Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (20) (Очерци от литературния живот)

9
НАТАЛИЯ ИВАНОВНА СТОЛЯРОВА И АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВИЧ УГРИМОВ

Когато през 1906 година революционерите решили да хвърлят във въздуха намиращата се на Аптекарския остров в Петербург вила на Столипин и така да го убият заедно със семейството му (и убили трийсетина души и още трийсетина тежко ранили, заедно с децата му, а Столипин останал невредим), една от главните участнички в покушението, „дамата във файтона“, била 22-годишната есерка максималистка Наталия Сергеевна Климова, от видно рязанско семейство. Тя била арестувана и осъдена на смърт заедно с другите участници в покушението. Самата Климова не подала молба за помилване, но това направил вместо нея баща й — член на Държавния съвет, ни повече, ни по-малко. По негова молба императорът помилвал двете взели участие жени — Наталия Климова и Надежда Терентиева, дъщеря на търговец. Новата им присъда била доживотна каторга. (Докато очаквала екзекуцията, Наташа Климова прехвърлила извън затвора предсмъртното си писмо, което по-късно било публикувано и предизвикало пак в печата отзива на С. Л. Франк: то „ни показва, че божествената мощ на човешката душа е способна да превъзмогне“ дори страданията от неотвратимостта на насилствената смърт, „тези шест страници с нравствената си ценност тежат повече от цялата многотомна съвременна философия и поезия на трагизма“. (Климова започнала да излежава присъдата си в Новинския затвор в Москва, там скоро очаровала и духовно подчинила надзирателката — и с нейна помощ организирала прочутото „бягство на тринайсетте“ жени. (По съветско време бил написан киносценарий за това бягство, но забранили снемането на филма, тъй като сред бегълките нямало нито една болшевичка.) Отвън вече ги чакали. През нощта след бягството Климова била откарана в дома на либерален адвокат, където живяла в безопасност цял месец, докато жандармите вардели рязанската къща на Климови и имението им. След това облякла дълбок траур и адвокатът я качил на влак, който заминавал за Сибир. Тя се прехвърлила в Япония, а оттам оплавала за Лондон — при Савинков, отново в Бойната организация (терористична). Край Генуа, във „вилата на амазонките“ се събрали забегналите от Новинския затвор и други политкаторжници. Там тя се омъжила за революционера емигрант Иван Столяров, родила му две момиченца. През 1917-а той пръв заминал да се потопи в петроградския кипеж, оставяйки жена си бременна. Третото момиченце умряло скоро след раждането от инфлуенца, двете по-големи майката можала да спаси, но самата тя също починала. Толкова скупчена била тогава в Париж цяла революционна Русия, че се намерил от същия този Рязан, от същата улица, от съседна къща синът на рязанския съдия Шиловски, също политемигрант, меншевик, който осиновил и отгледал момиченцата (Наташа била по-голямата). Макар да казват, че две любови не се побират в едно сърце, в Наташиното се побрали и пълночувствената любов към Франция, и пронизително-преданата към Русия (но към революцията, на която служела майка й). В началото на 20-те години, 11-годишна, Наташа отишла на гости на баща си в Петроград (тогава това било възможно, в Рязан централната градина още носела името на Климова — родната й къща е наблизо, до същата градина) — и си дала дума, че непременно ще се върне тук, щом навърши 20 години. Сестра й Катя, която останала във Франция, казва: Наташа много приличаше на майка ни — по яркия си характер, по благородството на огромните намерения, по възвишените душевни пориви и същевременно — по готовността за действие, по дързостта при извършването му. Така и замисъла си — да се завърне в родината, тя провела неотклонно, независимо от трезвите съвети да не прави това и от основателните огорчения на парижкия емигрантски кръг: когато не се връщал никой, когато това било явно безумие — през декември 1934-та, веднага след убийството на Киров! (И никога не съжалила, дори в лагерния трап, а още по-малко сега, когато допринасяше за възраждането на страната. Ако милиони хора бяха се втурнали като нея — в огъня и опасността, историята ни може би щеше да потече по-бързо.)

Бащата на Наташа, веднъж вече интерниран край Бухара с тумба есери и измъкнат там от Е. П. Пешкова (и самата тя в миналото била есерка), сега посрещнал дъщеря си — а за разстрел го арестували чак след нейното арестуване. На Наташа все пак й предоставили две години ако не Русия, то поне съветска свобода — арестували я през 1937-а (доброволно завръщане в Съюза? то се знае, че е шпионка; хайде, ако не е шпионка, дошла е да върши контрареволюционна дейност. Още в първата лубянска килия тя срещнала… другарка на майка й по бягството от Новинския затвор! Извървяла жестокия общ път (и той — не се свлякъл от душата й, не бил забравен, горял) — и особено скъпо платила прекалено „ранното“ си излизане на свобода, през 1946-а, когато още никой не се връщал, това било още твърде непривично, съветските свободни хора не били готови да приемат излежали присъдата си затворници. След много премеждия през 1953 година можала (и то — с ходатайството на Еренбург и други влиятелни лица) да получи право на поднадзорно живеене в родния Рязан, откъдето майка й толкова лесно била тръгнала да става революционерка. Преподавала тук френски език. Години посветила и на бурен личен живот и надали самата тя е подозирала, че ще влезе в допир с взривни действия против съветския режим.

После времето поомекнало — изправяла гръб и Наталия Ивановна. През 1956-а се прехвърлила в Москва; дъщерята на Еренбург (с която Н. И. ходела в едно и също училище в Париж) склонила баща си да вземе Н. И. за секретарка. Към него като към знаменитост се леели писма с молби, идвали молители и мнозина от тях били бивши политзатворници — така че Н. И. си намерила мястото. (У Еренбург служила чак до смъртта му.)

А в Рязан някогашната градина „Климова“, в застрашаваща близост до областния комитет на партията, сега отбягвана от гражданите и ненужна на областния комитет, я заварих безименна, нямаше никаква диря от никаква Климова. Научих цялата тая история от самата Н. И., когато тя ми съобщи за нашето двойно землячество: по Архипелага и по Рязан.

Стори го през пролетта на 1962-ра, като изхитрува (и невинната й хитрост, и решителността й бяха типично нейни): предаде ми чрез Копелев, че трябвало да ми съобщи нещо важно (а просто искала да се запознаем; той ми обясни, че е бивша политзатворничка). Това беше времето на тайнствените движения на ръкописа на „Денисович“, вече ми беше известно, че сред другите, имащи тежест, го е чел Еренбург. (Ама на никого не е известно как е можал да го прочете измежду първите, когато Твардовски най-малко с него се канеше да споделя. Всичко било измислено от Н. И. Щом чула за повестта, отишла в редакцията на „Новый мир“ и от името на Еренбург помолила Закс да й даде повестта. Закс помърморил, но на такова име не посмял да откаже. Погледнала — а на първата страница на новомировци пишело: „А. Рязански“ — и ахнала: да не би да съм й земляк?) Веднага отишла при приятеля си фотограф — Вадим Афанасиев („Коженото яке“, мъж на братовчедка й, той по-късно и за нас работеше понякога, помагаше ни). И чак след това занесла ръкописа на Еренбург. — Горкият А. Т. не оценяваше съвременните технически средства. И така се разхвърча „Денисович“ по самиздат — за негово смайване и тревога, за моя дълбока тогава радост, а всъщност — пагубно-опасно за съдбата на повестта — сега пък — и съобщението на Н. И, очевидно с някакви новини за движението на ръкописа, за мнението на важни лица? — и аз доста неохотно й се обадих на Еренбурговия телефон, както беше ми предложила тя. Наталия Ивановна тутакси настойчиво ме покани в жилището на Еренбург. (Нищо не беше казано направо, но от нейното оживление и настояване като нищо можех да си направя заключението, че работодателят й седи до нея и тръпне от нетърпение.)

Дойдох. Еренбург (на когото повестта, между другото, никак не му харесала) нямал нищо общо с това и бил в чужбина, но седяхме в неговия кабинет. Н. И. плетеше някакви новини, но те явно не бяха достатъчни, за да оправдаят посещението ми. (А тя сигурно е търсела начин да окуражи автора?) В такава ситуация бих се разсърдил на всеки друг, но не и на стара политзатворничка със запазено живо чувство на нашето племе и спомен за нашите острови — не можех. А и тя беше ме повикала не просто за да ме позяпа, а и да ме провери, да види доколко устойчива е в мен насоката ми, доколко съм готов за многото предстоящи ми в най-скоро време изпитания, няма ли да ме подмамят настрана, няма ли да ме направят шербетен. Разговорът ни веднага подмина литературните теми, стана по концлагеристки прост и аз неволно прекрачих границите на предпазливостта, задължителни за съветския, а особено за литературния, склонен към бъбривост свят; засегнахме въстанията в съветските лагери, чух от нея: „Ами трябва да напишете за това!“ — не се стърпях, не повдигнах рамене, а й открехнах: „Вече е написано!“ И в отговор видях изблик на радост. Чак на прага, тихо, за да не я чуят близките на Еренбург, ме напътства: да не се отметна, да не ме поквари предстоящата слава. „Не се бойте! — спокойно я уверих аз, — няма да се отметна!“ По-късно ми казваше: „Тъкмо оттам тръгна предаността ми към вас. Хем с какво предчувствие? — излизам от апартамента, слизам на долната площадка — внезапно ме тегли да се върна. Какво ли съм забравила? я да се върна — и вие се обадихте по телефона. И така няколко пъти.“) Напълно сигурен бях, че със слава няма да ме купят — на стената на съветската литература се изкачвах с напрегнати до краен предел мускули, като с тежка тарга с хоросан, да не го изплискам. А днес — не го ли изплисках? не казах ли нещо излишно? Сърцето ми подсказваше, че не, че е наша. И така излезе.

След като установихме съчувствие помежду си, се виждахме набързо два-три пъти, нищо съществено не се добави, но доверието ми към нея се заздрави. Странни съчетания се наблюдаваха в нея: най-объркани представи за световните събития — и непоклатимо отвращение към нашия режим; крайна женска хаотичност, нелогичност в говоренето, в постъпките, — и неочаквано стоманена прямота и вярност, когато ставаше дума за главното Дело, за ясна преценка, за безпогрешно дръзки решения (това по-късно, с годините, все повече го забелязвах). Превъзходно възпитана, деликатно-тактична, ненатрапчива, с лек характер — и надменно твърда пред ГБ (години по-късно пак ще я викат за разпити, в Лубянка, само че не бяха надушили главната ни линия.)

Най-неочаквано след около година Н. И. пристигна с приятели в своя стар Рязан, отби се при мен. И кой знае защо, в този мимолетен миг, без още да съм подтикван от нещо неотложно (Хрушчов още беше на власт, още разполагах с някаква анемична защита, но все пак някой ден неизбежно ще ми се наложи да прехвърлям микрофилми на Запад), усетих го като тласък, — дръпнах Н. И. настрана и я попитах: ще се наеме ли да осъществи някой път такъв номер. И без да се поколебае ни най-малко, с безтрепетната си лекота, без да се замисля, веднага ми отговори: да! само че — никой да не знае.

Зародилото се между нас доверие веднага направи скок напред.

Вече имах готова за изпращане капсула с лента — но не беше спешно; пък и път нямаше, опитите ми бяха несполучливи. Но когато през октомври 1964-та свалиха Хрушчов! — аз се видях в небрано лозе: положението ми изглеждаше крайно опасно: острите зъби на врага сигурно щяха бързо, а може и внезапно, да се забият в гърлото ми. (Предвидливо приписвах на режима някогашната му революционна динамика, как е виждал сметката на мнозина преди мен. Оказа се: динамиката дотам е загубена, че за този скок тепърва щяха да им потрябват: до първия обиск — 11 месеца, до първия решителен удар — 9 години.) Новината ме завари в Рязан. Още на другия ден бях у Н. И. в Москва и я попитах: може ли! кога?…

Наталия Ивановна винаги се бе отличавала с бързината на решенията си и с кадемлията си ръка. Неоспорим късмет съпътстваше много нейни, дори лекомислени, начинания, каквито също съм наблюдавал. (А може би — не късмет, а някаква непобедимост, когато се захванеше с нещо?) Така и този път, веднага изскочи и удобен случай: синът на Леонид Андреев, който живееше в Женева, както и сестрата на Н. И., те се познават, тъкмо сега гостувал в Москва. Н. И. присви очи и реши: ще помоли Вадим Леонидович, той няма да й откаже!

Заръча ми пак да дойда в Москва към края на октомври. Дотогава тя вече беше говорила с Вадим Леонидович. И една вечер ни срещна в стаичката си, в комунална квартира, на Мало-Демидовската уличка. В. Л. се оказа джентълмен от старата школа, сдържан, донякъде сух, изключително благороден човек — и всъщност тъкмо това благородство вече му отнемаше възможността за избор, възможността да отхвърли такава молба — за руската литература, а и за съветските лагери, където и родният му брат дълго бе лежал. (После Наталия Ивановна ми рече, че В. Л. преценявал това предложение като оказана му чест.) Беше дошла и съпругата му Олга Викторовна, осиновена дъщеря на есерския лидер Чернов, доста приятна, изпълнена със съчувствие жена, която одобряваше решението на мъжа си и беше готова да раздели с него всички последици. И ето че те, формално същите съветски питомни зайчета като нас, незащитени не само от дипломатически имунитет, но дори и от чуждо гражданство (паспортите им бяха съветски, в следвоенния патриотичен ентусиазъм на една част от руската емиграция В. Л. приел съветско гражданство, отчасти за да пътува по-често и по-лесно до родината), се наемаха да пренесат експлозивната капсула — всичко написано от мен за 18 години, от първите непримирими лагерни стихотворения до „Кръга“! Те и не знаеха, не вникваха точно какво има там, но достатъчно добре разбираха, че е взривоопасно. И щяха да го пренесат, това решение бяха взели още преди срещата ни.

Тази вечер тогава ми се струваше най-великият момент в моя живот! Което бях бленувал още в заточението, което бях си представял като единствено в живота ми салтомортале — взе че стана делнично тихо, в учтив негероичен разговор. Гледах двамата съпрузи като чудо. За самата операция почти не говорихме. Извадих от джоба си тежката натъпкана алуминиева капсула, малко по-голяма от топче за пинг-понг, отвинтих я, показах им ролките — сложих я на чайната масичка, до бисквитите, до сладкото. А си говорихме за синтаксиса, за мястото на прилагателното спрямо неговото съществително, за жанровете, за книгата „Детство“ на самия В. Л., издадена в СССР и която бях чел. А Наталия Ивановна ме подкокороса да разкажа за най-поразителното, което носех в себе си, — за лагерните въстания. Женевските старци слушаха смаяни.

И нима толкова просто се сбъдва — цялата пълна мечта на живота ми? И сега ще остана със свободни ръце, окуражен, независим? Друг път такава острота, такава опасност няма да се повтори! Оттук нататък животът ми ще стане вече по-лек, все едно че хвърча с шейна по нанадолнището.

И този дар ми донесе Наталия Ивановна! — Ева, както скоро започнах да я наричам шифровано. Случайност и дори лукавство имаше в първата ни ненужна среща у Еренбург. А чрез такива неузнаваеми случайности се вряза като лъчи неизбежността: да получа помощ и от концлагеристкия континент, и от отломките на попиляната емиграция, и от Рязан — от Русия.

На 31 октомври 1964 година, две седмици след възцаряването на Колективното ръководство, моята малка бомба прекосила границата на СССР в московската аерогара. Тя просто кротувала в страничния джоб на сакото на В. Л., той не знаел никакви похвати, а митничарят, като видял паспорта му, попитал: не сте ли син на писателя? И повели разговор за писателя, сериозно тарашуване нямало. Капсулата минала, тъй да се каже, покрай аурата на Леонид Андреев. (Тогава ми изглеждаше — благоприятна.) Ева изпратила приятелите си и те дори успели да й намекнат за сполуката — докато си говорели от срещуположните галерии на горния етаж.

Когато след една година се провали архивът ми у Теуш, не остана и следа от някогашното ми ведро настроение след изпращането, а целият живот ми се струваше погребан под купища черни скали и се гърчех във вилата на Чуковски — неочаквано малко преди вечеря като светъл ангел (но в тъмна лъскава рокля) пристигна при Корней Иванович по някаква работа Ева! — на всичко отгоре току-що завърнала се от Париж, още обгърната от тамошната лекота, още неадаптирана отново към кучешкия ни живот. Не беше очаквала да ме завари тук, не я очаквах и аз нея! Пристигането й беше просто свръхчудо (понеже се страхувах да не оставя следа, не можех нито да й телефонирам, нито да я посетя, а толкова ми трябваше жива нишка — натам, към свободния свят!) Престорихме се, че сме непознати, и Корней Иванович на нова сметка ни запозна. Докато вечеряхме, Ева слушаше ли, слушаше за зачестилите тукашни преследвания и неволно възкликна: „Да, в тази страна не може да ти доскучае!“ Това — веднага след Париж (където би могла да остане завинаги), но за учудване беше: пак без нотка на съжаление и за сегашното й завръщане! После на К. И. му хрумна да я изпрати до гарата, а пък аз исках да си поприказваме с нея във вечерната тъмнина — поверително — и едвам убедих насред пътя К. И. и Люша да се върнат. И двамата с Ева продължихме да се тътрим към гарата, наваля ни някакъв щастлив дъжд, говорехме си и се уговаряхме — както винаги объркано, с нея необъркано не става, — и аз имах усещането за направо небесна подкрепа, както винаги лека, засмяна, безкористна.

Ева стана за мен втори въздух. Само чрез нея подземната ми работа внезапно се озаряваше от светлинка оттам — как вървят там работите ни, преводът на „Кръга“ на английски. Достатъчно беше тя да ми даде знак, да изрази намерение — срещахме се незабавно. И при всяко мое идване в Москва се стараех да я видя. Къде ли не сме водили с нея нашите преговори: ту срещайки се уж случайно в книжарницата в сградата на Еренбург, бродехме из вътрешните дворове и градинките в центъра (така тя ми показа двора на Бахрушин, където, без още да знам, от 70-а година щеше да живее бъдещото ми семейство и откъдето щяха да ме арестуват за екстернирането); ту — по булевардите; ту — в двора на Петровия манастир; ту тя пристигаше при мен на вилата в Рождество и двамата сядахме отделно от всички или отивахме в гората да си приказваме на спокойствие. Необходимостта от толкова много срещи, договорки, предоговорки и препредоговорки се диктуваше не толкова от самата работа, колкото се обясняваше с особеностите на нашата (вече бях я свързал и с Люша) приятелка: в живия разпилян разговор, сама нарушавайки неговата система, тя постоянно пропускаше нещо важно и после ми телефонираше тревожно, че трябва да се срещнем, — и си изясняваше (и то не окончателно) пропуснатото. Аз постоянно я упреквах (а тя — мен) в непредпазливост, в неблагоразумие, но смайващото беше, че тя се заплиташе във второстепенното, а настъпеше ли решителното действаше точно, смело — къде се дяваха всичките й гафове? В най-опасните моменти я обземаше не само безстрашие, а и крайна „натуралност“ на поведението — вероятно беше я наследила от майка си. (А как чела Ева „Архипелага“! — тук проличава целият й стил: замъкнала и трите машинописни тома в службата си — в апартамента на Еренбург. А той точно през тия дни — да умре. Сега ще се заредят — опис, комисия? Втурнала се да ги изнася, жената на Еренбург я спира: „Какво изнасяте?“ Кипнала: „След толкова години не сте ли ме опознали, как така ще ме подозирате?!“ Изнесла ги.)

Напрегнатото темпо на делото винаги много ме е пришпорвало, не ми стигаше време просто да си побъбрим с нея или да й се порадвам. Но като еманации от всичките, от многото ни срещи се оформяше: какво вродено несекващо благородство има в нея (да не допусне постъпка на по-ниско равнище), колко е пропита с щедрост, как се съединяват в нея гордостта и ненатрапчивостта, и абсолютно приятелската простота.

Кадемлията ръка!… През май 1967-а, след като разпратих 250 екземпляра от „Писмото до конгреса на писателите“, аз се спотайвах в Переделкино у Чуковски. Минаха се 11 дена от писмото и конгресът вече приключи, а никъде на Запад не го отпечатаха, не го публикуваха. Не щеш ли, Ева — била на гости в друга вила, но ми се обади по телефона — ме покани да се поразходим. Такъв план изобщо не беше ми минавал през ум, а на нея мигновено й хрумнало: „Нямате ли някой излишен екземпляр? Дайте ми го, ще го изпратя още днес!“ (Донякъде с тази задна мисъл тя бе докарала в Переделкино френския изкуствовед Морис Жардо, а той имал добри връзки с „Монд“ и тя го накарала да й обещае.) И след три дена писмото се появи в „Монд“, гръмна — и кампанията беше спечелена! Когато стана случката с телеграмата на „Грани“, трябваше спешно да разбера кой е тоя Виктор Луи — и се появи същата тази Ева, deus ex machina: познавала го от Карлаг, московско момченце, което предлагало на чужденци да им обмени валута, в лагера имало съмнително поведение.

Още в самото начало Ева не току-тъй беше помолила само никой да не знае. Тя определено и конкретно имаше предвид тогавашната ми жена Решетовская. (Ева виждала тази опасност несравнимо по-рано от мен.) Но веселите ни, приятелски и непринудени оношения с Ева не можеха да се скрият от жена ми. Освен това нашите безконечни, никога не докрай изяснени работи все ни караха да си шепнем, да се уединяваме дори когато Ева просто ни идваше на гости. Всичко това не можех нито да го постигна, нито да го обясня другояче, освен като кажа на жена си, че се занимаваме с твърде сериозни работи, с онези, тоест — със свързаните с чужбина. И Ева като че ли го разбираше. Но през есента на 1965-а, когато вече се водеше следствието срещу Синявски, Ева при една наша тайна среща ме попита: „Но жена ви нали нищо не знае?“ Ами направо, от устата ми, нищо не знаеше, но имаше очи, но — виждаше. (Със сигурност можех да кажа, че не знае нищо само за участието на Андрееви, ама все пак: две години по-късно в апартамента на Царкинята в присъствието на седем-осем души поканени, сред които беше и жена ми, стана следната среща: доведената от Ева млада Олга Андреева-Карлайл от Съединените щати излезе е мен да си шепнем на балкона.)

Над Ева още тогава надвисна сянката на опасността и, мрачна, черна, виси до ден днешен. Предчувствието й не беше я излъгало много години преди това: през 1973-та на Казанската гара Н. Решетовская директно се закани за Ева, посочи я, и то единствено нея, като пример на кого ГБ ще си отмъщава за отпечатването на „Архипелага“. (Тъкмо тази закана ме накара да се изкажа открито през лятото на 1974-та в интервюто си за CBS.)

Вярно, скоро ще станат две години оттогава. Престоялите облаци не дават буря. Да пази Господ!

По време на една от срещите ни в началото на 1966-a, тъкмо бях пристигнал от Скривалището, още в движението на „Архипелага“, Ева ме запозна със своя близък другар Александър Александрович Угримов — от самото начало с намерението, че и той ще ми помага.

Веднага много ми хареса този човек — от него лъхаха несъмнена сигурност и хумор. Дори ми се стори — постоянно зевзешко настроение, което е направо безценно в конспиративното горене, но бях надценил въпросното му качество, сигурно е имал щастлив период в, общо взето, тежкия си живот. За сметка на това още много негови качества ми предстоеше да изпитам по-късно, например — острия му аналитичен ум, проницателната му предпазливост. „Под тавани“ не може се разприказва (жилището на Ева, сега на Даевата уличка, смятах за доста несигурно, Ева свободно се срещаше с много чужденци и често им се обаждаше по телефона — и тъкмо в това се състоеше дръзката й тактика на откритостта: чужденците и френските дипломати я познаваха и това я крепеше пред властите), — взехме да умуваме с какво ли Александър Александрович ще може да ми помогне. И той ми предложи нещо, което след провала на моя архив беше най-ценно: укриване! Укриване — дори на големи обеми и на няколко места, по желязна система: не у самия него, а у така наречените „къртици“, които според неговите условия изобщо нямаше да познавам. (И така спази условието, че и днес не мога да посоча, кажи-речи, никого, макар те да държат моя динамит цели 8 години.) Аз го свързах с НН-овците — и оттам той взе втория ми главен архив, който спасих от Теушите, който с годините се удесетори по обем — нали по-нататък започнахме да изкарваме всичко на пишещи машини и не държехме сметка за обемите — толкова добре и просторно бе уредил всичко А. А.

Бащата на Александър Александрович — А. И. Угримов — бил помешчик, професор по агрономия, президент на Московското дружество за селско стопанство, а през 1917 година — и директор на департамента по земеделието. Майка му — от известно еврейско семейство, дъщеря на адвоката Гаркави, но християнка, членка на Московското религиозно-философско дружество, децата си възпитала в православната вяра и нашият А. А. (роден през 1906-а) като малък прислужвал на о. Йосиф Фудел; вкоренена дълбока църковност, но без фанатизъм, се бе запазила в него за цял живот. През 1922-ра цялото им семейство с баща им било екстернирано в чужбина. В берлинската емиграция на А. А. му се налагало да работи и като шофьор, и като електротехник, после се прехвърлил във Франция, завършил селскостопанско училище и станал мелничар. Като мнозина в емиграцията се отнасял страстно към политическите течения. Отначало се присъединил към монархистите легитимисти, после известно време бил и „младорусин“. През Втората световна война активно участвал във френската Съпротива. След войната възстановил съветското си гражданство, защото мечтаел да се завърне в родината си и да я възражда след военната разруха. За нас, клетите съветски арестанти, този порив беше необясним, а за тях, след четвърт век в изгнание, колко им се е искало и колко са вярвали! — че са настъпили коренни промени и, макар и накърнена, се възвръща отколешна Русия. А. А. се възхищавал от доблестта на Червената армия и превъзнасял Сталин за победата над Германия, за реванша за 1914–18 година. (Наистина, жената на А. А. далеч не споделяла неговите надежди.) Той се записал в Съюза на съветските граждани и заедно с всички тях бил изселен от Франция в края на 1947-а. А в родината много скоро били арестувани и той, и жена му, и балдъзата му, и тъща му — по известното „дело на Даниил Андреев“, само престарелият баща на А. А. не бил вкаран в затвора. (Чувството за вина, че е погубил семейството си, го хвърлило в пропаст, после цял живот го разкъсваше.) А. А. преминал през жестоко следствие в Лефортовския затвор, получил много алинеи по член 58 — и за връзки със световната буржоазия, и по подозрение, че са го изпратили в СССР (наградите от съюзниците допълнително влошили положението му), — вярно, получил „нормалната“ десетачка, само че с конфискация на цялото му имущество. А тъкмо тогава вече се създавали специалните лагери и изпратили Угримов в Речлагер край Воркута. Там през лятото на 1953-та попаднал и в лагерна стачка. И след като преживял всичко това — все пак не съжаляваше, че се е завърнал в родината, и сега направо не можеше да си представи своя живот без тия лагерни години. Наистина, казва: „От Русия вече не се възхищавам, руския народ повече го жаля, отколкото обичам. На бъдещето на страната и на цялото човечество гледам крайно песимистично.“

А на мен отначало беше ми се сторил такъв веселяк…

Първо измислихме с А. А. за гарантиране на скривалището, че и с него няма да се срещаме, между нас засега също ще има междинно звено. С тази роля склони да се нагърби Георг Тенно, но скоро се разболя, отпадна. „Попречи“ ни и близкото приятелство, което се установи между А. А. и мен: оказа се, че ни е интересно да се срещаме и ей така да си поприказваме, да се посъветваме. Покрай приятелството му с Ева, после чрез нас — с Аля, нарушихме правилата на безопасността, обичахме да се срещаме и четиримата наведнъж, и по-късно А. А. често ни идваше на гости. Добра работа свърши и леката кола на А. А. (далеч не всеки има, а той беше доверен, свой, секретен човек — много ни помагаше в транспортирането. (Той сам предложи как да го наричаме зашифровано: „Данила, файтонджията.“ И му се лепна — Данила.) С тая негова кола чак злоупотребявахме: в нея уреждахме някаква съвсем ненужна моя среща с едно Евино протеже, италиански журналист. Данила вече и просто по приятелски пристигаше в Рождество, може би позволявайки да забележат номера му. (Пред жена си го наричах „Александър Николаич“.) Пак той докара в Рождество Люша и Кю да преписват „Архипелага“. (А на мен ми подари специална старинна огнеупорна касетка без ключалка, веднага с част от ръкописите я зарових в земята, без да се досетя, че тъкмо така с минотърсач лесно ще бъде открита, ръкописи не бива да се заравят в метал.)

През лятото на 1971-ва ми се наложи да замина за юг и с моята кола се смяташе за опасно — нае се да ме кара Данила със своята. В Новочеркаск надвечер тялото ми се покри с едри флюски — помислих си, че съм се прегрял на слънцето, ще ми мине. Стигнахме с А. А. до Тихорецкая и още доста ни предстоеше да видим, да посетим заедно — но ми стана толкова зле, че се наложи да се завърнем в Москва. (Бяхме потеглили конспиративно, ГБ явно засякъл, че съм заминал, но не самото ни отпътуване, и не ни проследиха из пътя.

Но виж Добавката от 1992 г.)

А обемът на пазеното от А. А. непрекъснато се увеличаваше, той вече водеше две картотеки: едната за Аля (пощенските марки), другата за Люша, които не се застъпваха. Малко преди екстернирането ми условията станаха по-строги, започнахме да се правим на непознати.

Тук обединявам Ева и Данила в един разказ, защото от 1966-а всичките им подпомагащи ме замисли и действия бяха общи. През тях мина и по-нататъшният развой с изпратената лента на „Кръга“ — Вадим Андреев беше приятел на А. А. от емигрантските години (и обвинително влизал задочно в делото на брат си, тоест в следственото дело на А. А.). Ева и Данила заедно участваха в подготовката и уреждането на моите срещи ту със старите Андрееви (те от време на време пристигаха да си карат отпуската в СССР), ту с Олга Карлайл, дъщеря им, ту със Саша, сина им. Ева и Данила постоянно бяха ту свидетели, ту съветници, ту преносвачи. Колкото А. А. обичаше старите Андрееви, толкова винаги е изпитвал антипатия към Олга Карлайл, но фатално не се намеси и не ме предупреди. (Аз самият трябваше да си отварям очите, но ме притискаха изключителността на срещите, краткостта и опасността им и това, че вече бяхме избрали Андрееви.)

В началото на юни 1968-а, докато в Рождество допечатвахме „Архипелага“, а в Париж вилнеели революционните студенти, възхитеният от подвизите им Саша (Александър Владимирович) Андреев пристигна в едноседмична командировка в Москва с група от ЮНЕСКО. Той весело се обадил на Ева, че й носи армагани, че ще й разкаже за славните студентски вълнения, на които московчани толкова по еснафски не съчувстват („защо щръклеят? я нека поживеят у нас, та да разберат!“), а тя тутакси се сетила, не я свъртало на едно място: не е ли това слука, дали да не изпратим сега по Саша „Архипелага“ на Запад?

За тия няколко страховити дни тя още тогава си записала кратки бележки, после ги изгорила; през 1974-та, вече след екстернирането ми, отново ги написала, Аля ги изнесе, сега ги ползвам. Та: и преди това, и след това Ева много пъти рискуваше с моите работи, но както личи от бележките й, не била усетила достатъчно добре всички останали опасности — дали пък не е била вътрешно безгрижна? Не, на нея самото й държане беше такова безгрижно, външното. А „Архипелагът“ заемал размери, по-големи от всичките ни съдби, размерите на самата Русия. Тази операция й струвала десетдневно свръхнапрежение, незабравимо и до днес.

Първо, да не допусне опропастяване на „Архипелага“. Да остане вечно тук — значи да погине. Но ако го спипат в ръцете на Саша на митницата — още по-голяма погибел и за книгата, и за автора, и за всички — толкова много имена са посочени в „Архипелага“, на още живи хора! — и за самия него. И пак — Андреев, допустимо ли е да го моли за такава услуга? И ще се съгласи ли той? Но за сметка на това — чисти ръце: безкористни хора, с истинско руско чувство и няма да злоупотребят. Ако изтърве тая възможност — кога ли ще се появи подобна по-късно? Тези си съмнения Ева споделила с А. А. и, доколкото може да се разбере, той я разубеждавал, напомнял й, че е зает с по-важна работа — с постоянно опазване. (И като оглеждам цялата случка сега, след десет години, ми се струва, че е бил прав, много благоразумен човек.) Но Ева вече се била навила и трудно някой щял да я спре. Пристигнаха в Рождество, повикаха ме да идем в гората. От нейните бележки личи колко трудно й е било да вземе това решение и още не го била взела докрай, но на мен, спомням си, ми говореше с такава убеденост (винаги победоносна!), че бързо надви съмненията ми. И наистина, такова стечение: тъкмо в деня, когато завърших „Архипелага“ (и със запас от няколко дена за преснемане на лента), и — в чисти ръце! Как да различи човек свободата на нашето решение от Божието предначертание? Решихме, без да сме попитали младежа: да! Впрочем, както си спомня Ева, аз съм им казал: „Действайте само ако има 99% за успех, иначе не.“ В операцията този процент комай далеч не бе достигнат.

Саша приел въпроса обречено-спокойно, усещал, че ще го помолят. — Не те ли е страх? — Страх ме е. Но все пак съм русин. — След един ден предложил такъв вариант: киномеханикът щял да изпраща контейнер с киноматериалите на тяхната група, ще го помоли да пъхне там и капсулата с нашата лента, ще му каже: „Това са ръкописи на дядо ми. Ако взема да ги изнасям от Съюза официално — ще загубя сума време. Помогни ми.“ За втори път сянката на Леонид Андреев съпровождаше моя ролка. Но контейнерът пътувал дори непломбиран, неохраняван от дипломатически статут. В събота срещу Петдесетница цялата им група трябвало да излети за Париж. Киномеханикът щял да потегли с влак по Св. Дух; във вторник Саша се надявал да го посрещне в Париж и лично да извади ролката от контейнера.

И комай всичко щяло да мине спокойно, ако в четвъртък вечерта Саша с московските си роднини не бил дошъл на гости на А. А., а той, след като те си тръгнали, с тройната си предпазливост не бил зърнал през прозореца, че долу ги следели: единият от следящите тръгнал подир момчетата, другият хукнал нанякъде. (Не съм напълно сигурен, в други случаи прекомерната предпазливост караше А. А. неправилно да тълкува ситуацията — тогава, когато следене не е имало. Но Ева до ден днешен настоява, че проследяването се потвърдило, само че по несвързан с нас повод. Възможно е.) През онези дни никой от нас не постави под съмнение следеното и поради това пет дена подред треска ни тресе. Най-напред — Данила и Ева: да продължат ли операцията, или да се откажат от нея? Който не е живял в конспирация, не може дори да си представи това потиснато и съсипващо те състояние, когато, може би наблюдаван, подслушван, без да имаш време, нито възможност да се посъветваш, понякога изнемогвайки от наближаващия провал, не можеш да освободиш волята си от отговорността и трябва да вземеш решение, от което ще зависят и мнозина скъпи за теб хора — и делото. Решили: „да приемат битката за родината в тази достъпна за нас форма, и то именно сега!“ По-късно Ева успяла да хване по телефона един от московските роднини на Саша, напълнила разговора с глупости и вметнала припряно на френски: „Снощи, когато сте се прибирали вкъщи, са ви следили.“ (Ако ги следят изкъсо — и тая фраза ще е хваната…) Оня (макар че не знаел никакви тайни) разбрал за какво става дума и завел Саша да преспи на сигурно място. После — размишленията на Ева с Люша (била отишла при нея да вземе капсулата). Колкото повече умували — толкова по-опасно им изглеждало. И не в резултат на тая равносметка, а пак под напора на чувствата си Ева взела „бомбата“.

В събота сутринта срещу Петдесетница се били разбрали така: в метрото, на спирка „Кировская“, на уречено място Ева се срещнала със Саша и му предала — не „бомбата“, не — пакет с детски играчки: ако ги забележат и хванат пратката, ще останат с пръст в устата. Поговорили си за вчерашното следене. Сега май нямало никого. Разбрали се: във вторник сутринта, щом извади капсулата от контейнера, Саша се обажда в Женева на Евината сестра Катерина Ивановна (ранена през Съпротивата, тя останала инвалид и почти винаги си била вкъщи) и тя предава по телефона условна фраза на Ева в Москва. А самата „бомба“ Саша сега ще получи не от нея, а на следващата спирка, „Дзержинская“, от А. А…. (Всичко е разиграно не по-зле, отколкото ако го била организирала Климова, Евината майка.) Но когато А. А. на „Дзержинская“ се приближил до Саша изотзад и го хванал за ръката — Саша трепнал прекалено забележимо. И нашият Данила променил плана си: решил да поостане със Саша, да го поуспокои. Извел го от метрото на тиха улица до колата си. (Но щеш ли, още едно произшествие: някакво такси стояло досами неговата кола с вдигнат преден капак; потеглили, потеглило и то подир тях… Дали подир тях? Не са ли това излишни подозрения? Изчезнало някъде.) Не нарочно, така им се наложило, направили кръг около „Большая Лубянка“, около „бутилката“ на Дзержински — Данила с ръце на волана обяснил на Саша как да се пресегне и да вземе „бомбата“ от чантата му. Предали „Архипелага“ на Лубянския площад!… Данила закарал момчето близо до мястото, където отивало.

И тъй, работата криво-ляво беше свършена, оставаше ни да чакаме. Но тъкмо тогава се скапаха уязвените нерви на всички ни: недоизяснените заплахи ни притискаха тъпо. Лентата беше излязла от ръцете ни — но доникъде не беше стигнала, висеше без контрол и в опасност. Люша хукнала да ме търси в Рождество, аз отидох в конспиративната квартира на Гледачката (очерк 10), винаги готова да ме приеме, ключът е в джоба ми. Ева, за да не се мъчи през празничните дни в града, заминала за Таруса, където А. А. гледаше престарелия си баща. А Люша телефонирала, без да знае това, на Ева, а Гледачката от уличен автомат се обаждаше на Люша и Евиното отсъствие ни плашеше като вече започнал провал. (Сега разбрахме, че цялата ни операция е била дилетантска и паянтова.) И на слънчевия таруски речен бряг слънцето за нашите приятели било черен пламък. Безпомощното бездействие тежи. Хрумнало им да се върнат в Москва, из пътя се спрели до една църква, вървяла всенощната служба срещу Св. Дух, А. А. запалил по една свещ за всички участници, молил се. А Ева, макар и невярваща (но именно в църква се били видели за пръв път преди години), сега стояла в храма не с любопитство, а с бучка в гърлото: Господи, помогни!

В заклещилата ни минута кой ще ни разбере по-добре от Бог?

Когато се прибрала в Москва, Ева намерила начин да се обади на Сашиния роднина от неутрален телефон и разбрала, че Саша е отпътувал безпрепятствено. Отначало им олекнало, изкарали понеделника.

Но вече е вторник, пладне, отдавна трябвало да се обади сестра й от Женева — но не се обаждала, а самата тя не бива да я търси първа: ще стане невъзможно обаждането с условния текст.

Така се тормозили целия вторник — и нямало новини. И им замирисало на разгром: вече четат „Архипелага“ на Лубянка.

Чак в сряда заранта дошло освобождаващото известие. (Оказало се: парижката стачка, полуреволюция — била парализирала връзката от Париж, пресякла се враждебно с нашия „Архипелаг“.)

В сряда през деня, без много-много да крият тайната ми квартира, тримата — Ева, Данила и Люша — дойдоха да ме освобождават. Те ликуваха. Казах им полу на шега, полу на истина: „Ей, големи авантюристи сте били!“ И ги засегнах. Ако бяха се съветвали с мен през който и да било стадий от тази операция, щях да ги спра. Но те с огромно напрежение за 10 дена изкатериха душевен връх и естествено беше да се обидят, като ги нарекох „авантюристи“.

Но много по-обидно се оказа, че отбраните ръце, сменяйки се от чифт на чифт, сплескали цялата ни пратка — и тя не ни спаси в страховития момент. Саша Андреев, без да има никаква съветска тренировка, се държа геройски. Вадим Леонидович треперел над тази книга, дори купил комплект шрифтове, за да стане първият издател на „Архипелага“ на руски. А по-нататък при Карлайлови нашата капсула потъна в сухото сметкаджийство — и дълги години американският текст на „Архипелага“ не беше готов (за това другаде). За какво ли бързахме, рискувахме и се гордяхме?! — когато все едно че не сме го изпращали. „Архипелагът“ хем е на Запад — хем го няма. Когато стана нужда да се прави немският превод, изпратихме Бета (очерк 12) да помоли В. Л. да поиска копие на руския текст от дъщеря си — той се уплашил: ще се разчуе (а той е със съветски паспорт), и ни се наложи да повторим прехвърлянето на „Архипелага“ от СССР по много труден и опасен начин.

Това намерение — да вземем за ново преснемане машинописа на „Архипелага“ — а от кого? от Данила, — се натъкна на неговата съпротива. Той стана подозрителен и заявяваше на двама ни с Аля, че не бива да обезценяваме нито пазеното у Андрееви, нито цялата пратка около Петдесетница. А и още по-малко ни разбираше, доколкото цялата тази операция, с нейните жертви и страхове, беше сведена от Карлайлови до нула. Ако поради съпротивата му не бяхме изпратили отново през пролетта на 1971-ва „Архипелага“ на Запад, до провала през 1973-та нямаше да ги има немския и шведския превод; а руското издание, недостъпно за западния читател, щеше да прозвучи като самотен топовен изстрел в нощта.

Такива препирни възникваха между нас с Данила по делови решения на няколко пъти и, както пролича по-късно, прави бяхме ние, а не той, но подбудите му винаги бяха благородни, такъв си му беше характерът и това не бива да се подценява.

През целия си живот съм намирал време да разпитвам стъпка по стъпка за преживяното — или онези, които пряко описвах, или от които получавах свидетелски материал. Но за хората, с които просто живеех, за най-близките и най-свидните, такова време никога не ми достигаше. Така стана и с А. А. — той беше изключителен човек и вътрешната му духовна биография беше сложна, интересна, но не я измъкнах от него. Почти французин и аристократ в житейските си навици, нескована естественост и изтънчено-придирчив вкус, той бе успял да съхрани и чисто православното светоусещане от детските си години и да си остане до мозъка на костите руснак, само че привързан не към древна Русия, а към петербургския имперски период, дори с великодържавен отпечатък. Съвместявайки толкова много различен опит и преценки, през последните години той ми се разкри като изтънчен, умен и откровен рецензент. Уж двамата с него не бяхме противници, а все имахме разногласия. Сред приятелите ми нито един дори отдалечено не приличаше на него затова мненията му бяха ценни и неочаквани за мен, а поради потайността, кажи-речи, на никого не можех да показвам проектите си. На два пъти той попиля Нобеловата ми лекция, после я преработих неузнаваемо и тя много спечели от това. Настойчиво ме увещаваше да изхвърля някои крайности от „Мирът и насилието“, като правилно ме предупреждаваше, че ще допусна тактическа грешка: ще засегна и отблъсна целия Запад. (Да, тактически доста неща в моята публицистика бяха вредни и излишни, но сърцето ми ме подтикваше! Не може цял живот все за тактиката да мислим!…) Критикуваше и „Октомври Шестнайсета“, но противоречиво, от две страни едновременно: не бивало да се изказвам зле за царя, но не бивало да се изказвам зле и за кадетите. А те воювали помежду си на живот и смърт, избирай, ако можеш. Почти по същото време завърших, но не сколасах да го покажа на А. А. „Писмото до вождовете“, много съжалявам. Данила го прочете през януари 1974-та — когато „Писмото“ вече беше на Запад и няколко дена преди насроченото му отпечатване, ужаси се, предричаше, че на Запад това ще бъде просто провал, — и излезе прав! Макар тогава да бях много сигурен в себе си, че не мога да се „проваля“, че съм здраво стъпил на краката си. А през последните ми седмици в родината прочете и моите статии за „Изпод канарите“, изпращайки ми критични бележки и за тях, отчасти и значително одобрение, и все ми пробутваше Бердяев, Бердяев, пред когото винаги се бе прекланял, и ме е яд, че похабих за тоя Бердяев, за изпратената ми от А. А. книга, последните си два дена в Русия без никаква полза. А и самия А. А. една година преди това настойчиво го увещавах да участва в нашия „Изпод канарите“ — но той уверено ми отказваше. Също руска черта: толкова да мислиш (с бавно, дълбоко навлизане в проблемите, бързо никога не се наемаше), да имаш такива особени мнения, а да не можеш да ги излееш в завършена статия.

Дали покрай тия рецензии, а и изобщо във всичките ни разговори с Ева и Данила много пъти съм се вкопчвал с тях на шега, а понякога и сериозно, в преценката за Запада. С Ева това бяха чести сблъсъци. Според нея съм се бил изказвал за Запада прекалено добре — тя ме разубеждаваше, хулеше Запада — и днес със същата страст, която я беше тласнала навремето да зареже европейското благополучие и доброволно да замине да се мъчи в Русия. Друг път, разсърден за нещо на Запада, се изказвах твърде рязко — почти със същия плам и дори с крайности тя се втурваше да го защитава. И всеки път главната й теза беше: изобщо не разбирам Запада и никога няма да го разбера. Вярно, Ева не се отличаваше със стройни политически възгледи, но той! Тя беше напуснала Франция още преди 30, а за пръв път и преди 40 години, макар че прескачаше дотам от време на време и в самата Москва сега се срещаше с много чужденци, но беше сигурна, че пази живо чувство за Европа. А. А. — и той пристигнал преди 30 години, също беше сигурен в безпогрешността на преценките си. Аз никога не бях стъпвал там, но като слушах всеки ден по няколко западни предавания, не можех да не си създам тъжната представа, че Западът отстъпва по воля, дух и съзнание на болшевиките. И двамата осмиваха изводите ми, защото не допускаха толкова поразителна промяна на Запада. Споровете с тях ме обогатяваха и, както виждам сега, донякъде са ме подготвили за Запада.

През юли 1973-та те пристигнаха при нас с Аля във Фирсановка (Данила — специално за да прочете „Мирът и насилието“, защото отдавна се беше поотдалечил от мен). Понеже се опасявах, че из двора са разхвърляни микрофони, аз ги поведох на разходка по пътечката през ръжта. Това място е толкова руско, че в паметта ми направо се е врязал разговорът там — с Данила това беше последният ни неприпрян. Разказах им, че скоро ще предприема голяма атака. Че съм взел решение: вече да започна да печатам всичко подред. „След три години — уверявах аз Данила — укритото от вас ще загуби смисъла си, всичко мое ще бъде отпечатано и ще можете да се пенсионирате.“ Разсмяхме се, 67-годишният А. А. ме упрекна: „С последното ме засегнахте!“

Дори тогава още ми се струваше, че първият и главен удар ще се стовари върху мен. Че от мен ще започне всичко. А развръзката вече била близка, но ние не виждахме, че мен опасността ще ме прескочи, а ще надвисне тъкмо над тях, над неколцината ми близки хора. Впрочем от началото на 1973-та, когато първата ми жена взе да се изявява публично, в големия печат, на два пъти в „Ню Йорк таймс“, враждебно спрямо мен, — Ева и Данила доста се стреснаха: тя ги познаваше и двамата, макар и не в подробностите на действията им.

Верни наши приятели, те през всичките тия години докрай вършеха своята непрекъсната, неоценима, опасна и безкористна работа — помагайки ни. Ева отдавна беше престанала да е едничката ни връзка със Запада (но току прехвърляше по нещо с изящна лекота), обаче неизтощимо изнамираше с какво още може да ни бъде полезна, в това отношение погледът й беше остър. Ева докрая се държеше в съответствие с навика и смелостта си — без изобщо да се крие, без да потулва приятелството ни (с Аля много си другаруваха въпреки разликата във възрастта им), открито се обаждаше по телефона и ни идваше на гости дори през най-тежките обсадни моменти. Данила — и поради особеностите на характера му, и поради необходимата тактика на Отговорен Пазител, се държеше предпазливо, появяваше се рядко, избягваше прекалено острите моменти, гледаше да не бие на очи, името му не се споменаваше по телефона и под таваните, повикванията и срещите се осъществяваха тайно, прикрито. И, не щеш ли, сякаш тласкан от предчувствие, дойде в нашето обсадено обречено жилище на „Козицки“ 3 часа преди арестуването ми! Интуиция и дързост: просто да се сбогуваме! Бях потресен; струва ми се, че досега усещам прощалната ни прегръдка.

Мен ме екстернираха, семейството ми също отпътува. Най-спешното от архива Аля прехвърли по тайни пътища на Запад, — но все пак останаха в родината неподвижни десетки килограми книжа, и все още много доста ценни, и, кажи-речи, половината от това богатство беше у Данила.

Затова особено тревожна и неясна беше първата година след екстернирането ми: поради мудността на стичащия се до Запада архив (някои материали пътуваха по половин година); поради мудността на човешкото обмисляне, което не сколасваше да настигне външните събития; поради мудността на тайната поща — кога ли ще изпадне сгоден случай, кога ли ще пътува някой! поради мудността на конспиративните структури в самия Съветски съюз, — трябваше да се мине тази година и нещо, докато прегледаме всичко пристигнало, докато задочно по шифровани списъци уточним кое е останало там и се разпоредим кое да ни се изпрати, кое да се унищожи, кое е загубило стойност, а кое да се пази по-нататък като безопасно.

А отмъщението на ГБ можеше да се стовари върху нашите близки — най-вероятно през тия първи месеци, докато всичко още беше топло, докато те още продължаваха да са реални съучастници и имаше надежда да бъдат докопани някакви улики.

А с какво можех да ги защитя? Комай само с надеждата, че властите се страхуват от мен? (И те наистина се страхуваха, ударите ми винаги бяха неочаквани и силни.) През първата година правех сложни намеци в декларациите по интервютата ми, макар лично за себе си тук вече да бях разбрал, че Западът не ще се втурне да спасява моите Невидими и че не съм в състояние да им осигуря закрила.

Но ето че Бог ни помогна. Оцеляхме.

(Не, всичко това не завърши чак толкова леко, колкото може да ви се е сторило. КГБ все пак викнал Александър Александрович през 1974-та и му демонстрирал, че е запознато с някои подробности — например относно онази гонитба на избягалото „Теле“ по Коледа, която ни осигури поради нехайството си А. С. и която можеше да струва на Александър Александрович собствената му глава. (А аз на всичко отгоре същия ден го упрекнах, подозирах го, че е допуснал изтичане.) Но май поради Рождество Христово като в коледна приказка — всичко трябваше да завърши благополучно. Този разпит на Лубянка А. А. си го записал и ми го изпрати във Върмонт — и не съм в състояние да предам онзи въздух по-добре от него. [44] (Бел. от 1978 г.))

След екстернирането ми взели да нервничат „къртиците“, наложило се на няколко пъти да прехвърлят материалите. През тази година в Москва зачестили заплахите за повиквания и неочаквани обиски, но дотогава всичките ми укрити материали бяха унищожени. До лятото на 1975-а целият ми исторически дългогодишен архив у Данила (на три-четири отделни места, които и до днес не са ми известни) — всичко било изгорено.

Успяхме! Пак сколасахме да изпреварим КГБ! Сега КГБ можеше да има само подозрения и никакви доказателства.

През юни 1975-а се събрали тримата с Люша (заедно та да има свидетели, а не както Кю „изгаряла“), заминали за Рождество на Истия — и на тоя рождественски простор, срещу сиромашкия църковен купол, доизгорили тия десетки килограми — уж „излишен“, отишъл на вятъра труд, доста неща — със съжаление.

Но и цялата природа се крепи на това, всичко живо: че във всяко развитие и във всеки род трябва да има резерв, трябва да има излишно, което именно гине, само и само главният ствол да расте.

 

А Ева — първата измежду заподозрените (и просто засечена от ГБ, цялата оклепана с доноси) — не само че не замряла, не се спотаила през тая година, ами с предишната си самоуверена храброст водела свободния живот на извънщатна преводачка, срещала се с чужденци, сред тях — с наши, и през месеците на затишие, когато се сменяли лицата, когато бивали изгонвани кореспонденти, когато се нарушавали каналите, — възобновяваше с нова енергия прехвърлянето на цели чанти и куфарчета от моя архив. Сега, през пролетта на 1975-а, това се следеше с доста по-голямо внимание, стана значително по-опасно, а чужденците се стреснаха. А от края на 1974-та, след като излезе от печат „Изпод канарите“, Москва ни запуши официалната поща и в двете посоки (не пускаше дори пощенските картички за рождения ден на детето), — та Ева тогава се нагърби и с връзката ни по „втория начин“ с всички наши приятели.

От есента на 1974-та в културния отдел на френското посолство се появило ново лице — корсиканката Елфрида Филипи. Аз никога не съм я виждал, Ева ми я описа по следния начин: „Красива, стройна, обича ли те — става обаятелна, не те ли харесва — става ледена. Сприятелихме се от пръв поглед, отведнъж разбрахме, че в известно отношение сме синхронни, без думи. Нейната бърза решителност, готовността й да изпита всички страхове, опасението й да не накисне някого, живият й интерес към Русия… На опасните места пробутваше нещата, обезоръжавайки с усмивка и грация. Гениално бърза: докато тиквеникът си отвори устата, работата е свършена.“ Така например искали да разделят една пратка за мен между трима пътуващи, тя я претеглила на ръка, казала: „Вземам всичко наведнъж!“, като по тоя начин много улеснявала Ева, Данила и „къртиците“. (Същевременно беше прехвърлено и едно-друго от Б. Л. — на всеки чифт помагали ръце съм благодарен.) (По всяка вероятност става дума за Борис Леонидович Пастернак. — Бел. пр.)

Този огромен пакет от Ева, изпратен чрез Елфрида, Степан Татишчев (очерк 13) ни донесе в парижкия хотел „Д’Исли“ на Рю Жакоб, на мансардата — и тогава стана повече от символично съвпадение, каквото може да създаде само Историята. Донеслият си отиде, на канапето още стоеше на камара непрегледаната пратка от Наташа Климова-младша, а по същото тясно таванско стълбище след две минути при нас влезе Аркадий Петрович Столипин — онова синче на Столипин, насмалко неубито при взрива на Аптекарския остров от Наташа Климова-старша, — при което той беше дошъл при мен да обсъдим черновата на моята глава за Пьотър Столипин. С тоя благ човек седяхме приятелски, а край нас бяха пликовете, също така приятелски изпратени ми от дъщерята на несъстоялата се негова убийца.

Така за две трети от столетието се преобърна Русия. Дъщерята със същия талант и порив, каквито притежавала майка й, сега работеше и рискуваше в срещуположната посока. (Макар че не беше се отдалечила кой знае колко от есерския начин на мислене: непрекъснато кълнеше Столипин и виждаше в съветския строй продължение на царския.) Всички сили на здрава Русия вече се обединяват, вече действат задружно.

 

(ДОБАВКА от 1978 г.): През есента на 1976-а Ева дори я пуснаха в Швейцария при сестра й. Тя в никой случай не можела да иска в съветското посолство виза за Щатите: хем е забранено да се променя страната, хем ще се разбере, че идва при нас. Но с наша помощ (американците й издадоха временна вложка към паспорта) тя благополучно пристигна при нас във Върмонт и изкара у нас пролетта на 1977-а. Много се ядосваше, че привлечената от нея Олга Карлайл се е отметнала и пише враждебна книга, но и непрекъснато ме уверяваше, че това са глупости. Четеше „Невидимите“ — и ме помоли да й дам тоя 9-и очерк (щяла да остави препис в Париж — и да занесе един в Москва, да го прочете на А. А. и чак тогава да го изгори).

Когато ми обясняваше преселването си в Русия през 1934-та, каза: „Не идвах за мъки, моля ви се, не мога да ги понасям, идвах за радост. Но претърпените мъки не притъпиха любовта ми към Русия, а я заостриха.“

А сега пред нея стоеше примамливата възможност: да остане на Запад завинаги. Дълго се тормози, дълго избира. Решаващото й писмо според мен по-добре от моя преразказ предава тези нейни прежиявявания [45].

 

(ДОБАВКА от 1986 г.): През 1981-ва Александър Александрович се разболял тежко и се поминал. (Баща му доживя до 100 години, мислех си, че и А. А. ще живее дълго. Но не.) Още един приятел загубих. И още един концлагерист, хем с какви остри завои в съдбата му! Ама това не е чак дотам изненадващо в нашия жесток век.

А Наталия Ивановна никога не прекрати конспиративните операции, продължаваше ги дори с лудешка смелост. От 1975 до 1984 година на нея се крепеше не само целият ни таен пощенски и книжен канал с приятели в СССР, но и нещо още по-важно: помощта за нашия Руски обществен фонд в СССР, — и надали без нейните смелост и находчивост бихме могли да създадем такава пълнокръвна артерия. (За работата на фонда някой друг ден, надявам се, ще напиша подробно.) ГБ я дебнеше с все сила, но все едно никога не можа да я докопа.

Н. И. през последните години боледуваше от панкреатит. В края на август 1984-та внезапно почувствала силни болки, постьпила в болница — и след една седмица починала. (Преди смъртта си заръчала да ни съобщят: „Сега ще трябва да се спотая временно!“ — явно е усещала как нараства заплахата. Изплъзнала се от лапите — може би в последния момент.)

Доста цивилни гебешници се стълпили на погребението й, оглеждали присъстващите. Неколцина от тия юнаци отишли за описа на жилището й, правейки се на „стажант-нотариуси“. На братовчеда на Н. И. по време на разпита казали: „Знаем всичко за нея, отдавна я пасем и знаем кое къде се намираше в жилището й.“

Самохвалковци! Знаели са, ама не всичко.

Неуловимата им се изплъзна… И със закъсняло зъбене я залаяха във вестниците.

 

(ДОБАВКА от 1992 г.) През април 1992-ра в Москва бюлетинът „Строго поверително“ (кн. 4) пусна публикация, повторена в „Гардиан“ от 20.4.92 и отекнала като ехо на Запад, базираща се върху доброволното съобщение на бившия ростовски полковник чекист Б. А. Иванов. Той написал свидетелски показания [46]: че през август 1971-ва в Новочеркаск агенти на КГБ са извършили опит да ме убият (очевидно чрез инжектиране на отрова от рицин — бъдещият „български чадър“). Ето какво било това, а не „странно слънчево изгаряне“, както си помислихме с Александър Александрович тогава, а по-късно и лекарите — нито един от тях не можа да определи какво ме е сполетяло… Сега нов прочит придобива и онова място от разпита му в КГБ през 1974-та (приложение 44), когато гебистите попитали А. А. за съвместното ни пътуване с неговия автомобил, а той с уверена лекота отговорил, че пътуване е нямало, само ме закарал в Москва до гарата. На чекистите сигурно са им увиснали ченетата от такова нагло отричане, но — не можели и да го „затапят“ с възражението: „Абе ние бяхме по петите ви в Ростовска област! тъкмо ние барнахме Солженицин (с иглата) в Новочеркаск!“