Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (8) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

ДУШАТ МЕ

Като се отплесна по моята линия, по моите планове и действия — забелязвам: изтървал съм линията за Твардовски, а тя здраво се е вплела в тази книга, макар че за нея мога да кажа само изведеното от срещите ни.

Цялата 1968 година, започната с дългото писмо до Федин, бе година на бързо развитие на Твардовски, на неочаквано разширяване и задълбочаване на неговите на пръв поглед окончателно оформени възгледи и дори принципи — а той щеше да навърши петдесет и осем! Ни праволинейно, ни равномерно протичаше това развитие (както, да речем, около онази телеграма до „Грани“), но не преставаше.

Когато видях А. Т. през лятото на 68-а, смая ме промяната, станала в него за 4 месеца. Той пак ме завика — със зов към тъмната празнота, защото пак не знаеше, клетият, къде съм (а от вилата му до моето Рождество няма и един час път с кола, той би ме спохождал час по час!), питайки ще се появя ли изобщо. „Кога ще дойде краят на тая конспирация?!“ — тропал той с крака в редакцията. И може да бъде разбрано неговото раздразнение и дори отчаяние: по кой начин да се споразумява и да действа съвместно с мен? Вероятно много пъти се е заричал да ме задължи с твърда връзка, но аз се появя, обезоръжа го с готовността и дружелюбието си — той омекне и не настоява за обещания от моя страна.

Може би и този път нямаше да се явя, но от редакцията скришом ми обадиха каква е новината: в отдел „Култура“ на ЦК казали на Лакшин и Кондратович, че „на Солженицин скоро ще му видят сметката“ — Мондадори печата „Пирът на победителите“. Беляев: „Ще го разкъсат!“ — тоест разгневените патриоти. Мелентиев: „Е, няма да го разкъсат, у нас има закон. Но — ще го вкарат в затвора.“ Твардовски много се уплашил и, най-важното: дали аз не съм пуснал пиесата? Той все не вярваше докрай, че у мен не е останал екземпляр от „Пира“, че само те са могли да го пуснат. (А колко им се щеше да видят тоя „Пир“ на Запад! Колко пъти ги сърбяха ръчичките сами да го прехвърлят, но не посмяха, поплювковците, защото през рамо, заднешком, силно ги хапеше „Пирът“, на тях щеше да навреди повече, отколкото на мен.)

Рипнах и пристигнах във вилата на А. Т. незабавно — много по-рано, отколкото бе разчитал да ме види. Той много се зарадва на тази изненада, прие ме с широките си ръце. Седнахме пак в същия мрачен хол, където преди три години на кладата от съчки изгаряха моето спокойствие и моята нерешителност. Престорих се, естествено, че не знам повода, и А. Т. подробно ми разказа всичко, а аз, за негово пълно облекчение, за десети път потвърдих, че нямам екземпляр от „Пира“, честно, че това е провокация на агитпропа. (Тогава Трифонич: „В такъв случай как да го прочета аз самият?“ Аз: „Вземете го от тях, да опустеят дано, кажете им — с мое съгласие.“ Не, не склони да го вземе.) Но му сложих и насрещен аргумент: тъкмо неговите „момченца“, Лакшин и Кондратович, толкова изобретателни в защитата на списанието, биха могли не просто да се уплашат и да се втурнат да се жалват на А. Т., а той да тропа с крака и да ме вика, а още там, в отдел „Култура“, да се начумерят и да отговорят: „Моля ви се, това е крайно важно съобщение. За да може да действа, редакцията трябва да знае източника и достоверността му.“ Сиреч, ако е западен вестник, посочете датата; а ако сте го научили по тайни канали — в такъв случай не сте ли го продали самите вие, милички?… Толкова трудно ли е било да се договедят? Но за това трябва да притежаваш свободно дишане. А те, възпитани на съветска служба — както и в случая с Луи, с „Грани“, всичко, което са знаели и умеели, по съветски, е било да поемат упреците отгоре и да ги преразказват надолу. А. Т. и сега пропусна покрай ушите си моя аргумент като най-малозначещ.

Но с всичко останало крайно ме зарадва. Заварих го да чете „За чуждестранните връзки“ от Жорес Медведев. Учудваше се: „Пробивни две братлета!“ (Става дума за братята Рой и Жорес Медведеви. — Бел. пр.) И изобщо за самиздат, възхитено хванал се за главата с две ръце: „Та това е цяла литература! И не само художествена, а и публицистична, и научна!“ Съвсем доскоро го шокираше всичко, което не е написано законно, което не е минало през одобрението на някоя редакция и не е получило печата на Цензурата, макар и да не го тачеше ни най-малко. В многобройните ми произведения, тръгнали по самиздатския път, виждаше само опасна контрабанда, — и изведнъж такъв обрат! И ревниво следял, оказва се, самиздатските отговори на охулването ми в „Литературна“. С голямо одобрение: „А Чуковская четохте ли я? Добре ги е подредила!…“ А с Рюриков и Озеров (предполагаемите автори на литературкинската статия срещу мен) А. Т. решил да няма нищо общо и за Лозана да замине не заедно с тях, както го изпращат, а отделно.

Но това не е нищо! Както си седяхме и си бърборехме, той изведнъж скочи леко, независимо от цялата си телесност, и се сепна, без да крие: „Три минути сме пропуснали! Елате да слушаме Би Би Си!“ Това той ли е? Би Би Си?!… Шашна ме. И все така чевръсто, неудържимо, с големите си крачища ситнеше към „Слидола“-та, както аз се втурвах от толкова години натам, точно по часовник. Именно заради този порив го почувствах по-близък отвсякога! Още няколко версти да бяхме извървели рамо до рамо — и между нас би могло да потече откровено, неспотаяващо се приятелство.

— Радио ли сте започнали…? А за вашето писмо до Федин чухте ли?

Нетърпеливо, но с известна тревога:

— А подробния му текст не са ли предавали?

А, ето откъде е тръгнало! — от своето писмо насам е започнал да слуша. Естествен път. Но първата му победа беше — да се престраши, да прекрачи със свободен акт на волята си, да изпрати самото писмо! Не бива да се забравя, че тъкмо през пролетта на 1968-а стъписалите се по едно време власти започнаха да настъпват набралата кураж общественост, да я настъпват много примитивно и успешно: със „събеседвания“ петима срещу един от подписваните в парткомите и в директоратите, с изгонване на отделни хора от партията и от институтите, — и поразително бързо угасна протестното движение, свикналите да се плашат хора послушно се връщаха в превито положение. А Твардовски, наопаки, тъкмо по това време взе да се опъва там, където можеше и да отстъпи: не само около списанието, това винаги го бе правил, но и заради отделни фрази за мен в неговата статия за Маршак забавяше цял том от събраните си съчинения.

След Би Би Си:

— Толкова сериозна радиостанция, никакво пристрастие.

Неотдавна Твардовски заминавал за Рим и предупредил Дьомичев: „Ако ме попитат за Солженицин — ще кажа каквото мисля.“ Дьомичев, уверено-цинично: „Ще измислите как да се изплъзнете!“ Но, казва А. Т., с него в чужбина се държали като с болен, избягвали да го подсещат за здравето му: избягвали въпроси за „Новый мир“ и Солженицин…

Него път го научих как се правят копия от писма с химикалка. Много се зарадва: „Защото не всичко може да се дава на машинописката.“

Разделихме се по-сърдечно отвсякога.

Това беше на 16 август. А на 21-ви върху ни се сгромоляса окупацията на Чехословакия.

И не стигнах до Твардовски с моето писмо. Не, него той не би подписал и вероятно би ме нахокал. Но ето как започнал да се държи той. Тарторите на СП, за да окалят по-нашироко и по-сигурно писателския кръг, през тия дни изпратили на А. Т. да подпише две писма: 1) за освобождаването на някакъв гръцки писател (често прилаган отвличащ маньовър) и 2) писмо до чехословашките писатели: как не ги е срам да защитават контрареволюцията? Твардовски отговорил: първото е неуместно, второто отказвам да подпиша.

Прелистете сто страници назад — нима това е предишният Твардовски?

Тогава, през септември, го попитах: — Ако това писмо се появи с безличния подпис „Секретариатът на СП“, може ли да разказвам на други хора, че не сте били един от тях?

Той, изгърбен: — Не се каня да правя от това тайна.

(Преди три години: „Нежелателно разгласяване“!…)

— Дълбоко се радвам, Александър Трифонич, че сте заели такава позиция!

Той, с достойнство: — А каква друга можех да заема?

Ами каква друга? Същата… Същата, която горе-долу по това време без никаква полза, безсмислено подписа редакцията на „Новый мир“: „горещо одобряваме окупацията“! Гадно-официозни, на съседните колонки на „Литературка“ — едни и същи и от „Октябрь“, и от „Новый мир“!…

В очите на чехите: значи руснаците до един са палачи, щом напредничавото списание също одобрява…

Нека припомня: в голям брой московски НИИ през ония дни все пак се намериха бунтари. Вярно, на предварително събраната партгрупа не се съгласил да подпише тая гадост Виноградов, но благоразумните Лакшин-Хитров-Кондратович му казали да си ходи вкъщи и така се състояло партийното единодушие и то било поднесено на общото събрание на редакцията. Впрочем и театър „Современник“ гласувал единодушно. Че кой не е гласувал? Кой не е спасявал кожата си? Аз самият не си ли затраях, че сега да замерям с камъни?

И все пак смятам този ден за духовната смърт на „Новый мир“.

Да, то се знае, притискали ги: не просто секретариатът на СП, с който вече били свикнали, а районният комитет на партията (работа от партийна важност!) през два часа се обаждал в „Новый мир“ и настоявал за резолюция. Как да не се ошашавиш! А Твардовски го нямало в редакцията: официално е в отпуск. И Лакшин с Кондратович заминали за вилата да искат неговото съгласие.

Твардовски вече изправял стръмния си гръб, вече се готвел — за пръв път през живота си! по такъв важен въпрос! — за необявен, мълчалив отпор срещу началствата. А с каква ли задача хвърчели към него по шосето заместниците му? Какви ли доводи носели? Ако при този нов Твардовски те бяха пристигнали с горещ порив: „Не е страшно да загинеш пред цял свят, може пак и да устоим гордо!“ (И щяха да устоят! Усещам го, виждам го!), решението е щяло да бъде взето мигновено, и ясно какво: плюс, умножен по плюс, дава само плюс. Но ако позицията на Твардовски е била плюс, а това го знаем, а умножението е дало минус, тогава позицията на Лакшин ни се разкрива алгебраично. Ясно е, че още с пристигането си той е казал на Твардовски: „Трябва да спасяваме списанието!“

Да спасява списанието! Да благослови публична позорна резолюция — и да плесне като изсекнат сопол в земята собствената си горделива съпротива на главен редактор. Краката му се раздалечавали — единият на земята, другият — на салчето. Да устоиш душевно и да се предадеш публично! Задълго ли ще спаси това списанието? Нима злопаметните началства ще му простят, че той лично каза на окупацията „не“, но не му достигна сръчност да го разгласи.

„Да спасяваме списанието!“ беше вик, на който Твардовски не можеше да не откликне! От онези години колкото по-рядко и по-рядко изпод перото му излизаха поеми и стихотворения, толкова по-страстно обичаше той своето списание — наистина чудо на вкуса сред бостанските плашила на всички останали списания, умерен човешки глас сред лаещите, честно лице на свободолюбец сред циничните карагьозчийски мутри. Списанието малко по малко ставаше не само главното дело, но и същинският живот на Твардовски, пазеше своята рожба с широкогърбия си, широк в талията корпус, поемаше всички камъни, ритници и храчки, завади списанието беше готов да търпи унижения, да губи постовете кандидат-член на ЦК, депутат във Върховния съвет, да губи представителство, да изпада от различни почетни списъци, което болезнено преживяваше до последния си ден, — той гордо си плащаше и за отпечатването на „Иван Денисович“, и за това, че ме защитаваше, и за развитието си през последните месеци. Прекратяваше приятелства, губеше познанства, с които се гордееше, все по-загадъчно и самотно се иависяваше — отпаднал от вкостенените началства и неслял со с динамичното ново племе. И ето че — нали баш от това племе? — пристига при него младият, пълен с блясък и знания негов заместник и казва: трябва да отстъпим, силата кърши сламата.

Сламата! — само сламата. Е, и съчките. Но дори фиданка не може.

Макар че доста пъти бяхме се виждали с Лакшин, но винаги припряно, за малко, набързо (заради мен), а и никога не сме решавали нито един въпрос, моите винаги се решаваха от Твардовски. А поради затворените ни характери между нас не възникваха и подробни ненасочени разговори. И тъй, нямам солидни основания да преценявам убежденията и подбудите му. Но не мога да го отмина в разказа си. И ще рискувам, опирайки се на явни факти, да дам не толкова достоверен негов портрет, колкото етюд за него.

Смятам Лакшин за доста надарен литературен критик — на равнището на най-добрите ни критици от XIX век, и няколко пъти съм му го казвал. Той самият усещаше тази традиция в себе си и много я ценеше, със звучната баритоналност на поставения си глас произнасяше: До-бро-лю-бов. Както и мнозина у нас, той надали осъзнаваше естетичната недомасленост на тази критика, никога неотделена от общественото направление, никога недостигнала най-високото възможно интуитивно равнище, както се произнася голям художник за друг голям художник, Ахматова за Пушкин. Защото от великия критик се иска безкрайно рядка дарба: да усеща изкуството като художник, но по някаква причина да не е художник.

При Лакшин съществува рядка приемственост с руската критика от XIX век. И в това, че статиите му обикновено не съдържат същински художествен анализ, а се състоят от анализ на социалното, доизтълкуват сюжета, нравствено допоясняват персонажите (което е много полезно и потребно за подивелия съветски читател). И в това, че след като много е чел предходниците си, доста и уместно ги цитира. И във воденето на жив разговор с читателя, в стремежа към бавничкото, вкусно разказване, благодарение на което самият процес на четене на Лакшиновите статии доставя удоволствие — това винаги е било важно качество за всяко литеритурно произведение, макар че по темпо и по плътност на мисълта такова забавено излагане на мислите вече не настига нашето време.

На всичко отгоре Лакшин понякога пише и на отличен руски език, което в наше време е станало рядкост: мнозина автори на статии и дори на книги представа си нямат какво е руският език, особено — руският синтаксис. Например (чак ме досмешава, като си помисля докъде стигнах в тая вторична литература: авторът прави критически разбор на своя собствен критик), например една статия за „Иван Денисович“. Докато преразказва и тълкува повестта, критикът се старае да се придържа към съответстващия й лексичен фон, но това е художнически похват, а не критически. И друг художнически похват: Лакшин вкарва в статията самия себе си — ту за характеристика на своето поколение („профучават покрай живота на зелен светофар“), ту дори за пряко политическо самообвинение, но изразено художнически-меко, изтънчено: през дните, когато Иван Денисович ходел на зимен развод, младият Лакшин обичал „да гледа красивите, леко варосани със скреж стени на Кремъл“ и „зубрел курса на Сталиновото учение за езика“. Такова не се измисля, то е родено от искрен подтик през малкото месеци на променливото Хрушчово размразяване, когато човек е можел да се увлече и наистина да повярва, че „това няма да се повтори“.

Ако оценим и трудолюбието на критика, който чете материала си явно многократно, надлъж и нашир. Ако добавим великолепното му нагаждане към подцензурното многозначително писане, към полемиката и иронията, когато цензурата е на страната на противника, а на теб са ти вързани ръцете, зъбите и устните, — редно е да признаем: такъв критик е щедро надарен от природата. А освен това способностите му щастливо са били задълбочени от дългите болести на младини и значи от изобилното четене и размишляване.

Но и отпечатъкът от държавната обстановка, онези „зелени светофари“ и „недостъпни зъбци на Кремъл“ също бяха влезли без изключение в личността, таланта и съдбата на критика. Университетът му дал не само систематичен курс по руски език и литература, а и общ курс по марксизъм-ленинизъм, и за да изкара добра диплома, той трябвало да избута настрана любимите си критици от XIX век в полза на класиците на изма-изма. (Впрочем това избутване не е чак дотам мъчително: и едните, и другите в доста отношения не си противоречат, а в утилитарността, обществената страстност и най-вече в настойчивия атеизъм доста си приличат. А където се различават — един гъвкав ум може да открие преходна формула. И тогава цялата Прогресивна Теория се възприема далеч не като мъртва, а като извор за духовната жажда.) Другото изискване за университетска успешност, за постъпване в аспирантура, се състоеше в това да си комсомолец, хем не обикновен, а виден във факултета. (Това изискване прескачаха мнозина, та дори, не се смейте, авторът на тези редове, макар и не за аспирантура — такава беше орисията на амбициозните съветски младежи през 30-те-50-те години.

Но какво да правиш след всякакъв вид учене? А литературния критик е още по-уязвим от художника за какво ли не политическо разпердушинване. Как хем да имаш изключителни способности, хем независимо от това да им намериш простор? Самата природа защитава своите творения, снабдява ги с качества за оцеляване. Поколението, завършило средното училище някъде около великата Сталинова седемдесетгодишнина, не разцепваше в себе си служебността и искреността, те се преплитаха в него — и то можеше да намира въздух там, където такъв изобщо нямаше. Във всеки случай виждаме, че Лакшин не се задушил: водел семинари в университета, станал известен критик, дори завеждащ отдел „Критика“ в „Литгазета“, а покрай комисията по наследството на починалия автор на „Новый мир“ Шчеглов той става все по-близък с редколегията, забелязва го и го харесва Твардовски, който решава да направи тъкмо от това момче литературна звезда.

И го взел с ревнивото нетърпение към най-хубавите си открития и придобил перо, което красяло списанието. Правилен бил и изборът на Лакшин: той намерил единствената от стоте невъзможности да разцъфти в тази страна, през тези години — защитен от вярното мощно крило на Твардовски. И бързо започнало да крепне взаимното им разбирателство, двояко: художествено и обществено — двете линии, които на Твардовски винаги му беше трудно да хармонизира, сякаш ги възприемаше като различни органи, а при Лакшин нещата винаги се напасваха хубавичко и примирително, винаги му идваха наум Ленинови цитати, които свързваха като мостчета несъединимото. През април 1964-та съм си записал: „В очите на Твардовски Вл. Яков. стои по-горе от останалите членове на редакцията“, по-лесно влиза в кабинета му. Колкото и отдавна да беше близък А. Т. с Дементиев, с усета си на художник той долавяше, че Дементиевите формули са вече прекалено вкостенели, че трябва да свързва съдбата на списанието с по-гъвкавото отзивчиво младо поколение. От друга страна, доколкото си спомням и мога сега да съпоставя, мнението на наблюдателния, внимателен, досетлив Лакшин винаги съвпадаше с мнението на Твардовски, като понякога го изпреварваше дори още неизказано и добре го аргументираше. (Впрочем върху откритото лице на Твардовски работата на мисълта му се изписваше тутакси.) Не си ги спомням не само спорещи, но дори с някакъв клин на възражение. Така смяната на първия заместник бе подготвена душевно, преди да тресне отгоре организационно, и по този начин бе смекчена, оказа се поносима за Твардовски. Много навреме през същата 1966 година Лакшин влезе в КПСС — и то вероятно без противоречие с общия си мироглед (макар че вече мнозина интелигенти през същата година се чудеха как да се измъкнат от тази партия), и само враждебността на секретариата на СП попречи на Лакшин да стане първи заместник официално. Започнаха да водят за „първи“ главния ходатай пред цензурата, литературно скопения Кондратович (А. Т. не мислеше така за него, защото лично го бе създал), а реално пръв стана Лакшин.

Никой не знае как ще се промени, когато заеме нов пост, когато се залови за нова работа. Не само външно — осанката, друго лице, мустаци като пиявици, друга походка, преминаване на „вие“ с хора, с които досега си бил на „ти“. Но и самият ти литературно-критически талант някак се преобразява, преразцъфтява в талант административен, талант на предпазливост, на предвиждане на опасностите — с една дума, за либерално списание, въжеиграчески талант, без което такова списание не може да излиза. Главният е поет и дете, може да си разреши да е простодушен и в гнева, и в добротата си, и в щедрите си обещания — първият заместник не може да се отдаде на порива на чувствата, а трябва деликатно да поправи Главния, трябва да отсича заплахите. По-рано тази благородна работа е вършил предшественикът ти и ти си можел да си позволяваш по-голяма свобода — сега обръчът на царската корона осезаемо стяга кожата на твоята глава. И ако ти донесат ръкописите на две сестри: огнения „Пушкин и Пугачов“ на покойната Марина и проточените, лишени от бодли, за никого необидни спомени на живата Анастасия, след като прецениш: „Да, и двете сестри са талантливи“, отместваш настрана блестящо-опасния ръкопис, а гладкия заглаждаш още малко — и все едно ще е крачка напред. Нали „Новый мир“ е единственият светилник в мрака на нашия живот и не бива да допуснем да го духнат. Заради такова списание — какво ли няма да пожертваш? какво ли няма да изтърпиш? Само тук се развива нашата литература, нашата мисъл и на това ни най-малко не пречи марксистко-ленинската идеология, умно разбрана, а самиздат, разните младежки групички, петициите и демонстрациите — всичко е боклук. Тъкмо в това се състои изключителната сложност на задачата, че несдържаните бунтари нямат възможност да се изказват пред публиката в сто и четирийсет хиляди екземпляра. Ето защо е по-добре сам да спреш, да преубедиш, да окастриш прекалено фрапантните публикации още преди цензурата. Сега това вече не е само наше списание, но в известен смисъл и твое — по-високо положение няма и не може да има за критик, пишещ на руски, а ти си го достигнал още преди Пушкиновата възраст, затова бъди предпазлив не според годините си и тъкмо заради общото литературно дело пази това списание от прекалено лекомислените обикновени редактори, за които важното е да прокарат материал, дори с антисъветска миризмица, да го изпратят в цензурата „за проба“, излагайки списанието на смъртна опасност.

Според написаното дотук за Дементиев — как би трябвало да й олекне на редакцията от сменянето му! Но ето какво казва Дорош: „С Александър Трифонович тъкмо се разприказваш откровено — влезе в кабинета Лакшин и веднага се променя атмосферното налягане, и вече за нищо не ти се приказва.“

Новото поколение не винаги донася обновяване на формите на живота (достатъчно виждаме това по ръководството на нашата страна), наопаки: стремежът към дългогодишен път го кара да търси стабилност.

А самият критик? Променя ли се той? Да, с човека се променя и критикът, но, естествено, неизменна в него е оста на Единствено Правилния мироглед. Онова, което в ранния Лакшин се възприемаше като досадни сенки (вярата на баптиста е „наивна и безсилна“ в сравнение със селяшкия здрав разум; но и на Шухов му е „непосилно“ да обхване общото положение в селото), сега се превръща в черни ивици. Ето как той оценява ролята на насилието. Естествено било да се отбележи, че именно насилието, а не самоусъвършенстването води към исторически върхове. Разбира се, на благородните дейци не винаги им е лесно да го прилагат. Такива меки сърдечни хора като Урицки мечтателно шепнат между две екзекуции: „Лист не трепва в мрака, / пътят не кънти, / само миг почакай — / ще заспиш и ти“… Така неоспоримо се приема от критика митологичната лъжа за най-новата ни история. И в такива пропорции се схваща историята на два века. Когато Александър II дава някакво си освобождаване на селяните и други окастрени реформи (най-великите в цялата руска история), той е „либерал по принуда“, а за потушаването на полското въстание (това вече е сторено със свободна воля), осъждането на Чернишевски и неколкостотин революционери — палач, който заслужава бомбата си. Докато с Никита Хрушчов и неговия светлоносен XX конгрес, който не освободи селяните, не даде нито една освободителна последователна реформа, потуши (по принуда) Унгарското въстание и Новочеркаск, осъди хиляди и ги изпрати в лагери, не по-меки от сталинските, възобнови лютите гонения срещу религията, — е започнало великото прогресивно движение на съвременността, в което именно, без да жали сили, се влива „Новый мир“.

Понякога човек не забелязва как душевните му движения се наслагват върху неговата външност. Не забелязва и как перото му се променя. Колко дълго се готвиш, как си проправяш път към заветната статия за „Майстора и Маргарита“. Но ето — постигнато е, разрешено, можеш да пишеш — а самото перо изписва вензели от забележки за всеки случай. В интереса към Булгаков има, естествено, „елементи на сензационност“. „Речем ли да говорим за неговите слабости“ (това речем ли много придава оттенък на сладкодумие)… Та какво представлява тоя Булгаков? — „субективността на социалните му критерии и емоции забележимо стеснявала художествения му обзор“, „изобразяването на социалната конкретност е най-уязвимата страна на неговия талант“ (! — курсивът мой. Ами да, кой ни е изобразил Москва от ранно-съветските години толкова апатично и бледо като Булгаков?!…) А и от художествената страна „нищо, че не всичко (в романа) е изпипано гладко и докрай“. А и от философска: „християнската легенда“ „уж е“ реален исторически епизод. Ама нали е известно, че и у Лермонтов „Божият съд“ ни най-малко „не изразява религиозно чувство“. Е, може някой „суеверен читател“ и да се „прекръсти“ (какво мило кокетиране, създаващо у читателя благоразположено доверие). А нашата линия е „в съгласие със старата марксистка традиция…“; „комунизмът изобщо не бяга от морала, защото той е необходимо условие за крайната му победа“…

За този роман — целият в пируети на фантазията, в изблици на смях, трийсет години трагично укриван, насмалко не стъпкан — по мярка ли е написана статията? Пак подражателната старомодна мудност, околният път на преразказа, маниерната епиграфичност (като си се запасил с цитати — къде да ги денеш?), а мисли, препускащи като Воландовата конница, — няма! а разгадка на загадъчния роман — няма! Тази заплененост от нечистата сила — вече не в първа книга, и тази прилика с Гогол, вече в толкова черти и пристрастия на таланта, — откъде идват? Защо? И каква е тази удивителна трактовка на евангелската история с такова унизяване на Христос, сякаш видяна с очите на Сатаната, — това какво е целяло, как да го проумеем?

Абе какво толкова! — възразява Лакшин. И тъкмо за тази статия, с реверанси, насмалко не му откъснаха главата. Така е, така е… Но човек се замисля: сносно е, ако само пишеш така, когато ти е превит вратът, ама и ако мислиш не по-високо, не по-широко. През ноември 1968 година изприказвах на Лакшин всичко това за статията му и той ми отговори:

— Не искам да се оправдавам с това, че не са ми дали да кажа нещо заради цензурата. Всичко мога да кажа и при цензура.

Е, това ли е всичко?…

И накъде сега, ако тази статия е подписана за печат на 19 август, а през нощта срещу 21-ви започва чехословашкият ужас, а на 23-ти, когато още не е готов сигналният екземпляр, а целият тираж като нищо може да бъде претопен, — обаждат ти се от райкома на партията и искат една незначителна формалност, абсолютно неангажираща резолюция в подкрепа на окупацията, която все едно и бездруго бе осъществена и победи, — защо пък да не дадеш таква резолюция? накъде ще скланяш Твардовски, когато пристигнеш във вилата му?

Може би Лакшин не всичко е мислел именно така — но така действаше.

А Твардовски, който доскоро мислеше и вярваше именно така, — тъкмо бе започнал да се променя, да се преориентира, да излиза извън рамките.

И от онези месеци през 1968-а, когато завърших „Архипелага“ и Твардовски толкова видимо ставаше по-задълбочен, търсеше, — ми се до щя да му го дам за прочит. Това му беше нужно — като желязна опора, това би му заменило дългите околни шетни по нашата най-нова история. Но съществуваха пречки:

— по-малката: да донеса „Архипелага“ от тайното скривалище и през 5-те дена, докато А. Т. го чете, да живея с него, да не изпускам книгата от очи;

— по-голямата: още при първата нетрезвост той няма да устиска, ще започне да споделя впечатления — и ще потече, ще потече моят най-варден, моят най-таен. (Тъй като, не знам защо, подозирах същата човешка слабост — неспособността да пази тайна, аз и на Ахматова не можех да дам да чете скришните ми книги, дори „Кръга“ — на такава поетеса! съвременничка! на нея ли да не й ги дам?! — не смеех. Напразно. Така си умря, без да ги е прочела.)

Все пак за ноември се разбрахме, че ще донеса на Трифонич „Архипелага“. Но когато пристигнах, той не беше на крака, появил се и тутакси на нечий юбилей си пийнал коняче, отново изнемощял. После пък не отишъл в редакцията, защото си монтирал в стаята на вилата библиотека.

И аз скрих „Архипелага“.

А след няколко дена, на 29 ноември, А. Т. излезе при мен от редакционното партийно събрание сърдечно весел, много доброжелателен, налетя да ме целува.

— Май не биваше да ви изкарвам от събранието?

— Аз да не съм председателстващ?! Видяха ме, че съм дошъл, поседях, стига им!

Естествено, заяде се за брадата ми. И веднага след това, самокритично:

— Когато станете знатен и богат — не си правете библиотеки колкото стаи… А впрочем какво да правя с подарените книги? Изпращат ли изпращат, купища, всеки с надеждата да отпечатат за него рецензия в „Новый мир“. Отговарям им: „Знаете ли как се получи в редакцията «Иван Денисович»? През гишето на регистратурата. При което авторът от разсеяност не беше написал адреса си и ми се наложи да го търся чрез криминалната милиция.“

Нова легенда, и не без тенденция.

Тия дни бяха се състояли избори за Академията на науките. В секцията за руски език кандидатствал Твардовски, но с натиск отгоре не дали да го изберат. Много е огорчен. Обаче:

— За моето самолюбие е достатъчно, че във вестника се появи кандидатурата ми.

От мен научи, че при общото гласуване физиците и математиците провалили и Леонов. Доволен е.

Но ето и нова тревога: онзи ден по Би Би Си май имало „провокационно предаване“, „променя цялата картина“. За какво става дума? Предавали цитати от писмото му до Федин — „и абсолютно точно! как е могло да се промуши?!“

Ами десет месеца се минаха!…

Как ли? Дори на мен ми го дадохте да го прочета под арест, ей тук в кабинета, без изнасяне!

А. Т. (добродушно, доволен от хрумването си): — Няма как да сте преписали и седемнайсетте страници!

(Вярно, само четири преписах тогава, екстракта.)

Все пак се надява: — Може да не са и седемнайсетте у тях?

Аз: В самиздат е цялото писмо! При нас в Рязан го донесоха дори не от литературните кръгове, а лекари.

— И точно ли е всичко?

— Съвсем точно!

А. Т. се смайва от незнайността на пътищата, но повече с удоволствие, отколкото със страх. Нали сега одобрява Би Би Си и че оттам четат „Раковата болница“ — „добре, нека ги четат“. Въздъхна, но не завистливо, ни най-малко:

— В Европа славата ви май вече е по-голяма от моята.

Смених темата: в армията сега, ако видят у някого небесносинята книжка на „Новый мир“, донесена от „цивили зацията“, водят го при политкомандира като за нелегални литература. Това се казва слава. Той ненадейно:

— А все пак библиотеката стана красива, ако и да е от най-евтиното дърво, от ясен! Като дойдете при мен следващия път, няма да бързате…

Кога ли се е случвало да не бързам… кога ли ще се случи?…

Пак ми предложи пари:

— Хиляда? Две хиляди? Три хиляди?… Едно време са казвали: моята кесия е ваша кесия, сега: моята спестовна книжка е ваша спестовна книжка!

Отново не приех. Да можеше за „Раковата“ да получа 60%, а не 25%. Трябват ми официални приходи по години, да личи от какво живея.

Смути се. Това му е по-трудно. Това трябва пак да го прокарва през началствата, през счетоводството на „Известия“, а още преди туй — през собствения си млад хладнокръвен предпазлив Хитров.

— Като дойде Хитров, може да измисли нещо.

(И това последно плащане ще ми уреди А. Т. — „мокър от дъжд се не бои“ — въпреки възраженията на Лакшин-Кондратович, че така може да навреди на списанието.)

А като разбра, че съм предал в Мосфилм някакъв сценарий, взе да ме моли с пиянска настойчивост, все едно че за забранена чашка, да му дам този сценарий, и то още сега.

Тръгнах да го взема от чантата си, А. Т. веднага ревниво:

— С първия етаж по-близък ли сте, отколкото с втория?

(На втория етаж са главните членове на редколегията, на първия — всички обикновени, и отдел „Проза“, и чантата ми винаги остава там, за да буди така постоянната ревност на А. Т.)

Махнах шокиращите, за изборите (означени само с букви), страници, останалите занесох на А. Т. Един час по-късно, след партийното събрание, вече цялата колегия се събра над моя „Тунеядец“ и А. Т. настояваше:

— Правото на първата нощ — на нас! Предупредете Мосфилм — правото на първо отпечатване остава за „Новый мир“!

Това — докато не го прочетоха подробно.

Но ето кое е интересното, отбелязал съм си го в тетрадката: макар че само преди няколко дена „Правда“ беше се заяла с мен — ние с Трифонич в разговора си дори не споменахме за това! Дори за него правдинските ругатни вече не представляваха нищо!… Какви времена!…

Сетне още веднъж за четене на „Архипелага“ се разбрахме с А. Т. за четирите майски дни на 1969-а (Денят на победата се падаше в петък, почивните дни се сливаха), че го нземам в моята „ловджийска хижа“ (така той гальовно, без да я е виждал, наричаше незнайната ми истиинска вила). Но тъкмо преди уречената дата А. Т. отново „изтървал“ — не дълбоко, още спасяемо. Научих, че Лакшин ще ходи при него в Пахра, втурнах се при Лакшин в жилището му, дадох за Трифонич ободряваща бележка, а самия Лакшин умолявах: подействайте му, увещайте го да дойде при мен, това е важно за собствената му издръжливост, за отстояването на списанието. (Не беше ми останало време тогава да се повгледам и да се замисля: ами че за предпазливите цели на Лакшин моето влияние върху А. Т. беше разрушително. По стар навик, от времето на „Иван Денисович“, бях свикнал да виждам в Лакшин свой естествен съюзник. А това отдавна не беше така.) Лакшин ми кимаше — учтиво, дружелюбно, но май разсеяно. Видях: не, няма да седне да го увещава. Още повече че Твардовски ще изкара при мен и понеделника, а през този понеделник ще се състои важно обаждане на Воронков в редакцията и по всички съображения на пресметливата дипломация Главният още преди обаждането трябва да е на кабинетното си място. (Провеждаше се мълчалива обсада на Твардовски, прилагаше се нова тактика: натискаха го на четири очи, принуждавайки го доброволно да подаде оставка.)

Само че независимо от безкрайните си лабиринти дипломацията не познава небето. Тъкмо заради това скрито противостоене Твардовски имаше нужда от огнеупорна твърдост, каквато се придобива само в политзатворническия Архипелаг.

Не, не дойде А. Т. Без полза мъкнах книгата. И я скрих — тоя път завинаги от него.

Така си живеехме: уж наблизо, но той не можа да я прочете.

(На всичко отгоре поради постоянната ми забързаност в борбата и поради постоянните ни разногласия за тактиката двамата с него никога не се задълбахме сериозно в литературния процес — назад и напред. Твардовски беше много верен на класическата традиция и много недоброжелателно се отнасяше към фокусническите нововъведения: той сякаш предусещаше как новата литературна младеж ще се втурне да раздира на парцали самата руска литература. Защо по онова време не се затвърди съюзът ни върху тази основа? Защото аз толкова надалеч не виждах, целият бях в напрегната борба с бастионите на съветската лъжа, а и него го ядосваха тогава предимно фалшивите съветски „класици“, новата чума тогава още не беше се проявила. Това са все загуби, свързани с бърдото, което тепърва трябваше да изкачи руското съзнание: да не рухне нито в пропастта на острокаменния национал-болшевизъм, нито в блатото на мъглявата интернационална (безнационална) популария. (Бел. от 1986 г.))

От плетеницата на своите чиновническо-депутатски-лауреатски десетилетия Твардовски се измъкваше по свои дълги, обиколни пътеки. И преди всичко, естествено, се напъваше да измине този път, яхнал изпитаното впрегатно кончо на своята поезия. През задушните месеци след чехословашкото потушаване той написа отначало отделни стихотворения — „На сеновала“, после те взеха да се разширяват в поема — „С правото на паметта“. Дописваше я през същите тези пролетни месеци на 1969 година, когато не можах да го повикам да прочете „Архипелага“. Клетият, наистина му се струваше, че казва важна нова дума, че разкъсва завесата на недообмисленото от всички, че носи освобождение на мисълта не само на себе си, а и на милионите жадуващи читатели (които отдавна го бяха изпреварили с километри!…). С голяма любов и надежда редактираше тази поема вече на отхвърлените от цензурата вързани страници и през лятото на 1969-а отново се канеше да я дава на някого от големците. (Съдбата на главния редактор! Нямаше право да публикува любимата си поема в своето собствено списание!! През юли ми подари вързаните страници и много ме молеше да му напиша как ми се струва. Прочетох я — и ми увиснаха ръцете, устата ми се затвори: какво да му напиша? Какво да му кажа? Ами да, отново Сталин (всичко ли се върти само около него?) и „синът не отговаря за баща си“, а после и „званието син на враг на народа“,

Как все й липсват на Русия

отхвърлените синове;

и чак сега, след цели 30 години! — за родния си баща и за своята синовна вярност към него — хайде! хайде! още! още!, — не, не му стигнал напорът, веднага се отметнал: че откарваният на заточение с конски вагон заедно с кулаците баща на автора

сред своите по участ гордо

и отчуждено се държал…

…Сред враговете на народа

едничък славил тази власт.

И се получила лична семейна реабилитация, а 15-те милиона в тундрата и тайгата ли да гинат? Със Сталин Твардовски вече не се примиряваше, но:

Тоз, който все до нас е уж

и все на славата е чужд,

когото вечно жив зовеше

и свой Учител най-велик —

най-верният му Ученик…

Как и с какво можех да реагирам на тази поема? За 1969 година, Александър Трифонич, е малко! слабо! плахо!

Изобщо Твардовски и оглавената от него редколегия имаха преувеличена представа за това, доколко те са пулсът на напредничавата мисъл, доколко те водят и оглавяват обществения живот дори на цялата страна. (А движенията на същински протест и борба отдавна и бурно течеха покрай тях.) В редакцията всички те взаимно така се допълваха и убеждаваха, прекарвайки по няколко души по няколко часа в една стая, че им се струваше: тъкмо те, членовете на редакционната колегия, са движещият духовен център, самообградил се в притежаването на истината, а авторите им са техни възпитаници, от авторите не можеш да получиш светлинен тласък.

През зимата на 1968-1969-а, отново в солотчинската тъмна селска къща, няколко месеца се мъчих, притеснявах се да пристъпя към „Р-17“, твърде висока ми изглеждаше летвата, а и ми беше студено, не можеш да се разхвърляш, да се разположиш, затова с часове се разхождах из гората и, крачейки, изчетох „Новый мир“, изчетох от игла до конец цяло топче, над двайсет книжки подред, пропуснати поради напрегнатата ми работа, — и си създадох цялостно впечатление за списанието. Вярно: по-приятно и по-разумно четиво в СССР нямаше. Четиво освежаващо, браунизиращо мислите. Интелектуална лека гимнастика. Винаги — благородно, честно, старателно (ако простиш, прескочиш стотиците празни и гадни страници на тъпоглавите казионно-революционни, казионно-интернационални и казионно-патриотични публицисти).

Но така е, ако го сравняваш с всичко печатно. А ако имаш до списанието нещо подбрано от самиздат — коя ръка няма да предпочете самиздатското? С развитието през 60-те години на самоволното машинописно печатане живият живот все повече отиваше натам, а редакцията на „Новый мир“ трагично не разбираше това и заместниците, събирайки се в кабинета на Твардовски, сериозно планираха стратегията на родната ни мисъл. Като че ли най-несполучливият такъв опит беше статията на Дементиев (НМ–1969, кн. 4, а излезе през юни) — отдавна вече не член на редакцията, но все още сродна идеологическа душа, все още — радетел, верен приятел.

 

Историята на тази злочеста статия трябва или направо да се прескочи, или да се разнищи по-подробно. Тя уж се отклонява от оста на тази книга, но, кой знае защо, не е за подминаване.

През 1968-а в „Молодая гвардия“ бяха публикувани две статии от посредствения възглупав публицист Чалмаев (а вероятно зад него е стоял някой по-умен), които дадоха повод за продължителна полемика във вестниците и списанията. Изградени през куп за грош, безредно наскубани по материал (от всички лехи, до които му стигнали ръцете), полуграмотни по равнище, силно декламационни по стил, с хаотично насъбрани цитати, със смехотворни претенции да дадат „съществените контури на духовния процес“, „ориентация в световната култура“ и „цялостна перспектива на движението на художествената мисъл“, — тези статии все пак не току-тъй привлякоха към себе си много гняв, и то от различни страни: устата, заградена от догматични изкуствени челюсти, бълваше не реч, а мучене на ням, отвикнал да говори, но мучене на мъката по мъгляво спомнената национална идея. Естествено, тази идея беше казионно обърната наопаки и отвратително раздута — с прекомерни възхвали на руския характер (само в нашия характер има правдотърсачество, съвестливост и справедливост!… само ние си имаме „заветен извор“ и „светлоносен поток от идеи“), с клеветене на Запада („нищожен, задушава се от излишък на омраза“, — да де, нали ние преливаме от любов!…), с охулването му и заради „ранния му парламентаризъм“, че и Достоевски дори е набъркан (където Достоевски хулел социализма — прехвърлили тези ругатни срещу „буржоазния Запад“). То се знае, тази идея беше издокарана в компатриотичен парцалив тоалет, авторът час по час повтаряше комунистическата клетва, правеше поклони пред идеологията, представяше кървавата революция като „красиво празнично деяние“ — и по този начин влизаше в унищожаващо противоречие, защото комунистичността изтребва всяка национална идея (както това стана в нашата страна), невъзможно е да бъдеш комунист и руснак, комунист и французин — човек трябва да избира.

Но ето кое учудва: в това мучене се забелязваха възхвали към „светците и праведниците, родени от очакването за чудо, за блага доброта“, че дори някои и бяха посочени, макар и с известни грешки: Сергий Радонежки, патриарх Гермоген, Йоан Кронщадски, Серафим Саровски; споменаваше се и „Отиващата си Русия“ на Корин (разбира се, „лишена от религиозното чувство“), и „народният копнеж по нравствената сила“; и със симпатия беше цитиран Достоевски в доста божествените му пасажи — веднъж „От дълбините“ замаскирано; а веднъж и направо за Христос — че „изтръскал ризата си над поляната“; и дори се беше промъкнало (най-хубавото място!) дълбокото предупреждение — да не съгрешим, като отвърнем на насилието с насилие; и против жестокостта, и против взаимната отчужденост на сърцата — това вече хич не беше по ленински! И далеч не от ленинска позиция възразяваха на Горки (!), защитавайки духовното слово от пазарското; и дори се намекваше за мащабността на руската хилядагодишна история, в която потъват „формациите“, няколко от тях се побират (социализмът страхливо не е споменат); и се казва с половин уста дори за извършеното унищожаване на руската нация — само че, както излиза, не от ЧК и ЧОН (Части със специално предназначение, съответства на Вътрешни войски. — Бел. пр.), а от „буржоазното развитие“, — да не би от руските търговци?; и за обедняването на нашето съвременно село се посочва духовното — когато в киното се събират от околните села, както едно време се събирали за всенощно бдение; и някъде към края мимоходом се зашлевят и „алуминиевите дворци“, и Базаров… Могат да се извадят, изброят и оценят отделни мисли от тази и от съседни статии на „Молодая гвардия“, твърде неочаквани за съветския печат:

1) Нравственото превъзходство на „пустинниците“, „духовните ратоборци“ и старообрядците пред революционните демократи, както са си разигравали коня у нас от Чернишевски до Керенски. (Честно

казано — присъединявам се.)

2) Че в дискусиите на списание „Современник“ издребняваха и се покриваха с публицистична кора културните ценности от 30-те години на XIX в. (От вечното? — издребнявали са, разбира се.)

3) Че передвижниците (Школа в руската живопис, господствала през втората половина на XIX в. (Получила е наименованието си от подвижните изложби, които обикаляли големите градове на Русия.) Най-ярки нейни представители са Суриков, Репин… — Бел. пр.) не са изразявали народния копнеж по идеала за красота, а Нестеров и Врубел са го възродили. (Не може де бъде оспорено.)

4) Че през 10-те години на XX век Руската култура е направила нови стъпки в художественото развитие на човечеството — и упреци към Горки (!) заради оплюването на това десетилетие. (Не буди съмнения.)

5) Народът иска да е не само сит, а и вечен. (То ако не е така, пет пари не струваме.)

6) Земята е нещо вечно и задължително, а откъснеш ли се от нея — това не е живот. (Да, усещам, че е така, убеден съм в това. А Достоевски възкликнал: „Ако искате да възродите човечеството към по-добро… дайте му земя! В земята има нещо сакраментално… Нацията трябва да се ражда и да расте на земята, на почвата, в която растат житото и дърветата.“)

7) Селото е опората на родните ни традиции. (Със закъснение. Сега, уви, вече не е опора, защото селото го убиха. Но е било така. Нима — царският Санкт Петербург? Или Москва на петилетките?)

8) Търговското съсловие също ярко проявявало в себе си руския национален дух. (Да, не по-малко от селячеството. А каква огромна концентрация на национална енергия!)

9) Народният говор е хранителната среда на поезията. (Същото твърдя и аз.)

10) У нас израсна просветено еснафство. (Да! — и това е ужасна класа — необятен, некачествен образован слой, образованщина, която се смята за интелигенция — за същински творчески елит, който е много малоброен и подчертано индивидуалистичен. В същата тази образованщина влиза целият партиен апарат.)

11) Младите хора в нашата страна ги обгръщат: скопеният език, който опустошава мислите и чувството; телевизионната суета; надпрепускването на кинофилмите.

С една дума, през 20-те и 30-те години авторите на такива статии тутакси щяха да ги тикнат в ГПУ (ГПУ — Държавно политическо управление, създадено през 1922 г. — Бел. пр.) и да ги разстрелят на бърза ръка. Докъм 1933 година за най-малка проява на руско (сиреч тогава „белогвардейско“, а ругателно спрямо селяците — „русолюбско“) чувство екзекутираха, преследваха, интернираха (нека си спомним дори само статиите доноси на Осип Бескин срещу Клюев и Кличков). После малко по малко това чувство се разрешаваше, но — червенооплескано, с пеленки от кармъзен плат и със задължителното клеймо на върл атеизъм. Но оцелелите пораснали селяшки (и търговски? та дори и свещенически?) рожби, омърсени, двулични и продали се срещу червените партийни книжки — от време на време, като копнеж по загубения рай, ги е спохождало все пак неунищоженото национално чувство. Тъкмо то е подбудило някои от тях да напишат тези статии, да ги прокарат през редакцията и цензурата, да ги отпечатат.

И естествено е, че през същите тези месеци официалната съветска преса, като се почне от „Коммунист“, изпердаши „Молодая гвардия“ за тези статии. „Порицанието беше единодушно“, както пише Дементиев, „на пръв поглед по-нататъшният разговор беше безсмислен“. Но комунистическите патриоти от „Молодая гвардия“ дори след разгромяването на Чалмаевите статии се опитваха да извадят от калта противоестественото съединение между „рускостта“ и „комунистичността“, тоя мелез от помияр и свиня, който не струва повече от „диалога“ между комунисти и християни преди деня, когато комунистите идват на власт.

Но всичко това може би нямаше да се разчуе и запомни и моите очерци щяха да олекнат с няколко гъсти страници, ако на редакцията на „Новый мир“ не й бе хрумнала злочестата идея — да се присъедини към общото насъскване, а на всичко отгоре да възложи написването на статията на спаружения Дементиев.

Ако речем да си припомним десетилетията на съветската литература, потока от ортодоксално-помийна критика на разните напостовци, литфронтовци, раповци, на ЛитЕнциклопедията от 1929–1933 година, а после официалщината на СП, — статиите на Чалмаев, честно казано, няма да ни се сторят най-отвратителни. Защо тогава те бяха ядосали и нахъсили „Новый мир“?

Емоционалният тласък бил — да се разплатят за вечната си онеправданост: от всички кучета, които постоянно хапеха „Новый мир“, едно се провини, откъсна се от глутницата — и останалите започнаха да го хапят. След преценка на ситуацията: сега е удобно да ударим и ние! А с какво да ударим? — с марксизма, разбира се, с най-чистото Прогресивно Учение. На Дементиев това много му идело отръки. Но поне един човек в редакцията — Твардовски — би могъл да помни и разбира поговорката: не викай вълка на помощ. Дори срещу зли враждебни кучета недей вика на помощ вълка на марксизма, бий ги с честна тояга — но вълка не викай. Защото вълкът ще ти изяде джигера.

Но там е работата, че марксизмът не беше за „Новый мир“ принудителен цензурен баласт, а се схващаше именно като Единствено Правилно учение, стига да е „изходно чисто“. По същия начин и много необходимият за тая акция атеизъм беше своеродно, искрено убеждение на цялата редколегия на „Новый мир“, включително, уви, и на Твардовски. И затова не бяха случайни и не са им се сторили погрешни аргументацията и тонът на тази позорна изява на списанието — толкова скоро преди кончината му. (Казват, че Дорош бил против тази статия.)

В изходния замисъл, още непрехвърлен на хартия, още обсъждан в кабинета, новомировци очевидно са имали и напълно правилни съображения: „тази банда“ истерично хули Запада не само като капиталистически Запад (него марксистите не го жалят, включително и Дементиев), а като псевдоним на всеки свободен повей в нашата страна (в противоречие с марксизма тези прогресивни повеи, кой знае уащо, се подкрепят именно от обречения Запад), като псевдоним на интелигенцията и на самия „Новый мир“. В статиите на „Молодая гвардия“ някак твърде подозрително се изтъкват „народните основи“, църквичките, селото, земята. А в нашата страна това е толкова мъгляво напрегнато, че произнесеш ли похвално думата „народ“ — това вече се възприема като „бий интелигенцията!“ (от която, уви, 80% са образованщина, а от кого се състои народът, никой не знае…), произнесеш ли с похвална интонация „село“ — това вече е заплаха за града, а „земя“ — значи упрек към „асфалта“. Та срещу тези тайни, неизречени закани, защитавайки се под псевдонима на интернационализма и използвайки всички ловкости на диалектическия марксизъм, — на бой, Александър Григорич!

И ето, с професорската си ученост, лесно откривайки неграмотното и смешното в статиите на младогвардейските полуграмотници (цели двайсет и пет етажа глави са отрязани на този народ, какво има да се чудим на лилипутското мучене?), като таран се засилва ново-мировският критик през проверения, разминиран, безопасен процеп, където от 20-те години насам се уцелва безпогрешно и днес също е угодно на държавната власт.

Той добре помни задачата, с която са го насъскали — да удари и съкруши, без много да му мисли няма ли някъде нещо живо, съобразявайки се не толкова с истината, колкото с тактиката. Като се започне от отдавнашната ни история, него го втриса, щом само чуе за някакви си „пустинници, патриарси…“: или пък в никой случай не ще да допусне възхвала на 10-те години, сурово осъдени от др. Ленин и др. Горки; вече по инерция, по навик, макар и без да взима отношение към спора, — на два пъти ще изпсува „Вехи“( Собрник със статии на видни руски философи (Н. Бердяев, С. Булгаков, С. Франк, П. Струве, М. Гершензон и др.), издаден през 1909 г. и определен от Ленин като „енциклопедия на ренегатството“. — Бел. пр.): „енциклопедия на ренегатството“, „позорен сборник“, пътьом ще срита Леонтиев, Аксаков, дори Ключевски, „почвеничеството“, „славянофилството“, — а какво да им противопоставим? Нашата наука. (Ах, стига сте разсмивали хората с „вашата наука“! — две по две е колкото определи Централният комитет…) Впрочем партията ни учи (едва от 1934 година) да не се отказваме от наследството си — и в наследството Дементиев широко забърсва „и Чернишевски, и Достоевски“ (единият призовавал народа да грабне брадвата, другият — към разкаяние, редно е да се избере едно от двете), та дори „и Рубльовата Петдесетница“ (след 1934-та също може).

Но критика комунист най го втриса от всичко църковно: и от порочното „църковно красноречие“ (от висшата поезия!), и от някакви си „добри храмове“, „тъжни църкви“ у поетите на „Молодая гвардия“. (Каквито и да са стихотворенията, болката е несъмнена, а съжалението — искрено: потъва под водата църква —

Но ще застана аз до нея,

та връхлети ли ни вълна —

и двамата да ни залее…

А Дементиев студено и фалшиво: „Събитието хич не е весело“, но не ни трябва „състояние на екзалтация“, „църковната тема изисква по-обмислен и трезв подход“. (Кое у нас беше унищожавано по-обмислено, отколкото църквата? По Хрушчово време и с булдозери. Колкото и да не ни допада „Молодая гвардия“, тя поне косвено защити религията. А либералният, искрено атеистичен „Новый мир“ с удоволствие подкрепи следсталинския натиск срещу Църквата.)

И какво представлява патриотизмът също ни съобщава Дементиев: той е не в любовта към старините и манастирите, той е неотделим, както разбирате, „от пролетарския интернационализъм“. И каква е тая уродлива привързаност към „малката родина“ (края, мястото, където си порасъл), когато и Добролюбов, и КПСС са разяснили, че трябва да сме привързани към голямата родина (така че границите на любовта точно да съвпадат с границите на държавната власт, така се опростява и армейската служба). И откъде накъде образният руски език се пазел именно в селото (след като Дементиев цял живот е писал на социалистическия жаргон — и нищо му няма)? Пу-пу, селяндурстващите на всичко отгоре смеят да ни предричат, че

…с протегната ръка

при изворите свои ще се върнем —

не, няма да се върнем! — знае Дементиев. Щом ви се ще да възпявате селото, възпявайте новото, „познало големи промени“, покажете „духовния смисъл и поезията на колхозния земеделски труд и на социалистическото преобразяване на селото“ (иди ти да се трудиш там, червен професоре!).

Щом тактиката изисква да защитаваме Европа — какво толкова не й харесва на „Молодая гвардия“ магнетофонният вой в градския двор? или че във воронежките крайни квартали „вилнее джаз“, а не четат Колцов? С какво попмузиката е по-лоша от руските песни? Съветското благополучие „води към обогатяване на културата“ (това личи по играчите на домино, на сантасе, по пияниците — на всяка крачка го виждаме!). Нас ли ще ни учат да обръщаме нещата с краката нагоре? В „Молодая гвардия“ твърдят, че Есенин го тормозели, че го убили? Есенин го обичаха! — безсрамно си спомня Дементиев (не той лично, разбира се, бил е комсомолски активист, не партийните, не профсъюзните комитети, не вестниците, не критиците, не Бухарин — но… обичали го).

А най-важното: „извършена бе велика революция“, „възникна социалистическият строй“, „моралният потенциал на руския народ се въплъти в болшевиките“, „да гледаме уверено напред“, „вятърът на века духа в нашите платна“…

И — до втръсване така, ръката ми се измори да преписва. И непременно цитати от Горки, и непременно от Маяковски, и всичко четено по хиляда пъти… Заплаха? Има, разбира се, но ето каква: „проникването на идеалистически“ (тутакси и с другата ръка, за да заплете нещата: „и вулгарно-материалистически“, „ревизионистически“ и (за баланс) „догматически“… „извращения на марксизма-ленинизма“. Ето кое ни заплашва! — не националният дух е в опасност, не нашата природа, не душата ни, не нравствеността ни, а марксизмът-ленинизмът е в опасност, така смята нашето напредничаво списание!

И тази вестникарска помия, това студено безсърдечно скудоумие нима ни го предлага не „Правда“, а нашият любим „Новый мир“, единственият светилник, — и то като своя програма?

Така в нашата страна, в наше време за никой проблем (а хиляди такива се гънат изопачени) не може да се говори ясно и чисто — все мъгляво. И в двете спорещи списания мислите не само не са прояснени, а и са сплескани с комунистическа терминология и слюнка, а ненадейно се включиха най-чевръстите трупоядци — „Огоньок“ — и дадоха по „Новый мир“ двумилионен залп — „писмото на единайсетимата“ писатели, за които никой изобщо не е чувал. Хем вече не в защита на „страната на бащите ни“ или, да речем, на „духовното слово“, а — потапяйки последните следи от спора в политическо квичене, в най-пошли доноснически обвинения: провокационна тактика на прехвърляне на мостове! чехословашка диверсия! космополитическа интеграция! капитулантство!

Каквото повикало, такова се обадило. И Дементиев пише: в опасност е марксизмът-ленинизмът, не нещо друго. Не викай вълка да ти помага срещу кучетата.

Не щеш ли, дръпнаха конците и на бърза ръка поместиха, не знам защо, в „Социалистическая индустрия“ писмо до Твардовски от някакъв стругар: „Би ми се искало всички да вървим в крак“ (стоманолеярите и литераторите), „Искаме партиен отговор, друг отговор работническата класа (а от нейно име стругарят Захаров) няма да приеме.“

И — захвана се дискусия по съветски! Типичен с бездарността си оскърбителен фалшификат на некритикувана, неносеща отговорност преса. Каква унизителна участ, какво слонско търпение — да си главен редактор на официално списание и насериозно да изслушваш как неграмотен глупак оценява твоята литература — и колко години от живота на Твардовски са преминали ей в това!… Но този път му помогнало чувството за хумор: помолил „Социалистическая индустрия“ да му изпрати поне фотокопие на този фалшификат и да даде поне паспортните данни на тайнствения Захаров. Впрочем Захаров се оказа съвсем реален — онзи стругар, който е депутат във Върховния съвет и член на ЦК, и вече предупреждаваше пророчески: „Който не вярва в работническата класа, на него и работническата класа няма да му гласува доверие.“ И уверената (и обоснована) наглост на съветските вестникари: че нашият читател не ще седне да сверява вестник отпреди 10 дена, — и дори малката страничка, която те цитират, не си дали труда да поднесат като вестникарска статия!

(на фотокопието) (във вестника с 10 дена по-рано)
Уважаеми др. др. от вестник Уважаеми Александър Трифонович!
„Соц. индустрия!“
отдавна се каня да повдигна в отдавна се каня да ви пиша
печата
Но отлагах:
(нула) В завода сме много заети, а и
обществената работа постоянно
отнема време (брей че работническа
автентичност на интонацията!)
Но един разговор
се състоя тия дни се състоя тия дни в цеха
попита ме един мой другар попита ме един мой другар, наш работник
(Другар по ЦК ли? По
Върховния ли съвет?)

Само първата странична на фалшификата си ни показаха, по-нататък сам се сещай.

И никой никъде не може да опровергае! — в това се състои нашата непродажна преса, независима от богаташите.

(Отдавна си мечтая: някой фотограф да направи такъв албум: „Диктатурата на Пролетариата“. Никакви пояснения, никакъв текст, само лица — двеста-триста високомерни, охранени, одрямани и свирепи мутри — как се качват в автомобилите си, как се качват на трибуните, как се извисяват над бюрата си — никакви пояснения, само: Диктатурата на Пролетариата!)

Лесно ли му беше на Твардовски? Лесно ли й беше на цялата редакция на „Новый мир“? Ако тук-там в тази книга ги престъргвам твърде яко, поправете ме: заради техните мъки, заради сковаността и беззащитността им.

 

Аз за тия атаки нищо не знаех. Вкъщи, в истиинската си вила, прочетох с голямо закъснение статията на Дементиев и ахнах, и взех да вия, и се ядосах на „Новый мир“. Съставих дори писмен анализ. На 2 септември отидох в редакцията. Те се гордееха само с дискусията си (ама пак по-весела е публичната схватка, отколкото когато през пролетта се мъчеха да удушат Твардовски в затворения кабинет) и с малкия си отговор на „Огоньок“, който независимо от едномесечната тромавост и цензурното забавяне на „Новый мир“ все пак сколасаха да лепнат в последната книжка и да издадат. Твардовски тържествуваше скромно:

— Отговорът е достоен!

(А не беше нищо особено. Умерено остроумие. Дементиевата воня за щастие липсва.)

— Достоен е. Но изобщо, А. Т., статията на Дементиев ми причини болка. Не ги биете откъдето трябва. Тая спаружена Дементиева догматичност…

Много се сепна:

— Че то половината статия аз я написах. (Не му вярвам. Твардовски притежава тази несъветска черта: ако нещо се кули, не бяга от него, а го обиква още повече.) Ама ония са банда!

— Не отричам. Но вие все едно не откъдето трябва… Спомняте ли си, в Рязан, докато четяхте романа: „Ако ще се качваш на кладата — поне да има за какво.“

— Знам бе — възбуждаше се той за спор и се разпалваше, — нали вие сте за църквичките! За старините!… (Не би било зле и един селски поет да е за същото…) Затуй те вас не ви атакуват.

— Мен не да ме атакуват, мен направо не бива да ме споменават.

— Но на вас ви прощавам. А ние отстояваме ленинизма. В нашето положение това е дори твърде много. Чистият марксизъм-ленинизъм е много опасно учение (?!), него не го допускат. Добре, напишете ни статия с какво не сте съгласни.

Чак статия не, но предишните страници вече ги имах тезисно на един лист. Статия, то се знае, няма да пиша вместо Самсоновата катастрофа, но — можем ли да си поговорим? След половин век потъпкване на всяка изясняваща дума, отсичане на всяка мислеща глава — такава всеобща бъркотия, че дори близки хора не могат да се разберат. Ето на тях, на приятелите ми, за това открито — може ли?… В тоя „Новый мир“ винаги са толкова доброжелателни към мен, че често пъти сърце не ми дава да им казвам неприятни неща.

— Александър Трифонич, чели ли сте „Вехи“?

Три пъти ме накара да повторя заглавието! — думичката е къса, ама непозната.

— Не.

— А Александър Григорич чел ли ги е някога? Май не ги е чел. А защо без нужда ги подритва два пъти?

А. Т. се намръщи, докато си спомняше:

— Ленин е писал нещо за тях…

— Абе какво ли не е писал Ленин… в разгара на борбата — побързах да добавя, и без това ще прозвучи рязко, и без това — ще се скараме!…

Твардовски не е предишната партийна увереност. Новите търсения се изписват във вид на бръчици по лицето му:

— А откъде да я намеря? Забранена ли е?

— Не е забранена, но в библиотеките я крият. Нека вашите момчета ви я набавят.

Веднага отидохме в другия кабинет, тъкмо при същите тези момчета — Хитров, Лакшин.

Твардовски, гръмогласно-добродушно, но докачено:

— Чуйте, излезе, че той бил дванайсетият към „писмото на единайсетимата“, просто не сколасал да го подпише!

Когато смехът заглъхна, аз:

— А. Т., не бива така: който не е 100% с нас, той е против нас!… Владимир Яковлевич! Непременно трябва да намерите „Вехи“ за А. Т. А вие самият чели ли сте ги?

— Не.

— Ама трябва!

Лакшин, достатъчно сдържано, достатъчно студено:

— На мен — сега — това — не ми трябва.

(Интересно, как ли се отнася вътрешно към статията на Дементиев? Не могат да не оскърбяват слуха му тия вкиснати заклинания. Но щом се харесват на Главния — не бива да противоречи.)

— В такъв случай защо ги подритвате?

Също толкова отсечено, изразително, баритонално:

— Аз — не ги подритвам.

Да де, не той, а — Дементиев!…

Аз: — Великите книги винаги са потребни..

И ненадейно А. Т., изправен насред малката стаичка, едър, малкоподвижен, на всичко отгоре разперил ръце и с обаятелна откровена усмивка:

— Я ме освободете от марксизма-ленинизма, тогава всичко ще е другояче. А сега-засега — на него сме стъпили.

Това се изтръгна от дълбините на душата му. Това беше векторът на развитието на Твардовски! Колко път бе извървял за година и половина!

Да беше свободна страната, наистина — да основеш друго списание, да започнеш с него публична дискусия от другата страна, да докажеш на самия Твардовски, че той съвсем не е Дементиев. А в нашата страна другояче се бе разпоредила сивата лапа: затиснала беше и мен, и тях.

Както вече затискаше, затискаше, затискаше всичко растящо, петдесет години.

* * *

След бурната пролет на 1968 година нещо твърде дълго ме оставиха на мира, толкова дълго не ме закачаха, не ме нападаха.

Получих френската награда „За най-добра книга на годината“ (дублет: и за „Раковата“, и за „Кръга“) — нашите зъб ие обелиха. Избраха ме в американската академия Arts and Letters — нашите не шавнаха. В друга американска академия, Arts and Sciences (Бостън), — нашите дори не тупнаха с опашка. Разполагах със свободно време, никой не ми пречеше и аз се подготвях за работа, от пролетта на 1969-а набирах скорост за „Р-17“ и дори в Историческия музей, на две крачки от Кремъл, работих — дадоха ми официално разрешение и само чекистите идваха да ме зърнат със собствените си очи, да видят как съм. И из страната попътувах — никакви спънки. Толкова дълго е тихо, че чак се задушаваш.

Не знам в КГБ ли са го измислили, или му е хрумнало на тоя изобретателен авантюрист, но докато аз се криех в миша дупка, в Москва шумно се проявил лъже-Солженицин и се държи по най-скандален начин: вдига тежки гуляи в „Славянский базар“, пиянски крещи, че бил велик писател, закача жените и си урежда срещи с хубавички артистки. И какво да правя? Добре, че Копелев помогнал да го разобличат. А по-нататък как да го спра? До кого да пиша? [11]

През лятото на 1969-а получих агентурни сведения (моите съчувственици не са по-малко от техните платени агенти), че се подготвя изключването ми от СП, но работата нещо позаглъхна, получила се странна телеграма — „да се отложи заседанието до края на октомври“, далечни сметки! Рязанското отделение на СП дотам самото нищо не знаеше, че една седмица преди моето изключване ми издаваше служебни бележки за жителство. Разрешителният ключ беше: че в четвъртия четвъртък на октомври обявиха Нобеловата награда за литература — и не на мен! Само от това са се плашели. А сега са им развързани ръцете. Дръпнал конците Соболев (СП на РСФСР) от Москва, викнал там нашия Ернст Сафонов, машинката се завъртяла.

Ама как се нагласиха нещата — през цялата 1969-а ме нямаше в Рязан, а аз тъкмо тогава взех, че пристигнах: да поработя вкъщи през дъждовния месец с помощта на читалнята — тоя път над Ленин. Разгеле бяха заковали и портрета на Ленин (завинаги, на таблото) — на улицата, точно пред прозореца ми. И добре ми потръгна! Толкова добре: през нощта срещу 4 ноември се събудих, а мислите ми сами текат, по-бързо записвай, заранта няма да ги хванеш. От сутринта седнах да работя — с наслада, и усещам: получава се!! Най-сетне! — че замисълът е на 33 години, една трета от века — и ето чак кога…

Но Персонажът ми знае да се бие, той никога не дремеше. В 11 часа на вратата се позвъни, дотърча една секретарка от СП, много припряна, крие си очите и суетливо ми подава натракана на пишеща машина хартийка, че днес в З часа подиробед щяло да има съвещание за идейното възпитание на писателите. Отиде си, можех да поработя още три часа и половина, но: защо толкова внезапно? На всичко отгоре идейно възпитание. Не, мисля си, тук нещо е свързано с мен. И се опитвам да продължа да работя сладко — не, не върви, вътре в мен някаква пружина се развива, усещам опасност. Зарязах романа, взех старата си папка, нарекъл съм я „Аз и ССП“, там има разни хартийки, по борбата, по взаимните упреци и доноси до мен от разни читатели: къде, кой, какво е казал за мен от трибуна. Всичко това е в хаос — трябва да се подготвя. И бързо: ножицата, лепилото, монтирам за всеки случай, имам и някои материали от по-лани, подготвени за боя в секретариата, тогава не ги използвах, — тях също ги лепя на нова сметка, преписвам ги.

Специално се подготвих да ги шамаросам за това идейно възпитание така (малко от Дидро): „Какво значи — човек се нахваща да става писател? Значи той дръзко заявява, че се залавя, тъй да се каже, с идейното възпитание на другите хора и върши това чрез книги. А какво значи — идейно да се възпитават писатели? Двойна дързост. Щом е тъй, не повдигайте въпроса, не свиквайте заседания, а напишете книга — ние ще се просълзим, ще ни просветне: ах, ето как трябвало да пишем, а ние, глупаците, бродим в мрака!…“ — Приготвих го, но в бързината го забравих, много малко време ми оставаше.

Дойдох в СП преди определения час, 5–7 минути по-рано, за да не ми се наложи да пиша на коляно, ако ще трябва да пиша, а да си завардя място край единствената там кръгла масичка, да се настаня на нея с всичките си цветни химикалки. (Отдавна чаках изключване и се канех да донеса диктофон на заседанието, и щях да го донеса! — ама нали не става дума за изключване, а само за „идейно възпитание“. Но и с химикалките май нямаше защо да бързам: цял час преди събранието винаги започват да се навъртат рязански писатели, вкъщи няма какво да правят, а тук — я, празна стая, и само седи на перваза на прозореца Василий Матушкин — един такъв благообразен, кръглолик, добро руско лице, вече пенсионер, тъкмо той през дните на хрушчовския бум лично ме издири, лично ме мъкнеше да попълвам формулярите за СП, толкова се радваше на „Иван Денисович“, казваше, че за него това бил важен езиков урок. Ръкувам се с него.

— Здравейте, Васил Семьонич! Да не би да го отложат?

Отвръща ми важно, без да слиза от перваза на прозореца:

— Защо? Ще се състои.

— Ама кога ще се съберат?

— Ще се събераат.

Един такъв оклюман и си отмества очите. Само двамата с него сме, други хора няма, какво му струваше да ми прошепне, да ми каже? — не, мълчи, проклетникът. Повеждам с него учтив разговор: вие, казвам, нова пиеса сте написали и пак областният театър я поставя… Масата май няма да ми потрябва, но за всеки случай я заех.

А — никой не идва. До последната минута! И изведнъж — всичките едновременно и дори повече от всичките — нахълтват с голяма скорост и не забелязвам, че всички вече са се съблекли, никой не е с палто и шапка, а обикновено чак тук ги свалят.

(Как са ги събирали и подготвяли — научих после. Секретарят на рязанската писателска организация (от седем души) Ернст Сафонов точно предчувстваше и песимистично ми казваше лятос, че цялата процедура ще я прокарат чрез него. В СП на РСФСР той се запънал срещу изключването ми. Но зав.-отдел „Пропаганда“ на рязанския обком на партията Шестопалов го настигнал и в болницата след операция и безуспешно се опитвал да изтръгне съгласието му там. (Заради съпротивата си Сафонов после дълги години влачеше партийно мъмрене.) На 4 ноември още заранта Шестопалов викнал четирима писатели в обкома и на всеки втълпявал, че трябва да бъда изключен. Но това й е лошото на цифрата 7, че 4 не правят две трети от нея. И тъй, за да има кворум, трябвало да докарат още един, пети, писател — Николай Родин от гр. Касимов. Той е на 200 километра от Рязан, по изровени пътища, и Родин наистина лежал с висока температура, очевидно с пневмония. И по телефонна команда от областния комитет секретарят на касимовския райком принудил Родин да се качи на райкомовската кола. Но Родин се върнал, казал, че може да умре из пътя (шофьорът съжалил Родин, нарушил партийната дисциплина). Секретарят на райкома се разгневил: „По пътя има четири болници, ще се отбивате при лекарите!“ — и повторно ги натирил. Родин сколасал да пристигне за заседанието на „партгрупата“ — петима партийни писатели (тоест всички освен мен), където секретарят по пропагандата Кожевников още ги кандърдисвал, наставлявал и се уверявал, че те ще го послушат. Именно оттам след един час те всичките нахълтаха в писателската стая. (Заб. от 1978 г.))

Нижат се един след друг и макар че могат да отминат моята маса, всички писатели се отбиват и се ръкуват с мен — и Родин (на нищо не прилича, болен, над 38 градуса, разпитвам го, ахкам, ама защо сте пристигнали?), и Баранов, хитра лисица (неотдавна: „Може ли да нося в Ростов много здраве от ваше име? Там ми завиждат, че се срещам с вас“), и Левченко — открита душа, просто момче, и Женя Маркин — млад, прекалено мързелив и прекалено авангарден за Рязан поет. Ето го и Таурин, представителя на секретариата на РСФСР, почтително ми се представя, почтително се ръкува с мен. Не, никакво изключване няма да има. А ето че се задава още някакъв сияещ, радостен, охранен гад, и той идва при мен, и той направо радостно ми раздрусва ръката — сигурно днес празнува нещо! Стискам му ръката и аз. А кой е — не знам. Останалите не се здрависват. Насядахме, брей — 12 души, а членовете на СП са само б, другите си външни лица.

Настаних се, но май няма да ми се наложи да пиша. А един вече драска нещо, на коляно, — дали не е цивилен гебист? Таурин докладва скучно, апатично: ето, Анатолий Кузнецов забягна, такъв позорен случай, СП на РСФСР има решение, в тулската организация са го разгледали, всички са дълбоко възмутени (абсолютно безизразно), решили да се разгледа във всички организации. Разбира се, ще засилят контрола над заминаващите за чужбина писатели и възпитателните мерки…

(Аз май отдавна не съм робско мъниче, вече не ми се свива сърцето, че ще ме привикат: „Сега нека каже отношението си др. Солженицин…“, — но аз вече стоя здраво на краката си, вече не могат изскубна думичка от мен. А впрочем положението е глупаво: нали ще предложат да гласуваме за сурово осъждане на Кузнецов? Какво — да го одобрявам ли?)

…Виж, в московската организация на високо, на добро равнище преминало събранието. Били изказани делови обвинения срещу Лидия Чуковская, Лев Копелев и Булат Окуджава…

(Няма как — за тях ще трябва да се застъпя. Но ми се мярва робска мисъл: дали да не си затрая? Това не е Москва, Рязан е, какво толкоз… И ако не бяха близки приятели, ако бяха просто либерални писатели — като нищо щях да се наведа, нека профучи. Но за тия твърдо реших: ще кажа! Тъкмо ще имам повод да не гласувам и „за резолюцията като цяло“.)

Таурин каканиже печално и като за нещо незначително:

— Е… стана дума и за вашия член, за другаря Солженицин.

Край. Докладът е приключен. „Станало дума.“ Очевидно — несериозно.

Кой ще се изкаже? Матушкин. Смъква се от перваза на прозореца, потрива се. Дават му 10 минути регламент.

Аз (предвиждайки, че и на мен ще ми потрябва): — Дайте му повече, какво толкоз?!

Всички (предвиждайки, че и на мен ще ми дотрябват): — Не, десет, десет!

Полека-лека, леко извърнат към мен, Матушкин започва да ме напада. (Текстът е известен.) Аз драскам ли, драскам, но сам се чудя: как са се престрашили? Почти бях сигурен, че няма да се престрашат, и станах нагъл от моята безнаказаност. Ама не, ясно виждам: на самите тях не им е изгодно, търсят си белята, защо? Злобата им е изпила ума.

Един след друг, без паузи, се изказват братята писатели: и любезният Баранов, и простакът Левченко, и чистата душа Родин, и тревожният чорлав Маркин. Маркин толкова явно се колебае дори в изказването си: „Не искам да участвам в това махало — сега изключваме А. И., после ще го приемем, после пак ще го изключим, пак ще го приемем…“ — и гласува за изключването ми. (Ако можеше съвсем малко да го подкрепя, ако бях се намесил малко по-рано — но така се съвпадна: той от две години чакаше да му дадат стая — и утре обещават да му издадат настанителна заповед. И Левченко от колко години е без жилище. И Родин от колко години моли да го преселят в Рязан — също не му дават. И опитът на началството показва: така, дръжте се.)

Аз: — Позволете да задам въпрос.

Не дават: не! не бива.

Аз: — Няма стенографка. Няма да има протокол.

Нищо, на тях не им трябва!

Нещо се разприказва онзи шкембестият, величествен като Наполеон, питам го:

— Извинявайте, кой сте вие, че да присъствате на писателско събрание?

Той чак се разсмива от смайване:

— Как — кой? Ха-ха! Не знаете ли? Представител съм на областния комитет!

— Какво от туй, че сте представител? А какъв сте именно?

— Секретар на обкома!

— Какъв именно секретар? — не мирясвам аз.

— По агитацията.

— Да прощавате, как се казвате?

— Хъм. Не ми ли знаете името? — Явно е засегнат, дори унизен: — Кожевников!!!

Бреей! — наистина е смешно, бих се засмял и аз, но нямам време. Според съветските представи това е чак дивотия: той се пада роден баща на всички рязански идеологически дейци, не е мърдал от Рязан, аз от седем години съм рязански писател и го питам кой е!… Как няма да се докачи…

— Да — назидателно продължава той, — ние с вас никога не сме се виждали.

— Не, виждали сме се — казвам, — просто имам слаба зрителна памет. (Какви ли шеги не си е правила тя с мен.) Видяхме се, когато се прибрах от Кремъл, разказвах тук за срещата с Хрушчов, вие дойдохте да ме послушате.

Щом се прочух, той ме повика от училище по телефона, отговорих му: изморен съм, не мога. Крайхрушчовската ми слава го накара да дойде послушно, седна в ъгъла. После колко ли пъти е учил на ум и разум писателите, а мен все ме няма. (Прави са, че ме изключват: наистина, какъв съветски писател съм аз, какъв помощник на партията?!) А преди една година ми се обади вкъщи: „Как се отнасяте, че «Советская Россия» се изказва зле за вас?“ — „Ами не съм го чел.“ — „Как? Статията «За какво вдига врява югославската преса», за вас!“ — „«Советская Россия» изобщо не я чета.“ — „Как тъй?“ — „Ей тъй.“ — Смая се: „Слушайте, ще ви я прочета по телефона.“ — „А, не, така не съм свикнал.“ — „Елате да си поприказваме.“ — На тайно събеседване? В кабинета му? Няма да ида! „Съберете всички писатели, гласно да си побеседваме.“ — „Не, митинги няма да правим.“

Ето че дочака, навръх празника, затова направо сияе.

Изключването ми е решено, но как да сколасам да запиша всичко? Ето че ми дават думата, а речта ми не е готова, криво-ляво е слепена, но не съм я прочел нито веднъж. Тъкмо се развихрих, викат:

— Десет минути! Край!!

— Какво значи — десет? Това е въпрос на живот и смърт! Колкото трябва — толкова ми дайте.

Матушкин, елейно-старчески: — Да му дадем три минути.

Изтръгнах още десет. Пердашех с картечна скорост, защото само каквото сколасам да кажа, само него ще мога да пусна утре по света, а което остане в устата ми, колкото и сразяващо да е, няма да мине, няма да срази. Нищо, за 20 минути наприказвах сума неща. Гледам — Маркин е направо щастлив, слуша как ги налагам, а на Родин, независимо от болестта, от температурата му харесва: и на тях им е приятно, че поне някой се съпротивлява.

А гласуваха — покорно.

И аз, с удоволствие, изобщо против цялата резолюция (за мен там има само една мъничка точка).

Разотидоха се весели, кулоари, разговори. Събрах си моливите, хукнах да си вървя — Таурин ме хваща и учтиво, и съчувствено:

— Много ви препоръчвам, заминете още сега за секретариата, именно утре ще се свика пълният секретариат, във ваш интерес е!

Аз: — Никъде в устава не е написано, че изключването трябва да стане за 24 часа, може и да потраят.

(Мислено: дано сколасам да пусна слуха, да пусна час по-скоро „Изложението“, а тогава ще видим как ще заседавате. Все пак бях сигурен, че без мен не могат да ме изключат, — а може! у нас всичко може!)

— Чуйте — хваща ме Таурин за ръкава, — никой не иска да ви изключва! Само напишете ей тая хартийка, единственото, което искат от вас, ей тая хартийка, че сте възмутен, че на Запад там…

Може пък наистина да са си правили такава сметка? Подарък за октомврийската годишнина?… А без това съвсем никакъв смисъл нямаше в изключването ми, само едно си отмъщение. Докато не са ме изключили, положението май е в тяхна полза: стои шестхилядна грамада, от съжаление не ме смазва, а ако поиска — ще ме смаже. Ами ако ме изключат, а аз оцелея, тогава какво ще стане?

В коридора ме настига Женя Маркин, на висок глас иска прошка от мен (това е в духа на хубавия Достоевски, още няколко пъти ще се кае, ще рони сълзи, ще коленичи и пак ще се отрича, наистина му е тежко, с душата си и с правдата е за мен, само че грешното тяло не го пуска). (Една година по-късно той ще намери начин да пробута в „Новый мир“ (с новото ръководство) стихотворение за пазача на плаващите фарове „Исаич“, когото много тачат по голямата река, той винаги знае пътя — голям скандал стана после, когато се досетиха! И изключиха горкия Женя от СП. (Заб. от 1978 г.)) Аз — по-бързо, по-бързо, и се запътвам към телефонната станция. В Рязан съм в капан, в Рязан лесно ще ме доудушат, трябва да се изскубне, да се изскубне новината до Москва — само там е спасението. У нас в Рязан монтираха един-единствен междуградски автомат и ако той сега не е повреден… Не е… и няма опашка… Избирам номера на Аля. Няма никого. Избирам друг. Не вдигат слушалката. Къде да звъня? В „Новый мир“! — още не е пет вечерта, още не са се разотишли. Точно така постъпих. (После ще възникне робското обяснение: „Тъкмо заради това разпъдиха «Новый мир».“)

Тогава, вече спокоен, се прибрах вкъщи, седнах да записвам подробно „Изложението“. В 6 заранта се събудих, включих както обикновено „Гласа на Америка“, без никаква задна мисъл, и ме бодна:

„Според частни сведения от Москва вчера в Рязан, в родния си град, е изключен от писателската организация Александър Солженицин!“

Подскочих! Това е векът на информацията! Чак толкова моментално да стане — не, не бях очаквал!!

Четири пъти в кратките новини го предадоха, четири пъти в подробните. Браво на тях! Излязох в градинката да потичам малко, докато още няма хора по улицата, гледам: стои затрупан със сняг камион с надстройка над каросерията, вече съм го забелязвал веднъж по време на друго проследяване, а в тъмната кабина седят двама. Минах близо до кабината, огледах ги — без радио са, не знаят, че вече са ме изтървали.

Но и се тревожа: дали няма да ме приберат? Отдалечиш ни се малко от Москва — тъмен кладенец, а не страна, нищо но им струва да запушат единствения достъп на въздух.

С предпазни мерки изпратих от къщи един екземпляр от „Изложението“, да го спася. [12]

Съмна се, дръпнах пердетата — и от уличното табло моят спотаен Персонаж ме погледна наперено, бодро изпод каскетчето си. Но вече не ми се пишеше за него и в това се състоеше главната болка — от такива страници ме откъснаха! (Оттогава се минаха година и половина — а все не мога да се върна. Персонажът ми можа да се защити.)

В рязанския обком изпаднали в паника! Оказва се: „Би Би Си вече предава, че Солженицин е изключен! Ясно е, че те в Рязан си имат агентура, наблюдават нашия идеологически живот и моментално предават в Лондон!“ И се досетили: да сложат същия онзи бездомен Левченко на телефона и на всички обаждания от Москва да отговаря, че е външен човек, нищо не знае, никой не е изключван. Западните кореспонденти наистина се обаждали, натъкнали се на него, повярвали — и се започнали по западните радиостанции опровержения. А същия ден, на 5 ноември, секретариатът на РСФСР в Москва все пак ме изключил, минали и без мен!

Това аз самият още два дена не го знаех и освен „Изложението“ нищо повече не се канех да пиша и да разпространявам. Чак когато се научих, кипнах и сами изхвърчаха като искри от огниво такива злобни редове, каквито досега не бях запращал по Съюза на съветските писатели — това от само себе си се получи, то не беше нито мой замисъл, нито мой маньовър. (Замисълът беше само съпътстващ: да защитя заплашените Лидия Чуковская и Копелев. Те добре се втъкаха в текста и защитата май излезе успешна: проклетниците ги оставиха на мира.)

„Изложението“ изпратих в Москва преди мен, а аз в Рязан още се опитвах да работя над Ленин, но вече бях загубил спокойствието и вкуса, а редовете на страховитото писмо крачеха по войнишки през главата ми, изтръгваха се от гърдите ми за бой. Отминаха ноемврийските празници, влаковете се поосвободиха — и заминах за Москва. Още не си мислех, че ще е завинаги. Че вече не ми е писано да живея в Рязан, че с моето изключване ми заключиха, заковаха ми с дъски Рязан. (А когато пристигнах там веднъж след разправиите, приближа ли се до бюрото си — през прозореца, от уличното табло, все така присвил очи, ме гледа Ленин с каскетчето си; така си стоя той година, втора, и в дъжд, и в сняг, пред моя напуснат прозорец, — не е за завиждане прекомерната слава. Аз пак си заминах, той пак си остана.)

А в Москва Трифонич нямаше търпение да ме дочака! (Нежно ни сближаваше и това, че през октомври той беше прочел дванайсетте пробни глави от Самсоновата катастрофа и беше останал от тях свръхдоволен, много ги хвалел и вече по редакторски предвкусвал как ще довърша книгата — и всичко ще става за печат, защото е патриотично, и сега вече никой няма да ни спре, и ще се публикува Солженицин в „Новый мир“, и ще си заживеем прекрасно! А не бях му споменавал какви шипове ще има в „Август“, за Лениновата глава. Той все не можеше да приеме и да повярва, че откритият от него, обичан от него автор няма никога да стане за печат навеки…) Няколко дена преди това Твардовски настоявал да съм пристигнел час по-скоро: трябвало да говори с мен повече дори за себе си, отколкото за моя милост. (Пак тая възбуда, както и след четенето на „Кръга“!…)

На 11 ноември отидох в редакцията право от влака. Цялата редколегия седеше в кабинета на А. Т., пред някого беше сложено моето „Изложение“, те току-що бяха го прочели на глас и обсъдили. Всички като по команда станаха и ни оставиха двамата (така беше прието, никога не чакаха А. Т. да каже: „Искаме да си поприказваме насаме“). А. Т. поръча чай с бисквити и сухи гевречета — висшата форма на ново-мировското гостоприемство.

Понеже Трифонич ми се стори на по-нисък граждански градус, отколкото беше, започнах да му обяснявам защо не съм можал да сколасам за секретариата, че те дори покана не бяха ми изпратили, а косвено телефонно съобщение, и то със закъснение. Но излезе, че е излишно да убеждавам А. Т. в това: той и за себе си преценил като презрено да иде там и не отишъл. (Слухове, слухове! Из Москва се носи слух: бил е той там и яростно ме е защитавал.)

Той за друго, той с тревога (и не за пръв път!) — за западните пари: нима е вярно, че получавам пари за западните издания на романите?

Заклетата съветска анатема: който мисли не както трябва, непременно се е продал за западни пари; не ти ли плащат съветски — умри патриотично, но западни не получавай!

Аз: — Не само за романите, получиха се за „Денисович“ от норвежците — и тях засега не ги вземам. Просто гаднярите от СП не могат да си представят, че е достъпно човек да живее и скромно.

А. Т. грейна. Взе да хвали „Изложението“. Но пак: как е могло да стане така, че още вчера „читатели почитатели“ му донесли същото това „Изложение“?

— Ами — аз го пуснах.

Той донякъде се стресна: бива ли така? ами нали ще се разярят (тоест началствата).

А в чантата ми вече рие с крак, чака да му дойде часът готовото „Отворено писмо“ до секретариата. И както е открит, разположен А. Т., както сме еднонастроени! — страх ме е да му го покажа, защото помня неговите спираници и забрани. Все пак нека го подготвя:

— А. Т.! Вие ме обичате и ми мислите доброто, но в съветите си изхождате от опита на друга епоха. Да речем, ако преди време бях дошъл при вас да се посъветвам: да изпращам ли писмото до конгреса? да разпространявам ли „Раковата болница“ и „Кръга“? — вие усилено щяхте да ме разубеждавате. (Меко казано… щеше да строши стъклото от бюрото в главата ми.) А аз излязох прав!

Старото се приема. Но за новото — не смея. Просто:

— Разберете. Така трябва! Подсказва ми го лагерният опит: колкото по-рязък си с доносниците, толкова е по-безопасно. Не бива да създаваме видимост на съгласие. Ако си затрая, след няколко месеца тихомълком ще ме схрускат — заради „липса на адресна регистрация“, заради „тунеядство“, по нищожен повод. А ако вдигна врява, тяхната позиция отслабва.

Той: — Но на какво се надявате? Всичките тия „читатели почитатели“ само си играят на подкрепа. Лицемерно въздишат за изключването ви и веднага преминават на други теми. Вярвам, че не заемате поза, когато казвате, че сте готов да умрете. Само че безполезно ще е, нищо няма да промените.

Доколкото не ми изневерява паметта, не за пръв път се люлеем един срещу друг на тая греда. Само че днес — без да се ядосваме, с тъжно благожелателство. Нещо повече: такава сърдечност като днес никога не сме изпитвали. Не, сърдечност имаше, но такова равенство нямаше. За пръв път през 8-годишното ни познанство наистина като с равен, наистина като с приятел.

Аз: — Ако е така, нека бъде така, значи жертвата засега ще е безполезна. Но в далечно бъдеще все едно ще свърши работа. Впрочем мисля, че ще намери подкрепа и сега.

(Да, така мислех. Беше ме разглезила подкрепата на моето конгресно писмо, дадена от стоте писатели. С присъщия ми превес на оптимизма и сега очаквах масово писателско движение, борба, може би напускане на СП. Но такова нещо не стана. Нямаше никакъв истински гнет, нямаше арести, нямаше гръмотевици — но изморените хора бяха загубили всякакъв порив да се съпротивляват. С различна степен на гръмкост и рязкост написаха протести 17 членове на СП, а осмина — Можаев, Максимов, Тендряков, Искандер, Окуджава, С. Антонов, Войнович и Ваншенкин — отишли да плашат Воронков, после един по един ги привиквали в ЦК да им дърпат ушите.

А. Т.: — Сега е отлив, оголват се коренищата, водораслите, безобразна картина.

Аз: — Където е текло, пак ще тече.

А разговорът за него, за Трифонич? Най-сетне започна и той. За мен загубването на СП е формалност, дори облекчаваща, над Твардовски е надвиснала по-голяма трагедия, защото засяга душата му: наближава неизбежното време той да напусне рожбата си, „Новый мир“. И в изключването ми той вижда последния тласък за това. А предпоследният е: обадил се един инструктор от ЦК, иска да дойде да „подработва“ състава на редакцията (защо? никой не го е викал; явно — да изтиква Лакшин, Хитров и Кондратович).

Както склонните към размисъл вярващи хора цял живот, и във върховния му час, размишляват за своята бъдна, неизбежна смърт, колко ли пъти вече, колко ли пъти А. Т. заговорваше с мен за оставката си — още когато насмалко не ми дадоха Ленинска награда, още когато всички си мислехме, че сме на гребена на хрушчовската вълна. И всеки път, и днес особено енергично (избиколил със стола си неговото голямо председателско бюро и до неговото кресло там, та да сме един до друг) го убеждавах: „Новый мир“ опазва културната традиция, „Новый мир“ е единственият честен свидетел на съвременността, във всяка книжка има две-три много хубави статии, хайде нека е една — и тя вече изкупва всичко, да речем, Лихачовата „Бъдещето на литературата“, — А. Т. веднага се развесели, грейна, с удоволствие си поприказвахме за Лихачовата статия. А от какво е принуден да се отказва! — например има спомени на участник в сибирското въстание от 1921 година. („А ще ми ги дадете ли да ги прочета?“ „Ще ви ги дам.“ — Ей тук сме неразделни, както започвахме от „Денисович“.)

— Но — повтаряше А. Т. — не мога да се унизя да редактирам Рекемчук. Държах се колкото можах, а сега се олюлявам, прекършен съм, повалиха ме.

Аз: — Засега стойте, още не сте повален! Защо искате да им сервирате торта — сам да напуснете? Нека те се нагърбят с тая мръсна работа.

Разбрахме се: ако не погнат Лакшин-Хитров-Кондратович — остава, ако ги свалят — напуска.

Взех да се сбогувам след откровения разговор — ама нали в кончова ми е затъкнат нож, писмото до секретариата, и няма начин да го покажа, веднага ще рухне всичко. Бодро:

— Александър Трифонич, ако все пак ме принудят да предприема някакви резки стъпки, не го вземайте присърце. Отговаряйте им, че не сте си залагали главата за мен, че не съм ви роден син!

Отбих се и при Лакшин, за амортизация:

— Владимир Яковлевич! Моля ви: колкото можете, смекчете А. Т., ако…

Вперил в мене поглед през младите си очила, Лакшин кима.

Не, няма да го направи. Той си има свой проблем, своето е по-уязвимо. Ще седне ли в такава минута да противоречи на разгневения А. Т.? Моята насока не е негова, аз не съм му съюзник.

На другия ден — удар! Секретариатът с едноседмично закъснение (да прескочат ноемврийската годишнина) обяви решението си за мен.

И аз без колебания — удар! Оставаше ми само да впиша датата. Пускааам! [13]

Борис Можаев (прекрасно се държеше през тия дни, както и през всичките тежки дни за „Новый мир“), с целия си вътрешен свободен размах на корсар, свикнал с годините да търси и гъвкави изходи, ме хваща за реверите, не ме пуска: не бива да се изпраща такова писмо! Защо отсичаш корабните въжета? Не е ли по-добре официално да обжалваш решението на секретариата на РСФСР пред секретариата на СССР, да идеш там за разглеждането на случая?

— Не, Боря, сега и с локомотив не можеш ме спря!

Смее се:

— Приличаш на заядлив шляхтич, важното е да стане кавга.

А според мен тъкмо това е най-руското състояние: да замахнеш и да цапардосаш! Единствено в такива минути се чувстваш достоен син на тази страна. Да не би да съм смел? — аз съм си краен боязливец: имам „Архипелага“ — мълча си, за сегашните лагери колко знам — мълча си, за Чехословакия си затраях, дори само заради това сега трябва да си посипя главата с пепел. Но правилно казва Лидия Корнеевна за политическите протести: „Без това не мога да пиша главното. Докато не изскубна тая стрела от себе си — не мога за нищо друго!“

И аз съм същият. При всеобщата плахост, ако не затръшна вратата на излизане — що за човек ще съм?! (На които им трябва да се оправдават, ще пуснат насрещен слух: той сам със своята рязкост ни попречи да се застъпим за него, тъкмо се бяхме наканили, а той затръшна и всичко развали. Щом и „класовата борба“ съм осмял — наистина никой не може да ми помогне. Само че това са все извъртаници — който искаше, сколаса навреме.)

А щом го изпратих, веднага ми олекна на душата. Макар че и тоя ден подире ми търчеха по московските улици два копоя — струваше ми се: извън града, в благословения подслон, предложен ми от Ростропович (в самото сърце на спецзоната, където съвсем наблизо са вилите на всички вождове!), не ме следят. Тук (макар че вече и „техници по газа“, и „електромонтьори“ някакви идваха) ми се струва: скрил съм се от всички, никой не знае кой съм, не се показвам, по телефона не се обаждам. Нека писмото ми бушува там, а тук е толкова изцелително, тихо и толкова ясно работи радиоапаратът — лови отразеното си писмо и бъди доволен от направеното. А и започвай да работиш.

Не помня някой да ми е направил през моя живот по-голям подарък от Ростропович с тоя подслон. Още през миналата 1968 година той ме канеше, но някак ме беше страх, че ще му създам неудобства. А през тая — не можех да се пренеса и настаня по-уместно и по-своевременно. Какво ли шях да правя сега в рязанския капан? Къде ли щях да скитам из задушния грохот на Москва? И кога ли щеше да се изчерпа твърдостта ми? А тук, в несравнимата тишина на спецзоната (при тях нито високоговорители крещят, нито трактори ръмжат, под чисти дървета и чисти звезди — лесно е да си непреклонен, лесно е да си спокоен.

Не за пръв път хлопа Ростропович по корицата на тези очерци. Но — невъзможно е: вече не носи книгата, и бездруго е набъбнала, а в Ростропович живот и бои има за десет души, жал ми е да го описвам между другото.

През оная есен той ме охраняваше така, че да не знам, че земята се пропуква, че надвисва градоносен облак. Вече имало заповед да изпратят милиционери — да ме изселват, а аз нищо не знаех, спокойно си се разхождах по алейките.

Понякога безгрижното късогледство е спасение за сърцето. Понякога да ни пази Господ от прекалено реално предвиждане.

Впрочем за в случай на идване на милиция бях си измислил отлична защита, такава ракета, че чак ми е жал — не се наложи да я изстрелям.

На всичко отгоре такъв неочакван обрат на тревогата: все пак на Запад писателите доста остро протестират срещу изключването ми. Националният комитет на френските писатели (и сред тях мнозина съветски любимци — и Арагон, и Триоле, и Сартър, и Пикасо) публикува протест в комунистическия „Летър Франсез“ — я се опомнете, драги другари, това е огромна грешка, повторение като с Пастернак, а Николай II не е репресирал Чехов заради „Сахалин“. След това и Международният Пенклуб публикува в „Таймс“ писмо до Федин: потресени сме, призоваваме ви да възстановите Солженицин. И още едно писмо до „Таймс“ от сума западни писатели: международен скандал! нов лов на вещици! писател от такъв мащаб… Прекратете гоненията, иначе ще призовем към международен бойкот на СССР! И в „Монд“ от Френския съюз на писателите, явно някакъв друг, — протест срещу опитите да бъде отпечатан „Пирът на победителите“ на Запад (извънредно опасна инициатива на нашите! — но тя взе, че се провали).

И ето кое ме стресна: а какво ще стане, ако нашите дотам се подплашат, че преразгледат в секретариата на СП на СССР решението на секретариата на РСФСР и ме възстановят, — и какво: ще трябва ли мълком, покорно да се върна като блуден син? Започнах да съставям проекта за ново писмо:

„Внезапното постановление на бюрото на ССП на СССР изобщо не е решение на въпроса. То не снема отговорността от «Литературная газета» за оклеветяването ми в анонимната статия от 26.6.68. То не дава оценка на изрепетирания спектакъл, какъвто беше изключването ми от рязанската организация, и на трескавите действия на бюрото на РСФСР в мое отсъствие, а казано по-общо: то заобикаля въпросите, повдигнати в писмото ми до Четвъртия конгрес на писателите, и самото това писмо. То заобикаля дълбоките недостатъци на устава на ССП, където сред задачите на съюза не е вписано нищо освен изграждането на комунизма и дружбата между народите. Там липсват: задачите на нравственото обновяване на нашето общество, не са споменати писателските задачи пред отделния човек. И още по-общо: възможно ли е такива задачи да се вписват в устава на който и да било съюз? Съответства ли съществуващият съюз на задачите на една свободна литература — със своя тромав апарат, където писателите се управляват, кой знае защо, от чиновници, понякога от едно специфично ведомство, където се извършват нечувани административни злоупотреби, стъкмяване на гласовете и на състава на конгресите. И органът на съюза «Литературная газета» изобщо не е литературен, а с оттенък на политическа булевардност. Положението на всеки литератор би могло без какъвто и да било съюз напълно да се осигурява с членуване в Литературния фонд.“

Не се наложи да го доработвам — не стана нужда.

 

Хранех надежда, че след като „се жалвах не на Запада“ и след като А. Т. „не би клекнал на една поляна…“ с онзи секретариат, току-виж и това последно мое писмо той ще посрещне благоприятно? Сега щеше да се отвори истински път към взаимно разбиране.

Но твърде много съм искал от Твардовски! И бездруго вече в своето преустройство, развитие, приемане и разбиране той се бе отдал на крайния размах на люлката, а моето писмо, толкова грубо спрямо свещената класова борба и с констатацията на „тежката болест“ на най-прогресивното в света общество, с тласъка на реалната тежест го затегли, затегли го надолу и назад.

Имало буйство в редакцията, трошил столове, крещял: „Предател!!“ „Погуби нии!!!“ (тоест „Новый мир“ съм погубил…) Разбира се — „Викнете го!!“, разбира се — мен ме няма и „никой не знае“. Сетил се да позвъни на Вероника Туркина, обсипал я с обвинения, включително и по неин адрес, тя тихо слушала и само се осмелила:

— А. Т.! Но каквото пише А. И., винаги излиза вярно.

— Неее! — ревнал той по телефона. — Това е антписъветски позив! Това е лъжа! И аз ще докладвам където трябва!!

Не той крещял тези думи, а долната ни природа от 30-те години, угнетено-втълпеният съветски език, верноподаническият син, който „не отговаря за баща си“. Аз разпространих отворено писмо, а той, клетият, — щял да докладва където трябва.

За беля на Вероника й хрумнало да се отбие в редакцията, мътно-угодливият Сац, сподвижник на Луначарски, я видял и се втурнал да докладва на А. Т., че май е дошла „да разпространява писмото на Солженицин“ из редакцията — в техните глави не се побираше, че „първият етаж“ на списанието изобщо чете самиздатската литература преди „втория стаж“. И Твардовски започнал да си излива гнева върху Вероника: „Кой я пуска тук? Кой й възлага рецензии?“ (тя припечелваше по нещо при тях). „Да не й дават!“

И провел някакви преговори със СП, където Твардовски се отричал от мен, и някакви с Дьомичев (а той го плашел, явно надявайки се да ме накара чрез А. Т. да прекратя разпространяването). Вчера готов да напусне „Новый мир“ — не, Твардовски още не беше готов, още настръхваше като кокошка с надеждата да оварди рожбата си от ястребите. Косвено телефонно обаждане ме намери във вилата на Ростропович: А. Т. е в много тежко състояние! настоява да отида! готов е да ме чака до късни нощи!

А ще го облекча ли? Ако отида и се скараме още веднъж — на кого ще му олекне? Все едно писмото вече е тръгнало. И няма да се откажа от него. И не съм санитарна команда. Аз се крия от ГБ. Не искам да се мяркам из Москва и навсякъде да довеждам опашки.

Не отидох.

Няколко дена след спадането на неговия гняв му изпратих смекчително писмо: „…Сега е друга епоха — не онази, в която сте имали нещастието да изкарате по-голямата част от литературния си живот, и са нужни други навици. Моите навици са каторжнически, лагерни. Без да се правя на интересен, ще кажа, че на руската литература аз принадлежа не повече, отколкото на руската каторга, там са ме възпитали и това е завинаги. И когато решавам важна жизнена стъпка, аз се вслушвам преди всичко в гласовете на моите другари по каторгата, някои вече починали от болести или куршум, и много добре чувам как биха постъпили те на мое място.

…С това писмо аз: 1) показах, че ще се съпротивлявам докрай, че думите ми «ще си дам живота» не са шега, че и на всеки следващ удар ще отвърна с удар, и може би с по-силен. И тъй, ако са умни, ще се запитат дали да ме закачат по-нататък. В такава позиция мога да се отбранявам независимо от позицията на «литературната общественост»; 2) използвах неповторимия еднодневен момент: вече съм освободен от устава и терминологията и още имам право да се обърна към тях; а секретариатът е много удобен получател; 3) усещам целия си живот като постепенно изправяне от колене, като постепенно преминаване от принудителната немота към свободния глас. Та писмото ми до конгреса, а сега и това ми писмо бяха такива моменти на висока наслада, на освобождаване на душата ми…“

А и Твардовски на свой ред постепенно се смекчаваше. Силният мах на люлката го запокити назад, а сега го пускаше отново напред. Казвал с въздишка: „Да, имал е право да напише така: все пак бил е в лагера, докато ние седяхме в редакциите.“ И… препрочитал „Иван Денисович“. (Най-малко от една година той пишел мемоари и в тях за мен. А аз — за него. Такава ми ти криеница.)

Три месеца не се срещахме, това също беше детска игра. В редакцията се получавали част от адресираните до мен поздравителни писма по случай моя рожден ден, после за Нова година. Той наредил да не ми ги препращат и когато помолих Люша Чуковская да вземе от него тия писма — не й ги дал. „Не е задължително при мен лично, но трябва сам да дойде да си вземе писмата.“ Защо — сам? Ами защото му се искало да се сдобрим. О, трудно му е!… (А аз честитих Новата година на него и на редакцията така: писах край Москва, откараха го в Рязан, а там — в пощенската кутия. Да си помисли, че все пак съм в Рязан, затова не идвам.)

Играта си е игра, но ме споходиха нови тревоги: изневиделица ме връхлетя нова опасност, комай по-страшна от всички досегашни: по необясним път се изскубнал в „Цайт“ от 5 декември откъс от „Пруски нощи“, в най-скоро време обещавали и цялата поема! Това можах да го спра, защото от есента, слава Богу, бях си наел адвокат на Запад. (А и адвоката ще трябва да го обяснявам на Твардовски: защо съм го наел, без да се посъветвам, защо — буржоазен? Така не се прави!) Но изведнъж се пусна слух, че и в Москва вече четат поемата. Втурнах се да гася пожара.

(Смятах, че съм затиснал поемата в самиздат и в „Цайт“ и не съм дал на ГБ да я помирише. Много по-късно как се смаях, като разбрах, че ГБ веднага е получила поемата — още щом започнали да я четат московските литератори; предадена била на „Щерн“ чрез неговия московски кореспондент Дитмар Щайнер, приятел на Виктор Луи, а главният редактор на „Щерн“ Нанен я прехвърлил на „Цайт“, за да се отпечата по-бързо, настоявайки, че „от много сигурен източник, авторът моли да се отпечата час по-скоро“. (Заб. от 1978 г.))

* * *

Покрай тези тревоги и покрай задълбаването си в „Р-17“ изтървах, не забелязах отдалеч как се събират буреносни облаци над Твардовски и „Новый мир“. Правилно усещаше Твардовски: душенето не е било епизод, а пресметната кампания.

В „Посев“, сродника на „Грани“, се появи (макар че изобщо не беше минавала по самиздат) злочестата, недописана, неприета нито от властите, нито от публиката, късна гордост и мъка на автора — поемата му „По правото на паметта“. Потресен, обезкуражен, смазан беше А. Т. — наистина не го искаше! наистина не е знаел! наистина не е изпращал! та дори и не е давал поемата си на тоя-оня.

През януари 1970-а започнаха да го привикват горе, да му искат обяснения, негодувания и протести, както се полага от честен съветски писател, а и той нямаше нищо против, но на властите вече не им бяха достатъчни неговите протести, обикновен протест изобщо нямаше да публикуват, щеше им се да разгромят омразното списание. Колко години и месеци бяха им текли лигите за тая жертва! Колко месеци и седмици таласъмите и готованците от агитпропа на ЦК бяхи изразходвали за съставяне на планове, за маньоври, атаки и флангови удари! — изсъхналите им мозъци не забелязваха, че вече се руши цялата им епоха, всичките петдесет етажа, — те жадуваха само тази стълбищна площадка да превземат. Разливаше се по страната свободният самиздат, прехвърляха се на Запад, печатаха се там руски романи, завръщаха се в родината чрез радиопредаванията, а на тия скапаняци все им се струваше: само тая непокорна площадка да превземат — и ще се възцари както по Сталиново време свидното им хорово единомислие, няма да остане и глас, който би могъл да ги осмива.

На Твардовски, сега отслабен от вината си, че поемата му станала оръжие на врага! — пак, както и през пролетта на предната година, започнаха да му предлагат да смени редколегията — един член, двама, трима, четирима! За да засилят натиска, на някакъв от безбройните писателски пленуми се изказал някой си Овчаренко — хищен гебистки вълк (само фамилното му име е пастирско), и нарекъл Твардовски кулашки поет. А Воронков всеки ден, като на работа, викал при себе си този поет за събеседване и потиснатият, покорен, виновен Твардовски ходел при всяко повикване. И същия този Овчаренко му предложили да вземе в редакцията!… (Номер от 30-те години!)

Сега, преди края, особено болезнено пролича, че либералното списание (Лакшин, според традиционните интелигентски представи, се засягаше: „нашето списание е не либерално, а демократично“, тоест, другояче казано, значително по-ляво. Колкото и парадоксално да е, то беше октябристко, но не в бандитския кочетовски смисъл (става дума за сп. „Октябрь“ — Бел. пр.), а в терминологията на предреволюционна Русия: те искаха тъкмо този режим да същестува, само че придържайки се към своята конституция.) вътре в себе си е било изградено също толкова чиновнически, както и цялата система, която го отритваше: понеже открай време живееше в номенклатурния свят, Твардовски също се нуждаеше вътре в своето учреждение да отдели доверената номенклатура (редакционната колегия) от останалата маса. А тъкмо „масата“ в „Новый мир“ далеч не беше съвсем обикновена: тук имаше не просто платени безразлични сътрудници, работещи за пари, тук всеки обикновен редактор, коректор и машинописка живееха с интересите на цялото течение. Но както през хубавите дни не деляха с тях заслугите Главният редактор и приближените му, така и сега през горчивите не им минаваше през ум поне да не крият как се развиват нещата, да съберат всички: „Приятели! 12 години работихме заедно. Не поставям на гласуване, но е важно да знам какво мислите вие: ако махнат няколко членове на редколегията — да оставаме ли всички, или да не оставаме? Ще се оправим ли или не? Аз — да излизам ли в оставка, или да чакам, докато ме свалят?“ Не. Разсеяно отвръщайки на поздравите, Твардовски мълком влизал в кабинета си, там се нанизвали членовете на колегията и при затворени врати с часове се обсъждали новините и плановете и всеки трябвало да се зарече, че няма да разгласява! А обикновените редактори, всички жени, чиято лична съдба се решавала не по-малко, и не по-малко било притеснението им за съдбата на списанието, се събирали в секретарската стая да подслушват гласовете през вратата, да долавят откъслеци от фрази и да си ги тълкуват. Пред някой писател във вилното селище Твардовски разкривал повече — и от този писател изкопчвали после в редакцията.

Из Москва се разнесъл слух, че давят „Новый мир“ — и все повече автори се стичали в редакцията, претъпкани били и стаите, и коридорите, „цялата литература се събрала“ (то ако изобщо имаше съветска литература — тя беше само тук), писателите начело с Можаев взели да съставят колективно писмо пак до Брежнев, но все едно съдбата на това писмо, както и на хиляди други, беше да остане без отговор. А редколегията страняла от тези писателски опити! — понеже заемала честна съветска служба, тя не можела да участва в открит бунт, дори да подава жалби с прескачане на инстанциите.

В един такъв ден, на 10 февруари, когато вече било решено свалянето на Лакшин-Кондратович-Виноградов, и аз дойдох в това стълпотворение. Всички кресла бяха отрупани с писателски палта, всички коридори — преградени от групи писатели. А. Т. си беше в кабинета (когато Косолапов тук на стената окачи барелеф на Ленин, тогава ще стане ясно какво му е липсвало на Твардовски) и седеше трезво, тъжно, бездейно. (Бездейно, ако не пушеше толкова ужасно — една след друга, една след друга груби и силни цигари.) Това беше първата ни среща след ноемврийската буря. Стиснахме си ръцете, целунахме се. Бях дошъл да го убеждавам, че докато остават, слагайки в сметката и него, четирима членове на редакцията — може вътре в редакцията да се продължи борбата, още 2–3 месеца ще излизат подготвените книжки и чак когато ще трябва да подпише съвсем скапана книжка, тогава да напусне. А. Т. ми отговори:

— Изморен съм от униженията. Как ще седя на една маса с тях и ще разговарям сериозно?… Вкараха хора, които никога не съм виждал, не знам чернокоси ли са или русокоси.

(Дори още по-зле: те дори не бяха писатели. Да ръководят литературно списание се назначаваха хора, които не бяха похващали перото, Трифонич беше прав, на негово място още по-рано щях да се махна, а аз му предлагах в духа на търпението, с който бяха живели през всичките тия години.)

— Но как така сам ще подавате, А. Т. Християнският мироглед забранява самоубийствата, а партийната идеология забранява оставката!

— Не знаете как е прието в партията: като ми кажат да подам — ще подам.

По-настойчиво и по-уверено го убеждавах да не се отрича от западното издание на своята поема, да не я охулва. Не знаех: протестът вече е написан! — и, напротив, като милост и прошка чакал А. Т. да не откажат да отпечатат протеста му във вестника… (Клетият А. Т.! Не съм чак толкова злопаметен, че да го подсетя как „сигурно лично аз“ съм изпратил „Ситнежите“ на „Грани“ — иначе как щяха да се появят?…) Нито онова протестно писмо, нито писмото до Брежнев (написал: „Аз не съм Солженицин, аз съм Твардовски и ще действам другояче.“ И много ми е жал, че тоя път нищо няма да спечели…) на мен не ми ги показа — „нямам втори екземпляр“. (Все от нещо в тях се е срамувал пред мен.)

И все пак, полусрамежливо и с надежда:

— А поемата ми не я ли прочетохте?

— Как да не съм! Вие ми я подарихте, прочетох я…

(А не мога, не искам нищо да му кажа, особено в такъв ден…)

Той усеща: — Не сте чели последната редакция, после тя стана по-хубава…

(Страхувам се, че беше последната…)

Пак го тревожи: не живея ли от западни пари и не се ли омърсявам по този начин. За кой ли път ми предлага свои пари.

Окуражавам го:

— Няма страшно, вие достатъчно сте се трепали, сега ще си почивате. Ще дойдем с Ростропович да ви вземем, ще ви закараме в неговия замък, ще ви дам да прочетете оная моя книга.

(Под таван няма как да кажеш: „Архипелага“.)

Чак грейна, идеята му допадна.

Изрече нещо много странно:

— Тъкмо имате и повод за днешното ви идване в редакцията: трябвало е да получите поздравителните си писма.

Прозвуча не като укор, не като закачка, а като някакво умопомрачение, идващо от 1937 година.

— Ама недейте така, А. Т.! Какъв повод! Пред кого?

— Е — казва, навел очи, А. Т., — ако вземат да ви питат защо в такъв ден…

— Мен ли, Александър Трифонич?! Че аз в моето отечество пред никого не се отчитам!

Или не е знаел, че всички коридори на първия етаж са претъпкани с автори?…

А ето кое беше трогателно.

— А. Т.! Тук има някаква мистика в датите. Вчера беше денят на арестуването ми, дори 25-годишнина. (И по-важното: на 9 февруари по нов стил починал Достоевски.) Днес е денят на смъртта на Пушкин, и също век и една трета. (А утре, на 11-и, ще разкъсат Грибоедов.) И през същите дни ви разгромиха…

Той неочаквано, много от сърце:

— Мистика ли искате? Нощес не спах. Пих кафе, после приспивателно, заспах тревожно. Изведнъж чувам сподавения, но много ясен глас на София Ханановна (секретарката на А. Т.): „Александър Трифонич! Дошъл е Александър Исаич.“ И точно така стана през деня.

Много ме трогна това. Значи днес е пристигнал с такава надежда. За кой ли път показваше колко повече му тежат нишите разногласия…

През тоя ден все се очакваше какво ще има в утрешната „Литературка“ и нашите агенти ни носеха различни сведения: ту — влиза протестното писмо на А. Т., ту — не влиза; ту — ще има фалшификация, че той е съгласен с промените в редакцията, ту — че няма да има.

Но „Литгазета“ щеше да изневери на характера си, ако не беше се изтарикатила. На другия ден и фалшификацията се появи, естествено, и бевъзвратното обявяване за извеждането на четиримата членове на редколегията, и писмото на А. Т., което той вече се беше изпренадал да чака в печата, но което не му правеше чест ни най-малко:

…поемата ми… по абсолютно незнайни за мен пътища, естествено, против волята ми… в емигрантското списанийце „Посев“… изопачен вид… Нахалността на тази акция… безпардонната лъжливост… провокационното заглавие… уж че тя била „забранена в Съветския съюз“. (А не е ли забранена? Нима не питате приятелите си: „Прочетохте ли поемата ми?“ А нима това писмо ще й отвори отпечатването в СССР?)

И — за какво бе платена тази цена? За това, че разпъдиха вашата редакция ли, Александър Трифонич?…

Пречупиха го…

Беше прехвърлена мярката на униженията, мярката на издръжливостта и на 11 февруари Твардовски подписал толкова години изцежданото от него: „Моля да бъда освободен“…

А освен туй не знаехме: на същия 11-и го викнали на „съвещание на членовете на Президиума на КОМЕСКО“ — е, на нашите задължителни представители в угодническата Вигорелиева организация, която сега все пак се озъби заради мен. И Твардовски — за какво плащайки сега, днес? — подписал продиктуваната му молба за освобождаване от длъжността вицепредседател на КОМЕСКО — тоест предал още една позиция, предал себе си и мен, макар и безвредно. И с най-искрено чувство ме прегърна на другия ден, без изобщо да споменава за това, без дори да го разбира. Нали, щом партията ти нарежда — трябва да подпишеш.

На 12-и пак минах през редакцията. Всичко вече беше различно — при редакторите не очакване на съдбата, при писателите — не опит за бой. Разчистваха бюрата. В голямо количество нахълтаха автори, вземаха ръкописите си (после някои ще ги върнат). Други ръкописи се късаха в кошчетата за отпадъци, в торби и подовете бяха покрити с накъсани хартийки. Това приличаше на масово арестуване на редакцията или на интерниране, на евакуация. Тук-там донасяха водка, авторите и редакторите си пийваха като на помен. Но в кабинета на А. Т. за писателите както винаги нямаше отворен достъп. Неколцина от тях с водка и салам отидоха в кабинета на Лакшин и го помолиха да повика Трифонич, но от името на А. Т. Лакшин се извини и отказа. Вече и за сваления Главен беше неприлично ей тъй непартийно да се появи сред недоволните автори.

Заварих А. Т. в кабинета му пак сам, но на крака, пред отворените библиотечни шкафове, също зает със сортиране на папки и книжа. Каза ми, че изпитвал облекчение от подаването на молбата. Съгласих се: вече не биваше да остава. Само че във вчерашното писмо имаше една фраза (да беше само една!)… Че поемата уж била забранена.

Трифонич взе да ми възразява оживено, дори изахка, колко зле се ориентирам (изахка, защото усещаше гафа си):

— Това не сте го разбрали! Това е много деликатна фраза. Тъкмо заради нея не искаха да отпечатат писмото ми! Ами нали съобщих на целия Съветски съюз, че съществува такава поема и я спират?!

Не исках да го разубеждавам, не търсех изостряне.

Споменах за наближаващата му 60-годишнина. Той пресметна, че е водил „Новый мир“ на два пъти цели 16 години, а нито едно руско списание никога не е съществувало повече от десет.

— До седемдесетата, А. Т., като нищо можете да пишете! — утешавах го аз.

— Абе Мориак е на осемдесет и пет и как пише! — Погледна ме: — Бунин например през живота си никого не е хвалил освен Твардовски, а взел, че похвалил Мориак.

А ето го и зрънцето:

— А. Т.! На големите нищо им няма: на Лакшин, на Кондратович, на тях вече са им уредили постове, ще им дават заплати. А дребните риби какво ще правят?

— За Виноградов ли става дума? Той още по-добре ще се уреди.

— Не, за апарата.

Не ме чу. Не ме разбра! Както тогава с „Вехи“ — просто не ме разбра, самото понятие „апарат“, още 20 души, които…

— За авторите ли? Те няма да публикуват в „Новый мир“.

Вярно, на другия ден, на 13-и, А. Т. тръгнал да обикаля всички стаи на трите етажа, където никога не бил влизал: отивал да се сбогува. Едвам сдържал сълзите си, бил потресен, трогнат, на всички казвал добри думи, прегръщал ги… — но защо нито веднъж дотогава не бил събирал тия свои две дузини? И защо днес не се борели, а толкова трогателно, толкова трагично се предавали?

(Разказваха ми за тази сцена през дните, когато се канех да описвам раздялата на Самсонов с войските, — и приликата между тези сцени, а тутакси и силната прилика на характерите ми се разкри! — същият психологически и национален тип, същите вътрешно величие, едромащабност, чистота — и практическа безпомощност, и изоставане от века. Още и — аристократичността, естествена в Самсонов, противоречива в Твардовски. Започнах да си обяснявам Самсонов чрез Твардовски и обратното — и по-добре разбрах всекиго от тях.)

После членовете на редколегията се почерпили в просторния кабинет на Лакшин, поседели и си отишли. А на дребните риби хич не им се искало да се разотиват в последния ден. Събрали по една рубла, някои от скромните автори донесли още пиене и мезета и намислили: я да идем в кабинета на Твардовски! Вече било тъмно, светнали лампите, наредили чиниите, чашите, насядали там, където рядко ги допускали и не заедно, — „те ни изоставиха“. На бюрото на Твардовски никой не седнал, сложили му чаша.

На другия ден очаквали идването на новия Главен. Само че не — и това пак е по съветски! — натиканият в устата на апарата документ, кой знае защо, не тръгнал веднага. С такова темпо бяха ги душили час подир час — и изведнъж им омекнали ръцете и всичко замряло. Искало се само от пет съседни стаи да се съберат секретарите на СП и да приемат постановление — но явно не били получили върховното телефонно съгласуване и машината засякла и всички се вцепенили в кабинетите си — и Твардовски в своя, на Пушкиновия площад, очаквайки присъдата си. И така се занизали дни, и втора седмица — Твардовски пристигал, трезвен, тревожен, очаквал телефонно обаждане, идване, сваляне, — нито се обаждали, нито идвали… Най-сетне той се обадил, за да ускори удара, но като й се изпречи нещо на нечистата сила, никаква я няма! — криел се Воронков, не вдигал телефонната слушалка, тази техника съветските бюрократи са я отработили до съвършенство: по-лесно е да долетиш до тях с крила и да пробиеш покрива с главата си, отколкото да научиш от секретарите: съществува ли той изобщо на тоя свят, кога ще дойде, кога можеш да му се обадиш! И една вечер, когато Твардовски вече си бил тръгнал, а секретарката му още била там (и сто на сто моментът е бил много точно пресметнат!), Воронков се обадил лично, в игриво-драматичен тон: „Тръгнал ли си е вече? Ах, колко съжалявам… Той сигурно ми се сьрди. Всичко съм изпратил в Централния комитет. А аз сам — какво мога? Без Централния комитет гък не мога да кажа.“ И достатъчно точно го разбрали в редакцията: Воронков се клати, може и да изхвърчи, не е свършил работата както трябва.

Решението увиснало, решението можело и да не се състои. Макар че такова тягостно изчакване под секирата не е най-доброто време за размисли, но всички взели да се питат: ако Твардовски не го свалят, може би списанието още съществува? щом има Твардовски — има и списание? можем ли да останем и да се борим? Но тъй като за свалянето на Лакшин, Кондратович и Виноградов вече било напечатано във вестника, това според съветските представи е невъзвратимо, невъзстановимо, защото и най-закъсалото жълто-кафяво съветско вестниче не може да греши. Бившите заместници на Твардовски вече ходели на новите си длъжности, но всеки ден се отбивали и тук — и в това ново положение се изяснило, че любимците на А. Т., неговите заместници, не искат Твардовски изведнъж да остане без тях: не можели да си представят „Новый мир“ без себе си.

Гине се по различен начин. „Новый мир“ според мен загина без красота, с превит гръб. Никакво дори помръдване към публична борба, когато тя вече е изпробвана от други и дава резултат! Да не споменавам, че нито веднъж не посмяха, още приживе на списанието, да пуснат в самиздат спряна от цензурата статия или абзаци, както направи с „Майстора“ Е. С. Булгакова. Ще рекат: бихме погубили списанието. Ама все едно го погубиха, натам вървяха вече работите, вече гърлата им хриптяха, но все пак да не са на колене! През тия февруарски дни нито едно отворено писмо до самиздат (а защото — риск за партийните членски карти и следващите служби на изгонените членове?), плахост дори в ходатайствата по команда, две унизителни писма на Твардовски до „Литгазета“. Нещо по-лошо: Твардовски и Лакшин, без да се гнусят, посетили нищожния писателски конгрес на РСФСР, който се проведе скоро след това. Твардовски отишьл и седнал в президиума и се усмихвал на общите снимки, с ментарджиите, сякаш специално показвайки на цял свят, че изобщо не е преследван и засегнат. (Ами като си отишъл — вземи думата!) А Лакшин по такъв начин външно демонстрирал верноподаничеството си, а в кулоарите ловял ново-мировските автори и ги увещавал да изтеглят ръкописите си. Тъкмо тази насока на усилията на старата редакция беше неблагородна. И изобщо не бива да изнудваш жертви от другите, можеш само да призоваваш към тях, но едва след като лично покажеш как се прави това. Отиващите си членове на редколегията не се съпротивляваха, не се бориха, покорно вдигнаха бялото знаме — освен Твардовски — и не пожертваха нищо, отиваха на осигурени служебни места, но от всички останали след себе си ожесточено изискваха жертви: след нас — опожарена земя! Ние паднахме — да не оцелее и никой от вас! За да се потресе по-скоро и по-нагледно светът от духването на нашия светилник: всички автори трябва непременно и незабавно да напуснат „Новый мир“, изтегляйки ръкописите си, който постъпи иначе, е предател! (А къде да се печатат те?) Целият апарат — редакторите, секретарките, ако се опитат да правят след нас нещо хубаво, са предатели! Особено пък още неизключените членове на колегията — трябва незабавно да подадат оставка, да се махнат на всяка цена! (С излизане от СП ли? С гражданска смърт ли? Подчинявайки се на тази линия, 60-годишният тежко-болен Дорош подал заявление, не го освобождавали — значи е предател!).

Но след като цялата новомировска биография се състоеше от постоянни компромиси с цензурата и с партийната линия — тогава защо да се забранява на авторите и на апарата да подхванат и продължат тая линия на компромиси, докато може? Сякаш окаляният „Новый мир“ става по-отвратителен от всички други отдавна окаляни списания. Като не можахте да предотвратите разгрома, като не можахте да овардите кораба цял, поне оставете всеки да се цамбурна сред отломките както знае. Не! в това те бяха непримирими.

Защото, както се случва, виждаха дългогодишната си жизнена линия съвсем другояче — далеч не като вечна превитост пред компромисите (тя и не може да бъде друга за едно списание под такъв режим!). Виждаха я съвсем другояче, високо и стройно — и това пролича, когато посмяха все пак да се свържат със самиздат, посмяха: написаха два анонимни — и изключително партийни! — панегирика за покойното списание. (И защо трябваше да действат толкова плахо: съвсем не е опасно, защо анонимно? Вероятно защото авторите са били длъжни да не разкрият близостта си до старата редакция — а и бездруго проличаваше осведомеността им: кое е останало в портфейла на старата и как преминават дните на новата. Не е трудно да се познаят, да се съзрат и лицата им.)

Смърдеше начинът, по който бяха се подписали: Литератор, Читател, — по най-долния образец на съветските вестници. Читателят започва с подробен, дотеглив епиграф (пак лесно се познава стилът), а и от кого е епиграфът? — от Маркс! — това се пише през 70-а година, пише се за самиздат! А по-нататък и Ленин се цитира — о, мислене на наплашен от цензурата човек, как издаваш похватите си!… През същия февруари, когато разгониха „Новый мир“, гнъсният съд над Григоренко тикна първия честен съветски генерал в лудница; дузината „Хроники“ на избледнелите си от четене пелюрени страници вече беше назовала стотиците герои, дали за свободата на мисълта — свободата на тялото си, заплатили със загубване на работата си, със затвор, интерниране, лудница, — анонимите обявяват разгромявалото на „Новый мир“ за „най-важното събитие във вътрешния живот“, което „ще има значителни политически последици“ (за да има последици, трябва самите вие да действате по-смело); надуто хвалят себе си: „нашите най-честни уста“ (по-честни, отколкото на онези, които са в затвора ли?), „непобедимостта на ново-пировската Правда“ (и в спомените на маршал Конев? на коминтерновците?), „най-важният елемент в нормализирането на съветското общество“, „глас на народната съвест“ (одобрил окупацията). „То единствено устоя в подкрепата на пречистващото движение след XX конгрес“ (в какъв смисъл пречистващо! че стовари всички грехове на режима върху Сталин ли?). Тази линия на вярност към XX конгрес на КПСС искрено се схваща от авторите като „дух на фундаменталните проблеми… в които е цялата ни историческа съдба“. Стига да се надвие „положителният фанатизъм“ на „сталинистите екстремисти“, е, разбира се, и на „отрицателният фанатизъм… безпроблемното нихилистично критиканство и озлобеността“ — ами че това може на „Правда“ да се изпрати, защо анонимно бе, братлета? Това верноподаничество особено смърди, защото е анонимно и в самиздат! На страниците на „Новый мир“ биха могли да го оправдават барем с цензурата… И тъй, коя е главната беда от разгонването на „Новый мир“? — „сега на нашите врагове ще им бъде значително по-лесно да се борят срещу идейното влияние на комунистическото движение в цял свят“. Но най-важен от всичко, разбира се, е „социализмът“! — само той е „способен да бъде прогресивна историческа алтернатива на света на капитала“ (направо от минали през цензурата страници), „неумъртвената в народа способност към борба за същински социализъм“ (друг път! потърсете къде е останала тя, само не и в нашата страна). А кой е виновен за несполуките на социализма? Че кой може да е! — както винаги Русия: „извращенията на социализма се коренят в многовековното наследство от руския феодализъм“ — нима ще допуснем, другари, че социализмът е порочен сам по себе си, че изобщо не е осъществим в доброта?!

По-плитка епитафия за „Новый мир“ не можеше да се произнесе и по този начин да се изрази плиткостта на собственото ти разбиране за това наистина голямо дело.

Впрочем самиздат не е глупак, ориентира се: тези панегирици не бяха приети от него, не се разпространиха, изчезнаха; и до мен стигнаха само благодарение на редакционните кръгове. И ме огорчиха не по-малко от статията на Дементиев.

От останалите членове не скрих, че осъждам цялата им линия в кризата и краха на „Новый мир“. Точно така било предадено на Твардовски (сигурен съм, че от Лакшин), само че без горните мотивировки.

И отново, за кой ли път, лодчицата на приятелството ни с Трифонич потъна в тъмните дълбини. Затиснати от един и същи ботуш, млъкнахме — разделени.

Самотата ми впрочем не беше самота, а дейна работа над „Август“. И не станах слаб извън Съюза на писателите, и не отслабнах без списанието, напротив, само по-независим и по-силен — вече пред никого не се отчитам, никакви странични съображения не ми връзват ръцете. Der Starke ist am machttigsten allein — без слаби съюзници по-свободни са ръцете на самотния.

А самотата на Трифонич беше пълна с болката от пълното, както го е усещал, предателство: години наред той се беше жертвал заради всички, а за него сега никой не искаше да се жертва: не напускаха „Новый мир“ сътрудниците и много малко от авторите се оттеглиха. Цялото това губивреме с редакцията „в сянка“, с непрекъснатите обсъждания какво се прави в реалната, сигурно още повече го е съсипвало и е засилило започналия от потиснатостта му скрит развой на болестта.

Не щеш ли, защитата на заловения Ж. Медведев отново ни сроди. Аз както обикновено писах до самиздат, а Трифонич заминал за болницата в Калуга (покрай портата на моето Рождество, останало си завинаги неоткрито и невидяно от него), шашвайки там с появата си всички лекари палачи.

Наближаваше 60-годишният юбилей на А. Т., отваряйки ьзможност отново да разменим по някоя дума. Телеграфирах му:

„Скъпи наш Трифонич! Пожелавам просторни дни, прекрасни находки, щастливо творчество през зрелите години! В постоянните спорове и разногласия неизменно нежно любящ ви, благодарен ви Солженицин.“

Казват, че много се зарадвал на телеграмата ми, уединил се с нея в кабинета. Можеше и да не ми отговаря, на юбилярите това им е трудно, но той ми отговори:

„Благодаря ви, скъпи Александър Исаевич, за добрите думи по случай моята 60-годишнина. Макар че не споделям с вашите възгледи, неизменно ви ценя и обичам като художник. Ваш Твардовски.“

И — в съответствие с темповете на нашите отношения — след още няколко месеца щяхме да се видим с него. Написах му нисмо, молейки за разрешение да му покажа през октомври моя завършен роман. Знаех, че това ще му достави удоволствие.

Но не получих отговор. А научих, че имал рак (и го крият от него). Ракът е орисията на всички отдаващи се на парливо злъчно оскърбено потиснато настроение. В теснотия се живее, оскърбленията убиват. Така загинаха вече мнозина у нас: след обществен разгром — току-виж, умрял. Сред онколозите е разпространено такова гледище: раковите клетки цял живот кротуват във всеки от нас, а започват да растат, щом се разклати… да речем, духът. Само изключителното здраве на Твардовски независимо от всички грешки на кремълските конски доктори му дава още много месеци живот, макар и на легло.

Има много начини да се убие един поет. Твардовски го убиха с това, че му отнеха „Новый мир“.

Февруари 1971

Жуковка