Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (12) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

ПЕТО ДОПЪЛНЕНИЕ
1974–1975
НЕВИДИМИТЕ

1
НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ ЗУБОВ

През всички времена незабележимо живеят на земята хора с особена дарба: не да описват за потомците, а да запазват за събеседниците си — и за най-късните, след десетилетия, за най-младите, когато онзи, който си спомня, е вече стар. И докато главата му още не е клюмнала, докато още ни свети е благата си побеляла коса — черпим от нея запазеното минало, а по-нататък — от нас зависи как ще го оползотворим.

Такава дарба, и то от ранни младини, притежавал Николай Иванович. Революцията го настигнала 22-годишен внимателен и паметлив наблюдател — и целият онзи предишен руски свят, невъзстановимо сринат само за месеци, смайващо отчетливо се запазил в паметта му — наистина, не като цялостна голяма картина, защото Н. И. не притежаваше политическо отношение към живота, — а в безброй святкащи стъкълца. И до старини Н. И. охотно можеше да изрови от дълбокото и да ти покаже такова стъкълце — за реда по железниците, за географските особености на местностите, за живота на чиновничеството, за бита на малките градчета, за третостепенни, но заслужаващи внимание подробности от нашата история. Той винаги разказваше за неща, за които никога не би се сетил ти самият и не би могъл да ги намериш в никоя книга. Напротив, съвременник на гражданската война, той почти нищо не можеше да разкаже за нея, беше я преживял в покрайнините, не като участник, — и главата му сякаш бе отказала да побере тази страшна мешавица. Животът на отделния човек има толкова много свои задачи и събития, че умее да тече и независимо от всеобщите събития. Рано починал баща му — и юношеската възраст, в която Коля Зубов осиротял, толкова ярко пламнала в него, че определила характера му до старини: хлапашкото отношение към живота, момчешката гордост — винаги да има в себе си джобно ножче, да умее да върши много неща с ръцете си и някак спотаено, нежно, но и боязливо да се отнася към жените. Чак до своя сетен дъх той почтително обичаше майка си и не посмяваше да възрази срещу решенията й. А тя бъкала от всякакви уверени идеи и беше преизпълнена с желание да ги прилага спрямо сина си. Една от тези идеи била: че едно прекалено изнежено интелигентно момче трябва да си вземе жена от народа, а за целта е необходимо да иде при народа. И след като той завършил медицински институт, го изпратила в Новгородска губерния да поработи в кооперативна маслобойна. Знания относно маслопроизводството и Новгородска губерния младежът натрупал за цял живот. А задачата с женитбата решил зле. За тази истерична жена от народа в дома им после не обичаха да споменават и нищо не знаех за нея, — но тя достатъчно съсипала живота на Николай Иванович, така че се наложило той да поеме удара, като прибере трите им деца: кроткия неизразителен син, който никога не стана негов продължител и цял живот го възприемаше като чужд човек, и двете дъщери с наследствена лудост от майката. И за тоя парясник с три сбъркани деца се омъжила съкрушената трийсетгодишна вдовица Елена Александровна — след смъртта на първия й мъж, който бил с 25 години по-стар от нея и живота с когото тя си спомняше като връх на възможното земно щастие. Омъжила се, оставила се свекървата да я яхне, защото Н. И. не смеел да й се опъне. И през съветските 30-и години, които в никой случай не бяха епоха на женското семейно смирение, си наложила да възприеме тази нова роля, потопила се в „своето средновековие“. А после ги докопала десницата на НКВД и прехвърлила съпрузите в лагер. (Описал съм историята им в „Архипелагът ГУЛАГ“, ч. З, гл. 6, и в „Ракова болница“ — Кадмини.)

След мандраджийството Н. И. можал да се върне към медицината и се специализирал като гинеколог. Това никак не било случайно. Тук се слели и тънката чувствителност на ръцете, и нежната настойчивост на характера, и може би нещо от младежката нерешеност с всички тия другополови същества на земята. Мисля си, че е бил рядко способен гинеколог, радост и утеха за пациентките. Те съхраняваха неизменна благодарност към него, той до старини — привързаност към работата си. Въпреки всички лагерни интервали, докато навърши 70 години, той си изработи пенсия и неизменно си оставаше благожелателен и отзивчив, когато го викаха за тежко раждане или при тежко болна. И чак на 75 години осъществи един от замислите си: да въведе в местното средно училище кратък курс за десетокласничките за всичко „срамно“, за което трябва да са подготвени, но което никога не им го казват направо родителите, а те помежду си го научават мъгляво и по тази причина си съсипват живота. Искаше и книга да напише за това, нещо като педагогически курс.

Лекарската специалност помогнала на Николай Иванович да изкара 10-те лагерни години (и да вреди Елена Александровна като медицинска сестра и години наред да живеят в един и същи лагерен пункт). Но разнообразната му сръчност непрекъснато го караше да майстори нещо, като открай време любимо домашно занимание му било подвързвачеството. Всичко необходимо най-важно — нож за обрязване, менгеме — си имал вкъщи още преди ареста, а и през спокойния лагерен период му ги изработили свои майстори; и после, по време на заточението, също се постарал да си ги набави. През свободното си време жадуваше да подвързва, но нещо, което си заслужаваше. Всичко това в него бе останало от закъснялата хлапащина, както беше и с особената му любов към латинския език (лагерните пътища го срещнали с видния латинист Доватур и с лекарското си покровителство той дори му уреждал лекции по латински език! за медицинските сестри) и с любимата му увлекателна игра — конспирацията. Самият Н. И. винаги си оставаше чужд спрямо политиката (впрочем лагерът кого ли не насочва към размисли, и двамата с М. П. Якубович, полуболшевик, водеха дълги дискусии за руската история), така че той самият всъщност не се нуждаеше от конспирация, но неуморно разработваше похватите й през свободното си време. Така например беше измислил начин как по официалната поща да завържеш конспиративна писмовна връзка с далечен и напълно незапознат с никакви тънкости кореспондент. Първо се изпраща безобидно стихотворение с гореща молба то да бъде запазено за спомен. След като се увериш, че е получено, във второто писмо съобщаваш, че това е бил акростих. Човекът прочита вертикално първите букви: „Разлепи плика“ — вече втория, сегашния. Тук по ивицата на залепянето пък пише как ще получи следващата информация: дали в подвързията на книга, дали в двойно дъно на сандъче или — върхът на изкуството! — просто в пощенска картичка, ако се натопи в топла вода, а после се разлепи. Фантастична техника! Н. И. на сухо разлепяше обикновена пощенска картичка, пишеше от вътрешната страна каквото трябва, залепяше я (сума различни лепила знаеше и разработваше) и после пишеше външния текст — така че редовете да лягат върху вътрешните редове и да не прозират. Пощенските картички във всички цензури почти не се проверяват, те най-лесно минават. (Трябва да кажа, че съветските „свободни“ граждани се плашеха от такива конспиративни връзки и най-често не ги поддържаха.)

Цялата тая техника Николай Иванович я имаше на разположение в лагера, но не виждам да е свършила на някого работа. По едно време той се запознал с московския учен литературовед Алфред Щьокли, който му казал, че ако знае как да крие, би писал в лагера повест за времето на Спартак — по аналогия (както пишат повечето смелчаци в съветската литература), че щял да описва робската психология, изхождайки от езическата. Н. И. веднага му предложил блестящ начин за пазене: не чрез криене на листовете в подвързии (за това много подвързии щели да потрябват), а чрез слепване на подвързии от много ръкописни листове с такова лепило, че при разлепянето написаното да се запазва. Проверили — превъзходно. И Щьокли започнал да пише. Събрали се листове колкото за една подвързия — Н. И. ги слепвал и ги държал съвсем открито пред лагерните пребърквачи. После Щьокли го прехвърлили в друг лагер или той още преди това се отказал от замисъла си, — но всичко написано от него Н. И. не само че запазил, ами и го изнесъл от лагера, докарал го до заточението и после писал на освободения Щьокли в Москва: елате си го вземете! Щьокли му отвръщал с любезни увъртаници. Аз много съчувствах на този таен автор, мой събрат. Мислехме, че в писмата той не схваща намеците и смята, че съкровището му се е затрило. През 1956-а и аз заминах за Москва, Николай Иванович ми възложи да издиря Щьокли и да му кажа всичко с думи прости. Уви, реабилитираният, с възстановена научна кариера, пак в собственото си жилище на „Петровка“ Щьокли беше загубил интерес към лагерните си драсканици: какъв ти робовладелски строй? Цялата тази история ми заприлича на Лермонтовия предан и пренебрегнат Максим Максимич.

В Кок Терек, на заточение, Н. И. пристигнал няколко месеца преди мен, с жена му го разделили, нея я изпратили в Красноярския край (не по чекистки умисъл, а по меверейска небрежност), тук я прехвърлиха една година по-късно. Домъкна се при сина си и престарялата му майка, заради която ги били тикнали в лагер, — и пристигна едната от дъщерите му, вече на ръба на пълното безумие, но всичко това се случи по-късно. А засега той живееше сам — вече съвсем побелял, но лесноподвижен като младо момче, кльощав, дребен, винаги широко усмихнат, — а толкова ясноок, че само един негов поглед да пропуснеш, после ще те е яд. Срещнахме се в районната болница, където бях настанен с неясна болест, която ме налегна веднага след освобождаването ми (това бяха едногодишни ракови метастази, но още никой не беше ги определил, тъкмо Н. И. пръв заподозря), но не ме лекуваше, срещнахме се като затворник със затворник. А скоро след изписването ми веднъж вървяхме из аула, отбихме се в чайната да пием по една бира, поседяхме, и двамата бекяри: той чака жена си, моята към края на на престоя ми в лагера ме напусна. Тогава Н. И. караше 58-ата си година (в съзвучие с нашия прочут параграф, къде ли не ни преследваше тоя номер!), — аз 35-ата, но в завързалото се помежду ни приятелство имаше нещо юношеско: и в тази наша безсемейност, и в юношеските характери на двама ни, и в усещането за онова ранно прекрасно започване на живота, което завладява освободения арестант, и дори в степната казахстанска пролет с цъфтежа на ароматния джингил и на магарешките тръни — на всичко отгоре първата пролет след смъртта на Сталин, последната пролет на Берия.

Но колкото по-голяма беше възрастта на Николай Иванович от моята, толкова по-голям беше и оптимизмът му: да започваш живота си на 58, когато предишния ти живот все едно че го няма. Всичко е разрушено — а още не си живял!

Аз винаги съм преценявал хората от първата среща, от пръв поглед. Николай Иванович толкова бързо ме очарова, така ми разтвори стегнатите гърди, че бързо реших да му се разкрия — беше първият (и последният) по време на заточението ми. Вечерно време започнахме да ходим извън селището, сядахме на брега на една пресъхнала вада и аз му рецитирах ли, рецитирах от моя стихотворен (а вече и прозаичен) запас, проверявайки доколко ще му хареса. От влизането ми в затвора това беше моят девети слушател, но неочакваната му реакция бе първа: не похвали и не критика, а смайване — как си съсипвам мозъка, носейки в себе си всичко години наред. Аз изобщо не си представях друго хранилище освен моята памет, вече бях свикнал с напрягането й, с вечните повторения, — а той се нае да ме разтовари. И след няколко дена ми подари първото приспособление — поразително по своята простота, обикновеност в най-оскъдната обстановка, затова намиращо се извън подозрение, а на всичко отгоре леснопреносимо: малко шперплатово сандъче за колет, което в големите градове не струва, кажи-речи, нищо, а в заточение няма откъде да го купиш и естествено е заточеникът да го пази, да го използва за прибиране на дреболии, пък и не се и къса от оскъдната мебелировка и пръстения под. А дъното на това сандъче беше двойно, само че шперплатът не се огъваше и единствено ръцете на гинеколог можеха от двете страни да съотнесат чрез опипване, че двете дъна не съвпадат. Освен това две гвоздейчета се оказаха не заковани, а добре натикани. Те бързо се измъкваха с плоски клещи, преграждащата летвичка изпадаше и се отваряше тайната кухина — желаната тъмна дълбочина, стотина кубически сантиметра пространство, хем уж на територията на СССР, ама неконтролирано от съветската власт. Бързо напъхваш, бързо изваждаш, лесно осигуряваш да не мърда и да не шумоли. При моя почерк, издребнял поради необходимостта, този обем ми беше достатъчен, за да запиша произведенията си от петте лагерни години. (В главния текст на „Телето“ написах: „една щастлива чужда мисъл и помощ“, но така, като че ли това е станало след заминаването ми за Ташкент, — пример за изопачаване, целящо да не изложа Николай Иванович на опасност. Откакто ми бе направен този подарък през май 1953-та, постепенно започнах да записвам моите 12 хиляди реда — стихотворенията, поемата, двете пиеси.)

Изпаднах във възторг, почувствах се освободен, кажи-речи, толкова, колкото при излизането ми от лагерната порта! И грееха очите на Н. И., и усмивка разшири побелелите му мустаци и брада: влезе в работа, не отиде на вятъра конспиративната му страст! Голям късмет беше това: в селище, където политическите заточеници са по-малко от четирийсет души, а руснаци няма и десетина, самодеен автор веднага да се натъкне на роден самодеен конспиратор! Не е ли чудо това?

По-късно Н. И. ми измайстори тайно скривалище и в грубата маса. Обемите за криене растяха, достъпността беше бърза, а колко улесни това нелегалното ми писателство: в последната минута преди да тръгна за училище, скривах всичко в усамотената си колиба с малко катинарче, с паянтови черчевета, и отивах за дълги часове съвсем спокойно: нито крадец ще се полакоми, нито агент от комендатурата нищо няма да намери, няма да разбере. И въпреки огромната ми (двойна) училищна натовареност, сега сколасвах всеки ден да надникна в моите листчета, всеки ден да понапиша нещо, а неделен ден — от сутрин до вечер, ако не ме погнеха на колхозна работа, — и не прахосвах всеки месец по една седмица за преговор и ново заучаване. Вече можех и да дообработвам текстовете си: виждах ги с несвикнали очи и не се страхувах, че промените ще подкопаят паметта ми.

Помощта на Николай Иванович през най-самотните минути от моя разгромен съсипан живот и съчувствието на пристигналата през есента Елена Александровна бяха поток от топлина и светлина, които ми замениха цялото останало човечество, от което се криех. Е. А. пристигна, а аз очаквах разрешение да замина — за раковия диспансер, почти сигурен, че ще умра. Сурово беше познанството ни и толкови делово си говорехме за скорошната ми смърт и как да се разпоредят те с имуществото ми. Реших да не оставям ръкописи в дома им, за да си нямат главоболия, но в моя двор зарових бутилка с лагерната ми поема и пиесата и единствен Н. И. знаеше мястото. От ташкентската ракова клиника (по-късно от Торфопродукт, после и от Рязан) им пишех чести, обилни, сочни писма, каквито след това никога през живота си не съм писал.

И двамата Зубови спадаха към онази по-добра половина от човечеството, която до гроб няма да забрави престоя си в лагера и го смята за висш урок по живот и мъдрост. Това ме накара да ги възприемам като роднини, а по възраст (Н. И. беше малко по-млад от покойния ми баща), кажи-речи, като родители, а и не на всеки човек с неговите родители не му е толкова интересно и весело, както на мен ми беше с тях, — все едно дали си кореспондирахме с бележчици в кучешки гердан (кученцето много интелигентно тичаше между къщите ни), дали ходехме заедно в селското кино или седяхме в тяхната глинена беседка на края на голата степ. И по-откровено, отколкото сега е прието с родители, заедно се вайкахме, че не бива да се женя заради ръкописите си, и прехвърляхме няма ли начин все пак да се намери някоя.

Когато през пролетта на 1954-та бях награден с оздравяване и в радостен полет написах „Република на труда“, имах предвид почти само тях и тъкмо на тях, на тия стари затворници и благословени мои приятели, исках да я прочета. Но четенето също не беше проста работа, те не са сами вкъщи, дъщеря им е опасна, а и къщурката им беше свряна между съседските, а аз исках с цяло гърло и да изпълнявам всички роли. Докато моята колиба беше добре разположена, от нея се вижаше всичко на 100 метра околовръст. Пиесата обаче беше огромна, един път и половина по-голяма, отколкото остана сега, четенето с антрактите щеше да отнеме пет часа, да стоят у дома толкова дълго денем — на съседите и комендатурата ще им се стори подозрително, а и на работа трябва да ходят, и домакинството иска време. И така, нямаше друг изход, освен да дойдат, когато се стъмни, и да останат цяла нощ. Нощта беше задушна, както е редно в края на юни, и тържествено лунна, каквито са само в степния простор. А прозорците трябваше да държим затворени, за да не се разнасят звуците, и по този начин оставихме всичкия въздух отвън, а седяхме в горещ задух и чувахме свиренето на газената лампа. През антрактите проветрявахме и аз излизах навън да огледам местността — не се ли е промъкнал някой? не ни ли подслушват? Но край колибата ми лежеха кучетата на Зубови, щяха да се разлаят. През тази нощ пред нас се изправи лагерният живот в цялата му ярка жестокост — усещането, което светът ще изпита след 20 години от „Архипелага“, а ние — през оная нощ. Излязохме след представлението — все същата необятна светлина, огряла цялата степ, само че луната беше се прехвърлила от другата страна, селото отдавна спеше, вече падаше предутринна мъглица и гледката ставаше още по-фантастична. Зубови бяха потресени — може би и защото за пръв път сериозно повярваха в мен и споделиха: ей тук, в тази колиба, се готви нещо зашеметяващо. И петдесетгодишната Елена Александровна, подпирайки се на ръката на своя близо шейсетгодишен мъж, каза: „И колко младежко е чувството ни! Имам усещането, че сме на върха на живота!“

Нас, политзатворниците, животът не ни глезеше с върхове.

Щом с Николай Иванович започнахме на „свободна“ служба да изкарваме пари вече не от лагерен мащаб, ние като две възмъжали момчета осъществихме отдавнашната си мечта: купихме си по един фотоапарат. (Това го извършихме след солидна подготовка, първо изучихме теорията, по книга. Н. И. много скоро написа на завод „Смена“ критичните си забележки за конструкцията на апарата.) Сладостта на тоя занаят обаче вече не можеше да засенчи, а само развиваше конспиративната ни мисъл: как да впрегнем и фотографията да ни служи. Изучихме по учебника техниката на репродуцирането, по време на лечебните ми пътувания до Ташкент набавях нестандартни химикали — и се научихме да преснемаме отлично. Недостроеният кирпичен сайвант, само стени без покрив, ме прикриваше от вятъра и от съседските очи: щом настъпеше рядкото за Казахстан навъсено време, бързах да ида там, монтирах преносимото си устройство и, дебнейки постоянното осветление (разпръснат ли се облаците, заръми ли дъжд — прекъсвай), бързах да фотографирам мъничките си ръкописни листчета (най-голямото беше 13 х 18 сантиметра). Но цялата главна прецизна работа предстоеше на Николай Иванович: да свали подвързията ня случайна английска книга, в двете корици да направи скривалища за по един плик, в пликовете да закрепи ивици от по четири кадъра, хем на няколко пласта, — и да залепи всичко по такъв начин, че книгата да изглежда като току-що изнесена от книжарницата! Сигурно това беше най-сложната подвързваческа работа, която Н. И. бе вършил през живота си, но да й се не нагледаш! (Тревожеше ни само, че от сребърните соли картонените подвързии ставаха по-тежки от очакваното.) Сега оставаше само да издиря онзи благороден западен турист, който се разхожда някъде из Москва и ще рискува да вземе криминалната книга от забързаните ръце на случаен минувач… Такъв турист не се намери, после аз преправих текстовете, бяха остарели. Запазих книгата като спомен за изумителната работа на Н.И., но в момента на провала през 1965-а я изгорих. Тя обаче и досега ми стои пред очите. Това бяха пиесите на Бърнард Шоу на английски, но съветско издание.

Колкото и да се канехме със Зубови да живеем в Кок Терек вечно, както ни беше вписано, през пролетта на 1956-а изобщо премахнаха политическите заточения и аз отпътувах незабавно. А те обаче останаха — макар и не като пленници на МВД (Министерство на вътрешните работи. — Бел. пр.), но поради битови спънки: трудно им бе да се наканят, силите им намаляваха, пък и майка му беше болна; пък и безумната дъщеря, бродейки беззащитно из Кок Терек, забременя, май от председателя на селсъвета, роди и теслими на Зубови едно казахче, след което потъна завинаги в лудницата. (Поразителна наследственост: макар че израсна в руско семейство и напусна Казахстан още като пеленаче, без никой да го е учил и без да е имало пример за подражание, момчето си избираше като любима поза кръстосаните по мюсюлмански крака.) Другата дъщеря една година по-късно се хвърли в движение от московска мотриса.

Толкова лека и удобна за превозване беше скривалищната техника на Н. И., че той ми я изпрати по пощата след моето заминаване за Средна Русия, за Торфопродукт, и аз имах вече три такива сандъчета за колети, които дълги години още ми служиха, и дори непосредствено преди екстернирането ми от СССР още прибягвах към тях от време на време. А когато се прехвърлих в Рязан (отново се събрах с първата си жена Наталия Решетовская, вече изкарала дотогава 6-годишен брак с друг мъж, — погрешна стъпка, която по-късно ни излезе през носа и на двамата), и там при наличието на пишеща машина пазените обеми отведнъж нараснаха — 3–4 екземпляра от всяко произведение, — дотрябваха ми нови скривалища, но Н. И. дотам беше изострил погледа ми, че взеха да ми хрумват добри идеи: ту да направя двоен таван на гардероба, ту да натикам ръкописи във вътрешния обем на все едно тежкия радиограмофон.

Колко хубаво ни изглеждаше мястото, където ни интернираха (докато беше безнадеждно-безизходно, вече толкова бяхме го обикнали!), и колко избледня то, когато ни бе подарена свободата и всички си заминаваха ли, заминаваха. За Зубови вече нямаше връщане в Краймосковието („Билети за страната на миналото не се продават!“ — любимата печална поговорка на Н. И. след лагерния опит). Щом е тъй, дали да не заминем за Крим? — предлагала Е. А.: в Симферопол били минали щастливите й младини и целият Крим за нея бил скъп спомен. При съветските порядки за всеки човек е трудно да се пресели някъде — тежат му топузи, а закъде е бившият политзатворник — на всичко отгоре нереабилитиран?

(Все не можели да им простят краткия подслон, даден на дезертьор.) Политзатворника изобщо никъде не искат да го приемат. Дълга кореспонденция, запитвания — най-сетне се съгласили да назначат доктор Зубов в Ак Джамия (сега Черноморское) — затънтено селище в северозападния гол Крим. През 1958-а си стегнали багажа и потеглили въпреки всички премеждия. От Крим, който се влага в тази дума и който помнела Елена Александровна, там нямало, кажи-речи, нищо; наоколо — пустинна степ, както и в Кок Терек, сходна беше дори пустинната опърленост на местността (веднъж се пошегувах: „Кок Терек, където комсомолците издълбали море“, но разбрах, че съм ги засегнал), за сметка на това гладък плаж, истинска черноморска вода, а най-важното, близо до къщата им — пейка с изглед към залива и съпрузите, хванати подръка, всяка вечер отиваха там да гледат залезите. Със своето смайващо умение да излъчват щастие от самите себе си и да са доволни от онова, кажи-речи, нищо, което имаха, Зубови преценили, че мястото е щастливо за тях и чак до смъртта си не го напуснаха. Е. А. рано за своите години губеше ли, губеше подвижността си, а сега — непрекъснато е на легло, вече не стига и до онази пейка. Умееха да живеят — вътрешен живот, двамката под тих покрив, с вечерна музика, с писане на писма до приятели — и това си им беше техният свят.

С пишещата машина се появиха втори екземпляри от всичките ми произведения и възникна смисъл да ги пазя разсредоточено. И редно беше да не обременявам повече старците — но нямах по-близки и по-доверени хора. През 1959-и им занесох от Рязан всичките си пиеси, лагерната поема и „Кръг първи“ (96-те глави), който тогава ми изглеждаше вече готов. И отново Н. И. измайстори двойни дъна, двойни стени в грубата си кухненска мебел — и изпокри нещата ми.

От Рязан продължих да си кореспондирам с тях сърдечно — но подробно само дотолкова, доколкото го разрешаваше подцензурността. Когато Твардовски призна моя „Денисович“, най ми се дощя да разкажа за това тъкмо на Зубови. Но всички нюанси не се побираха в писмото. А когато преди Великден 1962-ра довърших следващото преписване на машина на „Кръга“, хукнах с единия екземпляр към Крим. Там в познатата ми обстановка, край подобна кръгла маса, както едно време заразказвах на любимите ми старци за невероятните новомировски събития, докато Е. А. скубеше заклания за празничната трапеза петел, с пера в ръката се вцепеняваше от смайване — и тъкмо защото толкова познато се повтаряха нашите коктерекски уютни разговорки между трима ни, само че сега с електричество, аз самият с цялата му острота, май за пръв път, осъзнах това чудо: ами че ние никога нищо не бяхме се надявали да видим отпечатано, докато сме живи! А не се знае и — ще бъде ли…

Другаде няма да намеря сгода: докато се готвех за какви ли не сътресения при публикуването на „Денисович“, същата пролет направих още три пълни фотокопия на всичко написано от мен дотогава. И под формата на лятно пътешествие с жена ми тръгнах да ги разнасям по приятели от лагера. Идното — на несравнимия ми топъл съкилийник Николай Андреевич Семьонов, с когото заедно съчинявахме на бутирските нарове „Усмивката на Буда“ (в „Кръга“ — Потапов), край Пермската ВЕЦ. Той ги прие и честно ги пазеше, докато после не ги изгорих лично. Второто — край Кизел, на лагерния герой Павел Баранюк (в „Пленници“ и в „Танковете“ — Павел Гай). Докато пътувах натам, не разбирах, че до Павел ще мога да се добера само с коли на МВД и че самият той е станал нещо като лагерен надзирател, но не го признаваше в писмата си; тази загуба е рана, до ден днешен необяснима, но разбираема: така са го притиснали след нашия екибастузки бунт. С капсулата с ленти в джоба като с бомба цял ден се въртях из Кизел — една от гулаговските столици, за да не би някак случайно по подозрение, при някакво нарушение да ме приберат многобройните тук патрули. Изобщо не стигнах до Павел и добре че така стана. Третото — в Екатеринбург, на Юрий Василиевич Карбе, благороден, винаги невъзмутим екибастузки другар, на когото имах вяра. Той също ги прие и също честно ги пази някъде в гората, заровени. През май 1968-а починал, едва ли не в един и същи ден с Арнхолд Сузи (и двамата бяха сърдечноболни, а през ония дни имало някакви слънчеви явления). И сега направи засечка паметта ми: дали той ми е върнал всичко и съм го унищожил, или онази лента до ден днешен е в уралската гора.

С отпечатването на „Денисович“ кръгът на моята кореспонденция, на познанствата ми, на задълженията ми и на събирането на материали нарасна експлозивно, съответно — и вниманието към мен на Зоркия зъркел, и все по-рядко можех да седна за подробни писма до Зубови, все по-малко неща да изразя в тях. Винаги, откакто се помня, съм вършил работа поне за пет души, но преди да се покажа на повърхността, още ми оставаха малки затишия за писма, за разговори. Сега те се изчерпаха. Вярно, през лятото на 1964-та Николай Иванович пристигна да сподели с нас с жена ми първото си пътешествие с неговия автомобил — от Москва до Естония. Всичко отново беше близко и ясно. Но той пак потъна в селището си — а то бе превърнато в „забранена зона“ (рейд на военноморския флот), получаваше се интерниране ниопаки: за да стигна до тях, сега трябваше да вземам пропуск от моето областно МВД. А самите Зубови все по-малко се движеха, Елена Александровна бе прикована към леглото си, Николай Иванович поради своето развиващо се оглушаване не можеше да слуша западните радиостанции. Двамата се бяха затворили в своя статичен свят, задълбаваха се в класиците, а от новото следяха само онова, което стигаше до тях, не винаги най-доброто. Опитът и темповете ни се раздалечаваха, подцензурната кореспонденция ставаше почти безсмислена: намеците не се долавяха, тълкуваха се неправилно.

През октомври 1964-та, през нощта, когато се научили за свалянето на Хрушчов, Зубови изгорили всичко мое, което пазеха, и ми съобщиха това с кодова фраза в писмо. Такава си ни беше уговорката: ако според тях възникне сериозна опасност — имат правото да изгорят всичко. Тогава не само на тях им се е струвало, че до няколко дена ще започне всеобщ разгром. През същите тия дни и по същата причина изпратих неоставената в Кизел ролка с филмчета на Запад (по В. Л. Андреев) и не се засегнах кой знае колко от тяхната клада: сега имах достатъчно екземпляри. Но така се случи, че от „Пирът на победителите“, единия от двата, ми остана единствен машинописен екземпляр.

След още една година при провала на архива у Теуш това даде сериозно отражение: останах без нито един ред от „Пирът на победителите“. Наистина, бяха го издали за служебно ползване в ЦК, може за бъдещето да оцелее при тях, но ми стана криво, че сега за мен „Пирът“ е загубен. През 1966-а се срещнахме с Николай Иванич в Симферопол, у тях не можех да отида. Попитах го всичко ли са изгорили, наистина ли всичко? Той ми отговори уверено. Единственото, което случайно бе оцеляло, се оказа ранният вариант на „Кръга“ и сега го изгорихме двамата в Симферопол, в печката. И през 1969 година Н. И. пристигна в Москва, дойде за Коледа, — пак същото, вече не се съмнявах, че съм се разделил с „Пира“ завинаги. А през 1970-а в едно негово писмо прочетох някаква неразбираема фраза, — че трябвало да посетя в Москва негова възрастна отдавнашна позната, но аз не се договедих (бяхме загубили коктерекската си нагласа, когато толкова лесно се разбирахме помежду си и ни учудваше тъпотията на свободните адресати; дългата разлъка бе въвела тъпотията и между нас). И не се наканих. През пролетта на 1971-ва Н. Решетовская, с която вече бяхме се разделили, си изкара в МВД пропуск и се отбила за няколко дена у Зубови да им погостува. Аз самият в писмо бях помолил Зубови да я посрещнат, като разчитах на тяхното смекчаващо благородно влияние. Тогава не можех да допусна в чии ръце ще бъде тласната бившата ми съпруга от нашия развод: че тя много скоро ще стане, че вече е станала за мен по-опасна от всеки шпионин — и защото е съгласна на всякакви съюзници срещу мен, и защото знае много тайни. Преди всичко тя взела от Зубови почти всичките ми писма до тях, тъкмо от онези години, когато беше ме изоставила — трябвали й, за да запълни празнотата в нейните мемоари. И пак на нея, също без да разбира в коя посока се движи тя, Н. И. й доверил да ми предаде тайната история и й продиктувал адреса.

Излезе, че внучето му, казахчето от Кок Терек, от безумната дъщеря, отгледано с големи мъки от старците, вече навършило 13 години, изостанало в развитието си и необикновено злобно, по време на краткото си завръщане от интерната за трудни деца (колко ли зор са видели, докато го настанят там! колко има да се кланяш и да умоляваш), след като се скарало със старците (заканвало се да ги убие, вече не за пръв път), в пристъп на злоба не се сдържало да разкаже на една съседка, че „старците са му в ръцете“, че тайно „държат антисъветска книжнина“ в мебелите, а то я е открило! Какво ли е щяло да стане със Зубови, ако момчето беше сколасало да направи донос — дори само изгонването им от селището на военноморската база, това най-меко и най-малко наказание, при тяхното състояние все едно щяло да представлява разгром. Но съседката веднага обадила на Н. И., той се втурнал — и открил една забравена от него пратка — и в нея „Републиката на труда“, „Пирът на победителите“ и други дреболии. Веднага ги прибрал на друго място. Внукът му открил изчезването, кълнял и лудеел. А Н. И. вече знаеше, че „Пирът“ трябва да се пази, — но сега е опасно да го държи в дома си, току-виж внукът му направи донос! И не знаел как да ми съобщи, нито можел да тръгне на път. И безстрашно го държал още няколко месеца! Толкова дълго се проточило, вече не му била по силите конспирацията, така весело започната в Кок Терек преди 17 години.

През лятото на 1970-а в Черноморское пристигнали на почивка познати на негови познати — на същия онзи латинист и античен историк Доватур — аспирантката Ирина Валеряновна и мъжът й Анатолий Яковлевич Куклин, съвсем млади хора, с малката им дъщеричка. Веднага атмосферата на душевна топлота, която винаги обкръжаваше Зубови като ореол, обгърнала и това младо семейство още от първото му пристигане тук и от първия ден на познанството. И сега с пълно доверие Николай Иванович им дал намерените мои ръкописи, за да ми ги върнат при удобен случай, а ако положението се напече — да ги унищожат. Поради естеството на съветския транспорт и бит от прекия влак Крим — Ленинград не можело да слязат в Москва. А когато Ирина веднъж била в Москва, изпратила ми бележка по Ростропович, но тя беше написана толкова мъгляво и толкова много хора се натискаха да се срещнат с мен за глупости, че не се откъснах от работата си, не й отговорих.

И ето че през юни 1971-ва моята напрегнато враждебна бивша съпруга, правейки си все още сметки да ме върне, веднъж, докато още се понасяхме, ми разказа цялата тази история и адреса. Постарах се да приема адреса с привидно безразличие (когато се завърнах от Ленинград, отговорих на въпроса й, че съм ходил там без никаква полза, че те отдавна са изгорили всичко). А само след два дена вече бях в Ленинград на „Сапьорная“, където в една стара сграда, в занемарения влажен сутерен тия симпатични млади хора цяла година бяха пазили и опазиха взривоопасните ми писания, които с плашещи думи се охулваха навсякъде по лекциите и във вестниците. „Пирът“ отново беше у мен!

Обикнах тия младоци. От съвсем друго поколение („инфантите“ — така ги закодирахме с Люша) бяха дошли те в моята литературна конспирация, която траеше вече четвърт век, и то само за един епизод, само една пиеса да спасят — а няма ли да платят това със съсипване на живота си? Поискаха да ми помагат и занапред; и двамата — историци, и на двамата им е непоносимо да съучастват в казионната лъжа, щеше им се поне с нещо да си прочистят белите дробове. Но, кажи-речи, нищо не свършиха, това беше порив, който надхвърляше техните възможности: скоро след това се роди и втората им дъщеричка, а безизходното мазе си е все същото, и Анатолий боледува, и се претрепва от работа, и пари нямат, — редно е не аз да търся от тях помощ, ами аз да им помагам. Последното, което чух преди екстернирането ми, беше, че са започнали да го тормозят в службата му, макар че това можеше и да не е свързано с мен.

А може да е било и заради мен. Специалната ми връзка с Н. И. беше разкрита най-малкото от Решетовская: тя побърза, още докато съм жив, да публикува спомени за мен и не пощади, открито отпечата (през 1972-ра, във „Вече“), че Зубови са били най-близките ми хора по време на заточението, че са чели всичките ми лагерни произведения и са укривали „Кръга“! А и аз продължавах да си кореспондирам открито с тях по пощата, дори през последната година им изпращах колети. (Веднъж Николай Иванович ми изпрати един мил човек, той е между моите 227 разказвачи на „Архипелага“, Андрей Дмитриевич Голядкин, — с писмо, заобикаляйки пощата. А по-късно А. Д. стана шафер на венчавката ни с Аля — така и Н. И. косвено присъстваше в ролята на кум, която не бе можал да изпълни през целия си живот.) Поради безпаричие Куклини две-три лета не ходили в Черноморское. Но през 1974-та, вече след изгонването ми, отишли.

Отишли и през есента донесли следната новина (тя стигна до мен през зимата в Швейцария): през нощта на арестуването ми у Зубови дошли чекисти да извършат обиск. О, злобари, кога ще ни оставите на мира? Подробности не знам, но много лесно си представих всичко: тропането на вратата и тревогата на измъченото арестантско сърце, безпомощната старост, наметнатите халати, Н. И. е почти напълно глух, докога ще продължава това — 40 години — 50 години — 60 години — все същите чекисти, все същите обиски?! Въпроси за Солженицин. Какво написано от него криете? Претърсват, вземат всички писма (и онези няколко от коктерекското време, непредадени на Решетовская, най-интимните), сред тях и получени „по втория начин“, разбира се, и може би благодарността ми за „Пира“, но най-вероятно е получените „по втория начин“ да са били изгорени…).

Веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…

И с какво мога да ги защитя? Как да ги спася? Да призовавам западното обществено мнение? То вече е изморено от чуждата мъка.

А чекистите може да са били подочули и за двойните стени, може да са проверявали и мебелите, и подовете? През ония дни не само у Зубови — по разни далечни провинциални места търсели те моето „главно“ скривалище (не знам защо били преценили, че пазя всичко в провинцията). Сгрешили са: главното ми скривалище вече беше в Цюрих, в огнеупорната каса. Тръгнали си с празни ръце, само изтормозили старците.

Но може това да е било последното сътресение в живота им. Няколко години преди това била погребана своенравната свекърва. Двете дъщери починали. Син — хем имаха, хем нямаха. Единствената сестра на Е. А. живеела в Крим, но се преселила другаде. Винаги радушни към младежта, не им било писано да оставят пряко свое потомство. Вероятно Н. И. всяка пролет продължава да води своя кратък курс с дссетокласничките, за да не си осакатяват живота. И от време на време го викат в родилния дом да помага. А през цялото останало време домакинства и се грижи за Е. А., която почти не става от леглото.

Живели са и те! — по затвори, по лагери, в заточение, живели са! — но вече и на тоя живот му се вижда краят.

Седнах да пиша тия страници и всички повиквани от паметта ми мои съратници, сътрудници, помощници, почти всичките все още живи и застрашени, ме обграждат като топли сенки, виждам очите им и се заслушвам в гласовете им — по-внимателно, отколкото в разгара на сражението.

Незнайни, те рискуваха всичко, дори хорско признание не получаваха насреща си, онова признание, което ни облекчава и гибелта. И отпечатването на тия очерци за мнозина ще дойде вече посмъртно.

Как се обърнаха нещата: аз оцелях, а мнозина от тях още са под брадвата.

Имам предчувствието, вярвам, че пак ще се завърна в Русия. Но кои ли от тях вече няма да заваря?

(И горкия Николай Иванович го издирил и отново измъчвал ментарджията Ржезач за гебисткото си книжле. (Бел. от 1978 г.)

А през 1984-та чух, че и двамата Зубови се починали. Лека им пръст! (Бел. от 1986 г.))