Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (18) (Очерци от литературния живот)

7
МИРА ГЕНАДИЕВНА ПЕТРОВА

Четири години тя ми сътрудничи дейно и безценно, но не в общата ни малка мрежа, а без да се докосва до конспирацията, без да се запознава, да се засича с никого, винаги самостоятелно. А човек винаги смътно предусеща такава душа, но тъкмо тя сама няма да излезе на показ, а търсещите очи намират не каквито трябва.

Имах известни отношения с ЦГАЛИ (архива за литература и изкуство), те навремето бяха сгафили — предложиха ме за Ленинска награда (после много им чукаха сол на главите заради това), в един тежък момент им оставих „Кръга“ да го пазят, после четох у тях глави от „Раковата“ — и помолих Миралда Козлова, необикновено деен агент на ЦГАЛИ, да ми събере за „Раковата“ отзиви на сътрудниците, който поиска да напише. Тя ми събра десетина такива и един измежду тях ме прободе: за цялата съдба на Костоглотов, за злочестата му любов и какво загива в нея — с такова съчувствие беше написано, че и да не е била пишещата лекарка в тоя диспансер, значи е писала повестта заедно с мен, външен човек не би се откликнал така. И в бележките й се долавяше такова литературно откровение, което не е достъпно на критиците, само на авторите. Поисках да се запознаем. Оказа се: Петрова вече не служи в ЦГАЛИ; кандидат на науките, историк на литературата и текстолог, тя си намерила по-достойна работа в Института за световна литература, там се прехвърлила. Но Миралда на драго сърце ни уреди среща — у Мира, на „Воротникова“ уличка.

Помолих Мира да се изкаже по-обширно: кое още би искала да види доизпипано и поправено в „Ракова болница“ (беше есента на 1966-а, текстът още можеше да се променя). И тя смело (изобщо беше смела, крайно самостоятелна и дори рязка независимо от дребния си ръст и обичайната си кротост, ако не я ядосат) изложи преценки, забележки, дори и съвети. В тях ме порази и литературната точност, и специфично женската гледна точка, която не ми достигаше, — при тази първа повест разбрах, че не ми достига. Изложението й имаше дори характера на вихър — от привидната смяна на позицията: ту против недостатъчната извисеност при изобразяването на жената, ту против недостатъчната плътскост. Тъкмо такава съчувственичка през всичките години на лагерното ми, заточенишко и немосковско писане не бях имал никога досега. Но дотогава и материалът ми беше все лагерен, в който отлично се ориентирах, а сега вече пътеката на работата ми се променяше. Разбрах, че още много пъти ще идвам на „Воротникова“. И щом си тръгнах — и ме заглозга усещането за недовършеност на разговора, да, ще трябва пак да си поприказваме.

После ходих там много десетки пъти.

Мира беше дъщеря на стари болшевики — само че колко отдалечена от тяхната линия, също белег на времето, впрочем сега вече често срещан. Баща й бил разстрелян, майка й е жива, но с толкова непоносим характер, че Мира отдавна се отделила от нея, макар й да е неомъжена. Имала си своя тъмна стая на шумната „Домниковка“, но при съветските условия било невъзможно да я смени, да си съсипва живота също не й се искало и тя я зарязала заедно с партакешите и библиотеката, след което частно наела стая и половина в актъорски апартамент, у известна навремето актриса от Малий театър. Тук при нея беше светло, тихо, тясно и уютно. Най-уютно поради старинния секретер с много завъртулки, според легендата — от помешчическа къща по смоленския път, където веднъж пренощувал Наполеон и уж бил работил на тоя секретер, — а сега хубавичко се наработихме един до друг ние сума неща направихме там! Но и изключително премислено беше при Мира всяко цветно петно в стаята — тя страстно обичаше Ван Гог и се ужасяваше от което и да било цветово несъответствие. Имаше си и още няколко обекта на преклонение — преклонение, което по безогледност и преданост не отстъпваше на нейната самостоятелност изобщо. Към тези нейни кумири спадаха Томас Ман (по-късно и Бьол), Чехов, Цветаева и… Еренбург. Портретите на последните двама държеше в остъклената си библиотечка. (Аз дълго се присмивах на Еренбург, че не му е мястото в тая компания, тя ме слуша, слуша и накрая мълком го махна — и скоро след това той умря. Тя потръпна суеверно — и го върна.) Върху избора на тези кумири, естествено, даваше отражение не само собственият й вкус, а и общата насока на интелигентския вкус през последните години. При цялата лична остра независимост на мненията й тя плаваше в този общ поток на традиционно демократично интелигентство или по-скоро късен кадетизъм. (От съкращението КД — Конституционнодемократическа партия. — Бел. пр.) Но като оставим настрана забежките й (Чехов е върхът на руската литература, той е по-голям от Толстой и Достоевски), тя беше толкова талантлива във възприемането на литературата, че ми заместваше наведнъж 10–20 други читатели — безценно качество за един нелегален писател: достатъчно ми беше нейното мнение за всяка нова глава или страница. Изобщо писател, толкова зает с укриване, потулване, подчинен на външните механични изисквания на конспирацията и на нейните твърди срокове, е заплашен от опасността да не спази спокойното естетическо съзерцаване на пропорциите и детайлите в направеното. Тъкмо за това често ме подсещаше Мира. И именно по тази причина зае такова специално положение — встрани от цялата ми конспирация, осигурявайки ми отделна охранявана територия, където бях не конспиратор, а чист писател. Затова измежду всичките ми книги като моя сътрудничка тя не посегна — аз не я подтикнах, а и тя не настоя — единствено към „Архипелага“. В онова твърдо самодвижение на нашата история нейните работливи ръце нямаше до какво да се докоснат. И когато й донесох трите тома да ги прочете за пет дена, тя единствено само за тази книга не ми каза нито дума. Защото тази книги сама се беше направила — извън храма на изкуството, без ди се сети за нито един от неговите завети, без да се съобрази с нито едно негово правило.

Иначе Мира беше неизменно допълнение към моята твърде жестока работа през ония три-четири години след залавянето на архива ми. Тя беше и проверяващ мой събеседник: преди нея — с никого, а след нея само с жена си Аля съм разговарял за работата си в самия й ход, а понякога и преди първото конструиране. Това е крехък разговор, той може да строши целия замисъл, ако твоят събеседник ти е чужд. Този раговор се водеше не в реалното пространство, а — в ен-измерното литературно, не се надбягваше с времето (както аз цял живот се бях надбягвал), не му трябваха тутакси хартия и молив, за да се запише нещо, а беше бавно разместване, бавна проверка на основите — на методите и конструкциите в различните лъчи на съпоставките. В такива разговори се изясняват и могат да бъдат избегнати дългогодишни погрешни пътища.

Но не само да събеседва — вечно дейната неуморна Мира винаги беше готова за всякаква дълга, изнурителна и пипкава работа, оставяйки настрана служебната, където за щастие нямаше фиксирани работни часове. Тя ми помогна да оправя много неща, които бяха в раздърпано състояние поради моето напрегнато темпо и криенето. Текстолог, тя извърши анализ и сравнителна обработка на многото ми предишни редакции — същински, „смекчени“ (за цензурата), после отново преправени, кое къде може да се е загубило, да се е изопачило, — и така ми помогна да създам окончателните редакции на „Денисович“, на всичките ми разкази — аз по онова време сам нямаше да се наканя, я тя свърши 4/5 от работата, предлагайки ми само да вземам решения. Тя преписваше на машина и големите ми книги („Ракова болници“, „Кръг“-96), търпеливо ги изчиташе, излавяше печатните грешки, сравняваше редакциите. Измежду всичките ми близки единствен сериозен познавач на предреволюционна Русия (занимаваше се с това поради характера на работата си), тя бързо ми набавяше справки, особено за известни интелигенти, кадети, по всеобща история и други видове справки, тъй като й се налагаше да прекарва значителна част от живота си в Ленинка. (Националната библиотека на бившата СССР) Освен това Мира беше много предана на театъра и на художественото четене, както при много жени — не сама да прави, а да възприема, да дава преценки, да разбира. В нейната стая, вземайки под внимание реакцията й, направих записи на магнетофон — четях глави от романите. (Изтрити са в московската митница при отпътуването на семейството ми, освен ако там не са ги презаписали.) Мира живо следеше всичко най-добро, което се появяваше в нашия театър, в киното, в актьорската работа, и благодарение на нея аз също няколко години бях в течение, без да изгубя за това никакво време, а и не бих могъл, защото живеех извън Москва. А на „Новый мир“ беше първа ентусиастка, във всичките ми конфликти с Трифонич — винаги на негова страна, А. Т. не подозираше, че има такава съюзничка.

И целият този естетически рай беше разположен, по каприз на случайността, на пет минути пеш от „Новый мир“ и за да се видя с нея, трябваше само да направя пробив през телефона на актьорското семейство. При Мира идвах с пресни впечатления, с доработки, направени вървешком, с главоболие, умора и глад. У нея можех да дойда на себе си, да помълча или да се посъветвам. При моя безмосковен живот и непрекъснато търчане из столицата — за денонощие да се отбия на седем места, — да си похапна и да си поема дъх понякога ставаше едно от най-важните неща, без това никога нямаше да издържа товара си. А Мира с гордост и убеденост повтаряше, май от Цветаева: че поетът се нуждае не само от съчувствие към неговите стихотворения, а и от обед. Далеч извън тези рамки тя разпитваше една стара готвачка, работила навремето у аристократи, кое ястие как се готви и ме гощаваше с пъдпъдъци с глинтвайн, „та после да ми бъдело по-лесно да описвам“.

Веднъж, вече през 1969-а, заподозрях, че на път за нея съм бил проследен (носех нещо важно от важно място) и тогава разработихме с Мира тактиката на излизането ми през няколко вътрешни двора, при което от нея се искаше да ме следи и да ми дава сигнали. Тя с голямо увлечение изпълни тази задача (благополучно), държа се дори много красиво, как условно да се обръща, условно да си държи чантичката, това й отиваше, макар че никога не беше се занимавала, нито се беше готвила. Постоянно ме увещаваше да не се забърквам в никакви обществени изяви, а да се занимавам с изкуството в сърцевината му (впрочем одобри писмото ми до конгреса на писателите и го преписваше на машина, и всички пликове залепихме в нейната стая, и самата тя пусна доста от тях в пощенските кутии). Независимо от това моето постепенно осъзнаване, че не бива да се стремим и да призоваваме към нова революция, не се споделяше от нея. В тази дребничка крехка жена с нейните умерени и дори флегматични литературни кумири се спотайваше и нещичко от Степан Разин: ако утре неговото разбойническо изсвирване се раздаде на улицата — и тя като нищо ще свирне от прозореца. И днес тя съчувстваше на Февруарската революция — и й се струваше примамливо подобно измъкване от сегашното блато. В този случай, както и в много други, тя изразяваше осевото настроение на днешната интелигенция: да одрусат тия както Романови (само че — не и нас…).

Нито на Мира, нито от нея никога не съм се обаждал по криминални телефони. И тя самата умееше да мълчи, както малко жени. Но, разбира се, ГБ си ме следеше все така усърдно — и естествено, това място също беше засечено от тях.

(Години по-късно научих, че от края на 1974-та — и чак до 1979-а — я привиквал ГБ, след толкова време да не мирясат! Четели й скалъпен „обвинителен материал“ (но без никаква полза…), увещавали я да се изкаже против мен чрез АПН, но тя не се поддала, устояла твърдо. (Бел. от 1990 г.))

А беше вярна труженичка и в работата си, печените доктори на науките клинчели и прехвърляли всичко на нея. (Нейната работа й диктуваше да славослови Горки — иначе се обезсмисляше всичко, което вършеше там, в института. При нейния литературен вкус това никак не беше лесно и тя все гледаше да стъкми нещо, на което да се опре: ту на предреволюционното всеобщо възхищение от него, ту на изказването на любимата й Цветаева, че Горки бил по-достоен за Нобелова награда от Бунин.) Тя влачеше тогава „Летопис на литературните събития“. И потапянето в предреволюционния печат я направи последователна привърженичка на кадетите. Отнесе се с подозрение още към моя „Август“. Някои листове с нейни забележки и възражения ми разкриха какво представлява „неокадетизмът“, колко силен е той сред днешната интелигенция и какво отражение ще даде тепърва върху руското развитие, и колко ми е чужд той.

Последното, на което Мира направи разбор веднага след написването му, бяха пробните глави на „Август“, давани на първочитателите през есента на 1969-а, и с голяма неприязън атакува семейството на Томчак и съвсем неразбираемата за нея, чужда Оря. От есента на 1969-а се срещахме рядко по вътрешни причини. Но и през 70-а тя прочете, кажи-речи, завършения „Август“ и направи важни забележки. Хареса й масивът от военните глави и Самсонов. И за двама ни беше трудно да се откажем от навика да обсъждаме ръкописа заедно. През следващите две години — още по-малко, почти не се виждахме. Чак през 1973-та ми се стори, че между нас покълва приятелство или възможност отново да гледаме ръкописите, докато са още сурови. И в новото й жилище, отвъд Преображенската порта, ходих няколко пъти с откъси от „Октомври Шестнайсета“. Но някогашното бързо намиране на общ език и общи решения вече го нямаше — а тъкмо по гази тема имахме и непреодолими разногласия. Тя се ужасяваше от цялата „десничарска“, антикадетска насоченост на моите Възли, с особена раздразнителност, със заядливостта на сякаш лично засегнат човек — против религиозните глави и все ми даваше за пример антирелигиозните разкази на В. Шукшин. (Шукшин като че ли много го е тревожела, разпалвала го е темата за религията и през ония години той остро се е стремял да се оправдае, тъй да се каже, против нея, а вътрешно и отстъпвайки, — без да подозира, че това ще стане — от последното, написаното от него преди внезапната му смърт.) Така проличаваше, че нашето някогашна единство на зрението не е било единство.

Но и когато Мира гневно думкаше по топчетата с ръкописните глави на „Октомври Шестнайсета“ през последното ми московско и руско лято, а аз изобщо не бях съгласен с нея, — не възразявах ядосано, а приемах потоците на този гняв внимателно и благодарно.