Максин Бари
Огън и лед (18)

Глава 17

Ейдриън възхитен забеляза най-красивия чифт женски крака, които беше виждал в живота си. Те бавно се появиха от една черна лимузина. Бе застанал пред сградата на „Вентура Индъстрийз“ ядосан, че е пристигнал толкова рано. Погледът му беше вече прикован към великолепните крака. Не бяха прекалено дълги, но с изключително изящна форма, елегантно обвити от черни копринени чорапи. Погледът му само регистрира черните елегантни обувки с високи токчета, сетне се плъзна по посока на черната пола и стройните бедра. Една ръка се протегна отвътре, за да се хване за дръжката на вратата — имаше дълги тънки пръсти, със съвършен маникюр, чийто нокти бяха покрити със седефенокоралов лак.

Ейдриън смутено отстъпи няколко крачки назад, като че ли беше хванат на местопрестъпление. Беше облечен в нов, строг костюм, подходящ за интервюто. Тъмночервените копчета за ръкавели, инкрустирани с емайл, както и семплия сребърен часовник, бяха единствените му украшения. Никога досега не се бе чувствал толкова доволен, че бе положил специални грижи за външния си вид.

Жената се наведе, за да вземе нещо от задната седалка, а Ейдриън, който не искаше да се издаде, че интересът му е толкова силен, се облегна на близката телефонна будка. Той не забеляза възхитените погледи на няколко минаващи покрай него млади дами, които го проследиха. Внезапно една комична гледка откъсна вниманието му от най-красивите крака на света. Един мъж под метър и петдесет зави иззад ъгъла. Непознатият беше облечен в ярък светлозелен костюм, а краката му бяха обути в сандали. Той водеше вързани на каишка няколко афганистански хрътки, които буквално го влачеха след себе си. Козината им блестеше на слънцето, а главите им се извисяваха гордо и почти закриваха господаря им.

В същия момент жената, на чиито крака Ейдриън се беше възхитил, излезе от лимузината и той се втренчи в лицето й. Сърцето му подскочи от вълнение. Непознатата имаше дългата шия, малка, но съвършена брадичка, прав и изящен нос и дълги и гъсти тъмни мигли. Косата й бе събрана в стегнат кок, а върху най-малките и най-нежни уши, които Ейдриън беше виждал, блестяха изискани златни обици. Дамата тръгна да пресича улицата и вече беше на около метър от Ейдриън, когато една пълничка жена на средна възраст внезапно профуча край него, теглена от два огромни елзасци^[1]. Лицето й беше зачервено и разтревожено. Тя уплашено извика:

— Момчета, не! Не! — Обаче беше прекалено късно.

Хрътките вече бяха видели елзасците. Ейдриън инстинктивно направи опит да се предпази, отстъпвайки още една крачка назад. В този миг около него избухна оглушителен вой, ръмжене, скърцане на зъби и яростен лай.

Мериън чу застрашителното кучешко ръмжене и се обърна тъкмо навреме. Първото, което успя да види, беше разтревоженото лице на дребничкия мъж с плешиво теме, облечен в светлозелен костюм, който устремно се носеше към нея, заедно с многочисления си отбор от хрътки. Младата жена почувства как някой силно я бута отзад и тя загуби равновесие. Голямата, източена глава на едно от елзаските кучета душеше коляното й.

Мериън пребледня. Никога не бе гледала куче и дори се страхуваше, защото когато беше на шест години я бе ухапал един стар безпризорен пес. А сега внезапно се оказа заобиколена от остри, щракащи зъби. Имаше чувството, че всички те приличат на вълците от приказките и тя с мъка потисна ужасения си вик. И отчаяно се огледа за помощ.

— Не, Зип! Долу, Фифи. Мадам, моля ви да озаптите кучетата си!

— Моите кучета ли? Имам само две, а вашите са много нахални и невъзпитани.

Едно от нейните кучета, очевидно беше от противоположния пол, защото си хареса една от афганките и настървено правеше опити да й се качи. Хрътката не приемаше агресивното му ухажване и се отбраняваше. Мериън едва не избухна в смях. В този миг мъжкото куче отново се спусна към женската, но тя се извъртя и острите й зъби улучиха крака на Мериън. Тя ужасено изпищя. Всичко стана за по-малко от секунда, но Ейдриън вече се беше озовал до младата жена. Видя страхът, изкривил лицето й и огромните й кафяви очи, пълни с неизказан ужас.

— Не мърдайте. Не се плашете и те няма да ви закачат. Останете спокойна на мястото си.

Мериън извърна глава по посока на гласа, изненадана, че някой я е чул през невъобразимия кучешки лай. Един мъж побутна настрани двете огромни кучета, сякаш бяха малки паленца. Той беше висок и строен и имаше красиво лице. Волево и едновременно с това някак си нежно и мило. Когато непознатият й протегна ръка, тя я пое без колебание. Но въпреки че силната му ръка я подкрепяше, тя установи, че не може да помръдне, парализирана от подсъзнателния й инстинктивен страх. Две от хрътките я бяха притиснали — едната отпред, а другата отзад, а встрани един от елзасците в този момент ухапа друга афганка по ухото. И боят се възстанови с нова сила. Мериън затвори очи, когато видя как два чифта челюсти с остри бели зъби се оголиха на сантиметри от нея. Като че ли беше попаднала в някакъв страшен нощен кошмар. И сякаш се бе превърнала отново в малкото шестгодишно момиченце, изплашено до смърт.

Ейдриън, който обичаше животните, знаеше, че трябва само да избута кучетата с властна ръка и да мине покрай тях. В крайна сметка те изобщо не се интересуваха от младата жена. Но ясно видя, че тя реагира неадекватно от прекомерния си страх, и реши, че единствената възможност е да я вземе на ръце и я вдигне високо на лаещата глутница. Непознатата беше лека като перце. Ако събуе обувките си с високи токчета, сигурно ще стига едва до рамото ми, помисли си той, като внимателно я пренасяше на безопасно разстояние от все още настървените кучета.

Мериън се вкопчи в мъжа, без да смее да отвори очите си. Сърцето й бясно туптеше и тя притисна лице в широките рамене на спасителя си. До обонянието й достигна приятния аромат на боров сапун, който нямаше нищо общо с омръзналото й до втръсване ухание на скъпи одеколони, които предпочитаха мъжете от нейния кръг.

Когато най-сетне се осмели да отвори очи, тя видя очите на непознатия, загрижено втренчени в нея. Те бяха сиво-сини, с цвета на буреносни облаци, с малки бръчици край ъгълчетата, които го караха да изглежда още по-привлекателен. Младата жена осъзна, че ръката й здраво е прегърнала загорелия врат на спасителя й и внезапно приятни топли вълни преминаха по цялото й тяло. Ейдриън продължаваше да върви. Искаше му се да продължи да я носи, но знаеше, че рано или късно трябва да я свали на земята. Спря и много внимателно я остави да се изплъзне от ръцете му. Мериън с неохота стъпи на земята, но установи, че коленете й още трепереха. Не беше сигурна дали това е следствие от преживяния ужас с кучетата или от близостта й с непознатия.

— Благодаря ви. Наистина бях много изплашена.

— Те нямаше да ви наранят — отвърна мъжът. Гласът му бе пресипнал. — Всъщност те изобщо не се интересуваха от вас.

Мериън примигна, очарована от звука на гласа му. Никога не бе чувала толкова галещ тембър — дълбок, но нежен и пълен с топлина и живот. Приличаше на топъл мед, който бавно се стича по вените й, сгряващ и успокояващ.

— Знам — шеговито отвърна младата жена, — но само с разума си. — Тя се потупа по челото. — Обаче тук… — Притисна ръка до сърцето си и поклати глава.

Ейдриън се засмя от все сърце.

— Съжалявам, не се смея на вас. Честно. Но онова там… — Извърна се, погледна към борещите се кучета и отново се засмя.

Мериън хареса смеха му, бе толкова непринуден и естествен, че тя не издържа и също се засмя. В същия миг й хрумна, че сигурно изглежда ужасно. Приглади с ръка един кичур, измъкнал се от кока й и оправи полата си.

— Вече по-добре ли сте? — загрижено попита непознатият.

Сърцето на Мериън прескочи един удар. Той смяташе да си тръгне… просто така ще изчезне завинаги от живота й. Бързо съобразяваше как да го накара да остане още малко.

— Всъщност май още не съм дошла съвсем на себе си. Мисля, че бих пийнала чаша кафе…

Ейдриън широко се усмихна.

— Ще ви се отрази чудесно. Да вървим. Знам съвсем наблизо едно много прилично кафене.

Разбира се, Мериън също го знаеше, но си премълча. След няколко минути двамата се бяха настанили в уютното бистро и си поръчаха вкусно капучино. Ейдриън я слушаше, докато поръчва на перфектен италиански и се усети, че кима с глава. Беше решил, че с тази черна коса и тъмнокафявите кадифени очи, не може да няма италианска кръв във вените.

— Значи имате навик да спасявате невинни девици по улиците? — кокетно попита Мериън.

— О, да — напълно сериозно отвърна Ейдриън. — Най-малко по три пъти на ден. Пет пъти е най-доброто ми постижение.

Мериън избухна в смях.

— Не мога да позная акцента ви. От Източна Европа ли сте?

— Господи, не, разбира се — засмя се младият мъж. — Аз съм от Йоркшир, там съм роден и там съм израсъл. Намира се в Северна Англия.

Мериън престорено се нацупи, ала в очите й танцуваха весели пламъчета.

— Знам къде се намира Йоркшир. Не съм толкова необразована.

— Как бихте го нарекли вие американците, може би проява на лош стил? Извинявайте.

Двамата се вгледаха за миг в очите си и избухнаха в смях. Келнерът се приближи, сервира им кафето и веднага се отдалечи.

Ейдриън протегна ръка, за да вземе чашата си и Мериън видя тъмночервените му копчета за ръкавели. Цветът я изненада. Повечето от мъжете, които познаваше носеха диамантени копчета. Тя се усмихна, кой знае защо очарована от избора на този невероятно привлекателен англичанин.

— Исках да ви попитам — срамежливо започна тя, — по какъв повод сте дошли в Ню Йорк?

Ейдриън поклати глава.

— Ами, аз… — Внезапно си спомни за интервюто и бързо погледна към часовника си. Въздъхна с облекчение — имаше още двадесет минути, но мисълта, че трябва толкова скоро да се раздели с нея, накара сърцето му да се свие от мъка. — Дошъл съм тук, за да работя — отвърна той, осъзнал, че тя все още чака отговора му. — Поне така се надявам, ако си намеря работа, разбира се. След двадесет минути имам насрочено интервю.

Мериън вътрешно се притесни. Толкова скоро. Какво да направи, за бога, за да се срещнат отново? Отчаяно искаше да го види пак и вместо да се шокира заради спонтанността си, желанието й се струваше съвсем естествено.

— В такъв случай трябва да побързате с кафето — нещастно каза тя и отпи от своята чаша. Капучиното й се стори съвсем безвкусно.

— Всичко е наред. Нямам много път, трябва само да завия зад ъгъла — отвърна Ейдриън и мислено се ядоса. Едва ли можеше да се каже, че води забавен разговор.

— О, добре. — Лицето й светна от радост и Ейдриън почувства как му никнат криле. Беше много странно усещане. Сякаш всеки миг щеше да полети. — Ще ми разкажете ли за Йоркшир? Красиво ли е?

— Да — усмихна се Ейдриън. — Много. През лятото долините са пълни със стада овце, а покрай буйните потоци, идващи от Шотландия растат вековни дъбове.

Мериън преглътна с усилие, сякаш някаква голяма буца беше заседнала на гърлото й.

— О, господи, как ми се иска сега да съм там.

— А и град Йорк, откъдето идвам, е много хубав — с гордост в гласа продължи Ейдриън. — Катедралата му е една от най-красивите сгради в света, а тесните калдъръмени улички са толкова романтични и приятни.

— Сигурно са пълни с духове — тихо рече Мериън и неволно потръпна.

Събеседникът й се засмя и без да се замисли хвана ръката й. Тя почувства как топлата му длан обгръща нейната и й се искаше този миг да продължи вечно.

Ейдриън погледна към часовника си.

— О, по дяволите, трябва да тръгвам.

Мериън примигна и пое дълбоко въздух. Бавно издърпа ръката си със свито от болка сърце. Ейдриън се изправи, като отчаяно се опитваше да измисли някакъв благовиден предлог, за да поиска телефонния й номер. Двамата закрачиха мълчаливо по улицата, без да осъзнават, че са се запътили в еднаква посока.

— И какво ви накара да напуснете Йоркшир? — попита Мериън, като се стараеше да върви съвсем бавно.

За щастие, той също не ускори крачката си.

— О… загубих семейството си. — Не искаше да лъже, но знаеше, че трябва да бъде много внимателен. — Остана ми само една братовчедка, която ми е повече от сестра. Реших, че смяната на обстановката ще се отрази добре и на двама ни. И преди няколко дни пристигнахме.

— Съжалявам — промълви Мериън. — Знам какво означава да загубиш близък човек. Моят брат умря преди шест месеца и все още много ми липсва.

Ейдриън мълчаливо се протегна и взе ръката й в своята. Младата жена доверчиво стисна неговата, сякаш бяха стари приятели. Никога досега не бе разговаряла така свободно с някого, както с този непознат мъж. Имаше чувството, че го познава много отдавна. Същевременно всичко у него беше ново и вълнуващо — акцентът му, изборът на аксесоарите към тоалета му, умът, чувството му за хумор, невероятната топлина, която излъчваше. Почти физически усещаше вътрешната му сила. Никога досега не беше срещала такъв мъж.

— Познати ми казаха, че този град се променял през зимата — обади се Ейдриън.

Бавно приближаваха до високата сграда на „Вентура Индъстрийз“. Интервюто беше изключително важно за него, защото не трябваше да забравя за Брин.

— Разправят, че било студено място, трудно за живеене. Не бих искал да съм сам в този град.

Сърцето на Мериън радостно подскочи. Намек ли бяха думите му?

— Разбрах, че и братовчедката ви е с вас.

— Да, но тя е… във Върмонт — напосоки отвърна Ейдриън, питайки се дали всъщност не е познал. — През целия си живот е живяла в провинцията и не понася големите градове — продължи, успокоен, че поне за това не му се налага да лъже.

— Обаче вие предпочитате Ню Йорк, или както го наричаме — Голямата ябълка? — Този град беше нейният дом и знаеше, че ще се почувства някак си измамена, ако той не го харесваше.

— Да. Той е… не знам как да го опиша. Изключително модерен и величествен и притежава особено очарование, макар и доста различно от европейските старинни градове.

— Разбирам ви — усмихна се младата жена и го погледна.

Досега не беше видяла, че е толкова висок. Двамата вървяха бавно, толкова близо един до друг, че почти се докосваха. И не забелязаха старият форд зад тях, който бавно ги следваше.

— Чувал съм обаче, че тук много трудно можеш професионално да успееш, заради огромната конкуренция — замислено продължи Ейдриън. — Ако си намеря работа… — Гласът му заглъхна.

— Сигурна съм, че ще намерите нещо — уверено каза Мериън.

— Надявам се — засмя се той. — Днес е първото ми интервю. — Кимна към сградата пред себе си и младата жена едва сега видя, че е сградата на Вентура.

— Тук ли е? — изненадано попита тя.

Ейдриън я стрелна с поглед, смутен от странната нотка в гласа й.

— Да, тук. Защо? Нима това не е солидна компания? Чух, че била една от най-големите.

— Да, така е — кимна Мериън, съвзела се от изненадата си. — Това е най-голямата независима компания. За какъв вид работа кандидатствате?

— В счетоводния отдел.

— Вие сте счетоводител? — Този път не можа да прикрие изненадата си. Втренчи се невярващо в красивото му лице, но устните й се усмихваха.

Младият мъж сконфузено се усмихна.

— Да не би да имате нещо против счетоводителите, лейди? — престорено гневно попита той. — Трябва да ви кажа, че бях партньор в старата си фирма, а тя е най-реномираната, най-уважаваната в Йорк.

Гласът му звучеше с едва сдържана гордост, а красивото му лице изразяваше самодоволство. Мериън не можа да се сдържи и избухна в звънък смях. От години не се беше смяла така. Припомни си неуспешните дни, прекарани в счетоводния отдел и махна с ръка.

— Мога да ви уверя, че изпитвам огромно уважение към счетоводителите, повярвайте ми.

— Вижте, аз… ами чудех се дали някой ден ще намерите малко свободно време да покажете големия лош град на един беден и срамежлив йоркширец? Бихме могли да обядваме или вечеряме заедно някой път?

— С удоволствие — припряно отвърна Мериън. — Ето, това е визитната ми картичка.

Старият форд спря до бордюра. Бруно бързо извади фотоапарат и направи няколко снимки на наследничката на Вентура и мъжа с нея. Мериън се усмихна и внезапно изчезна в сградата. Заинтригуван, Ейдриън я последва през внушителното фоайе. Очите й блестяха от живот и внезапно обзела я палавост. В момента въобще не приличаше на пребледнялото от страх момиче, което Ейдриън бе спасил от кучетата само преди половин час.

— Ако нямате насрочени други интервюта за утре, защо да не се видим и да прекараме деня заедно? Ще ви разведа из града, като започнем от Статуята на свободата и стигнем до Бродуей.

— Живеете на… — Ейдриън погледна визитната картичка. — Мериън Вен… — Примигна няколко пъти срещу името, изписано на картичката и смаяно вдигна поглед към нея. — Вие сте Мериън Вентура? — най-сетне успя да изрече той и Мериън кимна, но внезапно се изплаши. Гласът му звучеше толкова странно.

— Да. Не е ли забавно, че прекарахме толкова време заедно, а дори не знаем имената си? — плахо каза тя.

— Да — машинално се съгласи с нея Ейдриън, като продължаваше безпомощно да се взира в нея. — Странно — намръщи се той.

— А вие сте…? — Мериън се почувства едновременно уплашена и развълнувана. Нещо се беше объркало в последната минута и тя не разбираше какво.

— О, извинете. Аз съм Ейдриън Болтън — отвърна младият мъж и протегна ръката си за запознанство.

Мериън зарадвано я пое и тихичко се засмя.

— Много ми е приятно, макар че е малко късно за любезни представяния.

Ейдриън успя да се насили и да се усмихне също, но не се чувстваше вече така спокоен. Дълбоко в сърцето си винаги бе предчувствал, че иска да си намери работа във „Вентура Индъстрийз“ не само за да открие Бриони. Всъщност искаше да й помогне по някакъв начин. Колко често се беше питал, там у дома в Йорк, дали би могъл да използва „Вентура“, за да унищожи компанията Джърмейн? А тази жена сега можеше да му помогне, ако успее да я убеди, разбира се. Внимателно да й подхвърли идеята, че би могла да погълне компанията „Джърмейн“. Да я използва. А после, когато всичко свърши и Бриони най-сетне бъде в безопасност, просто ще си тръгне…

— Здравейте, Мериън Вентура, за мен е чест да се запозная с вас — каза той, но гласът му беше малко рязък и пресипнал.

„О, Господи! Защо ти? Защо трябва да бъдеш точно ти?“ — простена наум Ейдриън и силна болка прободе сърцето му.

 

 

Моргън слезе от автобуса и внимателно огледа нюйоркските улици. Когато се увери, че не е следен от частните детективи на Кинестън, влезе в колата при Бруно.

— Е?

Бруно мълчаливо му подаде копията от плановете на сградата на „Вентура“. Моргън ги огледа. Трябваше да обмисли всичко много внимателно. Той беше добър в тази работа, но имаше нужда от време.

— Следиш ли момичето?

— Ден и нощ — кимна Бруно и му разказа за историята с кучетата, на която беше станал свидетел. Шефът му внимателно слушаше. — Направих няколко снимки на мъжа.

Моргън кимна и без да каже нищо повече, излезе от колата. Десет минути по-късно оглеждаше аристократичния и елегантен дом, който принадлежеше на Ланс и Мойра Прескът. Кимна замислено и се запъти към „Златния клуб“, едно от любимите заведения на Ланс Прескът. Моргън нямаше търпение да се запознае с него. Прескът дори не подозира, че двамата ще трябва да обсъдят един много важен бизнес.