пламнал чак до ушите! Само едно: не вещаеше гръмогласно от Олимп, а спореше развълнуван — развълнуван да не би да загуби, да не би да не убеди. Гръмотевици се долавяха само в самите формулировки — в комунизма, в патриотизма, в материализма, в соцреализма. Да зависеше от Дементиев, той щеше идеално да рендоса цялата ми повест, нямаше да остане нито една грапанвинка. Но в случая трябваше да се бие по същината. И той ме обвини, че съм опозорявал знамето и символа на съветското изкуство — броненосеца „Потьомкин“ — и затова всички приказки за него трябвало да се махнат. А освен туй трябвало да се махне разговорът на Шухов с Альошка за Бога — защото художествено бил съвсем неизразителен, а идеологически неправилен и твърде дълъг, и само развалял хубавата повест. А освен туй авторът не трябвало да отбягва политически точната преценка на бандеровците (Украински националисти, подпомагали Хитлеровите войски през Втората световна война и окончателно ликвидирани едва през 1950 г. — Бел. пр.) дори в тяхното лагерно съществуване, защото те са опръскани с кръвта на наши съветски хора. А освен туй… Излезе, че той бил направил по ръкописа много забележки и можел конкретно да ми ги покаже, само че бил забравил ръкописа ми вкъщи.

Към края на монолога си Дементиев заприлича на разярен глиган и ако бяха сложили сега отпреде му сто и петдесетте страници на моята повест — сигурно щеше да ги разхвърля със зурлата си.

А Твардовски мълчеше. Правилно, я! много правилно разсъждаваше политическият комисар, той искаше да изкове от аморфната ми повест оръжие на соцреализма — и какво можеше да му възрази главният редактор? Той не можеше да му възрази, но, не знам защо, мълчеше. Не го подкрепяше нито с кимване, нито с вежда. И ме гледаше изчаквателно. Ако бях отстъпил, значи тъкмо така щеше да стане.

Но Дементиев прехвърли мярката! Независимо от безспорния си и бърз ум той изобщо не знаеше какво е зек, не подозираше каква е закалката ни. Ако беше се изразявал по-предпазливо, ако беше искал дребни, но гадни отстъпчици, достатъчно развалящи повестта, аз щях да си запиша всичко това, а после покрай исканията на Хрушчовия експерт щях да ги обмисля и сигурно да разваля това-онова. Но пред напиращите разядосани очи отговорих без колебание, без усилие, без изобщо да се замисля изгодно ли ми е това. Пред моите зекове, пред моите братя, пред екибастузката гладна стачка, пред кенгирския бунт ми стана срамно и гадно, че още обсъждам тук с тях нещо, че сериозно съм могъл да си мисля, че литераторите с червени книжки дори след XXII конгрес са способни да отпечатат една дума правда.

— Десет години съм чакал — освободено отговорих аз, — мога и още десет да почакам. Не бързам. Животът ми не зависи от литературата. Върнете ми ръкописа и да си заминавам.

Тогава се намеси стреснатият Твардовски:

— Ама нищо ие сте длъжен! Всичко, което бе казано днес, представлява само препоръка, с която ще се съобразите, ако имате желание. Но просто на всички много ни се иска ръкописът да мине.

И Дементиев престана да спори! Млъкна. Омекна. Беше стигнал до ограничителя, където свършваше влиянието му върху Главния. По-нататък не можеше да рискува.

И веднага след това се наложи да тръгна… именно за дома му — да взема основния екземпляр. Как се промени той, колко дружелюбен стана! Нима той преди половин час толкова разпалено ме връхлиташе, трополейки с копита? И най-неочаквано ми предложи… да съм работел в жилището му. Ненадейно, съвсем забравил терминологията на гръмовните –изми, с някакви мъгляви намеци взе да ми обяснява, че трябвало да го разбера. Аа, не беше от парче чугун тоя комисар, ами сякаш се намираше зад сума паравани и зад всеки следващ ставаше все по-тъжен. (Между другото, по-късно чувах, че произлизал от заможно търговско семейство; по възраст би трябвало още да е закачил от оня бит. Поради анкетни опасения ли толкова го избиваше на ортодоксалност? Случва се. Защото и Софронов май…)

И ето че пак се намерих над повестта си. Само аз си знаех туй, което редакцията не знаеше: не е това тук изобщо сьщинският вариант, тук вече беше и пипано, и стригано, не е това непокътнатата ми рожба, моята повест. Където е започнато, може да се продължи. Достатъчно заряд ще остане дори да изхвърля това-онова. Ала не ми допадаше такова начало на литературния ми път: да отстъпвам като всички тях. Ясно си спомням, че лично за мен в момента най-примамливо беше нищо да не поправям — да вървят по дяволите, нека не я публикуват. Обаче глупаво щеше изобщо да не опитам. Отслабено с половин процент, с три четвърти процент (толкова по значение и обем тежеше отстъпката, която бях решил да направя на Лебедев и „Новый мир“) — какъв страхотен удар все пак ще е това в отпечатан вид.

Ако се замисли човек, исканията на Лебедев дори смайваха със своята незначителност. Те не засягаха нищо важно в повестта. Най-парливите места, които със свито сърце комай дори бих прежалил, бяха подминати от него, сякаш не ги е забелязал. Абе какъв ли ще е тоя тайнствен либерал там, горе, в първа близост до първия секретар на ЦК? Как ли се е промъкнал там? Как ли се крепи? Каква ли му е програмата? Редно е да се помогне на такъв човек!

Главното, което искаше Лебедев, беше да се махнат всички онези места, в които капитанът втори ранг се представяше като комична фигура (според аршина на Иван Денисович), както и си беше замислен, и да се подчертае партийността на капитана втори ранг (все пак трябва да има „положителен герой“!). Това ми се струваше най-малката възможна жертва. Махнах комичното, остана уж „героичното“, но „недостатъчно разкрито“, както констатираха по-късно критиците. Малко напомпан ставаше сега протестът на капитана втори ранг по време на развода (замисълът беше — че протестът е смешен), но това като че ли не нарушаваше картината на лагера. Освен туй трябваше по-рядко да употребявам думата „дупета“, намалих ги от седем на три; по-рядко — „гад“ и „гадове“ за началствата (бях попрекалил); и не авторът, а капитанът втори ранг да се изкаже осъдително за бандеровците (приписах такава фраза на капитана втори ранг, но в отделното издание после я изхвърлих: за капитана втори ранг тя беше естествена, но тях много често си ги псуваха и бездруго). Освен туй — да припиша на вековете някаква надежда за свобода (това обаче не можах да направя). И най-смешното за мен — ненавижданият Сталин, — поне веднъж да посоча Сталин като виновник за бедствията. (И наистина — в повестта той от никого нито веднъж не беше споменат.) Направих тази отстъпка: споменах веднъж „мустакатия“…

Вмъкнах поправките, заминах си от Москва и пак започна за мен период на пълно безмълвие и мрак. Пак всичко се върна в неподвижното предишно състояние, сякаш движението на повестта никога не бе започвало, сякаш всичко това беше само сън. Чак в края на септември, и то под строга тайна, от Берзер научих как са се развивали работите. На вилата в Пицунда Лебедев започнал да чете на Хрушчов на глас (самият Никита изобщо не обичаше да чете, гледаше да черпи образованието си от филмите). Никита добре слушал тая забавна повест, където трябва, се смеел, където трябва, охкал и пъшкал, а от средата накарал да викнат Микоян, да слушат заедно. Всичко било одобрено докрая и особено му допаднала, разбира се, трудовата сцена, „как Иван Денисович пази хоросана“ (нея Хрушчов после и на кремълската среща я спомена). Микоян не възразил на Хрушчов и тъкмо по време на това домашно четене била решена съдбата на повестта. Но Хрушчов искал да придаде на процедурата демократичност.

След около две седмици, когато той вече се бил върнал от отпуск в Москва, „Новый мир“ посред работния ден получил нареждане от ЦК: до другата заран да бъдат представени 23 екземпляра от повестта — ни повече, ни по-малко. А в редакцията имали само три. Да ги преписват на машина? Няма да сколасат! Значи трябва да се дадат за набор. Заели няколко наборни машини в печатницата на „Известия“, раздали на словослагателите късове от повестта и те ги набирали в пълно недоумение. Пак на късове и коректорите на „Новый мир“ ги проверявали през нощта, побъркани от шантавите думи, от необичайния словоред и смаяни от съдържанието. А после подвързвачът през предутринната смяна подвързал 25-те със синия картон на „Новый мир“ и заранта, сякаш това изобщо никого не било затруднило, 23 екземпляра били занесени в ЦК, а наборът — прибран под ключ. Хрушчов заръчал да раздадат екземплярите на водещите партвождове, а той самият заминал да оправя селското стопанство в Средна Азия.

Вьрнал се след около две седмици под съдбоносните за него звезди от средата на октомври (Намек за свалянето на Н. С. Хрушчов на 14 октомври 1964). На поредното заседание на политбюро (тогава — на „президиума“) Никита взел да иска от членовете съгласие за публикуване. Достоверно не ми е известно, но май членовете на политбюро все пак не проявявали съгласие. Мнозина си траели („Какво мълчите?“ — настоявал Никита), някой се осмелил да попита: „А в чия воденица ще налива вода това?“ Но по онова време Никита „колеше и бесеше“, а сигурно не е минало и без похвали, как честно реди тухлите Иван Денисович. И било постановено — да се отпечата „Иван Денисович“. Във всеки случай решителен глас против не се чул.

Така стана чудото на съветската цензура или, както го нарекоха по-точно след три години — „последицата от волунтаризма в областта на литературата“.

На 20 октомври, в събота, Хрушчов приел Твардовски — да му съобщи решението. Това бил — не знам дали първият им, но — последният им благ разговор рамо до рамо. В сърцето на Твардовски, както сигурно във всяко руско, пък и човешко сърце, е много силна жаждата да вярва. Така навремето въпреки явната гибел на селячеството и страданията на собственото му семейство той се отдал на вярата в Сталин, после искрено оплакал смъртта му. Също така искрено после той се стъписа от разобличения Сталин и търсеше вяра в новата, пречистена правда и в новия човек, излъчващ светлината на тази правда. Именно такъв той видял по време на тази дву-тричасова среща Хрушчов; след един месец, по времето на най-сърдечната ни близост, А. Т. ми казваше: „Ей, много сърдечен и умен човек е! Какво щастие е, че ни възглавява такъв човек!“

По време на тази среща с Твардовски Хрушчов бил мек, замислен, дори философичен. Вече се бяха подредили в кинжален клин срещу него враждебните звезди. Сигурно вече е бил получил телеграмата от Громико, че предния ден в Белия дом са му задали въпроса: „Кажете честно, господин Громико, имате ли ракети в Куба?“ И както винаги Громико отговорил честно и уверено: „Нямаме.“ Не е знаел, разбира се, Хрушчов, докато си приказвал кротко с Твардовски за художествената литература, че във Вашингтон вече се изработват табла с увеличени снимки на съветските ракети в Куба, че в понеделник те ще бъдат показани на делегатите на американските държави и Кенеди ще получи съгласие за безпримерно смелата му крачка: да проверява съветските кораби. Само неделният ден делял Хрушчов от неговата седмица на позор, страх и капитулация. И така стана, че тъкмо през тая последна събота той даде благословията си за „Иван Денисович“.

„Аз дори го прекъсвах! — разказваше ми Твардовски и сам си се чудеше. — Казах му: «От целувки деца не се раждат, отменете цензурата на художествената литература! Защото тръгнат ли произведенията в преписи — от това по-лошо няма!»“ И Никита го изслушвал примирително, като че ли и той самият не бил далеч от тия мисли, както му се сторило на Твардовски. (От съпоставянето на преразказите му в редакцията можем да допуснем, че А. Т. неволно е приписал на мълчаливия Хрушчов своите собствени изказвания.)

Хрушчов разказал на Твардовски, че са събрани вече три тома материали за престъпленията на Сталин, но засега не се публикуват (Хрушчов нищо не докарваше докрай, не доизкара и събарянето на Сталин. А още съвсем малко да беше се напънал, и вече ничия уста не би зейнала да се обади за „огромните заслуги“ на убиеца.). „Историята ще си каже думата за това, което предприехме.“ (Никита винаги се извисяваше и се размекваше, когато говореше за всеобщата смъртност, за ограничения човешки живот. Това звучеше и в публичните му речи — беше негова неосъзната християнска черта. Никой от комунистическите вождове нито преди, нито след него, нито по-западно, нито по-източно от него, никога не е говорил така. Никита беше цар, който изобщо не разбираше нито своята сьщност, нито историческото си значение и винаги подкопаваше слоевете, които искаха и можеха да го подкрепят, никога не търсеше и нямаше нито един умен съветник. Отракан сметкаджия, зет му Аджубей също не беше умен, но беше и авантюрист, който още повече ускори падането на тъст си.) Хрушчов беше уверен, че Сталин е убил Киров, но и разбираше, че сам по себе си Киров е бил незначителна личност.

Като че ли всичко около повестта беше решено и Твардовски изкомандва да я пускат в 11-а книжка. Точно тогава обаче започна ракетната драма с Америка. Като нищо можеше някоя вихрушка от карибската криза да мине по коридора на ЦК и да помете моята повестчица.

Но бурята утихна! Срещу 7 ноември, точно една година след като изпроводих повестта си, ме викнаха за първа коректура. Докато седях над машинописните текстове — всичко това беше мит, изобщо не го усещах. Но когато пред мен легнаха необрязаните страници на списанието, представих си как изплува на повърхността и тръгва към милионите несведущи крокодилското страшилище на нашия лагерен живот — и в разкоша на хотелската стая за пръв път сам се разплаках над повестта си. („Новый мир“ си направил една изящна шега с цензурата: без каквото и да било обяснение им изпратил за параф шпалтите на „Иван Денисович“. А цензурата в мъртвешката тишина на своите зандани нищичко не знаела за решението на ЦК, нали то било взето в най-тесен крьг, както винаги става у нас. Когато получила повестта, цензурата се сащисала от тая „идеологическа диверсия“ и се обадила със заканителен тон в списанието: „Кой е изпратил тоя ръкопис?“ „Ами ние“ невинно отговорила зав. редакцията Н. П. Бианки. „Но кой лично го е одобрил?“ „Ами всички го харесахме“ — чуруликала Бианки. Заканили й се нещо и затворили телефона. След половин час се обадили весело: „Изпратете ни още два-три екземпляра“ (и на тях им се дощяло да я прочетат). Хрушчов си е Хрушчов, но все едно на всяка кола трябва да има параф на цензурата.)

Тъкмо тогава ми съобщиха молбата на Лебедев: да съм изхвърлел от ръкописа думите на Тюрин: „Прекръстих се и рекох: «Все пак те има, Създателю, на небето — дълго търпиш, но удариш ли, много боли.»“ Сетили се… Сетили се, но късно, за най-важното място в повестта, където бях катурнал и преобърнал наопаки цялата легенда за гибелта на ръководещите през 37 година! В редакцията ме увещаваха: ама Лебедев беше толкова съчувствено настроен! Именно той прокара и уреди всичко! Редно е сега да му се отстъпи. Така си беше и бих отстъпил, ако това ставаше за моя сметка или за сметка на литературата. Но сега ми предлагаха да отстъпя за сметка на Бога и за сметка на селяка, а това се бях зарекъл никога да не правя. И отказах на още непознатия ми митичен благодетел.

И такава бе инерцията на отместения и търкулнал се камък, че дори съветникът на Хрушчов нищо не можа да поправи и спре!

Опита се да го стори Аджубей: не да спре търкалянето, но барем да промени посоката му. Може би под натиска на ортодоксите — защитници на режима, които искаха все пак по своему за пръв път да представят историята на лагерите (себе си — като главни страдалци и главни герои); но по-вероятно причината ще да е била още по-нищожна: просто да измъкне инициативата („да свие номер“), да изпревари Твардовски вече след трудния път и пръв да грабне наградата. На редакционната сбирка на „Известия“ Аджубей се ядосвал, че други, а не неговият вестник „открива“ важната тема. Някой се сетил, че имало такова разказче от Чита, но било „непубликуемо“ и го отхвърлили. Втурнали се да ровят из кошчетата — разказът бил унищожен. Свързали се с Г. Шелест и той от Чита спешно им предал по телефона своя „Къс злато“. И го отпечатаха в празничния брой на „Известия“ — отпечатаха го с безсрамна „наивност“, дори без един възклицателен знак, сякаш разкази за лагерния живот от четирийсет години насам се печатат в нашите вестници и са омръзнали на всички. Твардовски много се разстрои тогава и се разсърди на Аджубей. А аз смятам, че „Къс злато“ нищо не им даде: нашият камък се търкаляше неотвратимо и именно в такъв вид било писано на руските читатели да видят контурите на лагера.

Вече осъзнал победата, Твардовски като предвидлив печен редактор гледаше напред и през същите ноемврийски празници ми изпрати голямо писмо: „…Като човек по-възрастен и с по-голям литературен опит бих искал да Ви посъветвам. Още отсега толкова хора се мъчеха да изкопчат от редакцията адреса Ви, такъв интерес има към Вас, разпалван понякога и от извънлитературни импулси. А какво ли ще стане, когато повестта се появи в печата?… Ще стане всичко онова, което се нарича слава… Казвам Ви го, за да подчертая, че разчитам на Вашето спокойствие, на здравите ви нерви, на високото Ви чувство за собствено достойнство… Минали сте през много изпитания и ми е трудно да си представя, че не ще устоите на това изпитание… наопаки, понякога съм се питал не е ли чак прекомерна Вашата несуетност, почти безразличие… На мен, заедно с другарите ми по редакция… преживелия същински празник на победата, на триумфа в деня, когато научих, че «всичко е наред», ми се стори леко огорчителна сдържаността, с която отговорихте на моята поздравителна телеграма, онази думичка «приятно» която в случая беше, да прощавате, просто обидна за мен… Но сега апелирам тъкмо към Вашата сдържаност и несуетност — нека те крепнат и си остават неизменни спътници на по-нататъшния Ви труд… Ще Ви досаждат с натрапчиви молби «да дадете нещо», откъс, парченце, ще Ви предлагат договори, пари… Умолявам Ви — дръжте се… не им се давайте, озовавайте се (имаме известно право да се надяваме на това) на обещанието Ви пред «Новый мир», който, така казвайте, прибира всичко, което излезе изпод перото Ви.“

Те имали „празник на победата“! А аз му обясних моята обстановка:

„Знаете ли с какви мисли разпечатах Вашия плик? Жена ми го донесе и каза тревожно: «Дебело писмо от „Новый мир“. Защо ли е толкова дебело?» Опипах го и казах: «Съвсем ясно. Някой иска от мен още отстъпки, но аз повече не мога да ги правя. С това печатането засега приключва…» Животът ми в Рязан във всяко отношение тече дотам постарому (с лагерната ватенка сутрин отивам да цепя дърва, после се готвя за часовете, после отивам в училището, там ми се карат, задето съм пропуснал сбирка на кръжока за политпросвета или не съм свършил нещо от извънкласната работа), че московските разговори и телеграми ми изглеждат като същински сън… На мен от Вашата телеграма ми стана ясно само едно — че засега забрана няма. Затова, драги ми А. Т., забравете час по-скоро моята думичка «приятно», щях да съм неискрен, ако бях се изразил по-силно, тогава не изпитах никаква бурна радост. Изобщо целият ми живот ме е свикнал повече с лошото и в лошото винаги вярвам по-лесно, с готовност. Още в лагера усвоих руската поговорка: «На щастието не вярвай, от беда се не бой», нагодил съм се да живея според нея и се надявам никога да не я изоставя… Главната радост на «признанието» аз преживях през декември миналата година, когато Вие оценихте «Денисович» през безсънната нощ.“

Как да не откликна обаче на неговия призив: „Дръж се!“, „Не им се давай!“, като мен тоя разкош на хотел „Москва“ на Охотний ряд, кадифетата, килимите и услугите на портиера не ме радваха, а ме плашеха. Първото усещане на славата — все едно че езикът ти е престанал да чувства вкуса, а пръстите ти вече не осезават толкова фино, както досега. „Защо не пътуваш с такси?“ — зачуди се Копелев. А на мен да се кача на такси ми се струваше предателство, приемах само едно — с раницата в автобус. И уверено отговарях на Твардовски: „Славата няма да ме схруска… Но предвиждам краткотрайността й — и ми се ще най-разумно да я използвам за моите вече готови книги.“ (То и „Новый мир“ още не ги знаеше…)

Вече бяхме станали толкова близки, макар на четири очи, без хора от редакцията, да не бяхме се срещали нито веднъж. Скоро след това бях поканен в дома му — и тъкмо тогава куриерът от редакцията (после — разобличен доносник) ни донесе сигналния екземпляр на 11-а книжка. Прегърнахме се. А. Т. се радваше като дете, мечешкото му тяло се въртеше из стаята: „Пилето изхвръкна! Пилето изхвръкна!… Сега вече надали ще го спрат! Сега вече е почти невъзможно!“ (Почти… И той до последния момент не беше сигурен. Че не беше ли се случвало — унищожаваха целия отпечатан тираж? Труда ли, парите ли жалим? Свидна ни е идеологията.) Поздравих го: „Победата е повече ваша, отколкото моя.“

„Бегом при мен!“ — в такъв необичаен тон заговори той с мен по телефона при следващото ми пристигане. Веднага след излизането на тиража на 11-а книжка имало пленум на ЦК, струва ми се — за промишлеността. Няколко хиляди екземпляра от списанието, предназначени за ръчна продажба в Москва, били прехвърлени в павилионите, обслужващи пленума. От трибуната на пленума Хрушчов заявил, че това е важна и нужна книга (фамилното ми име той не споменал и нарекъл автора също Иван Денисович). Дори се оплакал на пленума от своето политбюро: „Питам ги — ще я печатаме ли? А те мълчат!…“ И участниците в пленума си „напазарували“ по две книжки: червена (материалите на пленума) и синя (11-а книжка на „Новый мир“). Всички до един, смееше се Твардовски, си ги носеха под мишница — червената и синята. А секретарят на новосибирския обком преди заключителната реч на Хрушчов казал на Твардовски: „А, и по-големи страхотии са ставали… В моята област и сега има такива стопанства, знам. Само че защо трябва да се пише за това?“ А след речта на Никита търсил Твардовски да му стисне ръката и да замаже неправилните си думи.

Силата на общата възхвала, на общия възторг беше такава, че пак през тия дни Твардовски ми каза: сега ще пуснем „Матрьона“! Матрьона, от която списанието в началото на годината беше се отказало, която „никога не ще може да се публикува“ — сега той преспокойно даваше за набор, сякаш изобщо беше забравил за отказа си преди време!

„Най-опасна е втората крачка! — предупреждаваше ме Твардовски. — Първа книга, както се казва, всеки глупак може да напише. Ама втора…“

И ме поглеждаше разтревожено. Под „втора“ той имаше предвид не „Матрьона“, а — какво ще напиша след това. А аз, като прехвърлях написаното от мен, не можех да преценя коя да измъкна на бял свят: всичките бяха с бодли.

За щастие тъкмо през тоя месец с голяма лекота написах „Кочетовка“ (Наложи се обаче да го сменя на „Кречетовка“, за да не разгарям враждата на кочетовския „Октябрь“ към „Новый мир“.) — направо за списанието, за пръв път през живота си. (Истинска случка с моя приятел Льоня Власов — тогава той комендантствал на гара Кочетовка — със същата подробност, че пътникът именно бил забравил от какво е преименуван Сталинград — и на което никой не можеше да повярва, като се почне от А. Т. А според мен за човек с едновремешно възпитание е много естествено и да не помни такова нововъведение.) А. Т. много се вълнувал, когато я вземал, и още повече се вълнувал, когато я зачел — страхувал се от издънване, страхувал се, сякаш за негов ръкопис ставало дума. С появата на Тверитинов опасенията му се засилили: сметнал, че това ще излезе патриотично криминале, че към края ще заловят истинския шпионин.

Щом се убедил, че не е така, веднага ми изпратил радостна телеграма. Над „Кречетовка“ и „Матрьона“, които според неговия замисъл трябваше да утвърдят името ми, той за пръв и последен път не изразяваше политически съображения „ще мине ли — няма ли да мине“, а извърши заедно с мен сред кълбета тютюнев дим честна редакторска работа (Съображенията „ще мине ли — няма ли да мине“ дотам помрачаваха мозъците на членовете на редакцията на „Новый мир“ (а да не говорим за хората от всички други съветски списания), че, кажи-речи, не им оставаха зоркост, вкус и енергия да правят убедителни художествени забележки. Във всеки случай освен този единствен разговор с А. Т. никой в „Новый мир“ нито веднъж не е работил с мен по същество, като редактор — а все като досаден цензор.). Уроците му (при моята самоувереност) се оказаха много уместни, особено по селския материал: не може да се казва „селски дюлгерин“, защото на село всеки е дюлгерин; не може да има „дялани летви“; ако прасето е угоено, то не е лакомо; ходенето в гората за диви плодове, за гъби не е труд, а занимавка (впрочем тук той ми отстъпи, че в съвременното село това вече е труд, защото дава по-голямо препитание от работата на колхозната нива); освен туй — че край гарата не може да расте трепетлика, защото там всичко е засаждано, а нея никой никога няма да я посади; че „момчурлякът“ е по-голям от „момченцето“. Много настояваше за това, че причастията не били присъщи на народния говор и по тази причина не можело да се каже „забъркала, па замесила, ще опека“. Но тук аз не се съгласих; някои наши поговорки звучат точно така.

Тия чести наши срещи през есента на 1962 година май че бяха и непринудени, и много топли. През ония месеци А. Т. ме носеше на ръце и се гордееше с успехите ми като със свои. Най му харесваше, че се държа така, както той си представяше, че трябва да се държи откритият от него автор: пъдя кореспондентите, не давам интервюта, не позволявам на фотографи и кинооператори да ме снимат. Той имаше усещането, че ме е сътворил, че ме е изваял и сега ще определи вместо мен най-добрите решения и ще ме води по сияйния път. Беше си наумил (макар нито веднъж да не съм му го обещавал), че занапред няма да правя нито една важна стъпка, преди да се посъветвам с него и да получа одобрението му. Например нае се лично да определи на кой фотограф мога да разреша да ме снима (фотографът излезе некадърен, но онова, което ми трябваше — измъченото и печално изражение, го изобразихме). Наближи необходимостта все пак да се съобщят някакви сбити биографични данни за мен — А. Т. лично грабна писалката и взе да съставя тази биография. Аз смятах за нужно да се посочи в нея за какво съм лежал — за порицаващите ми Сталин съждения, но Твардовски остро възрази, направо не го допусна. (Той не знаеше каква добра работа можеше да свърши това, когато партията на своите инструктажи ме провъзгласеше за изменник на родината. Погледът му обхващаше предимно настоящето, а бъдещето — почти никога. Освен туй прекалено подслойни биваха същинските причини на външните му изяви. Например той самият дълго бе вярвал в Сталин и всеки, който още тогава не беше вярвал, един вид оскърбяваше днешното му „аз“. Така той отхвърли и обяснението ми, че Тверитинов може да не обича Сталин единствено защото има изтънчен вкус. Откъде накъде няма да го обича — значи или той е лежал в затвора, или негови роднини, другояче А. Т. не можеше да си го обясни.)

Не бързах да се бунтувам срещу неговото покровителство, не се напъвах да му доказвам, че един четирийсет и четири годишен човек какъвто си е, такъв е. Но — не може да има истинско приятелство без макар и само признавано равенство. А. Т. преувеличаваше съотношението на нашите кръгозори, цели и жизнен опит. За най-важна част от своя опит той смяташе доброто познаване на йерархията, на заседателските, телефонните и задкулисните ходове. Но преувеличаваше обхватността и продължителността на цялата тази система. Не допускаше, че може изцяло да се отхвърля. Не допускаше, че в литературата или политиката аз мога да зърна или да знам нещо, което не вижда или не знае той.

Той имаше склонност да покровителства младите, липсваше му способността да се обединява с равни.

С мен той преживя изблик на нова надежда, че най-сетне си е намерил приятел. Но аз не се заблуждавах в това отношение. Бях обикнал и селяшкия му корен; и ненадейните прояви на поетичната му детинщина, зле защитена от навиците му на големец; и онова особено природно достойнство, което той демонстрираше пред враговете си, понякога — по-горепоставени (ако ги виждаше насреща си, по телефона най-често се смущаваше), и го овардваше от смешни или жалки положения. Но моето и неговото минало бяха твърде различни и твърде различни неща бяхме извлекли оттам. Нито веднъж и никога не можех да съм с него така откровен и естествен, както с десетки хора, върху които бе паднала лагерната сянка. Характерите ни пак криво-ляво можеха още да се оглаждат взаимно, да се напасват — но няма мъжко приятелство без сходство на представите, без зоркост и внимателност един към друг.

Ние приличахме на две математически криви с различни уравнения. В някои точки те могат да се доближат, да се срещнат, да имат обща допирателна, общо производно — но тяхната изходна първообразност неминуемо и скоро ще ги раздалечи.