Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (21) (Очерци от литературния живот)

10
ВЪРВОЛИЦАТА В СЯНКА

Когато пишех основния текст на тази книга, много пъти разказът ми се натъкваше на някого от Невидимите. Отбелязвах си мястото, за да се върна към него след време, и го избикалях, изтривах. Но сега като пишех тия девет очерка — разказът ми отново засягаше нови и нови Невидими, тъй да се каже, от втория ешелон. И аз пак ги изобикалях, вече не от предпазливост, а за да се оправя по-чевръсто със сюжета. Но нали и тоя втори ешелон също ме поддържаше, крепеше ме, носеше ме, хем как от време на време! Само каменните опори ли държат моста? важна е и всяка греда в конструкцията. В рибарската мрежа само възли ли има? не, важна е и всяка нишка.

Като си припомням сега име подир име, образ подир образ, аз се притеснявам: а някои от тях и до днес са заплашени от подозрение или донос и над тях е надвиснала опасност, каквато над мен вече не тегне.

А най-напред е редно да спомена Анна Василиевна Исаева, служителка в пандизбюрото Марфино: макар че я заплашваха отмъщението на КГБ и наказателният кодекс, тя взе от мен, пази 7 години и ми върна през 1956-а мбя ръкопис „Обичай революцията“ (иначе не бих се наканил да го възобновя) и многобройни бележници с толкова ценните за мен извадки от Дал. Сърдечно съм й благодарен.

Чак сега се сетих: Гледачката. Прякорът е шеговит: заради това, че обичаше сама да си гледа на карти. А се казваше Анастасия Ивановна Яковлева — доктор на биологическите науки, фармаколог, изследваше вредните странични въздействия на лекарствата (и ако я послуша човек, изобщо ще престане да гълта лекарства, то аз и бездруго винаги съм бил на това мнение). Към 60-те години беше неомъжена и постоянно заобиколена от група млади хора, на които правеше добрини, на едни помагаше да завършат следването си, на други — да си уредят битовите проблеми, да получат жилище, да се назначат на работа, и ги обгръщаше всичките с атмосфера на любов не само към свободата, а и към Русия. (Второто не беше твърде разпространено сред образованата класа и всеки такъв срещнат човек беше находка.) От тази именно атмосфера се родили колективните писма на техния кръжец до мен, с по 20 подписа наведнъж, това и когато ме отрупваха с писма, беше необичайно, привлече вниманието ми. През 1963-та, докато още не бях изпаднал в немилост и не беше опасно за тях, посетих химическия им институт на площад „Зубов“. С Анастасия Ивановна продължихме да си кореспондираме и след това. Понеже вече знаеше как може да ми помогне, тя ми предлагаше да преписва на машина (давах й безопасните пиеси и първите варианти на „Р-17“, за да не се затрият пагубно, тя доста седя, доста работа свърши; на Запад за целта си има ксерографи, а у нас и мозъците ни са изчанчени, у нас — преписвай буква по буква), предлагаше ми апартаментчето си на „13-а Паркова“, ако ми дотрябва някой път да поработя на спокойствие. По време на разгромния ми период, през септември 1965-а, понякога се криех у нея, когато трябваше да се изплъзна от следенето, да си почина от опасността, да знам, че поне нощес — няма начин да дойдат. И отново изпитах остра нужда от нейния подслон около Петдесетница през 1968-а. (По невероятно съвпадение в 7-милионната Москва с нейните седемстотин квадратни километра жилищна площ скривалището ми през тази нощ се случило на 50 метра, през една къща от Саша Андреев, който нощувал у роднините си, след като бил сложил лентата в контейнера, а заранта щял да излети за Париж. Ако наистина са го следели, можел съм да се натъкна на тия ченгета!) Тъкмо тогава, самозаточен, притеснен, я помолих: „Анастасия Ивановна, хвърлете ми едни карти, кажете как ще завърши тая работа.“ Тя ми гледа в кухнята, мълком, рече ми само (дали защото ми се падали все лоши карти): „На човек като вас не му трябват гледачки.“ И така си е. (И си мисля: на никого не му трябват. В това има нещо от мръсотията на живота. Не ни е писано да знаем бъдещето — така не ни е писано, само предчувствия ни се изпращат.) Умът ми не го е побрал — по време на моите тревожни отсядания у нея, — а тя разказваше как е останала самотна. През следващите години, когато вече беше се пенсионирала, тя продължаваше да вдъхновява младежкия си кръжец — колко са ценни такива хора за растежа на поколенията. Но взела да се опасява от старческите болести и заминала да завърши живота си в дом за инвалиди край Клязма.

Или Иван Дмитриевич Рожански. Той беше фронтови приятел на Лев Копелев, чрез него се запознахме, а излезе, че сме можели и чрез Ева. Преди години лесно излизал в чужбина, през 1964-та се очаквало, че пак ще пътува. Предварително прие от мен моята капсула с лентите, държа я и непременно щеше да я пренесе, рискувайки главата си, само че няколко дена преди това бил викнат в ЦК и лишен от командировката (не заради мен). Повече щяха да са опасните последици, ако бяха му изразили политическо недоверие по време на митническата проверка. (Онази капсула я дадох на Ева.) После ми презаписваше магнетофонни ленти, които на никого другиго не можех да дам. Нещо важно за кратко време се пазеше у него и по време на разгромните ми дни през 1965-а, защото се сещам: тъкмо от жилището на Гледачката му се обадих от телефонния автомат, без да си казвам името, и още призори отидох при него да си поговорим, за да съм сигурен, че не мъкна подире си опашка. И. Д. беше син на известен физик, той самият — също физик, но въвлечен в официозно-представителния живот, от който обичаше да си почива в своята библиотека. Беше добър, широко образован, донякъде флегматичен по време на разговор, сякаш предпочиташе повече да мисли, отколкото да говори. Особено обичаше античната философия, беше издал книга за Анаксагор. Кодирахме го с прякора Царския син (дали Иван, дали Дмитрий — все тая). (Иван и Дмитрий — синове на Иван Грозни. Единият бил убит от баща си, другият — от Борис Годунов. — Бел. пр.)

Тогава по аналогия нарекохме Царкиня тогавашната му жена Наталия Владимировна Кинд. Но по-късно и с държането си, с руската си снажност, с лъчезарността си и с нещо вътрешно тя напълно оправда своя случаен конспиративен прякор. Тя беше душевно много богата, с развит ум, талантлив геолог, доктор на науките, с голяма душевна устойчивост — понасяше несгодите със завиден стоициъм. Но имахме ли време да оценим всички тия качества и чувства, да поемем излъчването им в нашата борба и надпревара? За нас важното беше: твърда и вярна е, жилището й е чисто, живее обособено от московското гъмжило. А значи — у нея могат да се уреждат срещи с чужденци (с руснаците — ту със старите Андрееви, с които тя се сприятелила още в Женева, по време на командировките на мъжа си, ту със злополучната Карлайл, ту с изпратения от нея Степан Татишчев). Царкинята беше голяма приятелка и с Ева, което съвсем затваряше нашия кръг, опростяваше общуването. За Царкинята нямах скришни книги, то се знае, че тя беше между първочитателите на машинописния „Август“, а преди това беше една от малкото, прочели „Архипелага“ рано, още преди да го довърша, помагаше ни да направим карта на Архипелага, по геоложка линия научила от Пахтусова за изтичането на тайната от Кю — и вече след смъртта на Кю по същата верига събра за нас сведения относно развоя на гибелните събития. През последните ни тъмно-буреносни месеци в родината Царкинята често идваше да се види с Аля и с мен и ни ставаше все по-близка, сколаса да дойде и когато вече бяхме получили призовката от прокуратурата, и много пъти идвала при Аля след екстернирането ми. Когато си мислех, че е надвиснал пълен разгром, ходех при нея да обсъждаме суровите глави от „Октомври“, тогава това звучеше академично. Завършвайки подготовката на „Изпод канарите“, приятелите ми в Съюза, а аз на Запад, — двамата с Шафаревич си разменяхме ръкописи чрез нея, живееха съвсем наблизо. Така Царкинята заедно с Ева се включи в основния канал. Докато тези очерци бъдат публикувани, вече не всички наши съотечественици ще разбират каква решителност се е искала, за да се включиш в „канала“.

(Минаха се години — ние продължавахме да си разменяме бележчици от чужбина, знаехме за нейните радости: ту че пак посетила тундрата — много я обичаше, ту че си купила вилно място край Москва, ту че заминават с Ева, Данила и Люша на почивка в Крим — беше ги сприятелило всичко предишно. Само тя знаеше, че Ева е пристигнала при нас във Върмонт — и тъкмо у нея в краймосковската й виличка бил четен на глас предишният 9-и очерк от „Невидимите“. Тази жива неосакатена вест от нас им се струвала, кажи-речи, неправдоподобна; Ева им разказвала подробности за Върмонт, което не бива да се прави под тавани. А в края на 1989-а гебисти дошли да й правят обиск (когато се стягал обръчът около Ева, около фонда), конфискували книгите ми, питали я откъде ги има, отговорила им просто: „Другарувах с него от 60-те години.“ Оставили я на мира. (Бел. от 1986 г.)

Отчасти чрез Царкинята, после и чрез Люша поддържахме връзка с Михаил Константинович Поливанов, един от авторите на „Изпод канарите“, математик, чиста душа, но с много малко приятели и на малко места имащ правото да се наслаждава на свободен разговор, като всички ни там, принудително-осакатяващо превити отвън. Самият М. К. беше вярващ, но дотам зачиташе чуждата свобода, че не кръстил децата си, докато били малки, а ги оставил да пораснат и да изберат (всичките се кръстили). Дълги години пазеше и „Архипелага“, и „Кръг“-96, най-опасните ми книги — ту в апартамента си (и какво ли не му се случвало: държал ги под ваната — листовете се намокрили, трябва да ги нареди да се сушат из цялото жилище, течението от прозорците ги разпилява; ненадейно дошли да правят обиск на отделно живеещата му тъща — носи всичко в гаража, вози го дори в колата си); ту у бащи си, без той да знае. По-късно го освободихме от тези ръкописи, но доста забранена литература му минаваше през ръцете, той самият я четеше, даваше я и на други за прочит.

(Все пак благодарение на голямата си предпазливост можа да избегне разните гебистки подозрения — и продължи да ходи в задгранични командировки, при което ни смайваше и радваше в Цюрих ту с внезапно обаждане по телефона от Париж; във Върмонт — с писмо от Италия. (Ама каква е орисията на съветските! — „Тук има и други хора от СССР, затуй с голяма мъка надвивам подозрението, че всяко мое движение, включително и това писмо, се проследява. Та нека не ви учудват следите от болезнена конспиративност дори в това писмо.“ Но в тези писма той — и почти единствен по онова време от родината, разкъсвайки глухотата, — правеше обширни, задълбочени, тогава много ценни за нас анализи на Възлите. (Бел. от 1986 г.))

Разширявайки конспиративната мрежа, всеки естествено действа по линията на близкото познанство и приятелството. Така например приятел на Люша от младежките й години покрай съседството им в Переделкино беше Николай Вениаминович Каверин (синът на писателя), когото кодирахме като Вел заради слабостта му към велосипеда. В Переделкино те с Люша лесно можеха да се срещат всяка неделя, без контрол. Коля бе израснал вече с неразлигавеното поколение, разбиращо, че може да извоюва свободата си единствено със своите собствени ръце. Той и лично беше твърд, точен в поведението, сигурен в осъществяването. В тези свои работи като че ли не посвещаваше баща си, но около него имаше някакъв свой младежки кръг, затова им дадохме размножителния „чекрък“ на Ростропович. (Той се оказал много ефикасен и те със съжаление го унищожили, когато положението станало напечено.) Коля помагал на Люша да намира нови скривалища за някои мои ленти и ръкописи.

(Чак сега научавам: той и приятелите му, без да знам, ме охранявали в Переделкино след моето писмо до конгреса на писателите. (Бел. от 1990 г.))

Той беше „стартът“ за много мои самиздатски публикации. През януари 1974-та, по тъмно, дойде при мен в Переделкино, дадох му — овреме, за един от стартовете в деня на арестуването ми — „В лъжа не се живее“. От него лъхаше готовност да ми оказва всякаква помощ, без да мисли за опасностите.

Необходимостта принуждаваше Люша да си има и свое специално постоянно скривалище, отделно от системата на Данила. През есента, струва ми се, на 1968-а й предложих такива пазители — сътрудници на Института за руски език на „Волхонка“. Единия от тях, Леонид Крисин, Люша и бездруго познаваше като чест посетител на К. И. Чуковски. А другата беше много милата Ламара Андреевна Капанадзе. Виждал съм я общо три пъти през живота си, два пъти — покрай тяхното институтско хрумване да ме поканят уж за образцов фонетичен запис на магнетофон, а фактически — да се запознаят с мен и да получат ръкописи за размножаване. (Между другото помогнаха ми в моите издирвания по кубанския и донския диалект.) Третия път ги викнах и двамата (пак на свидния ми и съдбовен Страстной булевард, пак на любимата ми „новомировска“ алейка до мястото, където той се разширява) — и веднага им предложих да пазят най-страшните ми книги, и то в голям обем. И не сгреших, не стана нужда да се разкайвам! Взеха всичко, без да им мигне окото, и го пазиха отлично. Льоня получаваше ръкописите от Люша и й ги донасяше, това беше естествено, защото продължаваше да работи над наследството на К. И, самата Ламара тъкмо поради законите на конспирацията за съжаление никога повече не я видях — нито да я опозная по-отблизо, нито да си поприказваме, а и Люша много рядко. Скривалищата на Ламара май се променяха — първо у роднини, невинни старци, после не знам защо й се наложило да пренесе ръкописите в жилището си на 2-ра Троицка уличка — по сарказъм на съдбата това била едновремешна квартира на Берия, сега превърната в комунална! Разбира се, само по себе си това скривалище беше несигурно: Ламара живеела сама, значи, когато излизала, оставяла ръкописите в комуналката! Но тъй като не се срещаше с нас и не се занимаваше с нищо друго непозволено, не би трябвало да привлече ничие внимание. Впрочем през лятото на 1973-та, когато бяхме съвсем закъсали, дойде тревожна новина и оттам: някакъв съседски гостенин на два пъти надзъртал през ключалката на Ламара, тя го спипала на местопрестъплението. Това може да е било и внимание към младата привлекателна жена, може да са били и пипалата на ГБ. По същото време Люша боледуваше след катастрофата, „Архипелагът“ се провали, нямах сили да се оправя с Ламара. Най-сетне, през есента, тъкмо бяхме се наканили да преточим от нея нашия архив — ненадейно от сърдечен пристъп задълго се тръшна на легло Льоня Крисин и работата пак засече, увисна. През нея есен имах усещането, че сънувам кошмар, трябва да направиш защитно движение с ръка, а всичко ти е парализирано. По-късно през есента нещата се оправиха, благополучно прибрахме архива оттам.

Още едно съвпадение: на същата тази 2-ра Троицка уличка, в съседната къща до Ламариното скривалище (!) през януари 1972-ра навръх Коледа в апартамента на Н. Н. Вилмонт, известния преводач и литературовед, завърши успешно организираната от нас с Анна Самойловна Берзер гонитба по дирите на избягалото „Теле“, което поради изтичането бе доприпкало дотук. С А. С. Берзер години наред поддържахме учудващо спокойни неизменни приятелски отношения — от запознаването ни в редакцията на „Новый мир“, още в старото помещение, от първите й тайни съобщения за движението на „Денисович“ по кръговете на ЦК — това ми се разказваше още в предишното й жилище на „Кречетниковская“, бъдещия „Нов Арбат“, откъдето поради събарянето на старата уличка сестри Берзер бяха лашнати в един скапан нов жилищен блок в покрайнините, приятелството ни продължи и когато съсипваха редакцията, когато вече и от новия „Новый мир“ принудиха Анна Самойловна да се пенсионира. Тя ми беше връстничка и следвала в МИФЛИ (Московски институт за философия, литература и история. Бел. пр.) тъкмо I по времето, когато бях там задочник, оттам идваха общите ни възгледи и спомените на нашето поколение. Самият й начин на мислене и възприемане ми беше близък, не се различаваха кой знае колко реакциите ни. И беше изключително скромна, тактична, кротка, несамолюбива и добросърдечна — то всички автори на „Новый мир“ я обичаха, не само аз. И макар че й липсваше тренировка, без трепет винаги беше готова да вземе, да скрие, да пренесе, да предаде всякаква тайна пратка — и понякога се ползвахме от помощта й. Имахме дори проект цялостното преписване на „Архипелага“ да бъде извършено от Люша в нейния апартамент — ще се шмугне при нея, ще се скрие, все едно че е заминала занякъде. Но се отказахме: техният блок пропускаше всички звуци, а цялото й обкръжение беше враждебно. Човек можеше да сподели с А. С. всякакъв таен замисъл и да е сигурен, че тя няма да го разкаже нито на приятелка, нито на сестра си. Просто не ми се е налагало да й разкривам повече. А тя сума неща научаваше за нас, разказваше ни ги, предупреждаваше ни, да речем — и изтичането на „Телето“ откри мигновено. Когато в Рязан ме изключиха от СП и никой не вдигаше слушалката на московския телефон на Аля — втори ми беше новомировският на Анна Самойловна, и така новината се разпространи! Стаята им в „Новый мир“, отдел „Проза“ — винаги е била свободен литературен клуб, всички идваха там да си побъбрят, да се посмеят, да се изплачат. Там и след разгромяването на редакцията продължиха да седят А. Берзер и Ина Борисова, продължавайки, доколкото и когато можеха, едновремешните традиции. При тях свободно можеше да ходи и Люша — и така във вече „комунистически оправения“ „Новый мир“ се предаваха от човек на човек моите ръкописи, разпространяваха се самиздатските ми декларации, а Ина, под външния облик на просто хубавичка жена — твърда, хладнокръвна, наблюдателна и много добре разбираща как стоят нещата, в самотното си жилище в „Аеропорт“ също години наред пазеше „Кръг“-96 и още нещо. Докараха ни от Запад руското издание на „Кръга“, още не знаехме пиратското име Флегон, мислехме си, че е издание на Андрееви, и Ина седмици наред всяка вечер сверяваше и коригираше — ужасяващо много неточности!

(Публикуването на „Телето“ неблагоприятно се отрази на Анна Самойловна, как да предвиди всичко човек?! Не можех да не я похваля и да не й благодаря — а заради това на редакцията на „Новый мир“ било наредено вече да не й дават работа на хонорар, частни поръчки, тя се озовала в същинска блокада. А на всичко отгоре започнала да ослепява. (Напротив, охуленият от мен в „Телето“ А. Д. Дементиев благодарение на това много се хареса на официалните кръгове.) (Бел. от 1978 г.))

Писателят Борис Можаев, мой много близък приятел, блестящ познавач на руското село и руската природа, но пак по селяшки извънредно предпазлив, изобщо не беше склонен да се завира в конспирации. Отхвърли и предложението ми да участва в самиздатското списание. Той представляваше въплъщение на вечното спокойно струене (или на зеления растеж) на народния живот. Топлото ни общуване протичаше така, като че ли страната ни беше свободна и двама писатели, общувайки, можеха да си позволят разкоша да се ограничат само с откритата литература. Но и той: през юни 1965-а ми помогна в тайното събиране на материали около Тамбовското въстание, прикри с измислената си кореспондентска командировка моето държано в тайна отиване там. (Както през 1972-ра друго едно мое пътуване пак до Тамбовска област ми прикри с роднинството си — той самият от Иноковка, Кирсановска околия, старият ми приятел от затвора Иван Емелянович Бриксин.) А после лорд Бетел (Британия) въвлече Борис чрез словашкия журналист Личко в тяхната авантюра, в тайни контакти, заради които Можаев насмалко не влезе в затвора. Борис се държа достойно, твърдо и изобщо не се уплаши, сякаш беше свикнал с всичко това.

От началото до края на 60-те години полето на съчувствие към моята дейност и отвращението от правителството бяха толкова определено изразени в обществото, че можех да моля за сериозна помощ дори случайни, непознати хора — и знаех, че няма да ми откажат, нито да ме издадат. Предлагаха помощта си и най-предпазливите.

В това поле на обществено съчувствие безброй безименни доброжелатели са ми преразказвали съдържанието ни партийните клевети от закрити трибуни, където те били слушатели. Обикновено не им знаех имената и не ги питах как се казват, но колко ми помагаха да се браня! с какво оръжие ме въоръжаваха! Получавал съм подкрепа от най-неочаквани страни.

В това поле на съчувствие и на Мстислав Ростропович му хрумнало да ме настани във вилата си — и така те с Галина ми направиха най-щедрия и най-спасителния подарък, който съм получавал през живота си. Но никой не би предположил и не би повярвал, че през 1970-а Николай Анисимович Шчолоков (парадоксално е, но си позволявам да набера и неговото име с получерни букви) — министър на вътрешните работи на СССР и приятел на Брежнев! — също тайно ми помогна, и то съществено. Как можа да се случи това? Работата е там, че жената на Шчолоков Светлана от малка другарувала с Ростропович: баща й буквално от гаровия площад прибрал и подслонил за дълго време в жилището си бездомния Леополд Ростропович, който бил довел в Москва талантливия си син да го урежда… Та веднъж Стива споменал на Шчолоков, че ми трябва подробна топографска карта на Източна Прусия (бях събрал такава през войната, но при арестуването ми тя се затри), и министърът ми я изпрати от щаба на МВР — обширна, обхващаща целия район на Самсоновите действия, вече грижливо слепена. Тя престоя у мен близо година (вече си мислех, че ще си остане завинаги) и издигна с цяло стъпало работата ми над „Август“: съвсем друго е усещането, когато я четеш като военен и виждаш всеки 100 метра от местността — все едно че си я обходил пеш. (А тези места сега са до Полша, кой ще ме пусне да ида там?…) Стива ми каза и друго: Шчолоков бил помолил да ми дадат московско жителство, само че му отказали по-горе. Когато се очакваше да замина за Стокхолм, той бързо изпрати жена си да вземе картата, за да няма улики. Но, както ми разказа по-късно Стива: радвал се, че не съм заминал, — рекъл: „Правилно е постъпил, нямаше да го пуснат да се върне!“ — и предложил в ЦК да почнат да ме печатат. Заради това насмалко не загубил поста си.

В полето на съчувствието (не само към мен, а към цялото Движение) можеха да съществуват бабички като Надежда Василиевна Бухарина, по различно време помагала просто в бита, в къщната работа — ту на Рой Медведев, ту на мен, ту на Сахаров, ту на Шафаревич, на всички видни „различномислещи“, лишавайки от грижи собствените си деца и внуци. (Казваше: „До гроб трябва да отслужвам, задето не съм лежала в лагер.“) Тя току печеше специални хранителни сухарчета за лагерни колети, срещаше се с жени на концлагеристи, помагаше им, раздаваше подаръци и книги за няколко провинциални града. По онова време типична добра бабичка, тя без колебание приемаше по нещо опасно в пазарската си чанта и го замъкваше където трябва. И винаги имаше на разположение две машинописки — да размножават безкористно всякакъв самиздатски материал. Тези три бабички образуваха „самиздатския батальон“.

(Прочута кулинарка, Надежда Василиевна и после години наред събирала на исторически дати в дома си на „Левшински“ всичките ни изпозапознати помежду си наши приятели, давайки им възможност да се съберат за юбилеи и печални годишнини. По Покров през 1982-ра й прилошало и за едно денонощие умряла от тромб в сърцето (била на 81). Опявали я в „Св. Никола в Кузнеци“, и надошли много хора. През нощта преди погребението в Москва ненадейно започнала виелица, натрупала сняг и я погребали на Ваганковските гробища като през зимно време, цветята и свещите в снега. (Бел. от 1986 г.))

А какво да кажем за бившите концлагеристи? Кой от тях не беше петимен да ми помогне? Вилхелмина Славуцкая, дългогодишна коминтерновка, излежала след това 10 години, ми издирваше сведения за Козма Гвоздьов, запозна ме с децата на Александър Шляпников и така аз черпех уникален материал; уреди ми тайна среща с Бьол — да му дам текстове за Запада. След арестуването и екстернирането ми — помагала на Аля да прехвърли събраните от мен книги за руската революция, забранени за изнасяне от страната.

(А след смъртта на Ева се нагърби с тайната артерия за подпомагане на нашия Руски обществен фонд — вярно, провалиха я покрай него през 1986-а, първият голям провал на фонда, и до днес гебистите я тормозят. (Бел. от 1986 г.))

Друга коминтерновка, разузнавачка, латвийката Олга Зведре (а още по-рано стара чекистка, която се познавала с всички шефове в ЧК), ме снабдяваше с неоценими показания.

По рязанско време се запознах с две възрастни сестри, едната — Анна Михайловна Гарасьова, през 20-те години лежала като анархистка, другата, Татяна Михайловна, я затворили за 10 години вече като съветска еснафка. Те ми събираха материал за „Архипелага“ и самия „Архипелаг“ пазеха на части в своята килната провинциална къщурка от XIX век, и фотоленти, и други ръкописи. („По-весело заживяхме, появи се цел!“) Тъй като имаха стенни печки, вземаха от жилището ни всички книжа и пликове, които не можеха просто да се изхвърлят, а непременно трябваше да се изгорят. Рано заранта след изключването ми от СП, когато гебистка лека кола дежуреше пред портата ми, дойде Анна Михайловна и отнесе в пазарската си чанта един екземпяляр от „Изложението“ — да го спаси, ако нахълтат в жилището ми.

В Рязан имах и още една вярна твърда душа — Наталия Евгениевна Радугина, тя беше свързана с Гарасьови, участваше в общата мрежа, помагаше ми безотказно. Предлагаше ми и да укрива, но не се наложи да й дам нищо съществено. А връзката ни с нея беше открита — и ГБ довтасал да й прави обиск в деня на арестуването ми. Преобърнали всичко с краката нагоре, откраднали едно-друго, но нищо противозаконно не намерили, останали с пръст в устата.

През 1964-та, когато изобщо не бях в немилост и открито работех във Военноисторическия архив, — в книгата за посетители зърнал подписа ми Юрий Александрович Стефанов — и дойде да ми благодари за „Иван Денисович“, да ми предложи помощ по архивите. Родом от Новочеркаск, като дете (но с необикновена наблюдателност и памет) свидетел на революционните тамошни събития (тъкмо такива неунищожени безобидни забърсва Желязната метла), навремето изкарал своята десетачка (а и покойната му майка също), — той и на 70 години беше още як, с тиквена плешива глава, грамаден казак, невероятно работоспособен: виден инженер по нефтодобива, талантлив и неуморен в службата си, само вечерно време и през неделните дни си чешеше крастата: общата история на Дон, на казачеството, а покрай това — и на руската императорска армия. Естествено, и възгледите му си бяха отколешно казашки, антиболшевишки (макар че настойчиво ги прикриваше зад изследователската си безпристрастност). Архивните му навици — къде, какво и как да се търси — бяха изключителни. Безкрайно много ми помогна той през годините с разгърнатите си справки — за отделни части и личности в старата руска армия и особено за казачеството. (Обща черта в СССР: всичките ми помощници, всичките ми сътрудници служат някъде, а цялата титанична работа вършат през свободното си време и съвсем безплатно.) По-късно, когато взех да получавам книги от чужбина, много зарадвах Дончанина (както бяхме започнали да го наричаме) с белогвардейски издания за казачеството. Свързах го с Люша, но той й създаваше много главоболия с неспособността си да говори кратко, с намеци по телефона — разкриваше доста излишни неща, излагайки на опасност самия себе си. А когато върху ни се стовари и Крюковото наследство (вж. очерк 14-и), Ю. А. стана главен преработвач на цялата тази купчина, а доста взе и за своите задачи.

В Ленинската библиотека Люша се запознала с една симпатизираща ми библиографка, Галина Андреевна Главатских, тя светкавично и виртуозно вадеше по Люшините (моите) запитвания не препоръчителни списъци, а живи десетки, ако не и стотици, книги — с отбелязани пасажи. По конспиративни причини никога не съм се виждал с Г. А. и съм й благодарил за помощта може би само с една бележка — и единствено от Люша знам, че тогава била на около 37 години, че е историчка, „скромна, тънка, изморена“. И — религиозна. Такива книги Люша ми мъкнеше в огромни количества от библиотеката, докарваше ми ги извън града и отново ги замъкваше в библиотеката.

Освен това и в специалното хранилище на Ленинка, тоест преграденото затворено място, работеше съчувстващата ни Вера Семьоновна Гречанинова. Понякога тя ми набавяше извънредно редки материали. Но я проследили или тя самата може би се доверила на някого — и я махнаха от специалното хранилище. И приятелката й Анна Александровна Саакянц, цветаеведка, също доста вестникарски материали прехвърли в специалното хранилище по моя поръчка, доста ми помогна.

С годините архивите един след друг взеха да ми отказват достъп и справки. (Във Военноисторическия през 1972-ра, след появяването на „Август“, чак следствие провели: кой е посмял да ми даде през 1964-та материали за Първата световна война!) А нужните ми материали, справки и отговори на въпроси все едно прииждаха непрекъснато. Ту — от Александър Вениаминович Храбровицки, литературовед, шопенхауеровец, зет на Короленко, голям специалист по архивите. Ту — от Вячеслав Петрович Нечаев. Ту — от професионалния историк Пьотър Андреевич Зайончковски. Ту от Владислав Михайлович Глинка, петроградчанин. Ту — от Евгения Константиновна Игошкина (пенсионерка на Гослитиздат, взе от мен темата „Гладът през 1921-ва“; тя беше сестра на онази машинописка, Олга Константиновна, препоръчана ми от Милиевна; години наред сестрите живеели и двете в Москва като чужди и покрай книгите ми пак се събрали). Ту се срещаха и съвсем чужди хора, съвсем официални, и старци (не ги познавам всичките, Люша работеше с тях без мен) — такава сложна епоха, чак и интелигенцията се е объркала — за кого е тя, какво мисли и какво представлява тя самата.

Имаше и един крехък, много умен младок, Габриел Суперфин, свръхталантлив за архивни издирвания. Той сам дойде при мен, предложи ми помощта си и ми помогна — по Гучков (глави 39 и 66 от „Март“) и някои общи неща за предреволюционна Русия. Не сколаса да свърши много работа но в момента на арестуването му през 1973-та в интервю пред „Монд“ нарочно подчертах неговото участие в моята работа — за да дам по-широка световна разгласа и по този начин да го защитя.

(Толкова крехък, че трепереше преди арестуването му (надвиснало над него заради самиздатската „Хроника на събитията“) — а се справи със следствието добре: от някакви мижави показания, дадени в началото, после изцяло се отказал, все едно че си върнал второто дишане, твърдо минал през процеса, независимо от крехкостта си твърдо понесъл и затворите, и карцерите, и лагерите — през 1978-а го заточили в Северен Казахстан. (Бел. от 1978 г.)

Дори в Таврическия дворец — да погледна заседателната зала на Думата и местата на феруарския кипеж — категорично ми бе отказано да вляза. И ако все пак попаднах там през пролетта на 1972-ра — аз, руският писател, в едно в руско историческо място от времето, когато са управлявали „руски“ вождове!, това стана само благодарение на риска и находчивостта на двама евреи — Ефим Еткинд и Давид Петрович Прицкер. Прицкер беше лектор в същата онази „областна партийна школа“, която окупирала и запушила Таврическия дворец и дворецът станал, тъй да се каже, поверителен. Еднократна помощ не в най-важното, но все пак в много съществен случай (оттогава не съм стъпвал в Ленинград, нали ме екстернираха) — как да не кажа добра дума за тоя безкористен помощник? Прицкер ме посрещна на прага иа двореца, преведе ме пред военния контрол и тръгнахме да се наслаждаваме на Куполната зала, после на Екатеринината, в лъчите на залеза (аз на всичко отгоре, понеже не бързах, я измерих в крачки, записвах си какви са стените, полилеите, колоните), после влязохме в думската заседателна зала, разглаголствахме, без да бързаме (а аз вече знаех кой от депутатите къде е седял), изкачих се на Родзянковия подиум, заоглеждах оттам, — ненадейно дотърча униформен пазач: „Давид Петрович, тази част от двореца сега се затваря, трябва да прекратите!“ Не стигнахме до Полукръглата зала, страшно ме е яд! Много се учуди Прицкер, но се подчини. Помолих го: не може ли сега да идем в крилото, където е бил Съветът на работническите депутати? Тъкмо влязохме там, дотърча друг пазач, повика настрана Прицкер — и смутеният лектор ми обясни, че трябвало изобщо да се махаме. Пожар! Спасявам се! Важното е караулът на изхода да не ми поиска документите, а после нищо не могат да докажат. Пред самия контрол — не бързам, ниско се кланям на лектора, дълбоко му благодаря, тръгвам си бавно. Не ме викнаха. И на двора не ме настигнаха. И до ъгъла не ме проследиха, не тръгнаха. Познали ли са ме, не са ли ме познали? Тогава защо беше тази суматоха? (На другия ден Прицкер се срещнал с Еткинд, единствен път, в градината на Мъжкия манастир, и го предупредил: „Нека смятаме, че не съм знаел кого развеждам. Ти си ми казал — доцент от Сибир.“)

(Прицер после си имал големи неприятности: заплашвали го с уволнение. Той възразил: „Но Таврическият дворец нали не е атомна подводница?“ Началникът му отговорил: „Таврическият дворец е режимно учреждение!“ Поискали от него писмено обяснение, Д. П. написал, че не знае фамилното име на човека, когото развеждал из двореца. Началството нямало доказателства и това го спасило.

А аз сега, след като вече привърших „Март“, не знам как да му благодаря: какво ли щях да правя, ако не бях видял Таврическил дворец с очите си отвътре?! (Бел. от 1990 г.))

Самият Ефим Григориевич Еткинд ми беше безспорен приятел вече пълни десет години преди моето екстерниране. (Директорът на института Боборикин преди изключването на Еткинд го предупредил в кабинета си: „Обвинението срещу вас е приятелството ви със Солженицин. Откровено ще ви кажа: аз ви завиждам.“) Всичко започна от едно писмо на безкрайно милата му жена, Екатерина Фьодоровна Зимина, до мен, в писмата й винаги имаше много хумор, весело беше да ги чете човек. Запознахме се в Ленинград. Е. Г. — многознаещ, остър. Ту заедно на театър, ту на вилата им, ту на съвместно автомобилно пътешествие (Кьонигсберг, Прибалтика), ту изнамира нови и нови хора в Ленинград, които могат да ми помогнат със справка, със съвет, със свършване на някоя работа. Винаги ми беше приятно да ходя у тях, събираха и интересна компания. Нямаше никаква необходимост и план да го привличам към конспирацията, това познанство, тази линия отлично си вървяха и ей така. Но такава беше засмукващата сила на вихъра около нашата борба, че никой наблизо не можеше да се запази ей така. Естествено е: да прочетеш нещо „новичко“, ама нали трябва да го вземеш и да го държиш, а след това да го подържиш още малко и да го скриеш. Целият открит начин на живот на Еткиндови, дълъг благополучен бит в интелигентска научна и литературна среда — съвсем не ги предразполагал към риск, към конспирация. Но — и цялата епоха ги тласкаше натам и неща, които в друга обстановка потъваха в забрава, през тези години се показваха подсещащо: и неговият, и нейният баща загинали в лагерите. И ето че през не знам коя година след запознаването ни получиха от мен за прочит „Архипелага“. Първо — много се уплашили, това им изглеждало прекомерно, разрушавал се всякакъв ежедневен нормален живот. Развълнувани, и двамата идваха в Москва да ме убеждават, че не бивало да разпространявам книгата по никакъв начин. Еткиндови бяха естествени с това, че не криеха страха си, но надвиваха и прекрачваха този страх. Така например, заминавайки за чужбина в началото на 1967-а, Е. Г. се престраши да вземе от мен вече готовото ми писмо до писателския конгрес (2 месеца преди самия конгрес) и с големи предпазни мерки го предал (този екземпляр после стигна до Би Би Си, именно от него четяха и громяха). Запознах ги с Люша — между тях се установи куриерска връзка с помощта на пътуващи познати и потекоха ли, потекоха от Москва към Ленинград ту най-новите книжки на самиздат, ту разни поверителни книжа. Дори един екземпляр от „Архипелага“ бил заровен близо до вилата на Еткинд. И така малко по малко Еткинд се озова близо до самия пламък и световната експлозия на „Архипелага“, на самия ръб на кратера, търсеше вътрешно равновесие и не се удържа. Измежду всички действащи лица от тази книга той единствен получи и открито сътресение, публично бичуване — и бе изритан в чужбина.

(Приятелството ни отначало продължи и в чужбина. Е. Г. ни посети в Цюрих, няколко пъти се срещахме в Париж (споделях с него проекта ми да се създаде Руски университет в чужбина, исках му мнението). Но после нещата се промениха. След две-три години Еткинд публично се изказа против мен: заяви, че съм искал за Русия нов византизъм, и то в самия разгар на екзекуциите в Иран, които накараха цял свят да изтръпне, — че искам за Русия нов Аятолах, а руските аятоласи ще са още по-лоши от иранските. Наложи ми се да му отговоря също публично — „Персийският трик“, есента на 1979-а. А след това Еткинд стана един от повсеместните клюкари относно моите никога несъществували теократизъм и антисемитизъм. (Бел. от 1986 г.))

А с Лев Копелев развитието беше такова: от нашата концлагеристка компания той пръв и най-много се сближи със столичните литературни кръгове, с чужденците. С Н. И. Зубов (който също познаваше Лев, от лагера) по време на заточението ни обсъждахме: ей тая наша книга с фотолентите; най-лесно може да я изпрати Лев. Когато пристигнах в Москва през 1956-а, бързо се разочаровах от чуждестранните туристи и разбрах, че трудно ще проникна в чуждо посолство. Но страхотно разчитах на Лев и все му четях ли, четях написаното в лагерите и в заточение, с надежда очаквайки: кое ли ще се съгласи да изпрати? Само че той не хвалеше произведенията ми. А особено през оная 1956 година — нали започваше „оздравяването“ на комунистическата система! — хич не му се искаше да й навреди, като снабди с оръжие „световната реакция“.

Обеща ми: най-много да даде на поляците моята „Република на труда“ — у тях през тия месеци май бурно се развиваше свободата, а най-важното беше, че е социалистическа. Но — и на поляците не я даде, така книгите ми замряха. Лев изобщо не придаваше значение на провинциалните ми творби, а все пак се срещаше с най-видните съветски и западни писатели. Оттогава и аз зарязах тази идея. Но след като през есента на 1960-а посвикнах с първия кръг читатели — не концлагеристи (семейство Теуш, семейство Каменомостски), през май 1961-ва докарах олекотения „Щ-854“ и на Копелеви в Москва. Макар че Лев определи това като „производствена повест“, все пак тук явно се усещаше известна пикантерия и те с Рая Орлова взеха да ме увещават да им разреша да я дават на тоя-оня „за прочит“, което беше напълно в техния стил. Отначало твърдо отказвах, но после се поддадох, те изцедиха от мен някакъв разрешен списък на читатели: семейство Рожански, семейство Осповати, Кома Иванов. И още същото лято и през есента започнали да я дават, без да се съобразяват със списъка. А през ноември 1961-ва, след XXII конгрес, се разбрахме, че Копелеви ще дадат разказа на „Новый мир“. Занесла го Рая Орлова. (Според нейната версия — с дебел намек го дала лично на А. Берзер, а според версията на А. Берзер: нищо съществено не обяснила, оставила го на бюрото й като някакъв незначителен „стихиен“ ръкопис — срамувала ли се е?) Но след като го дали на „Новый мир“, идеята на Копелеви била: да се възползват от ситуацията и широко да разпространяват повестта ми (стоварвайки вината за това върху списанието), а че тя ще бъде публикувана, изобщо не вярвали. А аз все пак донякъде се надявах. Но „Иван Денисович“ благополучно бе отпечатан и аз пак взех да подпитвам Лев: дали да не изпратим (нещо друго)? Из апартамента им щъкаха доста чужденци, но — не, не се нае. Вече бях загубил всякаква надежда — не щеш ли, през 1964-та Лев ми заръча да се подготвя да дам на Рожански. Рожански не ме излъга, взе пратката — ама му изгоря командировката. А аз вече се бях запознал с Ева и по-нататък не ми трябваха Копелеви. Само в момента на провала на архива ми, през есента на 1965-а, остро ми се доиска: да изпратя на Запад „Танковете“ и „Пруски нощи“, да ги спася. А Ева в този момент беше във Франция. Аз — пак при Лев. Той се нае и този път наистина изпрати — по Бьол. Колко се радвах, колко благодарен му бях! Но не знаех, че през двете седмици, докато ръкописите стояха у него, Лев ги дал за прочит на балдъзата си Люся, тя — на една своя приятелка, по-нататък ги преписали и това изтичане след няколко години щеше да ме заплаши смъртоносно: щеше да стигне до ГБ и да бъде използвано от тях против мен чрез „Щерн“. Тогава не намерих в себе си сили да упрекна Лев сериозно, а и в него не беше покълнало съзнание за никаква вина. Такъв си му е характерът: не може да се стегне за дълъг сериозен бой. Комично звучи, но нищо мое не мина през него, без да се провали. Дори такава дреболия като писмото ми до „Унита“ — нае се да го изпрати по Виторио Страда, но беше заловено на митницата. И когато след моето екстерниране Аля остана върху взривоопасния ми архив, загрижена как да го прехвърли на Запад, — потърсила Лев, но той не й помогнал. И слава Богу, пак щеше да стане някоя беля.)

През август 1973-та, когато „дисидентството“ взе да се цепи на течения, Лев се люшна към някогашните си марксистки симпатии („налееш ли веднъж катран в паница, и с огън не можеш го изгори“), към подкрепа на Рой Медведев. А ние с него, кажи-речи, прекратихме взаимоотношенията си след моята статия „Мирът и насилието“, когато ме обвини в „москвоцентризъм“ (виждал съм потисничеството в Москва, не съм го виждал в Чили и т. н.). Последната ни среща се състоя през декември 1973-та в Переделкино във вилата на Чуковски, където седях подгонен, измъчен, а той докара да ме запознаел, без да ме пита, без да ме предупреди, с американския издател Профър и жена му. Намери ме във вътрешността на горския участък: да вървим! Аз се възмутих: за какво са ми тия американци, не ща да виждам никого. Така се разделихме с Лев — и двамата начумерени и мълчаливи. Чак след екстернирането ми той видял „Писмото до вождовете“, след това „Изпод канарите“ — и станал яростен вечен враг на тази програма, а и на мен самия. Написал клокочещ отговор на „Писмото“, кажи-речи, по-дълъг от самото „Писмо“ (лош белег за една критика), винаги е толкова многословен — чак не можах да го дочета, а и не очаквах да открия там ценни мисли. После ми писаха от Москва, че навсякъде рязко ме „хули“, не може да се спре, дори и пред Люша и Л. К. Чуковская, — а какво ли е било пред чужди хора?

И все пак продължавах да обичам Лев, да помня грамадната му чорлава фигура и прямодушните му сърдечни постъпки: той беше щедър към всички и добър, ако не беше ядосан.

(След емигрирането му на Запад и взаимно примирителните ни писма той обаче лесно се вля в клеветническата кампания, която организираха около мен някои емигранти от третата вълна. През 1985-а отношенията ни се прекратиха при последната размяна на писма между нас. (Бел. от 1986 г.))

А доста голяма помощ ми оказа и Володя Гершуни, концлагерист от младини, мой познат от Екибастуз. Той с голям ентусиазъм ми мъкнеше редки стари книги за „Архипелага“ и по история на революцията. Той именно ми донесе „Беломорско-Балтийският канал“, единствената съветска книга със снимки на чекисти. Пак той ме свърза с М. П. Якубович. На Гершуни принадлежат и два термина, които съм употребил в „Архипелага“: „изтребително-трудови лагери“ и „комично загинали“ — за комунистическите ортодокси.

А всяко познанство тегли след себе си ново, кръговете се разширяват. Пак Гершуни ме запозна с друг благожелателен кръжец, подобен на младежкия кръжец около А. И. Яковлева, който подписваше колективните си писма до мен, — около Елена Всеволодовна Вертоградская. Всички те работеха в някакъв библиотечен партиен фонд, и то къде? на площад „Дзержински“, точно срещу Голяма Лубянка! Хем какъв фонд! — от някакви полузабранени, но все още неунищожени книги, така че имаха възможност да водят за бракувани уж унищожените, а в действителност да не ги унищожават, да ги дават например на мен. Поради острия недостиг на време, поради претовареността ми с работа неразумно малко се възползвах от това (да трупам ли книги, когато примката вече е на врата ми и не знам дори една ще прочета ли?), но все пак вземах по нещичко. И веднъж те настояха — да ги посетя направо там, във фонда, да се поразходя край рафтовете. Не бяхме се опознали както трябва, но пак станахме приятели. Всички сияеха — все пак си беше непредпазливост. Не знам какво им е струвало това, присъствал доносник — и си имаха неприятности. След това връзката ни позамря. А 10 дена преди екстернирането ми именно поради откъснатостта на тази група им предложих да съхраняват Крюковия архив. Приеха!

А Неонила Георгиевна Снесарева — нещастна полусляпа и мизеруваща жена, непрокопсала преводачка от английски, изтласкана от чевръстите „тръстове“ (тоест от затворените преводачески колективи), — дълги години се натискаше да ми помага с каквото може, петимна беше да ми отдели от оскъдното си свободно време. (Беше родом от Воронеж, дъщеря на свещеник, разстрелян от ЧК през септември 1919-а, когато белогвардейците наближили града, после цял живот трябвало да крие това — и така можала да завърши преводаческия факултет на Литературния институт; майка й изкарала 5 години в Соловки в началото на 30-те години, а след войната пак в лагер, и двете бездомни и съсипани цял живот. ) Снесарева ми направи сравнителен анализ на два английски превода на „Кръга“ (и насъбра достатъчно материал, за да докаже тяхната непригодност). Преведе ми книгата на Георгий Катков за Февруарската революция. Помежду си я наричахме Глухарчето. Благодарение на телефонните й гафове (притежаваше опасната способност неуместно и неумело да говори излишни неща по телефон и под тавани) ГБ си я следеше и сигурно са се надявали да докопат голяма плячка там: вече след екстернирането ми извършили обиск-нападение на жилището й, в нейно отъствие, но освен мои снимки нищо не намерили и оставили подигравателна бележка. (Дотам не я смятали за човек, че дори не криели, че са от ГБ.) А след нашето отпътуване Алик Гинзбург можал да привлече Н. Г. към Руския обществен фонд, да разпределя помощите за концлагеристи и за свръзка. Тя работела самоотвержено и безстрашно, той я хвалеше в писмата си до нас в Швейцария.

Имаше и още хора — живеещи твърде далеч, за да ги викна на помощ, за да намеря добро приложение на силите им. Такава беше в Ленинград Натаня (Наталия Александровна Кручинина, лекарка), не съществуваше задача, която не би приела (но поработихме с нея съвсем малко във връзка с Крюковия архив и „Тихият Дон“).

По същия начин се беше забила в далечния Ростов на Дон, осакатил и моите юношески години, състудентката ми от университета, по-възрастна от мен, Маргарита Николаевна Шефер. Пристигнах там май че през 1963-та и тя със сурово, тъмно, сякаш издялано от камък и антрацит лице, ми каза страстно: „Саня, дай ми каквато и да е работа — за революцията! Задушавам се в това блато!“ Можах да й отговоря само едно: „Премести се в Москва. Тук на никого не можеш да помогнеш.“ Няколко години по-късно все пак започна да ми преписва на раздрънкана машина, с отвратително индиго и отначало с много грешки. Преписа „Кръга“, а след това и пълния „Архипелаг“ и тези преписи не свършиха никаква работа, събирали са някъде праха, неотдавна били изгорени. (Но работа се вършеше, глава се слагаше в торбата…) Само преживяхме покрай това още една авантюра — едногодишния престой на комплекта у случайни хора в Ростов, в една барачка — как не се е затрил? как не са го открили? Нови тревоги, ново разкарване… През 1970-а Рита можа най-сетне да се пресели близо до Москва, тук установи контакт с Люша, с „НН“-овците (и — работна връзка, и да има при кого да избяга от черната си самота, да си изплаче болките). Пак с гафове, но и Рита се напасна на съзаклятнишкия стил. И днес тя е единствената доверена машинописка на сборника „Изпод канарите“, изведе го до всесъюзния самиздат и до световната известност.

И ето че наброихме само в този очерк близо четирийсет души. И по всички предишни очерци ще се съберат, като прибавим и неспоменатите, към четирийсет, а по-нататък има още над петнайсет, а и чужденците са двайсет, това прави вече над сто! — и всичките до един са Невидими!

Какво ли щях да постигна без тях?

През годините забравяш колко са, а сега те смайва списъкът им.

А имаше и следваща редица, още по-голяма — които са ми подавали честни ръце за помощ, много пъти са проявявали решителност и са рискували, само че нямахме нужда, не можехме да ги поемем.

Или които ни оказваха помощ еднократно — от неизвестността и си оставаха неизвестни. Например онези две момчета в радиокомитета на „Новокузнецкая“ — с лудешка смелост от чантата на гебист, който бил излязъл от стаята, извадили и преписали оперативната инструкция за следене, която след това цитирах в интервю (Третото допълнение).

Или пък Игор Хохлушкин. Отначало той (научен работник) се борел в Новосибирск, още оттам се обаждаше, после го къшнали преуспяващите пишман-учени. Някак можал дд „пусне корен“ в Москва, но вече без истинска работа, отначало като подвързвач, после като дърводелец, за сметка на това можел да си позволи да е свободомислещ. Но дори и този източник на препитание можа да приложи за обществена полза: доста самиздатски материали подвързваше безплатно. А когато дойде в Съветския съюз „Архипелагът“, но твърде малко и само за столиците — Александър Гинзбург, легендарният ръководител на нашия фонд, който на пръв поглед абсолютно не се побираше в съветските условия, ръководеше не само незапомнената помощ за семействата на затворниците и самите затворници — той покрай всичко това намислил да организира отпечатване на „Архипелага“ в Грузия, нелегално да го ксерокопира там от ИМКА. И всичко се връщало в Москва на коли, а после Хохлушкин в дърводелската си работилница в музея намерил начин да ги реже и подвързва досущ като книжлета — невероятно издание, смъртно опасно за издателите си. (Тяхната продукция освен с бледия си печат се отличаваше и с цената си: чуждестранните издания по 300 рубли книгата, а нашите — по 20, себестойност.)

Необикновено беше усещането: тук, в чужбина, да получа чрез Ева такава книга от Русия! Пише ми Игор: „С радост Ви изпращам като подарък тукашното издание на Книгата. (Тиражът й е 1500, първата партида — 200 екз.) Вярвам, че Бог не ще допусне да бъде пресечено това дело. Изданието е не само и не толкова за московските сноби, а за провинцията. Обхванати са градовете Якутск, Хабаровск, Новосибирск, Красноярск, Свердловск, Саратов, Краснодар, Твер и по-малки…“

Така си слагат главата в торбата руските момчета, за да закрачи „Архипелагът“ към недрата на Русия. Невъзможно и да си ги представя всичките, без да се просълзя…

А не е ли редно да причисля към Невидимите и онези непрозвучали и несломени герои, които, след като са ме познавали в миналото, устояха на целия натиск и не ме наклеветиха? Отец Виктор Шиповалников отказал да публикува статия против мен в „Списание на Московската патриаршия“, както му било наредено, и заради това бил подложен на гонения, и цялото му семейство, но не трепнал!

(А когато чекисткият агент Ржезач търчал да събира клевети против мен от свидетели на моя живот — как да си обясним, че повечето не се хванали на въдицата му, не са споменати, не са привлечени в неговата мръсна книга. Той не може да не е изкопчвал показания от Лидия Ержец, моя съученичка. От приятелите ми от студентските години — Емил Мазин и Михаил Шленьов. От фронтовите ми командири генерал-майор Травкин, подполковник Пшеченко, майор Пашкин и най-вече — от фронтовия ми приятел и съратник Виктор Василиевич Овсянников — именно и особено защото днес той е подполковник от Държавна сигурност. Само че нищо подходящо никой от тях не му казал, не излязъл под прожекторите на лъжата — и значи какъв си е останал? Невидим. (Бел. от 1978 г.)