Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (30) (Очерци от литературния живот)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Бодался теленок с дубом (Очерки литературной жизни), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2007)

Издание:

Александър Солженицин

Рекло телето дъба да мушка

Очерци от лит. живот

Факел експрес, София, 1998

(Печат: Д. Благоев, София)

784 с. : с илюстрации; 22 см

История

  1. — Добавяне

Приложения 41–46

[41]
ДО ПРОКУРАТУРАТА НА СЪЮЗА НА ССР
в отговор на повторното и повикване

В обстановката на непроходимото всеобщо беззаконие, многодетно царуващо в нашата страна (а лично спрямо мен — и на 8-годишната кампания на оклеветяване и преследвания), отказвам да призная законността на вашето повикване и няма да се явя за разпит в никое държавно учреждение.

Преди да дирите сметка от гражданите относно спазването на закона, първо се научете да го изпълнявате самите вие. Освободете невинните т затворите. Накажете виновниците за масовите изтребления и лъжливите доносници. Накажете администраторите и спецотредите, извършвани геноцид (изселването на народи). Лишете днес местните и отрасловите сатрапи от безграничната им власт над гражданите, от подритването иц съдилищата и психиатрите. Удовлетворете милионите законни, но потиснати жалби.

А. Солженицин

11 февруари 1974

[42]
ЗА В СЛУЧАЙ НА АРЕСТ

Предварително обявявам за неправомощен всякакъв криминален съд над руската литература, над една-единствена книга от нея, над който и да било руски автор. Ако се насрочи такъв съд над мен — няма да ида на него със собствените си крака, ще ме закарат с вързани ръце, в милиционерска камионетка. На такъв съд няма да отговоря на нито един негов въпрос. Осъден на затвор, няма да се подчиня на присъдата, освен ако ми сложат белезници. В самия затвор, след като вече съм дал най-добрите си осем години на принудителна работа за държавата и си спечелих там рак, — няма да работя за потисниците оттук нататък и половин час.

По такъв начин им оставям простата възможност на откритите насилници: на бърза ръка да ме убият, задето пиша истината за руската история.

А. Солженицин

[43]
Л. Регелсон. Из писмото му до правителството на СССР по повод екстернирането на Солженицин, 17.2.74

Безотговорни владетели на великата страна!

…вие, изглежда, сте започнали постепенно да разбирате… че в духовната борба убитият противник е по-опасен от живия… Но… още не сте разбрали, че с издаването на „Архипелагът ГУЛАГ“ удари фаталният за вас исторически час; …Не сте разбрали все още, че Бърнамският лес вече тръгна… че срещу вас се надигнаха десетки милиони убити… Те отдавна вече хлопат на вратата на живота ни, но нямаше кой да им отвори… „Архипелагът ГУЛАГ“ е един обвинителен акт, с който се открива съдебният процес на човечеството срещу вас… И нека параличът, с който Бог наказа вашия пръв вожд, стане за вас пророчески праобраз на онзи духовен паралич, който сега неминуемо ви заплашва.

…Може пък някой от вас да се замисли: и все пак няма ли Го над всички нас Онзи, Който ще ни потърси отговорност за всичко?

Не се съмнявайте — има Го.

И ще ви потърси отговорност. И вие ще отговаряте.

…Отнемете Русия от Каин и я дайте на Бог…

 

Л. Л. Регелсон

17 февруари 1974 Москва

[44]
А. А. Угримов. Запис на разпита му в Лубянка

ПОЛОВИН ГОДИНА ПРОТАКАНЕ И ЧАС И ПОЛОВИНА РАЗГОВОР

Последното лято (1974) от живота на баща ми прекарах с него на Николина Гора. През август се готвех да тръгна с кола за Крим, а Ирина заминаваше за Пятигорск на лечение. Точно преди да тръгне, се обадили по телефона от КГБ, попитали за мен, а после я помолили да ми предаде да се обадя на Андрей Павлович Викторов, който би искал да разговаря с мен (оставил телефона си). Естествено, Ирина се разтревожила и искаше още преди да замине да отида и да разбера за какво ме търсят (неизвестността винаги безпокои и гложди). Но аз реших да не бързам и я успокоих, а после й писах в писмо, че съм загубил листчето с телефона, но че няма нищо страшно, спокойно заминавам за Крим, а после ще видим. Но все пак това безпокоеше и мен, та захванах да режа и цепя дърва с такова настървение, че се пресилих и се наложи малко да си полекувам сърцето. За сметка на това си успокоих нервите. А предположенията ми за интереса към мен бяха две: или по повод Кривошеин (причините бяха напълно реални), или във връзка с А. И.

После заминах за Крим, там си убодох пръста: получих възпаление на костта, през цялото време се занимавах с тоя пръст и безрезултатно го цепих и лекувах, но въпреки това прекарах добре времето си сред приятелите, които много се грижеха за мен. Дори забравих за „поканата“ и реших, че са „вдигнали ръце“. Но когато се върнах в Москва, ми казаха, че някой си, който се нарекъл „един мой познат“, питал за мен и по-конкретно — дали съм в Таруса? Гласът и начинът на говорене издавали, че е „оттам“ — да се чудиш просто колко ясно, почти безпогрешно това винаги може да се определи!?

През тази есен татко започна да заслабва и да боледува, тъй че явно животът му бе към края си — та през декември той трябваше да навърши 100 години! Трябваше да прекарвам страшно много време с него, пък и с пръста се занимавах още около три месеца, докато накрая го излекуваха. През това време пак се обаждали, но не ме намерили, после още веднъж — и този път вдигнах аз. Изключително мекият, вежливичък глас ми напомни за себе си и за желанието си да ме види. Като се позовах на своето боледуване и боледуването на баща ми, казах, че сега това е невъзможно, и помолих, щом съм им толкова необходим, да ми изпратят официална призовка. „Така ще ми е по-удобно…“ Учудване: „Ама защо пък чак призовка?“ — „В нея поне ще бъде посочена причината, а така не ми я казвате.“ — „Е, това не е за телефон, а вие, Александър Александрович, все пак се обадете, когато имате време, може пък и ние да дойдем да си поприказваме.“ — „Не, вкъщи няма да ми е удобно, пък и рядко се мяркам тук, а вашият телефон се изгуби някъде…“ — „Това не е страшно, запишете си го.“ Записвам си го. Сверявам го с първия — същият… Питам онзи за чина му — капитан (неохотно). Между другото научавам, че това е същият „отдел на фирмата“, в който бяха разговаряли с племенницата ми и й бе отказана изходна виза, но после все пак удовлетвориха жалбите й, подкрепени от Надя Буланже, която се обърна от Франция лично към Екатерина Фурцева. И отново минава доста време, но аз разбирам — няма да ме оставят на мира. Татко умира през ноември и едва през декември вземам решение — ще се обадя аз и ще отида. През това време у мен бе укрепнало предположението, че се отнася за А. И., и ясно бях определил позицията си.

Звъня. Стори ми се, че оттатък радостно се изненадаха. Определят ми ден. Не, нарочно искам друг. Изискано вежливо се съгласяват. И ето един сив зимен ден, след като предварително съм призовал Богородица на помощ, отивам на „Кузнецки“ 24. Вътрешното ми усещане: тъпо, част от нервите ми сякаш са под местна упойна, но главата ми е бистра, очите виждат всичко. Влизам във въпросната приемна. На вратата се туткат двама души, разпалено си говорят нещо. Леко се учудвам на това тук. Изобщо не се учудвам, когато от стола срещу вратата веднага става нисичък брюнет с тъмни очила и тръгва към мен. Обръща се към мен по име и презиме, представя се. Естествено, добре знае как изглеждам. Прави ми път да мина през една доста тясна врата към вътрешността, там има тъмен коридор, пускам го да мине напред — той да води. Объркване. Но въпросът не е в учтивостта, а в инструкцията — той трябва да е зад мен. Най-сетне излизаме на светло и веднага виждаме вратата към кабинета вляво. А зад първата врата забелязвам в тъмното притиснато до стената ченге с фуражка със синя околожка. Значи съм престъпил границата. Влизам в малък кабинет. Всичко е като навсякъде и все пак си личат някои черти от особения стил на фирмата. Иззад бюрото в дъното става и тръгва насреща ми друг човек на около четирийсет, със силно червена дълга права коса, вчесана настрани. Поздравява (тук правя грешка: не го помолвам да си каже ясно името); предлага ми да си сваля кожуха и да седна. Сядам — светлината от прозореца пада върху мен (11 часът е). С гръб към прозореца, с лице към мен сяда „тъмните очила“. Отляво зад бюрото си сяда червенокосият. Няколко секунди мълчание, после започва „разговорът“. (Предавам го по памет.)

— Та значи поканихме ви на разговор. Вие, Ал. Ал., сте човек с голям житейски опит… а ние сме хора млади (неестествена скромност — уж на истина искат да се поучат.)

Мълча.

— Е, как мислите, Ал. Ал., защо от вас се е заинтересувала Държавна сигурност, нали имахте време да помислите върху това?

Охо, бързо плюхте на първото червейче и клатите кукичката току под носа ми.

— Знам ли, може да ви интересува какво ли не. (Правя се на наивен с една усмивчица.)

— Добре де, и все пак какво си мислите?

— А няма ли да е по-лесно вие да ми кажете — отвръщам сдържано, леко раздразнено. Червенокосият мисли.

— Интересуват ни отношенията ви със Солженицин.

— Разбирам — кимам аз.

— Какви бяха отношенията ви с него?

Отговарям бодро, почти весело, предварително съм шлифовал тези думи:

— Много добри, приятелски.

И ги наблюдавам, отварям си очите на четири — не се издават, но са леко озадачени: не тръгвам веднага с пешката.

— И често ли се виждахте с него?

— Не, не често, а напоследък съвсем рядко.

— Но все пак и след като той тръгна направо срещу закона и вече беше получил призовка от прокурора?

Не ще и дума, това го знаете — как отидох в деня на арестуването му. Но не уточнявате. Аз също.

— Доколкото ми е известно, той бе екстерниран без следствие и съд. А не е в моя стил да обръщам гръб на приятелите си, когато са зле.

— Да, но той се занимава с антидържавна дейност, а вие поддържате връзки с него.

— Не поддържам връзките си с него, откак замина. Смятам, че е влязъл в остър конфликт с държавната власт: това не е нещо ново за голям руски писател.

— Но с него постъпиха много хуманно, нима не сте съгласен?

— Добре знам от личен опит какво е административното изселване, на което той бе подложен на два пъти, сигурно знаете това. Когато нас ни изгониха от Франция през 1947 г., съветското правителство не прие това като „хуманен акт“. Всичко е относително. Вярно, с него можеха да постъпят много по-лошо и в сравнение с по-лошото изселването може да се сметне за хуманна мярка.

Обаче те са забравили за изселването ни с баща ми през 1922 година и разговорът на тази тема секва.

— А къде и кога се запознахте с него?

— Още когато беше прославен, а къде — не си спомням точно, май в Дома на литераторите.

— А кой ви запозна?

— Ами… не си спомням… не, не. (Хе-хе, душички!)

Пауза, охлаждаща „топлотата на разговора“.

— Какво е отношението ви към неговата дейност?

— Според мен той е много голям писател и е абсолютно независим и честен. Като такъв има право да говори всичко, което мисли.

— Не, не! Не като писател — раздразнено казва „тъмните очила“, — а в другата област, в политическата.

— Аз съм човек, който мисли самостоятелно, и отношението ми към различните му писания е различно — едни одобрявам, на други гледам критично. (Не, няма да обсъждам подробно това с вас, не се надявайте.)

— Но сте му помагали, сътрудничили сте му.

— Не.

— А на нас ни е известно, че сте му сътрудничили. Ето в тази папка, не гледайте, че е тъничка, са събрани всички данни, по-добре да не отричате. Например съхранявали сте архива му.

— Не знам какви данни имате. Не съм съхранявал никакъв архив.

— А искате ли да ви кажа номерата на работите, които са се съхранявали у вас?

— Не знам какви са тези номера, можете да ми ги кажете, щом искате.

Протяга ръка към папчицата и същевременно ме гледа втренчено.

И аз не свалям очи от него… в главата ми се мярка: за марките не споменават, смятат да ме сплашат или…

— Абе хайде, няма нужда, друг път — ръката се прибира от папката мързеливо, мързеливо…

Така! Тази атака пропадна, засега. Още повече стабилизирам позицията си.

— А познавате ли така наречената Люша?

— Познавам я добре и отдавна.

— Тя никога ли не ви е предавала нещо?

— Не, нищо, никога.

— А познато ли ви е такова произведение — „Рекло телето дъба на мушка“ ?

— Знам, че има такова, но не съм го чел.

— А за какво се разказва в него?

— Мисля, че е нещо автобиографично.

— А какво се е случило с този ръкопис, нещо, в което и вие сте били замесен? Определено трябва да знаете!

— Не знам.

Доста знаят обаче. Как да отгатна: какво знаят със сигурност, какво донякъде и какво само предполагат? Но тактиката им е същата: внушават ти — „ние знаем всичко, разказвайте всичко — във ваш интерес е“.

Охлаждаща „разговора“ пауза. Червенокосият размишлява. „Тъмните очила“ помръква, ъгълчетата на устните му сочат надолу…

Пуша много и забелязвам, че паля нова цигара, преди да съм допушил предишната. А, лошо — вълнението ми се издава безконтролно и сигурно забележимо.

— Казвате, че не сте му сътрудничили, не сте му помагали, обаче сте го и критикували, и то много остро…

Червенокосият се усмихва, нещо като комплимент. Не отричам и си мълча. Отбелязвам си: и това знаят, но не се изненадвам много. Може ли да се скрие всичко в момент, когато отвсякъде те дебнат и подслушват! Играта на шах продължава. Червенокосият развива атаката си:

— А продължавате ли да пишете мемоарите си?

— Да, продължавам — преструвам се, че никак не съм изненадан, което е почти истина…

— Донякъде сме запознати със съдържанието им.

— Не съм ги давал на странични хора, те са предназначени само за роднините и близките.

— Де, де, и за не чак толкова близки…

— Сигурно някой от семейството се е разбъбрил, това е — казвам равнодушно и презрително (а същевременно мисля — кой ли??? От Таруса?).

— А сигурно вече сте ги изпратили на Солженицин?

— Не, не и не! — избухнах неочаквано. — Прекалено са интимни и не желая това да става обект на политическа спекулация, от каквито и да било позиции — те не са предназначени за отпечатване и обнародване.

Наистина мисля така и го казах и на А. И. при последната ни среща. „Но защо тогава ги пишете?“ — учуди се А. И.

Постепенно учтиво-коректният тон от началото на „разговора“ премина в явно враждебен и неприкрито „разпитен“. Обстоятелството, че тези мухльовци не се удържаха дълго на първоначално замислените позиции и ми се показаха в същия добре познат ми вид, изобщо не ме натъжаваше, а по-скоро ме окуражаваше. Всичко си беше на мястото, по същество нищо у тях не беше се променило — същите похвати, същите сметчици, същата примитивност. Още не са ги отвързали тези псета, а те вече скърцат със зъби, едва се сдържат. Но ето, вече минават към заканите. След кратка пауза, която червенокосият се мъчи да направи многозначителна, а „тъмните очила“ — зловеща, червенокосият казва:

— С една дума, Александър Александрович, сега всичко ще зависи от вас самия…

— Не разбирам, защо всичко трябва да зависи и ще зависи от мен? Какво искате да кажете? Какво намеквате? Аз мисля, че всичко трябва да зависи от обективните обстоятелства, а изобщо не от мен.

— Да — унило поклаща глава червенокосият, — от обективните обстоятелства… Но за нас е съществено да изясним въпроса за „умисъла“ — изрича той „мъдро“, — разбирате ли какво означава „умисъл“?

Имам известна представа за това юридическо понятие. Само че преди 25 години тук пак така предполагаха и подозираха и нищо не намериха, обаче ми друснаха 10 години ИТЛ (Изправително-трудови лагери. — Бел. пр.)…

— Времената бяха други — казва червенокосият.

Усмихвам се кисело. Не върви разговорът. Чакам какво ще стане по-нататък.

— А какво можете да кажете за пътуването си на юг на 6 август 71-ва година? — за пръв път задава въпрос „тъмните очила“. Сметачната машинка в мозъка ми мигновено прещраква: „Май сбъркаха, защото заминахме не на 6-и, а на 7-и, ако не греша“ — и без никакво смущение отговарям:

— Нищо не излезе от това пътуване.

— Как така не излезе?

— Ами така, не се състоя и аз просто откарах Солженицин на гарата.

— Как така на гарата!? — смая се и занастъпва през цялото бюро към мен „тъмните очила“. — Е, ама вие вече…

Помислих си, че ще ме попитат на коя гара, обаче не, не ме попитаха.

— Е, ясно е, разговорът ни не излезе сполучлив — изрича злобно „тъмните очила“. И заканително!

— Да, не излезе — подкрепя го червенокосият и без да става от стола си зад бюрото, величествено сочи с ръка вратата. Разбирам, че „аудиенцията е приключила“, ставам и тръгвам към закачалката, където виси кожухът ми.

— И все пак хубавичко си помислете и ни се обадете.

— Не, няма да ви се обадя, изпратете ми призовка.

— Призовка значи? Окончателно?

— Да, призовка. Окончателно.

— И да не сте посмели да унищожавате нещо у вас.

— Няма какво да унищожавам.

— Вече сте успели да ги изпокриете другаде? — избухва. — Колко хубаво!

Не отговарям. Обличам се.

— И не ви препоръчвам да говорите за днешната ни среща със Столярова въпреки близките ви отношения. Ние ще си я извикаме.

Разбира се, не отговарям, но след този шантаж лицето ми не може да изразява нищо друго освен погнуса.

— А на Чуковская можете да кажете… Тия пък фокуси какви са? А, майната му!

Обръщам се и тръгвам към изхода. Иззад гърба ми вратата отваря „тъмните очила“ и дава знак на ченгето до втората врата да ме пусне. Онзи отваря, излизам от коридорчето, без да се обръщам, прекосявам приемната и излизам навън. Известно време усещам по гърба си погледа на „тъмните очила“.

Навън е пак ден. Всичко продължи около час и половина. Излизам при Голямата къща, после на площада, насред който се извисява паметникът. Точно тук в навечерието на Петдесетница предадох „Архипелага“! А вие хабер си нямате!

Ех, животът все пак е хубаво нещо! От „Детский мир“ се обаждам вкъщи, после отивам да пия кафе на „Сретенка“… След още ден-два се разхождам с Люша из заснежените дворове и потайни кътчета около „Миуските“ и „Ямски“ улици.

Хубав ден беше, успешен ден! И досега съм доволен от него (и донякъде от себе си!).

На два пъти опитах да разкажа устно и подробно на хората във Върмонт за случилото се, но не стана. Оттогава нищо, засега. Е вярно, през 1977-а ОВИР ми отказа изходна виза. Но ще го преживеем.

А. А. Угримов

[45]
От Н. Столярова до А. Солженицин, 29.10.77

                                                Париж, 29 октомври 1977 г.

Скъпи А. И.!

…Вашите добри думи за завръщането ми ме хвърлят в смут — малко е неловко, когато хората те надценяват, а ти си мълчиш: Хем всичко стана благодарение на Вас, представете си. Вашата помощ ми даде възможност да прекарам на Запад цяла година, без да съм зависима почти от никого (иначе по никакъв начин нямаше да издържа). Благодарение на Вас ме споходи недостъпно за никого щастие — спокойно, свободно, силно, дълбоко да избера, със съзнание, необременено нито от принципи (принципите настрана, нито веднъж не ми послужиха), нито от „чувство за дълг“ (противопоказана за мен категория), нито дори от съзнанието за ползата, която мога да допринеса (дори на себе си не гледам утилитарно). Преди година златният есенен Париж породи у мен чувството: ето, аз съм в своя град и няма да мръдна от него. Ала не, не стана. Като погледнеш, уж пълна свобода и „по-светъл е лазурът“, и — „в злато цял — лъчът“, и аз ли, аз ли не мога да ги оценя! — а в сърцето ми жива рана — кълбо от любов и омраза към великата, страшната, унизената, отъпканата, „желаната“, „дългоочакваната“.

…Днес скитах из коридорите на метрото с пакетите подаръци за Москва и изведнъж чух нисък руски глас — беше един от просяците, дето седят на пода и пеят с китара. Гледам — младо руско лице и чувам — пее „Полюшко-поле…“ Пееше хубаво, тъжно, много хора се спираха. А аз позорно плачех, извърната към стената, плачех толкова горчиво, сякаш цяла година не бяха ме оставили да се наплача. За какво плачех? За проклятието, надвиснало над нашата страна, затова, че хората — млади, стари, добри, всякакви — бягат, бягат, и всеки е прав за себе си, за своя единствен живот. А „За Русия ми е жал“.

На пръв поглед потисничеството и страхът са изпепелили дори самото понятие „свобода и достойнство“, ала същата неумолима преса над духа неочаквано е удесеторила потребността от свобода и достойнство. Не толкова лагерът, колкото руската „воля“ ме научи да ценя над всичко на света свободата (да живееш, да се движиш, да мислиш), към която толкова страстно се стремим. И заради тази страст, заради този напрегнат живот, в който ние — „акробати по неволя“ — се мъчим да вместим свободата и достойнството, заради това всъщност се връщам. Да, по-добре ми е да живея там, да се вслушвам в нощните стъпки по стълбището, след някое среднощно звънене на вратата (после се разбира, че от „Бърза помощ“ сбъркали звънеца) сутрин трескаво да изнасям от къщи взривоопасното, да живея, непрестанно мамейки „всевиждащото око“ (и ухо), и поне частично да използвам онова книжно богатство, което с такава обидна лекота плува към мен в Европа, поне донякъде да удовлетворя около себе си несекващата жажда за словото на истината. Може би затова тъй ревниво съм пазела [по време на западните пътешествия — А. С.] формалната непорочност на паспорта си, изключвала съм опасността от формално препятствие пред завръщането ми.

Вероятно това е последното ми писмо до Вас и затова Ви моля — ако имате добро отношение към мен, не ме разкрасявайте. Не забравяйте колко съм алчна за живот с всичките му страни, колко съм противоречива, без това да ме измъчва, каква бонвиванка съм и как не бягам от съблазните, а се втурвам към тях. Наистина съм благодарна на съдбата за живота си, за необикновените срещи, нито една от които не забравям. Вие по-специално бяхте една от най-големите ми съблазни, осъзната още в първия разговор, и както си спомняте, не Ви оставих на мира, докато не ме „чухте“.

Разбира се, ще предам в Москва всичките Ви поздрави, ала на малко хора мога да разкажа нашата среща. С нетърпение ще очакваме миниатюрните книжки. С каналите сме зле — на кого му е приятно дълго да ходи по въже в чужда страна, — но аз вярвам в чудото на личния контакт, пък и животът е претъпкан с чудеса, във всеки случай моят е тъй претъпкан, че спокойно мога да разчитам на тях.

 

Прегръщам Ви и никога няма да Ви забравя.

Н. Столярова

[46]
Борис ИВАНОВ
МОСКВА — РОСТОВ, или КГБ СРЕЩУ СОЛЖЕНИЦИН
Спомени на един чекист

(Публикувани със съкращения в московския ежемесечник „Совершенно секретно“, 1992, № 4.

Борис Александрович Иванов е професионален чекист, работил повече от 30 години в органите на Държавна сигурност в Краснодар, Грузия, Литва. От 1967 до 1976 година е началник на едно от поделенията на идеологическия отдел при Управлението на КГБ в Ростовска област)

Иззвъняването на телефона, неочаквано и рязко, ме накара да трепна. Иззвънелият апарат, един от трите върху шкафчето отляво на масивното, гланцово кафяво писалище, беше със специално предназначение. С едностранна връзка, без шайба, в поверителните, служебни кръгове той се наричаше „черен“, „баровски“. Обикновено по този телефон се обаждаше „големият шеф“, „генералът“, „стопанинът“. Реакцията трябваше да бъде точно определена и мълниеносна: „Здраве желая, слушам.“ Другите два апарата бяха за същината на работата: единият с външна линия, другият, вътрешният — за двустранна връзка с различните служби на Управлението. След известно време се появи четвърти — за оперативна връзка с органите от областта. Наличието на пълен телефонен комплект говореше за положението на стопанина на кабинета в желязната йерархична система на Управлението. Телефонните разговори имаха своя специфика. Езикът беше езоповски — алегоричен, конспиративен. Но редките и кратки разговори по „черния“, „баровски“ телефон изглеждаха пределно безобидни.

Познатият, възсух глас произнесе: „Елате в кабинета ми.“ Поканата крайно ме изненада. Обикновено по нашите неписани закони редките срещи с първия човек в Управлението се провеждаха само с разрешението и в присъствието на прекия ми началник. И не щеш ли…

Влязох в просторната, леко затъмнена стая, въпросително погледнах секретаря (изпълняващ и задълженията на куриер и адютант). В отношенията ми с него, не бих казал приятелски, но честни и подкрепени с взаимно доверие, езикът на жестовете и мимиките имаше немаловажно значение. Кимнах към вратата на генералския кабинет, което недвусмислено означаваше: „Какво става там?“ Незабавният безмълвен отговор беше: „Не съм в течение.“

Влязох през масивната двойна врата и докладвах за явяването си. Генералът беше в добро, бих казал, рядко прекрасно настроение. До него седеше непознат мъж на средна възраст с двуреден светлосив костюм. Шефът ме покани с жест да седна срещу непознатия. Генералът ни представи един на друг, каза ми длъжността, името и чина на гостенина. После строго ме предупреди за изключителната конфиденциалност и извънредната секретност на предстоящия разговор, като се позова на указание от „центъра“ — КГБ на СССР. На въпроса: „Ами Николай Николаевич?“ (моят пряк началник) генералът кимна утвърдително, сиреч не се безпокойте, и продължи: „В нашата област с неизвестна цел пристига писателят Солженицин. Другарят от Москва е дошъл при нас във връзка с това тревожно обстоятелство. Вие, Борис Александрович, познавате доста добре ростовския период от живота на Солженицин, неговите предишни връзки. Честно казано, никой освен вас не може да бъде полезен на другаря от Москва. Що се отнася до помощта от страна на другите служби при Управлението, съответните команди вече са издадени. С хотела всичко е уредено, осигурена е кола за гостенина. Мисля, че вечерята ви ще бъде приятна. Искрено съжалявам, че не мога да ви правя компания.“

Отдръпването на генерала от вечерята ме хвърли в искрен смут. Рангът на гостенина ли е нисък? Или нещо с положението му в центъра? По време на службата си в органите на КГБ бях изпълнявал много и различни поръчения. Но този път неочаквано смътно долових полъха на нещо необичайно. Дали да попитам? Глупаво. В такива ситуации човек трябва да си държи езика зад зъбите. Инак току-виж си се накиснал в свръхнелепо положение с всички произтичащи от това последствия. Едно беше ясно: гостенинът изпълнява задача, в центъра на която се намира лидерът на дисидентите (по онова време нова, популярна дума) писателят А. И. Солженицин.

Но защо тук, при нас, с това се занимава Москва? В случая операцията може и е целесъобразно да се възложи на Ростовското управление. Може би просто не разчитат достатъчно на нас, тъй като добре познават Александър Исаевич. Защото той притежаваше наистина невероятни способности в областта на конспирацията. Дали беше роден конспиратор, или пък неговата мъченическа, пълна с лишения съдба бе шлифовала това му качество, но той доста често поставяше в пикантни ситуации асовете на идеологическото контраразузнаване. Това предизвиквайте съответната реакция от страна на Пето идеологическо управление на КГБ на СССР, към което във връзка със Солженицин бе създадена специална оперативна група. Аз бях много добре запознат със съществуването й и в общи линии с нейния състав. В нея влизаха, условно казано, „теоретици“ — специално поканени за сътрудничество професионални литератори, „разработчици“ — професионални чекисти, които анализираха получените сведения и определяха действията спрямо обекта, и най-сетне, „практици изпълнители“, които в съответствие с обстановката осъществяваха на практика предложенията на „разработчиците“.

Когато Александър Исаевич започна активно да „прогресира“ в дейността, насочена срещу социалистическата система, незабавно постъпиха директиви за изземане на неговите публикувани произведения, както и на „самиздатовските“ препечатки. „Самиздат“ като литературно-обществен феномен съществуваше и по-рано, тоест преди Солженицин. Но международен резонанс предизвика именно Солженицин. Създадената от него вълна от „различномислие“ прехвърли границите на нашата „най-прогресивна“ държава и се заизлива навън. В резултат, като ответна реакция, бе подсилена оперативната група към Идеологическото управление. Аз не знаех пълния състав на групата. Мисля, че е бил текущ, променящ се в зависимост от изпълняването на една или друга програма. Но основният състав на групата оставаше неизменен. Той се състоеше главно от „разработчици“ и „изпълнители“. Някои от тях заемаха много високи постове, но в съответствие с действащото положение за ранговете в течение на работата контактуваха лично с мен. Бях си създал доста приятелски отношения с ръководителя на московската група и неговата „дясна ръка“. И тъй задачата, поставена пред групата, на всички нива, включително и периферийното, се свеждаше до пресичане разпространяването на литературното творчество на А. И. Солженицин в официални и неофициални издания.

Излизането на „Един ден на Иван Денисович“ не остана без последствия и на Дон. Управлението на КГБ започна подробно и много внимателно да изучава ростовския период от живота на писателя. Бе установено, че преди войната той е живял с майка си в Ростов, учил е в гимназията, а после и във физико-математическия факултет на университета, завършил го е непосредствено преди войната. Тоталното проучване на неговите приятелски, колегиални и интимни връзки ни позволи да огледаме и определим характерите на хората, техните възгледи, а най-важното, да намерим начини и похвати за общуване с тях. Кръгът на съучениците и състудентите му се оказа малък (все пак бяха минали повече от трийсет години). Тези хора живееха в Ростов, Новочеркаск, Таганрог. Разбира се, бяха твърде различни. Някои заемаха солидни длъжности. Информацията, получена от тях, обрисуваше следната картина: майката на писателя била машинописка в държавно учреждение, оттам и постоянният недоимък, лишенията. Момчето било талантливо, дисциплинирано, живеело буквално по разписание. Момичетата го обичали заради ума, целенасочеността, способностите, но тайно се присмивали на затворения характер и отчуждеността му.

При разговорите с бившите състуденти и приятели на Солженицин се открои една характерна подробност: колкото по-висока бе длъжността на събеседника ни, толкова по-малко информация получавахме за отношенията му с писателя. Някои „откровено“, старателно го охулваха. Но макар и рядко, сред тях се намираха, общо взето, смели хора, които с уважение, нещо повече, с преклонение говореха за великия писател.

Тъй като ръководех едно от поделенията на Пети идеологически отдел при Управлението на КГБ в Ростовска област, цялата информация за живота на А. И. Солженицин в Ростов се събираше при мен. Съгласно инструкцията аз незабавно препращах тази информация в Пето управление на КГБ на СССР, по-точно, в спецгрупата към управлението. Но моите функции не се изчерпваха с това. Те бяха доста по-разностранни. Центърът изпращаше в Ростов предварително подготвени чуждестранни писатели, които запознавахме на място с ростовския период от живота на Александър Исаевич, като преследвахме единствената цел: да дадем материал за бъдещи задгранични публикации, компрометиращи името на писателя — това се практикуваше в продължение на много години. И не само със съдействието на чужденците. Например първата съпруга на Александър Исаевич — Наталия Решетовская — с помощта на Пето управление публикува и разпространи книгата си „В спор с времето“, която принизяваше авторитета на съпруга й.

Но да се върнем към чуждестранните литератори. Пръв от тях в Ростов пристигна един чех на име Томаш, син на известен в Чехословакия писател. През 1968 година, по време на така наречената Пражка пролет, той бе емигрирал в Швейцария, откъдето органите на чехословашката Държавна сигурност го бяха върнали в родината му. Защо ли? На Томаш се възлагаха големи надежди, естествено, като се вземаше предвид литературният авторитет на баща му. Трийсет и пет годишен, симпатичен, с приятен акцент (той говореше руски), веселяк и добър компаньон, Томаш моментално предразполагаше околните. Много обичаше да попийва, което обстоятелство бе използвано активно от заинтересованите служби.

В Ростов той пристигна с ръководителя на московската спецгрупа и майора от чешките органи на Държавна сигурност Вацлав. През няколкото дни на тяхното пребиваване на Дон ние запознахме гостите с Ростов, разходихме се до Новочеркаск и посетихме тамошния Институт по лозарство и винарство, където бе базиран „пунктът“ на местното отделение на КГБ. Пътьом ги запознавахме с подбрани от ръководителя на спецгрупата материали, които тенденциозно, едностранчиво се поднасяха на Томаш. Такъв сценарий се използваше във всички случаи, защото по този въпрос центърът винаги ни спускаше строги указания. В резултат в чужбина се появи книгата на Томаш Ржезач „Солженицин — спиралата на измяната“ (М., „Прогрес“, 1978 — бел. рус. ред.). След известно време московските колеги ми предадоха като подарък екземпляр от нея.

Втората посетителка бе една писателка от Канада. Не много популярна в страната си, тя очевидно бе решила да се сдобие с международна известност покрай пикантната, скандална „солженицинска“ тема. На почтена възраст, с груби черти на лицето, мършава, на ръст над средния, тя не беше твърде привлекателна.

Нея я приеха под прикритието на Ростовското отделение на АПН (Агенцията по печата „Новости“). Придружаващият я представител на московската спецгрупа към КГБ разполагаше със съответните документи по прикритието и визитна картичка на руски и немски език с посочен телефонен номератор — не на КГБ, а съвършено друг, което ме наведе на мисълта, че КГБ има резиденция и в Московската АПН. Канадската писателка бе придружавана и от московска преводачка — хубавко женче на неопределена възраст и с доста свободни маниери. Вероятно тя наистина работеше в АПН и между другото правеше „услуги“ на службите на Държавна сигурност. Веднъж, на поредната лека вечеря, оросена и от леко пийване, колегата от центъра кимна към преводачката и ми каза:

— Знаеш ли коя е? Дъщерята на Анка картечарката.

— ???

Онази избухна в смях:

— Защо, не си ли приличаме?

И с интимен тон добави:

— Между другото, баща ми е Чапаев.

Преди пристигането на канадската писателка аз както винаги получих указания и за увеселителните мероприятия. Посетихме дегустационната зала на магазин „Слънце в чашата“, хладилник № 1, където ни посрещаха и гощаваха като най-скъпи гости. Спектакълът продължи с разходка с „Ракета“ по Дон. Най-печален се оказа финалът на този спектакъл. Малко по-късно научих, че канадската писателка не само не оправдала разходите и надеждите, ами май и публично разобличила тази афера на КГБ. В такива случаи оправданието се намира начаса: интригите на американските спецслужби.

Моето отклонение от основната тема на спомените далеч не е случайно. Искам да подчертая следното: за пристигането на кой да е гостенин от Москва винаги без изключение ни предупреждаваха отрано и ни изпращаха съответните указания. А този московчанин се изтърси като гръм от ясно небе. Внезапността можеше да се обясни с бързото придвижване на Солженицин из страната, а посещението на московския непознат — със смяната на ръководството на групата за наблюдение. Но това бяха само догадки, а тогава, в генералския кабинет, информацията за Солженицин не интересуваше колегата от Центъра.

Казахме довиждане на генерала и излязохме. Наближаваше есента, времето беше ясно и топло, отказахме се от колата и отидохме пеша до хотел „Московски“, където за гостенина бе резервиран прекрасен апартамент. Във вестибюла той попита нещо администратора, спомена име, което не дочух. Качихме се, моят нов „патрон“ подреди в шкафчето съдържанието на чантата си и слязохме в бюфета.

Трябва да отбележа, че бюфетът на хотел „Московски“ беше един вид Мека за оперативниците от нашето Управление. Смяташе се за напълно естествено без никакво неудобство да поседиш тук на чаша водка или вино, да размениш някоя и друга новина, да „поклюкарстваш“. Ръководителите на Управлението прекрасно знаеха какви „седенки“ си правим тук и при необходимост ги използваха за началническите си цели.

Влязохме в уютния бюфет, който имаше само два прозореца, и се настанихме на моята любима маса. Тя беше вдясно от входа и даваше възможност да наблюдаваш присъстващите. Докато гостенинът преглеждаше менюто и се съветваше с мен, ми направи впечатление един току-що влязъл младеж, който размени поглед с колегата ми, после много внимателно ме огледа и бавно тръгна към бара. Неволно си помислих: „Познават се.“ Докато си поръчваше вечеря, новодошлият от време на време поглеждаше към нас. Чувствах се все по-напрегнат. Някаква смътна тревога не ми даваше мира. По-скоро нисък, отколкото среден на ръст, набит, с късо подстригана тъмна коса, непознатият, ако се съди по облеклото и поведението му, беше от „седморката“ — службата за външно наблюдение. Според инструкцията на тях им бе забранено да влизат в контакт с оперативника, с изключение на ръководителя, който едновременно изпълняваше функциите на офицер за свръзка.

Този извод, до който стигнах в предположенията си, донякъде ме успокои и аз съсредоточих вниманието си върху гостенина. Дойде чистачката, която същевременно изпълняваше задълженията на келнерка, разбира се, за „нашите“, за познатите посетители. Поръчахме коняк, салати, месо. Подхванахме разговор. След няколко незначителни фрази моят събеседник предпазливо, достатъчно непринудено се заинтересува от биографията ми: откога съм в органите на Държавна сигурност, къде съм работил, на какви длъжности? Особен интерес прояви към работата ми в Литовската ССР и по-конкретно — дали там са се провеждали специални акции и какви по-точно?

Богатата вечеря и арменският коняк си изиграха ролята. Гостенинът се отпусна на стола, разхлаби вратовръзката си, разприказва се по-откровено. В органите бил отскоро, не бил работил като редови оперативник, получил ръководната си длъжност, прескачайки всички служебни стъпала, преди това бил апаратчик от ЦК на Комсомола.

Моментално схванах „кой и какво“ седи насреща ми. През 60-те и 70-те години, когато ръководител на КГБ стана Шелепин, а след него Семичастни, ключовите постове в органите на КГБ както в центъра, така и в провинцията, започнаха да заемат бивши комсомолски работници, като получаваха високи чинове и заплати. Това „подмладяване“, естествено, предизвикваше затаено неодобрение сред основния оперативен състав, който по този начин бе лишаван от служебна перспектива. От Комсомола идваха различни хора: умни и глупави, почтени и кариеристи, честни и лицемери, бачкатори и подмазвачи. Ала една черта бе обща за всички тях — пълната липса на професионализъм, който се придобива с времето и с огромна любов към работата.

Още същата вечер, след вечерята, московският гостенин ме помоли да заминем за Каменск, като попита какво е разстоянието дотам. Извика кола, свърза се с информационния център на Седми отдел на Управлението на КГБ, представи се и уточни къде се намира „обектът“, тоест Солженицин. Буквално след 20–30 минути една черна лъскава волга вече ни отнасяше по гладкото, осветено от фаровете шосе. По пътя научих, че Солженицин и един негов приятел спрели за нощувка в боровата гора северно от Каменск. Целта на пътуването ни била да сменим московската „седморка“ за външно наблюдение, която придружавала „обекта“, със „седморка“ от Ростовското управление на КГБ, тъй като „обектът“ възнамерявал да посети Ростов, Новочеркаск и може би други градове в областта. А на мен предстояло да проверя контактите и връзките на „обекта“, които е установила „седморката“, и да изпратя материалите в Москва. Цитирам по-нататъшния диалог:

Аз: — Защо сте дошли чак от Москва за толкова обикновена работа? Та нали връзките на „обекта“ в областта са отдавна установени, информацията своевременно е постъпила в центъра.

Той: — Може да се създадат нови връзки, но всъщност пристигнах с друга цел.

Аз: — Колко ще останете при нас?

Той: — Щом изпълня задачата, ще хвана самолета.

Последните думи ме накараха да застана нащрек. Защо крият мисията му от мен? Дали не смятат по някакъв начин да ме изпързалят? Веднага си спомних как веднъж ми възложиха да направя сцена на ревност на един американски учен, уж агент на ЦРУ, а после да го набия — което аз категорично отказах да сторя. Но сега у мен заговори професионалната гордост. Понеже знаех с кого си имам работа, реших да изчакам, да се притая, като не изпускам от вниманието си намеренията и действията на „шефа“.

В далечината се показаха светлините на Каменск. Подминахме го. На няколко километра северно от града отбихме встрани, слязохме от волгата, часовникът показваше единайсет. Тъмната, островърха стена на боровата гора ясно се очертаваше на фона на звездното небе.

— Остани тук — каза „шефът“ и тръгна към гората.

Внимателно го следях с поглед. Иззад дърветата към него пристъпи някакъв мъж. Казаха си нещо и се разделиха. Когато дойде при мен, „шефът“ тихо ми съобщи:

— Предаването се е състояло, московският „външен“ е освободен. Между другото, хайде да прескочим да видим какво правят „обектът“ и приятелят му.

Прекосихме шосето и навлязохме в гората. От първите крачки се разбра: моят спътник изобщо не умее да се движи из нощна гора. Позасмях се вътрешно. Скоро чухме спокойни мъжки гласове. Да продължаваме напред беше глупаво и небезопасно — можеха да ни открият. С жестове обясних ситуацията на спътника си и се върнахме при колата.

— Тръгваме за Новочеркаск, там ще пренощуваме — отсечено нареди „шефът“ и се шмугна във волгата. Последвах го.

В Новочеркаск пристигнахме доста след полунощ. Въпреки късния час заварихме началника на градския отдел на КГБ, както се казва, при изпълнение — явно е бил предупреден. В хотела ни очаквали две резервирани стаи. Значи „шефът“ се дели от мен. Каприз или необходимост? — помислих си. Но когато пристигнахме в хотела, той заяви, че ще се настаним в двуместна стая. Още една загадка: за кого ли е предназначена втората стая? Ала не попитах — и без това нямаше да получа отговор.

На сутринта пристигна информация, че Солженицин и приятелят му са дошли в Новочеркаск. Външното наблюдение ги бе стегнало в мъртвата си хватка. Намирахме се в колата и по радиостанцията през интервали от по пет-десет минути получавахме сведения за придвижването на „обекта“. Това беше обикновена делнична работа. Най-сетне се получи съобщение, че „обектът“ и неговият приятел са вече на площад „Ермак“, където са оставили колата си и са влезли в черквата. По това време там имаше богослужение.

Нашата волга бавно потегли към черквата. Преди да навлезем в площада, на около двеста метра от него, слязохме. „Шефът“ затръшва вратата на колата и ме попита дали съм виждал „обекта“.

— Не съм.

— Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

Черквата ни посрещна с величав тържествен молебен. Нямаше много хора. Съсредоточени и просветлени, те слушаха пеенето, кой неподвижно, кой кръстейки се от време на време. Внимателно, с шапки в ръцете, пристъпвахме между тях. Неочаквано „шефът“ ме побутна с лакът и с едва забележимо кимване ме насочи да погледна към една от колоните. Видях коленичил възрастен човек с високо открито чело и подковообразна червеникава брада. Той в някаква самозабрава се кланяше и усърдно се кръстеше. До него беше застанал доста слаб, над среден ръст мъж на около 55 години. Но цялото ми внимание беше съсредоточено върху коленичилия „обект“. Честно казано, тази картина буквално ме шокира. Ако някой ми разкажеше нещо подобно, никога не бих повярвал. Винаги съм се отнасял към вярващите спокойно и с разбиране, тъй като смятам, че човек има неприкосновено право на вероизповедание. Понеже знаех много — естествено, задочно — за А. И. Солженицин, понеже бях чел неговите издадени и самиздатски произведения, както и цялата „литература“ за него (включително и информацията), разбирах, че пред нас стои огромна, необикновена личност. Но това, което виждах в момента, не пробуди у мен разбиране, съчувствие, напротив, то пося объркване, съмнения около предишните ми оценки.

Не стояхме дълго в черквата. Докато слизахме по стълбището, „шефът“ ме попита: „Е, какво ще кажеш?“ Не отговорих.

Няколко часа по-късно, следвайки „обекта“, службата за наблюдение установи два-три неизвестни за нас адреса, които го интересували. Тепърва щяхме да изясняваме от кого именно се е интересувал писателят, за какви хора става дума, какви са целта и характерът на взаимоотношенията им.

Към обяд постъпи съобщение, че „обектът“ и приятелят му се намират на централната градска улица и влизат в един магазин. „Шефът“ заприпира шофьора, взе енергични мерки колата да се придвижи бързо до центъра. Въпреки това на няколко пъти спира колата, ходи някъде, връща се и все беше нервен. Поредното му „слизане“ завърши неочаквано за мен: той се срещна с непознатия от бюфета в хотел „Московски“. Значи „непознатият“, помислих си тогава, не е представител на „седморката“ за външно наблюдение, защото московската „седморка“ отдавна бе напуснала областта. И ми стана ясно за кого е била запазена втората стая в ново-черкаския хотел.

Ако се съди по жестовете, „шефът“ и „непознатият“ спореха за нещо. Не можех да направя какъвто и да е минимално правилен извод, просто ми липсваше допълнителен материал. Слязох от колата, тръгнах към спорещите, като разчитах да дочуя поне отделни откъслеци от фрази. Напразно. „Непознатият“ не ме видя, довърши разговора си с „шефа“, рязко се обърна и се упъти към магазина. В този момент видях „обекта“ и приятеля му, които излизаха от магазина. „Непознатият“ ги подмина, после се обърна и тръгна след тях. Времето на бездействието бе свършило. Приближих се до „шефа“ и го попитах:

— Нещо да помогна?

— Може… да вървим…

В този ред, един след друг — „обектът“, „непознатият“, „шефът“ и аз — крачехме по главната улица на града. След малко „обектът“ и приятелят му влязоха в голям за новочеркаските мащаби гастроном. Ние — след тях. Тъй че всички се озовахме в едно затворено пространство. „Непознатият“ буквално се „лепна“ за „обекта“, който стоеше на опашка пред щанда за сладкарски изделия. „Шефът“ прикри „непознатия“. Двамата стояха полустранишком един към друг, с лице към витрината. „Непознатият“ правеше някаква манипулации с ръце около „обекта“. Не можех да видя какво по-конкретно прави, но движенията на ръцете му с ръкавици и някакъв предмет в едната от тях си спомням много ясно. Във всеки случай близо до мен, в центъра на Новочеркаск, се вършеше нещо неразбираемо за мен. Цялата операция продължи 2–3 минути.

„Непознатият“ излезе от гастронома, лицето на „шефа“ се преобрази, той се усмихна, огледа целия магазин, видя ме, кимна и пое към изхода. Последвах го. На улицата „шефът“ тихо, но твърдо изрече:

— Е, вече край, няма да изкара дълго.

В колата той не криеше радостта си:

— Разбирате ли, отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!

Но веднага се сепна, погледна мен, после шофьора.

Отидохме до хотела, после при началника на градския отдел, „шефът“ даде указания за проверка на новооткритите връзки на „обекта“ в града, сбогувахме се, после се качихме в колата и — към Ростов.

В главата ми цареше пълна бъркотия. Фразата на „шефа“: „Отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!“ бе хвърлила нова светлина върху ситуацията, на която бях свидетел. Епизодът в магазина вече не ми изглеждаше странен и неразбираем. Това беше финалът на замисленото от висшия наказателен орган на страната престъпление срещу великия писател дисидент. Какво можех да сторя? Оставаше ми само да мълча — единственият вариант да запазя своя живот и живота на семейството си.

Пристигнахме в Ростов и се разделихме с „шефа“ на прага на генералския кабинет. На сбогуване той пресилено бодро ми каза:

— Всичко е наред, ще изпратиш новочеркаските материали в Центъра.

Съдбата на „непознатия“ остана тайна за мен, колкото до „шефа“, успях внимателно да проуча: изпратили го в чужбина, то се знае, не на екскурзия.

Закономерен и естествен е въпросът: какво стана с Александър Исаевич след Новочеркаската операция? Не знам… Може би сериозно е боледувал, може би не е бил далеч от смъртта. Очевидно на този въпрос трябва да отговори самият той или близкото му обкръжение…