Максин Бари
Огън и лед (9)

Глава 8

Ланс Прескът изпи остатъка от мартинито, остави празната си чаша върху плота на бара и мрачно се втренчи в нея. Барът вече се пълнеше с посетители. Голямата ябълка^[1] бе странен град за човек като Ланс Прескът, който живее в постоянен ад. Благодарение на произхода, името му, хубавия външен вид и репутацията на жребец, той се движеше сред каймака на висшето общество в града. Посещаваше най-отбраните ресторанти, нощни клубове и барове, срещайки съчувствие от всички, които бяха изгубили състоянието си в някой черен понеделник, сряда или петък. Повечето от приятелите му живееха на Парк авеню, а той самият бе член на най-добрите клубове и когато организираха балове, празненства или се откриваше поредния театрален сезон, Ланс неизменно присъстваше. Разбира се, винаги като нечий гост.

И тъкмо в това беше проблемът. Той беше един от „старата гвардия“, което му осигуряваше положение в обществото, както и значителни заеми. В необикновения свят на богатите, където всички се познаваха, фамилията му помагаше да не бъде причисляван към групата на „новите хора“, на които винаги се гледаше с подозрение. В един свят, където всеки е готов да подложи динена кора на приятеля си, хората от „старата гвардия“ се поддържаха и се държаха плътно един за друг, сякаш бяха залепени с лепило. Наистина е жалко, казваха повечето заможни хора, че Ланс Прескът е беден, но в крайна сметка той беше свой, един от тях. Името му фигурираше в списъка на членовете на висшето общество в града.

Но не му беше позволено да притежава някое дебело и сочно парче от „баницата“ на богатите. Бедните членове на „старата гвардия“ се осланяха само на щедростта на приятелите си. И то докато им засвидетелстват безкрайната си благодарност и смирено възхищение. С други думи, беше им позволено да гледат, но не и да пипат.

— Още едно, Филип.

Без да каже нещо, барманът веднага му подаде пълна чаша мартини. Ланс я изпи в мрачно мълчание, което хармонираше на вида му. Екстравагантната навъсеност му придаваше известна отсянка на заплаха и загадъчност на русата му, почти ангелска красота. А Грейс Ванкувър беше в настроение за опасности. Току-що беше излязла от фризьорския салон и тъмнокестенявата й коса падаше на блестящи вълни до раменете й. Беше два пъти развеждана, наближаваше четиридесетте и по принцип беше сърдита на целия свят.

— Здрасти, сладурче. Не очаквах да те видя тук толкова скоро.

Ланс потисна недоволната си въздишка.

— Здравей, Грейс. Какво ще пиеш?

— Една „зелена богиня“. Ще подхожда на роклята ми.

Ланс хвърли преценяващ оглед на изумруденозелената рокля от Де ла Рента и се усмихна.

— Филип, една „Зелена богиня“ за тази зелена богиня до мен.

— Това място ми напомня на пазар за говеда — сърдито рече Грейс, качи се на високото столче и кръстоса крака, за да покаже красивите си прасци. За нещастие роклята се повдигна нагоре и разкри не дотам красивите й бедра.

— Означава ли това, че всички присъстващи тук жени са крави, скъпа Грейс? — провлечено попита Ланс, а събеседничката му сърдечно се засмя.

— Виждам, че бракът ти с принцесата не се е отразил на великолепния ти ум, скъпи. А това е добре — измърка тя, а очите й се присвиха, — защото ми се струва, че скоро ще ти потрябва. Отново сме излезли на лов за някоя с пълен джоб, нали?

Ланс се усмихна. Вътрешно раздразнението му се превръщаше в гняв, но той умело го прикриваше. Никой не можеше да отрече способността му да не издава истинските си чувства. А и защо да не е дискретен? В крайна сметка, през целия си живот се бе упражнявал в това изкуство.

— А какво ще кажеш ти, Грейс? Можеш ли да си ме позволиш?

Жената се изчерви от грубото предложение. Първият й съпруг, възрастен французин, който притежаваше огромни лозя, й бе оставил доста пари, но за нещастие вторият й съпруг се оказа голям провал. Глупакът се разори, преди тя да успее да се разведе с него.

— Страхувам се, че си малко възрастен за мен, скъпи. Обичам моите жигола да са малко по-млади. Между другото, чух, че твоята прелестна майка дава прием тази събота. Както разбрах всички са поканени и разбира се, ще дойдат. Изглежда, че умират от любопитство да разберат на какво наистина е способна майката ти.

— Сега, когато има пари, искаш да кажеш? — сухо попита Ланс.

— Говорим за парите на Вентура, скъпи — язвително го поправи Грейс, доволна да му отмъсти току-що преживяното унижение. — Говори се, че няма да й стигнат за дълго. Но дори и Мойра не би могла да похарчи толкова бързо тези милиони, не е ли така, скъпи? Става въпрос за милиони, нали, съкровище? Всички са убедени, че не би се задоволил с по-малко.

Ланс се усмихна. Бе готов да заложи златния си часовник марка „Картие“, че всички в Ню Йорк знаеха точно до последния долар сумата, която бе получил след развода си.

— О, най-малко милиони — засмя се той.

Стомахът му се сви на топка. Отново си припомни за проклетото допълнение към брачния договор. Нуждаеше се минимум от пет милиона долара, за да може да живее спокойно. Ала Мериън го бе изиграла. Проклета кучка! Ако не бе подписал тогава онова допълнение! Но старецът никога нямаше да позволи на своята принцеса да се омъжи без тази клауза. Копеле!

Грейс звънко се засмя. Тя се питаше какво ли се крие зад това красиво и измамно лице?

— Чух, че малката принцеса си е наумила да седне на трона на баща си — меко рече тя, а очите й изпитателно се взираха в Ланс. Приличаше на котка, дебнеща мишка. Не се разочарова. Видя как на лицето на събеседника й се изписа искрена изненада.

— Какво? — остро попита Ланс, за пръв път изгубвайки самообладание.

Грейс грейна от удоволствие и с радост се зае да го информира за последните новини.

— Доста лош късмет, нали, скъпи? — злобно попита тя. — Искам да кажа, че явно Мериън ще заема достойно място в компанията. Ако беше изчакал още няколко месеца, и ти можеше да се намърдаш там. Кой знае какво можеше да измъкнеш при развода. Твоят адвокат можеше да пледира за по-голяма сума, заявявайки, че и ти си допринесъл за увеличаване милионите на компанията.

Ланс не се нуждаеше от уроците на Грейс Ванкувър.

— Искаш ли още едно питие, Грейс? — меко попита той и многозначително изгледа бедрата й. — Или вече ти е достатъчно? То съдържа толкова много калории, нали?

Когато по-късно същата вечер Ланс се прибра в апартамента си, веднага се насочи към телефона и припряно набра номера на адвоката си.

— Искам да обжалваш решението за развод — заяви през предисловия, когато чу гласа на Уент в слушалката. — Не ме интересува какви причини ще изтъкнеш — можеш да заявиш, че съдийката е била пристрастна. Кажи, че съм бил подложен на сексуален тормоз, говори каквото ти дойде на ум, но искам да отмениш това решение. — Тръшна слушалката, без да дочака отговора на адвоката.

Гневът заплашваше да експлодира в гърдите му. Трябваше да има пари. Негови собствени пари. Пари, които онази кучка, за която се бе оженил, бе длъжна да му даде. По някакъв начин. Но на всяка цена!

 

 

Мериън се прозина и погледна часовника си. Наближаваше един часа, но не можеше да си позволи обедна почивка, времето й бе прекалено ценно. Изправи се и се протегна. Гърбът я болеше, а вратът й се бе схванал.

— Корпоративен ревматизъм. — Гласът на Фелисити я накара рязко да се извърне. — Имаш всички симптоми на тази болест — обясни секретарката й. — Получава се от дълго седене до бюрото с наведена глава и четене на прекалено много балансови документи.

Мериън се засмя. Тя все още заемаше стария кабинет на Кийт. Бе наследила и неговата титла. Върху табелката на вратата бе изписано с дискретни черни букви на бял фон: „Мериън Вентура, специален помощник на президента“.

Не че се чувстваше особено специална. Фелисити се върна в кабинета си, а Мериън се приближи до прозореца и погледна навън. Над нея се простираше безкрайното синьо небе, а там долу бе Уолстрийт и Медисън авеню, стотици магазини, едно гигантско пулсиращо търговско сърце. Голяма част от него принадлежеше на Вентура.

Тя се усмихна. Припомни си деня, в който се състоя онази необикновена среща. Всички бяха насядали около голямата маса. Петдесет мъже, сред които нямаше нито една жена, гневно си помисли Мериън, като се изключат двете секретарки, които водеха протокола от срещата. Сякаш все още виждаше изражението на лицата им, когато баща й я представи като специален помощник на президента. Първоначално мъжете бяха шокирани, след това дори ядосани. Сега вече знаеше, че са били много предпазливи и внимателно са наблюдавали дали няма да се задуши под тежестта на бащиното си покровителство. Вероятно никой не е вярвал, че ще се задържи и три дена, най-много до три седмици.

Както самата тя бе поискала, баща й я бе хвърлил в най-дълбоките води на компанията. От седмици се опитваше да вникне в проблемите на счетоводния отдел, отдел личен състав, на управлението за реклама и на дирекцията за маркетингови проучвания. Чак след като показа — за всеобща изненада, че бе разбрала същината на проблемите, баща й я накара да се заеме с изучаването на структурата на многобройните поделения на корпорацията и на системата на взаимодействие на отделните фирми, изграждащи гигантската империя на Вентура. Мериън много добре разбираше тактиката на баща си, но нямаше намерение да се предава. Щеше да продължава да трупа информация, докато разбере цялата инфраструктура на компанията. Вложените огромни суми пари вече не я плашеха. Но в този момент й се струваше, че ще полудее, ако се насили да погледне още някоя компютърна разпечатка. Точно това очакваха всички. Беше изключително изнервящо и тъжно да знае, че всички се надяват да се провали, включително и собственият й баща. За един миг Мериън се запита какво ли би било да има мъж на когото да разчита, като другите жени. Един съпруг, който ще си реже ноктите на краката в леглото и ще оставя отворена тубата на пастата за зъби, но който винаги ще бъде до нея, готов да й помогне, да я утеши, да й вдъхне кураж.

Младата жена сграбчи сакото си. Днес трябва да излезе за обяд. И да вървят всички по дяволите!

— Ще се върна в два — каза на Фелисити, която учудено повдигна вежди, но разбиращо кимна. — Ако някой се обади, не казвай, че съм излязла за обяд — шеговито добави. — Кажи им, че съм… че съм отишла на пристанището, за да открия какво е станало с фактурите от корабната компания на Вентура.

Навън пролетта най-сетне беше настъпила. Мериън си купи голям букет златистожълти нарциси и една ябълка от продавач на улицата и се запъти към Сентръл парк. Седна на една пейка и захапа вкусната ябълка, наслаждавайки се на усещането за свобода. Беше се измъкнала за малко от големия свят на парите и на лудешкия бизнес. Наблюдаваше една двойка млади хора, които вървяха към нея хванати за ръка. Бяха изцяло отдадени един на друг. Момичето беше високо и стройно, а момчето — ниско и набито. Той беше черен, а тя — бяла. Бяха облечени в джинси и кожени якета и изглеждаха толкова влюбени, че Мериън тъжно извърна глава.

Тръгна обратно към офиса си, замислена за любовта. Никога досега не бе обичала истински. Краткото й увлечение по Ланс не беше любов. Замисли се за двойката в парка. Сигурно щяха да се приберат у дома, да паднат върху леглото, да разкъсат дрехите си и бясно да се любят, отдадени на страстта си, слепи за всичко останало. Но не беше уверена, че и тя жадува за същото.

— Имаше спешно обаждане от адвоката ти, Мериън — каза й Фелисити, когато влезе в кабинета. — Помоли да му се обадиш веднага, щом се прибереш.

— Добре. Благодаря ти, Фелисити. — Мериън й подаде цветята и влезе в кабинета си. Набра номера. — Обажда се мис Вентура — каза тя и веднага я свързаха с Бърнард.

— Здравей, Мериън. Не искам напразно да те безпокоя, но Ланс е… — Мериън мълчаливо слушаше, докато Бърнард й обясняваше ситуацията. Когато най-сетне свърши, тя неспокойно се размърда на стола си.

— Каква вероятност има решението за развода да се отмени?

— Никаква, Мериън, не се тревожи. Както ти казах, това е просто изстрел в тъмното.

— Но аз все още съм разведена, нали?

— Разбира се. Ако поискаш, още утре можеш да се омъжиш. Ще те държа в течение. Няма да се налага отново да се явяваш в съда, ако това те притеснява.

Ланс не я притесняваше. Знаеше, че Бърнард може да се справи с него. Това, което я тревожеше, беше самата тя. Думите на адвоката й още звучаха в ушите й: „Ако поискаш, още утре можеш да се омъжиш“. Да, но за кого, тъжно си помисли младата жена. Всички мъже, които познаваше, приличаха на Ланс. Вероятно никой от тях нямаше да откаже да се ожени за наследницата на Вентура, но това вече го беше преживяла.

На устните й се изписа тъжна усмивка. Мериън се опита да отпъди чувството на самосъжаление, но не беше толкова лесно. Та тя беше само на двадесет и четири години. Искаше да бъде влюбена. Но нямаше в кого! Погледна през прозореца, опитвайки се да си представи, че все в страните по целия свят, може би на някой друг континент, би трябвало да има поне един мъж, който ще я обича заради самата нея, а не заради парите й. Ще иска нея, а не силата и мощта на „Вентура Индъстрийз“. Някой, който ще реже ноктите на краката си в леглото и ще оставя отворена тубата на пастата за зъби, но който винаги ще бъде до нея, заради обичта им.

 

 

Ейдриън Болтън влезе в двора на Равенхайт и изключи двигателя на червената си спортна кола. Остана отпуснат на седалката, загледан във фермата, а спомените го връхлетяха като мощна вълна. Нищо не беше се променило. Както винаги къщата изглеждаше солидна и внушителна. Прозорците на кухнята бяха осветени, но не се чуваха гласове или смях, не се разнасяше ароматът на топъл хляб или готвено. Не и тази вечер.

Беше на десет години, когато за пръв път дойде в Равенхайт. Майка му, Джоан Уитъкър, бе по-малка сестра на Джон и се беше омъжила за учител, който преподаваше в едно от средните училища в Йорк. Срещнали се на колоездачно състезание. И двамата били сред тълпата, която окуражавала местния отбор. Но, както после признали, всъщност тайно се възхищавали на гостуващия тим от Швейцария. Не било любов от пръв поглед, но след няколко месеца Джоан напуснала фермата, за да се омъжи за своя учител. Двамата се установили в едно от предградията на Йорк.

След пет годишен щастлив брак им се роди син. През това време Колин Болтън станал директор на училището и нещата се развили отлично за семейството.

От детството си Ейдриън нямаше никакви необичайни спомени, никакви особени сътресения и вълнения. Той беше щастливо и спокойно момче, с добро здраве, отличен ученик, а математиката бе един от любимите му предмети. Единственият облак на хоризонта, за който се сещаше, беше фактът, че трябваше да постъпи в гимназията, в която баща му беше директор. Тогава се притесняваше, че другите деца ще му се подиграват, щяха да подхвърлят, може би, че за това е любимец на учителите, въпреки че баща му едва ли щеше да му преподава. Пък и училището беше прекалено голямо и нямаше да му се налага да го среща често. Но съдбата беше решила друго. Една събота сутрин, наскоро след десетия му рожден ден, Ейдриън бе останал у дома и гледаше анимационни филмчета, а родителите му излязоха, за да напазаруват в големия супермаркет накрая на града. Никога не се върнаха. Някакъв пиян шофьор на камион се беше блъснал в колата им.

И така, съвсем внезапно, без дори да има възможност да се сбогува с майка си и баща си, Ейдриън остана сам на този свят. Поне така се чувстваше, въпреки че вуйчо му Джон и вуйна Марта пристигнаха веднага от провинцията. Той ги познаваше съвсем бегло. Понякога родителите му посещаваха фермата, обикновено в неделя. Но това се случваше рядко и биваха заедно с роднините си за съвсем кратко време. Ейдриън обичаше да наблюдава овцете, да храни пилетата и да събира яйцата от полозите заедно с любимата си братовчедка Брин, но въпреки това винаги се радваше да се върне в града.

И ето че внезапно, когато беше само на десет години, животът му се промени. Докато гледаше фермата, потънал в спомените си, Ейдриън се усмихна. Всъщност след смъртта на родителите си, животът му не се бе оказал толкова труден и непоносим. В началото, след преместването си във фермата, се чувстваше изгубен, смутен, сърдит, огорчен и изплашен. Но Марта Уитъкър притежаваше търпението на светица. Съпругът й вече беше започнал да се съмнява, че момчето ще свикне с новото си семейство. Когато започваше ядно да мърмори дали някога момчето ще спре да се бие в училище, или да дразни Кати, Марта винаги нежно му казваше: „Остави го, ще му мине“ и както винаги Джон се вслушваше в съвета й.

Когато Ейдриън се връщаше от училище заедно с Брин, двамата първо влизаха в кухнята, която ухаеше на топъл хляб и сладкиш, на заешко задушено или печено говеждо. После се качваше в стаята си, за да остане сам със страданието си. Марта нежно го придумваше да слезе долу при тях, съблазнявайки го с парче сладкиш или разбита сметана. Тя много мъдро реши да му повери грижата за пилетата, като му напомни, че ако забрави да ги нахрани, те ще умрат. Така имаше да мисли и за нещо друго, освен за собствената си болка. Сега му звучеше глуповато, но всъщност само грижата за онези пилета и кокошки го бе спасила. След една година отново се превърна в едно щастливо малко момче. Все още тъгуваше за родителите си, но болката беше притъпена и не го измъчваше постоянно. Разбира се, имаше и нещо, което помрачаваше щастието му — Кати Уитъкър. Както му се струваше тогава, тя единствена беше мухата в кацата с мед. По-голямата му братовчедка ревнуваше от новия член на семейството и го наричаше „глупак“, когато нямаше кой да я чуе. Изглежда се чувстваше заплашена от малкото момче в дома им. Винаги го въвличаше в някакви неприятности, разказваше му ужасни истории, които го плашеха. Но за сметка на това Брин напълно компенсираше враждебното отношение на Кати. Ейдриън се усмихна, излезе от колата и по навик се огледа назад. Ако Кати беше „мухата“, то Брин бе „кацата с мед“. Именно тя му помогна да свикне с живота в провинцията — показваше му как да поставя капани за язовци, обясняваше му имената на цветята, учеше го как да разбира дали наблизо има лисица и да я открива само по миризмата й. Помагаше му в училище и винаги го защитаваше, ако някой от по-големите ученици му се подиграваше и го тормозеше. Едно момиче на десет години бе почти толкова силно колкото и едно момче, а когато това момиче беше Брин…

Когато вратата се отвори и Ейдриън видя лицето на любимата си братовчедка, която чувстваше като сестра, усмивката му се стопи. В очите му запариха сълзи, които с мъка преглътна. Обзе го чувство на вина. Тази млада жена бе направила толкова много за него. Беше го приела и го беше дарила с обичта си, беше му помогнала да преодолее мъката и да продължи напред. И той имаше задължението и отговорността да бъде до нея и да й помага, когато се нуждае от него. Ейдриън, разбира се, не можеше да знае какво бе намислила Кати, но дълбоко в сърцето си чувстваше, че бе предал Брин.

Когато навърши двадесет години, напусна фермата. Марта беше вече починала, а Кати беше заминала за Лондон. Ейдриън знаеше, че Джон се надява той да остане и да заеме мястото му във фермата, но младият мъж не харесваше живота на село и фермерската работа не му беше по сърце. Липсваше му Йорк и градския живот. И Брин, Бог да я благослови, го разбра тогава и нежно го окуражи да замине, уверявайки го, че двамата с баща й ще се справят с фермата. А ето че сега, когато стоеше срещу любимата си братовчедка, му се искаше никога да не бе заминавал.

— Здравей, Брин — меко каза той и пристъпи към нея.

Брин мълчаливо го наблюдаваше. Фамилията му беше Болтън, но беше наследил ръста на Уитъкър — беше висок над метър и осемдесет. Косата му беше тъмнокестенява, а очите му — с цвета на дъждовни облаци, с мек оттенък на синьо-сиво. Те бяха поразително живи и искрящи върху матовото му лице. Тъмните му вежди хармонираха с наболата тъмна брада и Брин тъжно се усмихна, като си спомни, че братовчед й трябваше да се бръсне всеки ден. Той непрекъснато мърмореше и се оплакваше от брадата си, още повече, че за разлика от него, вуйчо му Джон се бръснеше един път седмично.

Знаеше, че мислите й се преплитат хаотично, подобно на пеперуди, които не смеят да кацнат. Не искаше да мисли за Кати, която беше останала сама, умираща…

— Ейдриън — меко каза Брин, — толкова много ми липсваше.

— Знам. — Гласът му беше изпълнен с искрено съжаление. — Никога не съм смятал да си замина завинаги.

— Знам — кимна Брин, без следа от укор в гласа.

Двамата стояха, втренчили погледи един в друг и внезапно старото, познато чувство на близост отново ги връхлетя. Те отново бяха двамата мускетари, готови да се изправят срещу целия свят и да победят.

Младата жена пристъпи прага и протегна ръце.

— О, Ейдриън — задавено прошепна тя.

Той притисна тялото й към гърдите си и ръцете му нежно я прегърнаха. Очите му заблестяха от напиращите сълзи.

— Всичко е наред, Брин — промърмори младият мъж, а ръцете му успокоително я разтриваха по широкия гръб. — Всичко ще бъде наред.

И успокоена от топлите му, любящи ръце, Брин почти му повярва.

Почти.