Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (24) (Очерци от литературния живот)

13
ЧУЖДЕНЦИТЕ

В главния текст на „Телето“ бях заявил, че всичко, предназначено за изпращане на Запад, съм предавал винаги лично. Написах го, за да прикрия Ева, Дима Борисов и Женя Барабанов.

А в действителност: до 1968-а никой освен Ева не ме свързваше със Запада — тя определяше възможностите и случаите, а аз си нямах такива грижи. След това работеше каналът на Барабанов-Дурова и пак бяхме осигурени откъм изпращането на ръкописи, откъм размяната на писма с нашите съюзници — Никита Струве и Бета. Отвори ни се апетит, че искаме да получаваме от Запад и книги, и тогава Ева изнамери Аксел и Жаклин Краузе; той беше американски търговец, който можеше да получава неконтролирана обемиста поща, и те охотно помагаха на мнозина, включително и на нас. И пак дълго време все едно ми се струваше: напълно достатъчно е. Потребност от връзка пряко с чуждестранни кореспонденти, каквато вече се появяваше у мнозина московчани, у мен все още не възникваше: дълги години се въздържах от това и не предполагах да стигна до такава потребност.

Жорес Медведев, който много пъти беше ми предлагал конспиративни услуги (и аз от предпазливост винаги ги отклонявах) през есента на 1970-а ме увещаваше да се срещна с норвежеца Пер Хеге, който тогава ме търсел, но аз пак нямах никаква нужда от това. Не щеш ли обаче, дадоха ми Нобеловата награда и Хеге, научил отнякъде телефонния номер на Ростропович, ме засече с обаждането си и аз неволно отговорих на въпросите му. И когато нобеловската история повлече следващите стъпки, нелегалното изпращане на писма за Скандинавия, естествено, ми се доиска да продължа с Хеге. Една среща ни уреди Ж. Медведев и повървя с нас няколко тъмни квартала, следващия път в навалицата пред Ленинската библиотека се срещнахме вече само двамата с Хеге, пак тръгнахме по тъмните квартали и в някакъв незнаен вътрешен двор близо до Волхонка аз взех да му натиквам в ръцете нобеловските си материали, не го правех кой знае колко бързо и сръчно, а когато след това излязохме на улицата, видяхме: ярко свети табелата на управление на милицията: дворът бил милиционерски…

Скоро след това Хеге го изгониха от СССР. Жорес пренасочи връзката си към Робърт Кайзер („Уошингтън пост“) и Хедрик Смит („Ню Йорк таймс“). И пак ми предлагаше — но на мен това пак изобщо не ми трябваше.

Мина се още една година — двамата с Аля за пръв път от много време се наканихме да идем на концерт в Консерваторията. През антракта до мен се приближи настойчивият и възгруб Уле Стенхолм — пак скандинавец, но този път от шведското радио, и ме помоли за интервю. Отказах му. (С него тепърва ще си имаме главоболия: ще дойде в жилището ми при Аля: нямаме ли някакви заръки, щял да ходи в Цюрих да взема интервю от Хееб. Никакви нямаме! — но сега спешно трябва да съобщаваме чрез Бета, за да не повярва Хееб, че ние го изпращаме.)

Същата вечер мнозина ми искаха автографи, не можехме да се оглеждаме безпрепятствено, затова не сме забелязани втренчените в нас замислени очи на още един млад швед, който обаче този път не се приближил до нас.

А дойде след време. Заварил вкъщи Аля — веднага й се харесал — със своята чистота, прямота, дори сякаш някаква кореспондентска неопитност, всичко това открито се изразявало от младежкото му синеоко, макар и строго лице. Нагледал се някъде на едновремешните селски навици, внезапно — Аля дори не забелязала, а и в нашето жилище това не беше прието — се изул и влязъл в стаята само по чорапи — постъпка, невъзможна за печен кореспондент! (Много по-късно научихме, че е син на пастор от Южна Швеция.)

Бил дошъл дори без намерение да ме моли за интервю, а просто може би да помогне по някакъв начин?…

Записахме му координатите, възелчето се върза. Стиг Фредриксон, телеграфните агенции на всички скандинавски страни (приемник на Хеге).

Тогава (през пролетта на 1972-ра, когато здравата ме стягаха за гушата) бях намислил да дам голямо, изобщо първото си, интервю, но трябваше да го предложа на много известни вестници — и избрахме (правилно) два водещи американски и поканихме кореспондентите им (косвено, чрез Ж. Медведев) за определен ден. Дойдоха Х. Смит и Р. Кайзер — с магнетофон и подготвени (смайващи със скудоумието си) въпроси. А аз вече също бях си подготвил цялото съдържание (за мен само то имаше смисъл!) — в писмен вид. Тъй като не знаех нищо за западните кореспонденти и вестници, смятах, че те ще са доволни да го вземат и в този вид, не е ли сензация? Излезе, че не е, те бяха оскърбени и унижени от това предложение (и, както по-късно разбрах от западните вестници, другояче не са могли да реагират). Най-многото, на което — от уважение към мен и страст към сензацията — можеха да се съгласят, беше да вземат не дословно, но по-голямата част от моето съдържание, като преправят всичко това на своя „стори“, тоест като доверят реда, стила и акцентите само на своето перо, — и срещу това си записаха с магнетофона и отговорите ми на техния шаблонен комплект от въпроси (за Евтушенко и др.).

Все пак ми беше жал да изтърва тия два известни вестника. Съгласих се, като за себе си реших — да дам пълния текст на Стиг, та той на другия ден да го предаде на своите скандинавски агенции. Още не разбирах, че „на другия ден“ това изобщо не са новини, пукната пара не струват, макар и с допълнения, никой няма да ги вземе. А на мен ми се струваше: същинският авторов текст — как така може да не ги интересува? А Стиг? — Стиг определено вярваше, че от него ще го приемат.

Точно така направихме. Двата известни американски вестника направиха замисъла ми на кайма, гарнираха важното със смехотворни наблюдения и разсъждения, а в Скандинавия не се появи нито един мой ред, всичко отиде на вятъра, макар че Стиг натракал всичко дума по дума на телетипа.

Само след една седмица се провали нобеловската церемония в Москва и трябваше да направя кратка декларация — и то непременно тъкмо за Скандинавия. Решихме, естествено, чрез Стиг, допадаше ни — хем е безусловно честен, хем е сродна душа.

Тоя път всичко стана прекрасно и бързо. Значи в първия случай наистина са му отказали агенциите. А покрай останалото намислихме със Стиг да се срещнем извън нашия дом — в подлеза на Белоруската гара, откъдето минавах винаги на отиване и на връщане от вилата на Ростропович.

В края на април се срещнахме (в джоба ми беше лентата с нобеловската реч, която не можахме да изпратим другояче, а и нали до Швеция трябва да стигне). Стоях на скришно място, той мина край мен, хванал жена си Ингрид подръка, изчаках малко и тръгнах след тях, а Аля — от друго място, като изчака още малко, за да провери не ни ли следят. Всичко се оказа благополучно и после, когато ги настигнахме, тръгнахме четиримата, без да бързаме, по Ленинградския проспект. (Никога не беше ми домилявал тоя проспект, макар че безброй пъти съм минавал по него, а сега при всяко сещане: последната улица, по която ме откарваха за екстернирането от Русия.) В разговора му предложих, той се съгласи и в един тъмен двор му дадох лентата. Народното поверие гласи, че ако срещнеш бременна, на сполука е. А тоя път бременните бяха две, жените ни, и той щеше да води своята в Швеция да ражда. (Стиг после ми разказа: скрил лентата в един малък транзисторен радиоприемник, така я пренесъл и я предал в Шведската академия. Стори ни се остроумно, това ме подсети и за някогашните ми дългогодишни скривалища.)

Когато се завърна, той ми разказа за успеха. До лятото с него се срещнахме още два-три пъти. Толкова лесно постигнатият и толкова честен контакт си струваше да бъде запазен. Постепенно, вече само двамата с него, отработихме техниката на срещата: по кое стълбище минаваме, на какво разстояние аз, къде завиваме след това, къде го настигам. В средата на лятото Стиг неочаквано не дойде, ние се учудихме. После друг скандинавски кореспондент пуснал в пощенската ни кутия трогателното му писмо на непретенциозен руски: прибирайки се от Финландия и бързайки тъкмо за нашата среща, катастрофирал. „Но в този миг Бог беше с мен и се надявам да оздравея дори без последици.“

Тази нещастно-щастлива случка вече окончателно ни свърза.

И през цялата есен на 1972-ра и зимата на 1973-та продължиха срещите ни, винаги на тъмно, в тъмните улички и дворове близо до Белоруската гара. (Часът на срещата беше постоянен, а следващата дата и една резервна винаги определяхме, когато се разделяхме.) И чак сега ми стана ясно, че това е абсолютно необходимо, че иначе изобщо не бих могъл да живея — как така 9 години съм живял без преки лични срещи със западен човек?! Появиха се маневреност, каквато дотогава не притежавах, бързина на прехвърлянето, като всеки път имаше нещо за препращане и нещо за получаване (така тръгнаха всичките ми писма по „втория начин“ до Струве, Бета и адвоката, цялата жила на главните връзки. И малки ролки с ленти, новите варианти, току-що написаното. А Стиг по-нататък го предаваше чрез дипломатическа поща, но не неговата шведска, която беше, казано на арестантски и на съветски, изкурвена, а чрез друга. Там, доколкото си спомням, през всичките години, различни години, служеха изключително благородни хора, помагаха не на нас и никой никога не се провали, никой никого издаде. (Никого от тях не познавам и днес, за да посочи името му, но правя поклон пред тези хора!) Нарекохме този канал ВСП — Великият северен път.

По време на тези разходки възникна идеята: Ханс Бьоркегрен — шведски писател и великолепен преводач (с отличните си преводи на „Кръга“ и „Раковата“ до 1970-а той до голяма степен беше подготвил за мен Нобеловата награда), да започне незабавно шведския превод на „Архипелага“, като вземе текста — от кого ли? То се знае, че от Хееб. Така връзките ни се скачиха и на Запад. Бьоркегрен дал адреса си за писма от Запад до мен. (А по-нататък — пак по ВСП.)

Едно време на болшевиките не им се налагало да използват за свръзка помощта на чуждестранни кореспонденти, дори през ум не им е минавало, а и кореспондентите надали са щели да приемат: едва обаче самите болшевики създадоха строй и сърдечните чужденци не можеха да не се нагърбят със забранената мисия на тайни куриери. Същото важи и за дипломатите: откакто съветските дипломати в чужбина почти без изключение са правителствени шпиони, а западните посолства в Москва са хем лоялни, хем безпомощни, на отделни служители в посолствата и дипломати не могат да не им трепнат справедливите сърца: да помогнат на нас, клетниците. По-долу ще има и други смайващи примери за това.

Едновременно с „Великия северен път“ от само себе си — не, с Божия благословия — сам ни се предложи, отвори се втори път. Доста преди това, през декември 1967-а, напирала да пристигне в Москва за преговори с мен Олга Карлайл, не й дали виза — и тогава тя помолила да прескочи до Москва като турист (а покрай това — да се срещне с мен) Степан Николаевич Татишчев, млад парижки славист, също от второто поколение на първата емиграция. Татишчев бил пуснат безпрепятствено, в Москва веднага телефонирал на Ева — кого ли не познавала тя от руските парижани?! — и Ева го доведе на среща с мен у Царкинята, като из пътя, по улиците, в магазините, го учела как да се държи в очакване на следене и проверявала колко е храбър. (Преценила, че лекичко го е страх, но надвива страха си.) Самата тема на преговорите (въпросите се знаят наизуст, отговорите се запомнят) тогава ми се струваше важна, после нищо важно не произтече от тях, но запознаването се състоя; и Татишчев се хареса на неколцината близки приятели, които бяха се събрали нея нея вечер у Царкинята: беше мил и остроумен събеседник, ненапрегнат от конспиративността, разказваше забавно за левичарското залитане на парижкото студентство и цялата интелигенция. Стана ясно, че преподава в един и същи университет с Никита Струве. Разрешихме му да се разкрие пред Никита и да си поприказва с него.

После за втори път пристигна като турист, пак се видяхме у Ева, пак от приказките ни нищо не излезе, но се поопознахме. Раждаше се пълно доверие. (Веднъж Степан бил поразен — разхождал се из Москва и видял кръстовище с надписите: ул. „Шухов“ и ул. „Татишчев“. Сметнал това за съдбовен знак…)

И най-неочаквано пак Ева ни донесе смайваща новина: Степан го назначават в Москва за френски културен аташе — за цели три години! Невероятна сполука, на каквито рядко се радвахме. (После Степан Николаевич ни разказа: на него като на славист му се обадили по телефона от МВнР за съвет кого ли да назначат за идните три години в Русия, а той, тъй като много му се ходело в родината, без да се стеснява, препоръчал себе си! — и кандидатурата му била приета.) За три години — достоверен сигурен постоянно действащ дипломатически канал — не бяхме очаквали! (Но Ася Дурова не поискала да бъде откровена с него и всеки продължавал да си върши работата сам, тайно от всички в посолството.)

Надеждите ни не се оправдаха докрай, Татишчев (за маскировка бяхме го нарекли Емил, а за да звучи по нашенски — Милко) май направил в началото необмислени стъпки, поради което доста време трябваше да бъде предпазлив. Впрочем стилът — това е човекът, Татишчев си имаше свой стил, който не отговаряше напълно на нашите очаквания; както той самият ни уверяваше — тъкмо в неговото привидно лекомислие се състояла напрегнатата му бдителност (Ева, с която бяха от един дол дренки, отстрани намираше Милко за безразсъдно-непредпазлив и непрекъснато го поправяше и поучаваше). И наистина, той никога не допусна да го спипат и изкара без провал целия си мандат. Не веднъж отслабваше връзката ни с него, далеч не винаги, не веднага и не в нужния момент можехме да изпращаме чрез него, но от време на време направо ни спасяваше, особено с прехвърлянето на писма, нареждания, съобщения — и винаги направо на Струве, без да минават през чужди ръце! Веднъж много ни помогна, като откара голям списък с номера — на кого и от чие име да се превеждат от чужбина парични помощи. Два независими канала са голямо удобство: всеки запълва интервалите в другия.

Татишчев завърши мандата си, когато аз вече бях на Запад. Но заместилият го френски културен аташе в Москва, Ив Аман, французин, дълбоко вярващ и предан на руската култура до равнището на готовност за риск и жертви, много ни помогна.

(И дори се залови с по-мащабни и по-сложни действия: той беше главната брънка във веригата, осъществяваща цялата помощ на Руския обществен фонд от нас за СССР. Следващата беше Ева, после Алик Гинзбург (а след арестуването му зад Ева се нареди Боря Михайлов). Тъкмо на тях се крепеше цялата обширна и остро опасна работа.

За разлика от Татишчев Ив беше извънредно предпазлив и коректен — и френското Министерство на външните работи с готовност го остави да изкара втори мандат, вече след 1977-а. Толкова се зарадвахме! Наричахме го Феята, без да споменаваме името му под тавани дори пред западняци. През 1975-а той рискува да ни посети в Цюрих. Оказа се нежен, сдържан и мълчалив. (Бел. от 1978 г.))

След завръщането си в Париж Татишчев ни правеше дори още по-големи услуги, отколкото дотогава: чрез други лица от френското посолство беше запазил преки връзки с Ева и тя през цялата 1975 година продължаваше да ни изпраща на Запад големи обеми от моя още останал архив — така методично се доизчистваха всички скривалища на А. А. Угримов, останалото по наше нареждане се изгаряше. (Старите Алини списъци на архивите и шифровият код прекосяваха границата натам и насам.)

(Татишчев винаги с лекота приемаше и препращаше писма — а през всичките тия години поддържахме доста сериозна кореспонденция от Европа с Русия, с десетки хора. Но когато се завърна от Русия, той остави там сърцето си и вече не го удовлетворяваше някогашният му парижки живот. През 1975-а и 1976-а той два пъти ходи там като турист, всичко минало благополучно, но, изглежда, е допуснал непредпазливости. Когато пак заминал през лятото на 1977-а, ченгетата открито се лепнали за него, предупреждавали го: „Ще ти строшим краката.“ Той не се уплашил, едвам се отскубнал от тях на някакъв пазар, уверява, че го направил както трябва, след това отишъл у Царкинята, предал още нещо, но като се прибрал в хотела, незабавно бил изгонен от страната.

А след 8 години умря от рак, почти внезапно, още съвсем млад. От последните му дела за родината, сега вече затворена за него, беше радиопредаването, предназначено за Русия — „Голос Православия“. (Бел. от 1986 г.))

През пролетта на 1973-а, когато вече се стягах да напускам вилата на Ростропович и се разделях завинаги и с Белоруската гара, предложих на Стиг да преместим срещите си на Киевската гара, оттам тръгваха влаковете за Рождество, последното мое, вече само частично, убежище. Пътуването до Рождество беше продължително, с товар, не кой знае колко редовно по разписание, и през пролетта предложих на Стиг сутрешен час. Той смело се съгласи и два-три пъти се срещахме така — на ярката светлина на лятното утро, в гаровата блъсканица, после на уличка в покрайнините в зелена беседка в работническия квартал край спирка „Студентска“ — достъпни за фотографиране, оглеждане и лесно проследяване, — но и ние с него отдавна не бяхме се виждали на дневна светлина! (За пръв път и той ме фотографира — не по кореспондентски, за себе си.) Много благородно, умно и честно беше лицето му — дали по скандинавски.

През тази пролет беше му хрумнала идеята да замине да се запознае с моя адвокат. Одобрих я. (После той с голямо уважение се изказваше за солидността и ума на Хееб — и това задълбочи грешките ми.) А вместо себе си за през лятото, „ако се случи нещо“, ми предложи Франк Крепо от Асошиейтед прес. И се случи, и ми потрябва помощ в края на август, само че самият Стиг вече се беше върнал от отпуск и дойде на среща с мен — на пейката край „Студентска“, вечерта, в сипаничавия полумрак на фенера под дървото.

Беше 19 или 20 август, дойдох на срещата със Стиг с план за цяла серия удари от моята замислена контраатака. Мислех си, че това ще е последното и висшето, което ще ми позволят да направя, и предлагах на Стиг да излезе от тайната си роля, опасна и недопринасяща нищо към неговото име, предлагах му той лично и открито да взема от мен интервюта.) Все още не бях схванал, че за моите интервюта затънтеният скандинавски ъгъл беше най-лошият път.)

Струваше ми се: той охотно ще се залови, това ще го укрепи, ще му създаде слава. А той, в полумрака под вечерното дърво, помисли малко и се отказа.

Това ме учуди. Но вероятно е благоразумно — Стиг можеше да изкара в Москва още година и половина и дори две години и половина.

Благоразумно според шаблонните западни представи. Но съвсем не благоразумно, а безумно смело той рискуваше същия този пост и дори цялата си журналистическа кариера при всяка среща с мен. И когато идваше на среща с нещо забранено в джоба (веднъж дори бил спрян от дружинници, но не посмаели да го претърсят), и когато си отиваше с друго забранено. Воден от чувството си, той рискуваше нещо значително по-голямо, и то напълно безкористно, отколкото когато разсъдливо се самоограничаваше с привичните западни доводи.

Нашите прекрасни западни приятели! — каква мешавица от противоречия представляваха тяхното положение и решенията им.

Стиг дотам беше навлязъл в нашето конспиративно напрежение, че по повод на опасността да бъде разкрит веднъж каза: „Абе лично на мен ми е все едно. Просто си мисля, че ще мога да ви бъда по-полезен, ако не се пусне слух.“

А от интервюто се отказа. Защото то се намираше не в зоната на безмерна опасност, накъдето го водеха чувствата му (и прелестната му жена Ингрид — също), а в зоната на ежедневието, където е редно да разсъждаваш логично като всички и да не правиш глупости.

И тъй, за интервюто той изпрати Франк Крепо (много мил, честен и хубав човек) и по мое настояване кореспондента на „Монд“, твърде самоуверен и чужд. (Тогава още не ми бяха съвсем ясни нагаждачеството и двуликостта на тези вестници. Ние от Изтока ги мислим всичките за значително по-свободолюбиви, отколкото са. Под тавани не говорехме с кореспондентите нищо излишно, написах му бележка, че бих искал да отпечатам в „Монд“ серия от статии за съветския живот. Мислех, че ще се вкопчат, а „Монд“ дори с негодувание отказаха: за какво са им статии от мен, когато си имат свой кореспондент в Москва?…)

Понеже очаквахме напрегнат бой, двамата със Стиг се разбрахме за септември 1973-та да се срещаме през десет дена. Датите бяха набелязани предварително, но потрябва още по-голямо сгъстяване. Научих се за провала на „Архипелага“ — и се наложи мигновено да съобщя за това на Запад и да изпратя нареждане да започват набирането на книгата. За такива случаи също бяхме разработили вариант: да се обадя на Стиг рано сутринта, преди да е дошла съветската му секретарка. Моя глас и Алиния той познаваше тутакси и това винаги означаваше: довечера трябва да се срещнем (часът и мястото са известни). Но какво друго да кажа, нали телефонът му се подслушва? Стиг добре се сети: „погрешно“ обаждане: „Извинявайте, химическото чистене ли е?“, „Извинявайте, бюро «Поръчки» на гастронома ли е?… Как, не е ли бюро «Поръчки»? Извинявайте!“ Достатъчно, за да познае гласа. Но ако телефонът се повреди или дълго време е зает, или ако Стиг не си е вкъщи…?

На 4 септември всичко мина добре — и „погрешното“ обаждане от крайградската блъсканица на Ленинградската гара, и самата среща. Надвечер с тройна предпазливост дълго криволичих: от виличката си тръгнах по други улички. В метрото се прекачвах на бързо опразващи се спирки като „Красноселская“, там перонът остава съвсем чист и имаш пълна гаранция, че си се отскубнал.

Но когато Стиг наближаваше нашето закътано място край „Студентска“, ми се стори: мярна се фигура, провери, че сме се срещнали, и се скри зад блока. Казах на Стиг. Той се разсмя: „Да, това е Удгорд“ — норвежки журналист, единственият човек, на когото бил разказвал за срещите ни.

На Удгорд много му се искало да се срещаме, но етиката не му позволявала да минава път на приятеля си и дори не се приближи да се запознаем.

Вечерта на 4 септември май доста неща му дадох: и известието за „Архипелага“, и „Писмо до вождовете“, и много нареждания за Запада, и някаква моя лента. Спомням си: сякаш камък ми падна от сърцето, вечерта двамата с Аля празнувахме: всичко се рушеше, а ние — устоявахме. (И тя караше последните дни, доизнасяше Степан, в съответствие със сгъстяването на събитията, което съдбата обича, след четири дена и той се роди.)

През оная страшна последна есен обаче със Стиг се срещахме съвсем благополучно. В моето притеснено положение тези срещи бяха незаменим отдушник. Веднъж за предаване на допълнително писмо поради внезапно възникнала потребност се разбрахме, че за да не му се мяркам, нека Ингрид се разходи по Наришкинския булевард, а Аля ще върви насреща й с Ермошка. С тях бях и аз. Жените се наведоха над детето, тогава отдалеч не се виждат движенията на ръцете, Аля предаде писмото, Ингрид — шведска свещ за Коледа.

И те заминаха да прекарат коледните празници в Швеция, а тъкмо по това време се разрази „Архипелагът“, цялата буря — и с какво нетърпение очаквах завръщането на Стиг! Необходимостта от връзка, въпроси, изпращане на поправки възникваше, кажи-речи, през три дена. Наистина през тия бурни дни доста кореспонденти се отбиваха у нас — едни да се сдобият с новина или снимка, други — да ни помогнат (Джон Шоу, Френк Крепо).

За западния кореспондент животът в Москва по много причини е твърде висок, престижен, важен пост — и за кариерата, и с добрите условия (включващи безплатна бавачка за децата, съветското правителство не жали парите, то знае да си прави сметката: добре обслужваните журналисти ще се държат за мястото си, ще кореспондентстват нерязко). Но у хора със западно възпитание, когато влизаха в допир с нашето движение, съм забелязвал смайваща промяна: отдръпване от привичното броене на копейките и готовност да пожертват главата си.

Това не е вкоренено свойство на западните хора — да са сметкаджии на всяка крачка и колкото по-любезни са външно, толкова по-безмилостни да са по същината си — а това е влиянието на Полето, в което се озовава човек. А в Русия отдавна съществуваше (въпреки съветското потисничество) Поле на щедростта, на жертвеността, и то се предава на някои западни хора, просмуква се в тях — може би не до края на живота им, но докато са сред нас. И все пак, макар че имаха еднакво западно възпитание и живееха в еднакви условия, по много различен начин се изявяваха чуждестранните кореспонденти през ония дни.

Последния път тайната ни среща със Стиг стана на 14 януари 1974-та, в деня, когато „Правда“ поде голямата атака на пресата срещу мен. Между другите възможности се мяркаше и тази, че няма да ме арестуват, а ще ме изгонят на Запад. В този случай мислех, че ще остана в Норвегия. А ми се щеше да запазя Стиг за себе си, такъв добър приятел беше. И му казах: ако стане така, а той пострада заради връзките си с мен, да не се страхува от изгонването от СССР, от провала на кореспондентската си кариера — в Норвегия ще ми бъде секретар и обща връзка с околния свят.

Това беше узряло и в него, допадна му.

Под арката към вътрешния двор, където никой не ни виждаше, се прегърнахме за сбогом.

А следващата ни среща беше насрочена за 14 февруари. (Две денонощия след арестуването ми…)

Но и Стиг, и с него Нилс Морен Удгорд се отбивали при Аля през януарските дни, това тогава изглеждало естествено, а помощта и приятелството били остро необходими. Това било вече началото на онова роене на чуждестранните кореспонденти в нашето жилище, което се развихрило след арестуването ми и позволило на Аля да спаси цялата ми жива работа, всичко написано, недописано, откъслечно — и всичкото в един екземпляр, и вече няма време да се препише. (Според мен ГБ не си е представяло колко много съм имал приготвено — по „Колелото“, по Ленин, по болшевиките, по цялата революция, и до каква степен за мен то е невъзстановимо, ако загубя всичко това, — мисля си, че в такъв случай и още от самото начало, още от арестуването ми щяха да го грабнат.) Щом ме извели, Аля трябвало да махне всичко това от жилището ни, на първо време където и да е, после — на вьзможен старт за изпращане в чужбина, и това най-безопасно могат да го изнесат чужденците? Леел се непрекъснат, многолюден поток от кореспонденти, той създавал прикритие, но те нямали навика да носят каквото и да било из Москва — най-често идвали с празни ръце, а значи и не могат да излязат ненадейно с чанта, значи само да им се натикват пликове в джобовете? но без да „надебеляват“ прекомерно? Пред всички, с всички едновременно — Аля не казвала и не предавала нищо: присъствието на чужди хора й пречело да се споразумява със своите. А се уединявала с посветените в малката стая, там обяснявала с бележки (нали с глас не бива! и нещо повече: докато пишеш бележката — трябва да дърдориш някакви глупости), там именно се предавали пликовете.

И на Нилс Удгорд, съвсем отскорошен познат, но с такова благородство, едър, с правилни, спокойни черти, с такава увереност на движенията и измежду всички кореспонденти най-образован (учен историк, той се различаваше от останалите), първо на него в деня на екстернирането ми Аля открила задачата: „Има голям обемист архив и той трябва да бъде изнесен. Можете ли?“ (А той вече бил „с минало“, вече го хулела „Комсомольская правда“ — значи влязъл е в „черния списък“.) След като обмислил, на другия ден помолил Аля да му даде писмено пълномощно за евентуални преговори:

 

„Моля да смятате г. Нилс Удгорд за мой пълномощен представител при контакти с …. Моля за помощта Ви в изнасянето на архива на Солженицин.“

 

А по-нататък и действията му имали голям размах, защото той пристъпвал към проблема с мащаба на историк, а не на кореспондент.

За съжаление тази великолепна операция, която спаси моите главни ръкописи и ми осигури дългогодишното продължение на работата над „Червеното колело“, и днес още не може да се разказва.

…Това, което на Удгорд още не му било съвсем ясно, е как сега да побере всичко в двата му разрешени куфара. Вече разбирал, че архивът е по-голям. (Освен това му се струвало: ценен е всеки час и ден; че семейството ми може незабавно да бъде изхвърлено от Съюза.)

По щастливо съвпадение, когато се прибрал от концерт вкъщи, заварил там приятеля си Уилям Одом, 40-годишния помощник на американския военен аташе, преди това — преподавател по руска история в Уест пойнт, също доктор по историческите науки. Сега той бил донесъл на Нилс току-що излязлата от печат брошура на АПН против „Архипелага“ и мен.

Под тавани не бивало да говорят и като имал предвид още колко много артисва, Нилс написал на Уилямс:

„Голям проблем е архивът на Солженицин.“

Уилям Одон вече бил достатъчно потопен в историята на този век и на нашата страна. В Корейската война не взел участие само защото през същата година бил постъпил в академията Уест пойнт. След нея изучавал съветска история в Колумбийския университет, писал изследвания за Свердлов, за Осоавиахим, (Дружество за съдействие на отбраната, авиацията и химическото строителство (1927–1948). — Бел. пр.) послужил в американската мисия към съветските войски и 2 години във Виетнам и ето вече 2 години в Москва, и привършвал мандата си тук.

Съгласил се по принцип веднага: но ако никой не знае, включително и самият Солженицин. Предстояло му да опакова, да изпраща личния си багаж (като дипломатически) за Съединените щати — там щял да сложи архива. Това го освобождавало от необходимостта да пита когото и да било от чиновниците и може би да получи нечий отказ. Но все пак разказал за този си замисъл на своя началник и приятел, военния аташе контраадмирал Майо.

…Но не толкова благоприятно изглеждало всичко това в обсаденото ни жилище. Бъркотия имало и в книжата, бъркотия и в предположенията: какво да очакват? Че няма да има обиск у нас — станало ясно след едно-две денонощия. Но ще хващат ли излизащите? кого? от кой момент нататък?

Когато ме прибраха, не само по моето бюро беше разхвърляна конспиративна кореспонденция със Запада, а и на Алиното била оставена шифровката, съдържаща цялата система на скривалищата: у кого къде какво се пази! А сега Аля трябвало да се ориентира във всичко съхранявано (да се пресегне дотам, докъдето с години не можехме да се пресегнем), да изгради нова система и за всеки ръкопис да реши: кое — непременно да се изпрати в чужбина след мен; кое — желателно; кое трябва да остави да се пази в СССР до поискване, кое — да се пази, но никога няма да го поискаме; кое — да се унищожи.

Затова, макар че било по-просто от различните скривалища веднага да се прехвърлят нещата за изпращане, но така почти не се случило, а Аля поела риска да прекара всичко през застрашеното ни жилище, да го внесе и изнесе, а тук да го прегледа, понякога лист по лист, да го групира в нови пликове. (Тази работа можела да свърши единствено самата Аля, а вечерно време идвала и доста й помогнала Люша.)

Но преди това, докато очаквали обиск у нас, първият им подтик бил спешно да изнасят — при някого, в други жилища! Още първата вечер след арестуването ми Стиг по себе си (на срещите с мен беше свикнал да използва големите си джобове) изнесъл черновите на статиите от „Изпод канарите“ и писмата за изпращане на Запад. А после по нашите, съветските, Аля изпращала при приятели в различни жилища. Приятелите ни излизали на шумни тумби (от пазарската чанта на съседите ни Пастернакови над книжата се подавали връзки зелен лук, зелка) и после се изпращали докъдето трябвало. Дима Борисов, Андрей Тюрин и Александър Гинзбург — нова фигура в нашия кръг, но не и в руското нелегално движение, най-много и най-смислено от всички помагали през тия дни. Гинзбург изнасял и концентрирал ръкописите, които трябвало да останат в СССР.

След това Аля изпращала вече не само моите ръкописи и чернови, а и редки книги, важни вестници от 1917 година. (Съществуваше съветско митническо правило, че е забранено изнасянето на книги, издадени преди 1945 година — тоест като можещи да са в „неподходящ“ дух, а моите книги, за революцията, до една бяха „неподходящи“, дори още по-зле, едвам спасени от изгаряне.) И още неколцина души (Вилгелмина Германовна Славуцкая, Александър Сергеевич Бутурлин) трябвало да изнасят книгите — най-обемистото, макар и не дотам опасно. В. Славуцкая сама измислила как да прехвърли книгите и сама уредила всичко, вече свръх всякакви очаквания, великолепно.

Сметнали, че е опасно кореспондентите да изнасят направо от нас, а по-безопасно ще е да вземат ръкописите от нечии чужди жилища… Тези адреси се съобщавали на Стиг и Нилс — за чуждестранните кореспонденти, а домакините били предупреждавани горе-долу кога да ги очакват и за да не стане грешка, в кореспондентските им карти имало условен знак с молив.

Така се разпръсквал архивът ми (като локва, ударена с ботуш) по различни отдалечени места в Москва, а дори и в покрайнините, по Рубльовското шосе и в Медведково. (След няколко дена разбрали грешката си, взели да събират всичко пак у нас.)

За Медведково тръгнал да взема материали лично Удгорд. Щял да направи прекачване из пътя, с второ такси да стигне не до търсения блок, а до следващия и да освободи таксито. (Това трябвало да се направи, за да не оставя следи.) Но ето че натъпкал всички джобове на широкото си „репортерско“ яке, взел два тежки найлонови плика, излязъл: а къде в тоя пущинак ще хване такси, за да се прибере? Три часът през деня, светло е. Край него минават с такси военни, полковник (а може да са гебисти? познай, ако можеш), прилично облеченият Удгорд вдига ръка, качват го, но из пътя неизбежно трябва да се води някакъв разговор, и си личи, че е чужденец. (Не е ли щяло да стане по-просто с автобус?)

Колко риск, съвсем непривичен за чуждестранните кореспонденти в Москва! А освен туй всеки ден трябва да си вършат работата (като се крият от пробутаната им съветска секретарка), да предават съобщения за своите агенции, за своите вестници.

По много различен начин през тия дни се разделили кореспондентите. За всекиго това било избор на съвестта, изпитание, а слава — никаква, в службата не само никакъв успех, похвала, повишение, а заплаха — да съсипе всичко, всичките години от кариерата си, всичките години на усилия: все пак вестникът не го е изпратил да се занимава с конспирация. (А Френк Крепо след известните му интервюта с мен и разумно подозирайки опасност, Асошиейтед прес специално строго го предупредили: в отношенията си със Солженицин да не прекрачва границата на позволеното. А той час по час вземал ту книжа, ту лента — и ги криел с многозначителен израз на лицето: лицето му при това предавало и как неговите пръсти се напъхват някъде там, и как той си играе със своята съдба, впрочем — с готовност. Кореспондентът на „Фигаро“ Лаконтр, отнасяйки от Аля посред нощ моята „Декларация за в случай на арест“, напъхал документа в чорапа си, под ходилото и чак тогава се обул.) И в този случай на кореспондентите на европейските, по-наясно със ситуацията органи им било по-лесно. Да речем, Удгорд бил сигурен, че в случай на провал шефът му ще го разбере и ще оправдае действията му. (Но и „мъкнел“ несравнимо с другите, натъпквайки и външните, и вътрешните, и разположените на гърба му джобове на „репортерката“, и на излизане, едър, внимателно се оглеждал във високото огледало, не стърчи ли нещо отнякъде.) А при американците схващането за кариера е особено напрегнато: провалът няма да получи морално разбиране нито от началството, нито от колегите, а само присмех над неудачника. И обяснимо било защо някои отказвали. Но трима славни юнаци — американците Стив Броунинг, Роджър Ледингтън и Джим Пайперт, мъкнели непрекъснато. И тримата сигурни англичани: Джулиан Нанди, Боб Евънс и Ричард Уолас. А куфарите (бъдещите) са големи, а кореспондентските джобове — малки. И на някои им се налагало да ходят за експлозив и да го носят всеки ден! (Мисля си, че ГБ, доволно от екстернирането ми, спокойно е наблюдавало роенето на кореспондентите и не прибирало никого, защото не искало допълнителен скандал, а и не си представяло значението и обема на изнасяното.)

Нека тия много закъснели редове станат закъсняло отдаване на благодарност на онези кореспонденти. Без тия неколцина западни хора работата ми щеше да се забави с години.

А носели най-много у Стиг, той бил събрал у дома си цял склад. (Затуй по онова време рядко се мяркал у нас. Че се носи у Стиг — всеки знаел! Колкото повече чуждестранни кореспонденти знаели, толкова по-голяма била опасността от разгласа. Но — не разгласили! Нито тогава, нито после.

На 22 февруари станало известно, че съм заминал от Швейцария за Норвегия. И, то се знае, Стиг не можел да устиска да не замине затам, да не се срещне с мен за пръв път след екстернирането ми, да не сподели планове, въпроси, развоя на нещата.

Тогава Аля допуснала голяма грешка и насмалко не се провалила цялата отработена операция: изпратила ми по Стиг писмо. (Но нали всичко така ни се удаваше, при нашето изключително нахалство толкова дълго се удаваше, и тъкмо по Стиг! — самото това я подтиквало да продължи.) И все едно: главния разказ за развоя на нещата Стиг ще ми предаде устно. Трябвало да ми пише освен личното само: че няма да тръгне, докато не сколаса да спаси и скрие всичко (та да не я подканвам по телефона да потегля); и че преди заминаването си неизбежно ще трябва да направи публична декларация. Това пък най-просто било да предаде устно. Но — грешка, кой не ги прави, когато главата му се пръска, когато гърдите му са разкъсани?

През последните часове преди заминаването си Стиг се отбил у нас, а скоро след това потеглил за аерогарата. Малкото топче на писмото скрил по „изпитания“ начин — в подобен или в същия транзисторен радиоапарат, както беше изнесъл преди две години нобеловската ми лекция. А „митничарят“ без колебания взел че веднага отворил тъкмо радиото — и прибрал писмото. (Съвпадение ли било това? Или привично място за криене? Или Стиг някога някъде е прошепнал под таван?) Стиг се изчервил и притеснил — унизително! като хлапак! — да го хванат за такава дреболия след толкова многото извънредно трудни операции… (А вкъщи, а в московския му апартамент е струпан цял склад за изпращане! — ами ако сега го върнат там?…) Но гебистът му казал нещо подигравателно, прибрал писмото, но не му попречил да отпътува. И Стиг излетял със свито сърце.

Успял да прошепне на сънародник от авиокомпанията. И той отишъл при Ингрид да й разкаже. Ингрид се защурала — как да спаси положението? А на гости в това време й бил … дипломат. Престрашила се да го помоли да вземе временно опасния товар. Не много охотно, но откарал една част с колата си. (А съгледвачите нали виждали как товари багажника?!) Останалата част започнал да пренася неуморният Нилс — частично в апартамента си, частично в … посолство.

Колко излишни движения, колко много опасни прехвърляния, колко скокове из Москва! Както разсеченото тяло на някои животни в отделни свои парчета още шава, потрепва, премята се, още иска да живее — така се мятал, искал да живее моят архив!

(Новината за провала на Стиг долетя и до мен в Норвегия в къщичката на художника Вайдеман — с Джон Шоу от „Тайм“, неизвестно защо преди самия Стиг и в страшна форма: на аерогарата взели от Стиг ленти с мои ръкописи! Това ми се стори правдоподобно — у него имаше ленти — и тогава какъв удар, каква опасност за самия него! Но час по-късно пристигна и самият Стиг. Разбра се, че са му взели писмо, но не знаехме доколко сериозно е съдържанието му. А най-важното — стегна ми се сърцето заради него и изпитах чувство за вина пред него, вина, каквато досега не бе съществувала през всичките години на нашите ловки операции. Не се знаеше дори ще го пуснат ли сега да се прибере в Москва.)

Не. ГБ сякаш беше задрямало: удар не последва и Стиг го пуснаха да се завърне безпрепятствено. Не се ли бяха досетили за всички връзки? не са ли сметнали пренасянето на писмото за случайна еднократна услуга на един от многото тълпещи се у нас кореспонденти? Или просто са се опасявали да разширяват скандала около мен?

А ако се съпоставят редица случки от тази книга, ще излезе, че щом само станело дума за мен, — и колко пъти само са се побърквали, не са им достигали разум и смелост да извършат най-простото, най-прякото!

Върнал се Стиг — и прибрал обратно своята част от архива ми. Пак седял върху динамит. Но вече започнал да действа Нилс…

………………………………………………………………………………………………………………………

 

…И колкото и много съюзници да бяха въвлечени в тази операция, хем западни хора, хем несвикнали, на всичко отгоре специалисти по събирането на сензации — нито един никога не изплю камъчето!!!

Решихме с Аля по телефона: да излетят за Цюрих не с Аерофлот, а с швейцарската аеролиния — нейните самолети кацаха на малкото Шереметиево-2, където швейцарският чиновник беше обещал изобщо да не допусне никаква съветска проверка на багажа, веднага да го поеме. Но какво измислили гебистите?! — няколко часа преди кацането на швейцарския самолет наредили: тъкмо той, този път, веднъж да кацне на Шереметиево-1. И — заминали всичките ни куфари по големия конвейер — за гебистка проверка. Дълго ги държали. (Не знам какво са префотографирали, но магнетофонните ленти до една бяха изтрити.)

Знаех, че Аля е изпратила всичко скришом, че не носи със себе си нищо сериозно. Но неизвестно защо или тъкмо затова подтикван отвътре, или за да се изгавря: когато семейството ми долетя с 10 куфара, с чанти и кошници, аз пред всички кореспонденти се втурнах към багажа и грабнах двата тежки куфара с третостепенните книжа, които носеше Аля. Външно изглеждаше: архивът ми е пристигнал легално. (А за чекистите: нищо друго по-важно не съм очаквал освен онова, което сте префотографирали в Шереметиево, изучавайте го!)

…Чак през април 1974-та при нас в Цюрих се отби на път за отпуск за Италия млада германска двойка с дъщеричката си и бащата стовари от колата (но и тук опасявайки се от фотограф) заветните два куфара и една чанта. И беше дотам предпазлив, че пред сина на адвоката Хееб не си каза името, а мълком ми подаде личната си карта.

Гледахме ги като роднини; Аля с радостен трепет на ръцете проверяваше номерата на пристигналите пликове. Всичко най-важно, всичко безценно — ето го! пристигна! спасено е!

Подир туй доста книги, които ми трябваха за моята работа, ще докара Марио Корти, сътрудник на италианското посолство в Москва, много съчувстващ на потисканото руско християнство. Благодарен съм му! ето че те пак са на лавиците ми.

А изпратеното по Одъм пътува по-дълго. Багажът му пристигнал в Щатите с параход, но той самият прекарал още няколко месеца в Европа. Тези съкровища пристигнаха при нас в Цюрих чак през септември 1974-та.

А в края на юли ни бяха на гости Нилс с Ангелика и той донесе още една, неспешна част от архива, но също близо цял куфар. Нова радост! Вече и на цюрихските стени нямахме голяма вяра, колко му е и тук да лепнат отвън микрофонче, за да подслушват, — заминахме с Удгорд за планината, в уединената ни къща в Щерненберг, и там Нилс за пръв път ми разказа за всички тайни и движения, с всички имена: да говори за такива тайни на глас — и като за минало! Но бяхме сигурни, че тук никой няма да ни чуе.

Удгорд взе от мен литературно интервю за „Афтенпостен“, взе сигналния екземпляр на „Бързеят на «Тихият Дон»“, за да го занесе в Съветския съюз. Всичко това никак не се харесало на съветските власти. Отдавна и все повече им се насъбирало и против него, и против Стиг — само че неопределено. Започнала последната година от престоя и на двамата в Москва — през пролетта на 1975-а ги атакувала „Литературная газета“: „Черното досие на г-н Удгорд“, но се издали, че не са надниквали в същинското досие, а смехотворно ги обвинявали в контрабанда с произведения на живописта. И Удгорд, и Стиг мъжки се отбранявали, правели решителни декларации. Норвежките вестници и Съюзът на журналистите подкрепили Удгорд, протестирали в съветското посолство, настоявали пред своето Министерство на външните работи да защити журналиста от хайката. И Стиг имал подкрепа в Швеция. Устояли и двамата.

(Нилс доизкара мандата си в СССР, а Стиг дори го прехвърли и се завърна в агенцията си с повишение. (Бел. от 1978 г.))

През първите месеци в Цюрих много пъти ни посещаваха новите приятели кореспонденти, с някои се запознавах за пръв път, те ни бяха скъпи гости, а за Москва си тръгваха с наши писма до приятели, а скоро и с първата помощ за Русия от нашия фонд. Стив Броунинг дойде при нас през ноември за пресконференцията по повод на „Изпод канарите“. С Уилям Одън се запознах чак в Америка една година по-късно — при голяма тайна и преогромна благодарност.

Едва тук, на Запад, след като поживях и понаблюдавах характера на тукашните настроения, можах истински да оценя героизма, именно героизма на тия западни хора. Защото всички ние вече се влачехме, прогизнали от тежките (и радиоактивни) проливни дъждове, рискувахме най-много да се излеят върху ни още няколко кофи от същия този проливен дъжд, а западняците изскачаха под тази буря по сухите си костюмчета, от уюта и в случай на провал цялото тяхно общество, техният кръг и приятелите биха възприели едно такова изскачане просто като глупост, като недомислие. Те прекрачваха значително по-висок морален праг — и не мога да ги гледам и да си спомням за тях без възхищение.