Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (23) (Очерци от литературния живот)

12
ОПОРНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК

Но независимо от цялата дръзка гръмкост на откритите ми удари — истинска опорна сила против властта изобщо не притежавах. Всяка нощ, а и денем гебистите можеха да дойдат и при мен, и при неколцина мои близки едновременно, и наведнъж — ако не всичко, то много от онова, което с години бях писал, трупал, строил, да отмъкнат в леговището си. От 20-те години та чак до 70-те от доста, доста много мои предходници и по-големи братя, именни и безименни, ей така са отмъквали без остатък, в глухотата, в зиналата уста на Звяра, завинаги. Вече съм писал, че цяла една национална литература погина в Архипелага — и не само в гърдите и главите, а и преди това по време на обиските и арестите. А аз, след като вече носех в себе си целия лагерен опит, не смеех да допусна такава уязвимост. И московските ми скривалища чрез Невидимите също още не ми даваха стабилност. Трябваше всичките ми ръкописи да се пазят на Запад и там да имам опора, способна безотказно и точно да даде ход на книгите ми, ако ние с Аля загинем тук.

А за всичко това очевидно се искаше: първо, да имам на Запад постоянен руски издател (и постоянна връзка с него!). След това — официален представител (адвокат?), който би могъл юридически да отблъсква разните гебистки мръсни номера като например това, че Съветите сами търгуват на Запад със задигнатите ръкописи на забранените в Съюза автори, както вече не веднъж го демонстрира все същият Виктор Луи (и постоянна връзка с този адвокат). Но още по-важно: и някое много доверено посветено лице, което добре разбира мен и съветските условия, но живее извън досега на лапите на ЧКГБ — и поради това може да управлява умело всичко изнесено на Запад. Тоест — три точки. И всички те да са свързани помежду си. Конструкцията на твърдия триъгълник.

Издателят се определи еднозначно: Никита Алексеевич Струве (издателството на ИМКА в Париж и неговият апарат някак ми се мержелееха, бяха неясни зад гърба му). Впрочем и самият Струве си оставаше за мен още пълен непознат. Двустранната ни връзка с него се установи чрез Барабанов-Дурова и чрез Барабанов получих първите представи за този внук на прочут дядо, на историческия Пьотър Бернгардович, и племенник на известния литературовед Глеб Петрович, по чиято книга преди време създавах първото си впечатление за състава и обема на емигрантската литература. Връзката на Барабанов със Струве беше отдавнашна, някъде откъм 1966-а. В нелегалните, изпращани „по втория начин“ писма, които му пишеше Струве, имаше такива признания; „…ние (тоест емигрантите и особено потомците на емигрантите) сме безплътни руснаци“, „Русия (за нас) е почти не факт, а идея… и затова още повече, отколкото по времето на Тютчев, ни се налага да вярваме в Русия независимо от фактите и очевидностите. Вярваме, че Русия е белязана с богоизбраност — единствената голяма и жива православна страна, а в Православието се съдържа пълнотата на истината и живота… Връзката между Русия и Православието за нас е една от висшите богочовечески ценности.“ (Още от младини ми беше интересно да си представя като цяло светоусещането на руския емигрант. Но тогава и през ум не ми минаваха такива житейски подробности: „Полагаме нечовешки усилия, за да запазим децата си руснаци въпреки логиката и ползата, обричайки ги на нравствени страдания, тъй като това чудовищно възпитание ги откъсва от средата, в която живеят.“ Предстоеше ми да разбера това след дузина години, вече лично, в чужбина, със синовете ми.) По-късно Никита ще ми напише и на мен в Москва: „Да си емигрант е най-трудното от всички изкуства.“

И на този именно човек, с неговата заветна надежда и духовна опора на една може би несъществуваща Русия („сега е трудно да си представи човек колко изолирани бяхме до 60-те години“), през идните години му предстоеше да положи доста големи духовни усилия, за да създаде за тази Русия изобщо несъществуващо в нея религиозно-литературно списание, което в Москва жадно ще очакват, широко ще четат и то ще помага на разпилените руски интелектуални сили да се оформят. Издаването на такова списание за страна, в която не живееш и с която няма открита поща за получаване на ръкописи и мнения и за разпращане на тиражи, е доста необикновена, смела и трудна задача. Но Н. А. Струве се справи с нея; той можа от 1969 година да преобразува предишния емигрантски тъничък „Вестител на РСХД“ в заякващ от книжка на книжка духовен мост между емиграцията и метрополията.

А още преди това, сигурно от есента на 1967-а, под таваните на градския апартамент на Чуковски, където тогава още не бяхме свикнали да се опасяваме от подслушване, Копелеви ме запознаха с Лиза Маркщейн, за която бях чувал отдавна: родом от Австрия; дъщеря не на кого да е, а на вожда на австрийската компартия Коплениг, тя била прекарала юношеските и младежките си години в СССР, после заминала за Австрия, но често прескачала насам (лесно й давали визи) — и така съединила в себе си извънредно дълбоко познаване на двата езика, на двете култури (това ще й свърши много добра работа после при превеждането на „Архипелага“), на двата типа живот — западния и съветския, виждайки обемно и двата; на всичко отгоре — със схватлив ум, с нетърпеливо горещо сърце, прямодушна, Лиза от самата си съдба вече беше предопределена да изиграе някаква особена роля между тия два свята. Запознахме се с нея с голяма симпатия: тя притежаваше прям ясен поглед, категорични непоклатими преценки, деловитост. Но онзи път между нас не възникна нищо практическо.

Няколко месеца по-късно Лиза отнесе от Люша на Запад едни мои дребни поправки към „Ракова болница“ — вписала фрагментите от редове със своя почерк в конспектите си по руски синтаксис. (Тези поправки стигаха до издателствата; по-късно внезапно изиграха и съдебна роля като доказателство къде все пак е автентичният текст — там, където са включени авторските поправки, — в съдебните дела на издателетвата за „Ракова болница“: когато прекрачваш към единия от световете, толкова трудно е да предвидиш всички последици на тази крачка в другия. По-късно Лиза се видяла принудена и да се яви като свидетелка на процеса между издателствата, но като анонимна свидетелка — иначе я заплашваше разобличаване на връзката й с нас.)

През май 1968-а, когато напрегнато преписвахме „Архипелага“ в Рождество, ми донесоха полученото „по втория начин“ писмо на Лиза от Париж до приятелката й в Москва Ная Мирова (Лазарева): за това, че Лиза не можела да гледа без болка как тук мошеници или самозванци се разпореждат с безправните ми книги и че била готова безкористно да защитава моите интереси, ако й дам пълномощно.

Бавно, но все пак тази мисъл покълна. Същата есен Лиза дръзко пристигна на виличката ми в Рождестио, а аз горях окапалите листа. Седнахме край огъня — невероятно! — доскоро привършвахме „Архипелага“ и ето че идва човек от чужбина, искрен и умен доброжелател, който е готов да движи всичко! Чак след една година се наканих да разкажа на Аля, че има една такава великолепна Лиза — и излезе, че Аля я познавала от няколко години, — светът ли е тесен? Москва ли е тясна? — веднъж я запознали с Лиза, която е била пристигнала от Австрия да разпитва за различномислието в Москва и с какво може да му се помогне. (В умовете и сърцата светът от октомврийския преврат вече беше се обърнал на 180 градуса, но кога ли това преобръщане ще се осъществи в предметния живот?!…)

Така вече се канехме да вържем възелчето. При едно от следващите й кротки посещения на Москва преговорите с Лиза относно нейната евентуална дейност на Запад води вместо мен Аля — непривличащи ничие внимание разходки на две жени по добре известния им Пречистенски булевард, с цялата тренировка да се оглеждат и вглеждат, целият разговор на руски, за да не стряскат минувачите — колко му е.

През септември 1969-а се срещнахме у Аля на улица „Василевская“, Лиза беше донесла немски юридически печатен текст на пълномощно и ме посъветва да си хвана адвокат на Запад, а именно: тя може да ми препоръча добър адвокат в Швейцария — доктор Фриц Хееб, на чието име трябвало да подпиша основното пълномощно за водене на моите дела. Никакво известно име в никоя друга страна не знаехме и тази Лизина препоръка ни зарадва като подарък от небето: да имам свой адвокат на Запад? — силен, съвсем неочакван за властите ход, но същевременно май и незабранен от закона? С Аля се съгласихме веднага, стана ни неудобно дори да питаме каквото и да било за този Хееб.

В началото на 1970-а Лиза отново пристигна, доносе окончателния и всеобхватен формуляр на пълномощното за Хееб, което пак подписах, хем незабавно, като по този начин насочих и реших съдбата на книгите си в чужбина, както си мислех — по най-добрия възможен начин. Лиза тогава още не я претърсваха в митницата, но все пак това пълномощно за всеки случай Катя Светлова, Алината майка, майсторски залепи под капака на картонена кутия с бонбони.

Лиза (от Елизабет я нарекохме Бета), Фриц Хееб (Юра — от юрист) и Никита Струве (Накита — Николай-Коля) образуваха онзи желан задграничен триъгълник. Към тези именно три точки сега се изпращаха всичките ми нелегални писма и от тях тримата се получаваха. (Бета във Виена получавала от Хееб от Цюрих ксерокопие на писмото ми до него или направо от нас изпратено „по втория начин“ писмо до Хееб — и му го превеждала, кога писмено, кога — което можело — по телефона.

С Хееб за заблуда на противника водех и повърхностна легална кореспонденция, наполовина празна (обикновено с предварително уведомяване), и писмата стигаха, ГБ не ги спираше — дали за да ме следи?, той на мен — на немски, аз на него на руски. Тази открита кореспонденция понякога използвах, за да отклонявам вниманието на гебистите от същинските ми намерения или да ги предупредя за какво ще се бия много рязко, а понякога и за да се погавря с тях: когато не получих изпратените от Хееб изрезки от вестникарски западни рецензии за „Август“ — писах на Хееб: реших да не се ядосвам, направили са го от загриженост към мен: от съсипващите рецензии ще се оклюмам, от хвалебствените ще се главозамая, и в двата случая това би ми попречи да работя, не бих успял да отпечатам новата си книга преди влизането на СССР в конвенцията и тогава тя много би се забавила. А когато съветските власти извършваха въпиющи нарушения в бракоразводния ми процес, също ги съобщавах на Хееб като съветски парадокс и тия писма властите ги спираха, защото се опасяваха от разгласа.

Но ето че започнаха да подозират Бета, да не я пускат в СССР. За последен път я видях през есента на 1970-а, Аля — една година по-късно (и използвайки посредничеството на Дима Борисов), — с това Лизините посещения се прекратиха и откритите ни обсъждания секнаха. Всички съвети, запитвания, планове, предположения и решения се гмурнаха в нелегалната кореспонденция. В крайно спешни случаи Бета намираше начин с открити писма или обаждания по телефона на Лазареви да ни съобщи нещо или да се осведоми иносказателно.

Цялата тази кореспонденция от наша страна, естествено, се изгаряше тутакси. Но се е запазила изцяло у Лиза и Никита, сега тези писма са пред мен. Съживява се в паметта ми обстановката, която съм започнал да позабравям.

От есента на 1970-а, щом завърших „Август“, се решавам да го препращам на Струве в ИМКА и да го печатам там под свое име открито, но тайно до последната минута на появяването. Рано напролет през 1971-ва той ми отговаря, че наборът вече върви, неофициално, а коригирането ще извършат лично той и жена му. (Това е първият им такъв опит в пряка работа с автор от Русия. Преди това, когато се сдобили с текста на Булгаковото „Кучешко сърце“, се възхитили от него и поискали непременно да го отпечатат — издателството дочуло, че вдовицата на Булгаков се заканва да ги даде под съд — и дълго не смеели.) Ние още им доизпращаме — ту карта, ту ескиз за корицата, ту послеслов — обръщението към емигрантите да ми изпращат материали. Поради недоглеждане допуснахме груба грешка с курсивите: ние ги отделяхме в машинописа с главни букви (поради печатарската си неопитност) — и ИМКА ги отпечатала с главни, получила се претенция за експресивност и тази досадна грешка тепърва ще премине в чуждестранните издания. В Москва започнахме да изчитаме получената книга — намерихме в нея още доста печатни грешки, но и във второто издание не успяват да ги отстранят. И аз пиша за това на Никита с много стеснителен тон: „Нямам усещането за идеално издание.“

Каналът на Дурова по това време работеше отлично и през пролетта на 1971-ва вече изпращам чрез Никита важни пликове за Хееб (второто изнасяне на „Архипелага“): „Това е нещо повече от лична съдба, отнесете се с най-голяма предпазливост и предвидливост.“ Уча го на съветска конспирация: идете при Хееб лично и не сам, а съпровождан от някого, та нещата да не останат нито за миг извън полезрението ви, и преди публикуването на „Август“, защото може да възникне надзор над вас. И: ако в издателството ви се появят нови сътрудници след издаването на „Август“ — недейте им вярва по колкото и естествен начин да са се появили при вас. Разбира се, такива предупреждения на Запад се възприемат като комични — защото кой е усетил там наистина ноктите на КГБ?

За Хееб Никита ми описва впечатленията си след тяхната среща: „Той ми направи добро впечатление, макар че е донякъде стъписан от сложността на ситуацията.“ Понеже още не познавам крайно деликатния начин, по който се изразява Никита, не обръщам внимание на втората половина на фразата и я възприемам като, общо взето, одобряваща за Хееб. (А всъщност Никита искал да ми съобщи, че Хееб му се струва, кажи-речи, неподходящ.)

Каналът работи отлично — и апетитът ми расте. Моля го да ми изпраща спомените на емигранти за революцията, ако получи такива. (И Никита ми изпраща извънредно ценните спомени на В. Ф. Клементиев.) (Капитан Клементиев ще влезе в „Март Седемнайсета“ под собственото си име, със своята биография. (Бел. от 1986 г.)) Поръчвам му спомените на Гурко на немски — и ги получавам, след това и книгите на Мелгунов, и редица други. (Желаните книги пристигат, мамят ме! но не се побират в моя стегнат нажежен обем на живот.) Пак чрез Никита изпращам през март 1972-ра за Зилберберг на фотолента труда на Теуш за съдбините на еврейския народ. (Зилберберг мълчи, дълго не потвърждава, Теуш се тревожи и изпращаме по същия канал втора ролка с лента.) Изпращаме за отпечатване в ИМКА „«Август Четиринайсета» се чете в родината“, „Писмо до Патриарха“. („Вестител“ отразява силното вълнение на православните кръгове сред емиграцията около писмото.) Изпращам за новата среща на Никита с Хееб свидния ми комплект от ленти „Сейф“. Изпращам му истинския текст на „Ракова болница“. (Още и през ум не ми минава, че тъкмо ИМКА, Никита с група френски преводачи преди три години самодейно са издали „Раковата“ на френски от случаен самиздатски текст, в който моите специфични думи били „подобрени“, заменени с „по-грамотни“.) Или го предупреждавам: замисля се поредица от брошури „Съвременната руска мисъл“ (зараждането на „Изпод канарите“ — и тях ще ги печатаме!). (На няколко пъти му пиша, но поредицата все не се оформя, няма време за организирането й.) И освен това настоявам на особеностите на моите граматически правила. И дори до каква мисъл стигам: в чуждестранните издания на „Червеното колело“ трябва да се правят съкращения. (Правилна мисъл, но си остана неосъществена.)

Със Струве чак се препираме. Сборникът статии във „Вестител“, кн. 97, ме възмущава, след това и статията на Телегин в кн. 103 — оскърбителна спрямо руснака, а редакцията изобщо не я коментира и не се разграничава. Зрителна грешка от Париж: те не виждат, че в самиздат безотговорно и несамоконтролно избълваха огън срещу Русия. Не разбират опасността от назряващото разцепление. Горещо се опитвам да обясня това на Никита, изпращам му, не за публикация, само лично за него, вариант на статията отговор. Но той ми отвръща благодушно: „На мен много неща в тези статии не ми допадаха, но виждах в тях първи опит на добро равнище да се осмисли нещо в станалото. Захласването по Запада се дължи на младостта и неопитността им. Не съжалявам, че им позволих да се изкажат.“

В ускоряваните от натиска изпратени „по втория начин писма“ все пак успяваме от време на време да си разменяме мисли и не по работа: да речем, с болка реагирам на Буниновите „Тъмни алеи“ — и той сърдечно приветства това. Ето че ми съобщава за анекдотичната статия на емигрантския писател Н. Улянов в „Новое русское слово“, че никакъв Солженицин изобщо не съществува и не е съществувал, че това е измислица и колективно съчинение на КГБ, че не може едии автор да разбира толкова добре и от точни науки, и от медицина, и от военно дело, и от политика, и от история, — и Струве изпраща до този вестник своя пламенен отговор. А аз пък — споделям с него моето възхищение от проповедите на някой си „отец Александър“ по радио „Свобода“, — а се оказва, че той бил отец Александър Шмеман. Струве му изпраща копие от моето възторжено писмо (а след това по неизвестни причини то стига до въпросния вестник и нетактично се помества там).

Но кореспонденцията ни с Никита още е напълно спокойна. Същински вихър се усещаше в напрегнатата ни кореспонденция с Бета. Аз й изпращам ли, изпращам на цигарена хартия, със ситен почерк. Въпреки цялата ми жажда кротко да си пиша Възлите, прекалено съм въвлечен в действието на предходната борба. Филмът „Знаят истината танковете“! — на мен ми се струва толкова страшен удар по комунизма — представям си лагерното въстание, прожектирано по всички световни екрани, и от началото на 1971-ва моля нашите да започнат преговори с режисьорите, готови да подготвят снимките, защото това е дълга работа. Да намериш режисьор, който, първо: да не се уплаши да разкрие цялата политическа сила на филма! и да не е чужд на руската тема и на руския типаж! и да не го тегли към холивудските евтинии… (Ама къде да намериш всичко това накуп? Започвали се преговори, но малкоуспешни цели три години подред — за тази странична допълнителна дейност на Бета, естествено, не й стигат сили, а Хееб направо не разбира от тези работи, а режисьори все не се намират или левичарите ги е страх да се захващат с противокомунистически филм, страхуват се от левичарско освиркване.) Бета насрещно ме пита: в Германия искат да направят телевизионна постановка по „Ракова болница“, да разреши ли? — Да! — Пак тя предлага: да подготви телевизионна постановка по „Август“. Защо пък не, добре, повече ще станат ударите!

После се вразумявам и моля Бета да не пришпорва преговорите за постановката на „Танковете“: „Нека оставим 1972-ра година спокойна. Искам да пиша «Октомври», да започна «Март».“ През 1972-ра: „Отдавна неизпитвана лекота и свобода. Да работя и през 72-ра и 73-та, без да шавам… Да се занимавам с романа, с романа и да пренебрегвам обществените акции“ — писателското надделяваше, това е добър признак. А там в момента нали — при Карлайлови в Америка, мислехме си ние, дейно се превежда „Архипелагът“ още от 1968-а; от лятото на 1971-ва повторните ленти на „Архипелага“ са у Хееб, от февруари 1972-ра и Бета започва немския превод. И нека, нека преводите тихо подкопават омагьосаната планина на Дракона! — аз през това време ще си попиша аа спокойствие.

Но ето че изскача нещо ново: през безсънните нощи хващам по „Свобода“ в 2 часа и 30 минути предавания по историята на революцията от 1917-а, слушам ги жадно, но с непрекъснати смущения, мисля си: все едно че за мен е извършена огромна работа — събиране на материали, интервюта, цял колектив от неочаквани помощници! — а няма ли начин да използвам всичко това по-сигурно? Пиша на Бета: нека наречем това начинание „Два и трийсет“, дали да не започнем опити да се свържем чрез някого? да се получават тези материали и да ми се препращат? — Освен това: а не може ли да се правят за „Март“ извадки от отзивите на европейския печат за Февруарската революция? още тогава си представям такива вестникарски глави. И Бета се наема (ще ги търси съпругът й).

Сега, когато опорният триъгълник е създаден и всичките ми ленти са в Цюрих (дълго се тревожа: не ги дръжте в кантората си, ще има нападение, сложете ги в банков сейф, в подземие! — най-сетне получавам и потвърждение: да, тъкмо така са прибрани!), — сега само да разработя правилно защитната операция със Завещанието. През февруари 1972-ра Хайнрих Бьол — цял живот ще съм му благодарен, затова усетих тогава лекота, — у нас в московското ни жилище завери с подписа си всеки лист от моето завещание и го отнесе в джоба си, — а той отлично се познава с Лиза и ето че завещанието вече е у нашите! (И къде другаде да впишем Х. Бьол, ако не сред Невидимите? Ами че той още през 1965 година, в най-острото за мен време, изнесе от Москва сценария и поемата ми и после години наред ги пази у себе си, даде ги на Лиза. И какви обрати настъпват в съдбите на хората: след това положението на Бьол в Западна Германия дотам се разклати, нали за младите терористи — бъдещите Баадер-Майнхоф-написал: „млади идеалисти, докарани до отчаяние“, та в свободния Запад ще му дотрябва моята защита от пленения СССР! — и чрез Лиза изпращам до него благодарствено писмо, не с частно предназначение.

А това не е само завещание, а важен ход в бъдещата борба, това е безценно укрепване на моята отбрана — тъкмо затуй от пролетта на 1972-ра усещам такава лекота: сега само да ме пипнете! — и знам, че това ще се публикува и без мен, и без Аля, и после върху главите ви ще се посипят моите книги! Сега ми остава в тайните писма да съгласувам с какви условни фрази в откритите писма до Хееб или с каква фраза в наше внезапно телефонно обаждане в Цюрих — експлозивът ще бъде взривен, целият или на части. (Такива условни фрази и кодирани имена отработваме и за различни други случаи, те също се множат. А междувременно и подробности от завещанието продължават да се развиват вътре в мен: проектът за храма „Св. Троица“ на пустото звенигородско поле вече ми изглежда твърде грандомански, не е ли по-добре по-скромно: да се реставрира църквата „Св. Пантелеймон“ в Кисловодск, където са ме кръстили; и църквата на георгиевските гробища, където баща ми лежи под стадиона; само че там вече не е останал свободен терен, нека се пристрои малко параклисче до бившата съборена Казанска църква в Ростов, където аз като малко диваче ритах топка в църковния двор, за изкупление на тогавашната ми простотия. И поправките в завещанието, и добавянето на нови предназначени за издаване заглавия — неочаквано спасеният „Пир на победителите“, съкращаването на лагерната ми стихосбирка, вече и „Телето“ до „Нобелианата“, и нарасналият „Дневник на Р-17“ — всичко, всичко! всичко да се публикува, за да се стовари върху главата на Дракона! Подробно ще програмирам на Бета тази последователност.)

А и надвисва включването на СССР в конвенцията за авторските права. (Доскоро аз ги натиквах там, със закъснение всички разбрахме, че и с това ще ни избудалкат, Аля написа и изпрати анонимно писмо до „Монд“ — „Нож в гърба на руското слово“, те я отпечатаха през март 1973-та, модно беше.) А междувременно Никита все не сколасва да публикува същинските, неокастрени за съветската цензура текстове на „Иван Денисович“ и „Матрьона“, и аз го подканвам ли, подканвам: да успее преди конвенцията (1.6.73), защото тъкмо по този повод не си струва да повеждам „конвенционен бой“.

А освен туй вече напредва тайната работа над „Тихият Дон“, предвиждам, че това ще стане сензация, — но как да се предвиди защита на авторските права на анонимния автор Д∗ — не чрез Хееб ли да го правя? чрез Хееб ли? (Пиша го и така, и иначе, поправям се.)

И макар да имам жизнен опит и отлично да знам, че на краставичар краставици не се продават, повтарям от писмо в писмо, все повече палейки се от проекта: как рязко да се поевтини предстоящото издание на „Архипелага“? Това е направо ужас: на Запад книгата струва 10 долара, прехвърлени в рубли по реалния курс 40–50 рубли за том! — как може да се допусне това? един том от „Архипелага“ трябва да се продава 3 пъти по-евтино, 5 пъти по-евтино! — та да го четат в с и ч к и! — само и само да гръмне, само и само да удари съветското чудовище! да го прочетат на Запад десетки милиони, а на мен от него нищо повече не ми трябва! „За мен тук има голям морален смисъл, с такъв материал не се търгува, това е кръв върху жертвеник, тя трябва да се възнася към небето. Ще ми се да внеса в книжарския издателски свят благороден възглед, да призова към издателската съвест.“ Нека бъде платен на нормално равнище трудът на преводачите, словослагателите и издателските служители — а всички загуби да се разпределят между издателството и автора, пропорционално на получаваните дялове. „Мнозина ще се отдръпнат от такава сделка — прав им път. Но на всеки език ще се намери поне едно достойно издателство и ние после ще го възнаградим с другите книги.“ Бета достатъчно разбира нашия борбен дух в СССР и изобщо не възразява. А Хееб възразява объркано, после съставя и ми изпраща мъгляв реферат на тая тема.

Междувременно не ме радват вече осъществените и стигнали до нас издания. Какво е извършил Люхтерханд с немския „Август“! От титулната страница чак са изчезнали „Възел I“ и ограничителните му дати. А какви груби грешки са допуснати в киноекраните, съвсем не е схванат принципът на записване. И е сплескано разположението на пословиците. И дори на картата на Източна Прусия — в немско издание! — някои пунктове са изместени с 80 километра! Колко са мързеливи, немарливи, невнимателни, какво правят тия хора? в каква безчувствена месомелачка влиза тукашната ни работа. Как да не допуснем повтарянето на подобно нещо в другите издания? И кой ще сколаса да наглежда всичко това? — Бета сама няма да се оправи. Сили нямаме, сили!

А колко главоболия с чуждестранните преводи! На Запад не е като в Съветския съюз, най-добрите писателски сили изобщо не са се втурнали към превода, западните преводачи, ако превеждат добре, го правят от желание, а възнаграждението за художествен превод е недостатъчно. Пиша на Бета: „То по-добре ще е да нямаме никакъв превод, отколкото несполучлив, едностранчив, формален!“ Добър урок получихме с английския превод на „Август“: Глени за Бодли Хед направи съвсем калпав превод, (Както после в Англия ми разказа една участничка в неговата „задруга“, Глени раздал целия „Август“ парче по парче на аспирантите си и те превеждали на когото както му падне. (Бел. от 1978 г.)) „Август“ бил приет в Англия направо кисело, ако не чак разгромно. Глени долно се оправдавал, че „Август“ е написан „толкова зле“, на места му се налагало да „оправя фразите“, а представител на издателството: „Ако започнем да превеждаме «Август» буквално — ще станем за смях.“ Ненадейно блясна, мярна ми се пред очите преводът на „Езеро Сегден“ в Intellectual Digest, април 1971 година. Прочетох го и чак се разтреперих: та това стои по-горе от всякакъв превод! все едно че аз съм написал на английски всяко изречение! Как са предадени цялата ритмика, дишането и гласът, полетът и животът на фразата! Тъкмо това се иска: преводачът като любим съавтор. Не открих името на преводача в копието. Незабавно натоварих Хееб: да търси, да търси тоя златен преводачки той го търсил — близо три години! И през 1973-та в Ню Йорк още изяснявал къде най-сетне е този човек. И ми отговори: няма го, заминал за Австралия, и връзка с него няма. А това бил Хари Вилетс в Оксфорд, никъде не се бил канил да заминава и загубихме три години негова възможна скъпоценна работа! Заминах за Запада и го намерих.)

Толкова по-отговорно нарастваше преводът на „Архипелага“: колко несериозно е представен той в компанията на Карлайлови — още не си представях. А немския правеше лично Бета и ми пишеше, че го е „взела присърце“. И доброто познаване на съветския свят също много й помагаше. (Пак тя предложи два вида изтъкване на думите — курсив за терминологията и получерен за експресията. Много ми допадна и на нас с Аля ни се струпа доста работа по ошрифтяването, по изпращането на нови списъци с поправки — допълнително към неугасващите поправки по същината, и за това отиде цялата 1973 година, а в западните издания все едно не се възприе.) А издирването на френски преводач вървеше трудно: степента на поверителността е висока, на кого да го повериш? Степан Татишчев доверено получаваше от Андрееви първите глави, но преводът не му потръгнал. Никита също безуспешно търсел преводач, после, с негово одобрение, Бета се свързала пряко с издателство Сьой. Още по-късно се наложило да бъде ускорен преводът на първия том, да се сформира екип от преводачи. А аз бях нетърпелив: хайде бе, търсете испански преводач! — ами че това е цяла Южна Америка. Решихме: за „Архипелага“ поради потайността редът трябва да е следният: първо да търсим преводачи за издателствата, ние да плащаме превода, а чак после, със съдействието и съгласието на преводача, да търсим издателство.

И колко много неочаквани премеждия ни връхлитаха отвсякъде, не сколасваш да се оправиш с едно — напира друго. Ту откъс от „Пруски нощи“ неочаквано се появи в „Цайт“, който смятахме за приятелски настроен, — да се гаси ли чрез Хееб? Ту извънредно опасната публикация на Патриша Блейк в „Тайм“, как ни стресна тя: че на Запад някаква група работела над превода на „Архипелата“ — кои са те? над кой екземпляр? откъде са тия сведения? И нито можеш да разбереш, нито има кого да притиснеш, а заглавието на книгата — вече е изтървано! Всичко това заплашва да пречупи плана на бъдещата ми голяма атака, преждевременно оголва хълбоците ми. Ту самата Бета ми съобщава слуха, че в „Индекса“ на Скемел се печатат откъси от „Друм“, уж получени чрез Зилбелберг, и ме пронизва, че това са откраднати от някого откъси (и колко ли са големи?)!, но никой не е държал поемата в ръцете си, единствен Теуш. Тревога — да се спре! — и сума нервни писма си разменихме, докато се изясни, че става дума само за същите онези откъси, които Теуш вече все едно е напечатал в статията на „Благов“, — какво мога да направя?! Веднага след това разправиите с биографията на Файфер, все пак биографът си е нещо като детектив доброволец, той може да е надушил и сега ще напечата неща, които съм крил от ГБ. Какво да правя? Да го спирам юридически? — нямаме право. Но някаква охлаждаща декларация от Хееб? Пиша му легално: „Моля да направите декларация против самоволните биографи. Смятам за безсрамно и безнравствено да се съставят биографии на един писател приживе, но без неговото съгласие. Такива действия по нищо не се различават от шпионирането, било то полицейско или частно,“ (Хееб по „втория начин“ ми отговаря: против Бург-Файфер нищо не може да се направи юридически, освен ако засегне честта ми; а ако двамата надрънкат лъжи, но без те самите да знаят, че това са лъжи, също за нищо не отговарят.) Не щеш ли, моят „съюзник“ Жорес Медведев в книгата си помества, за да се изфука пред всички, факсимиле от поканата: как да бъде намерено жилището ни в лабиринта между бахрушинските блокове. Значи спешно да настоя пред него да махне плана от книгата! — А из Москва се разнася слух, че Наталия Решетовская в сътрудничество с агенти на АПН подготвя я свои мемоари, я пак моя биография — и в обилие ще цитира мои писма, бърза, без да дочака смъртта ми. (И наистина, дала на АПН писмата ми до нея, като се почне от фронтовите години, да ги продават и публикуват. Още през юни 1974-та, веднага след екстернирането ми италианското „Темпо“ отпечата „Любовните писма на Солженицин“, предлагали ги и на „Ню Йорк таймс“, след това в Женева агентът Ален Даво търгувал с тях.)

Или друг един проект: нали сега ги имаме в чужбина нобеловските пари, как да не помогнем на нашите безкористни помощници? всичките страдат от безпаричие, всичките мизеруват, а валутните пари от съветска гледна точка имат несравнима ценност. Защо сега да не направим списък — № 1, № 2, № 3… общо двайсет номера, в писмата ще ги наричаме именно номера, по замятински, и за тях отделни нервни абзаци от нашите тайни писма, през всичките тия години. Изпраща се на Бета списъкът: кой кой номер е, адресите. За някои, кажи-речи, не е опасно; а други са толкова скрити, че чак в едно и също писмо не бива да се пишат едновременно имената и адресите им, а ги пишем разпокъсано на два-три пъти: улицата без номера на сградата, а после отделно, да разделим фамилното име от малкото и бащиното, да напишем в интервала нещо по-шантаво и без връзка за какво става дума. А другата задача е — от коя страна да се изпрати записът? от чие име? Някой има прочут приятел в чужбина, друг — реален роднина, ще изпращаме от тяхно име, а на останалите — от съвсем измислени лица, и тогава у КГБ могат да възникнат подозрения (и понякога възникват, опасни). Или: неочаквано бързо е пристигнал запис № 11, а № 11 не е успял да се подготви как да отговори: „От кого очаквате?“ Остра опасност! Заради един такъв случай трябва спешно да се изпраща тайно запитване (а всяка бележчица иска отделна тайна среща, предаване). Много е нервно, във всяко писмо твърде често се споменава за номерата, доста са и бъркотиите, заради недоразуменията просто се съсипахме, а какво ли й е на Бета да разплита всичко това и ди го дава на Хееб вече в цялостен ясен вид, за изпълнение? Л. К. Чуковская ослепява, нужен е оптически прибор; не знаем точно какъв и никой не знае, той трябва да съчетава голям диаметър за обхващане на цяла страница и значително увеличение, 5–7 пъти (обикновените лупи имат или силно увеличение и малък диаметър, или наопаки, а освен това е нужно и осветлително устройство. Как да познаем модела? къде да го поръчаме? вероятно в Холандия, нали са големи майстори? а ще го изпратим от името на Бьол, молим го, товарим го. Но много дълго върви кореспонденцията между Москва-Виена-Цюрих-Кьолн и още някакви неизвестни места и ето че ни го изпращат, само че не върши работа! Значи — да се преправи, а Лидия Корнеевна междувременно ослепява катастрофално, а очите й са от най-свидните, ние настояваме час по-скоро да се изпълни искането ни. Най-сетне изпращат добър прибор, спасение! — само че без нито една резервна батерия, значи сега трябва да се прави отделна поръчка за батерии.

Но колкото и изтощително да е, поръчките постепенно се изпълняват, до № 20 записите са получени и на нас с Аля ни хрумва ново разширение: а как ли да помагаме по същия начин на затворниците (раждане на бъдещия Руски обществен фонд)? Пак същата процедура, въвеждаме номера от 21-ви до 40-и, а от чие име да им се изпращат? — и кипят нови издирвания.

Междувременно съветските власти, недоволни от някоя от австрийските статии на Бета, окончателно престават да я пускат в Съюза, съветският консул във Виена в началото на 1973-та откровено й казва: „Защо да ходите в страна, която толкова не ви харесва? Не ви даваме виза и дълго няма да ви дадем.“ А ако можеше да се срещнем и да си поприказваме — колко по-просто щеше да е, колко неща веднага щяха да се изяснят! Малки замени: ту пристигне в Москва по-голямата дъщеря на Бета, среща се с Аля. Ту замине за Швейцария Ева, срещат се там, но чрез Евините срещи неяснотите са много.

И тъй, цялата подскачаща каскада от въпроси, предположения и решения минава само чрез писма по „втория начин“, а те вървят само по хора. Да речем, вече написано от нас писмо втасва, докато чака да бъде прехвърлено, два месеца, а през това време всички преценки и решения са се променили, сядай да пишеш ново.

Вече забравям не се ли повтарям, писали ли сме предния път или не сме писали, нали не бива да пазим копия, пиша повторно, а някои неща променям под натиска на обстоятелствата и на още по-пресни новини, понякога променям решението в едно и също писмо — педантичната Бета изчопля от тези главозамайващи писма указанията, молбите, поправките — и тъй като си е направила картотека по теми, разпределя всичко по картончетата, така става по-ясно. А доста неща изпращаме и на ленти, на тях пък ту се промени скоростта, ту избяга фокусът, нали вършим всичко в напрегната нелегалност, понякога ни се налага и бързо да скрием апаратурата, — изпращаме на лента поправки, а в Цюрих и главната лента още не е прехвърлена на хартия. Бета ще трябва да преработи методично всичките ни каскади и да осъществи контакти с различни точки в Европа, вече цели седмици й отиват за писане на писма и телефонни разговори (пише ми: „Колко мразя телефона!“ — и напълно я разбирам, — а главната й работа от февруари 1972-ра е пълният превод на първия том от „Архипелага“, и при това таен, няма с кого да се посъветва освен с мен и пак чрез писма — пише ми: „Затруднява ме не толкова работата, колкото отговорността.“ На „Архипелага“ и на цялата ни потайна работа безрезервно е отдала душата си, както на Запад не е прието за каквато и работа да става дума: „Живея двоен живот. Душата ми, мислите ми са у вас. Понякога вървя по улицата и изведнъж се сепвам: къде съм?“ Объркват се свободната Виена и потиснатата Москва. С неизменна топлота и вяра в моето дело са пропити деловите й писма до нас. Отговарям й: „Четох Вашите писма и се учудвам колко не ни отчуждават нито времето, нито пространството: имам усещането, че непрекъснато мислим и чувстваме заедно и че Вашите решения са почти 100-процентово такива, както ако бяхме ги вземали заедно… Вашата духовна организация е толкова сходна с моята и Алината.“ По някакво възникнало дребно недоразумение тя се обадила по телефона на Лазареви, кодирайки нещо. Отговарям й: „Мисля, че Вие и ние се обичаме над всякакви възможни разногласия. През всичките тия години толкова ни сгрява и ни дава такава увереност и простота това, че Ви има. Винаги вярвам във Вас и затова съм спокоен…“ Разбира се, хора от различни светове не могат да се сближат чак толкова сляпо, понякога се отварят пукнатини. Някой ми съобщи, че Бета е „огорчена от августовското ми интервю с «Монд»… там има много неразбории“, и в „Мирът и насилието“. Но тъкмо по този повод вече бях чувал разпалени възражения и в Москва и имайки наум вече оформящото се „Изпод канарите“, в писмо до Бета пиша: „Мисля, че в най-скоро време на западната демократична и на съветската общественост им предстои да научат разтърсващи истини, когато от Русия за лъжливи идоли ще бъдат провъзгласени най-свещени многовековни божества… Горя от надежда, че вие ще бъдете измежду първите европейци, способни да приемат това съчувствено и с разбиране.“ След един месец от Бета, че е разстроена: „Боли ме душата, че неправилно са Ви разказали за мен. Не само одобрявам всичко, а и го смятам за велико дело, разногласията ни са само в дреболиите.“

А това бяха вече дните — непосредствено преди провала на „Архипелага“. И откъде ли идваше толкова ясното ми предчувствие? На 22 август 1973 година пиша на Бета: „Това ще е особено трудна есен. Може би вече не ни остава време да говорим. Вие може би сте забелязали многократното ускоряване и сгъстяване на събитията у нас. Това е някакво движение на звездите или, както казваме ние, Божия воля. Влизам в бой значително по-рано, отколкото си мислех, доста неща ме принуждават да го сторя, съмнения нямам. Нищо не може да се предскаже, но ясно е, че [готовността на «Архипелага»] ще ни потрябва по-рано, отколкото се предполагаше. При лош обрат на нещата ще Ви се наложи да вземате решения без нас двамата.“

За провала на „Архипелага“ след две седмици Бета чула от телеграфните агенции и ни пише: „Сега в нашето семейство темпото на живота стана: «Всичко за фронта, всичко за победата!» Дано издържа, без да развалям качеството“ (на превода).

А аз идвам на себе си: „Ами че това се отлагаше от толкова години, Боже мой! По-нататък вече не можеше, как сам не го разбрах по-рано?!“ Но в същото време — и облекчение: сега можем да държим вкъщи целия „Архипелаг“, няма какво да губим и колко ще ми облекчи това справките по текста! и ще мога да давам на идващите да четат. А от друга страна — страх ме е, че и апартаментът на Бета във Виена ще стане уязвим за атака, изпращам й предупреждения.

През тия есенни месеци на 1973-та (през октомври те и тримата ще се съберат в Цюрих на съвещание, ние не знаем) нелегалната ни връзка пулсира още по-пресекливо. Допълнително изпращам на Бета напътствие към „Архипелага“: „Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред живите надвиваше дълга пред покойните…“ А как сега да ускоря печатането? може би — ксерокопия от машинописа? Няма значение как ще изглежда изданието, важното е да излезе час по-скоро! И на Никита: нека „Архипелагът“ изглежда нескопосен — и бъде по-евтин, не е такава книга, че човек да пести пари, за да си я купи. (Изнурен от недоимъка на сиромашкото издателство, Никита го удря на молба: руското издание няма как да стане по-евтино. Съгласявам се.) Никита ми обещава да издаде първия том рекордно бързо, за три месеца. Пише: словослагателят на „Архипелага“ просълзен казал: когато умра — сложете тази книга в ковчега ми. Продължавам да го пришпорвам: а няма ли начин вторият том веднага да последва първия, след един месец няма ли да стане? Не, няма как да стане… ИМКА може да пусне втория том през май. — Не! не! в никой случай не по-късно от март! — Не, и такова темпо не се наемат да поддържат за втори път. Дали пък да не разкъсват и томовете (те не са съществени), да не отпечатват отделно част първа, втора, трета — като свезки, само да стане по-бързо? И вземете мерки за сигурност срещу пряко нападение на печатницата! КГБ пред нищо няма да се спре! — На Бета: след като се появи руският първи том, цялата ми надежда е на появяването на немския, ако се забавя — може би да се вадят отделни глави и да се печатат в списанията?… По-скоро, за да се научат всички! — и тогава ще престана да се тормозя. През тази есен с яд научаваме, че Карлайлови са ни подвели: американският превод не е готов и за пет години; чак сега, в края на октомври ще бъде предаден, и то суров, „над него трябва още да се работи“. Но напредва шведският превод на Ханс Бьоркегрен — той ще ми помогне! А къде са мерките за сигурност? от станалите вече три печатници тайната може да изхвръкне. По-скоро да се печата! час по-скоро ми трябват необратимост, разрив, та ГБ изобщо да не се опитва да ме изнуди за каквото и да било. И такава (безумна) контрасметка: ами ако ГБ изведнъж се втурне да отпечата преди мен заловения „Архипелаг“ (нали веднъж стана така с Алилуева), тогава ще докажем, че екземплярът е краден, непълен, стара редакция, — и изпращам на Бета списък на доказателствата. Или обратното: Съветите ще се опитат да забранят „Архипелага“ на Запад? По настояване на Хееб му изпращам по „втория начин“ и ново „Потвърждения на пълномощията“ — специално за случая с „Архипелага“: че е упълномощен за всички издания на тази книга — и при това е свободен от лични платежни задължения (той се опасяваше от подобен обрат на нещата). Сега „Завещанието“ престана да е нужно, сега започва период на пълно отпечатване на всичките ми книги, ограничено само от нашите технически възможности. Да, и още нещо, не бях се сетил: сега ленинската глава от „Август“ вече може да не я крием, дали не ще сколасаме да я вмъкнем в някое издание? И сега, когато отмениха радиозаглушаването в СССР, — щом се появи „Архипелагът“ — да го четат едновременно по всички станции! (Колко съм припрян! — нито „Гласът на Америка“, нито Би Би Си пръста си няма да помръднат, за да не си развалят дипломатическите отношения със СССР…) Филмът „Танковете“? — щом сключите договор, веднага ще пуснем дописка във вестника. (Ооо, до филма е още по-далеч…) Всичко да се взривява, всичко, час по-скоро! Правя си сметка да публикувам „В лъжа не се живее“ през февруари. (И точно уцелих!) Изпращаме в Цюрих лентата с „Октомври“ — докъдето е докаран, може би никога няма да го довърша. Вече изпращаме на части и статиите от „Изпод канарите“.

Но още по-спешно! — в средата на декември изпращам на Никита „Писмо до вождовете“ — то трябва да бъде отпечатано 25 дена след първия том на „Архипелага“! (Съвсем съм откачил, не разбирам какво върша, сека клона, на който седя: ами че ако Западът прочете това „Писмо“ — и „Архипелагът“ няма да му трябва.) И да се превежда по-бързо!

С „Писмо до вождовете“ неизвестната ми печатница на ИМКА се захванала веднага. А когато „Архипелагът“ гръмна на 28 декември — изведнъж ми просветна, че трябва да се спре отпечатването на „Писмо до вождовете“! Отчасти: А. А. Угримов ме предупреждава, че на Запада то ще подейства отблъскващо. Но това не е главната причина за мен, сега видях друга: „Писмото“ днес звучи не както през септември, когато го занесох в ЦК: днес могат да доловят в тона ми отстъпчивост. В тътена след експлозията на „Архипелага“ моментът за „Писмото“ е неподходящ, не. Не! (Главата ми е като камък, не си доспивам!)

В началото на януари пишем на Никита и Бета: „Писмото“ да се спре за неопределен срок, никакво разпространяване, нито дори на преводачите, да се спрат и всички преводи! Но това писмо закъсня и нищо нямаше да спрем — в ИМКА при Никита тиражът бил готов и френският превод чакал да бъде подписан за печат — спряхме ги с някакво условно телефонно обаждане. Спрели го! не изхвръкнал! (Сполука ли беше това?! или провал?! — всичко зависеше от странични случайности и не го преценявах в целия обем на сериозността му, главата и тялото ми ставаха полунечувствителни. Ако не бяхме спрели писмото по-скоро, щяха да ме тикнат в затвора, а не да ме екстернират — тогава никой на Запад не би ме защитил.)

Освен туй всички тия допълнителни главоболия падаха ли, падаха върху Бета! — през седмиците, когато била предала на издателството първия том на „Архипелага“ и започвала да превежда втория. Колко много търпение и пъргавина на ума е трябвало да проявява! В края на януари, последното й писмо, което вече не ме завари в СССР: „Към необикновения ми ентусиазъм се прибавя страшна умора и вечно болезнено чувство, че не сколасвам. Събуждам се от постоянните сега кошмари: забравила съм да свърша нещо важно! Понякога чак скачам… Много се радвам, че «Писмо до вождовете» беше отложено: това страшно би объркало тукашните хора и дори би навредило на разбирането на «Архипелага». За да разбере «Писмото», човек трябва да познава Русия…“

И изпитва справедлива гордост: „С «Архипелага» можахме да опазим тайната докрай.“ Но вече и тя е капнала: част от превода на втори и трети том ще дели с ортак, вече не се изисква досегашната тайна. Хвалят превода на Бета — Бьол, „Цайт“, „Шпигел“.

…„Но и непрекъснато притеснение и страх за Вас…“

А аз й казвам в разминалото се писмо:

„Имам ли усещането, че никога вече няма да се видим с Вас? Категорично: не! Уверен съм в жива, интересна, спокойна среща. Как? Загадка. Много чудеса и изненади ни очакват оттук нататък… Нека Новата година бъде година на нашите победи!… Не искам да си вземаме сбогом, но за всеки случай, за всеки случай…“

И Аля на последното писмо, с едри букви: „12 февруари. Днес отведоха Саня в 5 часа, 8 души. В 10 вечерта ми телефонираха, че е арестуван. Продължавайте, без да намалявате темпото! Нека всички книги, една след друга, излизат на бял свят. — Това е най-важното.“

Още през първия ми ден у Бьол пристигнаха и Лиза, и Хееб — внушителен, важен, висок, димеше с лулата си. Обади се от Париж и Никита Алексеевич, предлагаше и той да пристигне при нас, но всичко наведнъж не се побираше в гьрдите ми, поканих го да дойде в Цюрих. С него се срещнахме вече в дома на Хееб — веднага много топло: той беше и единственият руснак сред всички, които бяха се струпали около мен, и от самото начало един такъв близък, разбираем, за каквото и да заговорим, макар че той цял живот е емигрант, а аз цял живот съм съветски.

И ето че целият Опорен триъгълник се събра в една стая и разговаряме свободно вместо с шифровани писма — съвсем доскоро кой би могъл да предвиди това?! Цялата къща е обкръжена, блокирана, поставена под наблюдение — но кореспондентско, не чекистко.

Този Опорен триъгълник направи за мен още повече от онова, което реално можа да свърши: създаде ми онази увереност, онази невидима стена зад гърба ми, подпрян на която можах да устоя срещу Дракона, без изобщо да се колебая, без да съжаля нито за миг, готов на всичко до какъвто и да било край.

И още два-три дена остана в Цюрих Никита Алексеевич, съпровождаше ме навсякъде, не вървеше, а тичаше, а подир нас — цяла глутница телевизионни репортери и журналисти: и в подземията на цюрихската кантонална банка (там в сейф се пазеха всичките ни ленти, веднага дадох „В лъжа не се живее“ на Н. А. за печат, вече зарадван, че Аля не се е уплашила да публикува това обръщение в Москва; журналистите около банката си направили извода и предали, че съм отишъл да си броя капиталите); и на филма „Един ден на Иван Денисович“; и до къщата, където живеел Ленин; и на планината, в Щерненберг, да видя ще мога ли да работя там; и на вечерна служба в бенедиктинското абатство. Много просто, лесно се оказа общуването с Н. А., вече му разказвах за „Телето“, за „Бързея на «Тихият Дон»“ и още какво ще издаваме в най-скоро време. Н. А. беше изключително дълбоко заинтересуван от руските работи, следеше ги с голямо внимание. Оттук именно започнаха нашите години и години на съвместна издателска работа и приятелство.