Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (15) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

4
ЕСТОНЦИТЕ

В „Иван Денисович“ чрез героя си изразих, че не съм срещал сред естонците калпави хора. Изразът, естествено, е пресилен, все някои от сънародниците им са помагали при натикването на Естония в комунизма и продължават да я държат в него, някои са влизали и в ранната ЧК, някои са спомогнали за поражението на белите край Ливни през 1919 година, какво ли са търсили там? — но все едно такова е лагерното ми чувство: колкото естонци съм видял — бяха всо почтени, честни и кротки. (Ако Юденич през 1919-а се бил престрашил да им каже: „Независими сте!“, те може би и Петроград са щели да му освободят?) Това мое чувство се роди от общата ни вина пред тях, от гледката на тези стотици-стотици непознати, с непознат език, а близък само един стоеше като светла точка начело на тази редица — лубянският ми съкилийник Арнхолд Сузи, отогава несрещан, сякаш завинаги загубен (само дочух, че бил инвалид в Спаското отделение на Степлаг). После в Екибастуз се мярна героичният и живописен Георг Тенно, но той беше петербургски естонец, напълно порусен, съветски морски офицер. (И за двамата има много в „Архипелага“.)

Когато бе отпечатан в „Новый мир“ „Иван Денисович“ и седях като чучело в хотел „Москва“, на бившия „Охотний ряд“, Тенно измежду първите ненадейно ми се обади по телефона и пристигна при мен. В лагера не бяхме кой знае колко близки, но този път, проверени от всичко преживяно, веднага се сприятелихме. Бидейки атлет и гимнастик, сега той се занимаваше с популяризиране на културизма (тромава дума за развитието на човешкото тяло), преподаваше, изнасяше лекции. Но и в това си беше останал предишният: щом не можем да се освободим от оковите си, поне да подготвяме тялото си за бъдещия щурм. Всичките му близки приятели бяха само бивши политзатворници (тъкмо той ме запозна с Александър Долган, за когото на свой ред беше образец за лагерно и житейско поведение). И жена му, Наташа Тенно, ингерманландка от Петербург, навремето лененокоса и крехка, също беше сега изпитана политзатворничка, изкарала, както и мъжът й, десетачка и със същата философия като всички ни: вечното — това са лагерът, затворът, борбата, комунистите палачи, а животът на свобода е някакъв странен временен куриоз. (За съпрузите Тенно на свобода написах в „Архипелага“, че у тях няма на какво да се седне, всички мебели се клатушкат: „Живеем от лагер до лагер.“) Така отведнъж се сляхме духом, нямаше нужда да убеждаваш никого в нищо и всички бяха готови да застанат до теб при първата опасност.

От писмовното наводнение след „Денисович“ веднъж измъкнах и скъпоценното писмо на Арнхолд Сузи: цялото му семейство минало през сибирско заточение, съвсем наскоро им разрешили да се върнат, и то без градско жителство, живеели в един чифлик край Тарту и жена му умирала от рак.

Тъкмо през лятото на 1963-та се видяхме в Тарту — чудесно университетско средновековно градче, с доста латински надписи, с превърнат в парк хълм по средата. Все така строг и отчетлив беше погледът на Арнхолд Юханович, както едно време в Лубянка, през подобни строги рогови очила, но той видимо беше закъсал с телесното здраве и косата му доста се беше прошарила, побелели бяха и мустаците му. Жена му вече била починала, той дойде да ни посрещне от чифлика, синът му Арно я караше някак в Тарту без жилище, а дъщеря му Хели пристигна от Талин — поради недоглеждане на властите някак й бяха дали жителство там. За тези деца — Арно вече е женен, а Хели има синче — бях чул навремето разказ в лубянската килия, липсваше само Хейно, по-големият му брат: отстъпил с германците и вече живеел в Щатите. И разпръснатото неуредено семейство на Сузи пак минаваше за щастливо: на някои от неговите съпроцесници по бездейственото им „дело“ да създадат независима Естония — и досега, 20 години по-късно, не им разрешаваха да се завърнат в родината си; а и доста интернирани семейства продължаваха да живеят в Сибир. И в този народ, в тази малка страна като искра хвърлиха превода на „Денисович“ — първия в СССР превод, отпечатан в най-евтино масово издание, спомням си съотношението: една книга на 4–5 семейства, несравнимо по-гъсто, отколкото на руски. В Естония бяха я прочели, кажи-речи, всички — и сега тук ме обкръжаваше родна атмосфера, пълно дружелюбие, каквото никога не съм срещал в съветския свят, — а и поради слабостта на съветския дух в Естония тя ми се струваше най-близка. (В руската част тоя дух тепърва щеше да изветрява, да изветрява.) И усетих, че не мога лесно и завинаги да си замина оттук.

И още следващото лято, през 1964-та, след като си купих „Москвич“ и го претъпках с какво ли не, двамата с жени ми пристигнахме в Естония за лятна работа. Така се случи, че новата ми дейна помощничка — Е. Д. Воронянская от Ленинград — също прекарвала летата в Естония и вече си беше наела квартира в един чифлик край Виру, в чудесни езерни места. Там именно работихме на три чифта ръце: в чифлика жените преписваха на смени варианта на „Кръг“-87, изострен от мен в голям брой дребни чертици; а аз живеех на боровото хълмче отсреща — за работа си бях вкопал маса, за разходки си отъпках пътека, срещу дъждовете опънах палатка, а през безмълвните горички можеше да се стигне до загадъчното езеро. Това беше първото в живота ми лято — не изнервено, не отпускарско, не в припряно пътуване насам-натам, а — цялото разтворено за работа. И беше свързано с Естония, която обикнах още повече. Подготвях текста на „Кръга“, а освен туй подреждах, размествах парче по парче и предишния си свиден „Архипелаг“, и новите лагерни материали, свидетелските показания. И тук, на хълмчето край Виру, се роди окончателната конструкция на големия „Архипелаг“ и се оформи новият за мен метод, позволяващ ми да придавам стройност на хаотично дошлите материали.

Толкова хубаво ми беше в Естония, че взех да се замислям за по-нататък: къде ли да си направя дълбоко-тайно място, не под наем, а у свои хора, за всеки случай. Предпазливият разум и пророческото сърце ми подсказва: трябва да си подготвя Скривалище. Служещ човек в Съветския съюз не може да замине за никакво тайно място — но аз сега, след като писателската членска карта ме освободи от училището, мога! И тръгнахме да навестяваме приятели, а едновременно и да оглеждаме места.

Онзи чифлик, Хаава, край Тарту, където живеели Сузи след заточението, принадлежеше на вдовицата на един учен биолог — Марта Мартиновна Порт. Тази жена, плещеста, с широко твърдо лице, се отличаваше с твърдост и вярност на характера. Дейността на покойния й мъж била лоялна, аполитична, такива растяха и преуспяващите й синове (единият — главен архитект на Талин), — тяхното семейство се бе ползвало от облаги по съветско време и ако се вслушваше в майчинското си чувство и в инстинкта си за оцеляване, Марта Порт не би трябвало да подкрепя нелегални. Но тя приютила изпадналото в немилост семейство на Сузи, приютявала и други съсипани от заточението естонци, а сега без колебания веднага ми предложи: да идвам тайно в Хаава и да работя тук колкото си искам. В Хаава беше много хубаво: четири високи просторни стаи с огромни прозорци, със старинни кахлени печки, със запасени дърва, представях си колко уютно ще е зимно време… А през лятото — и рекичка има наблизо, и горичка. Благодарих й, но все го оставях за резерв и се гласях — без аз самият да вярвам, без да предполагам колко скоро ще ми дотрябва това.

След това заминахме за Пярну, там Тенно с жена си гостуваха на Лембит Аасало — също бивш политзатворник, млад приятел на Тенно от сибирския наказателен лагер Андзюба вече от следсталинското време, където събираха кай-непоправимите. Лембит бил кръстен на един герой от естонския епос — и си мисля, че ще оправдае това име. През оная година май не беше навършил и 30, но ме смайваше със съчетанието на лагерна подготовка, твърдо самообладание, отлично разбиране на политиката, любов към Естония, напор да възстановява нейната история, нейния естествен живот и изключителна работоспособност. Той беше почвовед, скоро щеше да се дипломира, след това щеше да се запише в историческия факултет на Тартуския университет, без да престава да работи, защото трябваше да изкарва отнякъде пари; на всичко отгоре, макар че живееше в града, сам поддържаше стопанството в наследствения чифлик в Рае, на 80 километра от града: криво му беше, че умира чифликчийска Естония и младежта бяга в градовете. И през „свободното“ от всичко това време — събираше библиотека, четеше нощем. Беше въплъщение на идеала за интелигент, свързан със земята, беше и телесно як, и умен, и образован — и всичко това беше получило добра закалка в лагера, където го тикнали още като младо момче. Бях сигурен, че той ще стане един от видните граждани на бъдеща свободна Естония. Стига, опазил го Господ, да не се вторачат в него преди това съветските пласти. Пътя към чифлика му не показах на жена си: да не товаря никого с излишни сведения, които не му трябват, и още при потеглянето й поставих условие, че ще лежи на задната седалка и няма да гледа пътя. Същото лято Лембит пристигна при нас край Виру, по време на вечерята седеше до Воронянская, и там го представих под измислено име.

В това резервно, още по-дълбоко убежище друг път откарах маса и походно легло, но пътуването не мина без приключения. Лембит и жена му Еви с един естонски майстор на зидани печки трябваше да идат в чифлика да ремонтират печката. Тръгнахме с моята кола, и Тенно с нас. Весело се возехме по шосето, свихме към разкаляния път близо до чифлика, не намалих скоростта, автомобилът взе да се поднася, аз поради липса на навик закъснях да вдигна крак от педала на газта — и колата се устреми от стръмния бряг към езерцето, за малко да цопнем на дъното, само че нацелихме един пън на отсечено дърво, но обрасъл с млади жилави филизи — достатъчно, колкото да поеме колата в прегръдките си, и недостатъчно, за да не й повреди окончателно кардана.

Слава Богу, оцеляхме. Изтеглихме я с трактор — трябва да се ремонтира. В сервиза един длъгнест естонец, не по естонски небрежно, стовари върху главата на Тенно и моята тежката метална рамка на естакадата — насмалко не строши рамото на Георгий, а на мен ми добави още един белег на носа. Но щом съм обикнал естонците — не бива да се сърдя и на тоя.

Същата есен свалиха Хрушчов и положението ми се изостри. Рано напролет през 1965-а пак заминахме за Естония, за чифлика на Марта, прекарахме там десетина дена, аз свиквах с мястото — добро беше. И тук натраках последната редакция на „Танковете“, и пак тук за всеки случай оставих любимата си пишеща машина „Рьона“ — „Райнметал“. (На нея бях преписал няколко пъти тайните си книги сам, по гъсто от един интервал, като на всеки ред изключвах зъбчатото колело и нагласях реда на ръка. И днес тя доизкарва старините си при мен в изгнанието.)

И толкова здрав излезе тоя естонски тил, че когато на 13 септември 1965-а изтрещя бурята над мен, когато разбрах за провала на архива у Теуш, а в това време бях се надвесил над всички предварителни бележки и ръкописи на „Архипелага“ — всичко на хартийки и фрагменти, написана е само „Каторгата“, — изобщо не ми хрумна къде другаде да спася съкровището, закъде да замина да го доработвам, ако оцелея, — разбира се, в Естония. Седях в Рождество открито, очаквайки арест или обиск всеки миг, а в Москва, на „Болшая Пироговка“ у Надя Левитская вечерта, по тъмно, Тенно причаквал жена ми, от която в асансьора, скришом, получил — всичко онова, което беше тогава „Архипелагът“. (Ако то беше пропаднало, мисля си, че за нищо на света не бих го написал, нямаше да намеря търпение и умение да възстановявам. Такава загуба е разрушителна и те изгаря. Но през всичките години на изнурителна борба и конспирация Господ ме опази от големи загуби, от загуби на дългогодишна работа.) Тенно отлично беше обмислил цялата тази операция и на другия ден, чист, без „опашка“ заминал за Естония, а след още един ден всичко било скрито у Лембит в чифлика му. А чрез Хели (бях успял да ги запозная) Георгий предупредил, че зимъс може би ще пристигна при Марта. И всичко беше подготвено извънредно точно и ме чакаше.

Преживях черната есен на 1965-а, не ме арестуваха. Вечерта на 2 декември отидох от „Новый мир“ в градското жилище на семейство Чуковски, избръснах си брадата и слязох с двата си куфара до докараното от Люша такси. (Дворът им беше под сериозно наблюдение, вероятно още тогава е съществувал оперативният център на ГБ срещу главния им вход, под формата на агитпункт, и нямаше да ми помогне избръсването на брадата? — но значи не са ни следили изкъсо. Нерешителността на ГБ през онази есен ми е необяснима до ден днешен, но все някога ще се разбере причината й.) В талинския влак сред естонците се стараех да мълча, с кондуктора употребявах най-прости естонски изрази. Още в лагера естонци бяха ми казвали, че приличам на техния тип, а и по време на пътуванията си из Естония също бях забелязвал това, свърши ми работа.

В любимия си Тарту пристигнах в заснежено-заскрежена утрин, когато особено бяха разхубавени университетските му старини и градът особено ми приличаше на същинска чужбина, на Европа, между другото и защото всички тук избягваха руския говор, а и аз, с малкия, саморъчно направен разговорник в ръце, не го натрапвах на никого. Мен, естествено, ме различаваха по акцента, но толкова необичаен е руснак, който се напъва да знае естонски, че винаги го посрещат топло. Този ден, след като си оставих куфарите у Арно Сузи, доста обикалях града, за да си накупя продукти за около четири седмици, и за пръв път през живота ми ме споходи усещането за безопасна емиграция, сякаш завинаги съм напуснал СССР п съм се отървал от проклетите хайки на ГБ. Това успокояващо чувство улесни началото на работата ми.

Младите Сузи се чудеха на усещането ми. Те много добре знаеха, че всичко тук се наблюдава, че и тук си имат доносници и дори, тъй като доста се различавам от естонците, бих могъл да доведа подире си ченгета в жилището на Арно (слава Богу, не ме следяха, не ме познаха) — но той не се плашеше да ми окаже гостоприемство и помощ. Не беше и кой знае колко млад — прехвърлил 35-те и вече оплешивяваше. Вече беше изтърпял близо седемгодишно изключително тежко сибирско заточение, където трябвало да се грижи за баба си, майка си и сестра си, после униженията и ограниченията на политически неблагонадеждния: трудности в образованието, в получаването на жителство, в избора на работа — целият му живот представляваше непрекъснато измъкване изпод гнета, как няма да оплешивее. Притежаваше изключителни способности към икономическите науки, към анализа, би могъл да е учен, най-малкото — бизнесмен и организатор, а се радваше, че е станал заместник на някакъв началник в някаква идиотска строителна организация на груба работа, само и само да му дадат апартамент в шумен, сту ден, зле построен жилищен блок, три стаички, едната от които същинско килерче. Там живееха четиримата (с дъщеря му, вече тригодишна, и с отглежданото от съчувствие селско момиче на около десет години), а освен тях и Арнхолд Юханович, който редуваше през месец ту дъщеря си в Талин (където не му позволяваше да стои по-дълго паспортният режим), ту сина си в Тарту. А през тия две зими и аз на всичко отгоре — когато пристигах, когато си заминавах, когато идвах да си набавя продукти, все при тях се намърдвах, понякога преспивах. И винаги бързах, и винаги затънал до гуша в работа беше Арно — рядко ни се случваше да си поприказваме и за малко, — но извънредно проницателно разсъждаваше той за западното общество. (След години си купи просторен чифлик, изоставен като всички чифлици, и най-сетно се почувства щастлив!)

В тъмната утрин на следващия ден Арно ме закара с такси до Хаава, той разговаряше с шофьора, аз седях и не си отварях устата. Така започна престоят ми в Скривалището, където работих две зими подред, 1965–66 и 1966-67-а, наистина напълно скрит от ГБ и от слуховете. Марта Порт на синовете си нито през ония години, нито по-късно не издала, че съм живял в чифлика й.

Двете зими толкова си приличаха битово, че някои подробности се смесват в паметта ми. Първата изкарах тук 65 дена, втората — 81. И през тия два периода купчинката чернови и първи глави на „Архипелага“ се превърна в готов машинопис, 140 авторски коли (без 6-а част). Така, както през тия 146 дена в Скривалището, не съм работил никога през живота си, — все едно че не бях аз, нещо ме грабна, пишеше с ръката ми, аз бях само спусъкът на пружината, натискана половин век и сега освободена. Нищо не четях, само понякога листче от бележника на Дал (Владимир Дал (1801–1872) — автор на първия тълковен речник руския език. — Бел. пр.) преди заспиване и всяка от думичките ми приличаше на капка мед. Западни радиостанции слушах само докато се хранех, докато шетах и палех печката. В седем вечерта вече капвах и се тръшвах да спя. След един през нощта се събуждах напълно обновен, скачах и под ярките крушки се залавях за работа. До късното сутрешно развиделяване в девет и нещо сколасвах да изпълня нормата за един работен ден и веднага се захващах за втората норма — и се оправях с нея до обеда си в 6 часа. През втората зима тежко се простудих, въртяха ме кокалите и ме тресеше, а навън беше трийсетградусов студ. Все едно — цепех дърва, палех кахлената печка, част от работата вършех прав, притиснал гръб в нажежените плочки на камината, вместо да се налагам с хардал, част — легнал под одеялата, и така написах, при температура 38°, единствената хумористична глава („Пандизчиите като нация“). През втората зима предимно преписвах на машина, но с голям брой дребни поправки, — и сколасвах по две авторски коли на ден! Такъв устрем и такъв успех можеха да се постигнат само при непритеснена безбоязнена душа — никъде другаде в Съюза, където бих очаквал, че ще дойдат и ще спипат работата ми. Тук през първите седмици от първата зима още ми се стягаше душата, още не бях се съвзел от провала на архива ми (и трите молитви се родиха от тогавашното ми тежко състояние, записах ги). С външния свят не бях си оставил никаква връзка, какво ставаше там, може би вече разгромяват дома ми — нямах представа, а радиото тогава не съобщаваше толкова бързо и подробно за гоненията в СССР. Но всичко това, във външния свят, изобщо не ме засягаше: бях се съединил със заветните си материали на края на света и едничката ми и сетна житейска цел беше — от това съединяване да се роди „Архипелагът“, па ако ще след туй да умра. Хели Сузи, която понякога ме посещаваше по онова време, ми каза, че имала усещането, че на никого и на нищо на този свят вече не принадлежа, а се откъсвам и вървя неизвестно накъде, съвсем сам. Тъкмо след тези думи ми се наложи да извърша през цяла Естония пътуване до Лембит в Пярну — да му дам част от ръкописите, друга да взема, за по-сигурно не държех всичко при себе си. Това пътуване беше с нощен автобус, няколко часа, почти без спирки и на тъмно, без осветление, всички пътници дремеха на свалените назад кресла, никой не разговаряше, никакво радио, автобусът хвърчеше черен, сякаш празен сред празното нощно пространство, само ръмжеше и изскубваше с фаровете петна бял сняг отпреде си. Впечатлението беше съвсем като видяното от Хели: празният автобус („през Нева, през Нил, през Сена“) ме носеше едновременно през целия свят, самотен през чернотата, или изобщо ме отнасяше от света, бях готов на всичко, само и само да сколасам да довърша „Архипелага“, па ако ще, когато се завърна във външния свят, дори да бъда екзекутиран. Това бяха върховите седмици и на победата ми, и на отшелничеството ми.

Всъщност как така ще съм сам, когато такива верни хора ми помагаха, пазеха ме?…

Хели по време на заточението се омъжила за свой връстник, естонец. След завръщането им той станал известен художник. Напуснал я. Синът й Юхан останал с нея. Спасявало я прекрасното владеене на немския език, който тя преподавала в талинската консерватория, инак живеела извън града у роднини в стара къща, в която отвсякъде хлуел студ, до втория етаж водата се мъкнела с кофи от двора и по същия начин се изхвърляла помията, отоплявали се с дърва — животът й бил тежък, но я огрявало това, че синът й растял както трябва: трудолюбив, послушен, сериозен, в училището отличник, рано завладян от националната и политическата идея, винаги готов да й помогне. (Аз донякъде го подтикнах на 14 години към фотокопирането — той тутакси взе да ми помага да правя лентите на „Архипелага“, а скоро вършеше всичко сам.) И трите Хелини приятелки — Елло, Ерика и Рут — заедно с нея се заеха да пазят черновите ми, машинописните екземпляри, материалите — всичко това накуп съставя доста значителен самостоятелен архив, който съществува някъде и до днес. Отделни най-важни неща пазеше Лембит. През втората зима той започна да следва задочно в Тартуския университет; когато пристигна за зимната сесия, се срещнахме в града на уречено място, в чантата му бяха липсващите части от „Архипелага“, поведох го да го запозная с възрастните и младите Сузи — и каква радост и дружелюбие обгърна душите ни, какъв мек пламък! Арнхолд Юханович през тия две зими довършваше мемоарите си на естонски: животът на талинския интелектуален елит преди Втората световна война, през войната — между съветските и германските чукове, слабият опит за създаване на естонско правителство в края на 1944-та, — и лагери, лагери, лагери. Нещичко от лагерните си спомени даваше и на мен за „Архипелага“, по мой въпросник, където не разполагах с достатъчно материал, а най ми помогна със страшната глава „Хлапетата“. Арно и Хели се надпреварваха да ми разказват за сибирското си заточение. Бащата и дъщерята успяваха да прочетат отделни глави изпод ръката ми. Хели имаше развито чувство за изкуство и от време на време ми правеше важни забележки. Една Коледа посрещнах заедно с цялото им семейство (у естонците е прието на елха да се събират само близки).

Първата ми зима в Скривалището се прекъсна преди моите намерения, болезнено: оставаше ми да постоя там още само една седмица (а седмица, когато си набрал скорост, е много, друг път и за цял месец няма да свършиш толкова работа), гледам, че из дълбокия сняг с половинки обувки (по-дълбоки нямал, градски човек) гази към мен горкият 70-годишен Арнхолд Юханович. Телеграма на техния тартуски адрес. От Рязан. „Ела си незабавно Ада.“ Схващам, че е от жена ми, но защо — Ада? Такава уговорка нямахме, такова име никога не ни беше хрумвало, можеше изобщо да не се подписва, все едно е ясно. Но в тази „Ада“ — нямаше ли някакъв адски намек? да не би там да е станал някакъв адски разгром?… Какво е имала предвид? Несъмнено се е учило нещо опасно и неотложно. Безопасният бит, страстната работа — всичко се зарязва начаса, стягам се за път на бърза ръка, за душата ми вече няма спокойствие, все едно нищо няма да свърша, сбогом, незабравими ръкописи, може вече да не се върна при вас от външния свят. Освен това грябва да ги скрия хубавичко: в непредвидени срокове, без уредени срещи и пътувания това е най-трудното. Значи засега остават у Арно, където съм се мяркал доста пъти, където входната врата се заключва с хилава брава. Нощният влак до Москва. Оттам веднага телефонирам в Рязан, отговорът е: по-скоро! по-скоро! пристигай! Най-сетне съм в Рязан, без брада, вече открит, засечен: какво става? Ами нищо. Ти, кажи-речи, от есента не живееш в Рязан, непрекъснато съм сама. Просто — повече не можех да те чакам. (А от година и половина живеем като куче и котка.) И — трябва да получим жилище в Рязан, а градският съвет мълчи… — А защо „Ада“? — Ами трябваше да се подпиша някак, а за Естония с неруско име, дойде ми наум — Ада.

От предната есен тя беше намразила „Архипелага“: не би я дострашало дори да го преписва на машина, ако съм край нея, но щом заради него заминавам и дори не мога да изпратя едно писмо вкъщи — да опустее тоя „Архипелаг“. (Имах възможност да чуя запис на интервюто, което през 1974-а, когато „Архипелагът“ току-що бе излязъл от печат, тя дала на „Фигаро“ в присъствието на К. Семьонов, когото АПН беше командировала към нея за написването на книга против мен. Тогава тя заявила: че „Архипелагът“ не е нищо повече от лагерен фолклор, просто едно ненаучно изследвано на тясна тема, на което Западът придава преувеличено значение, че вземам само факти, потвърждаващи моята предварително формулирана концепция.

Следващата зима в Хааве прекарах душевно по-просторно: вече не ме гнетеше, че ще ме арестуват, че ще търсят и разгромяват скривалищата ми. Все по-безопасни ми се струваха тия вече привични стени, големите заскрежени прозорци, старинната кахлена печка с хитроумна чугунена вратичка, старинният бюфет, груповата картина на корабни естонски рибари. Вече без опасение карах ски из околностите, съседите вече знаеха, че живее „професор от Москва“, свой човек, старае се да говори на естонски. През лунните вечери понякога се разхождах по утъпканата площадка с арестантска крачка напред-назад и ме ослепяваше с радост вече почти готовата, станала висока колкото сграда книга. През тая зима бях с брада, не се бръснех. Изобщо не ни проследиха, не можем да пишем на Държавна сигурност висока бележка. (През зимата на 1975-а в Естония едни ги арестуваха, други ги разпитваха — но младите Сузи и Хелините приятелки не ги пипнаха с пръст.)

(И досега не са ги пипнали. (Бел. от 1978 г.))

През втората зима мислите ми бяха все по-настъпателни. Както си нагрявах болния гръб на кахлената печка, срещу Богоявление измислих писмото до конгреса на писателите — тогава това ми се струваше смела, дори гръмовна крачка. След като си свърших работата, заминах за Талин при семейство Сузи — да преснема целия „Архипелаг“ на лента. А. Ю. на сбогуване с мен ме благославяше за написване на замисленото „писмо“. Дори естонските ми приятели, да не говорим за по-далечните естонци, още трудно възприемаха мисълта ми, че освобождението на всички тях може да започне само от Москва, със засилване от центъра. В началото на 1967-а нямаше и намеци за такова нещо, но това ми стана ясно тогава, на прехода от 20-те години нелегално писане към открити сблъсъци. Естонците в заблудата си смятаха всички руснаци за потисници, тогава моят примерът им се струваше чудновато изключение.

И още веднъж, следващото лято, двамата с жена ми отидохме с колата до моето Скривалище, взехме пишещата ми машина, сбогувахме се за последен път, без да го знаем, с Марта Мартиновна и с Арнхолд Юханович. А Хели дойде с нас да разгледа Ленинград — най-просто действие, но и в най-простото действие конспираторът трябва да вижда какви възелчета се връзват, от кои да се предпази. Много ми се щеше да я запозная с Воронянская — колко добре е, че живеят наблизо, ще има още една връзка. За щастие обаче не ги запознах. Така че Хели (както и Лембит!) не влезли в пагубния дневник на Воронянская и по време на петдневните разпити в Голямата къща Воронянская не могла да посочи някого от естонците, тя самата знаеше (а и е укрила, надявам се), че „изобщо естонци“ са ми помагали (и това щеше да е излишно, вината е моя), но никого не е споменала по име, по местожителство.

И същата пролет, в същия този свой любим Петербург в мое присъствие се разболя Тенно: приличаше на остро отравяне, според него — със салам. Смяташе да се излекува чрез гладуване и през шестте часа, докато се връщахме с влака, още весело ми разказваше много случки от живота си. (След няколко дена през същия май той беше най-дейният разносвач на моето „писмо до конгреса на писателите“ до много пощенски кутии в Москва. Още не разбираше от какво се е разболял.) А беше проявил се рак, който го изяде за пет месеца. Герой, борец, атлет — измежду всички споменати в този очерк той беше най-силният, най-смелият, дори най-безразсъдният, в разцвета на силите и здравето си, — а умря пръв. Погубиха го, както мнозина храбри силни политзатворници, изнервящите заяжданици на съветската свобода, поддаването на тия заяжданици. Той беше един от главните герои на „Архипелага“ и един от главните очакващи тая книга — но не доживя дори до последното й преписване на машина, камо ли до днешния апотеоз. За последен път бях при него на 22 септември 1967-а — един час преди да тръгна за боя в секретариата на СП. Божичко! Вретено беше останало от тоя юначага, по това вретено остатъчно висеше, провисваше заветната раирана моряшка фланелка. (Символът на съветската морска пехота от Втората световна война, превърнал се по-късно в символ на ударните войски на силовите структури в СССР. По ирония на съдбата дори бивши политзатворници, за да се правят на истински мъже, са прибягвали до този камуфлаж. — Бел. пр.) Тъмносиво-предсмъртно беше лицето му, сбръчкано до черепа, и болките доизцеждаха измъченото му тяло. Не се сбъдна смелият му план да ликвидира Молотов — като сива въшка се разхождаше палачът по алеите на Жуковка, а ръцете на Тенно вече не можеха да го достигнат. Приятелят ми освен това намери в себе си борбено мъжество да оцени битката, която ми предстоеше, дори да се възпламени за миг, но не му достигна мъжество да признае болестта си и смъртта и жена му ми намигна да се включа в общата лъжа, че това е временно запушване на хранопровода, само да го превъзмогне — и ще оздравее.

Мисля си, че през тоя ден се бих толкова добре и защото отидох при писателските шопари от смъртното легло на политзатворника.

Една година по-късно по Коледа бях за последен път и Талин. С Хели и Лембит по естонския обичай палихме свещи на гробовете — и на Архолд Сузи, и на Георгий Тенно. Те там са наблизо, край Пирита.

Ах, мили ми естонци! Колко много направихте за общото ни дело! Завинаги съм разделил сърцето си с вас.

О, колко много от вас вече си отидохте един по един, приятели политзатворници, съучастници в скришното ми по тайно битие! Да не дава Господ да се натъкнете на мините със закъснител — вие, останалите още живи.

 

Провалът на „Архипелага“ през 1973-та донякъде повтаряше провала на първия ми архив, през 1965-а. Но всичко друго беше сила, увереност, аз не се стрясках, не се криех, а издърпах чак до Париж детонаторния шнур. Вихрите на суматохата обаче, на внезапно-нужните срещи и предупреждения — си приличаха. Трябваше и естонците да предупреждавам, и което където още е скрито — да се разпоредя с него и със самата съдба на „Архипелага“.

За късмет Хели тъкмо беше пристигнала в Москва за двумесечен курс. И с нея, и с вдовицата на Тенно се срещнахме три пъти — в стаята, където умираше и умря Георгий и която според съветското жилищно робство не можеше да напусне вдовицата му, а трябваше да преживее всичко там. И тя така размести мебелите, че не виждаш, забравяш предишната смъртна картина. Съсипана, препушила, остаряла, тя ходеше на изнервящата си работа в омразната АПН и трябваше да се вкопчва в тази работа чак до пенсионирането си. „Ната! отпечатвам «Архипелага», дали да не махна, че Гера искаше да убие Молотов?“ Светна с неугасналите си очи: „Отпечатай го!“

Само че как да се срещаме, когато „Архипелагът“ се провали и без съмнение всички очи и нокти на Московската държавна сигурност са настръхнали около мен? Ще ви кажа: за забранени места, където не бива да се оставя диря, най-добре е да тръгваш в пет часа заранта (без да светваш крушката в стаята си). Колкото и да дебне ГБ твоето жилище и в единайсет вечерта, и в един през нощта, и в три, но към пет заранта им се доспива, а никой вече не си гледа работата както трябва, електронните очи може и да мигат, но няма кой да обработи данните. В пет заранта излизаш на улицата — цял квартал пред теб, и зад теб няма жива душа, нито човек, нито кола. Сигурен си, че не те следят. Качваш се на първия тролейбус — сам си с шофьора или с още някой съвсем неподозрителен, и слизаш сам, лесно се проверява. Щом се отворят първите врати на метрото — вървите неколцина души, всичките неподправени, натурални, а и от всекиго можеш да се изплъзнеш.

Така, потрепвайки с токове сред сутрешните метачи, прекосявах още празния им огромен познат двор, безшумно без асансьор изкачвах стъпалата — и без да ме остави да позвъня ни вратата (квартирата е комунална, съседката не бива нито да види, нито да чуе), Ната Тенно беззвучно вече ми отключваше (от телефонна будка сме си определили времето първия път, а после — „както предишния“, „с половин час по-рано“), а Хели преспиваше у нея още от предната вечер и вече ме чакаше.

Първия път пристигнах при тях: там, в Естония, всичко трябва да се изгори, само и само да се спасят. Втория път не толкова горещо: да изчакат сигнала ми. А до третия се окуражих: не трябва да се изгаря, а да се превежда на естонски, скоро ще го пуснем от ръка на ръка.

Все пак стъпалата на историята са в наша полза!