Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (14) (Очерци от литературния живот)

3
СЕМЕЙСТВО ТЕУШ — ВЕНИАМИН ЛВОВИЧ И СУСАНА ЛАЗАРЕВНА

Между двамата имаше голяма разлика в годините, която не личеше по времето, когато се запознах с тях (вече имаха внук, а синът им преподаваше математика във висше учебно заведение, както и родителите му). Вениамин Лвович, както разказваше, бичувайки се, на младини бил яростен „безпартиен комунист“, тоест през 30-те години би сметнал за доблест да съобщи на ГПУ за нечия враждебна дейност (което не значи, че реално е постъпвал по този начин, но предаваше общото, комсъзнателно настроение), обаче историята така се извъртя, че не всички сега са способни дори да си спомнят, дори сами да повярват, камо ли да имат доблестта да формулират предишното си състояние, а той го формулираше. А Сусана била възпитана от баща си, Лазар Красноселски, в напрегнат юдаизъм (през ранносъветските години карала съученичките си да бягат от училище, за да идат на еврейската Пасха — но й се разминало с меко смъмряне). По-късно обаче всичко това замряло в нея, заглъхнало, подвластно на тогавашната идеология, и тя нямала разногласия с мъжа си. Целият им кръг бил съветски-охолен, братовчедът на Сусана Лазаревна бил виден прокурор, самият Вениамин Лвович — лауреат на Сталинска награда (по авиационната промишленост), професор.

Бурята над тях, както и над мнозина, се развихрила в началото на 50-те години: започнали се столичните противо-еврейски санкции. Вениамин Лвович трябвало да замине за няколко години да преподава в Рязан, Сусана запазила московското си жителство, но също от време на време живеела в Рязан. Преобърнала се епохата, преобърнали се и Теушите, и двамата заедно, изпреварвайки мнозина: започнали да смятат за позорни дотогавашните си съчувствия към комунизма и все повече им пълнели гърдите, и все по-дълбоко пускали корени в тях симпатиите към Израел. И в разни частни житейски случаи, в психологическите разминавания на съпрузите това общо страстно чувство трайно ги свързвало и напълно преодолявало опасната пукнатина, появила се, когато след пенсионирането си Вениамин Лвович се увлякъл от антропософията, която, тъй да се каже, съвсем отдалечава човека от общия „нормален“ живот, — а Сусана докрай си оставала естествена жизнелюбива мирянка.

В Рязан Теушите се запознали с Н. А. Решетовская и с тогавашния й мъж. Приятелството им с Н. А. се запази и след завръщането на Теушите в Москва.

През 1960-а за пръв път започнах да изнемогвам от безизходността на литературната ми нелегалност: бях като жив заровен, редките пристигащи в Рязан лагерни другари не можеха да имат преценка за написаното от мен; жена ми се опияняваше от „Кръга“, но „Иван Денисович“ й се стори „скучен, еднообразен“, а Лев Копелев каза: „Типичен соцреализъм.“ За мен тогава Копелев беше единственият допир с литературния свят, но както през 1956 година той бракува всичко, което бях донесъл от заточението, така и сега, когато пристигна в Рязан, отхвърли и всичко по-сетнешно, включително „Кръга“. Бях сигурен, че всичко е тъкмо обратното, но след 12 години самотна работа се нуждаех от нечия друга проверка. През всичките години след освобождаването ми от лагера се чувствах сред съветските свободни граждани като в чуждоземен плен, близки ми бяха само политзатворниците, пръснати из страната невидими и безмълвни, а всичко останало беше — или потискащата власт, или потиснатата маса, или съветската интелигенция, целият културен кръг, който именно служеше с активната си лъжа на комунистическото потисничество. Кръг или прослойка, където биха могли да ме четат и приемат, изобщо не си представях. Но, естествено, можеше да има щастливи находки, отделни срещи. Моята жена предложи да се опитам да дам нещо за прочит на познатото й семейство Теуш. В края на лятото на 1960-а ги посетихме в краймосковската им вила.

Оказа се, наистина нестандартна семейна двойка, много интересни в разговор, мъжът — с необикновени, остри, твърде свободни съждения, и не само политически, а и стигащи до областта на духовното. Жената — обаятелна, изтънчена, цялата в душевни нюанси. Вярно, забелязах, че той не е достатъчно отчетлив, от припряност сам прекъсва мисълта си, но по време на разговор това понякога звучи дори мило, пък и още някакъв примес на битова бъркотия забелязах, — но какво ме е грижа? трябваше да реша само едно — да им дам ли да почетат? Престраших се. И им дадох „Щ-854“ (по-резкия вариант на „Денисович“) — най-безобидното, което имах тогава. Но тази крачка за мен беше разнебитваща: никога дотогава не бях се разкривал пред човек, когото да познавам толкова малко и да не съм проверил със сърцето си. В затворената ми защитена черупка се проби — по мое желание! — отвор, през който вятърът можеше да отнесе скъпоценната ми тайна. Придобивах двама читатели, а можех да загубя, а можех да загубя — труда от всичките ми лагерни, заточенически и вече „свободни“ години, та дори и главата си.

Резултатът от четенето беше експлозивен. Вениамин Лвович от възторг загубил равновесие и спокойствие. Той провъзгласил разказа не просто за художествена сполука, а и за историческо явление. И незабавно извършил самоволно действие: без изобщо да сметне, че трябва да ме попита, отишъл при своя приятел доцент Каменомостски, вече покойник, и при още един доцент, негов по-възрастен антропософски приятел и наставник, Яков Абрамович (фамилното му име не си спомням, а живееше на улица „Шухов“), — да сподели възторга си, да чете и на двамата. (Малко преди това го дал и на сина си да го прочете.) И всички се възхитили, а В. Л. Повтарял тържествено: „Днес освобождаваш роба си, Господи!“ После двамата с Каменомостски не се сдържали и пристигнаха заедно в Рязан. За Яков Абрамович нищо не ми казаха, но: чел го е Каменомостски. (И сред другите похвали — трогнали ги незлобивостта на главния герой и на автора — към Цезар Маркович. Каменомостски изрече странната за мен тогава фраза: че с тази си черта повестта в неговите очи „реабилитира руския народ“.) И че сега и двамата искали да прочетат — още нещичко? — какво още имам?

А мен направо ме цапардоса по главата това допуснато, без да са ме питали, изтичане. Сърцето ми се сви като от голяма беда, като от вече станал провал. Ама кой му е разрешил? — и толкова кротко се усмихва, сякаш нищо не е станало: нали всички само се радват. О, колко трудно се излиза от нелегалност!… Няколко дена бях като замаян. Но нищо не пожеше да се поправи. Наложи ми се постепенно да свикна с този пробив, с разширяването на броя на знаещите. Изтичане наистина не се получи. Постепенно свикнах.

Изтичане не се получи, а се появиха читатели — умни, искрени и способни да се вглъбяват. Разказа ми те веднага оцениха като епоха — за себе си, за съветската литература и за страната. Как авторът, който вътрешно, сам-саменичък, беше стигнал до същото мнение, да не се размекне? Създаде се миниатюрен свят, където книгите ми се четяха и обсъждаха една след друга. Жената на Каменомостски се оказа бивша актриса от Малий театър, тя викна тоя-оня оттам и в тяхното жилище четох „Свещ на вятъра“, наистина — с малък успех. Самото ми решение да предложа „Денисович“ на „Новый мир“ узря не само от тласъка на XXII конгрес, а и от бурния успех на този разказ преди година в тесния кръг на Теушевите приятели. Този микроуспех ми даде увереност в това как ще бъде приета повестта от не политзатворници. (За други разграничения, по-тесни течения в образованото общество още не предполагах, не се замислях.)

По този начин се създаде единственият близък ми в Москва кръжец от читатели. А когато една година по-късно се разкрих в „Новый мир“ и престанах да съм безлично гладко камъче от бреговата ивица като един от милионите бивши политзатворници, докарах у Теушите (в радиограмофона) от Рязан втория си (първият вече беше у Кобозев) комплект за укриване — машинописни страници и фотографски ленти. (От всяка книга имах направена от мен фотографска лента, готова за изпращане в чужбина под псевдонима Степан Хлинов и с корекция на прекалено автобиографичните места, по които биха могли да ме спипат. Но „Новый мир“ широко ми разтвори вратите си и това пренасочи всичките ми планове.)

След като всичко това се пазеше у Теуш, естествено беше и да му разреша да чете всичко подред. Възторг, сходен с „Иван Денисович“, предизвикаха у него „Знаят истината танковете“. По „Пленниците“ ми правеше забележки и ме поучаваше, че покрай отричането на болшевизма в никой случай не бивало да съчувствам на Бялото движение през гражданската война: през войната народът стихийно и единно бил участвал на страната на червените и не случайно 19-годишни момчета били издигани за командири на полкове. (По същия начин смяташе колхозното право върху земята за решително постижение в земеползването. Огромни надежди свързваше с югославския вариант на социализма. Той още не можеше да отритне представите си от преживения живот.)

Вениамин Яковлевич, който наскоро беше се пенсионирал, сега боледуваше от време на време, но интелектуално пращеше от сили (известното съветско: след пенсионирането си или умираш, ако вече си се превърнал в автомат на работата си, или разцъфваш, ако си запазил човешкото в себе си). Отсега нататък главната му насока беше антропософията, той четеше една подир друга книгите на Рудолф Щайнер, конспектираше негови и други антропософски ръкописи (и много сериозно се опитваше да въвлече и мен, но аз не се увлякох). Антропософията хем му даваше висок общ обзор, хем допускаше частни приложения — и ето че той, който през живота си не беше се докосвал до литературознанието и до дълбините на руския език, се зае с изучаване на езика на „Иван Денисович“ — и свежо, с усет към звученето на думите и към многослойното им значение. Този труд той пусна в самиздат, хората охотно го четяха. А почти веднага след това пристъпи към втора статия: „Солженицин и духовната мисия на писателя“. В нея той разглеждаше сталинската епоха в общата духовна картина на света. Без да споменава антропософията пряко („новородената духовна наука“, „указанията от духовната наука“), той донякъде се разкриваше, излагайки същностните й възгледи. Вярно, беше политически предпазлив, нито веднъж не употреби думите „социализъм“, „ленинизъм“, „комунизъм“, „съветска власт“. (Впрочем това май дори беше не предпазливост, а остатъци от някогашните му ортодоксални убеждения, защото при него успоредно искрено присъстват пагубността на дребната собственост в селското стопанство, „историческите престъпления на Църквата“, „царските, белогвардейските палачи“, култът на вождовете на революцията, „от казаното далеч не произтича, че цялото дело на революцията е било погрешно или порочно от самото начало… Революцията бе осъществена и следователно е била необходим исторически акт, дело на високодуховни сили“…) Защитавайки моя разказ от официалните още тогава нападки, Теуш наистина откриваше в Шухов „слабо развитие на мисленето и личната нравствена свобода“, а Тюрин отминаваше недоброжелателно. Но тъй като дотогава беше прочел доста много мои неща, нечетени от никого, и ги имаше пред очите си, В. Л. не можел да се сдържи да не намекне, че през годините на нелегалното си писателство е възможно да съм написал и други, „още неизвестни нам“ произведения; и чак направо цитираше в статията си откъси от моята лагерна поема, неотпечатана и до днес, от никого другиго нечетена, и голям брой цитати от адресирани до мен читателски писма, те бяха съставили значителна част от статията, и нямаше как ГБ да не се досети: авторът без съмнение е много близък със Солженицин. Но тези статии, тази насока за работа сега бяха станали за Теуш интересът на неговия живот — какво коравосърдечие би се искало от мен, за да му ги забраня? Но и какво безумие съм проявил, като му оставих след това текстовете си да ги пази?… Тази моя грешка е непростима. За пазител на тайни ръкописи амплоато на техен публичен рецензент е абсолютно неподходящо. Ако беше написал статията и я държеше на скришно място — пак иди-дойди. Но когато притежаваше нещо духовно важно, В. Л. не можеше да устои пред парещото желание да го сподели с някого. И тази втора статия В. Л. започнал да дава за прочит — засега май само на „избрани“. Но неудържимо-стихийно — тя все едно плъзнала, само дето — под псевдонима „Благов“.

Когато пристигнех в Москва, вече всеки път — и с тежките чанти с продукти — биех път до „Митная“, до жилището на Теушите, където нямаше нужда да се крия, да се преструвам, а толкова ми се огряваше сърцето и можех съвсем открито да разказвам за моите събития и да се съветвам. Привързах се към тях. Те бяха превъзходни слушатели, особено Сусана Лазаревна с нейния талант да съчувства и проявява разбиране, достатъчно е една такава жена да присъства в компанията, за да ти се доиска да разказваш. Така те станаха първите, пред които си разтоварвах душата в Москва, първите, на които разказвах всичките си перипетии с „Новый мир“ и другите. Върху Теушите един вид се прехвърляше традицията на заточеническото ми приятелство със Зубови, на несекващите разговори с тях. Теушите дотам ни бяха станали близки, че през 1964-та, когато пак взе да се пропуква семейният ни живот, станаха довереници и на жена ми, и мои, посредници и помирители. (Тогава пукнатината се залепи за още шест мъчителни години.)

Но Л. В. схващаше близостта на отношенията ни като значителна свобода да се разпорежда с неотпечатаните ми ръкописи — да ги дава за прочит на роднини и приятели, включително и на своя млад приятел и последовател в антропософията Иля Зилберберг, за което също не знаех, повтори се същият похват както с Каменомостски в началото на познанството ни. През юни 1964-та Вениамин Лвович, без да ме предупреди, без да поиска съгласието ми, повикал съпрузите Зилберберг да се запознаят с мен в жилището на Щейнови, където трябваше да се срещнем с Л. В., и ми ги представи като свои роднини.

През всичките тия години — докато ръкописите ми се пазеха у Теушите и докато им разказвах подробно за всичките си работи (изобразявах под формата на диалог и разговора си с Дьомичев и му се присмивах, мисля си, че тъкмо оттук е тръгнала за Дьомичев в ЦК магнетофонната лента с моя разказ), Теушите живееха в една стая в комунална квартира, а зад тънката стена — някаква пенсионирана мутра от МВД; те ме уверяваха, че той е пълен глупак, както и възрастната му дъщеря; напълно вярвам, че е било точно така, но все пак става дума за МВД! тъкмо мен, политзатворника, как ме напусна напрегнатостта? и толкова изцяло?! Вярно, за микрофонно подслушване по онова време още никой в Москва не предполагаше, още не съществуваше понятието „тавани“, никой не се опасяваше сериозно. Но — едно просто разбиване на ключалката и обиск в отсъствието на стопаните! — ако самата мутра не се досети, ще й подскажат Органите, когато следенето ги доведе до това жилище. Сега се чудя: защо тъкмо с Теушите дотам загубих нормалното си чувство за предпазливост, как можах да държа там главното си съкровище — и то повече от три години! и като имах предвид толкова съмнителното им тясно жилище — да, доста съм ги претоварил.

В. Л. беше непредпазлив и в телефонните си разговори (както впрочем и мнозина от нас, докато всички не усетихме опасността) — та дори в курорта Друскеники на съвсем външни хора, случайни познати, разказвал, че сме приятели, а сигурно и туй-онуй за още неотпечатаните ми произведения? Някакъв екземпляр от втората му статия по това време не само че се бил изплъзнал безконтролно, но определено бил стигнал до ЦК (или до ЧК).

Щом научил за това, В. Л. ми съобщи тутакси и аз го възприех като сигнал за крайна опасност — и в началото на юли 1965-а взех от Теуш ръкописите си, можах благополучно да премъкна радиограмофона у новите си приятели Аничкови (очерк 6-и). И тъй, при поредното ми преминаване по въжето, заобиколен от всички очи и уши на КГБ — всичко ли завърши благополучно? щеше да завърши благополучно за ръкописите ми, ако при изнасянето им бяхме проверили лавиците в библиотеката на В. Л.: не е ли оставено нещо поради недоглеждане? Или ако В. Л. строго беше спазвал нашето споразумение: ръкописите ми, час по час изваждани от него от радиограмофона за препрочитане и рецензиране, се вземат най-много по един, а след използването им — задължително се връщат обратно. Тъкмо тук ми изигра лош номер битовата мърлящина на В. Л.: излезе, че той вече бил събрал, кажи-речи, десетина мои ръкописа, извадил ги от радиограмофона, нищо не връщал обратно — и изобщо забравил за тях. Аз си взех радиограмофона, а те останаха — свръхкриминалният „Пирът на победителите“, освен това лагерните ми стихотворения, „Република на труда“, невъзстановими чернови и още ред неща.

Но и това още било поправимо: след няколко дена, когато се стягал за курорт, В. Л. открил опасните ми произведения. Той още можел да ме викне от Рязан с телеграма. Всичко можеше да се оправи, ако В. Л. имаше ясно съзнание за реалността и разбираше цялата опасност на моето положение. Но съвсем нехайно, дори небрежно той напъхал всичките ми тайни в плик — и без да съм му давал такова право, без мое знание, ги дал да изкарат лятото у Зилберберг, чиято връзка с Теуш беше дотам открита, че със същия успех можеше да ги остави и в собственото си жилище. (От списъка на конфискуваните материали става ясно, че освен този плик там са заловили и един самоволно преписан от В. Л. абзац от „Архипелага“! десет години преди публикуването му!)

Какво да си приказваме! На него това му изглеждаше толкова незначително, че когато в края на лятото отидох у тях, а след това, криволичейки в тъмното, занесох на тия клетници куфара с „Първия кръг“ от „Новый мир“, — В. Л. дори не си спомни, не ми каза, че е открил тия пиеси и ги е дал на Зилберберг!

А Зилберберг бил в отпуск още по-дълго от Теушите — и гебистите го чакали да се върне. Той се върнал и незабавно, вечерта на 11 септември, те дошли и у Теушите, и при Зилберберг!

Залавянето на „Пира“ и на лагерните стихове ми нанесе най-страшния удар през всичките вече 25 години от моята литературна конспирация. Бяха разкъсани, отъпкани 18-годишни непрекъснати усилия. Но най-разгромното: в кой момент ме сполетя това! Целият бъдещ „Архипелаг“ беше в ръцете ми, едва започнат, и всичките над двеста свидетелства на бивши политзатворници още не бяха си намерили мястото, — и всичко това сега опропастява ли се? и никога ли няма да бъде обнародвано? и никога ли задгробните гласове няма да прозвучат??

Наложи се тутакси да изгоря и пазеното в Рязан, а там имаше невъзстановими неща, които сега са загубени завинаги.

Толкова криво и провално ми стана: поради небрежността, поради немарливостта си В. Л. скъса многотърпеливата нишка, която бях плел от килийния здрач, през милиционерските камионетки, етапните затвори, заточението, тайното седене в Торфопродукт и Рязан, скъса я и дори не разбра какво е направил, — и незабавно ми предложи по-нататъшна оживена дейност с мен.

А ГБ се правеше, че търси само „Благов“, автори на оная статия. Сега викаха за разпити и Теуш, и Зилберберг. Първите повиквания в Лубянка не са леки, то се знае, това е било потрес за тях. Но за тази статия не можеха да му лепнат присъда. А да се захване с мен Драконът, не знам защо, не се решаваше. Допусна грешка. И моя „Пир“ — ГБ все едно че не го забеляза. Засега. (Пуснаха го в действие след няколко месеца.) А следствието по статията на Благов скоро завърши с прекратяване, делото им беше закрито.

Но моите собствени грешки ме разкъсваха: как можах ди не спася делото си твърдо, по-рано?! Стана ми трудно да се виждам с В. Л. Задълго се отдръпнах от Теушите.

Трябваше да минат години, за да заздравее раната, да си оправя работите — да не пропадна, а дори наопаки, да премина към победа, — та да отшуми тая болка и да стане възможно пак да се виждаме.

От 1970-а пак започнахме да се срещаме с Теушите, макар и без предишното оживление. Те бяха остарели, боледуваха, будеха състрадание. Въпреки това Сусана Лазаревна великодушно не отказа да се опита да помогне и да смекчи удара за жена ми в нашия окончателен семеен разрив, намери за това сърдечни сили. Вениамин Лвович все по-често допускаше гафове, забравяше. Той бързаше да довърши дългогодишния си труд за историческите съдбини на еврейството, висок по концепцията си, с многобройни важни мисли. Прочетох го с интерес и ми беше от полза. Тъй като не разполагаше с канали, В. Л. ме помоли да направя фотокопие и да го изпратя — със завещанието: „Да се отпечата без никакви промени, поправки и съкращения.“ Направих го и го изпратих. Но все не идваше отговор, помислихме си — лентата не е получена (всъщност била получена), през 1972-ра направих втори екземпляр. Изпратих го. Но Зилберберг не бърза и до днес.

Отношенията ни с Теушите през последните години бяха добри, макар че предишното приятелство не се възстановяваше.

През май 1973-та Вениамин Лвович починал.

(През 1976-а Зилберберг издаде в Лондон една много смаяла ме книга с парткомовското заглавие „Необходим разговор със Солженицин“. Той ме упреква, че съм знаел, че архивът ми ще се пази у него: че уж по време на единствената ни среща „В. Л. започна тихо да ви говори нещо и чух как ви каза: «у него», сочейки ме с ръка, вие кимнахте“. Всичко това беше по-късна конструкция на самия Зилберберг: той поради разсеяност (не бих искал да мисля, че съзнателно) пренася срещата ни от 23 юни 1964-та (ясно си спомням, защото веднага след това заминахме за Естония да работим там през лятото) — на юни 1965-а. Но Зилберберг допуска и втора грешка: през 1965-а му бил предаден не моят „архив“, нормално пазен и затова с право предаван, а случайни откъслеци от него, които Теуш бе забравил да ми върне и поради това сега пробутал на Зилберберг. А върху тези две грешки Зилберберг изгражда много от обвиненията си, особено нравствените, към които лесно е склонен. За централно събитие той смята следствието по делото във връзка със статията на „Благов“ (впрочем — „отношението към нас не ни подсещаше за сталинските следователи“, „никой от тях не будеше остра неприязън“), а следователно бил смаян, че не съм се „втурнал“ тутакси да се съвещавам с тях „какво и как да правим по-нататък“. Впрочем Зилберберг пише: „Тогава не се стараех и не можех да се добера до същинската цел на обиска.“ (По необяснима причина Зилберберг е скрил в публикувания протокол на обиска фамилните имена на гебистите, жалко.) Но едва сега от книгата на Зилберберг научих за подозрителните посещения при Теуш преди това, в началото на 1965-а, на нарочно изпращани лица, ту „за уроци по математика“, ту „за технически превод“; и дори за прякото многочасово магнетофонно подслушване на откровен разговор между Теуш и Зилберберг на двора — В. Л. никога не беше ме предупреждавал за това и не стана по-стриктен. Зилберберг греши и като казва, че в секретариата на СП през 1967-а пръв съм бил споменал името на Теуш: споменах го тъкмо защото дотогава лекторите многократно му бяха кълцали сол на главата от трибуните и моето публично свързване на нашите имена заздравяваше положението му. Но книгата излиза далеч извън рамките на тия грешки, в нея се разгръща филипика срещу мен.

Заставайки пред мен в позата на поучаваш, след 15-минутно натрапено ми познанство с него той дава 150 страници спомени и разяснения, като се позовава на близки, непосочени от него „познати“, трети и четвърти лица, които били „разказвали“ не знам си какво на не знам си кого, — и с непрекъсната нетактичност ме поучава отвисоко, самоуверено ми чете безброй лекции по нравственост (като всички дребнодушни опоненти, без да пропусне да наблегне на публично изречените от самия мен разкаяния и откровености), а на всичко отгоре иска да ми окаже духовна помощ да постигна вътрешна хармония. Мен, безнадеждно разваления от ГУЛАГ пандизчия (същата беше позицията и на В. Лакшин), Зилберберг ме поучава на законите на нравственото поведение в нормалното (съветското) общество: бил съм прилагал против съветската власт „долни“ методи, а трябвало да прилагам „висши“; че съм бил „влязъл в литературно-обществения живот с вътрешна лъжа“ (против КПСС) — и тя „избива като ръждиви петна в очерците за живота (моя) и в голям брой от обществените изяви (мои), проникнала е и в художествените произведения (моите)“. (А пък в обществените ми изяви личала толкова присъщата ми „аберация на виждането“.) Поведението ми в двубоя с Властта представлява „постъпки на съветски човек“: как съм можал да се унижа да предявявам удостоверението за реабилитация (когато ме провъзгласиха за власовец)? Ту — защо съм се признал за автор на „Пира“ (ами защото е твърде автобиографичен, няма как да отрека), „шумотевицата около «Пира»“. „Телето“ той вече бил прочел, бил забелязал най-сетне каква парлива рана е бил за мен този провал от 1965 година, какво всежизнено поражение съм претърпял със замисъла на недописания „Архипелаг“ и историята на 1917 година, — но не, защо не съм разработвал с тях тактиката на следствието по статията на Теуш. Щом Зилберберг дотам не е разбрал нито големината на тогавашния ми товар, нито размерите на задачата, какво можех да му отговоря? Всеки поет, и не веднъж през живота му, трябва да го ритне магарешко копито. Прав бях, че не му отговорих още тогава: отговорът, който му давам, става разбираем едва тук, в контекста на всички „Невидими“.

А той по-добре да беше обяснил защо не публикува, защо потули, замрази получения от него труд на Теуш, приятелството си с когото смятал за „най-голям подарък от съдбата“: „лееше се върху ми във вид на някаква благодат“, „родство на душите ни“, след смъртта на В. Л. „за мен започва нов етап от живота ми — без В. Л.“, — а произнесе присъда, че книгата на учителя му не бива да види бял свят? (Бел. от 1986 г.)