Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (22) (Очерци от литературния живот)

11
НОВАТА МРЕЖА

През лятото на 1968-а Ева настояваше: „Хабите си силите, където бихте могли да не ги хабите. Липсват ви млади енергични помощници. Хайде да ви запозная!“ Съгласих се, Ева още тогава ми каза да съм отидел у Светлови на Василевска улица. А аз дори от Рождество, дето е наблизо, никога не пътувах до Москва само по една работа, винаги ги навървях една подир друга. Та и този път така, натаманих срещата за същата вечер, когато бях се уговорил да ме запознаят със Сахаров, за което ми посочиха апартамента на академик Файнберг на „Зоологическа“, в същия район, удобно съвпадна. (Нея година Сахаров още го водеха засекретен. За да остане срещата между двама ни неизвестна, рабрахме се, че ще дойда преди него — можеше официално да го следват наблюдаващи, а да си тръгна по-късно.) Два часа преди срещата със Сахаров отидох да се запозная с Наташа Светлова.

Това стана седмица след окупирането на Чехословакия и три дена след демонстрацията на седмината на Червения площад. На виличката си в Рождество бях чул всичко по радиото, но живи подробности за московската демонстрация не знаех. И сега младата енергична жена с тъмнокрила коса, паднала над ореховите й очи, крайно естествена в облеклото и в държането си, ми разказваше как е протекла демонстрацията и дори как се е подготвяла. А откъде го знае тя? Оказа се, че била близка с тях, с Движението, и двама от участниците са й приятели. (Само една дреболия не достигаше — защо не е отишла и тя на площада тоя ден? Тази дреболия по-късно я установихме: за това ли била расла? В някои мигове от живота на нас ни се изпращат кръстопътища и между решенията почти няма процеп. И ето че днес пред нея се появяваше ново решение.)

Нейният обществен плам много ми допадна, по характер тя приличаше на мен. Трябва да я впрегнем в работа! Не знам този път ли или следващия й предложих за начало: да преписва на машина моя „Кръг“-96. Наташа се зае на драго сърце. (Макар че завършваше математическа аспирантура, водеше упражнения със студенти, свободното й време бяха двата вечерни часа, когато шестгодишният й син вече ще си е легнал да спи. Но го преписа за четири месеца, хем без нито една буквена грешка и с голям вкус във външното оформление, на което никога не бяхме обръщали внимание.) Още следващия път ми задаваше по вече готовия текст такива придирчиво-точни въпроси, каквито на мен самия не бяха ми идвали наум. И по някои подробности от партийната история ме поправи, където не очаквах от нея знания, това сьщо много добре ми се напасваше. Излезе, че още в горните класове сама за себе си старателно се ровела в реалната история на болшевишката партия. (Това беше поколението, разтьрсено от катурването на Сталин тъкмо през последната училищна година. А единият от дядовците на Наташа, Фердинанд Светлов, бил дори виден болшевишки публицист, след арестуването му през 1937-а останала комунистическата му библиотека, забранени протоколи от партийните конгреси и разни комунистически боклуци, които обаче влизали в стряскащо противоречие с „Краткия курс“. Оттам именно започнали нейните разкопки. Рязкото преориентиране на поколенията беше знаменателен признак и развой на руската история през 50-те години.)

Ами ако трябва да се скрие нещо? Да, разбира се, наема се да уреди това.

Да кажа „делова“ — ще е недостатъчно: в работата си тя проявяваше мъжка готовност, точност и лаконичност. В преценката на действията, на тактиката — стремителност, както я наричах аз — електроническа, тя по темпо веднага навлезе в също толкова стремителното ми по онова време поведение. Но и във възгледите, които проличаваха първи, — такава близост до моите, каквато аз само бях мечтал и не бях срещнал приятел мъж. А освен това открих в нея душевна връзка с руските корени, с руската същина и изключителна любовна внимателност към руския език. И такава бликаща жизненост — дощя ми се да я виждам често.

Тя беше обляна и запълнена с руска поезия, безброй стихотворения знаеше наизуст и сама си ги „издаваше“: преписваше ги на машина, подвързваше ги, все още забранените. Но нещо повече: излезе, че притежавала изтънчена дарба да редактира, да доизпипва в художествено отношение, това малко по малко радостно го откривах. И на четвъртата-петата ни среща, обзет от благодарност и доверие, сложих ръце на раменете й, двете върху двете, като на приятел. И изведнъж от това движение се преобърна целият ни живот, тя стана Аля, втората ми жена, след две години се роди първият ни син.

Тази близост на пълно разбиране — по лица, събития и въпроси от нашата история, през 1968-а още не ни свързваше толкова проникващо, макар и бездруго вече трайно съединени, както по-късно, когато в съветското общество се започна всеобщо разцепление и разночувствие — а ние с нея сме смайващо слети и колкото повече време се минава, ставаме още по-слети.

А съвместната ни работа си вървеше по реда и също все по-добре и по-задълбочено. Аля настоя и можа да извърши във вече преписания „Архипелаг“ голяма работа по проверката и коригирането на цитатите, особено на Лениновите, които в припряната си работа бях вземал от различни издания, а по-точно казано — бях изскубвал повторно от комунистически книги, защото аз самият нямах време за библиографска проверка, ставаше бъркотия. (Като нелегален писател се смятах за донякъде свободен от нормалните библиографски изисквания — напразно и погрешно.) После ми направи схеми на събитията в моите Междувъзлия (не бях се занимавал с тях, защото не се обхващаха от Възлите, но да ги знам, да им хвърлям от време на време по някой поглед, трябваше). Обработваше спомените на Шляпников, после ми направи извадки за Ленин: ту от отделни произведения, ту събираше и класифицираше: черти от външността, от говора, от начина му на държане.

Тя се вля и ми помогна на няколко нива едновременно, със съвети, с обмислянето на стъпките ми, след три години вече и във вътрешното доизносване на „Октомври“. Дотогава — във всички определящи, стратегически решения бях сам, сега се сдобих с още един проверяващ поглед, с опонентка — но и с постоянна съветничка, в същия като моя неогъваем дух и тон. Това беше много радостно и дружно. На работата и на борбата ми Аля се отдаде бързо — цялата.

А вече колко години се тормозеше измореният ми мозък от тия вечни допълнителни съображения: от кого кой ръкопис да взема, на кого да го занеса за пазене; в каква последователност да се придвижвам, за да е по-малка заплахата; откъде да телефонирам, за да не разкрия връзките си; кои скривалища да ликвидирам поради опасност, какви нови да създавам. За това умствено претоварване отиваха вече преките сили, нужни за писане, и една такава дневна грижа ме притискаше наистина като физически товар, смазваше ми настроението: докога ще мъкна всичко това (което става и все по-тежко)?…

А малко по-късно се скапа Кобозевото скривалище (сестрата на снаха му, у която всичко това се пазеше от години, трябваше да си смени жилището, събаряли старата къща), и трябваше да приберем всичко до шушка. А това скривалище беше главното, и най-отдавнашното (вече от близо осем години) и затова най-представителното, най-пълното, всички първи най-важни екземпляри, и най-поверителното. И по всички точки тъкмо на Аля най й подхождаше да се заеме с опазването им. По всички точки, защото вече бях разбрал, че искам да направя своя литературна наследничка именно нея. Най-сетне с освободена душа можех да предам всичко на Аля. Гаранция беше и дълбоката прилика между убежденията ни, и двайсетгодишната разлика във възрастта.

Аля без колебание се нае да ми уреди подръчно хранилище за всички мои произведения — изцяло по свое усмотрение, тоест напълно освобождавайки главата ми: кое у кого се намира, как да се вземе, как да се прибере отново, на мен ми оставаше само да донеса излишното, само да й поръчвам каквото ми трябва. Уредих й среща със сина на Кобозев, студента Альоша, отидоха с празни раници в онова скривалище, което никога не бях виждал, и прехвърлиха ръкописите. Аля най-напред прочете и вникна във всичко, което бях написал, до последната хартийка, и сега го държеше в паметта си с най-големи подробности. После го класифицира и систематизира (като същевременно ме помоли, вече и за в случай на внезапна моя смърт, ако не ще съм в състояние да го сторя — да направя собственоръчни надписи и разяснения на първите листове). Така се събраха там: окончателни ръкописи и текущи, и над които е прекъсната работата. Но взетият архив не можеше да остава дълго в жилището й: тъкмо защото аз поради сърдечното привличане често идвах при нея, трябваше да разполагам с тази свобода — затова се налагаше ръкописите да се пазят у някои други, по-отдалечени хора, при които никога не съм ходил и чиито имена нарочно не исках да знам, не съм я питал за тях. (Най-добре е всеки да знае необходимото, та нито ако бълнува, нито хипнотизиран, нито отровен, нито в миг на слабост нищо да не може да каже.)

Аля бързо се съгласи, но още не знаеше у кого ще ги пази. Тепърва трябваше да прецени и да поиска съгласието на тези хора. Аля правилно схванала: системата за опазване трябва така да се впише в живота, че почти да не промени нито познанствата, нито срещите, нито придвижванията. Зна чи: от нея трябвало да вземат хора, които и преди това са я посещавали, и занапред ще идват, и е естествено да се обясни тяхното идване. Такъв човек беше нагледен, близък — бившият й мъж, бащата на момченцето, отдавна останало с майка си и навестявано от баща си. (Така и по-късно епизодично възникваше при нея: ту една зима ще крие „Архипелага“ у роднината си Леонора Островская — тя беше художничка и „по роднински“ направи ескиз за корицата на „Август“, с която той по-късно си излезе от печат в Париж. Друг път през най-тежките дни на обсадата й хрумна да изхвърли от дома си опасните листове по бабичката Надежда Василиевна Бухарина, която често се отбиваше да й помогне, ди постои с децата и винаги с някаква пазарска чанта.)

И Андрей Николаевич Тюрин, по онова време още под трийсетте (вече доктор на физико-математическите науки, талантлив, многообещаващ математик), без колебание се съгласи. Той убедено вървеше към духовното и религиозното освобождение (чрез душите Бог преустройва нашите нещастни и безразсъдни общества); и лична мъжествена прямота; и по щастлив начин никога неразваляни и дори високо запазени лични отношения с Аля. Съгласи се — и после 5–6 години „въртя дюкяна“ — винаги отзивчиво, без ропот, бързо и с присъщата на математиците отчетливост. Неговият архив беше най-големият сред всичките ми останали и единственият действащ без прекъсване (архивите у къртиците на Данила бяха почти замрели, приемаха и връщаха с потриване, със забранителни паузи.

Но и Андрей, тъй като често идваше при Аля, не биваше да пази у себе си, а — някъде по-далеч. (Ако броят на преките допири е n, тогава броят на вторичните, непреките става n² и те никога не могат да бъдат напипани.) И Андрей също изнамери най-простото решение — да крие архива у родната си сестра Галина Тюрина. Ярък математик беше и сестрата, кандидат на науките, преподаваше в Университета. Тя беше съвсем далеч от бунтарските кръгове и интереси, вълнуваха я математиката, походите с „русалки“ и алпийските ски. И — прямодушна, сдържана и сигурна като брат си. И тя също се съгласи! белег на времето! (Вероятно пряка нелегалност, революционна — не би приела. Но аз по такъв начин се бях заклинил в съветското общество, че да ми помагат да се крепя се възприемаше — тогава! — като задача на всички образовани. Шантавият Хрушчов никога, чак и до смъртта си, не разбра какво е вклинил — падна се да ме избиват на наследниците му.) Взела да държи всичко някъде на галерията, където били „русалката“ и ските й. Цялата система, вече без нито една пряка среща между Аля и Галя, действаше гладко благодарение на метода, предложен от А. А. Угримов (за да се избегне неточното посочване и поискване на пликовете): купуват се по две от най-различни шарени марки, на всеки илик от архива се залепя едната, а другата се пази у Аля в нещо като марколюбителски класьор, всяко джобче е номерирано, а някъде отделно се държи шифрован списък на ръкописите. Когато си поръчвах ръкопис, Аля установяваше марката, даваше я на Андрей, той я предявяваше на Галя, тя лесно, безпогрешно намираше нужния плик. (За по-дълбоките скривалища Аля си имаше същата система от марки със самия Александър Александрович.) Толкова нагледната система беше беше напълно безопасна и напълно сигурна. Срещу взетия плик също оставаше марка — свидетелство, че той е взет. Същата система е удобна, ако трябва да се сложи нов лист в някой плик: заедно с листа се изпращаше и марката. За 3–5 дена след поръчката целият механизъм се задействаше — и получавах каквото ми трябваше.

През ноември 1969-а, когато в Рязан ме изключиха от Съюза на писателите и аз като жегнат се втурнах да телефонирам в Москва, най-напред избрах Алиния номер, но тя не си била вкъщи. (За последен път плащала данък на младежкия си обичай, заминала с приятели за Кавказ да покара ски.) И след няколко дена, когато пристигнах от Рязан вече завинаги, щом излязох от „Новый мир“, се запътих право към нея, макар че водех подире си три ченгета. Тя вече беше се върнала. „Прочете ли?“ (тоест във вестника, за изключването ми). — „Прочетох.“ — „И какво ще кажеш?“ — проверих аз и себе си, и нея. „Трябва да ги цапардосаш“ — не се съмняваше тя. — „Ей с това!“ — извадих аз вече готовия ми отговор.

Поривите ни за бой винаги съвпадаха.

Но макар ясно да виждахме от 8-ия етаж, че ченгетата стоят пред сградата (в същия момент се отби Ева и потвърди) — аз не знам защо не взех със себе си в Жуковка, а оставих у Аля докараните от мен ленински глави от различни Възли — като си правех сметката, че те после нормално ще бъдат занесени в скривалището. А след един ден заранта при мен в Жуковка пристигна Люшиният братовчед с молба от Люша да отида незабавно. Какво ли може да се е случило? Нещо ме бодна: провал! след моето излизане са дошли да правят обиск у Аля! Как можах за втори път, толкова непредвидливо, сам да проваля всичко??… Нещо по-криминално от ленинските глави, както и от XIV възел, вече за съветското време, главата с Дзержински, надали можеше да има, само „Архипелагът“. Младежът не беше посветен в нищо, но все пак го попитах из пътя: „А не знаете ли какво е станало?“ — „Не знам точно, но голямо нещастие“ — отговори ми той. Тъй!!! Нямаше съмнения! Аз се гърчех и изгарях в автомобила му, докато той се тътреше по тясното Рубльовско шосе, движеше се в отвратителната многолентова теснотия на Минското — как не изгорях съвсем? За половин час отново преживях уплътнено всички мъки от 1965 година, провала на архива, унищожаващите мъки от собствените ми грешки, разбиващи цялата позиция.

А излезе: някаква статия в „Литгазета“, на която според Люша и новомировския кръг трябвало да се отговори незабавно… Каква дреболия!

Но отново подсещащо изпитах цялата сила на смазващия удар. И: каква благодат е, когато всичко си легне дълбоко, далеч, на сигурно място!

Обаче и една пълна година не си остана всичко така, както беше нагласено — Галя Тюрина през юли 1970-а повела по Севера с „русалки“ компания свои приятели и когато прекарвала сама лодката си през един речен праг, се удавила — най-сръчната, най-ловката измежду тях, а безпомощната градска компания, след като не намерила трупа й, се прибрала в Москва. Тя беше на 32 години и нейната смърт потресе близките й, мъжът й временно се полупобърка, Андрей излетя да търси тялото; Аля, прикована на място от бременността си, денонощно звънеше по телефона из цяла Москва, събираше експедиция за издирване, занимаваше се с екипировката й — благородни помощници се намираха. (А на мястото на гибелта, след като се натъкнал на равнодушния отказ на всички власти, Андрей намерил тялото по-долу по реката с помощта на летец, който нарушил служебната забрана. Докараха я и я погребаха в Москва.) Аля събираше по телефона експедицията, но освен мъката и жалостта я пронизваше страхът, че в дома на покойната роднините й ще открият нещо, за което никой от тях не знаеше, и Андрей го нямаше — да го изпрати да спасява архива. Поради незнание, неподготвеност и съкрушеност от нещастието всичко може да се случи. И А. А. Угримов с Дима Борисов закараха жената на Андрей Соня Тюрина да измъкне от дома на загиналата раниците с ръкописите (27 килограма) така, че нищо да не разбере върволицата от дошли да изкажат съболезнованията си. (Мъжът на покойната разбрал, че нещо е било укривано, и го притеснило, че жена му е живеела с някаква тайна от него.)

И няколко седмици тези раници престояха у Андрей. И в цялата тази обща мъка трябваше да мислим: къде ли да ги денем по-нататък?

Подсказа ни го приятелският кръг. Този кръг се състоеше от математици: те заедно ходеха на алпийски походи (и премръзваха, и губеха пръстите на краката си заедно), заедно се разхождаха неделен ден из Краймосковието, продухвайки с чист въздух пренапрегнатите си от математиката глави, обсъждайки далеч от микрофоните социални въпроси. (Аля, едно време от същата компания, отдавна вече не ходеше с тях, претоварена с мои задачи, а Андрей по време на тия разходки доизгарял вместо нея всякакви излишъци и отпадъци от тайните машинописни екземпляри: невъзможността да се гори хартия в градско жилище е едно от опасните затруднения на съвременната конспирация.) Сега се нае да стане пазител Сергей Петрович Дьомушкин, изключително предпазлив човек независимо от 35-те си години; той постави условието: дори най-близките и най-добрите ни познати да не бъдат посвещавани и набърквани.

Новия пазител заради предпазливостта му и дълбоката му потайност двамата с Аля помежду си наричахме Борсука. Сергей Петрович също беше математик, от Стекловския институт. Той беше много сериозен, спокоен, сдържан човек — тих и с тих глас, но с твърди убеждения. Дьомушкин е роден на село, всичките си образования постигнал със свои лични усилия. Той се стараеше да не бие на очи, но беше измежду първите в Москва, който тихо, безшумно започнал да дава пари за подпомагане на затворниците и техните семейства — и никога не престана да го прави. На зрели години изведнъж взе да свири на роял. След прекарана болест накуцваше, но все едно ходеше с приятелите си по планините и караше с тях ски. С неговото скривалище работата също се запече: той държал архива ми не в дома си, а у брат си, без знанието на неговата жена. Неочаквано между брат му и снаха му започнали кавги — и С. П. решил за всеки случай да изнесе всичко. Но къде? Намерил още едно ново скривалище (не го знам и сега) — и там пазеше всичко чак до екстернирането ми, а после занасял парче по парче — всичко за износ. (По-късно го изгонили от института, но не заради мен.)

Андрей Тюрин пък не криеше кой знае колко политическите си антипатии, а на всичко отгоре и такава явна близост с нашето семейство. След екстернирането ми той не само, ползвайки правата си на роднина, всеки ден идвал да охранява жилището, за да не нахлуват безчинно, а и през най-опасните седмици на остро следене носел тайни материали в големи обеми, при това пришпорван от строгото разписание: и то тъкмо когато се очаквало при Аля да дойдат чуждестранни кореспонденти, които ще прехвърлят ръкописите по-нататък, — та да не се задържат много в нашето жилище.

(Плашели и майка му, Я. А. Захарова, викали я в КГБ и уж приятелски (тя дълги години била работила като радиоинженер в тяхната система): „Спасявайте Андрей, ходи на «Козицка».“ След нашето отпътуване на Андрей му отмъщавали с ежегодни преатестации: извън всякакви закони и правилници, въпреки блестящото му докторство него го разкарвали по кабинети и научни съвети, не го утвърждавали за професор и непрекъснато провеждали „социално-политически разпити“.

Но, общо взето, му се размина благодарение на Божията закрила. (Бел. от 1978 г.))

И от още едно задължение ме освободи Аля — от фотографирането на готовите ми текстове, та да бъдат превърнати в ленти за изпращане в чужбина. Дълги години тоя занаят несравнимо ме спасяваше, правеше конспиративността ми напълно самоосигурена — впрочем и тогава обемът на работата вече ми тежеше, отнемаше ми твърде много време и ав предавах навиците си на моята първа жена (и, трябва да кажа, през 1968-а тя отлично пресне целия „Архипелаг“). А сега обемите непрекъснато се увеличаваха, а най-важното беше, че през пролетта на 1971-ва решихме да преснемем на нова сметка всичко от игла до конец и да го изпратим в Цюрих на моя адвокат, така че той да има всичко написано и главните архиви в съсредоточен вид и на собствено разположение — комплектът „Сейф“. (Наложи се дублираме и „Архипелага“: първият изпратен бе станал недостъпен за нас, не можехме да го използваме за европейските преводи.) Това беше огромна работа.

И Аля предложи да я свърши техният общ приятел Валерий, физик от МГУ.

Валерий Николаевич Курдюмов вече го бях виждал веднъж в компанията на Андрей — и ме поразиха постоянната изящна меланхоличност на погледа и устните му и потискащият песимизъм на неговите предусещания. Беше на малко повече от трийсет години — а съкрушен и тъжен с тъгата на всезнаещата безизходна старост.

Баща му бил концлагерист в Беломор, после на Московско-Волжкия канал. Родителите му нищо не криели от децата. Валерий, връстник на прословутата 1937-а, израсъл всичкоразбиращ и безнадежден скептик. Той беше добър радиотехник, дори по време на най-силното заглушаване достатъчно слушаше западни радиостанции, следеше политиката и в общи линии, и в подробностите, преценките му бяха зрели и точни. Сигурен беше, че нашите никога по никой въпрос няма да станат по-меки, няма да отстъпят, няма да се променят (доста трезва прогноза) — и в края на краищата ще глътнат тъпия Запад. Нещо по-лошо: Валерий смяташе, че и всяко шаване, вътрешно или външно, да не говорим за борба, против комунизма е напълно безнадеждно. Така и цялата ми борба той преценяваше като уникално явление, като чудо, но което нищо няма да тласне напред, а самия мен, ако не ме тикнат в затвора, ще ме убият; и дори печатането на книгите ми на Запад смяташе за приближаване на моя край.

Но иначе беше дейно и дори ревностно убеден в необходимостта да се спасява всичко написано, всички документи, всяка дума. Сам за себе си, със собствените си ръце беше създал рядка в Москва пълна колекция на фото-самиздат, със саморъчно изработени подвързии, цяла библиотека, и широко ги даваше на всички за прочит — и най-опасните като Авторханов. На драго сърце се залови да направи фотокопия и за мен. Аля се страхуваше да му даде томовете с моите произведения — той домъкна цялата си апаратура у нея и преснемаше, и проявяваше, и сушеше у нея, три денонощия подред. Така бе изработен новият комплект от фотоленти на „Архипелага“, от който по-късно бяха направени всички световни преводи освен англо-американския, и половината от целия комплект „Сейф“. По-късно Аля взе да дава на Валерий да преснема за всеки случай (ако се загуби единственият ръкопис) и междинните ми редакции, и започнатите романи, всичко във вида, в който е било, когато съм прекъсвал работата си или съм бивал принуден да я прекъсна. (Това постадийно дублиране беше и огромно натоварване за нашата конспирация.)

През август 1973-та, когато тръгвах на решителен бой, бързах за по-сигурно да прехвърля на Запад фотолентата с „Октомври Шестнайсета“ във вида, в който бях го написал дотогава. Лично тръгнах да занеса ръкописа на Валерий, определихме си среща в млекарницата в сградата, където живееше той, на една от „Пясъчните“ улици. От млекарницата тръгнах след него на известно разстояние, влязохме в градинката между блоковете, чак там се ръкувахме. Всичко ставаше през един ярък ден, пейка не намерихме, разхождахме се. Аз вече имах в главата си плана на стъпаловидната ми атака по дни и тъй като знаех с каква страст ги мрази Валерий, реших да го зарадвам и да го поокуража, разказах му малко напред — какво ще стане и как. Той се усмихваше. Но още от първата му усмивка в млекарницата, една такава безрадостна, смутена, съжалителна, той се радваше на предстоящите ми удари и на тяхната ярост — и не можеше да им се радва, а само се натъжаваше, защото ония пак ще устоят, а ние — пак ще загинем.

През есента на 1973-та наблюдението над нас толкова се засили, толкова се усложни връзката ни с всички, които вардехме, че превръщането на ръкописите в лента понякога изискваше мигновено изпълнение. И аз отново се върнах към самоосигуряването: отново си накупих разпиляната през годините апаратура, започнахме сами да преснемаме в московското ни жилище на „Козицка“, с вечно спуснати щори. (Саша Горлов с изумителните си ръце специално поработи, за да нагоди съветския неудобен копирен статив към нашите нужди.) Веднъж изневиделица през тия страховити седмици Валерий се отбил при Аля самоволно, без предупреждение и без да е викан — пренебрегвайки несъмненото кагебешно фотографиране, което се извършваше от сградата точно срещу главния ни вход. Имал да свърши някаква работа, взел я, след два дена я върна по косвен път, а чак след още няколко дена открих, че липсва важен откъс — и значи някъде е разпилян? загубен? заловен? Това се изясни към полунощ, а на другия ден май трябваше някъде да го изпращам. С Аля излязохме да се „поразходим“ и от уличен автомат вече след дванайсет през нощта му се обадихме. (Затруднението се състоеше в това, че съпругата на Валерий не допускала до него никакви непознати женски гласове, стана нужда да си кажа името.) Той се смути. След пауза, запълнена с издирването, се изсмя в слушалката: „Абе завряло се е едно парче в чекмеджето на бюрото ми.“ Слава Богу! Пак лично го донесе на другия ден. А дните бяха — последните, най-страшните.

И все пак тези посещения на Валерий у нас не минали безследно, това е като честото непредпазливо минаване край работещ рентген — ако хванеш лъчева болест, няма да го усетиш веднага. След нашето екстерниране, както научихме от получената по „втория начин“ поща от приятели, започнали да го „дърпат“. Първо го викнал „директорът по режима“ (имало такъв в техния режимен институт за физически проблеми), заканил се да го уволни. После, през септември 1974-та, го поканили на Лубянка, подпитвали го в какво се е състояла връзката; отлично знаели за срещата ни в млекарницата, дори филм предлагали да му прожектират. Валерий признал факта, че ми е помагал, но какво именно е снемал — отказал да посочи. Плашели го: „Както забелязвате, при нас тук е много тихо, но това не значи, че тук не се стреля.“ Засега обаче май нищо по-лошо не му се е случвало.

Виждам неговата печално безнадеждна усмивка. Сякаш винаги е предчувствал безнадеждността на всяка съпротива срещу ония. Предчувствие, подобно на същото у Кю.

И трябва само да сме благодарни на Господ, че през изминалите година и половина от моето екстерниране те толкова малко одрусаха и се разправиха с нашите, толкова много улики успяхме да унищожим, толкова много хора сега се усещат по-безопасно. Не знам: кое е крепяло целия кръг на най-близките ни помощници през най-опасните месеци. Сигурно само молитвите. А после: миналото все повече става минало, губи връзка с практическите ходове на борбата. Новите дразнители, моите европейски и американски акции прехвърлят сраженията на други бойни полета, а старите вече не се преравят толкова старателно.

Двамата с Аля, щом се сработихме, веднага усетихме необходимостта от нов, наш и постоянен канал към Запада. Евиният канал не беше постоянен, всичко се крепеше на импровизацията. А през 1968-а, след като изпратихме „Архипелага“, тя отказа да изпрати (усещайки чуждото) фотолентата с книгата на Дмитрий Панин, предназначена от него за Римския Папа (та с един удар „да вразуми и вкара в правия път“ Запада и цял свят…). Аз самият не вярвах в тази книга, но поради старото ни концлагеристко приятелство смятах за свой дълг да му помогна в прехвърлянето й. И тогава много навреме се запознахме с обаятелния отец Александър Мен. Знаех, че той има връзки със Запада, и го попитах няма ли да ми помогне. Той готовно и много уверено ми каза: „Да, разбира се, докато каналът ми не се е задръстил.“ (Завидях му: човекът си има свой канал! Де да можехме и ние да имаме!…) И той я взе. И я препрати.

Чак след като се сближихме, разбрахме как работят зъбчатите колела на тоя механизъм. Отец Александър беше духовен ръководител на тогава още малобройно търсещо течение в подсъветското православие, водеше неофициални семинари и насочваше група младежи. (От тези усилия се роди подборката от статии в бр. 97 на „Вестител“ и няколкото след тях.) А главен организатор му бил Евгений Барабанов — винаги пълен с проекти за организации и реорганизации. (Най-успешният от тях беше вливането на самиздат в парижкия вестник „Вестител“.) Запознахме се („установихме контакт“) непосредствено у о. Александър Мен, разбрахме се за прехвърлянето на пратки по канала — и след това за по-голяма сигурност на канала и на цялата им група не само аз лично почти никога не се срещах с него — едва три пъти за четири години, но много рядко се срещаше и Аля: трябваше пак да намерим множител, който да затруднява издаването, — още едно междинно лице, чиито срещи и с Аля, и с Барабанов да са естествени.

За тази роля тя избра един свой приятел, кръстник на големия й син, Дима Борисов. Той беше мил стеснителен момък с къдрава черна коса, очилат, голям любител на поезията и познавач на руските песни, притежаваше и добър глас. Като че ли не му достигаха последователна воля за работа и организираност. Когато се запознахме с него, Дима беше аспирант в исторически институт, с тема на дисертация (то се знае, замаскирана със социологически формулировки) по историята на руската църква през XIV век. Чудо беше, че са го приели в тази аспирантура, чудо беше, че такава тема можа да се закрепи и дисертацията да бъде защитена (накрая това чудо ще се разпадне). По рождение беше от семейството на виден съветски чиновник, но отхвърлил пътя и убежденията на баща си, който бил уплашен и объркан от развитието на сина си. Дима Борисов е човек с голяма и непрекъснато растяща ерудиция, статията му в „Изпод канарите“ (както и „Мълвата и споровете“ в самиздатския сборник „«Август Четиринайсета» се чете в родината“) са само началото на неговия възможен път. Разбира се, не беше редно да се занимава с разнасяне на конспиративни материали (и да се тормози от безработицата и безпаричието), но дотам е обезкървена Русия за 60 години, толкова хора сме загубили, че няма кой да се занимава с тази криеница но тъмните кьошета. Изобщо мек, склонен към размисъл, съзерцателен, Дима Борисов още в първите изпитания с КГБ (викането за разпит през пролетта на 1973-та, после дните на последната хайка срещу мен, на разгрома, продължилото месец и половина стягане на Аля за път, спасяването на архивите след мен, заплахите по негов адрес през 1974-та след отпътуването ни) проявил такава твърдост и дори такъв неочакван обратен напор, че и до днес не смеят да го опандизят или да стигнат по-далеч.

Дима Борисов стана близък приятел на нашето семейство, шафер на венчавката ни, кръстник на моя Степан, Аля — кръстница на едната от дъщерите му, аз — на другата.

Веригата Дима Борисов — Женя Барабанов — и по-нататък някой във френското посолство, когото не познавахме и условно наричахме „Вася“ (със закъснение Барабанов ме открехна, че „Вася“ е тя, и при това монахиня), действа безотказно три години, като се почне от машинописа на „Август“ за ИМКА (YMCA — Младежка християнска асоциация. — Бел. пр.) през 1971-ва. Това беше главната ни несекваща връзка със Запада и тя никога не бе проследена от КГБ, и нищо не знаеха другите в посолството. (През септември 1973-та, когато изпадна, поради следенето, в опасност и още тогава правейки в нашето жилище дръзко открито признание пред чуждестранен кореспондент, че е прехвърлял материали на Запад, Женя се изсили да спомене и мои книги, струваше му се, че вече няма какво да губи. Но аз го спрях: след екстернирането ми щяха да му дирят сметка за това. А така — оцеля.)

Всички подробности за тази легендарна „Вася“ започнахме да научаваме едва на Запад, а през пролетта на 1975-а в Париж се запознахме и със самата нея. Католичка, монахиня — това излезе вярно, но аз си я представях като крехък ангел, а в хотелската ни стая влезе една руска провинциална добродушна дебелана, без съмнение добра домакиня (най-лесно ми е да си я представя как гощава с туршии и баници многобройни гости), при което руският й изговор беше не само изцяло запазен, какъвто вече рядко се среща сред емиграцията, а извънредно апетитен, сочен, който вече и в Съветския съюз е потиснат, не умеят да говорят така.

Тя винаги си била мечтала да живее в Русия.

Анастасия Борисовна Дурова е родена през 1908-а. Гражданската война разпръснала семейството им. Ася с майка си живеела близо до Джугба на Черно море, баща й бил безследно изчезнал, после в случаен вестник, когато дошли белогвардейците, прочели името му на висок пост в архангелскотв правителство. След разгромяването на Архангелск баща й заминал за Париж и оттам издействал за близките си изходна виза в края на 1919-а, малко преди кошмарната новоросийска евакуация. В Париж заедно с неколцина други офицери баща й отворил руска гимназия. (Нали завръщането е толкова близко! — вечната аберация на емиграцията, а не бива да се изтърва времето децата им да бъдат възпитани като руснаци. Гимназията съществувала до 1962 г.) Със същите чувства пораснала Ася, непрекъснато искала да се върне в Русия, макар че баба й от Ленинград я предупреждавала с околни хабери: „Не мечтай за Русия: тъпчат я хора и я е напуснал Бог.“ А след гимназията постъпила в католически колеж, покатоличила се. Предишният й стремеж не бил угаснал, но сега в нея всичко се пречупвало по такъв начин, че Русия трябва да бъде спасявана чрез католичеството. Издържала и изпит за преподавател по руски език. Нахлуването на втората емиграция след войната — жива вълна от Русия, а след това доброволното завръщане на една част от първата емиграция в СССР направили стремежа й още по-непоносим. През 1959 година заминала за Съветския съюз като туристка — и стъпила на лужката земя, където се била родила. През 1962-ра отишла като преводачка на френската изложба в Соколники. А през 1964-та заминавал за СССР новият посланик Боде. Малко преди това той бил овдовял и сега му трябвала икономка, която да върти домакинството му в Москва, да няма семейство и да няма роднини в СССР (посланикът не бива да изпитва нито влияния, нито упреци), но безупречно да знае френски и руски език и да е отлична домакиня — списъкът на изискванията е почти несъвместим, но Ася Дурова напълно му подхождала. Оправна, смела, бързо-пресметлива и в същото време сърдечна, с широк обхват, какъвто притежават рускините и украинките, тя бързо свикнала със съветската обстановка, съчетавала твърдостта и разбирателството със съветската администрация, със съветските работници, в доставките за домакинството — и дотам се оказала на място, че и следващите посланици я оставяли. Толкова лесно и свободно навлязла в съветските условия, че без вълнения отрязала ноктите на КГБ (Не искате ли да се срещнем в хотел „Европейски“?… Не искате ли да заминем за една вила край Финския залив?…). Толкова лесно и свободно, че завързала познанства с новопоявилите се дисиденти (тогава още не ги наричаха така и дори не ги обособяваха), ходела в домовете на някои от тях (у Барабанов — през 1966-а, когато се запознала с него чрез френската студентка Жаклин Грюнвалд, и на сватбата му, и кръстила децата му), а колкото повече време минавало, толкова повече се задълбочавали нещата, руските различномислещи винаги са искали да прехвърлят — тя прехвърляла (и от Синявски с Даниел също, заедно с Елен Замойская); и същата тази Грюнвалд, и Аня Кишилова, друга студентка от Париж, я свързала с Никита Струве (очерк 12) в ИМКА. Това, че Ася Дурова представлявала особено съчетание от къщовност, находчивост, съобразителност, смелост, обезоръжаваща доброта и естественост, което й позволявало години наред да води напрегнатия, може би главния, нелегален канал от Русия към Запада, дори без да има дипломатически имунитет, — да върши нещо, на което не се решавали защитените (но служебно-кариерни) дипломати. А и тя обикновено изпращала не по дипломати, ами по разни случайни хора, ту по познати от стария й парижки живот, от колежите, най-често дори без да им казва, че ще прехвърлят нещо криминално. „Второстепенното винаги го вземат по-лесно…“ Някакъв усет по кого може, по кого не бива — никога не я излъгал. Така чрез няколко брънки към нея бяхме съединени и ние — от есента на 1968-а, от първото прехвърляне на лентата на Дмитрий Панин. През февруари 1971-ва тя се съгласила да вземе „Август“ във вид на ръкопис — а никакъв план нямала, никаква решена възможност. Но за Париж заминавал случаен френски полицай и къщовната Ася, вечно заета с цветята, с баниците, с тортите, че с какво ли друго? — го помолила за следната услуга: да занесе голяма кутия бонбони за една болна монахиня. И галантният полицай я взел без никакво съмнение, пренесъл я без каквото и да било притеснение. Така отпътувал за чужбина „Август“.

А през май 1971-ва по още някаква случайна пътнички (но знаеща, че пренася нещо сериозно) Ася изпратила и главния ми товар, цялото ми освобождение — комплекта от ленти „Сейф“. На аерогарата в Орли тази пътничка била посрещната от Никита Струве и семейството му, влезли в едно кафе да си пийнат чай в семейна обстановка и оставили чантите си една до друга на пода, та после да ги „объркат“, да вземат чуждата. (Децата нервничели: някаква дама наблизо ги наблюдавала прекалено втренчено.)

Това нищо не е!… — Ася измислила и осъществила нещо съвсем невероятно: през септември 1970-а среща във Варшава между Женя Барабанов (съветска „делегация на декоративното изкуство“) и Никита Струве (парижки турист). С тази варшавска среща бе преобразуван „Вестител на РСХД“ (РСХД — Руско студентско християнско дружество — Бел.пр.) на по-голям обем и по-широка програма, включваща автори от Съюза. Всъщност такова включване вече се осъществявало и срещата не била кой знае колко нужна, по-голям риск, — но замисълът! За целта били нужни и хитри условни разговори по телефона с Париж, с Варшава, които Ася провела с лекота.

Сега тя си спомня всичко далеч не с гордост, много просто, като за сполучлива, но доизядена още миналата седмица торта.

Не за пръв път виждаме как Русия притегля своите прокудени чеда. След като престанала да работи в московското френско посолство, Ася Дурова никъде на Запад вече не можела да живее тихо и мирно — и пак пристигала в Москва, сега вече просто да живее в посолството, за по-дълго време, при по-малката си сестра, която работела там, и при племенничките си.