Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (28) (Очерци от литературния живот)

[22]
До Шведската академия, за г-н Карл Рагнар Гиров
До Нобеловия фонд, за г-н Нилс К. Столе

Москва, 22 октомври 1971 г.

 

Многоуважаеми господа!

Получих Вашето „Съобщение за пресата“ от 7.10.71, благодаря.

Наистина миналата година посланикът г-н Яринг измежду другите варианти предлагаше да ми връчи нобеловския диплом и медал в шведското посолство в Москва. Тъй като още преди разговора ни с него бях разбрал, че не ще мога да замина за Стокхолм, исках да приема тъкмо този предложен ми вариант, предполагайки, че връчването ще се извърши открито, в присъствието на известен брой събрали се, и аз ще мога да изнеса пред тях нобеловската си лекция. Но посланик Яринг категорично ми възрази, че връчването може да бъде само конфиденциално, „както сега, в кабинета ми“.

Да приема такова предложение ми изглеждаше унизително за самата Нобелова награда; сякаш тя е нещо порочно, сякаш трябва да бъде скривана от хората. Доколкото разбирам, връчването на Нобеловата награда се прави публично тъкмо защото тази церемония съдържа публичен смисъл.

Когато Ви писах на 27.11.70, че съм готов да приема нобеловските знаци и в Москва, подразбирах тъкмо такова естествено тълкуване.

Оттогава нито положението ми, нито становището ми не са се променили. И през тази година, както и през миналата, аз съм готов да приема нобеловските знаци в Москва, но, разбира се, не конфиденциално. Ако ли пък, както и миналата година, такова връчване бъде сметнато за нежелателно или неудобно, отново ще Ви замоля да оставите нобеловските знаци за по-нататъшно пазене в Нобеловия фонд, още повече че това не противоречи на Вашия правилник, както разбрах от изпратеното от Вас комюнике.

В този случай заедно с Вас ще пазя търпеливата надежда, че след време обстоятелствата най-сетне ще станат благоприятни за участието ми в традиционната нобеловска церемония в Стокхолм.

Лично на Вас двамата поднасям дълбоките си извинения, че неволно станах причина за излишни тревоги и главоболия, каквито не сте изпитвали с повечето ми предшественици.

С най-топли пожелания

А. Солженицин

От К. Р. Гиров до А. Солженицин, 22.11.71

                                                Стокхолм, 22 ноември 1971

Драги господин Солженицин,

Нилс Столе и аз сега се срещнахме с Гунар Яринг. Разговорът ни не доведе до нищо ново, но надали и сме очаквали положителни резултати. Налага се да констатираме, че в посолството няма подходящо помещение за публична лекция и че Академията в момента е лишена от възможността да уреди такова помещение другаде в Москва. Ще ни се наложи да се въоръжим с търпение, както пишете Вие, с надеждата, че по-късно обстоятелствата ще ни позволят да осъществим желанията, от които сега ни се налага да се откажем. Почетните знаци все още остават тук. Но аз, естествено, винаги съм готов да пристигна в Москва, за да Ви връча в достойна форма нобеловския диплом и медал в посолството или на друго, удобно за Вас място, според възможностите. В този случай може би ще мога да взема препис от Вашата лекция, за да може тя да бъде публикувана в Les Prix Nobel в очакване на случай, когато бихте могли да я изнесете лично. Това е само предложение, което исках да спомена.

С най-искрени пожелания Ваш

К. Р. Гиров

[23]

До господин Карл Рагнар Гиров

Кралската шведска академия

Стокхолм

                                                Москва, 4 декември 1971

Драги господин Гиров!

Четирите Ви последни писма (от 7 и 14 октомври, от 9 и 22 ноември) все повече проясняват възможно ли е да ми връчите нобеловските знаци в Москва в достойна, както пишете, обстановка.

Най-напред ще кажа: макар че спънките май се засилват, а бодростта ми отслабва, високо и дори сърдечно ценя изказаното от Вас непреклонно намерение да пристигнете в Москва лично, по всяко време и при всякакви обстоятелства, за да се състои това връчване. Искрено съм Ви благодарен за това решение и, откровено казано, смятам, че то преминава като лъч през тази препятствена ситуация.

И тъй, след всички запитвания, вестникарски статии, комюникета за пресата, отговори на шведското МВнР и дори лични разяснения на Вашия министър-председател ни връщат към онова, което без никакви усилия великодушно ми предлагаше г-н Яринг още преди една година: тайно безгласно връчване на нобеловските знаци в заключения му кабинет.

Според поговорката: напънала се планината, та родила мишка…

А цялата досадност се оказва в това, че шведското посолство в Москва просто няма помещение за всякаква друга процедура. (И поради това бедствие може би дори никога не се уреждат приеми?)

Минава ми през ум: а няма ли тук семантично недоразумение? Не разбира ли господин посланик Яринг и стоящата над него администрация под „публичност“, „гласност“ на процедурата — непременно нейна „масовост“? — щом няма да бъде на четири очи, тогава задължително пред хиляда души? За това наистина няма помещение. Но в кабинета на самия господин Яринг — толкова ли не могат да се наредят столове за 30 души? И ако тези гости бъдат поканени от Вас и от мен — това според мен ще е напълно достойна публична обстановка за изнасяне на нобеловската лекция. Това е най-простото решение.

Уви, страхувам се, че не повърхностната семантика разделя нас и притежателите на помещения, а неочакваната разлика в разбирането на това, къде преминават границите на културата. По културните работи шведското посолство има в състава си аташе и следователно се занимава с всевъзможни културни въпроси, актове, събития, но дали то разглежда връчването на Нобеловата награда (за съжаление тоя път на мен) като явление от културния живот, свързващо нашите народи? Ако ли не, а по-скоро дори като осъдителна сянка, заплашваща да помрачи посолската дейност, — тогава и при наличието на най-просторно помещение, господин Гиров, за съвместната ни процедура няма да се намери място.

Но тук с утеха си спомням Вашите думи, че Шведската академия и Нобеловият фонд в дейността и решенията си са независими и неприкосновени и на въпросния факт би могла да нанесе дори ущърб една официална церемония, организирана „уж“ от шведската държава.

Тъй като много добре разбирам и споделям това Ваше чувство, а, от друга страна, не ми е известна в Москва такава културна или кооперативна организация, която би се съгласила да ни предостави помещение за желаната цел, осмелявам се да Ви предложа друг вариант: да извършим цялата церемония в Москва, в частен апартамент, а именно — на адреса, на който ми изпращате писмата си. Тоя апартамент наистина в никой случай не е по-просторен от шведското посолство, но 40–50 души ще се поберат, според съветските представи, напълно свободно. Церемонията може донякъде да загуби откъм официалността, но за сметка на това да спечели откъм домашната топлота. Но пък представете си, господин Гиров, какъв душевен товар ще свалим и от господин шведския посланик, и дори от шведското Министерство на външните работи!

Не съм запознат с нобеловските анали, но предполагам, че и в миналото може да е имало случай, когато Нобелов лауреат е бил прикован към определено място — да речем, от болест — и представител на фонда или на академията е отивал да му връчи наградата в неговия дом.

А ако излезе, че всичките ни варианти са блокирани? Няма как, тогава ще се подчиним на съдбата: нека нобеловските ми знаци продължават и занапред да се пазят в Нобеловия фонд, това в никой случай не ги обезценява. И някой ден, дори след смъртта ми, Вашите приемници с разбиране ще връчат тези знаци на сина ми.

Но след като вече престоя цяла година, нобеловската лекция по литература за 1970 година остарява. С нея какво да правим?…

В това писмо, господин Гиров, допуснах донякъде шеговит тон — само защото така по-лесно се превъзмогват неприятните затруднения. Но вие ще усетите, че този тон никъде не е адресиран лично към Вас. Решението Ви е благородно, намира се на ръба на Вашите възможности и аз отново топло Ви благодаря за него.

Предайте най-добрите ми пожелания на господин Нилс Столе, който, както разбрах, напълно споделя Вашите възгледи и преценки.

Все пак вярвайки, че не сме орисани да не се срещнем никога до края на живота си,

здраво Ви стискам ръката.

Искрено Ваш

А. Солженицин

[24]
ИНТЕРВЮ
Пред вестниците „Ню Йрок таймс“ и „Уошингтън пост“

                                Москва, 30 март 1972 г.

 

(Върху какво работи сега.)

„Октомври Шестнайсета“, това е вторият Възел на същата книга.

 

(Скоро ли ще го завърши.)

Не. В хода на работата стана ясно, че този Възел е по-сложен, отколкото съм предполагал. Налага се да обхвана историята на обществените и духовните течения от края на XIX век, защото те са поставили своя отпечатък върху персонажите. Без предшестващите събития не могат да бъдат разбрани и хората.

 

(Не се ли опасява, че вглъбявайки се в детайлната история на Русия, ще се отдалечи от общочовешките и извънвременни теми.)

Мисля, че става обратното: така се изясняват много общи и дори извънвременни теми.

 

(Много ли материали се налага да проучва.)

Извънредно много. А и тази работа, от една страна, не е твърде привична за мен, защото доскоро се занимавах само със съвременността и пишех само въз основа на живия си опит. А, от друга страна, съществуват толкова много външни враждебни обстоятелства, че когато бях неизвестен за никого студент в провинциалния Ростов през 1937–38 година, ми беше много по-лесно да събирам материали за Самсоновата катастрофа (още без да зная, че и на мен било писано да мина по същите места, но че няма да бъдем обкръжени, а ще обкръжаваме). И макар че къщурката, в която живеехме с мама, бе унищожена от бомба през 1942-ра и изгоряха цялата ни покъщнина, книгите, материалите — тези две тетрадчици по чудо бяха оцелели и когато се върнах от заточение, ми ги предадоха. Сега ги използвах.

Да, тогава не ми се пречеше нарочно. А сега… Вие, хората от Запада, не сте в състояние да си представите моето положение. Живея в родината си, пиша роман за Русия, но да събирам материали за него ми е по-трудно, отколкото ако пишех за Полинезия. За поредния Възел ми се налага да посетя някои исторически помещения, но в тях са настанени учреждения и властите не ме пускат да влизам. Забранен ми е достъпът до централните и областните архиви. Необходимо ми е да обикалям местата на събитията, да разпитвам старци — последните умиращи свидетели, но за това са нужни одобрението и помощта на местните власти, които не мога да получа. А без тях — всички ще замълчат, от мнителност никой няма да разказва, пък и самия мене без съответен документ ще ме спират на всяка крачка. Това вече съм го изпитал.

 

(Могат ли да вършат това други хора — помощници, секретар.)

Не могат. Първо, тъй като не съм член на Съюза на писателите, аз нямам право на секретар или помощник. Второ, секретар, който представлява моите интереси, ще бъде също тъй притесняван и ограничаван, както и аз. А трето, просто не бих имал възможност да плащам на секретар. Защото след хонорарите за „Иван Денисович“ не съм имал съществени приходи, само парите, които ми остави покойният К. И. Чуковски, а сега и те са на привършване. С първите живях шест години, с вторите — три. Успях да го направя, защото ограничих разходите си до предишното ниво, когато бях преподавател. За самия себе си никога не харча повече, отколкото щях да плащам на секретар.

 

(Не може ли да взема пари от Запад.)

Съставил съм завещание и когато се създаде възможност то да се изпълнява, адвокатът ми ще насочи всички хонорари за обществено ползване в моята родина. (Чистосърдечната „Литературная газета“, която никога не лъже, публикува това така: „той е дал подробни указания как да се разпоредят с хонорарите“, а че става дума за обществено ползване в родината ми — невинното съкращение е уцелило точно този момент.) За себе си лично ще използвам само Нобеловата награда. Но тук направиха получаването на тези пари унизително, трудно и неопределено. От Министерството на външната търговия ми съобщиха, че за всяка пристигаща сума ще е нужно специално решение на колегията: дали изобщо да ми я изплащат, в какъв вид, колко процента.

 

(И все пак как успява да събира материали.)

Тук отново играе роля една особеност на нашия живот, която западният човек вероятно трудно би разбрал. Доколкото аз си представям, може и да не съм прав, на Запад е нормално всеки труд да се заплаща и почти не е прието да се върши работа безплатно. А у нас например на какво се крепи прословутият самиздат, ако не на безплатността? Хората влагат своя труд, свободното си време, по цели нощи вършат работа, за която могат да получат само репресии.

Така е и с мен. Работата ми, темата, която разработвам, е широко известна в обществото, дори извън Москва, и доброволци, често непознати за мен, ми изпращат, предават — естествено, не по пощата, защото не бих ги получил, — различни книги, дори изключително редки, свои спомени и т. н. Понякога те са точно каквото ми трябва, понякога са ненужни, но това винаги ме трогва и укрепва у мен живото усещане, че работя за Русия, а Русия ми помага. Има и други начини. Често сам моля сведущи хора, специалисти, за консултации, понякога много сложни, за подбор на материали, което изисква време и труд, и не само никой никога не е искал възнаграждение, но и всички се надпреварват да ми предлагат помощта си.

А това може да бъде и много опасно. Около мен и семейството ми е създадена един вид забранена, заразена зона. И в момента в Рязан има хора, уволнени от работа, задето са посещавали дома ми преди няколко години. Директорът на един московски институт, член-кореспондентът Т. Тимофеев, щом научи, че една от работещите при него математички е моя съпруга, така се подплаши, че с неприлична припряност я принуди да напусне, макар че това стана веднага след като тя роди и в разрез с всякакви закони. Семейството ми извърши напълно законна жилищна размяна, докато не се разбра, че става дума за моето семейство. Щом се разбра — няколко чиновници от Моссъвет бяха наказани: как са допуснали Солженицин, макар и не лично, а чрез сина си, още бебе, да бъде регистриран в центъра на Москва?

Така че моят консултант се среща с мен, разговаряме час-два — и веднага започват да го следят плътно, като че е държавен престъпник, разследват личността му. А понякога и продължават следенето: с кого се среща вече този човек.

Впрочем не винаги е така. Държавна сигурност си има свой график, свои дълбоки съображения. Случва се да няма външно наблюдение или пък то да е най-обикновено. А друг път са на цели тумби, например преди пристигането на Хайнрих Бьол. Пред всяка врата слагат по една кола, във всяка седят по трима души, пък нали и смяната им не е една, и колите следват посетителите ми, просто са по петите на пешеходците. Ако си спомним, че денонощно се подслушват телефонните разговори и разговорите в стаите, че се анализират магнетофонните ленти, цялата кореспонденция, а в някакви просторни помещения се събират и съпоставят всички получени данни, пък и чиновете на тези хора не са ниски — можем само да се чудим колко безделници в разцвета на живота и силите си, които биха могли да се занимават с производителен труд в полза на отечеството, са заети с мен и моите познати, измислят си врагове. Други пък се ровят в биографията ми, трети изпращат агенти в чужбина, за да внесат хаос в издаването на моите книги. Има и такива, които съставят и регулират общия план за удушаването на книгите ми. Този план още не е донесъл успех, затова на няколко пъти е променян в движение. Но неговото развитие през последните години може да се проследи по стадии.

Решили са да ме удушат още от 1965 година, когато арестуваха архива ми и изпаднаха в ужас от моите произведения от лагерните години — сякаш те можеха да не носят белега на навеки обречените хора! Ако беше през сталинските години, нищо по-просто: изчезваш и толкоз, и никой няма и да пита. Но след XX и XXII конгрес е по-сложно.

Първо решиха да се мълчи за мен. Никъде няма да се появи дори редче, никой няма да ме споменава дори с хули и след няколко години хората ще ме забравят. И тогава ще ме премахнат. Но вече бяхме в епохата на самиздат и моите книги плъзваха из страната, после напускаха границите й. Не стана работата с премълчаването.

Именно тогава започнаха (и до ден днешен не са спрели) клеветите от закритите трибуни по мой адрес.

Един човек от Запада почти не може да си представи и това. Из цялата страна съществува добре организирана мрежа за партийна и обществена просвета, както и лекционна мрежа. Няма учреждение или воинска част, районен център или совхоз, където по определено разписание да не гостуват лектори и пропагандисти, и всички те, по всички места, по едно и също време да не говорят едно и също — полученото с инструкция от един център. Има и някои варианти — столични, областни, армейски, академични. Поради обстоятелството, че на сбирките се допускат само служителите от съответното ведомство или живеещите в определен район, тези лекции са закрити, фактически или буквално. Понякога се и командва в този смисъл, дори на научните работници: приберете си бележниците и писалките. В тази мрежа може да се заложи всякаква информация, всякакъв лозунг. От 1966 година се издаде команда да се говори за мен: първо, че съм изтърпявал наказанието си по Сталиново време заслужено, че съм реабилитиран неправилно, че произведенията ми са престъпни. При това самите лектори дори не бяха виждали тези произведения, защото властите се страхуваха да ги дадат и на тях, но им се нареждаше да говорят така.

Системата, замисълът е само техните сътрудници да четат тези произведения. Погледнато отвън, цари тишина и благодат, никакви репресии, а из страната се разлива клевета, и то неотразима: нали не можеш да тръгнеш по всички градове да опровергаваш, няма да те пуснат в закритите аудитории, тези лектори са хиляди, все неуловими, а клеветата пуска корени в умовете на хората.

 

(Как научава за тези неща.)

Ами епохата е нова, епохата е друга. И от провинцията, и от Москва до мен стигат много сведения. Времето е такова, че на всичките тези лекции, дори на най-закритите, навсякъде присъстват мои доброжелатели и после по различни пътища ми предават: на еди-коя си дата в еди-коя си аудитория лекторът еди-кой си говори за вас еди-какви си лъжи и гадости. Най-яркото от тях си записвам, може да ми послужи един ден да му го представя на някой от тези лектори.

 

(Защо слушателите не възразяват веднага, щом виждат измамата.)

О, у нас това е невъзможно и днес. Никой не смее да стане и да възрази на партийния пропагандист, нали утре ще се прости с работата си, че и със свободата. Имало е и случаи да ме използват като лакмус, за да проверят лоялността на някого при подбор за аспирантура или примамлива длъжност: „Чели ли сте Солженицин? Какво ви е отношението към него?“ — и от отговора зависи съдбата на претендента.

На тези лекции се говорят и много глупости. По едно време предъвкваха семейната ми история, без изобщо да познават важното в нея, на най-ниско махленско ниво. Представете си каква е трудовата заетост у нас и за какво се плащат заплати, щом не женоря от някой пазар, а щатни пропагандисти от мрежата на просветата обсъждат от трибуните нечия женитба, раждане и кръщене на син. По едно време взеха да се захласват по бащиното ми име „Исаевич“. Подхвърляха, уж небрежно: „Между другото, истинското му фамилно име е Солженицер или Солженицкер, но това, разбира се, няма значение в нашата страна.“

А вече насериозно се разработваше мотивът, на който слушателите с лекота дават ухо: изменник на родината.

У нас изобщо при гоненията никога не се използват аргументи, а най-примитивни етикети, най-груби прякори, най-прости — за да се предизвика, както се казва, „яростта на масите“. През 20-те години се използваше „контрареволюционер“, през 30-те — „враг на народа“, от 40-те — „изменник на родината“. Ах, как са прелиствали военните ми документи, как са търсили не съм ли бил поне ден-два в плен като Иван Денисович — това щеше да е златна находка! Но впрочем от закрити трибуни пред доверчивата публика могат да се дърдорят какви ли не лъжи. И се започна — с години, с години, из всички близки и далечни аудитории, из цялата страна: Солженицин доброволно се е предал в плен на германците! Не, предал е цяла батарея! После е служил като полицай при окупаторите! Не, бил е власовец! Не, направо е работил в Гестапо!… Погледнато отвън — тихо, никакви гонения, а под коричката се разраства туморът на клеветата. Веднъж „Новый мир“ провеждал читателска конференция в Новосибирск — изпратили на Твардовски бележка: „Как можахте да допуснете сътрудник на Гестапо да публикува произведенията си във Вашето списание?“ По този начин общественото мнение в цялата страна беше напълно подготвено за всякакъв вид разправа над мен. И все пак епохата е друга и да те смажат без гласност… Наложи се публично да призная, че съм бил боен офицер, че бойната ми служба е безупречна. Мъглата повися, повися без дъжд и взе да се разпръсва.

Тогава започна новата кампания от обвинения, че аз самият съм предал „Ракова болница“ на Запад. От закритите трибуни сипеха какви ли не лъжи: как на границата (неизвестно къде) бил задържан познат на мой познат (имена — никакви), та неговият куфар имал двойно дъно, а там били моите произведения (заглавия — никакви). И тази глупотевина сериозно биваше внушавана на цялата провинция, и хората се ужасяваха какъв злодей съм бил, пак същият изменник на родината. — После при изключването ми от Съюза на писателите открито ми намекваха да се махам от страната — подтикваха ме наистина да „изменя на родината си“. После — по повод на Нобеловата награда. От всички трибуни гръмна: „Нобеловата награда е трийсетте сребърника на този Юда за предателството му спрямо родината.“ И сега го повтарят, без да се притесняват, че така може да хвърлят сянка например върху Пабло Неруда. Без да му мислят много, оскърбяват всички Нобелови лауреати и самия институт по Нобеловите награди.

 

(Но нали сам е предал в чужбина „Август Четиринайсета“ — и това действие не му се инкриминира.)

Засега им стига умът да не ми го инкриминират. Но честната „Литературная газета“ и тук прави съкращение, невинно като всичките й „съкращения“: Солженицин веднага предаде ръкописа на романа си в чужбина — о, не, не лъжат! изтървали са някаква си дреболия: направих го, след като предложих на седем съветски издателства — „Художественная литература“, „Советский писатель“, „Молодая гвардия“, и на различни списания — дали не биха искали поне да прочетат, поне да прелистят романа ми, — и нито едно не прояви желание дори да го погледне. Сякаш се бяха наговорили. Нито едно не отговори на писмото ми, нито едно не поиска ръкописа.

Но появяването на „Август“ даде идея на моите преследвачи да тръгнат по друг път. Работата е там, че в този роман подробно разказах за потеклото си по майчина и бащина линия. Макар — че много живи и днес познати и приятели познаваха моите близки, колкото и да е смешно, всезнаещата Държавна сигурност научи всичко едва от този роман. И тогава се втурнаха „по следата“ с цел да ме компрометират — според съветските разбирания за това. При това усилията им се раздвоиха. Първо отново се съживи расовата линия. По-точно, еврейската. Специален майор на име Благовидов се втурна да проверява личните дела на всички Исаакиевци в архивите на Московския университет от 1914 г. с надеждата да докаже, че съм евреин. Това би им дало съблазнителната възможност да „обяснят“ литературната ми позиция. Защото с появяването на исторически роман задачата на моите гонители се усложнява: не е достатъчно да се охули самият автор, трябва да се подрони и доверието в неговите възгледи за руската история — вече изразените и евентуалните бъдещи.

Уви, расовите изследвания се провалиха: оказа се, че съм руснак. Тогава смениха расовата линия с класова, като за целта посетиха една моя стара леля, скалъпиха статия от нейните разкази и булевардният „Щерн“ я отпечата.

Главният редактор на „Щерн“ сега продължава да твърди, че именно неговият кореспондент е бил при леля ми. Допускам, че е бил и той, заедно със съветските. Но нека отбележим, че град Георгиевск, за разлика от съседния Пятигорск, е строго закрит за чужденци през всичките 55 години съветска власт. Отишли са трима, свободно говорещи руски, и са посещавали леля ми пет пъти, не са бързали. Много се възхищавали от собствената й биография, поискали й записките за няколко часа, да ги прочетат — и повече не се върнали, откраднали ги. Тъй като е почти сляпа, тя не ги е видяла как изглеждат, но ако се съди по маниерите, по психологическата характеристика, която им даде — нещо като Дикенсовия Йов Тротър — гостите са били от компанията на Виктор Луи, не е изключено да е бил и самият той. Връзката на „Щерн“ с Виктор Луи отдавна е добре известна. Например, когато Луи бе дошъл при мен да се оправдава, че не той, а друг е продал „Ракова болница“ на Запад, — подробностите от нашия разговор и неговите откраднати снимки (направени с телеобектив от храстите) излязоха именно в „Щерн“, вече подписани от друг. Дори с моя нищожен опит забелязах, че „Щерн“ е дарен с много изгодни права в нашата страна, достъпни са му телефони и адреси, които могат да се получат само от хората, които подслушват телефонните ми разговори и перлюстрират писмата ми. Още щом излезе статията в „Щерн“, секретарят на Съюза на писателите Верченко казал на партийно събрание: „Именно на този източник имаме всички основания да вярваме.“ Публикацията в „Щерн“, пиратските издания на Флегон подронват системата на международна защита на моите книги.

 

(Съдбата на ръкописа на „Август“. Издателство „Ланген-Мюлер“ твърди, че е получило ръкописа още през пролетта на 1971 г. от самиздат.)

Как е възможно да го е получило, след като преди юни съм извадил от чекмеджето си единствено онзи екземпляр, който отиде в ИМКА-прес? Ами нека каже от кого го е получил. Това може да бъде или човек от най-близкото ми обкръжение, или крадец от онези, които влизат в дома на стопанина в негово отсъствие със солидно удостоверение. Издателството иска неблагородно да се укрие зад нашия благороден самиздат. Тук неправомерно се залага на логиката: щом предишните ми произведения са се появявали най-напред в самиздат, значи и този път е така. Да, обаче не е! Аз раздавах предишните си произведения за четене безпрепятствено. Но тази книга исках непременно да отпечатам официално. Чак когато книгата излезе — едва тогава започнах да давам и машинописен екземпляр на желаещите.

Та така по стила на статията в „Щерн“, по нещо пакостливо подсказано могат да се отгатнат познати съчинители, особено там, където хората се решават да съдят за природата на литературното творчество. Научаваме, че Солженицин е използвал следния хитър литературен похват: пренесъл е действието във времето преди революцията — за целта се е задълбочил в хората от друга епоха, прочел е много военни и исторически трудове, напрегнал се е да изобрази не войната, в която е участвал лично, а друга, различна — и всичко това с единствената цел на 740-а страница да изтърси една фраза, която „Щерн“ подсказва да бъде разбрана в преносен смисъл, та да може да тикнат Солженицин в затвора. Точно както навремето вождовете от Съюза на писателите ме упрекваха, че подробно съм изучавал онкологията, влязъл съм в раковата клиника и нарочно съм се разболял от рак — за да пробутам някакъв символ. Страхливи пакостници се навират да дават оценки за природата на художествената литература. Умът им не може да побере факта, че един човек отдавна не се нуждае от криеница и казва за съвременността открито всичко, което мисли.

 

(Доколко са достоверни сведенията в статията на „Щерн“.)

Нека си говорим направо — за статията в „Литгазета“. Достоверни са в частта си, която вече съвпада с моя отпечатан роман. Останалото е лъжа. Само са прекалили с усърдието. Например твърдят, че двамата ми дядовци са били помешчици в Северен Кавказ. На „Литературная газета“ все пак й е неудобно до такава степен да не познава родната история. Освен няколкото известни на всички казашки генерали никакви помешчици, тоест дворяни земевладелци, потомци на древната привилегирована класа, получила земя за военната си служба, в Северен Кавказ изобщо никога не е имало. Всички земи са принадлежали на Терската и Кубанската гранична казашка войска. Голяма част от тези земи са били пустеещи чак до XX век, не е достигала работна ръка. Заселниците земеделци са можели да получават като собственост само малки парчета земя, но казашката войска е давала под аренда колкото щеш, на баснословно ниска цена.

Дядовците ми не са били казаци, и двамата са били селяни. Съвсем случайно селският род Солженицини фигурира дори в документи от 1698 година, когато моят далечен прадядо Филип пострадал от гнева на Петър Първи (вестник „Воронежская коммуна“ от 9 март 1969 г., статията за град Бобров). А един мой прапрадядо бил заточен за бунтарство от Воронежка губерния по земите на Кавказката войска. Тук, очевидно като бунтар, не го приели за казак, а го оставили да живее на пустеещата земя. Солженицини били обикновени ставрополски селяни: в Ставрополието преди революцията няколко чифта волове и коне, десетина крави и около двеста овце далеч не се смятали за богатство. Семейството било голямо и работело всичко със собствените си ръце. И в селцето имаше проста кирпичена къщурка, помня я. Но заради „класовата“ линия, за да се оправдае Прогресивната теория, трябва да се излъже за някоя банка, да се допишат нули към имуществото, да се измислят 50 ратаи, да се извика братовчедката колхозничка на разпит в управата, а за вилата на семейство Шчербак край Кисловодск, където съм се родил, да се пише, че е „селската къща“ на Солженицини. Всеки глупак може да види, че това не е къща от чифлик. (После се разбра, че тази измама е включена само в съветската част от тиража; в тиража, изпратен на Запад, където статията може да се свери с „Щерн“, на същото място под същата снимка е отпечатан текстът: „Къщата в Кисловодск, принадлежала на Ирина Шчербак. Сега тя е една от сградите на санаториум.“ Та такива помешчици сме ние. Гадовете раздухаха цялата тази лъжа още за да може на баща ми, народник и толстоист, да се припише страхливо самоубийство „от страх пред червените“ — още недочакал желания си първороден син и почти без да е поживял с любимата си съпруга! Съждение на влечуги.

 

(За майка му.)

Тя ме отгледа в невероятно тежки условия. Овдовяла още преди да се родя, не се омъжи повторно — най-вече от опасения да не би побащимът да се окаже прекалено строг. Живяхме в Ростов 19 години преди войната — 15 от тях не можахме да получим стая от държавата, непрекъснато живеехме по някакви прогнили къщурки, като плащахме високи наеми на частници; а дори когато получихме стая, тя представляваше част от преустроена конюшня. Вечен студ, течение, топлехме се на въглища, които се намираха трудно, носехме водата отдалече; какво е да имаш водопровод вкъщи научих едва неотдавна. Мама знаеше добре френски и английски, научи и стенография и машинопис, но в учреждения, където се плащаше добре, никога не я вземаха на работа заради социалния й произход; дори от безобидни, като Мелстрой (Обединение за строителство на мелници. — Бел. пр.), я уволняваха при чистки, което означава — с ограничени права за в бъдеще. Това я принуждаваше да търси допълнителна вечерна работа, а домакинската да върши чак през нощта, вечно да не си доспива. Поради условията на живота ни тя често настиваше, разболя се от туберкулоза, почина на 49 години. Тогава аз бях на фронта, а гроба й можах да видя едва 12 години по-късно, след лагера и заточението.

 

(За леля му Ирина.)

На два-три пъти мама ме е пращала при нея през летните ваканции. Останалото е плод на нейното въображение, вече помътено. Никога не съм живял с нея.

 

(Какво помни за баща си.)

Само от снимките и разказите на мама и на хората, които са го познавали. От университета доброволно е отишъл на фронта, служил е в Гренадирската артилерийска бригада. Когато е горяла огневата позиция, сам е влачил сандъците със снаряди. Има три офицерски ордена от Първата световна война, които по време на моето детство се смятаха за опасно престъпление, та ние с мама, спомням си, ги заравяхме в земята в страха си от обиск. Когато целият фронт вече почти се бил разбягал, батареята, в която служел баща ми, стояла на предната линия чак до Бресткия мир. Дори се венчали с мама на фронта, при бригадния свещеник. Татко се върнал през пролетта на 1918-а и скоро загинал при нещастен случай поради лошата медицинска помощ. Гробът му в Георгиевск е изравнен с трактор, там сега е стадион.

 

(За другия му дядо.)

А дядо ми по майчина линия дошъл от Таврия като младо момче — да пасе овце, като ратай. Започнал от нищо, после вземал земя под аренда и на стари години наистина бил доста забогатял. Бил рядко енергичен и трудолюбив човек. На своите петдесет години давал на страната повече зърно и вълна, отколкото много от днешните совхози, и работел не по-малко от директор на такъв совхоз. А с работниците се държал така, че след революцията те го хранили доброволно 12 години, чак до смъртта му. Я някой директор на совхоз, след като го свалят, да опита да помоли работниците си за същото.

 

(Дали сега произходът се смята за лична вина.)

Наистина, не вилнеят както през 20-те — 30-те години, но тази „преценка според социалния произход“ е много силно внедрена в съзнанието и е твърде жива в нашата страна, във всеки един момент кладата като нищо може отново да се раздуха. Пък и съвсем наскоро враговете на Твардовски публично го обвиняваха за така наречения му „кулашки“ произход. Та и с мен същото: след като „измяната на родината“ не можа да се скалъпи чрез плен, може пък да стане на „класова основа“? Тъй че последните статии в „Литгазета“ при цялата си неграмотност и глупост далеч не са обикновено чесане на езиците.

Между другото забелязвате ли, че „Литгазета“, която и без това никога не е спорила с моите произведения и възгледи по същество, която никога не се е осмелявала да публикува нито един истински критически разбор за мен, па бил той и най-враждебен, защото по този начин би открехнала част от непоносимата истина, — в приказките си за мен сякаш вече напълно е загубила гласа си, сякаш се е лишила от собствените си критици и автори. В нападките си тя вечно се крие зад препечатки, зад някое булевардно списание, зад чуждестранни журналисти, че дори и зад естрадни певци и жонгльори. Не мога да разбера тази плашливост. Може би защото „от детинство закърмените с оцет“, както казват във Финландия, все пак стават и образцови соцреалисти и дори се докопват до ръководството на Съюза на писателите и на въпросната „Литгазета“?

Та така, по поръчка на „Литгазета“ финландският журналист Ларни се е наел да напише и публикува не в своята Финландия, а и в трета страна статия — и направо се е наел да опъне със зъби стоманена пружина. Смъртоносен номер. Нали знаете как се прави в цирка: излиза един смахнат клоун, всички му се смеят, той се вре някъде при майсторите, под купола, на теленото въже, не щеш ли, увисва на зъбите си — и целият цирк се вцепенява и вижда, че той изобщо не е клоун, а се е решил на смъртоносен номер. Ларни намеква за някакви намеци, доколкото мога да разбера: как в моя роман социалдемократът пораженец Ленартович през 1914-та изказал мнение, че няма да е зле Русия да претърпи поражение и тогава ще се преустрои социално. Именно това са желаели и така са разсъждавали всички с-д пораженци за разлика от така наречените „социалпатриоти“, тоест с-д-отбранители, и Ларни, нали е комунист, вероятно знае този факт — и въпреки това безразсъдно опъва стоманената пружина със зъби, без да разбира колко лесно може да се издъни, върху кого всъщност се прехвърля това обвинение за измяна към родината. Той опъва пружината от онази точка, от която самият автор, тоест аз (който далеч не съм социалдемократ!), „не би имал нищо против да види германците победители“ — и то вече май не през 1914-та, а през 1941-ва (защо да не размести „1“ и „4“, нали ръцете му са свободни?).

Точно пък от пораженчество в моя роман няма и следа. А те въпреки това опъват пружината. На всяка цена им е нужен вестникарски плацдарм, след който да отпечатат „гневни писма от трудещи се“, както вече неведнъж е ставало. Безсъвестно мошеничество на преса, която не е свикнала с поправки и опровержения. Ах, колко им трябва един плен, колко е нужно на литературната им критика едно документче от Гестапо… След като така се дънят пред очите на цял цирк, какво толкова го усукват от безконтролните закрити трибуни!

Разбира се, това не е последната лъжа, вероятно им предстоят по-големи от предишните, човек не може да излезе наглава с всичките им лъжи, нека си ги съчиняват. Пък може и някой друг да отговори вместо мен. Интервютата не са работа за писател. Девет години се въздържах от интервюта и не съжалявам.

Изобщо известността е солидна пречка, изяжда напразно много време. Пак добре, че не ме влачат по заседания като другите — нали, слава Богу, ме изключиха от СП. Хубаво си работех, когато никой не ме познаваше, никой не се упражняваше в съчиняване на басни по мой адрес, никой не събираше клозетни клюки като тези на Бург и Файфер.

 

(В какво се състои планът им.)

Планът им е да ме изтикат от живота или от страната, да ме катурнат в някоя канавка или да ме пратят в Сибир, или да има как да се „изпаря в чуждоземната мъгла“ — това си го пишат буквално. Каква самоувереност, че любимците на цензурата имат повече права над руската земя, отколкото другите, също родени на нея. Изобщо в целия този тормоз личат неразумието и недалновидността на онези, които го упражняват. Те не желаят да познават сложностите и богатствата на историята именно в нейното разнообразие. Дай им само да заглушат всички гласове, които са неприятни за слуха им и ги лишават днес от спокойствие, а за бъдещето не мислят. Така неразумно те заглушиха „Новый мир“ и Твардовски — обедняха от това, ослепяха от това — и не искат да проумеят загубата си.

Между другото, преди около две седмици в „Ню Йорк таймс“ бе публикувано писмото на един съветски поет, Смеляков, в което той оспорва прощалното ми слово за Твардовски.

 

(Значи тук имате достъп до западната преса?)

Не, ние не я виждаме, но понякога през стърженето на заглушителите се чуват западните радиостанции. Ако научаваме нещо за събитията у нас, то е оттам.

Тази нова нападка срещу мен е поразителна по формата си: уж целият печат им е в ръцете, не можаха ли да ми отговорят някъде по-отблизо, та прибегнаха до „Ню Йорк таймс“? Ето какво значи да те е страх от истината: ако ми отговорят в съветския печат, ще се наложи поне мъничко да ме цитират, а това е невъзможно. А по съдържанието: странно е, че Смеляков спори сякаш без да ме е чел. Аз пиша, че задушиха „Новый мир“ и по този начин убиха Твардовски. Смеляков заобикаля: „Понякога Твардовски изживяваше тежки минути.“ Аз пиша, че Твардовски е разказал за фронта искрено, най-чисто от всички. Смеляков изкривява: значи „Твардовски се е отнасял отрицателно към съветската армия?“ Откъде накъде? Аз съм писал буквално: „чийто мек, увещаващ глас чуваха всички“, а Смеляков изопачава: „Солженицин приписва на Твардовски своите илюзии, че един ден съветската власт ще рухне и новото поколение ще изгради нова Русия.“ Прочетете прощалното ми слово — къде има там такова нещо?

Хем последният абзац там наистина е изпълнен със смисъл, ама какво да се прави, като не искат да го разчетат, като не умеят? Изучаването на съветската история, което днес вече ме е отвело в края на миналия век, ми показа колко скъпи са за страната мирните изходи, колко е важно властта, па била тя и крайно самодържавна и неограничена, доброжелателно да се вслушва в гласа на обществото, а обществото да влиза в реалното положение на властта; колко е важно не силата и насилието да водят страната, а правотата. Очевидно тъкмо това изучаване ми е помогнало да съзра в дейността на Твардовски именно примирителната, съгласителната линия. Уви, дори и най-мекият увещаващ глас е нетърпим за тях, заглушават и него. Колко отстъпчиво, колко доброжелателно се изказаха неотдавна у нас Сахаров, Григоренко — дори не ги изслушаха, изчезнете, млъкнете…

Именно такива дребнави и нищожни са сметчиците на онези, които ръководят кампанията срещу мен. На тях наистина и през ум не им минава, че писателят, който мисли различно от мнозинството в обществото си, е богатство за това общество, а не негов позор и порок.

 

(На 9 април е Нобеловата церемония. Къде ще се състои тя?)

Засега нито шведското посолство, нито нашето Министерство на културата са дали съгласието си да ни съдействат. Това е странно до комичност: защо са толкова сърдити на Нобеловата награда? Ще минат известен брой години и ще им се наложи да хвърлят абсолютно друга светлина върху същото това събитие, тогава ще се срамуват.

 

(За поканените.)

Не знам кого ще пожелае да покани г-н Карл Гиров. А от моя страна ще бъдат, без да споменавам близките си приятели, най-видните представители на художествената и научната интелигенция — някои писатели, главни режисьори на водещи театри, големи музиканти, артисти, някои академици. Засега няма да спомена имената им, защото не знам дали всички ще имат възможност и желание да дойдат, какви пречки ще срещнат. Във всеки случай аз каня хора, които познавам, чието творчество уважавам, пък — който дойде. Освен това бих искал да поканя на церемонията своя адвокат г-н Хееб, но като частно лице нямам официално право да каня хора от чужбина. Освен това каня министъра на културата на СССР и кореспондентите на „Сельская жизнь“ и „Труд“ — двата централни вестника, които засега още не са ме клеветили.

 

(Не може ли да се поставят препятствия пред церемонията.)

Теоретично не е изключено, на практика е много лесно да се направи, не се искат нито много сили, нито много ум. Но не вярвам да го сторят, това би било пълна дивотия.

 

(А ако откажат виза на г-н Гиров.)

Тогава церемонията няма да се състои и почетните ми знаци ще останат в Стокхолм още 10–20 години.

 

(Чу се слух, засега непотвърден, че срещу писателя Максимов е повдигнато обвинение в престъпление заради романа му „Седемте дни на сътворението“.)

Художествената литература е една от най-висшите дарби, един от най-фините и съвършени инструменти, дадени на човека. Да повдигат срещу нея обвинение в престъпление могат само хора, които са истинските престъпници, които вече са решили да се поставят извън човечеството и човешката природа.

[25]
ДЕКЛАРАЦИЯ
при отменянето на нобеловската церемония

                                                8 април 1972

 

Ние с г-н Гиров направихме всички възможни отстъпки: предполагаше се пътуването му да бъде частно, в частно жилище, за извършване на церемония почти по частен обред. Забраняването на церемонията дори в този вид представлява категорична и окончателна забрана да ми се връчи в каквато и да било форма Нобеловата награда на територията на моята страна. Затова закъснялата отстъпка на шведското МВнР вече е нереална.

Но тя е и оскърбителна: шведското МВнР упорито продължава да разглежда връчването на Нобеловата награда на мен не като явление от културния живот, а като политическо събитие и тъкмо поради това поставя условие, което отново би довело до „закрит“ вариант на връчването или до специален подбор на присъстващите, на които ще бъде забранено да изразяват по какъвто и да било начин отношението си към събитието, защото всичко това можело да бъде изтълкувано от някого си като „политическа демонстрация“.

Освен това, след като на г-н Гиров му бе отказана виза, бих сметнал за унижение и спрямо него, и спрямо мен приемането на нобеловските знаци от чиито и да било други ръце освен на постоянния секретар на Шведската академия.

Най-сетне, с нашите скромни сили вече бе извършена цялата не лека подготовка: бяха разпратени покани, не само из Москва, на двайсетината писатели, които смятам за цвета и творческата сила на днешната литература, и приблизително на още толкова артисти, музиканти и академици; мнозина от тях заради това насрочиха или отложиха свои пътувания или репетиции, или други поети задължения. Сега на всичките тези четирийсет гости е нанесена обида с отказа, разпратено им бе отменяне на поканата. И те, и аз сме достатъчно заети хора, за да се захващаме повторно с такава процедура.

Според разяснения ми правилник на Шведската академия нобеловските знаци могат да се пазят от нея неограничено дълго. Ако моят живот не стигне, ще завещая получаването им на сина си.

А. Солженицин

[26]
До КГБ на СССР, 2.7.73

                                                2 юли 1973

До Комитета за държавна сигурност на СССР

Изпращам ви копия от две долно-анонимни писма, с които впрочем разполагате поради естеството на службата си.

Нямам време да встъпвам в детективна игра с вас. Ако въпросният сюжет има продължение във вид на нови епизоди, ще прибягна към неговото публично разгласяване, а също и на досегашните настойчиви похвати на Вашето ведомство досежно частния ми живот.

Солженицин

[27]
До министъра на вътрешните работи на СССР Н. А. Шчолоков

                                                21 август 1973

 

Преди четири месеца подадох молба да бъда адресно регистриран при семейството ми. След толкова дълъг размисъл по един толкова безспорен въпрос сега ми съобщиха отказа — на милицията и Ваш лично.

Бих изразил недоумение от какви човешки или юридически съображения може да се ръководи човек, за да пречи на мъж да живее с жена си, на баща — с малките си синове, ако не знаех добре и от дългия си опит, че нито едните, нито другите просто не съществуват в държавното ни устройство.

Оскърбителният принудителен „паспортен режим“, при който местожителството си човек избира не сам, а това върши вместо него началството, при който правото да се преселиш от един град в друг, а особено от село в град, трябва да се заслужи като милост, — надали съществува дори в колониалните страни на днешния свят. Но за 42 години от него вече са пострадали и всеки ден страдат милиони мои съграждани. При днешната широка дискусия относно свободата за десетки хиляди да емигрират (Става дума за емигрирането на съветските евреи) колко поразително е безправието на милиони да избират местожителството и характера на дейността си в рамките на своята собствена страна! Това безправие допълнително бе засилено чрез закона от 1973 година (Министерският съвет, от 19 юни): дори временното заминаване на един селянин за сезонна работа е забранено без бележка от колхоза. Ползвам се от случая да Ви напомня обаче, че крепостното право в страната ни е отменено преди 112 години. И, казват, Октомврийската революция била помела последните му остатъци.

Следователно и аз конкретно, както и всеки гражданин на тази страна, — не съм роб, не съм крепостен, свободен съм да живея там, където сметна за необходимо, и никакви дори висши ръководители нямат владелческо право да ме откъснат от семейството ми.

 

Солженицин

[28]
ИЗ ИНТЕРВЮТО
за агенция Асошиейтед прес и вестник „Монд“

                                                Москва, 23 август 1973

 

Вярно ли е, че получавате писма със закани и искания от гангстери?

Не толкова с искания, колкото със закани — да се разправят с мен и със семейството ми, да. През това лято получавах такива писма по пощата. Като оставим настрана психологическите гафове, голям брой и технически гафове на авторите ме убедиха, че тези писма са изпращани от дейци на Държавна сигурност. Тук влизат и невероятно бързото получаване на тези „бандитски“ писма — за по-малко от едно денонощие, както вървят само писмата на най-важните правителствени учреждения (обикновената поща до мен из Москва се движи 3–5 денонощия, а що-годе важните, спешни и полезни за мен писма изобщо не са ми били донасяни). Толкова са бързали, че залепянето на плика е извършено след (!) удрянето на пощенското клемо. Тук има и терминологични грешки. Например в последното такова писмо от 30 юли:

Абе куче защо не дойде?! Сега сам си си виновен. Ще те оправим. Чакай!!!

Имитирайки жаргона на крадците, без достатъчно добре да го знаят, авторите употребяват израза „ще те оправим“, който означава съд и разправа на самите крадци със също такъв крадец, — само че за нещо виновен или изменил им, — и никога с „ливада“, тоест свободен човек от останалия презрян свят, — тези хора според крадците не заслужават да си хабиш думите, тях просто ги премахват.

За сътрудниците на ГБ подобен „бандитски“ маскарад не е чак дотам нов: известни са случаите с ненаказуеми „хулигани“, които пребиват на улиците неугодни различномислещи, издърпват от ръцете на кореспонденти чантите им, трошат стъклата на чуждестранни коли. След като кампанията със задочната клевета срещу мен се провали, напълно можеше да се очаква бандитски маскарад.

А ето една случка с Майкъл Скемел, редактор на „Индекс“, който след отпътуването си от СССР ми разказа следния епизод. На аерогара Шереметиево той бил подложен на тричасов обиск, у него били намерени записки за пътуването му. Да си водиш такива записки според общочовешките представи се смята за нещо естествено, според съветските представи — за престъпление. Оказвайки му натиск във връзка с тази находка, така наречените „митничари“ му предложили… да купи ръкопис за Солженицин, без да кажат предварително името на автора и без да показват ръкопис) — и по този начин да се ликвидира инцидентът. Скемел отказал.

Няма значение провокация срещу Скемел ли е това, или се готви поредната срещу мен, но сами преценете какъв е диапазонът на Държавна сигурност: от „гангстери“ и улични „хулигани“ — до „митничари“ и литературни посредници. И се пита: щом нашата Държавна сигурност защитава най-прогресивния в света строй, на който според Единствено правилния мироглед и бездруго му е осигурена световноисторическата победа, за какво са тая суета и такива долни методи?

През зимата на 1971–72 г. ме предупредиха, дори по няколко канала (в апарата на ГБ също има измъчени от съдбата си хора), че се готвят да ме убият чрез „автомобилна катастрофа“.

Но ето една особеност или, дори бих дръзнал да кажа, предимство на нашия държавен строй: нито косъм няма да падне от главата ми или на моите близки без знанието и одобрението на Държавна сигурност — дотам сме наблюдаеми, оплетени от следене, от надзъртане и подслушване. И ако например сегашните гангстери се окажеха истински, още след първото писмо те щяха да се озоват под пълен контрол на ГБ. Ако например избухне писмо, получено от мен по пощата, невъзможно ще е да се обясни по какъв начин то преди това не е избухнало в ръцете на цензорите. А тъй като отдавна не боледувам от сериозни болести, сега не карам и кола, а в съответствие с моите убеждения никога няма да сложа край на живота си, то ако бъда обявен за убит или скоропостижно починал — можете безпогрешно, сто на сто, да смятате, че съм убит с одобрението на Държавна сигурност или от самата нея.

Но трябва да кажа, че смъртта ми няма да зарадва онези, които искат чрез нея да прекратят литературната ми дейност. Веднага след смъртта или изчезването ми, или всякаква форма на лишаването ми от свобода необратимо ще влезе в сила моето литературно завещание (дори ако от мое име бъде получена лъжлива противоположна декларация, от типа на писмото на Трайчо Костов от килията за осъдени на смърт) — и ще започне главната от моите публикации, от които се въздържах през всичките тези години.

Щом офицерите от ГБ по всички провинциални градове дебнат и отнемат екземплярите на безобидната „Ракова болница“ (а притежателите им ги уволняват от работа, изгонват от висшите учебни заведения), какво ли ще правят те, когато из Русия потекат моите главни и посмъртни книги?

 

В предишното си интервю, преди година и половина, Вие говорихте за тормоза и преследванията както във Вашата литературна дейност, в събирането на материали, така и в обикновения живот. Има ли някакви подобрения в тази насока?

Началникът на тамбовския областен архив Ваганов отказа да ме допусне дори до вестникарския фонд отпреди 55 години, макар че цялата тамбовска история там гние на пода на влажен занемарен храм и се гризе от мишките. В Централния военноисторически музей наскоро било проведено строго следствие: кой и защо е посмял през 1963 година да ми дава материали по Първата световна война. Помагалият ми млад литературовед Габриел Суперфин, притежаващ поразителен талант и финес в разбирането на архивните материали, на 3 юли бе арестуван вследствие на показания на Якир-Красин и откаран в Орел, за да го съдят тихомълком и по-далечко, предявен му е член 72, който дава до 15 години. При неговото крехко здраве това означава убийство чрез затвор. Открито, то се знае, не му предявяват обвинение, че ми е помагал, но тази помощ ще се отрази зле на съдбата му. — Александър Горлов, който през 1971-ва не се поддаде на искането на КГБ да скрие нападението на вилата ми, вече трета година е лишен от възможност да защити още тогава представената си докторска дисертация, както го били заплащвали: дисертацията събрала 25 положителни отзива, включително и на всички официални опоненти, и нито един отрицателен, невъзможно е тя да бъде провалена научно, но все едно защитата (по механика на фундаментите!) няма да мине, тъй като на Горлов се изразява „политическо недоверие“. Взети са подготвителни мерки за уволняването на Горлов от работа. — Мстислав Ростропович бе преследван през всичките тия години с неуморната дребнава изобретателност, толкова присъща на апарата на великата държава. Това е дълъг низ от заяжданици, мръсни номера, спънки и унижения, които му се залагаха на всяка крачка във всекидневния живот, за да го принудят да ми откаже гостоприемството си, а това искане, без да се стесняват, му предявявали мадам Фурцева и заместниците й. По едно време него и Галина Вишневская изобщо престанаха да ги излъчват по радиото и телевизията, изопачаваха се вестникарските съобщения за тях. Голям брой негови концерти в СССР бяха отменени без ясни причини — дори вече когато той бил на път за града, където е насрочен концертът. Методично го лишиха от творческо общуване с най-големите музиканти на света. Заради това например вече от няколко години се отлага първото изпълнение на виолончелния концерт на Лютославски в Полша, в родината на композитора, където Ростропович не го пускат, и първото изпълнение на концерта на Бритън, посветен на Ростропович. Най-сетне, препречиха му пътя за диригентска работа в Болшой театър, която беше за него творчески най-важна и най-интересна. Тази пролет сметнах за свой дълг да напусна вилата му, за да го отърва от преследвания. Но те отмъстително не секват до ден днешен. Освен това не могат да му простят неговото писмо за съдбините на руското изкуство.

От няколко години нито един телефонен или стаен разговор — мой или на членовете на семейството ми, дори на най-банална битова тема не остана неподслушан и (има признаци) неанализиран. Вече сме свикнали с това, че денем и нощем постоянно разговаряме в присъствието на Държавна сигурност. Когато им се свърши лентата, безцеремонно прекъсват телефонния разговор, за да я презаредят, докато ние звъним повторно. В същото положение са Ростропович, Сахаров, Шафаревич, двете Чуковски, голям брой мои познати семейства, а още повече непознати.

Чак е странно да чуваш, че някъде се водят спорове има ли право президентът на страната да даде нареждане за установяване на електронно подслушване за защита на военните тайни на неговата страна. И дори е оправдан по съдебен път човек, който разгласил такива тайни. А у нас — и без съд се смята за виновен всеки човек, веднъж изказал гласно мнение, противоречащо на официалното. И електронното подслушване на разговорите му се постановява не от главата на страната, а от среден чиновник на Държавна сигурност. Такова електронно подслушване, като оставим настрана всички останали форми на следене, оплитат хиляди и хиляди интелигенти и отговорни служители в главните градове на Съветския съюз. И безброй готованци с мундири седят и анализират записите на подслушаното. И това дори не се крие кой знае колко, министър смята, че е допустимо да заяви на свой подчинен: „Дадоха ми да чуя еди-кой си ваш разговор“ и след това да го мъмри за този разговор. Следенето стига дотам, че дори спрямо влизащите в допир с мен хора 5-о управление на КГБ (ген.-майор Никишкин и неговият Първи отдел (Широнин) дават писмени указания — „да се установяват посещаваните от тях адреси“, тоест вече спирала на второ ниво.

В нашия двор стои вехтият ижевски „Москвич“ на семейството ни. Около него нощуват несравнимо по-хубави коли, но някакви странни „похитители“ всеки път посягат именно на тази. Два пъти претърпяха неуспех, веднъж умишлено я повредиха, веднъж я отвлякоха чак в Грузия. И макар че милицията откри колата и като че ли и автоджамбазите, никакъв съдебен процес срещу тях не бе проведен. Не само аз, а и познатите ми са отрупани с оскърбителни анонимни писма. Преди неотдавнашните общински избори един агитатор (от „блока на комунистите и безпартийните“) заявил на жена ми, без да се крие: „Такива трябва да се удушават!“ Редакторът на списание „Октябрь“ Зверев на публични лекции в институтите по Вирусология и Имунология на Академията на науките заявил, че съм „член на изпълнителния комитет на ционистите.“ Наивно му възразили: „Но във вестниците писаха, че Солженицин бил от помешнически произход.“ Находчивият октябрист отговорил на всеослушание: „Тогава така е трябвало да пишат. А сега трябва да смятаме Солженицин за евреин.“ Пощенската цензура не пусна нито една вестникарска западна рецензия за „Август“ от многобройните изпратени ми от моя адвокат г-н Хееб. По такъв начин съм лишен от възможността да разбера как е посрещната книгата ми на Запад. Министърът на външната търговия Патоличев отказа правото ми да получа сумата от Нобеловата награда и ме принуждават да я дискриминирам, да я призная за „подарък от частно лице“ (което на всичко отгоре дава право на държавата да конфискува една трета от гневно охулената награда). КГБ час по час ми изпраща по трети лица пряк ултиматум: да се измитам в чужбина, в противен случай ще ме скапят в лагер и именно в Колима.

 

Във връзка с това, че не са Ви дали адресна регистрация при Вашето семейство, къде живеете?

Зимно време нямам друго място за живеене освен жилището на моето семейство, естественото място за всеки човек. И занапред ще живея тук все едно ще ми дадат ли регистрация или не. Нека безсрамниците дойдат да ме изселват, това ще бъде достойна реклама на нашия прогресивен строй.

 

(Тук се печата началото на интервюто. Останалата част е поместена в тома с публицистика — Събр. съч., Париж, ИМКА-прес, т. Х, с. 18–30)

[29]
До КГБ, за експедиторката Полякова

                                                31 август 1973 г.

 

В предишното си писмо, което сте получили на 3 юли, нали предупреждавах, че сюжетът с бандитите е твърде ясен, че е по-благоразумно да се прекрати. С третото си писмо, и то толкова злобно, Вашето ведомство ме принуди да дам интервю.

Ако видите Иван Павлович Абрамов, (Заместник-началник на Пето управление на КГБ, генералът, който се занимаваше с различномислието.) съобщете му, моля Ви, това.

 

Солженицин

[30]
До редакцията на „Литературная газета“
За главния редактор Чаковски

                                                28 септември 1973 г.

Във вестника Ви от 12 септември в статията на М. Максимов „След прозрението“ лъжливо ми е приписан цитат: бил съм нарекъл Якир „алкохолик, който се продал за допълнителни сто грама“. Тия думи никога не съм ги нито казвал, нито писал, за Якир се изказах единствен път в интервюто си от 23 август 73 година, този текст Ви е известен.

Всичко, което вестникът Ви досега плямпаше и плямпа за мен, тежи на Вашата съвест. Но тук забелязвам нов похват — клеветите ме, като приписвате пак на мен лъжливи цитати. Ще се видя принуден да пресека този похват. Ако в следващите няколко броя Вашият вестник или М. Максимов не заявят, че е допусната грешка, па макар и „техническа“, ще се видя принуден да направя публично достояние формите и методите на Вашата клевета.

Солженицин