Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Борис Мисирков, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo (2007)
Издание:
Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка
Очерци от лит. живот
Факел експрес, София, 1998
(Печат: Д. Благоев, София)
784 с. : с илюстрации; 22 см
История
- — Добавяне
Приложения 11–20
[11]
До Президиума на Московската градска адвокатска колегия
До редакцията на вестник „Известия“
от писателя А. И. Солженицин
гр. Рязан, ул. „Яблочков“ № 1, ап. 11
ДЕКЛАРАЦИЯ
7 май 1969
Моля за помощта Ви в защитата на моето име от опозоряващите го действия на Александър Фьодорович Шалагин (Москва, ул. „Д. Бедни“ 171, блок 1-ви, ап. 246) и в прекратяването на тези действия.
От много месеци насам той посещава ресторант „Славянский базар“, където се представя за „писателя Солженицин“, раздава от мое име автографи, държи се предизвикателно разпасано, прави скъпи подаръци на непознати жени (а официално е пенсионер, който преживява от малка пенсия), поръчва музика с гръмогласни пояснения, че се е „намъчил в лагера“ и сега се нуждае от веселба (от 1963 до 1965 г. наистина е излежавал присъда по чл. 154 от НК).
Открито наглото — от мое име — търсене на жени е главният стожер на неговите действия. Така например обадил се в Мосфилм с молба да му намерят за съвместни пътувания из Съюза млада машинописка секретарка и когато едно от момичетата се отзовало на тази оферта, направо му предложил съжителство. Обаждал се и на Дина Исаевна Драновская, режисьорка на театралния колектив на културния дом „Горки“, рецитирал й от мое име „лагерни стихотворения“ и я помолил да му „подбере млади артистки с добри външни данни“ уж за рецитиране на неговите произведения. […] С по-малко подробности са ми известни и други подобни случки.
[12]
БЕЛЕЖКИ ОТ ЗАСЕДАНИЕТО НА РЯЗАНСКАТА ПИСАТЕЛСКА ОРГАНИЗАЦИЯ
4 ноември 1969
Заседанието продължи от 15 до 16,30 ч. Присъстваха шестима от седемте членове на рязанската писателска организация (секретарят на рязанската организация Ернст Сафонов лежеше в болницата за операция); секретарят на СП на РСФСР Франц Таурин; секретарят по агитацията и пропагандата при рязанския областен комитет на КПСС А. С. Кожевников; редакторът от издателството Поварьопкин и още трима другари от областни организации.
Настоящите бележки са водени по време на заседанието от Солженицин.
Предварително обявеният дневен ред се състои от една точка: информация от секретаря на СП в РСФСР Таурин за решението на Секретариата на СП в РСФСР „За мерките за усилване на идейновъзпитателната работа сред писателите“.
Самата информация не отнема много време. Ф. Таурин прочита решението на Секретариата на СП в РСФСР, предизвикано от бягството на Анатолий Кузнецов в чужбина, указанието за новите мерки за засилване на контрола над писателите, пътуващи зад граница, както и за мерките по идейното възпитание на писателите. Съобщава, че подобни заседания вече са проведени в много областни писателски организации и са преминали на високо ниво, особено в московската писателска организация, където са били повдигнати обвинения срещу Лидия Чуковская, Лев Копелев, Булат Окуджава, както и срещу члена на рязанската организация на СП Солженицин.
Започват дебатите (регламент 10 мин).
Василий Матушкин (член на СП, Рязан; след няколко общи фрази за състоянието на рязанската организация): Не мога да не се изкажа за отношението на др. Солженицин към литературата и към нашата писателска организация. И аз нося отговорност за това: навремето му дадох препоръка за членство в Съюза на писателите. Така че, като критикувам днес него, аз критикувам и себе си. Когато излезе „Иван Денисович“, ние не можахме веднага да приемем всичко в него, много неща не ни харесваха. Но след рецензиите на Симонов и Твардовски не можехме да спорим. Все пак хранехме надежди, че Солженицин ще стане украшение на нашата писателска организация. Тези надежди не се сбъднаха. Да вземем отношението му към нашата писателска организация. През всичките тези години — никакво участие. Наистина, идваше на предизборните събрания, но не се изказваше. Помощта за младите писатели е едно от най-важните ни задължения по устав, той не даваше своята, не участваше в обсъжданията на произведения от начинаещи автори. Работа не вършеше никаква. Заражда се мнението и болката, че той се отнася високомерно към нашата писателска организация и към нашите скромни постижения в литературата. Ще кажа честно и откровено, че цялото му творчество напоследък (наистина, ние не го познаваме, не сме чели нищо, не сме били канени за обсъждане) е в разрез с онова, което пишем ние, останалите. За нас съществува Майката Родина и няма нищо по-скъпо. А творчеството на Солженицин се публикува в чужбина и после всичко се излива върху нашата родина. Когато обливат с кал нашата майка, използвайки неговите произведения, и дават указания на Александър Исаевич как трябва да отговори, дори бе публикувана статия в „Литературная газета“, а той не реагира, понеже се смята за по-умен.
С. Х. Баранов (председателстващ, член на СП, Рязан): Регламентът ви изтече, десет минути.
Матушкин иска още време.
Солженицин: Да се даде на другаря, колкото той желае.
Времето се удължава.
Матушкин: Съюзът на писателите е абсолютно доброволна организация. Има хора, чиито творби се публикуват, но те не членуват в съюза. В устава на съюза ясно е казано: съюзът обединява съмишленици, които строят комунизма и отдават на това цялото си творчество, които следват социалистическия реализъм. А на Солженицин тогава мястото му не е в писателската организация, нека си твори отделно. Колкото и да ми е мъчно, трябва да ви кажа: нашите пътища с вас, Александър Исаевич, се разминават и ще трябва да се разделим.
Николай Родин (член на СП, гр. Касимов): Василий Семьонович го каза така, че нямам и какво да добавя. Ако вземем устава на съюза и сравним с него гражданската дейност на Александър Исаевич, ще видим големи разминавания. След Василий Семьонович нямам какво да добавя. Той не изпълняваше устава, не се съобразяваше с нашия съюз. Случва се да няма на кого да дадеш за рецензия ръкопис на начинаещ писател, а Солженицин не е рецензирал. Имам големи възражения срещу него.
Сергей Баранов: Това е много сериозен въпрос и управата на Съюза на писателите го повдига своевременно. Ние в съюза трябва взаимно добре да познаваме душите си и да си помагаме. Но какво ще стане, ако се разбягаме всеки в кътчето си, кой тогава ще възпитава младежта? Кой ще ръководи литературните кръжоци, каквито имаме много в производството и в учебните заведения? Правилно засегна Василий Семьонич въпроса за А. И. Не познаваме творчеството му, неговото творчество не го познаваме. Отначало се вдигна голяма шумотевица около неговите произведения. Лично аз винаги съм виждал в „Иван Денисович“ само черните краски. Или „Къщата на Матрьона“ — че къде е виждал той такава самотна жена с хлебарки и котка, че и никой да не й помага — къде може да се намери такава Матрьона? Аз все пак се надявах, че Александър Исаевич ще напише произведения, необходими на народа. Но къде печата той работите си, какво се разказва в тях? Ние не знаем. Трябва да повишим мнението за себе си и един за друг. Солженицин се е откъснал от организацията и очевидно ще бъдем принудени да се разделим с него.
Солженицин иска разрешение да зададе един общ въпрос на изказващите се другари, председателстващият отказва.
Евгений Маркин (член на СП, Рязан): На мен ми е най-трудно да говоря, по-трудно, отколкото на всички. Ако погледнем истината в очите, става дума за членуването на Александър Исаевич в нашата организация. Аз още не бях член на съюза, когато сте го приемали. Аз съм в потиснато състояние и ето защо: невиждано люшкане на махалото от една амплитуда към друга. Аз работех като сътрудник на „Литература и жизнь“ по времето, когато на Солженицин му се раздаваха нечувани похвали. Оттогава обратното: за никого не съм чувал такива остри мнения като за Солженицин. Такива крайности после се отразяват върху съвестта на хората, които вземат решение. Да си спомним как оплюваха Есенин, а после започнаха да го превъзнасят, а на някои сега пак им се иска да го смачкат. Нека си спомним резките съждения след 1946 година. Сега на мен ми е най-трудно от всички да си създам мнение. Ако сега изключат Солженицин, после го приемат, после пак го изключат и пак го приемат — аз не искам да участвам в това. Къде тогава ще си намерят втори апендикс онези, които се измъкнаха от обсъждането днес? А в нашата организация има големи язви: на членовете на съюза не се дават апартаменти. Две години нашата рязанска писателска организация се командваше от мошеника Иван Абрамов, който даже не беше член на съюза, той ни лепеше политически етикети. А с Анатолий Кузнецов учихме заедно в Литературния институт, интуицията не ни мами, ние не го обичахме, защото е лицемер. Според мен членовете на устава могат да се тълкуват двояко, това е нож с две остриета. Е, разбира се, иска ми се да попитам Александър Исаевич защо не вземаше участие в обществения живот. Защо по повод на шума, който вдигна около името му чуждестранната преса, не даде изявление в нашия печат, не ни разказа за това? Защо Александър Исаевич не се постара правилно да разясни и популяризира позициите си? Не съм чел новите му произведения. Моето мнение за членуването ни А. И. в Съюза на писателите е: той не е бил член на рязанскати писателска организация. Напълно съм съгласен с мнозинството от писателската организация.
Николай Левченко (член на СП, Рязан): В общи линии въпросът бе изяснен от предишните изказали се. Аз бих искал да се поставя на мястото на Александър Исаевич и да си представя как бих се държал. Ако моето творчество беше превърнато в оръжие в чужбина — какво щях да направя? Аз щях да дойда да се посъветвам с другарите си. Той сам се изолира. Присъединявам се към мнозинството.
Поварьонкин: В продължение на много години А. И. се беше откъснал от Съюза на писателите. Не идваше за предизборните събрания, а пращаше телеграми: „присъединявам се към мнозинството“ — нима това е принципна позиция? А Горки е казал, че Съюзът на писателите е колективен орган, той е обществена организация. А. И. явно е влязъл в съюза с други цели, за да има писателска членска карта. Идейните качества на неговите произведения не ни помагат да строим комунистическото общество. Той очерня нашето светло бъдеще. Самата му душа е черна. Само наш идеен противник е можел да покаже такъв безкрил човек като Иван Денисович. Той сам се постави извън писателската организация.
Солженицин отново иска разрешение да постави въпрос. Предлагат му вместо това да се изкаже. След известно колебание разрешават въпроса.
Солженицин моли членовете на съюза, които са го упреквали, че е отказвал да рецензира ръкописи, както и да говори пред литературната младеж, да посочат поне един такъв случай.
Изказалите се мълчат.
Матушкин: Един член на Съюза на писателите трябва активно да работи според устава, а не да чака покана.
Солженицин: Съжалявам, че нашето съвещание не се стенографира, не се води подробен протокол. А между другото, то може да представлява интерес не само утре, но и дори след повече от седмица. Впрочем по време на заседанието на Секретариата на СП в РСФСР работеха три стенографки, но тъй като Секретариатът обяви моите бележки за тенденциозни, така и не можа или не посмя да представи стенограмата от онова заседание.
Преди всичко искам да сваля камъка от сърцето на другаря Матушкин. Василий Семьонич, нека ви напомня, че никога не сте ми давали никаква препоръка, вие, като тогавашен секретар на рязанската организация, ми донесохте само празни бланки за анкетите. В онзи период на прекомерни похвали Секретариатът на Съюза на РСФСР толкова бързаше да ме приеме, че не ме остави да събера препоръки, не изчака първичната рязанска организация да ме приеме, а направо ме прие и ми изпрати поздравителна телеграма.
Обвиненията, повдигнати срещу мен тук, се делят на две съвсем различни групи. Първата засяга рязанската организация на СП, втората — цялата ми литературна съдба. По повод на първата група ще кажа, че няма нито едно обосновано обвинение. Ето сега отсъства нашият секретар др. Сафонов. А аз съм го известявал за всяка своя обществена стъпка, за всяко свое писмо, до конгреса или до Секретариата още същия ден и винаги съм го молил да запознае с въпросните материали всички членове на рязанския СП, както и нашата литературна младеж. А той не ви ли ги е показвал? Поради собствено нежелание ли? Или защото присъстващият тук другар Кожевников му е забранил това? Аз не само не съм избягвал творческите контакти с рязанския СП, но и съм молил Сафонови съм настоявал моята повест „Ракова болница“, която бе обсъдена в московската писателска организация, непременно да бъде обсъдена и в рязанската, имам копие от това писмо. Но и „Ракова болница“ по някаква причина бе оставена в пълна тайна за членовете на рязанския СП. Освен това винаги съм изразявал готовност да говоря публично — но никога не са ми го позволявали, явно опасявайки се от нещо. Колкото до моето така наречено високомерие, никой от вас не може да си спомни такъв случай, нито пък фраза или израз на лицето ми, напротив, аз се чувствах сред всички вас изключително спокоен, като сред приятели. Че не съм присъствал винаги на преизборни събрания — това е вярно, но причината е, че повечето време не живея в Рязан, а край Москва, извън града. Веднага след отпечатването на „Иван Денисович“ усилено ме канеха да се преместя в Москва, но аз се страхувах, че там няма да мога да се съсредоточавам, и отказах. А когато няколко години по-късно помолих за разрешение да се преместя, ми бе отказано. Обръщал съм се към московската организация с молба да ме водят на отчет там, но нейният секретар В. Н. Илин отговори, че е невъзможно, че трябва да членувам в организацията на града, в който съм регистриран по паспорт, а не е важно къде живея в действителност. Поради това понякога ми беше трудно да идвам за предизборни събрания.
Що се отнася до обвиненията от общ характер, аз все още не разбирам какъв „отговор“ се очаква от мен, на какво да „отговоря“? Може би на прословутата статия в „Литературная газета“, където ми бе противопоставен Анатолий Кузнецов и бе казано, че трябва да се отговаря на Запада както го прави той, а не като мене? Нямам какво да отговоря на тази анонимна статия. Там е поставена под съмнение правилността на моето реабилитиране — чрез хитрата уклончива фраза „отбивал наказание“, — отбивал наказание и толкоз, вие разбирайте, че си го е заслужил. Там са написани лъжи за моите романи, че „Първият кръг“ представлявал „злостна клевета срещу нашия обществен строй“, — но кой е доказал това, кой го е показал, илюстрирал? Романите ми не са известни на никого и за тях може да се говори какво ли не. Статията е пълна и с много други дребни изопачавания, изопачен е и целият смисъл на писмото ми до конгреса. Най-сетне, пак се раздъвква баналната история с „Пирът на победителите“ — между другото, уместно е да се замислим: откъде редакцията на „Литературная газета“ има сведения за тази пиеса, откъде я е получила за четене, след като единственият й екземпляр бе иззет от бюрото ми от Държавна сигурност?
Изобщо с моите творби постъпват така: ако самият аз отричам някоя, ако не искам тя да съществува, какъвто е случаят с „Пирът на победителите“, — за нея се стараят да говорят и да я „разясняват“ колкото може повече: Ако пък настоявам да се публикуват произведенията ми като „Ракова болница“ или „Кръгът“, укриват ги и мълчат.
На Секретариата ли трябва да „отговоря“? Но аз вече съм отговарял пред него на всички зададени ми въпроси, Секретариатът обаче не е отговорил на нито един мой. На писмото си до конгреса, и по неговата обща, и по личната му част, не съм получил никакъв отговор по същество. То беше оценено като незначително в сравнение с останалите конгресни дела, прибрано между папките, и аз започвам да си мисля, че нарочно се изчакваше две седмици то да се разпространява свободно — а когато го публикуваха на Запад, това бе сметнато за удобен предлог да не го публикуват у нас.
Буквално същият похват бе използван по отношение на „Ракова болница“. Още през септември 1967 година аз настоятелно предупреждавах Секретариата за опасността „Болницата“ да се публикува в чужбина поради широкото й разпространение у нас. Настоявах да се побърза с разрешението за отпечатването й у нас, в „Новый мир“, Но Секретариатът изчакваше. Когато през пролетта на 1968-а започнаха да се появяват признаци, че всеки момент ще я отпечатат на Запад, аз се обърнах с писма: към „Литературная газета“, към „Монд“ и „Унита“, в които забранявах да се отпечатва „Ракова болница“ и лишавах западните издатели от каквито и да било права. И какво стана? Писмото до „Монд“, изпратено препоръчано по пощата, не бе пуснато. Писмото до „Унита“, изпратено по известния публицист, комуниста Виторио Страда, му бе отнето на митницата, — и аз трябваше разпалено да убеждавам митничарите, че в интерес на нашата литература е необходимо това писмо да излезе в „Унита“. Няколко дни след този разговор, вече в началото на юни, то най-сетне излезе в „Унита“ — а „Литературная газета“ още изчакваше! Какво чакаше? Защо този вестник кри писмото ми в продължение на девет седмици — от 21 април до 26 юни? Той е чакал „Ракова болница“ да излезе на Запад! И когато през юни тя излезе в ужасното руско издание на Мондадори — едва тогава „Литгазета“ отпечата моя протест, като го обгради с многословната си статия без подпис, в която бях обвинен, че недостатъчно енергично протестирам срещу издаването на „Болницата“, недостатъчно остро. А защо „Литгазета“ задържа протеста девет седмици? Сметката е ясна: нека „Болницата“ излезе на Запад, тогава ще можем да го прокълнем и да не го допуснем до съветския читател. А ако беше отпечатана навреме, протестът можеше да спре публикуването на „Болницата“ на Запад. Ето например две американски издателства, „Датън“ и „Прегер“, още щом слуховете, че протестирам срещу отпечатването на „Болницата“, стигнали до тях — през май 1968-а — се отказаха от намерението си да издадат книгата. А какво ли щеше да е, ако „Литгазета“ бе публикувала протеста ми веднага?
Председателстващият Баранов: Времето ви изтече, десет минути.
Солженицин: За какъв регламент говорите вие? Това е жизненоважен въпрос.
Баранов: Но ние не можем да ви дадем повече, има регламент.
Солженицин настоява. Гласове изразяват различни мнения.
Баранов: Колко ви трябва още?
Солженицин: Трябва да кажа много неща. Но ми дайте поне още десет минути.
Матушкин: Да му се дадат три минути.
Съвещават се, дават още десет.
Солженицин (още повече ускорява и без това бързото си говорене): Обръщах се към Министерството на съобщенията с молба да се прекрати пощенският бандитизъм по отношение на кореспонденцията ми — недоставяне или бавене на писма, телеграми, бандеролни пратки, особено от чужбина например, когато отговарях на поздравите по случай петдесетгодишнината ми. Но какво да говорим, след като самият Секретариат на СП в СССР подкрепя този пощенски бандитизъм? Та Секретариатът не ми препрати нито едно писмо, нито една телеграма от купчината, която се бе получила на мое име по случай петдесетгодишнината ми. И още ги държи, нито звук.
Цялата ми кореспонденция се перлюстрира, нещо повече: резултатите от тази незаконна пощенска цензура се използват с цинична откритост. Например секретарят на фрунзенския райком на партията в гр. Москва извикал ръководителя на Института за руски език към Академията на науките и забранил гласът ми да се записва на магнетофон в този институт — а е научил за това от цензурното пощенско извлечение, което са му предоставили.
Сега за обвинението относно така нареченото „очерняне на действителността“. Кажете: кога и къде, в коя теория на познанието отразяването на един обект се смята за по-важно от самия обект? Може би само във фантомните философии, но не и в материалистическата диалектика. Получава се така: важно е не какво вършим, а какво ще кажат за това. И за да не се казва нищо лошо — ще мълчим за онова, което се върши, ще мълчим. Но това не е изход. Трябва да се срамуваме от низостите, когато ги вършим, а не когато се говори за тях. Поетът Некрасов е казал:
Който за родината милее,
той без гняв не може, без печал.
А онзи, който постоянно е радостно-лазурен, напротив — той е равнодушен към своята родина.
Тук се каза нещо за махалото. Вярно, амплитудата е огромна, но така е не само с мен, а в целия наш живот: искат да се замълчи, да забравим за Сталиновите престъпления, да не си спомняме за тях. „А трябва ли да се помни миналото?“ — попитал Лев Толстой неговият биограф Бирюков. И Толстой отговорил — цитирам от Бирюковата „Биография на Л. Н. Толстой“, том 3–4, с. 48 (чете бързо):
„Ако съм страдал от страшна болест и съм се излекувал, и съм се изчистил от нея, винаги с радост ще си я спомням. Няма да си я спомням само ако тя все още ме мъчи и се влошава, и ми се иска да измамя себе си. А ние боледуваме, все така боледуваме. Болестта промени формата си, но е все същата, само дето я наричат другояче… Болестта, която ни измъчва, е убийството на хора… Ако си спомним старото и го погледнем право в очите — и нашето днешно престъпление ще ни се разкрие.“
Не! Невъзможно е престъпленията на Сталин да се премълчават до безкрайност, невъзможно е до безкрайност да се върви срещу истината. Това са престъпления, извършвани над милиони, и тези милиони искат разкриването им. А добре ще е и да се замислим: какво морално влияние оказва върху младежта укриването на тези престъпления? Това е развращаване на нови милиони. Младежта, която израства у нас, не е глупава, тя прекрасно разбира: имало е милиони престъпления и за тях се мълчи, всичко е скрито-покрито. Ами тогава какво спира когото и да е от нас да вземе участие в несправедливостта? Пак ще бъде скрито-покрито.
Остава ми да кажа, че не се отричам от нито една дума, от нито една буква в писмото си до конгреса на писателите. Мога да завърша с думите, с които завършва писмото (чете):
„Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не ще препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта“ — смъртта! а не само изключването ми от съюза. „Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе? Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.“
Добре, гласувайте, имате мнозинство. Но помнете: историята на литературата тепърва ще се интересува от нашето днешно заседание.
Матушкин: Имам въпрос към Солженицин. Как ще ни обясните удоволствието, с което ви печатат на Запад?
Солженицин: А вие как ще ми обясните защо толкова упорито отказват да ме печатат в родината ми?
Матушкин: Не, отговорете ми, аз зададох въпроса.
Солженицин: Безброй пъти съм отговарял. Аз имам повече въпроси и те са зададени още по-рано, нека Секретариатът отговори на моите.
Кожевников (спира Матушкин): Добре, недейте. Другари, аз не искам да се намесвам във вашето събрание и в решението ви, вие сте абсолютно независими. Но исках да възразя срещу (метални нотки в гласа) политическия резонанс, който Солженицин иска да ни натрапи. Ние го питаме едно, той отговаря друго. На негово разположение са всички вестници, за да отговори на действията от чужбина, а той не ги използва. Той не желае да отговори на враговете ни. Не желае да даде отпор на Запада и без да се позовава на Некрасов и Толстой, със свои думи да отговори на нашите врагове. Конгресът отхвърли писмото ви като ненужно, като идейно неправилно. В това писмо вие отричате ръководната роля на партията, а в това е нашата сила, в ръководната роля на партията! И аз мисля, че правилно се изказаха тук вашите бивши другари по перо. Не можем да се примиряваме! Трябва всички да вървим в крак, в спойка, стройно, всички заедно — ала не под страха от някакъв камшик, а водени от собственото си съзнание!
Франц Таурин: Сега с този въпрос ще трябва да се занимава Секретариатът на РСФСР. Вярно е, че най-важното не е рецензирането на ръкописи, не е воденето на литературни кръжоци. Най-важното е, че вие, др. Солженицин, не дадохте отпор на използването на името ви на Запад. Това може отчасти да се обясни и с несправедливостите, допуснати спрямо вас, с натрупаните оскърбления. Но понякога човек трябва да поставя съдбата на родината над собствената си съдба. Разберете, никой не иска да ви постави на колене. Това заседание е опит да ви помогнем да се разтоварите от всичко, което струпаха на гърба ви от Запад. От техните приказки излиза, че вие, с присъщия ви талант, заставате срещу родината си. Може би в тази борба се допускат и прекалявания, но аз съм запознат със стенограмата от заседанието на Секретариата. Секретарите, особено другарят Федин, простичко, като по-възрастни, са ви молили: отстъпете, дайте отпор на западната шумотевица. В това се крие двойна вреда: очернят ни като страна и ни отнемат талантливия писател. Всяко решение, което бъде взето днес, ще бъде обсъдено в Секретариата на СССР.
Левченко (става да прочете предварително отпечатания на машина проект за решение; чете):
„…Точка 2. Събранието намира, че поведението на Солженицин носи антиобществен характер, коренно противоречащ на целите и задачите на Съюза на писателите в СССР. За антиобществено поведение, противоречащо на целите и задачите на Съюза на писателите в СССР, за грубо нарушаване на основни положения от устава на СП в СССР да се изключи литераторът Солженицин от редовете на Съюза на писателите в СССР.
Молим Секретариатът да утвърди това решение.“
Маркин: Бих искал да знам мнението на нашия секретар др. Сафонов. Той информиран ли е, или не?
Баранов: Болен е. Събранието ни има необходимите правомощия.
Гласуват. За резолюцията гласуват петима, против — един (аз).
[13]
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО СЕКРЕТАРИАТА НА СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ В РСФСР
Безсрамно потъпквайки собствения си устав, вие ме изключихте задочно, спешно, дори без да ме повикате с телеграма, дори без да ми дадете четирите часа, които са ми нужни, за да пристигна от Рязан и да присъствам. Откровено показахте, че решението е предхождало „обсъждането“. Дали сте се опасявали, че ще трябва да отделите и на мен десет минути? Принуден съм да ги заменя с това писмо.
Изтрийте си циферблата! — вашият часовник изостава с цял век. Дръпнете скъпите тежки завеси! — вие дори не подозирате, че навън вече се съмва. Това вече не е глухото, мрачно, безизходно време, когато по същия угоднически начин сте изключвали Ахматова. И дори не онова плахо, треперливо, когато изключвахте Пастернак. Не ви ли стига тоя позор? Да го сгъстите ли искате? Но наближава часът: всеки от вас ще се чуди как да изчегърта подписа си под днешната резолюция.
Слепи водачи на слепци! Вие дори не забелязвате, че се тътрите в посока, противоположна на онази, която сте обявили. В това кризисно за нашето тежко болно общество време не сте способни да предложите нищо конструктивно, нищо добро, а само своята омраза-бдителност, а само „дръж и не пускай!“.
Скапват се дебелите ви параграфи, едвам шава безсмислието ви — а аргументи няма, има само гласуване и администриране. Тъкмо поради това на прочутото писмо на Лидия Чуковская, гордостта на руската публицистика, не се осмели да отговори нито Шолохов, нито всички вие, взети заедно. А й се подготвят административни клещи: как е посмяла да допусне неиздадената й книга да се чете? Щом инстанциите са решили да не те печатат — обеси се, удуши се, пукни! но на никого не давай за прочит!
Кроят изключване на Лев Копелев — фронтовак, вече излежал десет години без вина, а сега виновен в това, че се застъпва за преследваните, че е разгласил свещен таен разговор с влиятелно лице, че е нарушил кабинетната тайна. А защо водите разговори, които трябва да се крият от народа? А преди пет-десет години не ни ли беше обещано, че никога повече няма да има тайна дипломация, тайни преговори, тайни необясними назначения и размествания, че масите ще знаят за всичко и ще преценяват открито?
„Ще чуят враговете!“ — това е оправданието ви, вечните и постоянни врагове, — удобната основа на вашето съществуване и на вашите длъжности. Сякаш нямаше врагове, когато беше обещана незабавната откритост. Че какво ли щяхте да правите без „врагове“? Вие вече изобщо не бихте могли да живеете без „врагове“, ваша безплодна атмосфера е станала омразата, омраза, която не отстъпва на расовата. Но така се губи усещането за цялостно и единно човечество — и се ускорява гибелта му. Ако утре се стопят ледовете само на Антарктика — всички ще се превърнем в давещо се човечество, — и на кого тогава ще завирате под носа „класовата борба“? Да не казвам — когато остатъците от двуногите ще бродят по радиоактивната земя и ще измират.
Време е все пак да си спомним, че първото, към което принадлежим, е човечеството. А човечеството се е отделило от животинския свят посредством мисълта и говора. И те, естествено, трябва да са свободни. А ако бъдат оковани — връщаме се към животните.
Гласност, честна и пълна гласност — това е първото условие за здравето на всяко общество, включително и на нашето. И който не иска в страната ни гласност — той е равнодушен към отечеството си, мисли само за собствената си изгода. Който не иска за отечеството си гласност — той не иска да го очисти от болестите, а да ги капсулира, та да гният вътре.
[14]
ЕТО КАК ЖИВЕЕМ
Ето как живеем: без никаква заповед за арестуване или медицинско основание пристигат при здрав човек четирима милиционери и двама лекари, лекарите заявяват, че той е побъркан, майорът от милицията изкрещява: „Ние сме органи на насилието! Стани!“, извиват му ръцете и го откарват в лудница.
Това може да се случи утре на всеки от нас, а вече се случи на Жорес Медведев, учен генетик и публицист, човек с гъвкав, точен, блестящ интелект и добра душа (лично съм запознат с безкористната му помощ за незнайни умирающи и болни). Тъкмо разнообразието на неговите дарби е обявено за ненормалност: „раздвояваме на личността“! Тъкмо отзивчивостта му на несправедливостта и глупостта се оказали патологично отклонение: „лоша адаптация към социалната среда“! Щом мислиш не както е наредено, значи си ненормален! А адаптираните — трябва да мислят всичките еднакво. И няма оправия — дори ходатайствата на най-добрите ни учени и писатели отскачат като грахови зърна от стена.
Де да беше това първият случай! Но тя излиза на мода, нечестната разправа без търсене на вина, когато е срамно да се посочи причината. Едни от пострадалите са широко известни, много повече са неизвестните. Угодливите психиатри, клетвопрестъпници, квалифицират като „душевна болест“ и вниманието към обществените проблеми, и прекомерната разпаленост, и прекомерното хладнокръвие, и прекалено ярките способности, и излишъка им.
А междувременно дори простото благоразумие би трябвало да ги спре. Все пак Чаадаев навремето не са го пипнали с пръст — и пак кълнем палачите втори век. Време е да се проумее: затварянето на свободомислещите в лудници представлява духовно убийство, това е вариант на газовата камера и дори по-жесток: мъките на убиваните са по-люти и по-продължителни. Както и газовите камери, тези престъпления няма да се забравят никога и всички причастни към тях ще бъдат съдени без срок на давност, доживотно и посмъртно.
И в беззаконията, и в злодействата трябва все пак да се помни границата, отвъд която човекът става човекоядец.
Късогледство е да се мисли, че човек може да живее, постоянно облягайки се само на силата, постоянно пренебрегвайки възраженията на съвестта си.
[15]
До секретаря на ЦК на КПСС
др. М. А. Суслов
14.10.1970
Михаил Андреевич!
Пиша именно на Вас, защото си спомням, че бяхме запознати през декември 1962 г. и Вие тогава се отнесохте с разбиране към работата ми.
Моля Ви да разгледате лично и да съобщите на другите членове на държавното ръководство следното ми предложение.
Предлагам да се преразгледа ситуацията, създадена около мен и моите произведения от недобросъвестни дейци от Съюза на писателите, които са дали на правителството невярна информация.
Както Ви е известно, беше ми присъдена Нобеловата награда за литература. В продължение на 8-те седмици, оставащи до връчването й, държавното ръководство има възможност енергично да промени литературната ситуация с мен и тогава процедурата на връчването ще протече в несравнимо по-благоприятна обстановка от създалата се сега. Поради оскъдността на оставащото време ограничавам предложението си с минимални рамки:
1) В най-къс срок да се отпечата (след коригиране лично от мен) в отделна книга, със значителен тираж и да се пусне в свободна продажба повестта ми „Ракова болница“ (Гослитиздат, ако му се нареди, е в състояние да извърши цялата тази работа за две-три седмици). Забраняването на тази повест, одобрена от московската секция „Белетристика“ и приета от „Новый мир“, е чисто недоразумение.
2) Да се анулират всички видове наказания (изключванията на студенти от висшите учебни заведения и др.) на лицата, обвинени, че са чели и обсъждали книгите ми. Да се анулира забраната за библиотечно ползване на още оцелелите екземпляри от вече отпечатаните ми разкази. Да се публикува съобщение, че се подготвя за печат сборник разкази (непечатани нито веднъж).
Ако това бъде прието и осъществено, мога да Ви предам за публикуване новия си роман „Август Четиринайсета“, който ще завърша тия дни. Тази книга изобщо не може да се натъкне на цензурни затруднения: тя представлява подробен военен разбор на „Самсоновата катастрофа“ от 1914 г., където себеотрицанието и най-добрите усилия на руските войници и офицери били обезсмислени и погубени от парализата на царското военно командване. Забраната в нашата страна и на тази книга би предизвикала всеобщо смайване.
Ако се налага лична среща, разговор, обсъждане — готов съм да дойда.
[16]
До Кралската шведска академия
За Нобеловия фонд
27 ноември 1970
Многоуважаеми господа!
В телеграмата си до секретаря на Академията вече изразих и сега повторно изразявам благодарност за честта, оказана ми с присъждането на Нобеловата награда. Вътрешно я разделям с онези свои предходници в руската литература, които поради трудните условия през предишните десетилетия не доживяха до присъждането на такава награда или приживе са били малко известни на четящия свят в преводи и дори на сънародниците си в оригинали.
В същата телеграма изразих намерението си да приема Вашата покана да отида в Стокхолм, макар че си представях очакващата ме, приета при всяко пътуване в чужбина унизителна процедура на попълване на специални формуляри, на получаване на характеристики от партийни организации — дори за безпартийните, и на инструкции за поведението ми.
Но през изминалите седмици враждебното отношение към моята награда, проявено в родната ни преса, и продължаващото състояние на преследване на моите книги (за четенето им уволняват от работа, изключват от висши учебни заведения) ме карат да предположа, че пристигането ми в Стокхолм ще бъде използвано, за да ме откъснат от родната ми земя, просто да препречат пътя ми за завръщане вкъщи.
От друга страна, в изпратените от Вас материали относно реда за връчване на наградите открих, че в нобеловските тържества има доста много церемониална празнична страна, изморителна за мен, непривична при моя начин на живот и характер. А деловата част — нобеловската лекция, не влиза в същинския церемониал. По-късно, в телеграмата и писмото си, Вие изказахте сходни опасения по повод на суетата, която евентуално може да съпътства престоя ми в Стокхолм.
След като претеглих всичко гореказано и ползвайки се от Вашето любезно разяснение, че личното пристигане за церемонията не е задължително условие за получаването на наградата, предпочетох сега-засега да не правя постъпки за заминаване за Стокхолм.
Нобеловските диплом и медал бих могъл, ако такава форма Ви се стори приемлива за Вас, да получа в Москва от Ваши представители в удобно и за Вас, и за мен време. Както е предвидено в устава на Нобеловия фонд, в продължение на половин година след 10 декември 1970 г. аз съм готов да изнеса или да представя писмено нобеловската си лекция.
Това писмо е отворено и не възразявам, ако го публикувате.
[17]
Вместо приветствено слово на банкета в Стокхолм на 10 декември 1970
Ваше Величество!
Дами и господа!
Надявам се, че неволното ми отсъствие няма да накърни днешния церемониал. В поредицата от кратки приветствени слова се очаква и моето. Още по-малко бих искал словото ми да помрачи тържеството. Но не мога да подмина знаменателната случайност, че денят на връчването на Нобеловите награди съвпада с Деня на правата на човека. Нобеловите лауреати не бива да не усетят отговорността си пред това съвпадение. Всички събрали се в стокхолмското кметство не бива да не съзрат тук символа. Така, на тази пиршествена трапеза нека не забравяме, че днес политзатворници провеждат гладни стачки в защита на своите окастрени или изобщо потъпкани права.
[18]
До Шведската академия, за г-н Карл Рагнар Гиров
До Нобеловия фонд, за г-н Нилс К. Столе
21 януари 1971
Многоуважаеми господа!
Когато започнах да работя над съставянето на нобеловската ми лекция по литература, установих, че в самата задача се крие противоречие: на писател художник му предлагат да смени вида на работата си и да се изкаже по-скоро като литературовед. Понякога такъв опит може да излезе много сполучлив, както ни показва примерът на Камю. Но повечето пъти вероятно подобна смяна на жанра е доста трудна, ако не и невъзможна.
Лично аз установих, че не мога да се удържа в специфично литературните рамки: преценките за литературата на днешния ден за мен са невъзможни, ако са откъснати от социалните и политическите преценки; (голямо и вероятно неплодотворно) усилие ще бъде за мен да си дърпам юздите, да говоря за природата на изкуството или за природата на красотата и да избягна съвременното състояние на живота на Изток и на Запад, да не засегна въпросите, които изгарят душата ми. Никой западен писател, естествено, не би избрал за целта нобеловската трибуна — а аз просто не разполагам с друга. Но ако се поддам на чувството си и тръгна натам, накъдето ме влече перото ми, моята лекция ще излезе извън всякакви допустими рамки на онова, което може да бъде наречено нобеловска лекция по литература, ще влезе в противоречие с гласната и негласната страна на нобеловската традиция, ще се окаже неприемлива за нобеловския сборник.
И тъй, сам за себе си стигнах до извода, че по-разумно би било да се откажа от нобеловската лекция. През есента Вие ми писахте, че изнасянето на такава лекция не е задължително. Но по-късно изразих намерение да представя такава лекция и може би сега отказът ми ще причини на Нобеловия фонд ущърб? От друга страна, такава лекция, каквато тя заплашва да стане, вероятно ще му причини още по-голям ущърб, като подкрепи обвиненията, че нобеловската процедура обслужва политически цели?
Изпращам Ви това писмо по неофициален път и още достатъчно навреме, за да мога да получа по същия път отговора Ви, мнението Ви, което моля да изкажете, без да се притеснявате. Ако сметнете, че отказът от лекцията вече е невъзможен, — ще Ви я представя (очевидно по същия начин), каквато се получи.
Но що се отнася до начина, по който ще ми бъдат връчени нобеловските диплом и медал, засега няма признаци за промяна на обстановката в благоприятна насока. Докато изчакваме тази промяна — могат ли дипломът и медалът да останат у Вас и занапред? и колко дълго?
В очакване на отговора Ви,
с най-добри пожелания
[19]
ОТВОРЕНО ПИСМО
до министъра на Държавната сигурност на СССР Андропов
13 август 1971 г.
Дълги години мълком търпях беззаконията на Вашите сътрудници: перлюстрацията на цялата ми кореспонденция, изземването на половината от нея, издирването на моите респонденти, служебните и административните преследвания срещу тях, шпионирането около дома ми, следенето на моите посетители, подслушването на телефонните ми разговори, пробиването на таваните с бургия и монтирането на звукозаписваща апаратура в градското ми жилище и из вилното ми място и настойчивата клеветническа кампания срещу мен от лекторските трибуни, когато те се предоставят на сътрудници на Вашето министерство.
Но след вчерашното нападение повече няма да мълча. Във виличката ми (село Рождество, Наро-Фомински район) нямаше никого, подслушвателите са си правили сметка, че ще отсъствам дълго. А аз поради внезапно разболяване се завърнах в Москва и изпратих моя приятел Александър Горлов да вземе от виличката ми една автомобилна част. Но катинара го нямало на вратата, а отвътре се дочували гласове. Горлов влязъл вътре и поискал документите на нападателите. В малката постройка, където едвам ще се поберат трима-четирима души, видял десетина, цивилно облечени. По командата на старшия: „Заведете го в гората! И го накарайте да мълчи!“ — вързали Горлов, съборили го, завлекли го с лице към земята в гората и започнали да го бият жестоко. А другите през това време хукнали по околен път, през храстите, отнасяйки към автомобилите си пакети, книжа, предмети (може би и част от апаратурата, която били докарали). Но Горлов енергично се съпротивявал и викал, за да събере свидетели. Дотичали съседи от другите парцели, преградили пътя на нападателите и им поискали документите. Тогава един от нападателите извадил червена служебна карта и съседите им направили път. А Горлов с обезобразено лице и скъсан костюм го повели към колата. „Идеални са ви методите, няма що!“ — казал той на съпровождачите си. „Провеждаме операция, а по време на операция всичко ни е разрешено.“
Според предявения на съседите документ — капитанът, а според собствената му декларация — Иванов, първо откарал Горлов в нарофоминската милиция, където местните чинове почтително се поздравили с „Иванов“. Там „Иванов“ поискал от самия Горлов (!!) обяснителна записка за станалото. Макар и пребит, Горлов изложил писмено целта на пристигането си и всички обстоятелства. След това старшият нападател поискал от Горлов да подпише клетвена декларация за неразгласяване. Горлов категорично отказал. Тогава потеглили за Москва и из пътя старшият нападател внушавал на Горлов буквално със следните думи: „Само да се научи Сояженицин какво е станало на вилата, смятайте, че работата ви е спукана. Служебната ви кариера (Горлов — кандидат на техническите науки, беше представил за защита докторската си дисертация, работи в института Гипротис на Госстрой на СССР) ще е дотук, никаква дисертация няма да защитите. Това ще се отрази на семейството ви, на децата ви, а ако се наложи — ще ви вкараме в дранголника.“
Познаващите нашия живот знаят пълната осъществимост на тези закани. Но Горлов не им отстъпил, отказал да подпише декларация и сега над него надвисва разправа.
Настоявам пред Вас, гражданино министър, за публично обявяване на имената на всички нападатели, за наказването им по съдебен ред и за също публично обяснение на това събитие. В противен случай ми остава да смятам, че сте ги насочвали Вие.
[20]
До председателя на Министерския съвет на СССР
А. Н. Косигин
13 август 1971 г.
Изпращам Ви копие на писмото ми до министъра на Държавната сигурност. За всички изброени беззакония го смятам лично отговорен. Ако правителството на СССР не споделя тези действия на министър Андропов, очаквам разследване.