Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (16) (Очерци от литературния живот)

5
ЕЛИЗАВЕТА ДЕНИСОВНА ВОРОНЯНСКАЯ

След появата на „Иван Денисович“ в печата потокът от писма до мен беше толкова голям и настойчив, че ако бях му се отдал, ако бях започнал да отговарям подред — нямаше да ми остане нито време, нито своя вътрешна линия и писателя вече го няма. Тъкмо защото се държах за линията си, аз се опазих от тази опасност. Но се стараех да не загубя всичко плодоносно, което се съдържаше в тия писма — понякога „по втория начин“ от лагерите, понякога на 16 измачкани страници с блед молив. А в писмата проличаваше и още една жилка, от която също много се нуждаех, — жилката на безкористната готовност за помощ. Веднага след хрушчовското „чудо“ за съветските граждани беше безопасно да ми пишат, да ми съчувстват, да ме хвалят, да ми благодарят или да ми предлагат помощ, но измежду стотиците повърхностни, случайни, та дори и фалшиви писма — същинските се познаваха по чистотата на тона им. По такива писма излових неколцина свои бъдещи Невидими, сред тях и Елизавета Денисовна.

Още в първото й писмо (а тя много хубаво ги пишеше) пролича размахът на разкаянието й за миналото — разкаяние на душа, която не е препатила в лагерите. Дотогава тя беше преживяла 56-годишен най-обикновен съветски живот: не участвала в злодействата, но и не се опълчвала срещу тях, гласувала послушно, когато се налагало, понякога поради остротата на присмехулния си ум разбирайки измамата, понякога, поради равнодушното течение на общия живот, без да разбира. Тя изобщо не притежаваше никаква собствена обществена непримиримост, вълната на терора не бе засегнала дотогавашния й живот, — но благодарение на характера й, увличащ като ураган, XXII конгрес и „Иван Денисович“ (неин брат по бащино име!) я тласнали неудържимо към разкаяние пред народа (макар че самата тя била първата образована в рода си), непочтителност към партията и омраза към КГБ. Но била не от онези, които правят епохата, а които се правят от нея — само че много по-надълбоко и с много по-голям замах. Обратът по онова време беше обхванал цялото общество — мнозина само до средата и с връщане назад, и с тъпчене на едно място, а тя от 1962 година не се отклони от тази посока чак до своята смърт, като негодуванието й към потисниците, а и към Основоположниците вече не знаеше граници — а тя се просвещаваше в движение и в значителна степен — и от моите книги. В писмата си (изпращани „по втория начин“) тя се изразяваше едва ли не по-рязко от всички ни, така че беше опасно дори да ги пазиш. (А в нашия кръг беше твърдо уговорено: всички получени „по втория начин“ писма незабавно да се изгарят.) Не я мързеше да прави извадки, да ги преписва на машина, да ги дава на приятели, да ми изпраща разни коварно-опасни пасажи от Основоположниците. И в това нейно упорство против стъписалата се, а после повторно засталиняваща се епоха я водеше не толкова интелектът й, а чувството. Един от любимите й цитати беше:

Безразсъдно — да обичам,

и до корен — да сека.

 

С такава решителност тя и се възхищаваше, с такава и се отричаше от възхищението.

Този силен стремеж, този порив веднага дори не към помощ, а направо към служене пролича още в първото й писмо. Отговорих й, започнахме да си кореспондираме. И през лятото на 1963-та стана и запознаването ни — от самото начало в широки жестове и бурни тонове. Помолих я още през зимата да преглежда редки издания от 20-те години, да подбира щрихи от епохата и битови факти за бъдещия „Р-17“. (Бързах и кроях гигантски планове за новата си книги, събирах материали за двайсетте Възела наведнъж, без да си представям, че цял един живот не може да стигне за такова нещо.) Тя доста добре се справи с тази работа: прерови безброй печатни страници и насъбра характерни детайли; притежаваше и художествен вкус, и особено изострено чувство за анекдотичното. А следващото лято в чифлика край Миру заедно с нас тракаше на машина „Кръга“. Дотогава беше служила като директор на геологическата библиотека на „Мойка“. За да ми бъде полезна, бързо, лесно и добре се научи да пише на машина, с което никога дотогава не беше се занимавала. А измежду първите й работи за самиздат бяха моите „Ситнежи“, към които тя на бърза ръка самоволно добавила и „Молитвата“, макар че бях й я дал само за прочит. От безгрижните ръце на Е. Д. „Молитвата“ изхвръкна за световна публикация — и това беше първото предупреждение за мен, което не осъзнах.

Както казваше тя, заради своя холеричен характер не можала да си уреди живота, не се омъжила за любимия си и цял живот била самотница на всичко отгоре. Заради щръкналата си брадичка и големия си остър нос беше и грозничка. Но с искрящите си разговори, с шегите, с изблиците си на хумор и гняв, с поривите си към движение, към гощавки тя забулваше всичко това, изглеждаше дори млада за годините си. Най-обичаше музиката, умееше да не пропуска най-добрите ленинградски концерти, вършееше из Ленинград, за да открие по крайните кина филми, където дирижира Караян (такива не се пускаха по централните). Не е преувеличавала, когато е писала: „Музиката и достойните хора са опората ми в живота. След хубава музика усещам как струпеите от сърцето ми сякаш се откъртват.“ (Толкова пророчески съвпадна: Е. Д. набави за двамата с жена ми билети за Моцартовия „Реквием“ в Капелата, седя с нас, слушаше просълзена. И пак тя ни подари „Реквиема“ на Верди.) Поклонничка на Шостакович до самозабрава („ако ме допуснеше — щях да му мия пода и галошите“), тя раздели това чувство между него и мен, но много внимаваше първото да не бъде изместено и с болка възприемаше новините за жалкото обществено поведение на нейния кумир. („Както Иван Карамазов с дявола, така и аз с Шостакович — не мога да се сместя. Сложното е, че той хем им се отдаде, хем в същото време е единственият, който ги прокле в музика.“) Неуморно четеше на английски, макар и с речник, и невъзмутимо редуваше Агата Кристи с Джойс. Обичаше да чете мъдреци от разни времена и да прави афористични извадки за себе си. Също така неуморно преписваше и цели абзаци в писма до приятели: „Да се обяснява сътворяването на света с игра на случайността е също толкова наивно, както да кажем, че симфониите на Бетовен са случайно озовали се на хартията точки.“ (Това не значеше, че е станала вярваща.) Възхищаваше се от Набоков, не й дотягаше да го защитава от упреци. Цитираното остроумие беше изпъстрено с нейно собствено, и то висококачествено. Докато не я налегнаха сума болести, писмата й бяха весели, дори бляскави. В нашия тесен кръг започнахме да я наричаме „Queen Elizabeth“, а съкратено — Q, (Кю).

Естествено, в нормален свободен свят, когато си подбираш платени сътрудници по деловия принцип, няма да се спреш на толкова вятърничава, буйна и необуздана натура. Но вмоята полунелегалност, когато не вземах хората на служба, а ги приемах за приятели, за доброволни ентусиазирани помощници, не избягнах да й се доверя дълбоко. (А и нямаше да се разкайвам днес — ако не беше страховитата й смърт. При прекалено придирчив подбор би трябвало да се обрека почти на самота.

Нашата Кю живееше близо до „Разезжая“, на улица „Роменская“, — но в каква сграда! Още стълбището, мрачно-сиво, олющено, мръсно, тъмно, беше се запазило до наши дни от Петербург на Достоевски. Звънецът беше не електрически, не бял бутон, ами в тъмната врата от пробит отвор стърчеше като примка груб дебел тел — дърпате го и някъде далеч се обажда заканително звънче. Отместваше се тежкото зъбчато резе. Който и да отвореше — самата Е. Д. (очаквайки ме в уреченото време) или някой от съседите, — и от другите врати непременно се подаваха някакви издължени, разкривени, съвсем недоброжелателни лица. „Неандерталците“, „троглодитите“ — наричаше Кю съседите си, чиито четири различни стайчета излизаха в начупения тесен коридор, без прозорче, вечно осмърдян от наредените там примуси, от занемарената кухня и канализацията. Цялото жилище приличаше на неандерталска пещера. И чак след като затвореше вратата на ждреловидната дълга стая на Кю, сепвайки се всеки път от страничното огледало, поразяващо като удар с фалшивата си удвоена дълбочина, човек можеше с радиограмофона — Кю имаше много чудесни плочи — да се звукоизолира от всички „неандерталци“, които се чуваха през тънките стенички.

И все едно, когато капнех от обикаляне из някогашния Потроград, аз обичах да идвам в тази стая-ждрело, да потъвам в продъненото старо кресло, да слушам прекрасната музика, да похапна, да си пийна чай, да прегледам приготвените материали, да се поразвеселя от смяната на възхищенията и негодуванията на Кю по всякакви поводи. И нито мрачността на къщата, нито стълбището или жилището нещо ми предсказваха — бях свикнал с какви ли не коптори, — не знам дали са предсказвали и на Кю.

Кю ме запозна с И. Н. Медведева-Томашевская, тя беше нейна състудентка от Института по история на изкуствата. А аз я запознавах ту с Е. Г. и Е. Ф. Еткинд (Екатерина Фьодоровна направи много добрини на Кю — посещаваше я, когато боледуваше, помагаше й с намирането на лекари, подслоняваше я във вилата си), ту с бившата ми рязанска ученичка Лиза Шиповалникова (те много другаруваха няколко години, Лиза при пътуванията си до Москва и Рязан ни беше и свръзка), ту с Л. А. Самутин; с него тя установи трайно приятелство, само че отразило се зле и на двамата: в края на краищата това познанство се оказа пагубно и за нея, и за него. А на всички тя беше сърдечно вярна и на мен — най-много. Пламенната непредпазливост на Кю я увлякла (никой измежду нас не го знаеше) не знам от коя година да си води дневник за срещите, за работата си, за получените „по втория начин“ (и подлежищи на изгаряне) писма — дневник на конспиратор! то бива, бива, ама… И същият полет на фантастичната романтика — да стане пазителка за историята, иначе всичко може да пропадне и да се забрави, — й вдъхнал по-късно фаталното решение да не изгори своя междинен екземпляр на „Архипелага“, както беше длъжна да постъпи.

През февруари 1967-а, на връщане от Естония, дадох на Кю моя гъсто натракан екземпляр от „Архипелага“, единия от двата, за по-просторно преписване: да се разкрие възможност за допълнително коригиране и дооправяне на текста. И в стаичката си, затисната от гардеробите и стените, във враждебната комунална квартира, достъпна за лесно залавяне, ако я заподозрат, — вярно, тогава тя вече беше пенсионерка и за това прекарваше повече време вкъщи, — на масата, на която се хранеше, друга нямаше, Кю благополучно начаткала хиляда и петстотинте страници — хем в три екземпляра. По такъв именно екземпляр по-късно направих последната коректура.

Към тази книга още от запознаването ни през ония дни (и чак до смъртта й) Кю се отнасяше хипнотично, с преклонение и ужас — сякаш е усещала фаталната си връзка с нея, различавала я е от другите ми книги. Но тъкмо превъзходните степени, в които тя се изразяваше за тази книга, не я спрели да сподели новината за нея и дори страниците й с близките си приятелки — о, само с една-две! Поради поразителната теснотия — дали на целия свят, дали само на руския интелигентски — това изтичане при две ленинградчанки мигновено станало известно (чрез Нина Пахтусова) на една от московските ни приятелки, и то не далечна, а много близка, на великолепната Царкиня (Наталия Владимировна Кинд).

Тя на нас, и така Кю беше „спипана“, преди слухът и ръкописъьт да се разпространят по-нататък.

Но и от тази случка не си извлякох сериозна поука, ограничих се с престорено-сурови упреци: нали всичко бе завършило толкова благополучно, толкова мило, толкова комично. В нашия кръг дори не се обсъждаше въпросът: дали да не отстраним Кю от работа и от всичките ни тайни.

При на пръв поглед „широкото“ (после все по-тясно) съчувствие на обществото към мен — ние, работещите в самата сърцевина, винаги бяхме по-малко от десет души, сред които, в центъра на координацията — Люша Чуковская. А работата беше изнурително много и все с игра на „криеница“: не винаги донасяй, не където и да е оставяй, не от всеки телефон се обаждай, не под всеки таван говори, и преписаното не дръж у себе си, и индигото изгаряй, а кореспонденцията само по хора, по пощата не бива. Душевната преданост към делото ми се струваше най-важното качество, какво да се заяждам за странични недостатъци.

През пролетта на 1968-а, когато много ме пришпорваше започналото на Запад издаване на моите романи, а последното редактиране на „Архипелага“ беше към края си, за ускоряване решихме да се съберем в Рождество с три машинописки (Люша, Кю и жена ми Наташа) с две пишещи машини — и да довършим работата щурмовашки. Точно така направихме: за 35 дена, до първите дни на юни (прииждането на курортистите), денем, без да отваряме прозорците за проветряване на влажната стая — че да не се разнася тракането на пишещите машини, — направихме окончателния препис на „Архипелага“. (И в деня на завършването Н. И. Столярова доприпка да ни каже, че на Запад е излязъл на руски „Кръгът“, а на мен да ми прошепне, че се наемат да прехвърлят лентата с „Архипелага“ след една седмица, по Петдесетница. На висока невидима камбанария биеше нашият часовник.)

След онзи майски щурм сътрудничеството ни с Кю взе да намалява — естествено, от само себе си: бях изработил всичките си книги, изискващи обилен машинопис, спешно размножаване, и бях преминал към „Червеното колело“. През опия години заглъхна и се затрудни връзката ми с всички ленинградчани. След като се настаних у Ростропович, рядко прескачах до Ленинград, за кратко, вече не за седене в библиотеките и за хойкане из целия град както едно време, а още веднъж за по-добро оглеждане да обиколя тичешком някои петроградски места на действието за „Март“ и да извърша неотложно анкетиране на знаещи хора. А Кю продължаваше да иска закачливо още и още работа. След нейното пенсиониране придобитото умение да пише на машина й помагаше да изкарва по някоя рубла. Но тъй като с окуцяването си тя вече през всичките 24 часа на петербургските тъмни дни беше прикована към своето ждрело в неадерталската квартира, разполагаше с много време и искаше „работа за душата“. И още много неща свърши: допълнителното преписване на „Кръг“-96, допълнителното преписване на „Август“. Преписвала глави от ръкописа на И. Н. Томашевская „Бързеят на «Тихият Дон»“. По същото време Люша и Кю намислили да спасят междинния препис на „Алхипелага“, като за целта вмъкнат многобройните корекции от последната редакция и дори вкарат цели глави. Съвсем излишно начинание, вече нямали достатъчно места за укриване, но им било жал да ги унищожават: 3-те излишни екземпляра все някой ден може да дотрябват. Тази работа Кю извършила частично, след това стана ясно, че не ще смогнем, и решихме, за да не оставяме противоречиви текстове, да ги унищожим екземпляр след екземпляр. Само че всички укриватели протакаха и се съпротивляваха: един екземпляр бил скрит чрез О. А. Л., друг заровен близо до вилата на Е. Г. Еткинд, а личният екземпляр на Кю — във вилата на Л. А. Самутин край Луга, и също уж бил заровен. През март 1972-ра бях в Ленинград за последен път и само за първия екземпляр ме увериха, че е унищожен. А вторият и третият бяха цели, макар че отдавна настоявах да се изгорят, и още в момента със собствените си ръце щях да изкопая и изгоря и двата, само че земята беше замръзнала, трябваше да чакам затопляне. Еткинд, както е благоразумен, от време на времо става дързък, такъв си му е характерът, та той рискувал без нужда още една зима, но после, както ми каза, изгорил ръкописа. А Кю още през лятото отказваше, в писмата си ме умоляваше да ги запазим, чак през есента на 1972-ра ми изпрати драматично живописно описание как под капещите жълти и пурпурни листа двамата със Самутин наклали огън и, ридаейки (тя), изгорили скъпоценния машинопис до последния лист… (А в действителност — нищо не е било изгаряно, тя ме излъга.) На драматичното описание на Кю не можеше да не повярва човек. Писах й за утеха, че скоро ще й подаря истински екземпляр. Правех си сметка, че ще издадем „Архипелага“ през пролетта на 1975-а. Но вече се сгъстяваха други срокове.

В писмата от последните години прозираха предчувствията на Кю, тогава още невидими нито за нея, нито за нас (сега се виждат, човек може да ги събере на едно място): „Моля небесата да не се проваля и да не пропадна. За друг завършек се готвя. Повтарям си 66-ия сонет на Шекспир“ ( Зова смъртта…). „Да, не ми се ще да се озова между зъбите на хиената.“ „Тия дни се разходих до Голямата къща, за щастие — по делото на един от геолозите. Уютна къща, мили хора…“ (А май са се вторачвали в нея?)

Тъкмо защото през последните години с Кю вече не вършехме сериозни конспиративни работи и рядко се срещахме, не ме беше грижа доколко предпазлива е тя във външното си поведение. А тя поради неудържимото й люшкане от страха до пълното безгрижие изпращала по пощата на Люша Чуковская твърде остроумни писма, но и с намеци, и със загадъчни подписи като „вашата гледачка на карти“, а следващия път някак другояче. Адресът на Люша беше все едно че моят, писмата се проверяваха старателно и щръкналите ушички не може да не са привлекли вниманието на ГБ. След Нобеловата награда се появи възможност да помагам на приятелите си, по някакъв начин уредих и на Елизавета Денисовна валутен запис: от Франция, но от измислено лице, никакво реално тя не можа да измисли — и може би тоя необичаен запис е привлякъл подозрението към нея. И още един външен случай имаше: явно установили, че Лиза Шиповалникова се среща с Кю, гебистите разпитвали съквартирантите на Лиза за Воронянская, после май всичко се разминало. Но дори и нито един от тия поводи за усъмняване да не беше съществувал (колко просто е да ги съпоставя сега човек) — старите ми помощници можеха да бъдат установени, защото бившата ми жена Н. А. Решетовская беше се сближила с новите си сърдечни приятели от АПН и за тях стана непреградено достъпен нейният архив (и частта от моя, която тя отказваше да ми върне; скоро след това даде на АПН и писмата ми до нея за продажба на Запад). Тя разполагаше със снимки на Кю и на другите — добре, че от толкова години Н. А. не познаваше никого от новите ми помощници. И със Самутин (той горещо застана на нейна страна при нашия развод) Н. А. се срещала доста пъти, вече под прякото наблюдение на гебистите.

ГБ можеше да нанесе удари по различни лица. За начало била избрана Кю като стояща настрана, без име, без защита, а и поради характера си като че ли обещаваща да се зашемети от внезапния удар и обработката. Но ако Кю не беше пазила „унищожения“ екземпляр и не беше си водила дневници — с този арест щяха да се изложат.

Кажи-речи, до 60 години Е. Д. беше запазила подвижността си, веселия си нрав, готовността си всеки миг да тръгне занякъде и като мнозина хора, които почти не са боледували през живота си, се надяваше да живее така и по-нататък. Но през 1965-а заминала за Кавказкото крайбрежие, бодро „припкала“ и неочаквано си счупила крака. И животът й угаснал в това хрущене. С фрактурата — в Ленинград. Мъчително небрежното безчовечно съветско „безплатно“ лекуване. Половин година на легло, после две години куцукане с постоянни болки, анкилоза на деформираната (от неправилното лекуване) става. После кракът й криво-ляво се закрепил, но се появили отоци, сърдечна аритмия, задух. „От всички лечения отслабвам и вътре се усещам като таванско помещение, в което вътрешностите ми до една са прострени като пране на въжета. Като се погледна в огледалото, доисква ми се да си сложа фередже.“ И все пак през последното си лято на 1973-та, с всичките си болести и с недоизлекувания си крак, тя (заедно с приятелката си Нина Пахтусова) пак заминала за Крим и, „подпухнала, задъхваща се“, се катерела по планинските склонове. Тя много обичаше Крим. Но сякаш усещала, че си взема сбогом. През последните седмици край тях се навъртал някакъв подозрителен „Генрих Мойсеевич Гудяков, московски поет от онези, дето не ги печатат“, все й рецитирал Гумильов и свои стихотворения — и Кю канела поета да идва при нея да чете „Кръга“, „Корпуса“, Авторханов. На Нина Пахтусова поетът й изглеждал подозрителен, но Кю разпалено й доказвала, че не бива цял живот на никого да не вярваме. Със същите средства се канела през това лято да просвещава и един… пенсиониран прокурор, неочакван „чичо“ на неочакваната нова съквартирантка. Какво странно настаняване: от това ужасно, подобно на ковчег неблагоустроено жилище от XIX век — на „неандерталците“ работници дали по-добро, а тук на драго сърце се настанила племенницата на прокурора! (Имаше още едно предупреждение, по което не взехме мерки: през пролетта, още преди Крим, при Е. Д. идвали някакви две момичета да й поръчват частна машинописна работа, но фактически взели само образец от шрифта и изчезнали.)

Двете с Пахтусова ги арестували в Ленинград на перона на Московската гара на 4 август, разделили ги, с Пахтусова заминали за дома й да правят обиск, а у Кю вероятно го били направили. От този момент нататък нищо не знаем от самата нея, единствено последното свидетелство: по време на петдневните непрекъснати разпити (от 4 до 9 август, а Елизавета Денисовна може би са я разпитвали и по-нататък, и по-дълго, не знаем) сблъскали Пахтусова с нея веднъж в Голямата къща, в тоалетната, — и тя, отслабнала, с възпалени устни и пламнали очи, прошепнала: „Не упорствай, всичко разказах!“

Нина Пахтусова беше изключително твърд и верен човек, много бродила по време на геологически експедиции близо до островите на Архипелага. Дори се опитваше да ни изработи негова карта и тази започната карта също попаднала в ГБ. Пахтусова била разпитвана също толкова строго в продължение на пет денонощия, но не си признала нищо. Ала и дневниците на Е. Д., и пазените от нея писма били иззети именно при обиска в жилището на Пахтусова.

Можем да си представим колко тежко й е било на Кю по време на следствието: и защото била стара, болна, с малки съпротивителни сили; и защото й е първица, на свой гръб, а прогнозите са й известни от „Архипелага“; и от съзнанието за допуснатите грешки, сама си е виновна, а ще пострадат хора — колко изгаря това; и най-много от всичко — че собственият й дневник е на бюрото на следователя и вече не може да млъкне, да откаже да говори, а трябва да се извърта, да тълкува, да измисля, да смекчава — как изгаря всичко това! Вероятно не е могла да се измъкне от някакви показания срещу Еткинд, неизбежно — срещу Люша Чуковская; а срещу Ирина Николаевна Томашевская, трудът по авторството на „Тихият Дон“? Но най-тежкото и неизбежното за нея било: да издаде „Архипелага“ и да посочи, че той е у Самутин.

Леонид Александрович Самутин — бивш власовец, антикомунистически журналист, по някакво чудо неразстрелян м края на войната, изкарал десетачка във Воркута, пак там по принуда живял още 15 години, вече на пенсионна възраст по околни пътища забягнал в Ленинград, — той в целия ни разгром беше най-беззащитният. По-късно ми изпрати пояснение, че не е можел да не посочи на гебистите мястото, — че из двора му се пазели и други неща, — можеше и да не ми обяснява: за него е било невъзможно да се опъва.

Но интересното е, че гебистите от три седмици знаели за заровения „Архипелаг“ — а не отивали да го вземат. Надали са се страхували, че ще избухне, дотам не им стига умът. Но — защо тогава?

(Сега в самиздат се появиха бележките на вече покойния Самутин „Как бе заловен «Архипелагът»“. От тях сега смаян научавам, чо Самутин (както излиза, той отдавна знаел за нареждането ми да се изгори „Архипелагът“, но станал съучастник на Е. Д. в измамата) дори не бил заравял ръкописа, а просто го държал на тавана на вилата, а освен него също засекретения по онова време „Кръг“-96. Такава крайна небрежност изобщо не можех да си въобразя.

След няколко месеца в печата се появиха и други „мемоари на Самутин“, продиктувани му от чекистите, както свидетелстват вдовицата и дъщерята на покойния, — а може би и редактирани в ГБ по-късно. (Бел. от 1990 г.))

Какво е станало по-нататък с Е. Д. през август — доставерно нищо не знаем. Всички сведения са от подозрителната нова съседка, медицинска сестра, племенница на прокурор, От нея идва версията, че Е. Д., пусната след пет дена да се прибере вкъщи, не излизала никъде, щурала се из стаята и казвала: „Аз съм Юда, толкова невинни хора предадох!“ (Естествено, нещо в нея разрушително се е превъртяло и се е насочило срещу самата Е. Д.: страшни са не заканите, с които я плашели в Голямата къща, а целият този ужас на приклещения самотен живот: ами другарите ти — може би са загинали, ами ако скъпоценната книга, паметникът на милионите, повече не изплува.) После уж я закарали със сърдечен пристъп в болница (с помощта на същата съседка), лежала там една седмица, върнала се. И скоро, явно в края на август, се обесила в онзи крив, тъмен, осмърдян коридор от Достоевски. (Но същата тази медицинска сестра, след като си пийнала повечко на помена, съобщавала вариации: по тялото й имало рани от нож, кръв. Така никой не се беси.)

(Много години по-късно ми писа Я. Винковецки, че следователят, разпитвайки скоро след смъртта на Е. Д. негова сътрудничка от геоложкия институт, с гордост й казал: „След моя разпит някои се бесят.“ (Бел. от 1986 г.))

Че на Елизавета Денисовна й е било забранено да се опитва да съобщи на някого — е ясно от общите методи на ГБ и от същите нареждания, дадени на Нина Пахтусова. Но подчинила ли се е тя? Или напротив: опитала се е да се свърже с нас — и тъкмо заради това е убита? Страшно ми е да си представя тази сцена на убийството в мрачната пещера-квартира.

През същия август Нина Пахтусова няколко пъти минавала по „Роменская“ — нито един прозорец в жилището не светел. Престрашила се да се качи — звъняло страшното звънче, но никой не излизал. (А телефон в жилището нямаше.) Всички ли са изселени? Нито свидетели, нито място на дейсвието, там вече никой не живеел.

А излезе, че Е. Д. имала в Ленинград неграмотна роднина, Дуся, нещо като втора братовчедка, тя не познаваше никого от нас, нито ние нея. Тъкмо нея единствена я известили за смъртта на Е. Д. Но кой я известил? не милицията, а Държавна сигурност. И обяснили: Воронянская я докарала до смърт интелигенцията. Нищо не рискували: неграмотна, далечна роднина, никого не познава. Трупа не й показали, рекли й кога ще е погребението.

А селските хора си запазват и в големите градове горските, полските усет и окомер. Някога отдавна веднъж Дуся изпращала Е. Д. до къщата на Самутин, знаела, че той й е близък приятел, и я видяла в кой вход влязла. Намерила сега по памет и къщата, и входа, а как по-нататък? Досетила се: да хлопа на всички врати подред и да пита: не познавахте ли Елизавета Денисовна Воронянская? Вратата на Самутин се оказала измежду първите, на партера, и в апартамента имало хора! Така неграмотната жена надхитрила ГБ и върза първата брънка на веригата, която ще взриви „Архипелага“ по цял свят.

А Самутин нищо не знаел до последния ден, само се чудел защо Е. Д., винаги толкова дружелюбна, не му се обажда по телефона, не му пише, не идва да се видят — уж трябвало да си е дошла от Крим. Сега — внезапна смърт, ето я и датата на погребението, утре, 30 август, трупът лежи в Боткиниските бараки. А за ареста, за следствието Дуся нищичко не знае. — Добре, ще дойда.

Единствена мисъл: да се обади на семейство Еткинд, за което знаел от Е. Д., че е в лека връзка с мен, а живее близо до Александро-Невската лавра, където са и бараките. И още същия ден, на 29-и, се обадил на Еткиндови:

— Познавахте ли Воронянская? Тя е починала. Обажда се неин познат. Погребението е утре, в 14,30 пред моргата. От какво е умряла ли? Не знам… Съобщете на нашите общи познати (на мен)…

И веднага след това телефонът на Еткиндови се изключил за два часа. Естествено, тоя ден всички съмнителни телефони се подслушвали. Само дето не сетило ГБ да ги прекъсне веднага.

През тия дни в Ленинград се случил Лев Копелев. На него именно Еткиндови казали да ми съобщи новината. Копелев не знаел колко сериозно е вплетена тази смърт в нашата конспирация и не започнал да търси околни пътища, а просто телефонирал на Аля в Москва: „Кажете на Саня, че е умряла машинописката му Елизавета Денисовна.“

ГБ е трябвало да се смае и да кипне: пълна тайна, от всички е скрито, а тая дяволска интелигенция вече е надушила — и след три часа с дневния влак аз мога да потегля от Москва, до вечерта да пристигна в Ленинград. Три седмици знаели къде е скрит „Архипелагът“ и не бързали. Но ако сега пристигна и го прибера?… Обаждането на Копелев продължи да върви по бикфордовия шнур и пришпорваше събитията.

(Сега от мемоарите на Самутин (същинските) можем да уточним: през същите часове на 29-и август гебистите го арестували на улицата, закарали го в Голямата къща — и той веднага се наел да им даде „Архипелага“. (Учудвам се: стар концлагерист, бивш власовоц, толкова странно допуснат да живее в Ленинград и в такава нестабилна позиция, той имал в бележника си безброй телефони на хора, които сега можел да повлече подире си, и бил натрупал обилен самиздат, сега се страхувал, че ще бъде открит тоя самиздат — на една ръка разстояние от „Архипелага“!, и още повече го било страх да травмира жена си и децата си с домашния обиск!… Но не бил подложен и на личен.) През нощта срещу 30-и гебистите получили във вилата му „Архипелага“. Ясно е, че са го задължили да мълчи: зъб да не обелва за станалото. Но заранта на 30-и се сетили, че им трябва разписка, че им го е дал доброволно, и още веднъж го викнали за среща в хотел „Европейски“. (Бел. от 1990 г.))

На 30-и към 14,30 пред Боткинските бараки се събрали Самутин, двамата Еткиндови, Зоя — дъщерята на Томашевская, и Зоината приятелка Галя, случайна. Отговорили им: откараха я преди два часа. „Как така?“ — „Ами намери се свободен камион.“

А къде е Дуся? Тя по селски дошла за всеки случай по-рано — и със същата погребална кола заминала за гробищата.

Еткинд се сетил да попита: а какво пише в регистрационната книга? каква е причината за смъртта? Служителят не му отказал, ето: „Механична асфиксия.“ И обяснил: „Обесване. Самоубийство.“ — „Не може да бъде! Имате грешка!…“ — „Чунким не знаете!“ — учудил се служителят, ега ти роднините!…

Около моргата на всичко отгоре се въртял някакъв тип, нямало как да си приказват.

Качили се петимата на колата на Еткиндови, потеглили към Южните гробища — далечни, извънградски, към Пулковските височини, — град на мъртвите край столицата, дето си нямат връзки да се погребат по-добре, сметище на пренаселения град. В колата се разприказвали бурно: защо? Какво е станало? Сетили се за валутните сертификати: дали не са я удушили „неандерталците“? Самутин: „Те се пренесоха, там и сега живее една прилична медицинска сестра.“ Екатерина Фьодоровна, жената на Еткинд: „Самоубийство? Не може да бъде! Достатъчно добре я познавам.“ — „Абе политическо убийство си е това!“ — възкликнал някой.

Гробищата — потискащи с еднообразието си. Огромен разкопан пущинак, глина (как лепне тя, когато вали дъжд!). Нито едно дръвче. Всичко е парцелирано на правоъгълници по 36 реда и 24 гроба на всеки ред. Забранено е да се слагат кръстове или огради. Гробовете приличат на бетонни вани, откъм главата — „гребла“ на сини каренца, по тях се надраскват трите имена на покойника, годините на раждането и смъртта, без датите. „Ваните“ се засипват с пръст, в тях могат да се посадят цветя. Моторните катафалки бързо разкарват ковчезите по алеите, опечалените подтичват. Гробищата са социалистически. По Фурие ли?

На пристигналите посочили един още недозаровен гроб със забита тояга. (И след една година гробът си оставал безименен, ходили Люша и Зоя Томашевская.)

Все повече се очертавало, че работата не е чиста. И пристигналите изобщо не се познават. Еткинд предпазливо попитал Самутин: „А не са ли иззели нещо от нея?“

(А Самутин, който из целия път криел от спътниците си, че е иззет „Архипелагът“, тук пише, че бил казал на Еткинд: „Всичко е у тях, смъртта на Е. Д. е свързана с това.“ Но Еткиндови не знаели какво може да значи това всичко, не знаели за самоволното укриване на „Архипелага“. Сигурно са си помислили, че става дума за някакъв архив на Е. Д. (Бел. от 1990 г.))

На Галя всичко това й било през бабината. Но пък и в нищо не била замесена. И на адреса, който Дуся била дала на Самутин — къде се кани да прави помен днес, — „Галя, защо не идете? Може да научите нещо?“ Галя отишла, пристигнала тъкмо навреме. Седели Дусините простонародни приятели и медицинската сестра Лида. И тя разказвала своята версия, тъкмо оттам я знаем.

Дори да е било самоубийство — откъде физически съсипаната Елизавета Денисовна е могла да намери сили, за да се добере до куката, до въжето?

А Самутин: след като е връчил „Архипелага“ — и да крие? да мълчи? какво ли е трябвало да изпитва старият политзатворник?

Подслушват се „таваните“, жилището е под наблюдение, проследява се всяка негова крачка — тоя път ГБ вече ще си поправи грешката, няма да допусне изтичане!

Но при жена си в службата й мога ли да ида?… В службата й — разбира се.

А на него това му стига! — такива са контактите в големия град: в службата си, в Минния институт, само на една жена, на сътрудничката си Аршанская (за която се знаело, че мъжът й е приятел на Копелев, а Копелев тъкмо сега е в Ленинград, през деня бил го казал Еткинд), — само на нея там, през работното време и под работния покрив, жената на Самутин разказва за станалото.

Просто ли ви изглежда?

(Това още тогава ни бе разказано от кръга на Копелев-Еткинд, но самият Самутин нищо не пише по въпроса. Дали не го е било страх да набърка жена си? Но явно между 30-и и 31-ви го е загризала съвестта, че за „Архипелага“ трябва да предупреди автора, че не бива да мълчи, а може би жена му е свършила това сама, без знанието на Самутин? (Бел. от 1990 г.))

А Аршанская просто се прибира вкъщи. И разказва — на мъжа си.

А мъжът й се канел да ходи при Копелев, отишъл късно вечерта.

И Копелев в 11 и нещо през нощта нежно се обажда на Еткинд: „Фима, не можеш ли да прескочиш сега до мен?“

Това става на 31 август, вечерта, на другия ден. Всичко е запушил ГБ — и всичко е известно!

Удря ток и през телефонната слушалка — по такова време не се канят гости. Еткинд тръгва. Среща с Аршански. Още има нощен влак за Москва. И съвсем безобидно е да замине нямащият нищо общо с всички тези неща хазаин на жилището, Сергей Маслов. „Кажете му просто: заловен е Архип!“ (Ние, знаещите за книгата, понякога я наричахме така.)

Просто — ама не чак дотам. После Еткинд се събужда посред нощ и го блъсва мисълта: „Каква я свършихме?! Маслов ие разбира за какво става дума, като мине през още няколко уста, от «Архип» ще стане на «архив». Безсмислица, дивотия.“

На 1 септември заранта Маслов предава в Москва своята фраза на „Кома“ (Вячеслав) Иванов — и той я схваща тъкмо така: заловен е архив. И до края на деня те с Люша, още тежко болна след автомобилна катастрофа, ми съобщават фразата в Кирсановка. Веднага се усъмних: архив ли? Архип ли? (А бе какъв архив има у Кю? Но и — Архип отдавна го няма.)

Двамата с Люша сме изнервени и допускаме грешка. Иска ни се, непременно трябва да научим точно и бързо: кое, кое именно са заловили. И тя моли Альоша Шиповалников (чрез сестра си той се познава със Самутин) да замине, да се види с него, да го попита.

Неправилно. Неправилно, защото излагаме момчето на опасност. И не сме наясно какви са в момента възможностите на Самутин. Момчето храбро се нагърбва. Отива в обсадената кварира. Но дори ако му отговори на хартия и изгори хартията — а го спипат на излизане? И Самутин отговаря под саваните: „Кое заловиха ли? Кръг Първи.“ Под таван няма как да каже, правилно.

А на 1 септември вечерта заминава за Москва Еткинд с уточнението на едната буква. При Люша в Переделкино. А тя, още болна, тръгнала с такси към Москва, през цяла Москва и на север към Кирсановка, за да ми докара (вечерта на 2 септември) тази единствена буква. Сега вече нямаше съмнения: „Архипелагът“ е заловен!

На 3-ти заранта заминавам за Москва при Аля. Освен двете ни хлапета тя чака третото, Стьопа, тия дни. Казвам й: „Нали трябва да взривя?“ Тя безстрашно: „Взривяваме!“

На 4-ти заранта, от предградията, с условно обаждане си уреждам за вечерта среща с кореспондента Стиг Фредериксон (очерк 13) — предавам на Запад открито съобщение за залавянето на „Архипелата“ (и тайна заповед: незабавно да се печата!).

А ГБ е сигурен, че е запушил всички дупки. На 5-и заранта ги цапардосва по челото съобщението на западното радио.

Тогава нареждат на Самутин да даде някакво долно интервю за Запада. Не е кой знае какво постижение. (До ден днешен не съм го чел.)

След мои резки изказвания Кю винаги ми пишеше: „Защо трябва да правите корида при такова неравенство? Защо пришпорвате събитията?“

Но никой не ги пришпорваше като нея. Тази самотна болна стара жена, без да има това наум и обзета от ужас, — тласна страховитата морена на „Архипелага“ да се търкулне към света, към нашата страна, към световния комунизъм.

(„Реквиемът“ от Верди, който Кю ми подари, е с мен във Върмонт и всяка година на 28–30 август си го пускам в нейна памет. (Бел. от 1978 г.)

През ноември 1985-а получавам писмо от неизвестната ми щайнерианка Йохана Фишер от Швейцария: Елизавета Воронянская, с която никога не са се познавали, докато тя била жива, започнала често да идва при нея и да я моли да ми съобщи ревностно да съм й помогнел в нейното сегашно положение. Тя се появява при Йохана във вид на сянка и отдалеч.

А аз си се моля за нея, как няма да се моля… (Бел. от 1986 г.))