Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (26) (Очерци от литературния живот)

                                                15 ноември 1966 г.

Многоуважаеми С. Комото!

Много съм трогнат от Вашето любезно предложение да се обърна в новогодишните броеве към японските читатели. Разполагам с всичките три издания на „Един ден на Иван Денисович“ на японски език. Тъй като нямам възможност да оценя преводите, се възхищавам от външния вид на изданията.

Досега отказвах да давам каквито и да било интервюта или обръщения към читатели на вестници. Но напоследък преразгледах това си решение. Вие сте първият, на когото давам интервю.

Отговарям на въпросите Ви.

1. Как приемам отзивите на читатели и критици за моите произведения.)

Лавината от читателски писма след първото публикуване на моите произведения беше за мен едно от най-трогателните и силни преживявания в досегашния ми живот. Дълги години се занимавах с литературна работа, без изобщо да имам читатели, дори десетина. Толкова по-ярко беше това усещане за жива връзка с четящата страна.

2. (Какво мога да кажа за „Ракова болница“.)

„Ракова болница“ е повест с обем около 25 печатни коли, състои се от две части. Завърших първата част през пролетта на 1966-а, но още не съм намерил издател за нея. Надявам се скоро да завърша втората част. Действието в повестта се развива през 1955 година, в онкологичната клиника на голям южен съветски град. Самият аз лежах там, бях близо до смъртта и използвам личните си впечатления. Впрочем повестта разказва не само за болницата, защото при художествения подход всяко частно явление се превръща, ако използваме едно математическо сравнение, в „сноп на плоскости“: множество житейски плоскости неочаквано се пресичат в избрана точка.

3. (Моите творчески планове.)

На такъв въпрос има смисъл да отговаря писател, който вече е отпечатал и представил на сцената своите предишни произведения. С мен не е така. До ден днешен не са публикувани моят голям роман („В първия кръг“), някои малки разкази, не са поставени пиесите ми „Еленът и ловният излет“, „Светлината, която е в теб“). При тези обстоятелства някак си нямам желание да говоря за „творчески планове“, те нямат реално значение.

Литературната форма, която най-много ме привлича, е „полифоничният“ роман (без главен герой, където най-важен персонаж е онзи, когото в дадената глава е „застигнало“ повествованието) с точни белези за времето и мястото на действието.

4. (Моето отношение към Япония, японския народ, неговата култура.)

Аз винаги се стремя да пиша плътно, тоест да вмествам много смисъл в малък обем. Както ми се струва отстрани и отдалеч, тази черта е една от важните в японския национален характер — самото географско положение я е възпитало у японците. Това ми дава усещането за „роднинство“ с японския характер, въпреки че подобно усещане не е плод на каквото и да било специално изучаване на японската култура. (Изключение представлява философията на Соко Ямата — дори повърхностното запознаване с нея ми направи неизгладимо впечатление.) През по-голямата част от живота си, ту лишен от свобода, ту зает с математика и физика, които единствено ми даваха средства за съществуване, остатъка от времето си аз съм отдавал на собствения си литературен труд и затова сега съм слабо осведомен за събитията в съвременната световна култура, слабо познавам съвременните чуждестранни автори, художници, театър, кино. Това се отнася и за Япония. Имал съм възможност да посетя само един японски спектакъл (на театър „Кабуки“) и да гледам само три японски филма. От тях силно впечатление ми направи „Голият остров“.

Дълбоко уважавам изключителното трудолюбие и даровитост на японския народ, които той проявява в постоянно тежките природни условия.

5. (Как виждам задълженията на писателя в делото за защита на мира.)

Аз имам по-широко разбиране по този въпрос. Борбата за мир е само част от задълженията на писателя пред обществото. Далеч не е по-маловажна и борбата за социална справедливост и укрепването на духовните ценности у нашите съвременници. Именно от отстояването на нравствените ценности в душата на всеки може да се започва плодотворното отстояване на мира.

Тъй като съм възпитан в традициите на руската литература, не мога да си представя своя литературен труд без тези цели.

Желая на японските читатели честита Нова година!

До президиума на Конгреса и делегатите

До членовете на ССП

До редакциите на литературните вестници и списания

                                                16 май 1967 г.

Тъй като нямам достъп до конгресната трибуна, моля Конгреса да обсъди:

I. нетърпимото по-нататък потисничество, на което художествената ни литература десетилетия наред се подлага от страна на цензурата и с което Съюзът на писателите занапред не бива да се примирява.

Непредвидена от конституцията и затова незаконна, никъде публично неспоменавана, цензурата под мъглявото име „Главлит“ тегне над художествената ни литература и осъществява произвол на литературно неграмотни хора над писателите. Отживелица от средновековието, цензурата мъкне библейските си старини едва ли не към XXI век! Тленна, тя се напъва да си присвои жребия на нетленното време: да отделя достойните книги от недостойните.

От нашите писатели не се очаква, не им се признава правото да изказват изпреварващи съждения за нравствения живот на човека и обществото, да изясняват по своему социалните проблеми или историческия опит, толкова дълбоко изстрадан в нашата страна. Произведения, които биха могли да изразят узрялата народна мисъл, навременно и целително да повлияят в духовната област или върху развоя на общественото съзнание, се забраняват или осакатяват от цензурата по дребнави, егоистични, а за народния живот недалновидни съображения.

Отлични ръкописи на млади автори, на още никому неизвестни имена, днес биват отхвърляни от редакциите, защото „няма да минат“. Мнозина членове на съюза и дори делегати на този конгрес знаят как самите те не са устоявали пред цензурния натиск и са правили отстъпки в структурата и замисъла на свои книги, сменяли са в тях глави, страници, абзаци, фрази, снабдявали са ги с бледи заглавия, само и само да ги видят отпечатани, и по този начин непоправимо са изопачавали тяхното съдържание и своя творчески метод. Поради разбираемата същина на литературата всички тези изопачавания са пагубни за талантливите произведения и са съвсем неосезаеми за бездарните. Тъкмо най-добрата част от нашата литература се появява на бял свят в изопачен вид.

А същевременно цензурните етикети („идеологически вреден“, „порочен“ и т. н.) са нетрайни, преходни, променят се пред очите ни. Дори Достоевски, гордостта на световната литература, у нас по едно време не го печатаха (не го печатат изцяло и сега), изключваха го от училищните програми, правеха го недостъпен за четене, хулеха го. Колко години беше смятан за „контрареволюционен“ Есенин (и заради книгите му дори вкарваха в затвора)? Не беше ли и Маяковски „анархистващ политически хулиган“? Десетилетия наред се смятаха за „антисъветски“ неувяхващите стихотворения на Ахматова. Първото плахо отпечатване на ослепителната Цветаева преди десет години бе провъзгласено за „груба политическа грешка“. С цели 20 и 30 години закъснение ни върнаха Бунин, Булгаков и Платонов, неотвратимо си чакат реда Манделщам, Волошин, Гумильов и Клюев, няма как да не признаят някой ден и Замятин, и Ремизов. Тук съществува един разрешаващ момент — смъртта на неугодния писател, след която скоро или не скоро ни го връщат, съпроводен с „обяснение на грешките му“. Съвсем доскоро името на Пастернак изобщо не можеше да се произнесе на глас, но ето че той почина — и книгите му се издават, и стихотворенията му се рецитират дори на церемонии.

Наистина се сбъдват Пушкиновите думи:

Те знаят само мъртъвците да обичат!

Но късното издаване на книгите и „разрешаване“ на имената не компенсира нито обществените, нито художествените загуби, които търпи народът ни от тия уродливи забавяния, от потискането на художественото съзнание. (Например имало писатели от 20-те години — Пилняк, Платонов, Манделщам, които много отрано сочели и зараждането на култа към личността, и специфичните свойства на Сталин, — но ги унищожили и заглушили, вместо да се вслушат в думите им.) Литературата не може да се развива в категориите „ще пуснат — няма да пуснат“, „за това може — за това не бива“. Литература, която не е въздухът на съвременното й общество, която не смее да предаде на обществото своята мъка и тревога, навреме да предупреди за заплашващите нравствени и социални опасности, дори не заслужава да я наричат литература, а само — козметика. Такава литература загубва доверието на собствения си народ и тиражите й отиват не за четене, а за вторични суровини.

Нашата литература е загубила онова челно световно положение, което е заемала в края на миналия и началото на сегашния век, и онзи блясък на експеримента, с който се е отличавала през 20-те години. На цял свят литературният живот на нашата страна му изглежда днес неизмеримо по-беден, по-плосък и по-нисък, отколкото е той в действителност, отколкото би се проявил, ако не го ограничаваха и заграждаха. От това губи и страната ни в очите на световното обществено мнение, губи и световната литература: ако тя разполагаше с всички неограничавани плодове на нашата литература, ако се задълбочеше с нашия духовен опит — цялото световно художествено развитие би тръгнало другояче, а не както върви сега, би придобило нова устойчивост, дори би се изкачило на ново художествено стъпало.

Предлагам на Конгреса да приеме искане и да постигне отменяне на всякаква — явна или скрита — цензура над художествените произведения, да освободи издателствата от задължението да искат разрешение за всяка печатна кола.

II. …задълженията на съюза спрямо неговите членове.

Тези задължения не са ясно формулирани в устава на ССП („защита на авторските права“ и „мерки за защита на други права на писателите“, а междувременно в продължение на една трета от века плачевно пролича, че нито „другите“, нито авторските права на преследваните писатели съюзът не е защитил.

Мнозина автори приживе биваха подлагани в печата и от трибуните на обиди и клевета, да отговорят на които не получаваха физическа възможност, нещо повече — на лични ограничения и преследвания (Булгаков, Ахматова, Цветаева, Пастернак, Зошченко, Андрей Платонов, Александър Грин, Василий Гросман). А Съюзът на писателите не само че не им предостави за отговор и оправдание страниците на печатните си издания, не само че от своя страна не ги защити, а и ръководството на съюза неизменно се изявяваше като един от първите преследвачи. Имената, които ще красят нашата поезия на XX век, се оказаха в списъците на изключените от съюза или дори на неприетите в него! Още по-малодушно ръководството на съюза изоставяше в беда онези, чиито преследвания завършваха със заточение, лагер и смърт (Павел Василиев, Манделщам, Артьом Весьоли, Пилняк, Бабел, Табидзе, Заболоцки и други). Виждаме се принудени да прекъснем този списък с думите „и други“: след XX конгрес на партията научихме, че те са били повече от шестстотин — абсолютно невинни писатели, които съюзът послушно предоставил на тяхната затворническо-лагерна съдба. Но този свитък е още по-дълъг, подгънатият му край не се чете и никога няма да се прочете от нашите очи: в него са записани имената и на такива млади белетристи и поети, които съвсем случайно можахме да опознаем от лични срещи, чиито таланти погинаха в лагерите неразцъфтели, чиито произведения не стигнаха по-далеч от кабинетите на Държавна сигурност от времената на Ягода-Ежов-Берия-Абакумов.

За новоизбраното ръководство на съюза не съществува никаква историческа необходимост да дели със старото ръководство отговорността за миналото.

Предлагам ясно да се формулират в точка 22-ра от устава на ССП всички онези гаранции за защита, които предоставя съюзът на своите членове, подложени на клевета и несправедливо преследване, — за да стане невъзможно повтарянето на беззаконията.

Ако Конгресът не отмине равнодушно казаното, моля го да обърне внимание на изпитваните лично от мен забрани и преследвания:

1. Моят роман „В първия кръг“ (70 авт. коли) от близо две години ми е отнет от Държавна сигурност и по този начин се забавя редакционното му движение. Наопаки, още приживе, против волята ми и без мое знание този роман е „издаден“ в противоестествено „поверително“ издание за четене в избран неспоменаван кръг. Да извоювам публично четене, открито обсъждане на романа, да осуетя злоупотребите и плагиата не съм в състояние. Романа ми показват на литературните чиновници, а от повечето писатели го крият.

2. Заедно с романа ми бе конфискуван моят литературен архив отпреди 20 и 15 години, произведения, които не бяха предназначени за печат. Поверително са „издадени“ и се разпространяват в същия кръг тенденциозни извадки от този архив. Пиесата „Пирът на победителите“, написана от мен в стихове наизуст в лагера, когато вместо име ми бяха дали четирицифрен номер (когато, обречени на бавна смърт, бяхме забравени от обществото и извън лагерите, никой не се изказваше срещу репресиите), тази отдавна изоставена пиеса сега ми се приписва като най-ново мое произведение.

3. От три години насам се води срещу мен, воювалия през цялата война командир на батарея, награден с бойни ордени, безотговорна клевета: че съм излежавал присъда като криминален престъпник или че съм се предал в плен (никога не съм бил там), че съм „изменил на родината“, че съм „служил при германците“. Така се тълкуват 11-те ми години по лагери и в заточение, където попаднах за критикуване на Сталин. Тази клевета се разпространява на закрити инструктажи и събрания от хора, заемащи официални постове. Безрезултатно се опитвах да спра клеветата чрез обръщение до Управата на СП на РСФСР и до печата: Управата изобщо не реагира, нито един вестник не публикува моя отговор на клеветниците. Наопаки, през последната година клеветата от трибуните против мен се засили и ожесточи, използват се изопачени материали от конфискувания архив, а аз съм лишен от възможност да й отговоря.

4. Повестта ми „Ракова болница“ (50 авт. коли), одобрена за печат (първата част) от секция „Белетристика“ на московската писателска организация, не може да бъде издадена нито на отделни глави (отхвърлена е от пет списания), а още по-малко цялостно (отхвърлена е от „Новый мир“, „Простор“ и „Звезда“).

5. Пиесата „Еленът и ловният излет“, приета от театър „Современник“ през 1962 г., още не е получила разрешение за поставяне.

6. Киносценарият „Знаят истината танковете“, пиесата „Светлината, която е в теб“, кратките разкази („Дясната китка“, „Колко жалко“, поредицата от миниатюри) не могат да си намерят нито постановчик, нито издател.

7. Разказите ми, които се печатаха в списание „Новый мир“, не са издавани в отделна книга нито веднъж, отхвърлят ги отвсякъде („Советский писатель“, „Гослитиздат“, „Библиотека Огонька“) и по такъв начин са недостъпни за широкия читател.

8. При това ми се забраняват и всякакви други контакти с читателите: публично четене на откъси (през ноември 1966 г. от 11 уговорени такива четения в последния момент бяха забранени 9) или четене по радиото. А просто даването на свой ръкопис „да го прочетат и препишат“ у нас сега се намира под наказателна забрана (на древноруските преписвачи преди пет века това е било разрешено!).

Така работата ми окончателно е потулена, изолирана и охулена.

При такова грубо нарушаване на моите авторски и „други“ права — ще се наеме ли, или няма да се наеме IV общосъюзен конгрес да ме защити? Струва ми се, че този избор е немаловажен и за литературното бъдеще на някои от делегатите.

Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не може да препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта. Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе?

Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.

До всички секретари на Управата

                                                12 септември 1967 г.

Писмото ми до IV конгрес на Съюза на писателите, макар и подкрепено от над сто писатели, остана без разгласа и без отговор. Само се разпространиха еднообразни, очевидно централизирани, слухове, успокояващи общественото мнение: че архивът и романът ми били върнати, че се печатали „Ракова болница“ и сборник с разкази. Но както знаете, всичко това е лъжа.

Секретарите на Управата на СП на СССР Г. Марков, К. Воронков и Л. Соболев в разговора си с мен на 12 юни 1967 г. заявиха, че Управата смята за свой дълг публично да опровергае долната клевета, разпространявана за мен и за военната ми биография. Но не само че не последва опровержение, а и клеветата не мирясва: на закрити инструктажи, активи, семинари за агитатори за мен се разпространяват нови фантастични глупости — като например, че съм забягнал я в Арабската република, я в Англия (бих искал да уверя клеветниците, че по-скоро те ще забягнат). А най-настойчиво видни лица изказват съжалението си, че не съм умрял в лагера, че съм бил освободен оттам. (Впрочем такива съжаления вече бяха изказвани и веднага след „Иван Денисович“. Сега тази книга тайно се изземва от библиотечно ползване.)

Същите секретари на Управата обещаха „да разгледат въпроса“ поне за отпечатването на последната ми повест „Ракова болница“. Но за три месеца четирийсет и двамата секретари на Управата не се оказаха способни нито да дадат преценка за повестта, нито да приемат препоръка за печатането й. В това странно равновесие — без пряка забрана и без пряко разрешение — повестта ми съществува вече над една година, от лятото на 1966-а. Сега списание „Новый мир“ иска да печата тази повест, но не е получило разрешение.

Смята ли Секретариатът, че от такова безкрайно протакане повестта ми тихо ще предаде Богу дух, ще престане да съществува и ще е излишно да се говори за нейното включване или невключване в родната ни литература? А междувременно, като се почне от писателите, тя охотно се чете. По волята на читателите тя вече се е разпространила в стотици машинописни екземпляри. При срещата ни на 12 юни предупредих Секретариата, че трябва да се побърза с печатането й, ако искаме появяването й първо на руски език; че при тези условия не можем да спрем нейното неконтролирано появяване на Запад.

След многомесечното безсмислено протакане време е да заявим: ако стане така, то ще е по явната вина (а може би и по тайното желание?) на Секретариата на Управата на СП на СССР.

Настоявам повестта ми да бъде публикувана незабавно!

                                                22 септември 1967 г.

Присъстват около 30 секретари на СП и др. Мелентиев от отдел „Култура“ при ЦК. Председателства К. А. Федин. Заседанието за обсъждане писмата на писателя Солженицин започна в 13 часа, завърши след 18 часа.

Федин: Второто писмо на Солженицин ме подразни. Мотивировките му, че делото е спряло, ми изглеждат несолидни. Приех това като оскърбление спрямо нашия колектив. Три и половина месеца далеч не са голям срок за разглеждане на неговите ръкописи. Долових в това нещо като закана. Подобна мотивировка ми се видя обидна. Второто писмо на Солженицин сякаш ни кара насила да се захващаме с ръкописите, по-скоро да ги издаваме. Второто писмо продължава линията на първото, но там по-обстойно и развълнувано се говореше за съдбата на писателя, а това ми прозвуча обидно. В сложния въпрос за печатането на работите на Солженицин какво се получава? Никой от нас не отрича таланта му. Неговият тон накланя нещата в непозволена посока. Когато четеш писмото, усещаш го като плесница — сякаш сме негодници, а не представители на творческата интелигенция. В края на краищата със своите искания той сам затруднява разглеждането на въпроса. Не открих в писмата му темата за писателската колегиалност. Дали искаме, или не, днес ще трябва да говорим и за произведенията на Солженицин, но ми се струва, че трябва да говорим, общо взето, по писмата.

Солженицин иска разрешение да каже няколко думи по обсъжданата тема. Чете писмено заявление:

„Научих, че за изразяване на мнение за повестта «Ракова болница» на секретарите на Управата е било предложено да прочетат пиесата «Пирът на победителите», от която отдавна съм се отрекъл сам, десетина години дори не съм я препрочитал, унищожил съм всички екземпляри освен иззетия, който сега е размножен. Вече неведнъж съм обяснявал, че тази пиеса е написана не от члена на Съюза на писателите Солженицин, а от безименния арестант Щ-232 в онези далечни години, когато за арестуваните по политически причини нямаше надежда да се върнат на свобода и никой от обществеността, в това число и от писателската, нито с думи, нито с дела не възрази срещу репресиите дори спрямо цели народи. Аз дотолкова не отговарям сега за тази пиеса, доколкото и много литератори не биха искали да повторят днес някои свои изказвания и книги, написани през 1949 г. Върху тази пиеса лежи печатът на лагерната безизходица през годините, когато съзнанието се определяше от битието и потисниците далеч не бяха обект на молитви. Тази пиеса няма никакво отношение към днешното ми творчество и нейното разглеждане представлява умишлено отдалечаване от деловото обсъждане на повестта «Ракова болница».

Освен това е недостойно за писателската етика да се обсъжда произведение, иззето от частен дом по такъв начин.

Колкото до обсъждането на романа ми «В първия кръг», това е отделен въпрос и обсъждането на повестта «Ракова болница» не може да се подменя с него.“

Корнейчук: Имам въпрос към Солженицин. Какво е неговото отношение към разюзданата буржоазна пропаганда, която се развихри по повод на неговото писмо? Защо не се разграничи от нея? Защо най-спокойно я търпи? Защо западните радиостанции започнаха да предават писмото му още преди конгреса?

Федин предлага на Солженицин да отговори.

Солженицин отклонява предложението: той не е ученик, който скача за отговор на всеки въпрос, ще направи изказване като всички други.

Федин казва, че може да се съберат няколко въпроса и да им се даде отговор наведнъж.

Баруздин: Макар Солженицин да възразява срещу разглеждането на пиесата „Пирът на победителите“, на нас, щем не щем, ни се налага да говорим за нея. Въпрос: защо беше необходимо Солженицин да говори за тази пиеса на конгреса, изобщо да я споменава?

Салински: Моля Солженицин да разкаже кой, кога и при какви обстоятелства е иззел тези материали? Авторът искал ли е да му бъдат върнати? До кого е отправял молба?

Федин предлага на Солженицин да отговори на събралите се въпроси.

Солженицин повтаря, че ще отговори на въпросите в изказването си.

Федин (подкрепен от останалите): Но Секретариатът не може да пристъпи към обсъждането, преди да има отговор на тези въпроси.

Недоволни гласове: Солженицин може изобщо да откаже да разговаря със Секретариата, тогава нека го заяви.

Солженицин: Добре, ще отговоря на тези въпроси. Не е вярно, че западните радиостанции са започнали да предават писмото преди конгреса: започнаха да го предават едва след закриването на конгреса, и то не веднага. Някои тук употребяват думата „чужбина“, като й придават голямо значение, много натъртено, като че е някаква важна инстанция, чието мнение се цени високо. Може би това е разбираемо за онези, които прекарват голяма част от творческото си време в задгранични командировки и наводняват нашата литература с лековати кореспонденции за живота в чужбина. Но за мен е странно. Не съм виждал никаква чужбина, не я познавам и нямам житейско време да я опознавам. Не разбирам как може толкова трепетно да се съобразяваме с чуждото, а не със своята страна, с нейното обществено мнение. През целия си живот съм стъпвал само по земята на моето отечество, долавям само неговата болка, пиша единствено за него.

Защо пиесата „Пирът на победителите“ бе спомената в писмото до конгреса ли? — това личи от самото писмо: като протест срещу незаконното „издаване“ и разпространяване на тази пиеса пряко волята на автора и без негово знание. Сега относно изземването на моя роман и на архива ми. Да, на няколко пъти от 1965 година насам съм писал до ЦК по този въпрос, протестирал съм. Но напоследък бе скалъпена нова версия за изземването на архива ми. Че уж онзи човек, Теуш, у когото се съхраняваха ръкописите ми, е бил свързан с друг някакъв човек, чието име не се назовава и който бил задържан на митницата, неизвестно коя, и че у него намерили нещо (не се казва какво), не мое, но решили да ме предпазят от подобно познанство. Всичко това е лъжа. Моят познат Теуш преди две години беше под следствие, но подобно обвинение дори не му е предявявано. Фактът, че съхранявам там материалите си, е бил установен чрез обикновено улично проследяване, подслушване на телефонни разговори и подслушване в стаята. Но кое е интересното: още с появяването си новата версия плъзва едновременно в различни краища на страната: лекторът Потьомкин я представя пред многолюдно събрание в Рига, а един от секретарите на СП — пред московските писатели. При което добавя и собствената си измислица: че уж съм си признал всичко това на предишната среща в Секретариата. А тогава дори не сме разговаряли за това. Не се съмнявам, че скоро ще започна да получавам от всички краища на страната писма за разпространяването на тази версия.

Въпрос: Редакцията на „Новый мир“ отхвърли или прие повестта „Ракова болница“?

Абдумомувов: Какво разрешение е нужно на „Новый мир“, за да публикува повестта, и от кого?

Твардовски: По принцип решението да публикува или не дадено произведение е в компетенциите на редакцията. Но в ситуацията, създала се около името на автора, трябва да реши Секретариатът на съюза.

Воронков: Солженицин нито веднъж не се е обръщал непосредствено към Секретариата на Съюза на писателите в СССР. След писмото на Солженицин до конгреса ние с другарите от Секретариата имахме желание да се срещнем с него, да отговорим на въпросите му — да си поговорим, да помогнем. Но след като писмото се появи в мръсната буржоазна преса, а Солженицин изобщо не реагира…

Твардовски: Също като Съюза на писателите!

Воронков: …загубихме това желание. А ето че се появи и второ писмо. То е ултимативно, оскърбително, недостойно за нашата писателска общественост. Сега Солженицин спомена за „един секретар“, изнесъл информация пред партийното събрание на московските писатели. Този секретар съм аз. Побързали са да ви предадат, но лошо са ви го предали. Относно изземването на вашите творби на последното събрание казах само, че вие сте признали, че иззетото е ваше и че в дома ви не е правен обиск. След вашето писмо до конгреса ние, естествено, сами пожелахме да прочетем всички ваши произведения. Но не бива толкова грубо да се държите с ваши другари по труд и перо! А вие, Александър Трифонович, ако смятате за необходимо да публикувате тази повест и ако авторът приеме поправките ви — публикувайте си я, защо намесвате тук Секретариата?

Твардовски: Ами с Бек какво стана? И Секретариатът се занимава, и го препоръча — и пак не го публикувахме.

Воронков: Но сега мен най-много ме интересува гражданското лице на Солженицин: защо той не реагира на долната буржоазна пропаганда? И защо се държи така с нас?

Мусрепов: И аз имам един въпрос: как така е писал в писмото: по-висшестоящи другари изразяват съжалението си, че не съм умрял в лагера? Какво право има да пише такива неща?

Шарипов: И по какви канали може да е попаднало това писмо на Запад?

Федин предлага на Солженицин да отговори на зададените въпроси.

Солженицин: За мен са говорили и какво ли не още! Едно лице, което и днес заема висок пост, е заявило публично, че съжалява: не е бил в състава на тройката, която определи присъдата ми през 1945 години, още тогава щял да ме осъди на разстрел!… Тук второто ми писмо се тълкува като ултиматум: или публикувайте повестта ми, или ще я публикуват на Запад. Но аз не поставям такъв ултиматум пред Секретариата, животът поставя ултиматум пред вас и пред мен. Аз пиша, че ме тревожи разпространяването на повестта в стотици — това е приблизителна цифра, не съм правил точна сметка — в стотици машинописни екземпляри.

Глас: Как е станало така?

Солженицин: Ами оказа се, че моите произведения притежават едно такова странно свойство: хората настойчиво ме молят да им ги дам за четене, а дам ли ги, за сметка на собствената си почивка ги препечатват и ги дават на други хора да ги четат. Цялата московска секция на белетристите още миналата година изчете първата част на повестта, учудвам се защо тук др. Воронков каза — не знаехме откъде да я намерим, обърнахме се към КГБ. Преди около три години същото бързо разпространение получиха моите „ситнежи“, или стихотворения в проза: едва бях започнал да ги давам за четене и те светкавично се пръснаха из различни градове на Съюза. А после в редакцията на „Новый мир“ се получи писмо от Запад, от което научихме, че тези миниатюрни разказчета вече са публикувани там. Именно за да не успее и „Ракова болница“ да „изтече“ по същия начин, написах своето настойчиво писмо. И аз мога не по-малко да се учудвам как е могъл Секретариатът изобщо да не реагира на писмото ми до конгреса — още преди Запада? И да не реагира на цялата тази клевета, с която бях заобиколен? Другарят Воронков употреби тук прекрасния израз „братя по перо и труд“. Ами че тези братя по перо и труд вече две години и половина спокойно наблюдават как съм тероризиран, преследван, оклеветяван.

Твардовски: Не всички са безучастни.

Солженицин: А редакторите на вестниците, също наши братя, не публикуват моите опровержения. Аз вече не говоря, че книгата ми не е разрешена за четене в лагерите: не я допускаха, изземваха я с обиски и наказваха с карцер заради нея дори през месеците, когато всички вестници разтръбяваха похвалите си за „Един ден на Иван Денисович“ и обещаваха, че „това няма да се повтори“. Но напоследък книгата започна тайно да се изземва и от кварталните библиотеки. За забраната тя да се дава за четене ми пишат от различни места: наредено е на читателите да се казва или че книгата се подвързва, или че е у други читатели, или пък че няма достъп до ония там ловци, изобщо — по никой начин да не се дава. Ето едно скорошно писмо от Красногвардейски район на Крим:

„В районната библиотека под строга тайна (аз съм активист на тази библиотека) ми казаха, че е наредено вашите книги да се изземат. Една от служителките искаше да ми подари за спомен вече ненужния им «Един ден», публикуван в «Журнал-газета», а друга веднага спря несъобразителната си приятелка: «Ама моля ви се, не може! Щом книгата е прибрана в специалния отдел, опасно е тя да се подарява на когото и да било.»“

Не бих казал, че книгата е иззета от всички библиотеки, тук-там още я има. Но хора, които ме посетиха в Рязан, не могли да намерят книгата ми в рязанската областна читалня: библиотекарките се оправдавали с какво ли не и така и не им я дали.

Отдавна е известно, че клеветата е неизтощима, изобретателна, бързо се разраства, но сблъскаш ли се с нея лично, и то с нейната невиждана форма — клевета от трибуна, просто в чудо се виждаш. Безпрепятствено се пръсна комплектът лъжи как съм бил в плен и съм сътрудничил на германците. Но на някои и това не им стигна! Това лято в системата на политпросветата например в Болшево на агитаторите им е било продиктувано, че съм избягал в Арабската република и съм си бил сменил поданството. Ами че то всичко това се записва в бележници и се разпръсва по-нататък с коефициент 100. И това става близо до столицата! Има и друг вариант. В Соликамск (п. к. 389) майор Шестаков възвестил, че съм избягал по време на екскурзия в Англия. Това го казва заместник по политическата част — кой смее да не му повярва? Друг път същият съобщил: на Солженицин официално му е забранено да пише! Е, тук поне е близо до истината.

От трибуните говорят за мен и така: „освободиха го предсрочно, а не трябваше“. Дали е трябвало, или не е трябвало, може да се види от съдебното решение на Военната колегия на Върховния съд по реабилитацията, то е предоставено на Секретариата…

Твардовски: Там е и бойната характеристика на офицера Солженицин.

Солженицин: А виж, „предсрочно“ се изговаря направо с примляскване! Извън осемгодишната си присъда съм лежал един месец по етапни затвори, но такава дреболия у нас е дори срамота да се споменава, после без присъда получих вечно заточение, с тази вечна обреченост прекарах три години в заточение, освободиха ме само благодарение на XX конгрес — и на това му казват „предсрочно“! Колко добре изразява тази думичка удобния начин да възприеме света през 1949—53 година: щом не е пукнал край лагерното бунище, щом, макар и по корем, е изпълзял от лагера — значи е освободен „предсрочно“… Защото осъден ли си — то е навеки, а излезеш ли по-рано — излязъл си предсрочно.

Бившият министър Семичастни, който обичаше да се изказва по въпросите на литературата, неведнъж е спирал вниманието си и върху мен. Едно от неговите невероятни, вече комични обвинения беше следното: „Солженицин подкрепя материално капиталистическия свят, като не взема хонорар“ (някакъв хонорар за излязла някъде книга, очевидно за „Иван Денисович“, друга няма). Ами щом го знаете, прочели сте някъде, и е много необходимо да изтръгна тези пари от капитализма — защо не ми съобщите? Защото аз в Рязан не съм чувал. „Международная книга“ ли ще е, отдел „Външен“ на СП ли ще е — да ми съобщят: така и така, твой патриотичен дълг е да вземеш тези пари. Ами че това е вече комедийна бъркотия: който взема хонорари от Запада, значи се е продал на капитализма, който пък не взема — материално ги подкрепя. А трети изход? — да се гътнеш ли, що ли. Семичастни вече не е министър, но идеята му не е угаснала: лекторите от Общосъюзното дружество за разпространение на научни знания я разнасят и по-нататък. Например на 16 юли тази година я е повторил лекторът А. А. Фрейфелд в свердловския цирк. Седели са там две хиляди души и се чудели: ей, голям тарикат бил този Солженицин! — намерил как, без да мърда от Съветския съюз и без да има и копейка в джоба, да укрепи материално световния капитализъм. (Наистина е история за цирк.) Ето такива идиотщини най-безпрепятствено се разправят за мен под път и над път.

На 12 юни тук, в Секретариата, имахме събеседване — тихо, кротко. Излязохме оттук, мина се не мина — и не щеш ли, из цяла Москва плъзнаха слухове — разправя се не онова, което е било, ами обърнато наопаки, като се почне от лъжата, че уж Твардовски тук ми крещял и удрял с юмрук по масата. Но нали хората, които присъстваха, знаят, че нищо подобно не е имало, защо трябва да се лъже? Ето и сега всички чуваме ясно какво се говори тук, но къде е гаранцията, че и след днешния секретариат отново няма да обърнат всичко наопаки? И щом сме „братя по перо и труд“, чуйте първата ми молба: нека, когато разказваме за днешното заседание, нищо да не измисляме и изопачаваме.

Аз съм един, а за мен разправят клевети стотици. Естествено, никога не ще успея да се защитя и не знам предварително — срещу какво. Като нищо може да ме обявят и за привърженик на геоцентричната система и да ме обвинят, че пръв съм подпалил кладата под Джордано Бруно — няма да се учудя.

Салински: Аз ще говоря за „Ракова болница“. Смятам, че трябва да се публикува — това е ярка и силна творба. Наистина, там патологично се пише за болести, читателят неволно се поддава на раковото заболяване, което и без това е разпространено в нашия век. Това някак трябва да се махне. Трябва да се махне също и фейлетонната грубост. Освен това ни огорчава, че съдбите на почти всички персонажи в една или друга форма са свързани с лагерите или лагерния живот. Костоглотов добре, Русанов — както и да е, но защо непременно и Вадим? И Шулубин? И дори войникът? Вече в края научаваме, че той не е просто войник от армията, а от лагерната охрана. Общата насока на романа говори за края на едно тежко минало. Сега за нравствения социализъм. Според мен тук няма нищо страшно. Ако Солженицин проповядваше безнравствен социализъм — щеше да е ужасно. Ако проповядваше националсоциализъм или национален социализъм по китайски — щеше да е ужасно. Всеки човек е свободен да има собствено мнение за социализма и неговото развитие. Лично аз смятам, че социализмът се определя от икономическите закони. Но да се спори може, защо тогава да не се публикува повестта? (По-нататък призовава Секретариата решително да опровергае клеветите по адрес на Солженицин.)

Симонов: Аз не приемам романа „В първия кръг“ и съм против неговото отпечатване. Колкото до „Ракова болница“ — да се публикува. Не всичко в тази повест ми харесва, но не е задължително тя да харесва на всички. Може би трябва да се приемат някои от забележките към автора. Но, разбира се, е невъзможно да се приеме всичко. Ние сме длъжни и да опровергаем клеветите по негов адрес. Трябва също да издадем и книга с разказите му — и именно там, в предговора, ще имаме добър повод да разкажем биографията му — и така клеветата ще отпадне от само себе си. Да се сложи край на лъжливите обвинения е наше задължение и можем да го направим ние — а не той сам. Аз не съм чел „Пирът на победителите“ и нямам желание да го чета, щом авторът не иска това.

Твардовски: Солженицин е поставен в такава ситуация, че не бива и да се опитва да говори. Именно ние, съюзът, трябва да публикуваме заявление, опровергаващо клеветата. Същевременно трябва строго да предупредим Солженицин относно недопустимата, неподходяща форма на обръщението му към конгреса, на толкова адреси. Редакцията на „Новый мир“ не вижда никакви причини да не публикува „Ракова болница“, разбира се с известно доработване. Искахме само да получим одобрението на Секретариата или поне — че Секретариатът не възразява. (Моли Воронков да извади предварително, още през юни изготвен проект на комюнике на Секретариата.)

Воронков не бърза да извади комюникето. Междувременно —

Гласове: Но нали още не сме решили! Има и възражения!

Федин: Не, това е неправилно, Секретариатът не бива нищо да публикува и да опровергава. Нима сме виновни за нещо? Нима вие, Александър Трифонович, смятате, че сте виновен?

Твардовски (бързо, изразително): Аз ли?? — не.

Федин: Не е нужно да се търси изкуствен повод за изказване. Някакви си слухове не са достатъчен повод. Друго ще е, ако Солженицин сам намери повод да разплете създалата се ситуация. Необходимо е едно публично изказване на самия Солженицин. Но помислете само, Александър Исаевич, в името на какво ще печатаме вашите протести? Вие трябва преди всичко да протестирате срещу непочтеното използване на вашето име от враговете ни на Запад. При това вие, разбира се, ще успеете да намерите възможност да изразите гласно и някаква част от днешните си жалби, за които говорихте тук. Ако стане сполучлив и тактичен документ — тогава ще го отпечатаме, ще ви помогнем. Именно с това трябва да започне вашето оправдаване, а не с произведенията ви, не с този пазарлък — колко месеца имаме право да разглеждаме вашия ръкопис — три? четири месеца? Нима това е страшното? Ето ви страшното събитие: вашето име фигурира и се използва там, на Запад, за най-долни цели. (Одобрение сред членовете на Секретариата.)

Корнейчук: Не сме ви поканили, за да хвърляме камъни по вас. Повикахме ви, за да ви помогнем да излезете от това тежко и двусмислено положение. Задавахме ви въпроси, но вие се измъкнахте, без да отговорите. Давате ли си сметка: води се колосална световна битка, и то в много тежки условия. Ние не можем да стоим настрана. С творчеството си защитаваме своето правителство, своята партия, своя народ. Вие тук се изказахте иронично за командировките в чужбина като за приятни разходки, а ние пътуваме зад граница, за да водим борба. Връщаме се оттам изтормозени, изтощени, но със съзнанието за изпълнен дълг. Да не си помислите, че съм се обидил от подхвърлянето за пътните бележки, аз не пиша такива, пътувам във връзка с дейността на Световния съвет за мир. Знаем, че сте страдали много, но не сте само вие. В лагерите имаше много други хора освен вас. Стари комунисти. От лагера те отиваха на фронта. В нашето минало имаше не само беззаконие, имаше и подвиг. Но вие не сте видели това. Вашите изказвания са все с прокурорски тон. „Пирът на победителите“ — това е нещо злобно, мръсно, оскърбително! И тази гадна творба се разпространява, народът я чете! Вие сте лежали там кога? Не е било през 37-а година! А през 37-а трябваше да страдаме ние!! — ала нищо не ни спря! Правилно ви каза Константин Александрович: трябва да се изкажете публично и да нанесете удар на западната пропаганда. Вървете на бой срещу враговете на нашата страна! Вие разбирате ли, че на света съществува термоядрено оръжие и че въпреки всички наши мирни усилия Съединените щати може да го употребят? Как да не бъдем войници ние, съветските писатели?

Солженицин: Още веднъж заявявам, че обсъждането на „Пирът на победителите“ е недобросъвестно, и настоявам то да отпадне от дневния ред!

Сурков: Не можете да запушите устата на хората.

Кожевников: Дългият период от време от писмото на Солженицин до днешното обсъждане говори именно за сериозното отношение на Секретариата към писмото. Ако го бяхме обсъждали тогава, още топло-топло, щяхме да се отнесем по-остро и по-необмислено. Ние решихме лично да се убедим какви са тези антисъветски ръкописи. И изгубихме много време за прочитането им. Очевидно военната съдба на Солженицин е доказана документално, но сега обсъждаме не офицера, а писателя. Днес за пръв път чух, че Солженицин се отрича от пасквилното изобразяване на съветската действителност в „Пирът на победителите“, но не мога да се отрека от първоначалното си впечатление от тази пиеса. Може би защото в „В първия кръг“ и в „Ракова болница“ се долавя същото чувство за мъст заради преживяното. И ако сега говорим за съдбата на тези произведения, авторът не бива да забравя, че дължи много на органа, който повдигна този въпрос. Навремето аз пръв изразих опасения относно „Къщата на Матрьона“. Ние сме си губили времето, чели сме суровите ви ръкописи, които вие дори не сте посмели да дадете в някоя редакция. „Ракова болница“ буди отвращение с изобилстващия натурализъм, с нагнетяваното на всевъзможни ужаси, но все пак неговият основен план е не медицински, а социален, и именно той е неприемлив. И мисля, че заглавието на повестта е свързано именно с него. С второто си писмо вие ни изнудвате вашата недовършена повест да бъде публикувана. Достойно ли е това за един писател? Ами че всички писатели у нас на драго сърце се вслушват в мнението на редакторите и не ги припират.

Солженицин: Въпреки моите обяснения и възражения, въпреки пълното безсмислие да се обсъжда произведение, написано преди двайсет години, в друга епоха, в коренно различна обстановка и от друг човек, при това никога непубликувано, нечетено от никого и откраднато от чекмеджето — част от ораторите насочват вниманието си именно към това произведение. Това е много по-безсмислено, отколкото например на 1-ия конгрес на писателите да бъде оплюван Максим Горки заради неговите „Ненавременни мисли“ или Сергеев-Ценски заради осваговските (Осваг — осведомителна агенция — информационно-пропагандистка деникинска организация. — Бел. пр.) му кореспонденции, които са били публикувани, и то само 15 години преди това. Корнейчук каза тук, че такова нещо не е имало и няма да има, и в историята на руската литература не е имало. Именно, де!

Озеров: Писмото до конгреса се оказа политически страшен акт. То отиде най-напред при враговете. В писмото имаше неправилни неща. В кюпа при несправедливо репресираните писатели се оказа и Замятин. По повод на публикуването на „Ракова болница“ можем да се договорим с „Новый мир“: повестта може да излезе, при условие че ръкописът ще бъде поправен и ще се проведе дискусия върху поправките. Тук предстои много сериозна работа. Повестта е разнопластова по качество, в нея има сполуки и несполуки. Специални възражения заслужават плакатността, карикатурността. Аз бих помолил за редица съкращения из цялата повест, за които сега просто нямам време да говоря. Философията на нравствения социализъм не принадлежи просто на героя, тя звучи като отстоявана от автора. Това е недопустимо.

Сурков: И аз прочетох „Пирът на победителите“. Нейното настроение е: „Абе проклети да сте всичките!“ И в „Ракова болница“ продължава да звучи същото. Кой от всички персонажи е навлязъл в света на героя? Само този странен Шулубин, който прилича на комунист, колкото и аз на… Шулубин, с неговите безкрайно остарели възгледи. Няма да крия, аз съм начетен човек. Познавам всичките тия икономически и социални теории, поназнайвам нещо и от Михайловски, и от Владимир Соловьов, и е наивно убеждението, че икономиката може да зависи от нравствеността, След като толкова сте изстрадали, вие сте имали право да се обидите като човек, но вие сте писател! Мои познати комунисти са получавали, както вие се изразявате, вишка (Висша наказателна мярка, т. е. смърт. — Бел. пр.), но това изобщо не е повлияло на мирогледа им. Не, тази повест не е физиологическа, тази повест е политическа и всичко опира до въпроса за концепцията. И после този идол на Театралния площад — макар паметникът на Маркс тогава да не беше още поставен. Ако повестта ви „Ракова болница“ бъде публикувана, тя може да се превърне в оръжие срещу нас и ще бъде по-силна от мемоарите на Светлана. Да, наистина трябваше да предотвратим излизането на повестта на Запад, но това е трудна работа. Напоследък бях близък с Анна Андреевна Ахматова, та знам: дала тя на няколко души да прочетат „Реквием“, за няколко седмици той обиколил доста хора — и ето ви го публикуван на Запад. Вярно е, нашият читател вече е толкова развит и така добре разбира литературата, че никаква книжка не може да го отклони от комунизма, но все пак произведенията на Солженицин са по-опасни за нас от Пастернаковите: Пастернак беше човек откъснат от живота, а Солженицин притежава жив, борбен, идеен темперамент, той е човек на идеята. Ние сме първата революция в историята на човечеството, която не е сменила нито лозунгите, нито знамената си! „Нравственият социализъм“ е един доста еснафски социализъм, стар, примитивен и (към Салински) не знам как е възможно това да не се схване, да не се усети поне.

Салински: Ама аз изобщо не го защитавам.

Рюриков: Солженицин е пострадал от онези, които го наклеветиха, но той е пострадал и от другите — дето прекомерно го хвалят и му приписаха качества, които той няма. Ако ще се отрича, Солженицин трябва да се отрече и от титлата „продължител на руския реализъм“. Поведението на маршал Рокосовски, на генерал Горбатов е по-честно от поведението на вашите герои. Извор на енергията на този писател е озлоблението, обидите. По човешки можем да разберем това. Но вие пишете, че тук забраняват творбите ви? Ами че цензурата не се е докоснала до нито един от вашите романи! Учудвам се защо Твардовски моли нас за разрешение. Ето аз например никога не съм молил Съюза на писателите за разрешение да публикувам нещо или не. (Моли Солженицин да се отнесе с доверие към препоръките на „Новый мир“ и обещава от името на „всеки от присъстващите“ подробни забележки върху „Ракова болница“.)

Баруздин: Аз принадлежа към онези, които от самото начало не споделяха възхищението от произведенията на Солженицин. Още „Къщата на Матрьона“ е много по-слаба от първата му творба. А във „В първия кръг“ има твърде много слаби моменти, с такава жалка наивност и примитивизъм са показани Сталин, Абакумов и Поскрьобишев. „Ракова болница“ пък е антихуманистично произведение. Краят на повестта ни внушава извода, че „друг път трябваше да хванем“. Нима е възможно Солженицин да се е надявал, че писмото му „вместо изказване“ ей така, като едното нищо ще бъде прочетено на конгреса? Колко писма получи конгресът?

Воронков: Около петстотин.

Баруздин: Виждате ли! И нима беше възможно те да бъдат прегледани толкова бързо? Не съм съгласен с Рюриков: въпросът за разрешението правилно беше поставен пред Секретариата. Нашият Секретариат трябва по-често да се превръща в творчески орган и на драго сърце да дава съвети на редакторите.

Абдумомунов: Много е хубаво, че Солженицин намери у себе си мъжество да се отрече от „Пирът на победителите“. Той ще намери мъжество и да помисли как да последва предложението на Константин Александрович. Ако издадем „Ракова болница“, ще се вдигне още повече шум и ще има още по-голяма вреда, отколкото от първото му писмо. И какво значи това — „наръси тютюн в очите на резус-макака — просто така“? Какво значи просто така? Това е изказване срещу целия наш строй. В повестта има Русановци, има великомъченици от лагера — и това ли е всичко? А къде е съветското общество? Не може така да се сгъстяват боите, не може повестта да се издава така безпросветно. Има много разтеглени места, повторения, натуралистични сцени — всичко това трябва да се махне.

Абашидзе: Успях да прочета само 150 страници от „Ракова болница“, затова не мога да изразя задълбочено мнение. Обаче не останах с впечатление, че този роман не бива да се издава. Но, повтарям, не мога да изразя задълбочено мнение. Може би най-важното идва по-нататък. Всички ние, честни и талантливи писатели, винаги сме се борили срещу лакирането на действителността дори когато ни забраняваха това. Но при Солженицин е налице опасността от изпадане в другата крайност: в творбите му има места с чисто очерков разобличителен характер. Творецът е като дете, то разглобява количката, за да види какво има вътре. Но истинското изкуство започва със сглобяването. Забелязвам как той пита съседа си за името на всеки оратор. Защо не познава никого от нас? Защото никога не сме го канили. Правилно предложи Константин Александрович, нека Солженицин сам даде отговор на клеветата, може би първо за вътрешна употреба.

Бровка: И в Белорусия има много хора, които са били по лагери — например Сергей Граковски също е прекарал там 20 години. Но те разбраха, че не народът, не партията, не съветската власт са виновни за беззаконията. Записките на Светлана Сталина са женски дрънканици, народът вече го разбра и й се подиграва. А тук пред нас е един общопризнат талант, ето къде е опасността от публикуването. Да, вие чувствате болката на своята земя, дори прекалено силно я чувствате. Но не чувствате нейната радост. „Ракова болница“ е твърде мрачно произведение, не бива да се публикува. (Както и всички предишни и следващи оратори, подкрепя предложението на Федин: Солженицин трябва да даде отпор в печата на западната клевета по повод на неговото писмо.)

Яшен (остро критикува „Пирът на победителите“): Авторът не е измъчен от несправедливост, а е отровен от омраза. Хората се възмущават, че в редовете на Съюза на писателите има такъв писател. Аз исках да предложа да го изключим от съюза. Не само той е пострадал, но другите по-добре разбират трагедията на времето. Ето например младият Икрамов. В „Ракова болница“, разбира се, личи ръката на майстор. Авторът познава темата по-добре от кой да е лекар и професор. Но виж, за Ленинградската блокада обвинява освен Хитлер — „и други“. Кого има предвид? — не се разбира. Берия ли? Или днешните ни прекрасни ръководители? Ами да го каже ясно. (Все пак ораторът подкрепя мъжественото решение на Твардовски да поработи върху повестта с автора. И след това тя да се даде за обсъждане на тесен кръг хора.)

Кербабаев: Прочетох „Ракова болница“ с голямо неудоволствие. Всичките бивши затворници, всичко мрачно, нито една топла дума. Просто ти се гади, като четеш. Вера предлага на героя своя дом и обятията си, а той се отрича от живота. После това „деветдесет и девет плачат, един се смее“ — как да го разбираме? за Съветския съюз ли се отнася? Съгласен съм с изказването на моя приятел Корнейчук. Защо авторът вижда само черното? Аз защо не пиша в черно? Винаги се старая да пиша за радостни неща. Не е достатъчно, дето се отрича от „Пирът на победителите“. За мен ще бъде мъжество, ако се отрече от „Ракова болница“, виж, тогава бих го прегърнал като брат.

Шарипов: Аз не бих го галил с перце, аз бих го изключил от Съюза на писателите! В неговата пиеса всичко съветско е представено отрицателно, дори Суворов. Абсолютно съм съгласен: да се отрече от „Ракова болница“. Нашата република усвои целинните земи и напредва от успех към успех.

Новиченко: Писмото до конгреса е разпратено с недопустимо обръщение през главата на формалния адресат. Присъединявам се към строгите думи на Твардовски, че ние трябва решително да осъдим тази форма. Не съм съгласен с главните изисквания в писмото: не може всичко да се допуска до публикуване. Че то какво ще излезе — и „Пирът на победителите“ ли да публикуваме? По повод на „Ракова болница“. Изпитвам сложно отношение. Не съм дете, и за мен ще дойде ден да умирам, и може би и същите мъки като героите на Солженицин. И именно тук най-важното е: каква е съвестта ти? какви са моралните ти резерви? И ако романът се изчерпваше с това, аз бих сметнал за необходимо да се издаде. Но една долнопробна намеса в нашия литературен живот е карикатурната сцена с дъщерята на Русанов. Идейно-политическият смисъл на нравствения социализъм е отрицанието на марксизма-ленинизма. После, тези думи на Пушкин — „Деспот е той на длъж и шир, предател или пък затворник“ — това е оскърбителна теория. Всички тези неща са категорично неприемливи както за нас, така и за нашето общество и за народа ни. За съдници на обществото в повестта са избрани все пострадали хора, това е оскърбително. Русанов — този отвратителен тип — е изобразен правдиво. Но е недопустимо той да се превръща от тип — в носител и изразител на цялото наше официално общество. Дразни честото употребяване на името на Горки, поставено в тази свръхподла и свръхдолна уста на Русанов. Дори романът да бъде доведен до определена кондиция, той няма да се превърне в роман на соцреализма. Но ще бъде явление, талантливо произведение. Прочетох и „Пирът на победителите“ — и нещо по човешки се пречупи у мен по отношение на автора. Трябва да се надвият всички коренчета, които идват от тази пиеса.

Марков: Състоя се ценно обсъждане. Аз тъкмо пристигам от Сибир, пет пъти говорих пред масова аудитория. Трябва да кажа, че никъде не се чува особен шум около името на този автор. Само на едно място ми предадоха бележка — моля да ме извините, но в нея бе написано точно така: „А кога този Долженицин ще престане да оплюва съветската литература?“ Ние очакваме от Солженицин абсолютно ясен отговор на буржоазната клевета, очакваме изказването му в печата. Той е длъжен да защити честта си като съветски писател. Със заявлението си за „Пирът на победителите“ той свали камък от сърцето ми. Оценката ми за „Ракова болница“ е като на Сурков. В практически план творбата все пак има някаква стойност. Абсолютно не приемам в нея всички общественополитически забежки. „Някой си там го стори“ — неизвестни адреси. При установилото се добро сътрудничество между „Новый мир“ и Александър Исаевич тази повест може да бъде дописана, макар че ще е нужна много сериозна работа. А в този вид да се пуска за набор, разбира се, е невъзможно. Какво друго? Конструктивно: А. И. подготвя такова изявление за печата, за каквото говориха всички тук, много добре ще стане точно в навечерието на празника — а пък после е възможно да излезе някакво комюнике от страна на Секретариата. Все пак аз продължавам да го смятам за наш другар. Но в тази сложна ситуация, А. И., ние се намираме по ваша вина, а не по нечия друга. По предложенията за изключване от Съюза? — при тези принципи на другарство, които трябва да се установят помежду ни, не бива да избързваме.

Солженицин: Вече няколко пъти днес говорих против обсъждането на „Пирът на победителите“, но пак се налага да го кажа. В края на краищата аз мога да упрекна всички ви, че не сте привърженици на теорията за развитието, щом сериозно смятате, че за двайсет години и при пълна промяна на всички обстоятелства човекът не се променя. Но тук чух и нещо по-сериозно: Корнейчук, Баруздин и още някой съобщиха в изказванията си, че „народът чете“ „Пирът на победителите“, че тази пиеса се разпространява. Сега ще говоря много бавно, нека всяка моя дума бъде записана точно. Ако „Пирът на победителите“ тръгне нашироко от ръка на ръка или бъде отпечатана, аз тържествено заявявам, че цялата отговорност за това ще носи онази организация, която използва единствения запазен, нечетен от никого екземпляр на тази пиеса за „издаване“, докато съм още жив и против волята ми: именно тя разпространява пиесата! Година и половина аз непрекъснато предупреждавах, че това е много опасно! Предполагам, че там нямате читалня, а пиесата се дава за домашен прочит, носи се вкъщи, а вкъщи има синове и дъщери и не всички чекмеджета се заключват — предупреждавах! и сега предупреждавам!

Сега за „Ракова болница“. Упрекват ме още за заглавието, казват, че ракът и раковата болница не са медицинско понятие, а един вид символ. Отговарям: ами че той е много удобен символ, щом човек може да го намери само след като лично изпита рака и умирането. Прекалено е твърдо тестото за символ, прекалено много са медицинските подробности за един символ. Давал съм повестта за преценка на големи онколози — от медицинска гледна точка те я признаха за безупречна и отбелязаха, че е на съвременно равнище. Това е именно ракът, ракът като такъв, какъвто го избягват в увеселителната литература, но какъвто всеки ден го опознават болните, включително и ваши роднини, а може скоро и някой от присъстващите да легне на онкологичното легло и да разбере какъв „символ“ е това.

Абсолютно неразбираемо е за мен защо „Ракова болница“ се обвинява в антихуманност. Тъкмо обратното: това е надвиване на смъртта от живота, на миналото от бъдещето, поради свойствата на характера си аз инак не бих се и заел да пиша за това. Но смятам, че задачите на литературата и по отношение на обществото, и по отношение на отделния човек са не да крие от него истината, да я смекчава, а да говори правдиво за нещата около него и за онова, което го очаква. И в руските пословици намираме същото правило:

Който кон се не води, той се повече язди.

В устата мед и масло, а в сърцето пелин и отрова.

И изобщо задачите на писателя не се свеждат до защита или критика на един или друг начин на разпределение на обществения продукт, до защита или критика на една или друга форма на държавния строй. Задачите на писателя са свързани с въпроси по-общи и по-вечни. Те са свързани с тайните на човешкото сърце и съвест, със сблъсъците на живота и смъртта, с преодоляването на душевната мъка и с онези закони на прастарото човечество, които са се зародили в незапомнените недра на хилядолетията и ще престанат да действат едва когато угасне слънцето.

Огорчен съм, че другарите са прочели някои места в повестта невнимателно и това е породило превратни представи. Това не биваше да се случва. Ето: „Деветдесет и девет плачат, един се смее“ — е популярна лагерна пословица; Костоглотов подхвърля тази пословица на оня тип, дето гледа да пререди другите, за да му покаже кой е, и толкоз. А тук се прави извод, че се отнася за целия Съветски съюз. Или за резус-макака, той се среща там на два пъти и от съпоставянето е ясно, че под образа на злобния човек, който поръсил в очите му тютюн просто така, се крие конкретно Сталин. А какво ми възразяват тук? — че не е „просто така“? Но ако не е „просто така“, значи е било закономерно, необходимо? Учуди ме Сурков, дори не можах отведнъж да разбера защо той заговори за Маркс, къде го е намерил той в повестта? Е хайде, Алексей Александрович! Та вие сте поет, човек с изтънчен художествен вкус и не щеш ли, въображението ви изиграва такъв лош номер — да не разберете тази сцена? Шулубин говори за учението на Бейкън с неговата терминология, той казва „идолите на пазара“ — и Костоглотов се опитва да си представи това: пазар, а насред него се извисява сивкав идол; Шулубин казва „идолите на театъра“ — и Костоглотов си представя идол в театралната зала, ама не, не се побира — тогава значи на театралния площад. И как можахте да си въобразите, че става дума за Москва и за паметника на Маркс, който още не е бил издигнат?

Другарят Сурков каза, че няколко седмици са били достатъчни „Реквиемът“ да се предава от ръка на ръка, за да се озове зад граница. А „Ракова болница“ (първа част) се предава вече над година време. Именно това ме тревожи, именно затова припирам Секретариата.

Освен това тук получих съвет от другаря Рюриков: да се откажа от продължаването на руския реализъм. Ето от това — с ръка на сърцето — никога няма да се откажа.

Рюриков: Не съм казал да се откажете от руския реализъм, а от тълкуването на тази роля на Запад, както го правят те.

Солженицин: Сега за предложението на Константин Александрович. Ама разбира се, аз го приветствам. Именно за публичност ратувам през цялото това време! Стига сме се спотайвали, стига сме крили речите си и заключвали с девет катинара стенограмите си. Ето проведе се обсъждане на „Ракова болница“. Секция „Белетристика“ реши — да се изпрати стенограмата на обсъждането в заинтересованите редакции. Къде ти! Скриха я, с триста зора я дадоха на мен, автора. Ами днешната стенограма — надявам се, че ще я получа, Константин Александрович?

К. А. попита: „В името на какво ще печатаме вашите протести?“ Според мен е ясно: в името на родната литература. Но са ми странни думите на К. А., че аз трябвало да разплета ситуацията. На мен са ми вързани и ръцете, и краката, устата ми е запушена — пък после аз трябвало да разплета ситуацията? Струва ми се, че по-лесно ще го стори могъщият Съюз на писателите. На мен ми зачертават всяко редче, а съюзът държи в ръцете си целия печат. И пак не разбирам и не виждам защо писмото ми не беше прочетено на конгреса. Сега К. А. предлага да се борим не срещу причините, а срещу следствието — срещу шумотевицата на Запад около моето писмо. Искате да напиша опровержение — а на какво именно? И изобщо не мога да се изказвам по повод на едно непубликувано писмо. И най-важното: писмото ми има обща и частна част. От общата част ли трябва да се отрека? Ами аз и сега мисля по същия начин и не се отмятам от нито една своя дума. Защото — за какво се говори в това писмо?

Гласове: За цензурата.

Солженицин: Нищо не сте разбрали тогава, щом казвате „за цензурата“. В това писмо се говори за съдбата на нашата велика литература, която някога покори и поведе света, а сега изгуби положението си. От Запад ни казват: романът умря, а ние размахваме ръце и пишем доклади, че не, не е умрял. А трябва не да се пишат доклади, а да се издават романи — такива, че там да замижат като от ярка светлина — и тогава ще се укроти „новият роман“, и тогава ще се обезличат „неоавангардистите“. Не възнамерявам да се отричам от общата част на писмото си. Тогава сигурно трябва да заявя, че осемте точки от частната част на писмото ми са несправедливи и лъжливи? Ами че те всичките са справедливи. Може би трябва да кажа, че част от точките вече не важат, че исканията тях се изпълняват? Ами че нито един от проблемите не е отстранен, не е разрешен. Какво мога да заявя тогава? Не, ще трябва първо вие да ми разчистите поне малка пътечка към такова изявление: първо публикувайте писмото ми, после — комюнике на Съюза по повод на писмото, после посочете кой от осемте проблема се отстранява — тогава вече ще мога да се изкажа, на драго сърце. Тогава, ако искате, отпечатайте и днешното ми заявление за „Пирът на победителите“, макар че не мога да приема нито обсъждане на откраднати пиеси, нито опровержение на непубликувани писма. На 12 юни тук, в Секретариата, ми заявиха, че комюникето ще бъде публикувано без каквито и да било условия — а днес вече ми поставяте условия. Какво се промени?

Забранява се моята книга „Иван Деиисович“. Ширят се и изникват нови и нови клевети по мой адрес. Можете да ги опровергаете вие, не и аз. Единственото, което ме утешава, е, че никаква клевета не може да ми причини инфаркт, защото съм каляван в сталинските лагери.

Федин: Не, няма да стане в този ред. Първото публично изказване трябва да бъде ваше. Щом сте получили толкова одобрителни отзиви за вашия талант и стил, ще намерите формата, ще съумеете. Първо ние, а после вие — за подобна реплика няма никакво основание.

Твардовски: А самото писмо ще бъде ли публикувано?

Федин: Не, писмото трябваше да се публикува тогава, навреме. Сега от чужбина ни изпревариха, защо е нужно и ние да го правим?

Солженицин: По-добре късно, отколкото никога. И по моите осем точки нищо ли няма да се промени?

Федин: За това ще помислим после.

Солженицин: Е, аз вече отговорих и, надявам се, всичко е стенографирано точно.

Сурков: Вие трябва да кажете разграничавате ли се от ролята на лидер на политическата опозиция, която ви приписват на Запад?

Солженицин: Алексей Александрович, просто ми се плаче, като чувам това — и то от вас: творец на словото — лидер на политическата опозиция? Как се съчетават такива неща?

Няколко кратки изказвания, в които се настоява Солженицин да приеме казаното от Федин.

Гласове: Той ще си помисли!…

Солженицин още веднъж заявява, че му е невъзможно пръв да излезе с такова изказване, съветският читател така и няма да разбере за какво става дума.

Съюз на писателите на СССР

Управата

№ 3142

До другаря А. И. Солженицин

                                                25 ноември 1967

Уважаеми Александър Исаевич!

По време на заседанието на Секретариата на Управата на Съюза на писателите в СССР от 22 септември т. г., на което се обсъждаха писмата Ви, освен острата критика на Вашата постъпка другарите изказаха доброжелателната мисъл, че Ви е необходимо да имате достатъчна по време възможност грижливо да обмислите всичко, за което стана дума на Секретариата, и чак след това да се изкажете публично и да определите отношението си към анисъветската кампания, развихрена от недружелюбната чуждестранна пропаганда около Вашето име и писмата Ви. Минаха се два месеца.

Секретариатът би искал да знае до какво решение сте стигнали.

С уважение

                                                1 декември 1967 г.

От Вашето писмо № 3142 от 25.11.67 не мога да разбера:

1) Смята ли Секретариатът да ме защити от непрекъснатата тригодишна (меко би било да я нарека „недружелюбна“) клевета в родината ми? (Нови факти: на 5.10.67 в Ленинград в Дома на печата при многолюдно стечение на слушатели главният редактор на „Правда“ повторил омръзналата ми лъжа, че съм бил пленник, а освен това опипвал почвата с изтъркания похват срещу неугодните — да ме обяви за шизофреник, а лагерното ми минало — за идея фикс. Лектори на МГК (МГК — Московски градски комитет на КПСС. — Бел. пр.) лансирали нови лъжливи версии, че съм бил „организирал в армията“ я „пораженска“, я „терористична“ организация. Не ми е ясно защо не е съзряла това в дело то ми Военната колегия на Върховния съд.)

2) Какви мерки е взел Секретариатът, за да отмени незаконната забрана на моите произведения за библиотечно ползване и цензурното нареждане името ми да не се споменава в критични статии? (Във „Вопросм литературы“ така постъпили дори… при превода на японска статия. В Пермския университет била подложена на санкции група студенти, които се опитвали да обсъдят печатните ми произведения в своя научен сборник.)

3) Иска ли Секретариатът да предотврати безконтролното появяване на „Ракова болница“ в чужбина, или остава равнодушен към тази опасност? Правят ли се някакви стъпки за поместването на откъси от повестта в „Литературная газета“, а на цялата повест — в „Новый мир“?

4) Няма ли Секретариатът намерение да ходатайства пред правителството за присъединяване на страната ни към международната конвенция за авторското право? По този начин нашите автори биха получили сигурно средство за защита на техните произведения от незаконни задгранични издания и от безсрамната търгашеска надпревара на преводите.

5) През изминалата половин година от писмото ми до конгреса прекратено ли е най-сетне разпространяването на незаконното „издание“ на откъси от моя архив и унищожено ли е това „издание“?

6) Какви мерки е взел Секретариатът, за да ми бъдат върнати конфискуваният архив и романът „В първия кръг“ освен публичните декларации, че те вече ми били върнати (секретарят Озеров например)?

7) Прието ли е, или е отхвърлено от Секретариата предложението на К. М. Симонов да се издаде сборник с мои разкази?

8) Защо досега не съм получил стенограма от заседанието на Секретариата от 22 септември, за да я изуча?

Бих бил много признателен за разясняването на тези въпроси.

                                                16 април 1968 г.

Скоро ще се навърши година, откакто изпратих останалото без отговор писмо до конгреса на писателите. Оттогава още два пъти писах на Секретариата на СП, три пъти лично ходих там. Нищо не се е променило и до днес: моят архив не ми е върнат, книгите ми не се издават, името ми е под възбрана. Настойчиво предупреждавах Секретариата за опасността произведенията ми да се прехвърлят в чужбина, тъй като отдавна и широко се предават от ръка на ръка. А Секретариатът не само че не помогна за отпечаването на вече набраната в „Новый мир“ „Ракова болница“, но упорито противодействаше на това, дори попречи на московската секция „Белетристика“ да обсъди втората част на повестта.

Изтървана бе една година, неизбежното се случи: тия дни глави от „Ракова болница“ са били отпечатани в литературната притурка на „Таймс“. Сега не са изключени и други публикации — може би от неточни и неокончателни редакции на повестта. Станалото ме принуждава да запозная нашата литературна общественост със съдържанието на приложените писма и изказвания — за да стане ясна позицията и отговорността на Секретариата на СП в СССР.

Приложеното изложение на заседанието на Секретариата от 22.9.67, записано лично от мен, естествено, е непълно, но абсолютно достоверно и може да служи като достатъчна информация, докато не бъде публикувана пълната стенограма.

Приложения:

1. Моето писмо до всички (четирийсет и двамата) секретари на СП от 12.9.67

2. Изложение на заседанието в Секретариата от 22.9.67

3. Писмото от К. Воронков от 25.11.67

4. Моето писмо до Секретариата от 1.12.67.

Копия:

До списание „Новый мир“

До „Литературная газета“

До членовете на СП

                                                18 април 1968

В редакцията на „Новый мир“ ме запознаха със следната телеграма:

„НМ0177 Франкфурт на Майн Ч2 9 16.20

За Твардовски Новый мир

Поставяме Ви в известност, че Комитетът за държавна сигурност чрез Виктор Луи е прехвърлил на Запад още един екземпляр от «Ракова болница», за да блокира по този начин публикуването й в «Новый мир». Затова решихме да публикуваме това произведение незабавно.

Редакцията на списание «Грани».“

Бих искал да протестирам срещу публикацията както в „Грани“, така и осъществяваната от В. Луи, но мътният характер на телеграмата изисква по-напред да се изясни:

1) действително ли е подадена от редакцията на списание „Грани“, или от подставено лице (това може да се установи чрез международния телеграф, със запитване на московския телеграф до Франкфурт на Майн)?

2) какво представлява Виктор Луи, що за личност е, чий поданик? Наистина ли е изнесъл от Съветския съюз екземпляр от „Ракова болница“, на кого го е дал, къде другаде още заплашва публикация? И какво отношение има към това Комитетът за държавна сигурност?

3) Ако Секретариатът на СП е заинтересован да се изясни истината и да се спрат заплашващите публикации на „Ракова болница“ на руски език в чужбина — мисля, че той може бързо да получи отговор на тези въпроси.

Този епизод ме кара да се замисля за странните и тъмни пътища, по които могат да се озовават на Запад ръкописите на съветски писатели. Той за последен път ни подсеща, че не бива да докарваме литературата до положение, когато литературните произведения стават изгодна стока за всеки търгаш, разполагащ с входно-изходна виза. Произведенията на нашите автори трябва да се допускат до печатане в родината им, а не да стават плячка на чуждестранните издателства.

                                                25 април 1968

От съобщението на вестник „Монд“ от 13 април ми стана известно, че на Запад на различни места се извършва печатане на откъси и части от повестта ми „Ракова болница“, а между издателствата „Мондадори“ (Италия) и Бодли Хед (Англия) вече е започнат спор за правото „копирайт“ върху тази повест.

Заявявам, че никой от чуждестранните издатели не е получавал от мен ръкопис на тази повест или пълномощно да я печата. Затова ничия състояла се или предстояща (без мое разрешение) публикация не признавам за законна, на никого не признавам издателските права; всяко изопачаване на текста (неизбежно при безконтролното размножаване и разпространяване на ръкописа) ми причинява ущърб; всяка самоволна екранизация и инсценировка решително порицавам и забранявам.

Вече имам опит как във всички преводи бе развален „Иван Денисович“ поради бързането. Очевидно същата участ очаква и „Ракова болница“. Но освен парите съществува и литературата.

До редакцията на „Литературная газета“

Копие: до списание „Новый мир“

Знам, че вестникът Ви няма да отпечата нито един мой ред, без да му придаде изопачаващ или порочен смисъл. Но нямам друг изход да отговоря на многобройните поздравления другояче освен чрез Вас:

На читателите и писателите, изпратили ми честитки и пожелания по случай моята 50-годишнина, благодаря с вълнение. Обещавам им никога да не изневеря на истината. Едничката ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.