Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (25) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

14
БЪРЗЕЯТ НА „ТИХИЯТ ДОН“

В непоносимата теснотия на нашето движение, под гнета на потайността и опасностите, когато повечето участници освен туй работеха и на държавна служба, когато не ябълка, ами и слънчогледова семка нямаше къде да падне, да си намери свободна пролука — като че ли нищо странично не можеше да отвлече нашите сили и интерес. А се намери такова. И се намериха за него и сили, и време.

Това беше авторството на „Тихият Дон“. Усъмниш ли се в него гласно, десетилетия наред в кърпа ти беше вързан член Петдесет и осми. След смъртта на Горки Шолохов се броеше за Първи писател на СССР, не само член на ЦК на ВКП(б), а и жив образ на ЦК, който като Глас на Партията и Народа се изказваше на партийните конгреси и на Върховните съвети.

Елементите на тази наша нова работа се стичаха, свличаха от различни страни — непредумишлено, непоръчано, несвързано. А когато се озовяха при нас, в междуелектродното тясно пространство, се възпламеняваха. Самата загадка у нас на Юг на кого ли не беше известна? на кого ли не бодеше очите? Още като малък бях чувал много разговори, всички бяха сигурни, че Шолохов не го е писал. Методично никой не работеше над това. Но до всички по различно време достигаха различни по обем слухове.

Мен особено ме впечатли един от късните: през лятото на 1965-а ми предадоха разказа на Петров-Бирюк на маса в ресторанта на ЦДЛ: че през 1932-ра, когато бил председател на писателската асоциация на Азовско-Черноморския край, при него дошъл някакъв човек и заявил, че разполага с пълни доказателства: Шолохов не е писал „Тихият Дон“. Петров-Бирюк се зачудил: какво ли доказателство може да е чак толкова неопровержимо? Непознатият сложил на бюрото му черновите на „Тихият Дон“ — каквито Шолохов никога нямал и не предявявал, а ето ги, и с друг почерк! Петров-Бирюк, каквото и да мислел за Шолохов (а се страхувал, още тогава се страхували от него), телефонирал в отдел „Агитация“ на крайкома на партията. Оттам му казали: я ни изпрати тоя човек с неговите хартийки.

И — човекът и черновите изчезнали завинаги.

И тоя епизод, дори след 30 години и малко преди смъртта си, Бирюк разкрил само на пияна глава на приятеля си по чашка, и то озъртайки се.

Заболя ме: върху толкова подозираното плагиатство легна и тази чисто гулаговска гибел на смелия човек. А за клетия прокълнат истински автор ми дожаля: как всички обстоятелства в заговора се съединили против него за половин век! Доиска ми се онази мъст и за двамата, която се нарича възмездие, която е историческата справедливост. Но кой ще намери сили да я осъществи?!

Не знаех, че през същото лято на 1965-а в това жабунясало блато били хвърлили още един смел камък: в моя далечен Ростов на Дон била отпечатана статията на Моложавенко за Ф. Д. Крюков.

А Дон беше не само мой детски спомен, а и задължителна тема на бъдещия ми роман. Чрез „Донец“ (на Ю. А. Стефанов) той се лееше мощно и въртеше воденичното ми колело, Ю. А. непрекъснато ми носеше, изписваше ли, изписваше за мен цели чаршафи с чепатия си едър почерк. Пак той пръв ми каза за статията на Моложавенко и ми поразказа туй-онуй за Крюков — аз през живота си не бях чувал за него дотогава. А в съвсем друг обем на живота, в най-незначителния, където се разпечатват пратките с подарени книги, се получи трудът за Грибоедов с автограф от авторката Ирина Николаевна Медведева-Томашевская. Много обичах „От ума си тегли“ и изследването се оказа интересно.

И по още една линия, в скокливите и напористи разкази и писма на Кю, също взе да изплува Ирина Николаевна, ту като нейна приятелка от студентските години (за четирите зимни месеца тя пристигала в Ленинград, останалите — в Крим) и винаги като жена с блестящ и твърд ум, и даровит литературовед, равностоен партньор на прочутия си съпруг, заедно с когото подготвяла академичното издание на Пушкин.

Запознаването ни се състоя вероятно през зимата срещу 1967-а, И. Н. вече наближаваше 65-те. Аз събирах материали за „Архипелага“, а пък Ирина Николаевна била свиделка на изселването на татарите от Крим. И в нейния кабинет в чудатия писателски блок на улица „Чебоксарска“ (близо до „Спасителя над кръвта“) прекарахме близо три часа в кабинета с безброй книги — не само покрай стените, а и по допълнителните вътрешни лавици като в библиотека. Само гледката на гръбчетата говореше за устойчива отдавнашна култура. Аз си записвах за Крим от 1944 година, после неочаквано — за разкулачването през 1930-а, после и селски новгородски истории от 20-те години (излезе че, макар и момиче от най-образования кръг, И. Н. се омъжила за обикновения новгородски селяк Медведев и много добре си живеела с него, така че дори когато я взел вторият й прочут мъж, не пожелала да изтърве фамилното име на първия); след това — поразителни, но далеч не очернящи сведения за Аракчеевите селища (в който край била живяла и тя). (Грубо казано, комбинация от казарма и колхоз. Били създавани в началото на XX век. — Бел. пр.)Пролича и суровият характер на И. Н. Прозвуча и жаждата й за гражданска прямота, от каквато било лишено цялото й поколение. После се запознах с дъщеря й, архитектка, и единственото, което ми липсваше при това посещение, бяха литературните разговори, и нито думичка за Шолохов, нито за донската тема.

Умът на И. Н. наистина се лееше в думите й, бликаше от остарелите възрезки черти на мургавото лице — ум строг, мъжки. Тя радушно ме посрещаше и ме канеше в този ленинградски кабинет да работя, докато я няма, и да ходя в Гурзуф при нея да работя (много обичаше Крим, беше написала и книга за него — „Таврида“); радушно, — а благоразположението се постигаше трудно. Беше корав, властен човек и това изместваше останалото.

Мина се година, тя ми изпрати великолепна снимка на заобиколената си от кипариси гурзуфска вила на един хълм. Тази снимка дълго ме примамваше: късче свободен гальовен край, както никога не успявам да живея — и там ме чакат, и там ще мога да започна моето Повествование, към което си проправях път години наред, още малко и ще го започна. Щом ще започвам — добре е да обновя и всички условия.

И през март 1969-а отидох при И. Н. да започвам „Червеното колело“. Това беше грешка: да започваш, и то нещо прекомерно трудно, тежко като канара, трябва именно на старо привично място, та да не се добавят никакви трудности освен самата работа, а аз, обратното, се надявах на ново настроение в новите условия. Да свикна там не можах, нищо не свърших, на третия ден си тръгнах. Освен това притеснително беше за такива свикнали с бърлогите си своенравни мечоци като нас с И. Н. да се озоват под един покрив: тя се опитваше да бъде домакиня, аз — пряко сили да приемам гостоприемството й, и двамата бързо се изморявахме. От работата ми нищо не излезе, от плажуването нищо — студено и трябва дълго да се ходи, от блаженото отшелничество нищо, и Крим не ми се разглеждаше нито минута, напирах да работя, да си свърша работата и да си замина. А цялото същинско събитие се случи в движение: срещнахме се между стаите на верандата и си поприказвахме прави няколко минути, но — за „Тихият Дон“. Не аз на нея — тя на мен ми каза за статията на Моложавенко и колко страховит бил предизвиканият от нея отговор на Москва. А аз казах — не първо на нея и не за пръв път — онова, което бях казвал в литературни компании, надявайки се да подсетя, да увлека някого: да го докаже юридически може би никой вече не ще може — късно е, влакът е изтърван, а още по-малко — да открие същинския автор. Но че не Шолохов е писал „Тихият Дон“, е в състояние да докаже всеки солиден литературовед, и то без да влага кой знае колко труд: само да сравни езика, стила, всички художествени похвати на „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. (Че и „Разораната“ може би не я е писал той? — чак дотам не можех да посегна!) Казах го — не призовавах, не настоявах (макар че ми се мярна надежда), казах го, както много пъти бях го казвал (и винаги безполезно: всички литературоведи искат да ядат хляб, а за подобен труд не само че няма да ти платят, а току-виж ти отрязали главата). Такъв трепкащ, без развитие беше разговорът ни, нито в началото, нито в края на тридневното ми гостуване.

Скоро след това (не се лаская, че вследствие, защото още в първите й думи вече се долавяше засегнатост от тази литературна тайна, а просто настроението й доузряло до това) Н. И. решила да прекрачи каторжническата си подчиненост на второстепенните задачки за пари (не толкова за нея, колкото за децата й, вече възрастни), — и скоро след това ми обади чрез Кю, че е решила да пристъпи към труда за „Тихият Дон“. Поиска първото издание на романа, то трудно се намираше, и едно-друго по историята на казачеството — самата тя изобщо не беше запозната с донската тема, тепърва трябваше да изчете много книги, материали по историята и на Дон, и на гражданската война, и донските диалекти, но самата тя нищо не можеше да поиска от библиотека — ще се разкрие! Още от първата крачка пак дотрябва проклетата конспирация. А една част от книгите изобщо идваха от чужбина, по нашите канали.

И работата започна. И кого трябваше да моля да снабдява сега Дамата (щом е конспирация, трябва да има псевдоним, защото нито в писма, нито по телефона, нито помежду си не биваше да споменаваме името й) с всички справки и книги, ако не пак Люша Чуковская? Защото Люша се нагърбваше с какво ли не и сега й добавях допълнително още един тежък товар.

За Люша казашката тема беше съвсем чужда, но и за тая чужда тема тя се нае да осигури цялата външна организация, толкова незаменима за Ирина Николаевна, колкото и за мен поради нашия килиен начин на живот. Струпа се така, че сега Люша изпълняваше и за Дамата — ту за Ленинград, ту за Крим, не е близко — цялата снабдителна и информационна работа. Наистина това се оказа смекчено от принадлежността на И. Н. към същия литературен московско-ленинградски кръг, където Люша била израснала, дори нещо повече: И. Н. добре помнела покойния й баща и самата нея като момиченце, това веднага създало между тях сърдечни отношения. Люша се зае с прилежност, с находчивост, с успех. Без нея книгата „Бързеят“ нямаше да се появи и такава, каквато излезе.

И ненадейно стана скришно чудо. Достатъчно беше да започне първото движение, достатъчно беше някой пръв да се реши да тръгне срещу Шолохов — и веднага се раздвижиха и други елементи за експлозивно съединяване. Помощта дойде чрез Милиевна с нейната вечно кадемлия ръка. Дъщерята на нейна приятелка от детинство, Наташа Кручинина (нарекохме я Натаня, много Наташи ни се насъбраха), ленинградска терапевтка, се оказала доверен човек на пациентката си Мария Акимовна Асеева. И тя й разкрила, че отдавна я преследва Шолоховата банда, която иска да задигне от нея една свидна тетрадчица: първите глави на „Тихият Дон“, написани още в началото на 1917 година в Петербург. Ама откъде?? кой?? Ами-Фьодор Дмитриевич Крюков, известен (?? — не на нас) донски писател. Той бил квартирант на баща й, минния инженер Асеев, в Петербург, там оставил ръкописите, архива си, когато заминал през пролетта на 1917-а за Дон — временно, за няколко седмици. Но никога вече не се върнал поради развоя на събитията. Сходството на тетрадката с появилия се през 20-те години „Тихият Дон“ открил баща й: „Но ако кажа — ще ме обесят.“ М. А. вече имала такова доверие на Натаня, че обещала да й предаде по наследство тази тетрадка, но не сега, а когато наближи да умира.

Беше краят на 1969 година. Новината порази нашия тесен кръг. Какво да правим? Безучастни ли да останем? невъзможно; да чакаме години? — безумно — и бездруго повече от четирийсет години висеше това злодейство, а може и да досплашат Асеева и да й грабнат тетрадката? И — така ли е? Да можех да се убедя с очите си! И — какъв ли е тоя архив? И от чие име да го поискаме? Ако кажат, че е за мен — това ще улесни ли, или ще затрудни?

Най-правилното щеше да е просто аз да отида. Но беше настъпил разгарът на работата над „Август“, люлее се на везна — ще мога ли да пиша история, или няма да мога? Невъзможно беше да се откъсна. А и можеха да поставят заради мен жената под наблюдение. (Бяха тъкмо месеците след изключването ми от СП и когато ми намекваха да напусна страната.)

Тогава трябваше да се сетя — да изпратя донски човек (и си имахме Дончанина! — но той беше едър, привличащ вниманието, бъбрив, непредпазлив, невъзможно беше да изпратим него. Люша предложи тя да замине. Това беше грешка. Но още не си представяхме и самата Акимовна. Люша се надяваше, че фирмата Чуковски ще предизвика и достатъчно доверие, и недостатъчно уплаха. Може би. (Както се разбра, моето фамилно име Акимовна, кажи-речи, не знаела през тая година, чак по-късно прочела туй-онуй.)

Люша се завърна и безуспешно, и безрадостно: жената била капризна, сложна, надали е възможно да се разбере с нея човек, макар че откритата част от Крюковия архив би била готова да даде за преглеждане, 50 години, кажи-речи, не е бил преглеждан, това й тежи. Решихме да изпратим втора експедиция: Дима Борисов. Май тъкмо от него би трябвало да започнем. Той, макар и не дончанин, веднага спечелил доверието на Акимовна, дори си попели заедно руски песни, и я склонил да ни даде архива. Но самото вземане не става за една минута, насъбрали се три големи раници, наложи се и трета експедиция — Дима заедно с Андрей Тюрин. Докараха — не като наша собственост, а за преглеждане — целия останал от Крюков архив. А тетрадчицата, рекла, — после… Ние и не настоявахме, и бездруго получавахме голямо богатство. Това беше главният и вероятно единственият архив на Крюков. След това авторът преживял три бурни години и загинал при отстъплението на белогвардейците.

Понеже имаше голям опит в поддържането на архива на дядо си, Люша предполагаше, че ще може да подреди и този архив. Но можа да се оправи само с най-външната класификация. Това беше съвсем инакъв архив, не привичната литературна общественост и не привичните теми в него: и имената, и местата, и обстоятелствата до едно са неясни, а на всичко отгоре и почеркът беше доста нечетлив.

И тогава в работата се включи Дончанина! Той все едно че цял живот бе чакал този архив, все едно че бе живял зп него. Нахвърли му се. Както винаги, без да знае почивни дни и недели и без да се жали — за една година свърши работа за трима, до най-големи подробности (а на всичко отгоре правеше и извадки за себе си) и ни представи пълен обзор на структурата и състава. (Всичко това изискваше много срещи и размени. Архивът отначало беше у Галя Тюрина, после частично се прехвърляше при Люша, по малко се носеше на Дончанина и обратно, една част отиде после при Ламара (бившата „Бериева“ квартира) — и в този случай пак трябваше да се крием по първа категория, открита кантора никога не сме имали.)

Успоредно с разкриването на материалите — всичко, което можеше да свърши работа на Дамата, трябваше да й се предлага (а тя живееше предимно в Крим, не в Ленинград, а нашите материали не бяха за поща). А някои неща ми трябваха и на мен — като характерна донска тема и свидетелство на по-специален очевидец. (А аз вече не можех да поемам. Толкова бях се претъпкал с погълнатото, че загубих способността си да абсорбирам. И хем ми беше интересно да вникна в Крюков, хем вече нямах място за него. На Люша й хрумна щастлива мисъл, която веднага приех: Крюков, все едно автор ли е на „Тихият Дон“, не му ли е автор, да го взема като персонаж в романа — толкова ярък и интересен е, толкова много автентичен материал има за него. Кой прототип носи със себе си толкова написано?! Взех го — и наистина: още за колко неща се намери място! И колко примамливо беше: да навляза в донската тема не със собствената си неопитност, а чрез препатил дончанин.)

Ирина Николаевна получаваше пресни донски материали и хипотезата й се оформяше. При зимното си пристигане, вероятно в началото на 1971-ва, тя донесе три странички (написани на машина като „Предполагаем план на книгата“), съдържащи всички главни хипотези: и че Шолохов не просто е взел чуждо произведение, а и го е развалил: разместил, окълцал, скрил; и че същинският автор е Крюков.

Да, в този роман наистина няма единна конструкция, съразмерни пропорции, това веднага си личи. Напълно може да се повярва, че с него се е разпореждал не един стопанин.

У И. Н. дори и по глави се набелязваше отслояване на текста на същинския автор. И дори беше си поставила задача: работата да приключи с възсъздаване на първоначалния текст на романа!

Огромен замисъл! Изследователката от самото начало загребваше по-широко, отколкото бяхме очаквали. Ама не й достигаха здраве, възраст и свободно време: пак трябваше да се трепе за пари. Ние също седяхме без съветски пари — валутните записи от подставени лица от Запада Н. И. отхвърли и през 1972–73 година не можахме да я освободим от материалните грижи. А иначе книгата й като нищо можеше доста да напредне.

Първоначално изводът, че автор на „Тихият Дон“ е мекият Крюков, разочароваше. Очакваше се някаква скална трагична фигура. Но изследователката беше сигурна. И аз, постепенно запознавайки се с всичко, което Крюков бе отпечатал или само написал, започнах да се съгласявам. В много от разказите на Крюков са пръснати почти гениални отделни пасажи. Само че са разводнени с безцелни, та дори чак сладникави връзки. (Но сладникавост в пейзажите е останала и в самия „Тихият Дон“.) А когато събрах някои от най-хубавите Крюкови пасажи в главата „Из записките на Фьодор Ковиньов“ — стана нещо ослепително, чак те заболяват очите.

Започнах да допускам, че през вихрените горчиви години на казачеството (през последните години от живота си) писателят може да се е сгъстил, да е станал по-горчив, да се е издигнал над предишното си равнище.

А може да не е и той, а някой неизвестен на нас.

От разработения архив по желание на Мария Акимовна най-безинтересната част продадохме (използвайки като подставено лице оправната Милиевна) на Ленинската библиотека и получените 500 рубли препратихме на Акимовна. Тази продажба беше наша грешка: хем малко дадоха, неудобно ни стана пред Акимовна, и — разкрихме диря, че някъде около нас се занимават с Крюков. Но: притесняваха ни обемите и теглото, трудно можехме да държим книжата, не разполагахме с място.

През юни 1971 — ва бях в Ленинград и отидох при М. А. Срещата ни мина добре. Акимовна се оказа твърда жена, наистина непреклонна пред болшевиките, непростила им нищо, и нито болестите, нито семейните беди (мъжът й я изоставил) не бяха отслабили волята й. Тя действително искаше истината за Дон и истината за Крюков. Пихме у нея донско вино, ядохме донски гозби — стори ми се, че повярва и в моята стабилност. А аз — в нейната тетрадка, че я има. Оставаше само — да я донесат от Царское село, от „бабата, която я пази“ (защото при самата М. А., след като навремето се разбъбрила, се навъртали Шолохови хора ту със заплахи, ту с подкуп). Обеща да я набави, преди да отпътувам.

Но не я набави. („Бабата не я дава.“) Съжалих я. И пак взех да се съмнявам: може пък да не съществува тетрадка? Но защо тогава ще ме будалка така? Май не съм прав?

На още една жена, Фаина Терентиевна, позната от амбулаторията, — М. А. не беше чак дотам предпазлива с всички! — дори разказала как вече искала да ми даде тетрадчицата, но я дострашало: нали съм в опасност, нали ме следят, ще ми вземат тетрадката. Фатална грешка! макар че й било трудно да прецени: къде е по-опасно, къде е по-безопасно, не е ли така? Фатална, защото ако пуснехме в публикацията факсимилета заедно с мостри от Крюковия почерк и ако ескизите реално приличаха на началото на „Тихият Дон“, Шолохов щеше да бъде съсечен на място, а Крюков възстановен твърдо. А сега М. А. остана приклещена с тетрадката си, и да иска да я даде на някого — късно е: понеже разбираше тежестта на доказателството, могъщото Учреждение сменило съседите на М. А. в комуналната квартира (съвсем както с Кю!), настанило свои хора и сега всъщност Акимовна се намирала в затвор, всяка нейна крачка се контролирала. — Този завършек на историята научих от Фаина Терентиевна през юли 1975 година в Торонто, където тя емигрирала и ми писа: М. А. ми била давала тетрадката, но мен ме дострашало да я взема, как сега да я спаси?…

Никак. Само ако М. А. не се побърка в обсадата, ще може да издържи още години и години.

(Сега починала и Мария Акимовна. Не знам: отнесла ли е тайната със себе си, или не е имало такава. (Бел. от 1986 г.))

Както и да е, не получихме тетрадката — очаквахме самото изследване. Но то вървеше много бавно: И. Н. беше претоварена със скучна измерителна, но доходна договорна работа. На минаване през Москва тя се виждаше с мен и с Люша, даваше ми да чета ескизи на глави, Люша (или Кю в Ленинград) ги преписваха на машина от трудния почерк, от безброй листчета с допълнения — на чужд човек не бива да се дава.

За последен път се видяхме с И. Н. през март 1972-ра — в Ленинград, пак в онзи кабинет, където се запознахме и където тя ми предлагаше да работя. (Сега толкова се бяха сгъстили времената — притесняваше ме, че на вратата се сблъсках с някаква писателка съседка, можеше да ме е познала, можеше да плъзне слух — че сме свързани. Лоша работа.) Болестта още по-ясно проличаваше в чертите на И. Н., но тя се държеше несъкрушимо, яко, мъжки както винаги. Сама подхвана такъв монолог: какво да отговаря, ако вземат че дойдат и открият с какво се занимава. (Аз чак бях забравил за тоя проблем, след като отдавна бях прекрачил всички граници, но на всекиго му се случва някой ден да прекрачи първата — и колко е трудно.) Сега тя се готвеше да отговаря — непреклонно и уверено в себе си. Не беше подписвала петиции, с никого не се срещаше — в самота извървяваше своя път към подвига.

Малко преди цялата развръзка пак Милиевна ни подхвърли още съчки в огъня. Настоя да се срещна у нея с един стар казак, макар и болшевик, но също бивш концлагерист — искал да ми даде важни материали за Филип Миронов, командарма на Втора конна, при когото бил комисар на полк. Отидох. Излезе недоразумение: С. П. Стариков бил събрал (ползвайки се от доверието на властите, от секретни архиви) голям брой въпиющи материали — не само за любимия си Миронов, погубен от Троцки, а и за изтребването на казачеството от болшевиките през гражданската война. А той искал да увековечи паметта на Миронов в отделна книга, само че не можел да я напише. И ми предлагаше най-сериозно: да му работя като „негър“: да обработя материалите, да напиша книгата, той ще я подпише, ще я издаде, а от хонорара ще се разплати с мен. Казах: дайте ми материала — и Миронов ще влезе в общата картина на епохата, всичко постепенно. — Не. И така работата щеше да свърши с недоразумението. Но вече на раздяла си поприказвахме на близки теми и се оказа: Миронов е състаничник и най-добър приятел на Крюков на младини, и самият Стариков е от същата станица Уст Медведицкая, и не само не се съмнява, че Шолохов е откраднал „Тихият Дон“ от Крюков (бил виждал Шолохов на 15 години във Вьошенская и той му се сторил тъпо и неразвито момче), но дори знае нещо повече: кой е „дописвал“ „Тихият Дон“ и е написал „Разораната целина“ — пак не Шолохоь, а тъст му Пьотър Громославски, в миналото станичен атаман (а още по-рано май дякон, отрекъл се от сана си), но освен това и литератор; бил с белогвардейците, затова цял живот после се спотайвал; бил близък с Крюков, отстъпвал заедно с него към Кубан, там именно го погребал, завладял ръкописи и го дал на Мишка като зестра заедно с дъщеря си Мария, стара мома (младоженикът, рече, бил на 19 години, а булката — на 25). А след смъртта на Громославски престанал изобщо да пише и Шолохов.

(Громославски още бил жив през 50-те години, тогава именно се появи втората книга на „Разораната целина“, а след смъртта на Громославски за 20 години Шолохов не написа вече нито ред. Аз посочих това в статията си за „Разораната целина“ („Погледнато по донски“, Вестител на РХД, № 141, 1984), където между другото отговорих и на смехотворния компютърен анализ на норвежкия славист, Гейр Йетсо и негови колеги, които се опитваха да докажат авторството на Шолохов. (Бел. от 1986 г.))

Преговорите ми със Стариков пламнаха още веднъж през последните месеци, през страховитата за нас есен на 1973-а. Милиевна ми съобщи: Стариков умира, иска да ми даде всичко, моли ме да отида час по-скоро. Отидох. Не, след като се оправил от сърдечния припадък, той не се готвеше кой знае колко да мре, а възобнови с мен същите досадни преговори. Аз — за моето си: дайте ми да използвам мироновските материали в голяма епопея. Той, вече предупреден и подозрителен: казват, че сте изопачавали съветската история. (Това идваше от Рой Медведев и комунистическата му компания: все пак в миналото старецът си е бил болшевик! Почти веднага след това той дава всички материали на Рой, така именно ще възникне книгата му за Дон, за който Рой през дотогавашния си живот надали се е замислял и пет минути.) Все пак Стариков се съгласи да ми даде едно-друго за късо време на заем. Кови желязото, докато е горещо! Трябва да грабна материалите, но кой ще се заеме с тях? Много ли ръце имаме? Аля е вързана за трите ни малки деца. Пак Люша, която още не беше се съвзела напълно след автомобилната катастрофа. Тя отишла при Стариков, с важен вид подбирала материалите, без да му позволява ясно да разбере какво ни интересува, той й ги дал за къс срок, после й се обадил по телефона, още го скъсил — наложило се първо на диктофона, двойна работа, а Люша преписвала като ненормална на машина (нали не разполагахме с копирен апарат!). Материалът наистина беше зашеметяващ. Но и Стариков ни гонеше по петите: сепнал се и настояваше: да ги върнем, да ги върнем! (А ( когато вече бяха ме екстернирали, идвал при Аля и настоявал да му бъдат върнати и направените извадки: ще ги открият на границата, а кой ги е вземал от тайните архиви? — Стариков.) Общо взето, за историята беше поработил Сергей Павлович, браво на него!

Същата есен ни се струпа всичко: провалът на „Архипелага“ — и насрещният бой — и смъртта на Кю — и тревогата, че Кю може да е разкрила цялата линия на „Тихият Дон“ (тя била видяла Ирина Николаевна в Гурзуф, последна измежду нас, — хем как! мъкнела у И. Н. и онзи „поет Гудяков“, дето се бил лепнал за нея в Крим, което можеше да има фатални последици).

Ирина Николаевна, която същото лято била отпразнувала своята 70-годишнина с дъщеря си и сина си, в началото на септември след отпътуването им сама в Гурзуф — чула по западно радио за провала на „Архипелага“ и смъртта на Е. Д. и получила инфаркт. (Ние не знаехме.) Но, вярна на железния си характер, направила извода: да не крие ръкописите и да не прекратява работата, а напротив: да събере сили и да я довърши! С несравнимата си воля именно сега, когато била на легло, когато й било трудно дори да се пресегне за книга — тъкмо сега работела и наваксвала в тайния труд. За септември канеше Люша да й отиде на гости — значи усилено да й помага. Но самата Люша едвам се държеше на краката си след катастрофата. Така и тази катастрофа попречи да бъде завършен „Бързеят“.

Тъкмо защото се опасяваше, че Кю по време на разпитите е разказала за работата на И. Н. и тя ще бъде хваната над ръкописите, Люша помолила Екатерина Василиевна Заболоцкая, 60-годишната вдовица на поета, която добре познаваше И. Н., да замине при нея, да й помогне, да изнесе книжата от къщата. Е. В. изоставила четирите си внучета и много решително веднага замина за Крим. Заварила Ирина Николаевна прекарала инфаркт, но без да прекратява работата си, и останала при нея, да я гледа. И изкарала там цял месец, докато нуждите на внуците й не я принудили да се завърне в Москва. Тя й докара част от труда на И. Н.

Дъщерята на Н. И. от Ленинград наела в Гурзуф за майка си приходяща медицинска сестра. Имало, разбира се, и постоянен лекар. И. Н. по телефона се тревожела какво става с ленинградското й жилище (…нямало ли обиск?).

И изведнъж — новината за смъртта на Ирина Николаевна. Е. В. Заболоцкая сама предложи пак да излети за Гурзуф, да спасява остатъците от ръкописите, които била помолила лекаря да вземе в дома си, в случай че И. Н. почине. В тази тревожна обстановка за по-сигурно трябваше да пътува с още някого. Но с кого? Нае се да стане спътничка на Заболоцкая винаги подвижната Н. И. Столярова. (Предстояло им неизбежно нощуване в Симферопол, а в такова време беше невъзможно да се регистрират в хотел, пък и в хотелите няма места, ето още едно постоянно усложнение на конспирациите при комунизма. Спомних си в Симферопол къщата, където с Николай Иванович навремето горяхме „Първия кръг“, написах бележка наслуки. Да пренощуват ги пуснали, макар че се изумили, строго записали имената им, после казали на Николай Иванович; но Зубови така и не разбрали — кой е пътувал, за какво; изплющя край тях от мен 20-го-дишната далечна опашка на тайните начинания, които някога захващахме заедно. А пътуването излязло безполезно: лекарят нищо не им дал, а мъгляво говорел, че някой бил подпалил барачката близо до вилата на И. Н., и изобщо има неща, за които не може да разкаже. Обстоятелствата около смъртта на И. Н. си останаха загадъчни за нас. И досега не сме сигурни, че разполагаме с всички написани фрагменти от труда й.

И тъй, каквото бяхме получили дотогава — само то отиде за допълване на книгата. Съвсем малко. За две години, кажи-речи, нищо не се изпълни от първоначалния ясен смел план на И. Н. Ако Люша беше здрава и бе заминала през септември — може би са щели да изкарат още две глави от нечетливите чернови. Не, омагьосано беше имането на „Тихият Дон“.

Така се стовари върху ни — като труден дълг — цялата тази странична донска линия, че и последните месеци, самите пред бесилото, все я довършвахме ли, довършвахме. Ту ни докарат от Рига хубави фотокопия на цялото най-първо издание на „Тихият Дон“, което през следващите години упълномощени редактори здравата нашарили, 10 пера едновременно (казват, че дори и Сталин лично бил редактирал; на изданието от 1948-а има бележка: „Под наблюдението на редактора Г. С. Чуров“; казват, че тъкмо това е Сталин). Ту доработвах предговора си към „Бързея“, вече през най-последните дни преди екстернирането ми, в Переделкино. Ту сглобявах за публикация страничка от различни откъслечни бележки на И. Н. (От Дон и Дамата съставих за изследователя тази буква Д — Ирина Николаевна си избираше псевдоним от моя списък на донски фамилни имена, но до края не си избра.)

(През 1988–89 г. в израелското списание „22“ (кн. 60 и 63) е публикувано изследването на Зеев Бар-Сел „«Тихият Дон» против Шолохов“, много убедителен текстологичен анализ — тъкмо онова, което отдавна се очакваше. (Бел. от 1990 г.))

(Ние в интерес на децата на И. Н. още 15 години трябваше да крием името на авторката, с което давахме повод за подигравки, че тоя Д∗ аз съм го бил измислил.

А през 1989-а от писмото на доктора на филологическите науки В. И. Баранов в „Книжное обозрение“ научих: когато през 1974 излезе книгата „Бързеят на «Тихият Дон»“, в СССР подготвяли шумен отговор. Първо възложили на К. Симонов, да даде интервю на списание „Щерн“ (ФРГ), той изпълнил поръчението. След това зачакали: кога на Запад ще му обърнат внимание, та тогава да изстрелят залп от статии в „Лит. газета“, „Вопросм литератури“ и „Известия“. И статиите били написани, но… на Запад Симоновото интервю минало без отзвук. Приготвените статии все пак били отпечатани, но уж по случай 70-годишнината на Шолохов, без изобщо да се споменава за книгата на Д∗. А днес в съветския печат пишат, че именно книгата на Д∗ препънала Шолохов и не му дала да довърши вече 30 години протакания роман „Те се сражаваха за родината“ — по такъв начин, че нито ред не се прибавил към започнатата още през войната книга. (Бел. от 1990 г.))

В душата ми беше се загнездило настойчивото чувство, че трябва изцяло да отделя архива на Крюков, в името на запазването му, и всичко свързано с „Тихият Дон“ — от цялото ми имущество. И 10 дена преди екстернирането ми — май че последното посещение, което направих в родината, беше отиването ми у Елена Всеволодовна Вертоградская, отвъд Селската порта, където тя беше събрала неколцина млади, и трябваше да решим кой ще вземе архива на „Тихият Дон“. Наеха се Георгий Павлович и Тоня Гикало. И веднага след това, за няколко дена, Саша Горлов, по това време вече изгонен отвсякъде, им прехвърлил архива на Крюков. Сколасахме! Арестуван, аз знаех, че архивът е спасен.

В Москва в „Св. Илия делничен“ отслужили панихиди за Ирина Николаевна. Аз в никой случай не биваше да се появявам, а Люша като че ли открито другаруваше със Зоя Томашевская — и отишла. Но още преди това, от последното си посещение при И. Н., беше ми разказала следната мечта: И. Н. искала някой ден някой да отслужи за нея панихида в женевската църква „Въздвижение на св. Кръст Господен“, където навремето я били кръстили. Но кого ли да натовари? Кой и кога ли ще се озове в Женева? А аз взех, че се озовах, много скоро… Двамата с Аля пристигнахме в Женева през октомври 1974-та, — наистина, вечерта един делничен ден, не трябваше да има служба нито тоя, нито на другия ден, никакъв празник. Но отидохме под дъжда наслуки — да докоснем вратата. А зад вратата — пеят. Влязохме. Оказа се: утре е Отдание на Въздвижение, именно тук се чества като престолен празник!

На другата заран след литургията архиепископ Антоний Женевски отслужи панихида по наша молба. Бях написал: Ирина, Фьодор…

Каменна, угледна, красна църква. Есенното слънце надничаше през прозорците. Отнасяше пушека от тамяна. Малкият хор пееше толкова уверено, толкова напънато това „со святими упокой“ — че чак ми се късаше сърцето, не можех да сдържа сълзите си. Повтаряха се, повтаряха се имената им свързано — възнасяше за тях архиепископът, възнасяше хорът. Преплетоха се съдбите им — на злочестия донски автор и на петербургската му застъпничка — над убийствата, над лъжите, над цялото потисничество на нашия век.

Изпрати им, Господи, разсъдлива правда. Вдигни притискащия камък от сърцата им.

 

1974–1975

Цюрих