Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (6) (Очерци от литературния живот)

Чудата става тая книга. Непредвидена от по-ранни планове и незадължителна: мога да я пиша, мога и да не я пиша. Три години не бях я пипвал, държах я на много скришно място. Не знаех ще се върна ли към нея, ще намеря ли време. Неколцина близки приятели, които бяха я прочели: хич не е зле, непременно я продължи! И ето че докато се съвземам между Възлите на главната ми книга (завърших „Август“), пак се захващам за тая.

И първото, което виждам: трябва не да я продължа, а да допиша скритото, да обясня по издълбоко това чудо: че свободно вървя по блато, стоя върху тресавище, прекосявам въртопи и във въздуха се държа без подпора. Отстрани изглежда: прокълнат от Държавата, обграден от Държавна сигурност — как така не се пречупвам? Как така устоявам сам-саменичък, а на всичко отгоре върша огромна работа, кога сколасвам и в архивите да се ровя, и в библиотеките, и справки да набавям, и цитати да сверявам, и стари хора да интервюирам, и да пиша, и да преписвам на машина, и да коригирам, и да подвързвам — книгите ми излизат една след друга в самиздат (а през една и се заделят настрана), — с какви сили? Какво е това чудо?

И хем не бива да се премълчат тези обяснения, а още повече не бива да се посочат. Някой ден, ако е рекъл Господ, като настъпи безопасност — ще я допиша. (Вж. Пето допълнение, „Невидимите“ ) А засега дори плана на такова обяснение ме е страх да напиша черно на бяло: току-виж хартийката влезе в ръцете на ЧКГБ.

Но вече виждам, като я препрочитам, че през изминалите години съм заякнал, събрал съм кураж и се осмелявам все повече и повече да си показвам рогцата, и днес се престрашавам да напиша неща, които преди три години ми изглеждаха убийствени. Все по-ясно се проследява движението ми — към победа или към гибел.

Това е чудатото на тази книга, че за всяка друга създаваш архитектурен план и още ненаписана я виждаш вече изцяло, и с всяка част се стараеш да служиш на цялото. А тази книга прилича на отрупани пристройки, нищо не се знае за следващата — колко голяма ще е и накъде ще тръгне. Всеки миг тази книга е също толкова завършена, колкото и незавършена, мога да я зарежа, мога да я продължа, докато съм жив или докато телето не си счупи врата в дъба, или дъбът не изпращи и не рухне.

Случаят е невероятен, но твърде го допускам.