Насрещен бой в тактиката се нарича такъв вид бой — за разлика от настъпателния и отбранителния, — когато и двете страни си насрочват настъпление или се намират в поход, без да знаят замислите на противника, — и се сблъскват внезапно. Този вид незапланиран бой се смята за най-сложен: той изисква от военачалниците максимална бързина, находчивост, решителност и наличие на резерви.

Тъкмо такъв бой протече на съветската обществена арена в края на август — началото на септември — до такава степен непредвиден, че нито противниците знаехме нещо един за друг, нито от нашата страна на „колоната“ (Сахаров и аз) знаехме нещо за собствените си движения и планове.

Макар проследените в предишната глава 1971 и 1972 година да не бяха кой знае колко спокойни за мен, не мога да кажа, че бяха и чак дотам разтърсващи, а май бях и посвикнал. През цялото време имах усещането, че съм се скрил, че съм се спотаил, че изчаквам, че печеля време за „Р-17“, а съвременността сякаш преставам да различавам на рязък фокус. И всеки път когато отказвах намеса, дори не можех на никого, а особено на дейците на „демократичното движение“ (много чевръсти в разпространяването на сведения) да обясня защо именно мълча, защо така се дърпам, макар че уж „няма да си изпатя“, ако се намеся. Освен туй при тоя задрямал фатум и самото ми живеене у Ростропович в блажени условия, каквито не бях имал никога през живота си (тишина, извънградски въздух и градски комфорт), също размагнитваше волята ми. Щом не изгърмях с писмото си до министъра на ГБ, не изгърмях с писмото си до патриарха, не изгърмях и с нобеловската лекция, остава ми да кротувам и да си пиша. Още повече че толкова труден се оказа Вторият възел, а и преходът към Третия не обещаваше облекчение. И онази развръзка, която неизбежно винаги бе висяла над мен, аз все я отлагах. И дори когато в края на 1972-ра окончателно насрочих появяването на „Архипелага“ за май 1975-а, това ми се струваше жертва, доброволно ускоряване на събитията.

Живеенето ми у Ростропович малко по малко се топеше. След като се запозна с мен случайно и почти веднага ми предложи подслон с широкодушен порив, без още да има никакъв опит да си представи какъв тъп и дълъг натиск ще се стовари върху му, дори след като обнародва отворено писмо след Нобеловата ми награда и още близо година се отбранява изобретателно от многобройните държавни спънки, Ростропович взе да се изморява и да изнемогва от продължителната безнадеждна обсада, от загубата на любимото му диригентство в Болшой театър, от забраната на най-добрите му московски концерти, от секването на неговите привични пътувания до чужбина, в които преди това му минаваше половината живот. Възникваше въпросът: правилно ли е един художник да линее, за да даде възможност на друг да вирее? (Уви, отмъстителната власт и след като напуснах неговата вила не му прости четиризимното гостоприемство, което той ми оказа.)

Битът ми се подронваше и откъм полицейска страна, вече не само Министерството на културата жадуваше да изтрие очите. А и на всички големци бях като трън в очите, защото живеех в тяхната охранявана, сладка привилегирована спецзона „Барвиха“. А според съветските закони изселването ми оттам не създаваше никакви затруднения: когато става дума за такава специална правителствена зона, достатъчни са 24 часа. Но комбинацията от двете имена — моето и на Ростропович, ги възпираше. А опити бяха правени. Навести ме един капитан от милицията още преди Нобеловата награда, казах му: „На гости съм.“ Той ме остави на мира.

През март 1971 година някак ми се случи „лавинен ден“ — рядък през годината късметлийски ден, когато мислите те връхлитат неудържимо и по различни теми, и в непоръчани насоки, разкъсват те, носят те, само сколасвай да ги записваш, макар и неизцяло, на каквато и да е чернова, после ще ги разработиш, сега ги хващай. В щастливо състояние покарах ски и през това време си дописвах в бележничето, прибрах се — вика ме бабичката Н. М. Аничкова на горния етаж на голямата вила:

— А. И., елате, дойде милиция да ви изселва!

Откога очаквах това, дори бях престанал да го чакам, макар че за такъв случай си имах приготвено писъмце, в синьо пликче, в огнеупорната касичка. Нима са се осмелили, хем непосредствено преди своя XXIV конгрес (дано не дочакат своя XXV-и!), или не разбират какъв скандал ще стане?

Трима са, от капитан и нагоре. Постепенно се изяснява, че главен е цивилният, някой си Аносов — началник на паспортния отдел на Московска област, голяма клечка, умен, с чувство за хумор, и сред тях все пак има хора, срещат се. Аз в моето щастливо състояние също толкова лесно, свободно се влях в разговора — победоносно-небрежно, в най-добрата си форма, както навремето с митничарите.

На мен да ида за писъмцето до моята пристройка ми трябват три минути, ей сега ще ви го дам или ще го прочета прав, с което може би и вас ще ви накарам да се надигнете от креслата. Не. Не, днес още не ме изселват: не пишат първия протокол, а чак по втория ще ме изправят пред съд. Само ме притискат до няколко дена да се погрижа за адресната си регистрация или да си ходя. В Рязан. В капана.

Естествено. Всеки съветски човек без защита отгоре какво може да направи в това положение? Да се подчини кротко. Изход няма. Но, слава Богу, вече съм изскочил от вашите редици и съм изправил гръб.

Най-напред, с голяма загриженост за личните им съдби:

— Другари, ако обичате, напишете протокол, но внимавайте! Много ви моля — не допускайте лична грешка, която може да ви изяде главата. Моля ви, проверете на най-високо равнище наистина ли там са решили, че трябва да бъда изселен. Защото после вината ще бъде стоварена върху ви.

Тъпият майор: — Ако действам според закона и в моя район, няма нужда да питам никого.

— Ах, другарю майор, много отскоро служите!… Ами че вие ще се окажете своеволник. Моят случай е много деликатен.

Областният началник: — Ама аз изобщо не прилагам насилие.

— Оставаше да приложите насилие! Но дори и при най-нежно отношение към мен може да стане голям скандал.

Казвам го толкова уверено, сякаш ако поискам, ей сега ще се обадя от съседната стая на Брежнев. Аносов, явно опитен царедворец, схваща: трябва да се внимава, минирано е, моята самоувереност се дължи на нещо. Подвива си опашката.

Но каква ми е ползата да спечеля няколко дена? На мен трябва да предам по тях нагоре колко сериозно е това, доколко съм готов. Вилата на Ростропович за мен е последното прибежище за живот и работа. Изхвърлят ли ме оттук — няма да се оправя с грамадата „Р-17“. Не, нека знаят, че това няма да мине тихо.

И в новия обрат на разговора, свил страховити арестантски очи, заявявам метално:

— Със собствените си крака да тръгна за Рязан? Нито пеша, нито с влак! На съдебно решение? — няма да се подчиня! Само окован с вериги!

Ей така ми е по-лесно, съвсем лесно. В локва няма да ме удавите, докарайте море! Усещам се млад, силен.

Тръгват си учтиви, смутени. Не са очаквали.

— Ще стане грандиозен скандал! — поощрително ги напътствам аз.

Защото следващия път, когато напишат протокола, ще се направя на съветска буболечка, ще проверя в протоколи всяка запетайка, ще им поискам втори екземпляр за мен, а когато дойде ред да го подпиша — ще извадя моето писмо, ще го подпиша и ще го разменя срещу техния протокол:

„На милицията, която ме насилва да се преместя от краймосковската къща на Мстислав Ростропович — в Рязан, където е моята «милиционерска» регистрация, —

ОТГОВОРЪТ МИ Е

Крепостното право в нашата страна е премахнато през 1861 г. Казват, че октомврийската революция била помела последните му остатъци. Следователно аз, гражданин на тази страна, не съм крепостен, не съм роб и…“

С тях всеки път трябва да правиш така: да повдигаш тона с една октава. Да обобщаваш, докато ти стигат думите. Да браниш не само себе си, не един тесен участък, а да взривяваш цялата им система!

И толкоз — не му ли беше дошло времето?! Докога?

След половин година пак дойдоха. Същият Аносов с някакъв цивилен, едноок. Явих се пред тях направо със синия плик. Сложих го, между тях и себе си. Но Аносов, същинско олицетворение на любезността, само ме подсеща: ама какво стана с вашата адресна регистрация?… неудобно е… вече две години (където два дена не бива, където московската адресна регистрация също не върши никаква работа!)… Е, щом тонът е такъв: само да си уредя семейните въпроси… — Ами уреждайте ги, уреждайте ги! — обнадеждава ме, подканва ме. — Ама на мен нали и след сключването на брака няма да ми дадат московско жителство? — Откъде накъде, откъде накъде, спород закона са длъжни да ви дадат адресна регистрация.

За всеки случай — и другия регистър: — Защото като нищо можем да предявим претенции и към Ростропович като към домопритежател. Може дори да му вземат вилата. — Внимавайте, казвам, тиганът и бездруго е нажежен, защо наливате още масло в него?…

А синият плик си трае между нас — безобиден, неразпечатан, нищо и никакъв. И аз: — Ако много ви притиснат — не си правете труда да идвате, дайте на районната милиция нареждане, те толкова искаха да съставят протокол. Вярно, аз ще му дам гласност…

Едноокият: — Какво значи „гласност“? Законът си е закон.

Аз (с метални нотки в гласа): — Гласност ли? Това значи: поради протокола никъде няма да ида, пред съд няма да се явя, а вие произнесете наказателна присъда за изселване.

— Ама как така! — уверяват ме те, — дотам няма да се стигне.

И не влезе в работа „Моят отговор“. Все така незаконно си живях у Ростропович още година и половина.

А когато разводът с първата ми жена се състоя и регистрацията с Аля, която живееше в Москва, също, — и законно подадох молба за московско жителство, баш тогава новият началник на паспортния отдел на град Москва (дошъл от областен) Аносов („според закона са длъжни да ви регистрират“), в кабинета си в министерството, със същата любезна усмивка ми заяви от името лично на министъра, че „милицията изобщо не решава“ въпросите на адресната регистрация, а с това се занимава към Моссъвета съветът на почетните пенсионери (сталинисти): разглежда политическия облик на кандидата, достоен ли е той да живее в Москва. И че към тях трябвало да адресирам молбата си.

Аз също с най-любезна усмивка го помолих да ми издаде отказ в писмен вид. Той — още по-любезно, като стар познат:

— Александър Исаич, абе на вас ли ви е нужна някаква си хартийка?

Очаквах, че ще хъкат-мъкат, но че направо ще ми откажат — все пак не очаквах. Нахалници. Откровено ме подбутваха: сам се махай от руската земя!

(А човек като нищо може да разбере и техния яд: не е ли повлиял на властите слухът, който ми беше толкова досаден, слух от самопровъзгласили се „близки приятели“, каквито се намираха доста, да обясняват живота и намеренията ми: „Ако има начин да се събере със семейството си, незабавно ще замине, нито минута няма да остане!“ Те ме разведоха и — „законно“ очакваха отпътуването ми, а аз защо се будалкам и не заминавам?)

Не исках да вгорчавам повече живота на Ростропович-Вишневская. И през май 1973-а ги напуснах, засега — наникъде, временно взехме под наем вила във Фирсановка, а от есента съм направо бездомен.

И от юни 1973-та приложиха нова изтласкваща хватка: анонимни писма от псевдогангстери със заплахи към моето семейство. По пощата, припряно-небрежно разобличавайки се и с лепенка върху пощенския щемпел за получаването (веднъж за стряскане бяха лепнали загадъчен къдрав косъм), и със светкавичното пощенско доставяне (докато останалата ми кореспонденция се спираше). С печатни разноцветни букви, а стилът — апашки, с много безвкусица. Отначало: не: сме гангстери, давате ни 100 хиляди долара, а срещу това „ние ви гарантираме спокойствието и неприкосновеността на Вашето семейство“, и за да потвърдя съгласието си, трябва да се появя на стъпалата на Централната поща. Следващия път — вече никакви искания, а откровено само заплахи: „Трето предупреждение няма да има, не сме китайци. (Алюзия с Китайското външно министерство, чиито «сериозни предупреждения» към САЩ навремето май надхвърлиха цифрата хиляда. — Бел. пр.) Ще се лишите от нашето доверие и оттук нататък нищо не можем да ви гарантираме“ — така да ме стреснат, че за да се спася от тези „гангстери“, да забягна в чужбина.

След второто такова писмо и аз на свой ред приложих нова хватка: откровено „вътрешно“ писмо до ГБ, безлично предупреждение [26]. Писмото било получено, дойде обратно известие: експедитор на КГБ еди-кой си (четливо). Три седмици умуваха. После по телефона ми се обади пак полковник Берьозин, който през 1971-ва ме потърси също по телефона от името на Андропов. И сега пак старата грамофонна плоча: „Молбата ви (??) е препратена в милицията.“ Такова писмо — и да го препратят?… Блъскаха ме, намекваха ми, както и в анонимните писма: търсете закрила от милицията. (А след това самите те, под формата на охрана, ще ми се качат на главата.) За повече от месец подхвърлените писма секнаха. В края на юли обаче дойде трето: „А бе, куче, защо не дойде? Сега сам си си виновен. Ще те оправим.“ Нищо не искаха, само ме плашеха: разкарвай се, гад!

Тежко беше това лято за нас. Много загуби. Занемарени, дори погубени бяха много начинания. Двете си дечица и жена си в тежка бременност оставях за много седмици в беззащитната вила във Фирсановка, където не можех да работя заради ниските самолети, и заминавах да пиша в Рождество. Фалшиви ли са бандитите или истински, дали само ще имитират нападение, или ще го осъществят, — двамата с жена ми бяхме готови за всички видове изпитания, бяхме се примирили с това.

Да отстъпим пред насилието заради децата? Тогава в какво упрекваме Запада? Ръката ми вече сама започна да пише, да реди думите:

„Ще отговоря на онези, които заплашват мен и децата ми днес или ще се заловят да ни заплашват занапред. Много пъти съм казвал, че съм готов да умра. Това не е риторична формула. Наистина съм готов да умра всеки ден и всеки час — и единствено поради това е възможна дейността ми от много години насам. И съпругата ми се омъжи за мен със същото съзнание и същата готовност: да умре всеки миг, без да отстъпи. След като призовавам света да се противопостави на насилието, пет пари нямаше да струвам, ако отстъпех пред страха, че ще убият някого от нас. Няма да се поддадем на ничия заплаха — дали от страна на тоталитарното правителство, дали от страна на левите банди. Под знамената и на едните, и на другите вече са погубени толкова хиляди дечица в нашата родина — и оставени без родители, и изпратени във вледенената тайга на каруци с «разкулачените» семейства, и в Украйна от комсомолската «гладна блокада», когато обреченото семейство не било допускано дори до кладенеца в собствения му двор. Всички тези измрели деца не ви ли стигат, още недостатъчно ли е украсено с тях марксисткото знаме? — и нашите деца ли се напъвате да прибавите там? Всички условия, които ни поставят каквито и да било насилници по света, ще изпълним тъкмо наопаки.“

Само още един натиск от страна на „гангстерите“ да беше последвал, щях да го довърша и да го публикувам. Но те повече не се проявиха.

Ако се озърна, кажи-речи, през целия ми живот, от арестуването насам, все така ми се е случвало: тъкмо през тази седмица, през този месец, през този сезон или тази година по някакви причини е неудобно или опасно, или нямам време да пиша — и би трябвало да отложа. Но аз пишех, докато зидах стени, в многолюдни бараки, без молив, когато ме прехвърляха от лагер в лагер, докато умирах от рак, в дървената къщурка по време на заточението ми, след две училищни смени, пишех, без да знам прекъсване заради опасност, пречки или почивка, — и единствено затуй на 55 години ми остава неизпълнена само 20-годишна работа, другото — сколасах.

Знам, че притежавам голяма инерционност: когато навляза дълбоко в работата си, трудно може да ме развълнува или разконцентрира която и да било сензация. Но и в най-дълбокото течение на работата ми не съм съвсем защитен от съвременността: тя всекидневно нахълтва чрез радиото (западното, разбира се, но оттам се схваща и нашата обстановка), а и от някои други смътни повеи, които човек не може да изтълкува, да определи, ама ги усеща. Тези струйки облъхват душата, преплитат се с работата, без да й пречат (за нея те не са странични, както са странични битовите пречки околовръст), създават атмосфера на живот — спокоен или тревожен, или триумфален. А понякога тези повеи започват да се наслагват до дебелината на някакво решение или хрумва не (понякога ти е ясно защо, понякога — не): дошло е времо да се действа!

Не мога да обясня това причинно, тук не винаги можеш да различиш желанието от предчувствието, но такова усещане ми се е появявало доста пъти — и все правилно.

Така стана и това лято. Независимо от несполуките и заплахите, които бяха ни наобиколили, взех да си мисля как да разтърся Запада, задето собствените си работи не са способни да вършат: около по-слабите бушуват непримиримо, а на каменните тирани непрекъснато пускат аванта, непрекъснато вдигат бялото знаме пред тях („Мирът и насилието“). И кой знае защо се появи импулсивното, никога дотогава незамисляно „Писмо до вождовете“. И това писмо толкова ненадейно ме повлече, мислите и изразите така се посипаха — като лавина, — че за два дена в началото на август трябваше да прекратя основната си работа и да позволя на тоя поток да се излее, да го запиша, да го групирам по раздели.

Всички тези статии се пишеха бързо и лесно, защото беше нещо като жетва — използване на натрупани и бегли ескизи, естествено изправяне.

Сред тези повеи понякога се срещат и реални събития, ние не винаги съумяваме да ги изтълкуваме. Долавях душен продънващ се надир (Точка на небесната сфера, долу, под краката на наблюдателя, противоположна на зенита (астр.).) в обществения живот: нови арести, спрямо други — заплахи и тутакси — паническо побягване към чужбина. Идва Синявски да се сбогуваме (същевременно и да се запознаем) и ми дожаля, че все по-малко стават хората, готови да поемат нашия руски жребий, накъдето и да кривне той. Сметката на властите да „изпуснат парата“ посредством третата вълна на емиграцията излезе съвсем точна (на какво щях да заприличам аз, ако се окажех в нея, па макар и с нобеловските знаци в ръце…): в страната оставаха все по-малко гласове, способни да протестират. В началото на лятото изключиха от Съюза на писателите Максимов, през юли той ми изпрати справедливо-горчиво писмо: къде остана „световната писателска солидарност“, която толкова прехвалих в нобеловската си лекция, защо не защитавам него, Максимов?…

Не го защитавах, както и останалите, по една и съща причина: тъй като си бях разрешил да се занимавам с историята на революцията, сам си опростих всички останали дългове. И до ден днешен: не ме е срам от такива периоди на млъкване: художникът няма друг изход, ако не иска да изкипи в протичащото и изчезващо днес.

Но настъпват дни и започваш да чувстваш тяхното надирно продънване, когато всичките ти забравени дългове те заграждат като стените на ждрело. За Втория възел не ми достигна съвсем малко — към четири месеца, до края на 1973-та. Но — никой не ми ги даваше. (Само спешно да дублирам на филм направеното, та да не загине при катастрофа.) Още повече помръкваше Третият възел, който толкова ме примамваше към себе си, към революционния пламтеж. Прекършваха се всичките ми изкуствени срокове, нищо не оставаше ясно освен: трябва да се изкажа!

И очевидно с усвоената хватка на каскадата: да нанеса пет-шест удара подред. Да започна с отбрана, със самозащита от моето потънало положение, да се постарая да застана на твърда земя — и да настъпвам.

Когато пишеш с извърната към миналото глава, не ти е ясно: от какво чак толкова си се опасявал? не е ли преувеличено? И колко пъти така, защо е тая паника?! — и всеки път ми се е разминавало.

Винаги ми се разминаваше — и винаги можеше да не ми се размине (и някой ден няма да ми се размине). А размахът на удара ми всеки път се увеличава, разтърсването на обстановката нараства и опасността става по-голяма, и пред нея с основание се готвиш за прекратяване на твоето, макар и сиромашко, но горе-долу уредено битие.

Освен ръкописите каква друга веществена скъпоценност притежавам? — декар и нещо е моето „именийце“ Рождество, където през половината от това — последното, както си мислех — лято направо се впивах в работата си. Само през половината, защото сега го делях във времето с бившата си жена. Тя настояваше да ми го вземе изцяло и очевидно преди очакваните удари разумно беше да й припиша парцела. В средата на август, докато се стягах за бой, обикалях всички места наоколо и всяка педя от парцела, сбогувах се с Рождество завинаги. Не искам да крия: плачех. Ей това късче земя на завоя на Истия и познатата ми гора, и дългата поляна наблизо са за мен най-реалното овеществяване на Русия. Никъде другаде толкова не ми е вървяло писането и може би вече няма да ми върви. Колкото и измъчен, съсипан, завеян да пристигах тук, нещо се влива от тревата, от водата, от брезите, от върбите, от дъбовата пейка, от масата над самата рекичка и след два часа вече можех да пиша. Това беше чудо — никъде не ставаше същото.

Последната седмица, последните нощи преди настъплението бяха съвсем безсънни. Непрестанно ръмжеха самолетите над самите покриви на Фирсановка, както се завръщат черните щурмоваци, след като си хвърлят бомбите. Опасявахме се, че на вилното ни място сме казали гласно някоя непредпазлива фраза и пръснатите микрофони са я доловили, и врагът вече може да се досети, че подготвям нещо си. А целият успех зависи от внезапността: преди започването на атака трябва да си особено безгрижен, одряман, нито излишно разтакаване, нито излишни гости и срещи, и разговорите, сигурно подслушвани, трябва да са мудни, безгрижни.

Тревожеше ме именно: ами ако не успея да изпълня целия замисъл?! Усещането ми е, сякаш съм тръгнал да пълня някакъв вече определен, очакващ ме в природата обем, нещо като приготвен за мен калъп, който току-що съм зърнал, и аз като вещество разтопена течност трябва да сколасам, непоносимо ще ми е, ако не сколасам да го запълня догоре, без шупли, без кухини — преди да се втвърдя и изстина.

Колко пъти става все така: преди поредната крачка, пробив, атака, каскада — целият се съсредоточаваш само върху това, само върху тези малки последни срокове, а останалият живот и времето след тези срокове ти изхвърчат от главата, престават да съществуват, само и само да устоиш на тоя срок, да го прескочиш, а оттам нататък!…

Първият набелязан удар беше писмото до министъра на вътрешните работи — да ги ударя за крепостното право [27]. (Не се изсилвам, наистина си е такова: крепостно. Само че като противопоставих правото на милиони да бъдат свободни в собствената си страна — на правото на стотици хиляди да емигрират, шокирах „обществото“.) Това е промененият онзи мой син плик, писмото, което толкова дълго втасваше. А на Запад все едно изтърваха най-важното — крепостното право, а го разгласиха само като „молба за адресна регистрация“.

Датирах писмото с 21 август (петата годишнина от окупирането на Чехословакия), но поради сериозността на текста забавих изпращането му до 23-ти, за да нанеса безпрепятствено втория удар — да дам интервю. Интервюто е лоша форма за един писател, загубваш перото си, градежа на фразите, езика, влизаш в ръцете на кореспонденти, незапознати с онова, което те вълнува. Преди година и половина направиха на нищо интервюто ми, но пак се видях принуден да избера тази неизгодна форма поради необходимостта да се защитавам по сума дребни поводи. (И него пак ще го направят на нищо в „Монд“, непочтено, а пълния текст дори ще го скрият във френското МВнР (май за да не си развалят отношенията със СССР?), и ще ми се наложи с многомесечно закъснение да отпечатвам пълния текст в руско емигрантско списание, за да възстановя обема и смисъла му.) Но в това интервю можах да стъпя на твърда земя — първо на коляно, после и на двата си крака — и от унижената отбрана да премина към лудешко нападение [28].

Веднага след интервюто излязох в слънчевия ден на улица „Горки“ (толкова обезобразена, че чак не ти се иска да я наречеш „Тверская“) и закрачих към пощата да пусна препоръчаното писмо до министъра, като си повтарях мислено: „Я да видим колко тежим!“ Двата удара заедно май тежаха доста.

На всичко отгоре малко преди това бях научил от радиото, че независимо от мен (отдалеч това се възприемаше като съгласувано действие и властите бяха сигурни, че е хитро съгласувано) същия ден, 21 август (първото съвпадение), е тръгнала в настъпление другата колона: Сахаров дал пресконференция по международните въпроси, която по откровеността и активността си беше зашеметяваща: „СССР е голям концентрационен лагер, заграден с бодлив тел.“ (Браво на него! Изрече нашата концлагеристка мисъл преди мен! Закъсня „Архипелагът“. „С какво лекомислие Западът се отказа да излъчва телевизионни предавания, насочени към територията на Съветския съюз“, „Москва прибягва към пряко мошеничество.“

Само не знаех, че през същите тия часове на 23 август в тъмното „достоевско“ и на всичко отгоре наблъскано със съквартиранти жилище на улица „Роменская“ в Ленинград се е самоубивала или са я убивали клетата Елизавета Денисовна Воронянская, която разказа на ГБ къде е заровен „Архипелагът“. Противникът настъпваше според своя план.

(Не подозирах за това и бях настроен веселяшки. През тия месеци не преставахме и да правим зевзеклъци. Ту, за да озадачим КГБ, сами си изпращахме по градската поща писъмце (и, естествено, не ни го връчиха): „Драги А. И.! Най-сетне можах да изпълня молбата Ви. Извинявайте, че Ви пиша без Ваше разрешение, но нашият познат сега е в отпуск, а времето си върви. Трябва спешно да се видим, иначе всичко отива на кино, а втори път надали ще ни се уреди играта. След 2 юли ще е късно. Чакам да ми се обадите. Искрено Ваш К. Б-ч.“ — Ту на 31 август изпратих шеговито-злобно писъмце до КГБ на адреса на експедиторката, която толкова четливо се бе разписала на съобщението [29]. Този път съобщението не се върна: генерал Абрамов не беше оценил възможностите за такова откровено заяждане. (А може вече да е прелиствал „Архипелага“, изровен от земята на 30 август край Луга?)

Сподирян от започналото дюдюкане на нашата преса, САхаров, без изобщо да очаква никакво положително продължение, замина на почивка в Армения и част от събитията възприемал там, защото не можел да се качи на влак (предсептемврийските навалици).

А властите още по-малко знаеха плановете ни. Техният план беше: до есента окончателно да разгромят опозицията. За целта (поради тъпащината им) трябваше да проведат показателния процес срещу Якир-Красин, които да се разкаят, че цялото „демократично движение“ е съчинено със западни диверсионни пари, и тогава съветската интелигенция и западната общественост окончателно ще обърнат гръб на тая мерзост и последните дисиденти ще заглъхнат. Естествено, поражението им се криеше още в самия идиотски замисъл: да приложат през 70-те години банална хватка от 30-те. И все пак потискането на общественото настроение в Съюза, още по-голямото му понижаване щяха да бъдат постигнати, ако те не бяха се оплескали с тоя съдебен процес — и веднага да се втурнат в насрещен бой: 14 месеца все отлагаха, отлагаха този свой бездарен процес, надявайки се, че така по-страховито ще го подготвят, повече ще стреснат хората, и го започнаха на 27 август!

Тази дата, естествено, никой от нас не я знаеше. Но аз, предвиждайки, че те все някога ще се наканят, реших предварително да ги парирам, да ги нападна още преди започването, и казах в интервюто, че процесът ще е унило (на Запад го превели „прискърбно“, смисълът е съвсем друг) повторение на бездарните фарсове на Сталин-Вишински дори ако бъдат допуснати западни кореспонденти. Публикуването на интервюто насрочих за 28 август, за Успение Богородично.

На 27-и те започнаха процеса, който беше още по-долнокачествен — без допускане на чуждестранни кореспонденти и без да могат да се насладят на петдневната скукотевина, тъй като още на другия ден Асошиейтед прес разнесе по цял свят презрителната ми оценка. (Съвпадение второ. Вярно, заради това на бърза ръка втъкнаха и мен в процеса: изкараха, че съм бил главният вдъхновител и че съм определял насоките на „Хроника“! „Литгазета“ излая: „Солженицин загуби в лицето на Якир съмишленик“, тутакси и аз на свой ред ги излаях с едно писмо [30]).

Насрещен бой! — веднъж ние ги вкараме в капана, веднъж — те нас. На 29-и, 30-и и 31-ви слушах по всички радиостанции как върви интервюто ми, ликувах и дописвах — бях набрал инерция — „Писмото до вождовете“. А междувременно бил изровен „Архипелагът“ и — лошите новини бързо се разнасят — на 1 септември дойдоха да ми кажат за това, още не съвсем точно. На 3-ти — вече категорично.

Как именно и какво е станало в Ленинград — тогава не научихме, не го знаем точно и до днес: всички засегнати от тази история се следяха от КГБ и откритото ми отиване там веднага след случката би могло само да навреди. Воронянская вече беше прехвърлила 60-те, разстроено здраве, болен крак — ленинградската Голяма къща я налегнала с цялата си мощ, започнало се с подробен обиск, после 5 денонощия разпити, после дни на непрекъснато следене. През цялото това време никой не можа да ни изпрати никакво съобщение. Какво именно е ставало с Воронянская — всички последни сведения са от една нейна съквартирантка, която на свой ред не поражда доверие, нарочно настанена в жилището прокурорска племенничка. Във вариантите на нейния разказ има кървави петна или дори рани от мушкане с нож по обесения труп, което противоречи на версията за самоубийство чрез обесване. Има големи основания да се подозира и убийство, ако са се страхували, че Е. Д. ще ми съобщи, ако е правила такива опити. Но медицинската констатация е записана — „самообесване“, а трупът не бил показан на втората й братовчедка. От края на разпитите се били минали две седмици, през това време в клетата жена надделели други чувства, различни от страха, който тя винаги изпитваше от косматите роднини, чиито нокти и зъби особено остро измежду всички ни предусещаше, — макар уж на шега. Тя се щурала из стаичката си, очевидно е търсела изход — как да ни съобщи за опасността. Откъде и как са сполетели Воронянская подозрението и следенето — тепърва ще си го изясним някой ден докрай, както и цялата история на смъртта й. Реална работа с мен тя не вършеше вече три години и почти не се виждахме. Но най-тъпото е, че никакъв провал нямаше да стане: не й бях оставил нищо за пазене, но от страст към тази книга, от страх, че останалите екземпляри ще се затрият, тя ме излъга, закле ми се и най-подробно ми описа как, изпълнявайки вече третото ми настойчиво искане, е изгорила „Архипелага“. И само заради тази лъжа Държавна сигурност набарала книгата.

Но я набарала чак след време. Смятайки, че книгата вече им е в ръцете, не бързали. Очевидно най са се опасявали (и с основание) да не би аз да науча, това беше дори по-важно, отколкото да я намерят. Пазеното от нея Воронянская започнала да държи във вилата на Леонид Самутин, бивш концлагерист. А по време на разпитите тя сама разказала за скривалището. (Доколкото ми говори моят опит, никога нищо заровено не е било откривано чрез пряко копаене, винаги — чрез дознание и доброволно признание. Земята пази тайни по-сигурно от хората.) Открили я, но не отишли да я вземат. Но когато Копелев открито ми предаде по телефона в Москва новината за нейната смърт, Държавна сигурност очевидно решила, че мога да пристигна за „Архипелага“ след няколко часа. И тръгнали да я вземат. Това също го научих покрай една съвсем фантастична засечка, с каквито често ни смайват многомилионните ни градове — Държавна сигурност се надявала да глозга и гризе плячката си тайно от мен, а аз, почти без да се помръдна, още на 5 септември реагирах в световния печат [31]. Тук не всичко е точно, но бяха ми казали, че Елизавета Денисовна се е върнала от ГБ на 28 август и е сложила край на живота си на 29-и. Това е то обаче насрещен бой — ударите не се планират, не се проверяват, а се нанасят в движение.

Така съдбата окачи и този труп пред корицата на многострадалната книга, обхванала милиони такива.

Провалът изглеждаше пропастен, непоправим: най-опасната и най-откровената ми книга, която винаги бях смятал за „главата в торбата“, дори ако беше издадена в цял свят и ме защитаваше по този начин, — сега се намираше в техните ръце още преди да е поела пътя към отпечатването, готова за скришно удушаване, заедно с мен. Провалът беше значително по-голям, отколкото през 1965 година, когато хванаха „Кръга“, „Пира“ и „Републиката на труда“.

А настроението, а усещането ми е съвсем друго: не само че няма никакъв край, гибел както тогава, но, кажи-речи, почти не изпитвам и усещане за поражение. А защо? Първо: сейфът е на Запад, нищо няма да се изгуби, всичко ще бъде публикувано, макар и да съм повален в момента. А второ: наоколо лъскат саби, звънтят, води се бой, и то в наша полза, и ние погваме врага, води се бой, следен със съчувствие от цялата планета, пред очите й — и дори ако главният ни полк бъде обкръжен — няма страшно! това е временно! — ще го отървем! Настроението ми е весело, борческо и се сещам: тъкмо на 4 срещу 5 септември 1944-та край Нарев, близо до Длугоседло, непредпазливо изскочихме напред и нашата педя земя я изтласкваха от главните сили, притискаха провлака и от двете страни, ние сме шепа хора, но, кой знае защо, никак не сме оклюмали: защото цялото движение е в наша полза, размахнато фронтокрило движение и още утре не само че ще бъдем освободени, но и ще минем през реката със салове да завземаме плацдарм.

Нито час, нито дори минута униние не успях да изпитам този път. Жал ми беше за клетата шантава жена с нейния порив — да опази тая книга по-добре от мен, и взе, че погуби — и нея, и себе си, и може би мнозина. Но, вече достатъчно научен от такива премеждия, както ми беше настръхнала косата на темето, виждам: пръст Божи! Това си ти! В целия този наш август-септемврийски бой, независимо от гръмовната ни победа — нима сам щях да посмея? нима щях да разбера, че е дошло време да пускам „Архипелага“? Надали — все щях да отлагам това за пролетта на 75-а, седейки мнимо спокойно на буретата с барут. Но пръстът се мярна: защо дремеш, мързелив робе? Времето отдавна дойде и отмина — вади на показ!!!

И бездруго бях пощаден — колко провала прескочих: предната година с „96“-ия, година и половина преди туй — с „Телето“, когато бях ни жив, ни умрял, парализиран, неспособен да се изправя бързо. А сега — яхнал съм коня, препускам, в избрания от мен момент (голямо нещо е предчувствието! — да започна кампанията, когато уж е кротко и не бива!) — и край мен и другите препускат храбро, и трябва само да завия леко встрани — и да размахам сабята!!! Провал — в момент, когато се движат цели исторически маси, когато за пръв път сериозно се разтревожи Европа, а на нашите са им вързани ръцете от очакване на американските търговски преференции и на европейското съвещание, и пред мен се ширват няколко месеца, които просто плачат за моето действие! Онова, което преди месец ми изглеждаше „главата в торбата“, днес е боен зов, предпобеден! Ако е рекъл Господ, ще издържим!

Схващане, обратно на 65-а година: след залавянето на архива ми — кой е потърпевшият? Аз ли? или те? Тогава, полуудушен, чакайки да ме арестуват, мечтаех и нямах начини: о, кой би съобщил за изземването на моя архив? Съобщиха го след два месеца и мина в мъгла за Запада. А сега — аз лично, след 2 дена, и то така, че се разчу в цял свят, и всички реагираха: охо! че какъв ли е животът там, щом за книга плащат с обесване?

И що за нахъсена полицейска алчност е това: да търсят и да отмъкват укривани ръкописи? „Първият кръг“ още щеше да си стои ли стои, ама не, издириха го, грабнаха го, зарадваха се — и аз го пуснах, и след 3 години беше отпечатан. „Архипелагът“ щеше да си кротува, ама не, издириха го, грабнаха го — аз го пускам! Четете след 3 месеца! За втори път сами си търсят белята!

Ако се озърна — през всичките години, във всички случаи: колкото и да ме бият — само са ми трошили веригите, само са ме освобождавали! Тъкмо това показва тяхната обреченост.

На 3-ти вечерта го научих и веднага двамата с Аля се решихме, малко преди тя да роди третия ни син; на 5-и вечерта изпратих не само съобщението за изземването на „Архипелага“ — а и нареждане: незабавно да се отпечата!

И — допълнение, което да предварва титулната страница:

„Със свито сърце години наред се въздържах от отпечатването на тази вече готова книга: дългът пред още живите надделяваше дълга пред покойните. Но сега, когато Държавна сигурност все едно залови тази книга, не ми остава нищо друго, освен да я публикувам незабавно.“

И същия ден изпратих „Писмото до вождовете“. И това беше най-подходящото време за изпращането на такова писмо: когато те за пръв път усетиха силата ни. (Мен в такива мигове ме прихваща, аз вече пишех. Бях намислил да правя „Писмото до вождовете“ гръмогласно още от първата минута, жена ми ме спря: това е безсмислено и убива всяка надежда, че ще се вслушат, веднага — като пропагандата, дай им да помислят на спокойствие! Дадох им. „Писмото“ потъна като въдичарска кука, запокитена далеч в тинята. Запокитена, но ще я издърпаме.)

Буря във вестниците, ударите по Сахаров бяха повече, но се стоварваха и по мен, нашите имена ги обединяват и на Изток, и на Запад. До мен ударите стигат вече изплеснати от неговото рамо, а другояче казано — като бягане подир водач: той ми цепи въздуха, а аз си пазя силиците. И не ме е срам от това: моят бой тепърва предстои, моите сили ще ми дотрябват. (А впрочем западното радио ехти по десет пъти на ден: преследвания, гонения срещу Солженицин, а аз тия гонения засега хич не ги забелязвам, пу-пу-пу, гонения ли си това в сравнение с лагерния живот? Това, дето го джавкат и нашите вестници, не го чета, за нервите на един концлагерист то е нищо. А останалите гонения никога не са ми ги спестявали. Свикнал съм с тях.)

За 55 години това беше според мен първият случай, когато погнати от съветската преса смееха да се зъбят. През тази есен действията и решителността на нашата шепа „иначемислещи“ (изказаха се Турчин, Шафаревич) бяха успешни, защото представляваха просто естествено изправяне на вдървен, изтръпнал от превиване гръб. А освен туй и защото се надигнахме в самия надир, когато повече беше невъзможно да мълчим и да търпим. Когато вече стана толкова зле, че просто да устоим — не беше спасение за нас, искаше ни се да дочакаме победата. През същата разгарна седмица изпратих за публикуване „Мирът и насилието“. Бях замислил тази статия като конкретно разяснение на нобеловската ми лекция — против западните илюзии, които деформират пропорциите. По своята цел тя не беше свързана с Нобеловите награди за мир, макар и да ги тълкуваше. Но когато на 31 август, в самия разгар на боевете, чух, че Нобеловският комитет за мир е подбрал 47 кандидати и сред тях Никсън и Тито (още не знаех за Кисинджър и Ле Дък Тхо!), реших да превърна статията в своеобразна спънка за тези кандидати и да предложа Сахаров за тази награда в съответствие със смисъла на изложеното. До 4 септември статията бе завършена, на 5-и (всичкото в един и същи ден) изпратена. А на б-и, няколко дена преди набелязаната нубликация, я дадох на Сахаров да я прочете. Това ни беше единственото виждане и съгласуване през целия насрещен бой. През ония дни победата вече се очертаваше. Но все пак и през ум не ни минаваше, че е толкова близка! — че след един ден ще дадат отбой на хайката, а след още четири дена ще спрат да заглушават западните предавания!

Когато се втурвахме в този бой, нито той, нито аз можехме да разчитаме на западна подкрепа с по-голям размах, отколкото биваше тя през всичките тия години: достатъчно осезателна, за да ни опази от арестуване и унищожаване, но недостатъчна, за да влияе върху развоя на нещата у нас или в чужбина. А сега, както и, кажи-речи, всички исторически движения, са непредсказуеми за човешкия ум, и нажежаването на западното съчувствие започна да се разгаря до непредвидена температура.

(От какви незначителни неща могат да зависят големите събития. Например дългогодишната подкрепа, оказвана ми от Запада, до голяма степен се дължеше на една глава в „Раковата болница“ — разговора на Шулубин и Костоглотов за социализма. Бях я написал чисто експериментално, опитвайки се да представя едно от възможните гледища, или какво може да крепи такъв опустошен човек като Шулубин. А на Запад тая глава я прочели (художествено — съвсем неоправдано) като мой собствен манифест в защита на „нравствения социализъм“, прочели я, защото искали да я прочетат, защото им било необходимо да видят в мое лице привърженик на социализма, толкова бяха замаяни от социализма, че им стигаше някой да размаха пред тях тая глупотевина. Тогава това изобщо не го разбирах, а дори и да бях го разбрал, в името на никаква тактика не бих започнал да се превивам, щеше да ме догнусее, никога една похвална дума за социализма не съм казвал, ама така изтълкували главата. И тъкмо като привърженик на социализма ме защитаваха толкова задружно, толкова единно, чак до всички левичари включително. Ако бях отпечатал през септември 1973-та „Писмото до вождовете“ или ако не бях извадил ленинската глава от „Август“, веднага щях да проваля цялата подкрепа. А тъкмо от тази подкрепа съветските началства дотам бяха тероризирани, че не можаха да оползотворят дори заловения „Архипелаг“. И „Архипелагът“ сам си проправи път през тая възбуда много по-добре, отколкото ако беше се появил в съответствие с моя замисъл през пролетта на 1975-а, когато съветските началства в размаха на Уотъргейт и към края на Виетнам щяха да се почувстват триумфално. Никакви мои предвиждания не биха ми свършили работа, всички събития бяха насочвани от Божията воля. (Бел. от 1978 г.)

Изложените по-нататък факти и цитати съм записвал на бърза ръка от руските предавания на западните радиостанции още през периода на заглушаването им, не всичко е чуто както трябва, не всичко е слушано, нито един вестник не бях видял по това време. Датите може да са сгрешени до ден-два: понякога — денят на събитието, понякога — денят на слушането. Още през цялата първа седмица, от 24 август до края му, „иначемислещите в СССР“ бяха парливата тема за целия европейски печат (а тук беше се втъкнал и процесът срещу Якир-Красин). Но свръх очакванията ни още по-нажежена беше следващата седмица — първата септемврийска: в отговор на съветската вестникарска хайка — там още повече раздухваха огъня.

„За намаляването на напрежението ни предлагат да плащаме твърде висока цена — с укрепване на тиранията.“ „Съветската власт пак иска да избудалка западните интелектуалци. Може би затова Сахаров и Солженицин са решили да предупредят Запада за опасността“ (Би Би Си). „В мрачната обстановка Солженицин и Сахаров отправят предизвикателството си и към съветските, и към западните ръководители. Ако бъдат накарани да млъкнат насила, това само ще докаже, че казват истината.“ Бившият посланик на Великобритания в СССР В. Хейтър: „Не бива да си сътрудничим в намаляването на напрежението с диктаторски режим.“

В подкрепа на съветските иначемислещи се изказаха: на 3 септември — канцлерът на Австрия; на 6-и — шведският министър на външните работи (хем от правителството на Палмьо, което досега се държеше толкова толерантно спрямо СССР! — и това беше „най-острото изказване в Швеция за СССР от окупирането на Чехословакия насам“); във ФРГ — не само християн-демократите, а и президиумът на социалдемократите (затрая си само миротворецът Бранд); от 7-и нататък вдигна скандал Гюнтер Грас, дотогава един от обществените стълбове на Брандовата Ostpolitik: сега той я нарече (в „Щерн“) политическо безумие: не бива да се провежда намаляване на напрежението в икономиката за сметка на областите на културата; той даде предизвикателно интервю на германската телевизия.

До 8 септември се натрупа достатъчно много, та нашите власти да разберат, че са сгафили с вестникарската хайка и трябва да й сложат край. На 8-и в „Правда“ направиха равносметка — и привършиха по този сигнал. По създаван от десетилетия навик ЦК си мислеше, че с това ще секне всичко: щом млъкнат викачите от хайката, веднага благодарно ще въздъхнат наплашените преследвани и, естествено, ще стихне Западът. Да, ама не! — всичко тепърва щеше да започне!

На 8-и Сахаров даде нова пресконференция — за злодейската психиатрия у нас, за галоперидола и, за да отхвърли вестникарските обвинения: съветските вестници „безочливо използват омразата на нашия народ към войната“. („Дейли телеграф“: „Ръкавица, хвърлена в лицето на КГБ!“ До онзи ден на западната преса й се струваше: „Все повече се затяга обръчът около тях“, а сега: „Цялата кампания се водеше, за да млъкнат, но и двамата са твърдо решени да се държат докрай.“) И на 9-и даде интервю на една холандска радиостанция: нека представители на Червения кръст направят инспекция на нашите психиатрии! На 9-и президентът на американската Академия на науките: „Обзе ни чувство на негодувание и срам, когато научихме, че в тази хайка са взели участие 40 академици. Нарушаването на етоса на науката лиши руския народ от пълния му гений в нея. Ако Сахаров бъде лишен от свобода, на американските учени ще им е трудно да изпълняват поетите от тяхното правителство задължения по сътрудничеството със СССР.“ (Най-болезненият удар по нашите, а и за ядосване си е: „Никсън подписал, а учените ще откажат — и нищо няма да изкопчиш!“) — Присъедини се към защитата ни и младежката организация на социалдемократите на ФРГ (те пък бяха най-големите левичари: „Не бива да се разширяват търговските отношения за сметка на хора като Сахаров и Солженицин.“ — И младежката организация на ХДС. — И министърът на външните работи на Норвегия. — И Баварската академия на изкуствата: „Ако изпратят Нобелов лауреат в Сибир — това ще е фашизъм, сравним с процеса срещу Карл Осецки.“ — На 10-и се раздаде гласът на болния, от фермата му, Уилбър Милз, председател на бюджетната комисия на Конгреса на САЩ: той е против разширяването на търговските връзки със СССР, докато не бъде прекратено преследването на хора като Солженицин и Сахаров. Тоест разширяваше се поправката на Джексън: от емиграцията — до правата на човека в СССР. А в неговата комисия обсъждането тъкмо по това време наближаваше решителния момент.

Изобщо силата на западната гневна реакция беше неочаквана за всички — и за самия Запад, който отдавна не бе проявявал такава масова настойчивост против една комунистическа страна, и още повече за нашите власти, от силата на тази реакция те бяха направо зашеметени. Коментаторите сумираха, че в момента „съветското правителство се е озовало почти в същото положение както през август 1968-а“. И за да се спаси от това състояние, на 13 септември правителството прекрати заглушаването на западните предавания, въведено тъкмо когато дрънкаха веригите на танковете, окупиращи Чехословакия!!! Това беше вече смайваща победа, съвсем неочаквана (като всички победи, изтръгвани от ръцете на нашите) и напълно историческа — защото дотогава само XX конгрес бе спирал заглушаването.

И как живна нашето общество, доскоро толкова паднало духом, че дори се отказа от самиздата!

На 10-и „Афтенпостен“ публикува „Мирът и насилието“ (статията беше предназначена за „Монд“, но той се сепна: за благоприличното му левичарство чак такава прямота от Съветския съюз звучеше дори обидно). Отначало тя бе схваната само като лансиране на Сахаров за Нобеловата награда за мир, той още на 10-и отговори на кореспондентите, че на драго сърце ще я приеме, че „лансирането на моята кандидатура за Нобеловата награда ще се отрази положително върху положението на преследваните в нашата страна. Това е най-добрият отговор“ на хайката. И се надигна нова всесветска кампания около лансирането на Сахаров. Въпреки че Нобеловският комитет за мир (където вече зрееше позорната мисъл да разделят наградата между завоевателя на Виетнам и капитуланта?) още същия ден отхвърли моето право и време да предлагам кандидати, — веднага се получиха насрещни предложения: на 11.IX. лансирането се поде от членове на британския парламент, на 12.IX. — от цялата либерална група в датския парламент, след това — от мюнхенска група физици, след това и от други: ако не през 1973-та, то поне през 1974-та да дадат на Сахаров наградата! (Чак на 12.IX. преведоха по-пълно статията ми от норвежки, схванаха, че тя не се ограничава с лансирането на Сахаров, и се възбудиха противоречиви коментари по същината на статията. Тя вървеше в разрез и не по вкуса на същите онези западни кръгове, който най-много ни бяха подкрепили.)

Но кампанията на западната подкрепа като набрал обороти маховик с все сила продължаваше по-нататък. Публикуваха се телеграми до Сахаров ту от сто британски психиатри, ту от триста френски лекари („да се изпрати международна комисия за проверка на психиатриите в СССР“). В наша подкрепа се изказаха министър-председателят на Дания, кметът на Западен Берлин, италианските социалдемократи („Може ли да се има вяра на страна, която преследва мненията вътре в себе си?“), Комитетът на разтревожените учени (САЩ), Комитетът за интелектуална свобода (пак там), италианският парламент, Консултативната асамблея на Европейската общност, норвежките писатели, учени и актьори, швейцарските писатели и художници, 188 канадски творчески интелигенти; събираха се подписите на 89 Нобелови лауреати по цял свят (това ще се позабави и после те самите ще го забавят заради близкоизточната война); в Париж се свика конференция на писатели, философи, редактори, журналисти и свещенослужители, където упрекваха френското общество заради примиренчеството му към съветските несвободи. Сенатът на САЩ публикува декларация (незадължителна за правителството) в защита на свободата в СССР, а конгресът още същия ден предложи да бъде дадено на Сахаров и Солженицин званието „почетен гражданин на Съединените щати“. На 19.IX. Би Би Си: „И самият Запад ще се окаже инфектиран от тиранията, ако подминем преследването на иначемислещите в СССР.“ И като сумираме на 22.IX. четвъртата седмица от нашия бой: „По всичко личи, че съветските власти не са можали да сплашат иначемислещите.“

През тази седмица и генерал Григоренко беше прехвърлен в обикновена болница. През същите дни мина през огъня Евгений Барабанов. На 15.IX. той дойде при мен (вече знаех, че го придърпват в ГБ и го задушават) и у дома направи пред кореспондент също напълно повратна декларация: изправяше се обикновеният роб, досега никому неизвестен, тръгваше от нулата — и веднага ставаше световноизвестен, изправяше се, заявявайки нещо, което ни държеше превити половин век: че да изпратиш ръкопис в чужбина не е престъпление, а чест: по този начин ръкописът ще се спаси от смърт. И — чудо! Вече бе насрочен на Барабанов в ГБ последният разпит, та да не се прибере от него вкъщи, бяха му обещани 7 години затвор! — и ненадейно нечистата сила го изпусна, сякаш й бяха изсъхнали ръцете: материалът на застрашителното следствие, изнесен пред очите на света, се оказа похвална грамота. Барабанов само го изгониха от работа.

Тъкмо това изправяне, само това духовно изправяне без никакво действие от страна на всичките ни роби би било достатъчно, за да станем свободни, докато ни мигне окото. Ама — не смеем.

Западната реакция на декларацията на Барабанов, както и още много неща през този месец, надхвърли очакванията ни. В Италия на католическите свещеници било препоръчано да отбележат постъпката му в проповедите си, във Франция го защитаваха академици.

След като западният свят равнодушно беше отминавал с мълчание унищожаването у нас на цели народи и милионни събития, сегашният отзвук на такова малозначително събитие на Изток като публичното охулване на малка групичка иначемислещи ни смайваше, не вярвахме на ушите си, преминавайки от една радиостанция на друга, всяка заран и всяка вечер. Още не бяха успели да изсъхнат интервюто ми и моята статия с горчивите упреци към Запада заради неговите слабост и безчувственост, а те вече остаряваха; Западът се развълнува, неочаквано се размърда, така че човек би могъл да се поддаде на илюзията, че се възражда свободния дух на великия Стар континент. Фактически бяха съвпаднали някакви временни причини, които оттук нямаше как да забележим (вероятно — наболялата подозрителност към СССР поради спънките, правени на емиграцията). Това пламване, подсещащо за славните времена на Европа, щеше да е невъзможно само един месец по-късно, когато същата тази Европа страхливо и разединено преви гръб пред арабското нефтено наказание.

Но през септември тя пламтеше! И ослепи нашите бухали. Тъпо замисленият, туткаво подготвен Якиров процес отзвуча като кьорфишек, без да улучи когото и да било, без да сплаши когото и да било, само като позор за КГБ. Те заеха по-лоша позиция, отколкото ако не беше се състоял процесът. Стъкмиха, съчиниха декларация на съветски психиатри, че у нас не вкарват в лудници (на 3.Х.), — светкавичнв (на 4.Х.) в западната преса им отговориха Сахаров и Шафаревич. Седем месеца се перчеха, подготвяха — кой ще спъва излизането на съветски ръкописи в чужбина, на 21-ви заранта се съобщава за създаването на ВААП, — на 21-ви вечерта се съобщава, че съм им „отправил предизвикателство“: за да изпробвам тяхната юридическа сила, давам на самиздат глави от „Кръг“-96 [32]. Трето съвпадение в наша полза! Това беше поредният от моята серия удари по графика.) Ние сякаш действахме със свръхтанкова бързина, с техника, с каквато изобщо не разполагахме. Хвърчехме из бойното поле, като че ли бяхме десет пъти повече, отколкото в действителност.

А откъм Запад, с неизбежните грешки на гледането отдалеч, това изглеждаше ето как. В края на август, преди започването на боя („Дейли телеграф“): „В СССР всичко е удушено, остава единствено гласът на Сахаров, но скоро ще замлъкне и той.“ В края на септември („Дойче Алгемайне“) „От Магдебург та чак до Москва Държавна сигурност вече не разполага с досегашната си сила, от нея вече не се страхуват, пет пари не дават за нея.“

През цялото това време най-остро се изказваха левите и либералните кръгове — всички до един приятели на СССР и най-влиятелни в западното обществено мнение, създавали десетилетия наред общото олевяване на Запада. Американската интелигенция застана в опозиция спрямо американско-руското сближаване. В безизходно положение се извъртаха и лицемереха комунистите във всички западни страни: хем е невъзможно изобщо да откажат подкрепа на свободата на словото в „бъдещото“ общество, ама същевременно трябва тутакси и нас да ни принизят и опорочат. В същото затрудннение се озоваха и правителствата на Никсън и Бранд, на които нашето противостоене им разваляше цялата игра. Кисинджър как ли не се извърташе. Американските министри на финансите и здравеопазването през цялото това време гостуваха в СССР, единият обеща кредити, другият, след като се завърна в родината си, настояваше: американско-съветското сътрудничество в здравеопазването (с нашите психиатри ли?!) е по-важно от преследването на иначемислещите. От Бранд собствената му партия изцеди неохотното „духовно сродство със съветските дисиденти“ — на 9.IX., а само след три дена, за да спаси Ostpolitik: „търсел начин да оправи отношенията със СССР дори ако начело на него стоял Сталин“. („Да оправиш отношенията“ с убиеца на милиони — ами защо тогава не с братчето му Хитлер? С излишната крайност на декларацията си Бранд засегна и всички нас, живите, и всички загинали концлагеристи.) Към края на септември направи и крачка назад, с друго оправдание. И така продължи да марширува на място.

И с още по-голяма настойчивост през тези седмици от боя за свободата подкрепяха източната тирания — западните бизнесмени, разбирай: „диктатурата на пролетариата“ най-яко я подкрепяха капиталистите. Те кандърдисаха американския Конгрес, че именно търговията щяла да издигне на по-високо равнище правата на човека в СССР!… Кажи-речи, единствен измежду тях Самуел Пизар публикува на З.Х. отворено писмо до Сахаров: „Свободата на един човек е по-важна от цялата световна търговия.“ И Ватиканът, парализиран от същото това сближаване с Изтока, цял месец мълча, въпреки че обикновените свещеници критикуваха папата. Папата изобщо не обели зъб. Началникът на неговия „Отдел печат“ с голямо закъснение, чак през октомври, вече „след дъжд качулка“: „Правата на човека в СССР не са негова вътрешна работа.“

За мен целият този размах на световната подкрепа, толкова неочаквано огромен, победоносен, направи от средата на септември излишно по-нататъшното ми участие в боя и завършека на замислената каскада: боят и бездруго протичаше от само себе си. А на мен ми трябваше да пестя времето си за работа, силите, резервите — за следващия бой, вече наближаващ, по-жесток — неизбежен сега, след като заловиха „Архипелага“.

На 21 септември, точно един месец след започването, сметнах кампанията за спечелена и за мен засега завършена (чрез пускането през тоя ден на глави от „Кръга“). За себе си — уви, поради несъгласуваността на действията ни не бях в състояние да съобщя това на Сахаров.

А неговото излизане от боя се проточи още цял месец и с ядосващи, чувствителни загуби. Андрей Дмитриевич закъсня с оттеглянето си, защото не умееше да отказва на любопитните, честолюбиви и дори мързеливи журналисти, които дори не си даваха труда да пристигнат в Москва, а вдигаха слушалката някъде в Европа и по телефонната жица откъсваха късче от Сахаровата душа и за себе си. Яснотата на действията на Сахаров беше доста замъглена поради раздвоеността на житейските му намерения: да остане ли в тази страна докрай, или да си позволи да я напусне? (Непрекъснато се обсъждаше планът дали да не си измоли един курс от лекции в САЩ.) И освен туй от доверчивостта му към доброжелателни съветници. Забъркаха го в злощастния епизод с Пабло Неруда (21.IX.) — да докаже и на свои, и на чужди, че сме обективни, че сме за свобода навсякъде и сега за всеки случай се тревожим за Пабло Неруда (когото нищо не заплашваше). Само че не по приетия у нас просташки начин — а да пише защитно писмо, като същевременно учтиво спомене за възвишените цели на възраждането на страната, които евентуално има предвид чилийското правителство на Пиночет, — и по този начин и нашите, и западните комунисти се подложиха в беззащитна позиция. Срещу Сахаров връхлетяха люто и бяха отслабени вече спечелени позиции. След като даде интервю на същински или подставен кореспондент на ливански вестник, Сахаров също разкри своята беззащитна страна и на комунистическия, и на арабския свят, когато арабско-израелската война вече беше определила естествения предел, или прекъсването на нашия бой. Това интервю повлече след себе си нападение на пак мними арабски терористи — отново Сахаров беше застрашен, трябваше да бъде спасяван, такава беше зловещата тактика на гебистите. Само че сега никой и отникъде не му се притичаше на помощ. Да се намесвам в момента, когато трябваше кротко да изчакам взривяването на „Архипелага“, за мен означаваше лекомислено изостряне на положението, но и нямаше как да оставя Сахаров толкова самотен и застрашен. Написах на А. Д. писмо и го пуснах по самиздат [33], то незабавно се разпространи.

На излизане от боя по навик си правех сметка от гледна точка на противниците ми: какво ли ще измислят сега, каква ли крачка ще предприемат? Най-голяма опасност за тях беше не това, което вече стана, а това, което може и трябва стане: лавинното публикуване на всичко написано от мен. Те винаги бяха ме подценявали; и чак до последните дни, когато спипаха „Архипелага“, дори в най-мрачните си предположения май не са могли да си представят: абе какво чак толкоз опасно и вредно може да е съчинил? Най-много още два „Пира на победителите“. Сега, когато държат в ноктите си „Архипелага“, когато го разнасят от бюро на бюро (сигурно са го засекретили от собствените си хора и го крият в огнеупорните каси от експертите на висшите началници, дори и на самия Андропов), сигурно са се вледенили, че такава публикация е почти смъртоносна за техния строй (на строя — бабината му, за техните кресла!)? Длъжни са да търсят начин не как да ми отмъстят някой ден след време, а как да спрат тази книга преди появата й. Може пък и изобщо да не допускат, че ще посмея? Ами ако допускат? С техните очи виждах следните ходове:

1. Вземане на заложници — децата ми — от „гангстери“, естествено, (Те не знаят, че и тук е взето свръхчовешко решение: нашите деца не са ни по-свидни от паметта на погубените милиони, онази Книга няма да я спрем за нищо на света.)

2. Да задигнат ръкописите там, на Запад, където те се готвят за отпечатване. Бандитско нападение на ИМКА. (Но могат ли да са сигурни, че ще сложат ръка на всички екземпляри и ще спрат всякакво печатане?)

3. Да смажат отпечатването юридически, открито да наблягат, че то е противозаконно. (Предвиждайки този натиск, адвокатът ми Хееб вече съставя за мен проект за „Потвърждение на пълномощията“ — специално за „Архипелага“ и в условията след конвенцията.)

4. Да громят тайните ми приятели и помощници. (Но това изисква време и все едно няма да спре публикацията. Дори наопаки: ще я ускори, аз вече не ще има какво да губя.)

5. Личното ми опорочаване (криминално, битово) — за да се изкарат недостоверни показанията ми.

6. Да ме сплашат — по точка 1 или 4?

7. Преговори?

Това съвсем го слагах под въпрос, тяхната надменност не ще им позволи да слязат до преговори под междуправителствено равнище. Дьомичев вече беше се изхвърлял: „Преговори със Солженицин? Има да чака!“ (А пък аз си мисля, че ще дочакам. Когато може би ще е късно и за делото, и за тях, и за мен.)

Завършвайки списъка с този въпрос — „Преговори?“, не вярвах в тяхната реалност, не си ги представях и не ги исках: за какво ще преговаряме сега освен за написаното в „Писмото до вождовете“? Не беше ми останало за какво да се пазаря: нито какво да искам от тях, нито какво да им отстъпвам.

А и по кой начин ще се обърнат те към мен? Всички подозрителни, междинни преносвачи и услужвачи отдавна ги бях отрязал. Общи познати с тях нямаме.

Съставих тоя списък на 23 септември, а на 24-ти развълнувано се обажда по телефона бившата ми жена Наталия Решетовская и ме моли да се срещнем следващия ден. В гласа й — голяма многозначителност. Но все едно не се досетих.

Два дена преди това се видяхме с нея и тя ми повтаряше всичко точно като по фейлетона в „Комсомольская правда“: че се държа истерично, крещя за мнима заплаха, клеветя Държавна сигурност. Уви, вече слагала доноснически на съдийската маса мои писма, засягащи важни проблеми, а всичките ми писма вече била дала на ГБ. И вече беше публикувана съвместната й с тях (под фирмата на АПН) статия в „Ню Йорк таймс“. Но все пак: имаше и колебания, имаше и отстъпки и на човек му се ще да вярва в доброто, невъзможно ми беше да я отъждествя напълно с тях.

На Казанската гара, с очи от толкова години насам вече стоманени, злобни, гледайки ме гордо:

— Обади ми се Инокентий Володин. Много сериозен разговор, такъв досега не сме водили. Но — не се тревожи, за теб е много добър.

И — разбрах. И изтръпнах. И мигновено надянах маската на уморена ленивост. И не я свалих до края на срещата ни.

Бях похабил в самота заточеническите си години — години на ярост по жена, от страх за книгите ми, от опасение, че комсомолка ще ме предаде. След 4 години война и 8 години затвор, зарязан от жена си, аз съсипах, стъпках, удуших пьрвите си три години на свобода, жадуващ да намеря такава жена, на която ще мога да доверя всички ръкописи, всички имена и собствената си глава. И когато се прибрах от заточението, предадох се, върнах се при бившата си жена.

И ето че след 17 години тая жена идва при мен, без да се прикрива, като вестоноска на КГБ, с твърда крачка по перона, законно встъпвайки от личната област в обществената в тази книга. (Водил съм си тия бележки още през първия час след разговора, още цялата ми кожа е опърлена.)

— Ще се съгласиш ли да се срещнеш с някои хора, да си поговориш с тях?

— Защо?

— Е, по-специално, да обсъдите възможноста за отпечатване на „Раковата болница“.

(„Раковата болница“? След дъжд качулка…)

— Учуден съм. За това не е необходима никаква среща. Съвсем естествено е руските книги да се издават от руски издателства.

(Ама все пак — преговори! Те скланят да водят преговори? Излиза, че здравата сме ги цапардосали! По-яко, отколкото си мислехме.)

— Но ще идеш ли в издателството да сключиш договор? Хората не знаят какво да очакват от теб, страхуват се. В и рая на краищата трябва да обсъдите условията.

(Искат да спечелят време! Помирисаха „Архипелага“ — и искат да ме забавят, да ме приспят. Но и аз трябва да спечеля три месеца. За мен също е полезно да ги приспя.)

— Не може да има никакви условия: точният текст дословно.

— А след издателството с още някого ще се срещнеш ли?

— Тоя някой, цивилен, ще седи до бюрото на главния редактор, отстрани.

Тези цивилни и сега от успоредните перони май ни фотографират или подслушват? Усещам ги с гърба си, това свикнал човек не може да го сбърка.

— А… по-горе?

— Само политбюро. И то за общите ни съдбини, а не лично за моята.

— Теб те преследваше не КГБ, а ЦК. Тъкмо те издаваха „Пира на победителите“ и това беше грешка. (Каква уверена политическа оценка в устата на една обикновена жена.) …А тия, разбери го, са съвсем други хора, те не са отговорни за предишните ужаси.

— Щом е тъй, трябва публично да се отрекат от миналото, да го осъдят, да разкажат за него — и чак тогава няма да носят отговорност. Кой изби 60 милиона души?

Не ме пита какви „60“, макар и да не знае, но бързо, но уверено:

— Не са го сторили те! Сега моят кръг много се разшири. Да знаеш с какви умни хора се запознах! Ти не познаваш такива, около теб има толкова глупаци… Защо стоварваш всичко върху Андропов. Той няма нищо общо (!). Други са виновни. — Вглежда се в мен като в заблуден, като в объркан, като в тъпак: — Изобщо теб някой те лъже, разпалва те, страшно те шантажира! Изобретява мними заплахи.

— Например „бандитските писма“?

— (разпалено): КГБ няма нищо общо с тях.

— Откъде знаеш?

Мързелив съм, допускам и моя грешка. Тя — войнствено уверена в себе си и в новите си приятели:

— Някой път ми покажи едно от тези писма! Те не те нападат, теб никой не те закача!

— А това, че ме изритаха от Ростропович, че не ми дават жителство?

— Стига си настоявал за жителство! Не могат веднага да ти го дадат! Постепенно.

— За втори път ми прибират архива…

— Такава им е функцията — да търсят!

— Художествени произведения ли?

Само се учудвам, не споря, изморен съм от дългата наистина борба с този КГБ, ще ми се да си поема дъх… От ролята си не се отклонявам нито на косъм.

— Заявяваш, че главните ти произведения тепърва предстоят, че ако бъдеш убит, ще потекат — и по този начин ги принуждаваш да търсят. Например в твоето писмо до Конгреса си споменал „Знаят истината танковете“, сега търсят и тях..

(А откъде знаеш ти, че търсят, какво търсят? А ти самата кои заглавия сама си им добавила? И това „Теле“ ли?)

— …Принудени са да търсят у някоя си Ева.

А- издала ли си я вече?… (Н. И. Столярова.) Аз — за пръв път с все сила:

— Освен теб друг не може да я издаде! И ако…

— Ти тръгна да се развеждаш — трябваше да предвидиш всички последици.

(Бях ги предвидил. Колко отдавна не знаеш сума неща и сума хора. А — предишните?…)

— Но не подлост.

— Не се тревожи, знам какво върша.

(Да, да! Час по-скоро да печатам „Архипелага“. Та никого да не спипат, да не схрускат в тъмното. На тях им трябва тъмнината, но аз ще им я осветя!)

— …Я направи декларация, че всичко е изключително само у теб. Че 20 години нищо няма да публикуваш.

(Много й се ще да постигне тъкмо това, заради тях го прави, непременно им се иска да стане така! Но излиза, че ти цял живот не си ме познавала, ако мислиш, че месец след провала още има за какво да си приказваме? че един час след провала още не е било решено? а след един ден — приведено в действие?)

Започвам да мета на друго място:

— Ако пипнат някого от двеста и двайсетимата или такива като Барабанов — незабавно ще се застъпвам за всички пострадали.

А тя — с метлата насам, насам, знае:

— Който е разказвал за лагерите, няма да си изпати. Ама тия, които са ти помагали да го направиш…

(През цялата оная пролет на 1968-а как сме преписвали на пишеща машина в Рождество — с Воронянская, Люша Чуковская и Надя Левитская, — в задушевен разговор с тия незкрайно умни хора — ти и това ли си разказала вече, а?…)

— Ще защитавам всеки отделен човек незабавно и без да се жаля!

(Толкова откровени бяхме някога двамата с теб… Но отдавна те усещам, че си актриса, не, не те усетих, не го забелязах навреме. Но днес на тоя баир, на главния път в моя живот — няма да ме изиграете, с всичките си режисьори.)

— Изобщо, ако кротуваш, за всички ще е по-добре!

— Че аз нападам ли? Те ме принуждават…

— Смахнат човек, собствените си деца не жали…

И още веднъж за децата:

— Ами ако се случи нещо на някое от децата ти, пак ли КГБ ще е крив?

(Такава е тяхната логика: за дете няма да ги заподозрат.)

— Да, наистина, този път победихте. Но ако сега отпечатат „Раковата болница“ — нали няма да публикуваш декларация, че си победил?

— Никога. Въпросът ти чак ме учудва. В краен случай ще кажа: разумна мярка, за руската четяща публика… На мен това отпечатване комай вече не ми трябва.

(А наистина: трябва ли ми, или не ми трябва? Как да не желаеш, да не се стремиш преди всичко да те отпечатат в родината ти? Но тъпото е: с такова закъснение ще стане, че не си струва жертвите. Символичен тираж, само колкото да се заприказва за нашата свобода? Да го продадат на московските интелигенти, които и бездруго имат самиздатски екземпляр в библиотеките си? Или след като я покажат в книжарниците, да претопят целия тираж? Докъде я докарахме! — вече и аз не искам. Москва я прочете, а на Русия цялата истина й е по-нужна от старата „Ракова“. Да създавам спънки? — не смея, няма да го сторя. Но вече и не ми е нужно…)

— През декември 67-а „Раковата“ не я отпечатаха по твоя вина!

— Как тъй??

— Спомни си: ти се направи на болен, не замина, изпрати мен. А Твардовски искаше да те помоли да подпишеш едно съвсем меко писмо до вестника.

(Да, съвсем меко: посипване на главата е пепел: защо на Запад вдигат врява… Само за това ставаше дума тогава и в секретариата… Точно така ще изопачат моята история: не властта ме е завирала в миша дупка (и всички преди мен), ами аз сам… (ние сами)…)

— Като ти отпечатат книгата, ще получиш някакви пари… Но трябва да дадеш известни гаранции. Нали няма да направиш декларация пред кореспондентите за това предложение? За този ни разговор? Той трябва да остане в пълна тайна.

Надхвърляйки най-големите им желания — и техните, и нейните, аз:

— Разговорът ни няма да напусне границите на този перон.

(Дълъг, тесен перон между двата коловоза на рязанските влакове, откъдето пристигахме и закъдето заминавахме с продукти, с новини, с надежди — 12 години… Безкраен перон в слънчевото септемврийско утро, където се разхождахме филмирани или записвани на магнетофон. В границите на този перон сега описвам станалия разговор.)

Научавам, че тя се старае в моя полза:

— Смятам, че с моите изказвания в разговорите и с отделни глави от мемоарите ми, изпратени на този-онзи, обясних твоя характер, защитих те, облекчих ти участта…

Тя се захванала да обяснява! След като никога не ме е разбирала, никога не е вниквала, нито една моя постъпка никога не е предвидила (както и сега), се захванала да обяснява мен — на тайната полиция! И съвместно с нея — да ме обяснява на цял свят?…

Винаги ли става така: засищане търси уязвеното самолюбие, и толкова по-голямо, колкото повече са зрителите? Когато става дума за самолюбие, сигурно — винаги. Но да тръгне подир тайната полиция?… Не всяка ще го стори.

Абе не преписвахме ли с теб от бележник в бележник? не ми ли издиктува ти и тая пословица: свястна овца подир вълк не тръгва.

— Внимавай, Наташа, не приемай лесно услугите на черните крила. Толкова е приятно: изведнъж те поемат и те понасят…

— Не се тревожи, знам какво върша.

И каквото и да направи по този път и за тези си господари (днешния разговор тя не го проведе така, не ме склони към частна среща с гебистите, ще „чакаме“ предложение от издателство, — за сметка на което уверено е доказано, че аз не атакувам, не издавам „Архипелага“, че съм мирно настроен), — каквото и да направи тя занапред, никога не ще мога да се разгранича и да й запратя в лицето: „Това ти го направи!“ Щом тя, тогава и аз.. И каквато и отрова да ми поднесе бъдещето — то е и от миналото, аз съм си виновен: по затворите пронизвах хората още с влизането им в килията, но нито веднъж не съм се вгледал в жената до мен. Допуснах това да тлее и да пламне.

Така си плащаме грешките в пренебрегнатата второстепенна област — така наричания в профсъюзните пощенски картички личен живот.

Уви, със съседната съюзническа колона не бяхме си осигурили начини за съветване и съвместни действия.

Ще се осмеля да кажа тук за Сахаров — дотолкова, доколкото трябва, за да бъдат разбрани неговите постъпки, вече довели или обещаващи да доведат до значителни за Русия последици.

Когато Ленин замислил и основал, а Сталин развил и укрепил гениалната схема на тоталитарната държава, те предвидили и осъществили всичко, за да може тази система да съществува вечно, като се променя единствено ако нейните вождове дадат знак с пръстчето си, за да не може да се раздаде свободен глас и да не може да се роди противоречие. Те предвидили всичко освен едно — чудото, ирационалното явление, чиито причини не могат да се предвидят, предскажат и прережат.

Тъкмо такова чудо беше в съветската държава появата на Андрей Дмитриевич Сахаров — в навалицата на подкупната, продажна, безпринципна техническа интелигенция, а на всичко отгоре в едно от най-важните, тайни, отрупани с блага гнезда — около водородната бомба. (Ако беше се появил в някоя по-затънтена сфера, щяха да му видят сметката.)

Създателят на най-страшното оръжие на XX век, три пъти Герой на социалистическия труд, каквито стават генералните секретари на комунистическата партия, и заседаващ заедно с тях, допуснат в онзи тесен кръг, където не съществува „не може“ за каквато и да било потребност, — този човек като Толстоевия княз Нехлюдов една заран усетил, а по-скоро — от раждането си вечно усещал, че цялото изобилие, в което го накисват, е нищо, а душата му търси истината, и не е лесно да намериш оправдание на това, което вършиш. До едно равнище е можел да се успокоява, че това е защита и спасяване на нашия народ. Но оттам нататък станало прекалено явно, че то е нападение, а по време на експериментите — съсипване на земната среда.

Десетилетия наред създателите на всички страшни оръжия у нас бяха безмълвно покорни не само на Сталин или Берия, но и на който и да било полковник начело на научноизследователски институт или „пандизбюро“ (според това къде са благоволили да настанят изобретателя), бяха безкрайно благодарни за златната звездичка, за вилата край Москва или за чашата сметана към закуската и ако възразяваха от време на време, това беше само с цел да се постигне най-доброто техническо изпълнение на желанията на същото това началство. (Нямам сведения, че „бунтът“ на П. Капица се е издигнал над неудовлетвореността му от начина, по който го ръководел Берия.) И, не щеш ли, Андрей Сахаров се осмелил под размахнатата ръка на шантавия Никита, който вече беше станал пълновластен владетел, да иска прекратяване на ядрените опити — и то не на някакви никому неизвестни полигонни, а на многомегатонните, разтърсващи и обхващащи целия свят… Още тогава той изпаднал в немилост, подложил се на гнева и заел особено положение в научния свят, — но Русия още не знаеше, не виждаше това. Сахаров станал усърден читател на самиздат, един от първите ходатаи за арестуваните (Галансков-Гинзбург), но и това още не го виждахме. Видяхме неговия меморандум през лятото на 1968-а.

И ето че тук ние вече съзираме водещата черта на този човек: прозрачната доверчивост, идваща от собствената му чистота. Меморандума си той раздава да го преписват на части служебни машинописки (с други начини не разполага, не знае такива начини) — смятайки (! — служеше в наши учреждения — и не служеше в тях, рееше!), че на тия секретни машинописки няма да им стигне умът да вникнат в смисъла, а от частите — да възстановят цялото. Но на тях им стигнал умът да занесе всяка своя дял от екземплярите в специалната част и тя четяла меморандума на Сахаров още преди той да нареди страниците на бюрото си, подготвяйки самиздата. Сахаров беше най-малко пригоден (и поради това — най-готов от всички ни!) да влезе в двубой с безсърдечния зорък настръхнал непрощаващ тоталитаризъм! В последната минута министърът на атомната промишленост се опитал да разкандърдиса, да спре Сахаров, предупреждавал го за последиците — без полза. Както едно дете не разбира надписа „епидемична зона“, така беззащитно се затътрил Сахаров от ситата, дебелосерковска, щастлива каста — към унижените и оскърбените. И — кой друг би могъл да направи това освен дете? — накрая оставил край напуснат праг „излишните пари“, платени му от държавата „ей тъй“ — 150 хиляди в хрушчовските нови пари, милион и половина в сталински.

Когато Сахаров още не познавал либерално-самиздатовския свят, притекъл му се на помощ един млад безстрашен историк (с неговите грандиозни изводи, че световната закономерност е била погубена от един калпав характер) — как да не се зарадваш на съюзник? как да не изпиташ върху си неговото влияние? Прочетете в първия Сахаров меморандум какви реверанси, каква почит от долу на горе към Рой Медведев. Висящите предмети тежат на балона. Предполагам, че забавянето на Сахаровото извисяване до голяма степен се обяснява с това влияние на Рой Медведев, сътрудничеството с когото се е отразило върху съвместните им документи с тесногръдието на мисълта, а когато Сахаров се отърва от марксистките конски капаци, завърши с изстрел земя-въздух в гърба на аеронавта.

(Макар че политическите изводи на Рой Медведев винаги се оказват най-изгодните за съветския режим — западният ляв печат още дълго ще го превъзнася като най-видния в страната социалистически опозиционер. (Заб. от 1978 г.))

За пръв път се срещнах със Сахаров на 28 август 1968-а, веднага след като окупирахме Чехословакия и скоро след обнародването на неговия меморандум. Тогава той още не беше освободен от положението на особеносекретна и особеноохранявана личност: нямаше право да се обажда от улични телефони (не могат да го подслушат тутакси), а само от служебния и домашния си; не можеше да посещава произволни жилища или места освен няколко определени, проверени, за които е известно, че се появява там; телохранителите му ту вървяха подир него, ту не вървяха, това той предварително не можеше да го знае. Затуй никак не беше лесно да се уреди срещата ми с него. За щастие намери се жилище, където аз вече бях ходил веднъж, а той често ходел там. Така се срещнахме.

Още от пръв поглед и от първите думи той правеше обаятелно впечатление: висок ръст, пълна откритост, светла мека усмивка, светъл поглед, топло-гърлен глас и много лошо изговаряне на „р“-то, с което после свикваш. Въпреки задухата той беше със старомодно стегната вратовръзка, със стегната яка на ризата, със сако, което разкопча чак по време на разговора, — неща, очевидно наследени от неговото старомосковско интелигентско семейство. Прекарахме заедно четири вечерни часа, за мен вече доста късни, така че не всичко схващах и говорех не точно каквото трябва. На всичко отгоре ни прекъсваха и не винаги ни оставяха насаме. Необикновено беше и първото ми усещане: само да докоснеш синкавия ръкав на сакото — в него е ръката, която даде на света водородната бомба!

Сигурно съм бил недостатъчно учтив и прекалено настойчив, макар че осъзнах това чак след време: не му благодарях, не му честитях, а все го критикувах, опровергавах, оспорвах меморандума му, на всичко отгоре без подготвен план — уви, не знам защо не се сетих, че ще ми потрябва такъв. И тъкмо по време на тази моя шантава двучасова критика той ме покори! — нищо не го засегна, макар че имаше поводи, възразяваше ми ненастойчиво, усмихваше се слабо-смутено — нито веднъж не се засегна, ни най-малко, — признак за голяма, щедра душа. (Между другото, един от аргументите му беше: защо се занимава предимно с разглеждане на чуждите проблеми, а не на нашите, съветските? — болезнено за него щяло да е, ако навреди на своята страна! Не връзката между доводите го бе настроила така, а ей това чувство на синовна любов — това стеснително чувство го е водело! Тогава не оцених това, подпираше ме пружината на моето лагерно минало и все му сочех пороците на аргументацията и групирането на фактите.)

После взехме да обмисляме не можем ли по някакъв начин да организираме някаква декларация във връзка с Чехословакия, но не ни идваше наум кого да съберем за силна изява: всички именити отказваха поголовно, той потвърди, че от видните физици никой няма да подпише.

Май тази наша среща премина тайно от властите и аз поради присъщата си предпазливост още дълго криех, че сме се запознали, външно не го демонстрирах по никакъв начин: такова едно съединяване би трябвало да се стори на властите особено опасно. Но след една година, когато се преселих в Жуковка у Ростропович, се оказах на сто метра от вилата на Сахаров, страхотно съвпадение. А щом сме съседи, как няма да има беседи. Взехме да се срещаме от време на време. В края на 1969-а му дадох статията си по повод на неговия меморандум („Когато се връщат дишането и съзнанието“) — същата критика, само че вече систематизирана и предназначена за самиздат (но не им я дадох). Сахаров, кажи-речи, единственият читател на тази статия тогава, макар и да я прочел с болка (призна си), дори я препрочитал — но това не хвърли и сянка на неприязън в отношението му към мен.

Той си имаше свой период на замиране: дълго боледува и умря жена му. Изобщо не се мяркаше, после взе да идва неделен ден с любимия си син, тогава към дванайсетгодишен. Понякога си говорехме за евентуални съвместни действия, но все неопределено.

И за зоната на унижените-оскърбените Сахаров все още беше прекалено чист: той не предполагаше, че и тук може да има не само благородни пориви, не само търсения на истината, а и тънки сметки: да си създадеш име не по общоприетия служебен начин, не в потока от леки коли и камиони, а чрез докосване до чудото, а чрез вкопчване в този странен, огромен, забележим отдалеч въздушен балон, който без мотор и без бензин литва към висините.

Друг един от хората, които набраха височина с помощта на въздушния балон, беше В. Чалидзе. Отначало той издаваше безкрайно скучно самиздатско юридическо списание. След това изобрети комитет за защита на човешките права със задължителното участие на Сахаров, но с хитро съставен устав, позволяващ на Чалидзе да парира в комитета всяка чужда воля. През октомври 1970-а Сахаров дойде при мен да се посъветва за проекта за комитета, но донесе само декларацията за създаването му, за никакъв устав изобщо не стана дума, структурата не личеше. Странен комитет, наистина: да консултираш човекоядците (ако те попитат) за правата на оглозгваните. За сметка на това имаше принципна безпартийност, при нашето безправие — все пак нещо. Не намерих възражения. На 10 декември, в самия ден на връчването на Нобеловите награди, Сахаров пристигна от града с такси, много спешно, за 5 минути, да ме попита не бих ли се съгласил да вляза в комитета като член-кореспондент. Това нямало да изисква от мен конкретна дейност, участие в заседания и т. н. Ами… Май изобщо не ми е там мястото, а от друга страна — защо да се дърпам, да не ги подкрепя? Съгласих се „по принцип“, тоест изобщо някой ден… И през ум не ми минаваше — защо толкова спешно? И самият Сахаров не разбираше, той беше наивен вестоносец. Излезе, че Чалидзе го бил погнал толкова бързо да измине 30 километра, та да проведе след неговото завръщане 5-минутно заседание, на което „комитетът“ спешно приел мен (и Галич). А Чалидзе незабавно съобщил това на западните кореспонденти и, наслагвайки се върху нобеловската процедура, към западния печат литна важната новина, че Нобеловият лауреат в същия този ден и час, вместо да присъства в Стокхолм, е направил решителна повратна крачка в живота си — влязъл е в комитета, благодарение на което (било обяснено допълнително на кореспондента) „се започва нов важен период в живота на писателя“, пълна дивотия.

В този именно комитет Сахаров вложи много време и сили, разпилявани от префинените дебати, изследвания и уточнения на Чалидзе — там, където е трябвало да се действа. (Ако възникне въпрос за политзатворниците — „трябва да се даде дефиниция на политзатворника“, сякаш в СССР това не е ясно; за лудниците против иначемислещите — да се разшири изучаването на цялата сфера на правата на душевноболните чак до „възможностите да бъдат освободени от контролиране на техния сексуален живот“.) Със студено-рационалните си спирачки, с ледено-юридическата си кръв Чалидзе спря и провали доста начинания на комитета, който би могъл да изиграе в общественото ни развитие и значително по-голяма роля. (От един момент нататък, изморен от защитата на човешките права, Чалидзе реши да се прехвърли отвъд океана. И най-големият наивник ще се съгласи, че за да получиш виза за чужбина (през 70-те години) с цел да четеш лекции за човешките права в СССР — трябва да си се споразумял с ГБ, а това не се постига с еднократна среща, щом си и член на комитета!) След като в комитета влезе Игор Шафаревич, постепенно се създаде превес на действието, бяха изразени главните обръщения на комитета — към световните конгреси на психиатрите, по повод на преследванията на религията и др. Всичките многобройни застъпвания на Сахаров за отделни преследвани, стоенето му пред съдилищата, където обикновено не го пускаха, ходатайствата за оправдаване, помилване, намаляване на наказанието и освобождаване под гаранция често пъти имаха формата на дейност уж от името на комитета, но в действителност бяха негови собствени действия, негов постоянен настойчив подтик — да се застъпи за преследваните.

Тази форма — защита не на цялото „човечество“ вкупом или на целия „народ“, а на всеки отделен потиснат, правилно бе възприета от нашето общество (стига хората да бяха чули по радиото, ако ще и в дълбоката провинция, стига да се бяха научили) като чудесното наше правдотърсачество и човеколюбство. Но пак тя (на фона на злобно-дребнавата съпротива и глухота на властите) беше изтощителна, отнемаща на Сахаров сили и здраве непропорционално на резултатите (почти нулеви). И пак тя поради неизброимостта на подписаните от него обръщения вече започваше да замрежва очите, да издребнява в съобщенията на световната преса, още повече че се прилагаше (понякога измолваше, изтръгваше) несъразмерно спрямо бедствието. И когато през пролетта на 1972-ра Сахаров написа най-решителния си дотогава документ от обществен тип („Послеслов към Меморандума до ЦК“, където далеч и смело остави зад гърба си своя първи „Размисъл“, където са изречени много неприятни за властите истини за състоянието на страната и се предлага статутът на „Международен съвет на експерти“), този документ мина незаслужено под равнището на същинското си значение вероятно поради честотата на прахосвания подпис на автора.

Макар че през 1972-ра продължавахме да се срещаме в Жуковка, между нас не възникнаха съвместни проекти и действия. До голяма степен това се дължеше на променените обстоятелства в живота на Сахаров и аз се опасявах, чо сведенията ще се процеждат през рехавото кълбо около „демократичното движение“. Донякъде заради това се разстрои и опитът ми да привлека Сахаров към вече започнатата по това време подготовка на сборника „Изпод канарите“. (От собствените ми действия през всичките тия години не си спомням нито едно, за което би могло да се говори не тайно преди настъпването му, цялата им сила се раждаше тъкмо от скришността и внезапността. Дори за едно най-обикновено прескачане до града не споменавах нито под тавани, нито по телефона, все с намеци или според предварителна уговорка, ти да не сколаса ГБ да извърши нападение на леговището ми, както се случи в Рождество, и да прерови всичко.) Отчасти и Сахаров не се вдъхнови от тоя замисъл.

Така се обрекохме на поотделност и при срещи си казвахме само новини и преценки на вече станали събития. Пък и той идваше все по-рядко.

През зимата срещу 1973 година се разваляха и отношенията на А. Д. с „демократичното движение“ (половината от което впрочем вече беше заминала за чужбина): „движението“ дори написа „отворено писмо“ с упреци към Сахаров. На всичко отгоре и откъм официозната страна пуснаха клюка, че Сахаров бил виновникът за смъртта на ректора на Московския университет Петровски. Както може да се случи в най-огромни дела или биографии, стечението на дребни, та чак и гадни, враждебни обстоятелства помрачаваше и разстройваше един велик живот, големите контури. Към сбора от всички тия дребни ядове се добавяше и общата безнадеждност, в която сега Сахаров виждаше бъдещето на страната ни: никога нищо няма да постигнем и цялата ни дейност има смисъл само като израз на нравствената потребност. (Съдържателно не можах да му възразя, просто аз през целия си живот, напук на разума, не съм изпитвал такава безнадеждност, а, наопаки, някаква глупашка вяра в победата.) През пролетта на 1973-та Сахарови за последен път бяха у мен в Жуковка — в това мрачно настроение и ми разказаха за плановете си: децата на Е. Г. Бонер получили покана да учат в един от американските университети, самият А. Д. скоро ще получи покана да чете лекции в друг — и те ще направят опит да заминат.

Пак същият, същият фатален избор, преминал през всички ни, се раздвои и легна този път пред А. Д. Не легна като две раздалечаващи се пътеки, а затисна врата му като чатал.

Беше се появила нова негова поза: да седи на стола не изправено-високо, както едно време, когато се запознахме, когато той с добродушно-весела усмивка навлизаше в тази непозната нему област на обществените отношения, а смъкнат покрай облегалката и прибрал вече доста оплешивялата си глава в туловището, така че раменете му щръкваха.

После аз напуснах Ростропович, подобието на нашето съседство със Сахаров престана да съществува — и не се видяхме чак до августовско-септемврийския насрещен бой, влязохме в него поотделно. В августовските му бойни интервюта не заглъхва разрушителният мотив за отпътуването. Чуваме, че „би ми било приятно да прескоча до Принстън.“ На 4.IX. западната преса прави заключението, че „Солженицин и Сахаров са декларирали своето твърдо намерение да останат в родината си, каквото и да се случи“. На 5.IX. Чалидзе от Ню Йорк: разговарял по телефона със Сахаров, той разглежда поканата на Принстънския университет. На 6.IX. — същото потвърждава и Сахаров. На 12.IX. (за германската телевизия) Сахаров „се опасява, че не ще го пуснат да се върне“. На 15.IX. (за „Шпигел“): „Принципно съм готов да поема катедра в Принстън.“ (И западният печат: „Сахаров е готов да напусне СССР. Това е ново предизвикателство (??) към съветското правителство?“)

Мелодията на емиграцията е неизбежна в страна, където обществеността винаги е губила всички битки. За тази слабост не бива да упрекваме никого, още по-малко ще го направя аз, особено след като в предишната глава описах и собствените си колебания. Но има частни лица и частни са всичките им решения. Има лица, заели твърде явна и значителна позиция, решенията на тези лица могат да бъдат частни само през „тихите“ периоди, а през период на напрегнато обществено внимание те са лишени от такива права. Тъкмо този закон наруши Андрей Дмитриевич, на пресекулки ту го спазваше, ту го нарушаваше и най-лошото беше, че го нарушаваше не воден от убежденията си (да избяга от отговорност, да пренебрегне руската съдба — такъв подтик в него е имало нито за минута!), нарушаваше го, отстъпвайки на волята на близките си, отстъпвайки на влияния.

Отдавнашните, многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР, именно на емиграцията, едва ли не загърбвайки всички останали проблеми, вероятно са били навети до голяма степен от същата воля. И още едно такова залитане, което, кажи-речи, не бе забелязано от наблюдателите на боя, а всъщност — пречупи нашия бой, лиши ни от главния успех, А. Д. допусна в средата на септември един-два дена след като спряха заглушаването, когато ние почти по инерция се носехме напред. Група от близо 90 евреи написала писмо до американския Конгрес с молба по повод на техните си работи: Конгресът да не давал търговски преференции на СССР, докато не разрешат еврейската емиграция. Чужди на тази страна и желаещи само да се изскубнат, тези деветдесет души можеха и да не мислят за останалия развой на нещата. Но за да придадат тежест на посланието си, те отишли при Сахаров и го помолили да подпише от свое име същия текст отделно — вече беше станало традиция, че при Сахаров може да се ходи с такива молби, той няма да откаже. И наистина, по традиция и поради отношението си към този проблем Сахаров им го подписал — 2–3 дена след поправката на Уилбър-Милз! — без да се замисли, че оголва фронта, предава вече завзети позиции, стеснява поправката на Милз отново до поправката на Джексън, разменя всеобщите човешки права срещу свободата само на емиграцията. И писмото на 90 евреи веднага потъна, никой не го забеляза, а писмото на Сахаров „Вашингтон пост“ набра на 18.IX. с едри букви. И Конгресът се върна към поправката на Джексън… Щом ние молим само за емиграцията — защо трябва американският Сенат да се грижи за нещо повече?…

Този прелом в хода на боя, това колебание на съседната колона мина незабелязано за онези, които не живееха в ритъма и смисъла на събитията. Но мен ме жегна. На 16.IX. от околностите на Москва написах на А. Д. писмо [34] — и това беше вторият и последен контакт на нашите колони в насрещния бой.

През ноември Сахаров по цели дни седеше в следствената приемна, докато разпитваха жена му, и на 29.XI. чухме по радиото: „Сахаров е подал молба за пътуване до Принстън.“ И „Дейли Мейл“ изрази общото чувство: „Струваше ни се чудо съпротивата на малка група лица срещу тоталитарната държава. Тъжно ни е да съзнаваме, че чудото не стана. Тиранията отново победи.“

А в Москва, след като спряха заглушаването, дори мнозина ученици взеха да се залепят за радиоапаратите, да следят талазите на нашия бой. В някакво училище един осмокласник спрял учителката по история: „Щом така говорите за Сахаров (по вестникарски), нищо полезно няма да научим от вас.“ И веднага започнали да свиркат, да мяукат, провалили й урока, предупредили двата паралелни класа, провалили го и там. И сега всички те ще трябва да научат, че Сахаров е бил дотук и ги напуска. Идват писма от провинцията, телефонът звъни: „Кажете на Сахаров — за нищо на света да не заминава!“

На 1 декември Сахарови дойдоха у нас. Жената — болна, съсипана от разпитите и от общата нервност: „Мен след две седмици ще ме вкарат в затвора, синът ми е кандидат за Потма, зетя след един месец ще го изселят като тунеядец, дъщерята е без работа.“ „Но нали все пак ще си помислим?“ — предпазливо възразява Сахаров. — „Не, ти мисли.“

Ние пък очаквахме отпечатването на „Архипелага“ след един месец и с него — съдбата, която вече твърдо бяхме приели. Тук. И същото искахме да внушим и на тях.

А. Д., зачервен до темето от непоносимия проблем, затъва още по-дълбоко в коравото кресло, с глава между раменете. Мога да повярвам, че никога досега не му е било толкова трудно, изгонването си от кастата той понесе весело. Излезе, че още не е подавал молба за заминаване, но помолил да му дадат характеристика в неговия академичен институт, както го изискват стандартните съветски порядки. Той! — през септември арбитърът на европейските правителства, победилият най-страшното от тях, сега се молеше през най-долното гишенце да му напишат характеристика злобно-сразените!..

„Ама аз начаса бих се върнал, искам само тях (децата на жена му) да ги отведа… Изобщо нямам намерение да забягвам…“ — „Но вас няма да ви пуснат да се върнете, Андрей Дмитриевич!“ — „Как тъй могат да не ме пуснат, ако привстигна право на границата?…“ (Искрено не разбира — к а к .)

Вече толкова се е напатил от това си начинание, но и през ум не му минава да забегне. Не само няма да го пуснат — мисля си, че той самият в последната минута ще трепне, няма да вземе визата. Двамата с него вече сме станали, тъй да се каже, не лица, а нещо като географски понятия, толккова сме се свързали с нашата повърхност, че сякаш не подлежим на физическо придвижване по нея, а само с три аршина надолу.

Целият отминал бой за мен е имал значение, както сега проличава, колкото за да заема защитена и атакуваща позиция — преди следващото, главното сражение, шлемосвяткащо, мечезвънтящо. Вече виждам кълновете му, някои неща още отсега може да се набележат, но това вече отива към разполагане на силите, към план на операцията.

А те, противникът, — научили ли са нещо през насрещния бой? Както започват, май не са. Издува ги славата на световни победители и им пречи да виждат, и им пречи да предвиждат действията си. Заканват се да изкарат семейния скандал на улицата, да бият децата не в килера, а на улицата, да започват в чужбина съдебни процеси срещу „Архипелага“. По-глупаво нещо не може да се измисли, ала надменността им ги подвежда. Но ако преценяваме от тяхна гледна точка: а какво друго им остава?

Изпращат ми се нови анонимни писма: „В смъртта ще намериш успокоение! Скоро!“ На лекции за висши чиновници, в тесен кръг, тия дни, през декември: „Солженицин не ще го оставим да шета дълго.“

Чувам: зъбите на дракона стържат по камъка. Ах, колко жадува той за моята кръв! Но и: а че моята смърт ще ви излезе през носа — за това помислихте ли, злодеи? Няма да ви завидя.

Има прилика между времето, между настроението, с което завършвах главния текст на тази книга през пролетта на 1967-а и с което завършвам сега — може би вече и завинаги, а то си е и редно, целия си живот няма как да опишеш с перо. И тогава, и сега разплитах нишките на паметта си, за да ми е по-лесно преди удара, преди атаката. Тогава ми се струваше, а и си беше, по-страшно: по-слаба позиция, по-малка увереност. Сега ударите ще са много, взаимни, но и аз вече стоя много по-здраво на краката си и за пръв път, за пръв път излизам на бой, изправен в цял ръст и с целия си глас.

Бях завършил биографията си за нобеловския сборник точно по този начин — с намек: дори събитията, вече станали с нас, почти никога не можем да преценим и осъзнаем тутакси, по тяхната диря, а още по-непредсказуем и удивителен се оказва за нас развоят на бъдните събития.

За моя живот — велик момент, схватката, за която може би съм живял. (А да можеше някой ден тия боеве да отшумят? Да се свра за няколко години в пущинака и между полето, небето, гората и конете — да си пиша романа, без да бързам…)

Ами за тях? Не е ли дошло най-сетне времето, когато Русия ще започне да се събужда? Не е ли това мигът от предсказанията на пещерните призраци, когато Бърнамската гора ще тръгне?

Вероятно пак има грешки в предвижданията и сметките ми. Още доста неща и отблизо не ги виждам, още много има да ме поправя Висшата Ръка. Но това не вселява в гърдите ми страх. Мен ме весели и ме прави по-твърд това, че аз не всичко замислям и провеждам, че съм само меч, добре наточен за нечистата сила, орисан да я сече и разгонва.

О, дай ми, Господи, да не се прекърша при ударите! Да не изпадна от ръката Ти!

Декември 1973

Переделкино

Към следващата част или към съдържанието

Александър Солженицин Рекло телето дъба да мушка (10) (Очерци от литературния живот)

Метаданни

Данни

Рекло телето дъба да мушка

Информация

История

Сваляне / Връзки

НАСРЕЩНИЯТ БОЙ

Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (10) (Очерци от литературния живот)