Максин Бари
Огън и лед (3)

Глава 2

Харогейт, Йоркшир

Сребристосив ролс-ройс безшумно се приближи към наскоро довършения бордюр. Никой от минувачите не му обърна внимание, защото в Харогейт бяха свикнали с подобни луксозни лимузини. Тук се събираха редовно бизнесмени и политици от Северна Англия. Мъжът, който излезе от скъпия автомобил беше елегантно облечен и много привлекателен, с красиво изразително лице, което би привлякло погледите на представителките на нежния пол. Пролетта още не бе започнала, а собственикът на ролс-ройса вече имаше завиден тен.

— Тя още ли е тук? — В интонацията на гласа му се долавяше едва прикрита надменност. Говореше с подчертан американски акцент.

— Предполагам. Не мога да си представя, че Дженис ще изпусне възможността да бъде похвалена лично — от теб — обади се от задната седалка Майкъл Форестър, главният представител на компанията „Джърмейн“ в Англия.

— Отлично — кимна Кинестън Джърмейн.

Той мина покрай тежката врата от ковано желязо и тръгна по пътеката, застлана с дребни камъчета. Спря се, леко разкрачен, с наведена встрани глава, без да обръща внимание на студения вятър. Излъчваше сила и непоколебимост. Беше висок, над метър и деветдесет, телосложението му беше стройно и мускулесто.

— Не изглежда зле, нали? — неуместно каза Майкъл.

Град като Харогейт имаше нужда от още един хотел, но пък за новопостроения не подхождаше семплото описание „поредният нов хотел“. Гигантската компания „Джърмейн“ беше наела един от най-известните архитекти, строителната фирма стриктно бе спазила строгите му разпореждания. Сградата наистина беше разкошна. Четирите етажа бяха облицовани с йоркширски сиенит. Хотелът хармонираше чудесно на околния пейзаж. Паркът пред фасадата бе грижливо подреден, брези закриваха високата ограда, а овално оформените лехи бяха отрупани с лалета и нарциси. Всичките шестдесет стаи имаха луксозни бани, а първокласните апартаменти — просторни салони. За този строеж Кинестън Джърмейн не бе пестил парите. Целият персонал бе подбран от местни жители — тези тридесет мъже и жени до един бяха йоркширци. Сега от тях се очакваше да оправдаят петте звезди, изписани на емблемата на новия хотел.

— Отвън изглежда напълно прилично — съгласи се Кинестън Джърмейн, докато леденосините му очи недоверчиво опипваха всеки детайл по фасадата. — Да се надяваме, че онази прехвалена декораторка се е справила добре и с вътрешното обзавеждане.

Майкъл побърза да прикрие усмивката си. Дженис Полмандър бе една от най-скъпо платените дизайнерки в Англия или поне така твърдеше самата тя. За неин късмет Кин бе харесал другите хотели, обзаведени по нейни проекти, които бе посетил в отговор на горещите й молби.

— Е, има само един начин да се уверим в нейните способности — добави той.

Тонът му внезапно стана по-строг. Майкъл веднага си помисли, че не би желал да бъде на мястото на Дженис, дори да му предложат всички милиони на компанията „Джърмейн“.

Стъпалата, покрити с мраморна мозайка, водеха към широка двойна врата, украсена с богати инкрустации. Преди да прекоси входа, Кин се спря за миг и със задоволство си каза, че строителите напълно бяха оправдали щедрите си възнаграждения. В този миг вратата широко се отвори и той се озова лице в лице с Дженис, на която бе поверено цялостното проектиране на вътрешното обзавеждане.

Мис Полмандър беше забележително атрактивна жена. Наближаваше четиридесетте, но все още изглеждаше на двадесет и осем. Блестящата й черна коса контрастираше ярко на фона на млечнобялата кожа на грижливо поддържаното й лице, с нежно подчертани скули. Дженис имаше неповторимо излъчване като жена, което досега бе омагьосвало немалко мъже. Понякога бе трудно да се определи границата, през която самоувереността й преливаше в арогантност. В артистичните кръгове се носеха легенди за сексуалния й апетит. Никой не се изненада, когато тя прие предложението на Кинестън Джърмейн да обзаведе по свой вкус новият суперлуксозен петзвезден хотел, при пълна свобода на избора. На подобна съблазън не би устоял нито един дизайнер, а Дженис не би се поколебала да премахне всекиго, който би й се изпречил на пътя, само и само да се добере до престижната поръчка. Отначало сътрудниците на Джърмейн се колебаеха относно избора на дизайнер, но след като тя на бърза ръка внесе някои подобрения в лондонския офис на компанията, скептиците замлъкнаха.

Още щом го видя за пръв път, Дженис Полмандър остана очарована от красивото му лице и от привлекателното му тяло. Слабините й омекнаха и за миг изгуби дар слово, което отдавна не й се бе случвало. Сега, когато беше приключила с изпълнението на договора и й оставаше само да изслуша оценката му, очите й не преставаха да го поглъщат жадно. Усмихна се широко, без да се притеснява, че не би трябвало да задържа собственика на прага на новопостроения му хотел. Винаги бе харесвала високите мъже и особено много нестандартните, които се различаваха от скучноватите красавци, с които са пълни модните списания. В Кинестън силно я порази косата му — с чудесен златист оттенък, тук-там странно прошарена със сребристи нишки, рязко контрастираща със загорялото му, подчертано мъжествено и волево лице. А очите му… о, очите му пронизваха събеседниците като два ниодимови лазера — толкова леденосини, че понякога в тях заблестяваха сребърни искри.

— Здравей, Дженис. Надявам се, че с тази засада не се опитваш да скриеш от мен, че вътре цари хаос, който не бива да видя — провлечено промърмори Кинестън, а Дженис усети, че издайническа червенина се плъзга по бузите й и тя побърза да разтвори широко вратата.

— Моля, заповядайте, сър — иронично направи реверанс тя, уверена, че е една от малкото особи, на които бе разрешено да се държат свойски с могъщия бизнесмен.

Бе готова обаче да се нахвърли върху него, ако си позволи дори само с една дума да изрази съмнение за творческите й способности. Но опасенията й се оказаха напразни — интериорът действително беше професионално аранжиран. Подът, застлан с блестящи черни и бели шестоъгълни плочи — италианска керамика, отразяваше очертанията на супермодерните мебели, изработени от фино тиково дърво. От тавана висяха неголеми, с вкус подбрани свещници, разпръскващи всичките цветове на дъгата по тъмнокремавите стени. По тясната стълба от мрамор с цвета на нефрит бяха наредени скъпи малки пластики. В дъното на фоайето пищни декоративни растения допълваха усещането за безгрижен комфорт. Под тях бяха подредени удобни дивани и фотьойли, на които посетителите можеха да се уединяват в сепаретата по двойки. Липсваха крещящи модернистични картини и загадъчни, никому непонятни орнаменти. Вместо тях, дълги завеси от тъмнозелено кадифе скриваха две от страничните стени на петоъгълното фоайе. Всичко бе семпло и едновременно бляскаво, красиво и успокояващо.

Кинестън кимна доволен, без да обръща внимание на възторжения тон, с който Майкъл му поднасяше многословните си обяснения.

— Нека огледаме всичко, като започнем от голямата зала на ресторанта — каза той лаконично.

Дженис едва се сдържа да не извика от ярост. Как може да не я похвали поне с една дума! Да не й благодари за труда, за таланта… Нито дума! Кинестън рязко се обърна към нея. Изразът на очите му я накара да забрави за намеренията си. В тях се долавяше нещо, от което за пръв в живота си Дженис се почувства неуверена. Но щом зърна леката усмивка, която се прокрадна в крайчетата на изящните му устни, тя прималя от радост. Боже мой, най-после бе срещнала мъжът, който би могъл да й бъде равностоен партньор. Доскоро тя се съмняваше, че въобще някога ще попадне на такъв човек.

Обиколката се оказа уморителна, многочасова, защото Кинестън Джърмейн не пропускаше и най-дребните подробности — от дантелите по блузите на сервитьорките в ресторанта до шейкърите в бара. Обиколиха спалните на първия етаж. Прелестните легла покрити с ослепителнобял сатен в луксозните апартаменти бяха с кралски размери и веднага спечелиха одобрението на претенциозния собственик.

— Само хора, лишени от вкус, предпочитат цветните чаршафи — му обясни Дженис с присъщия си леко арогантен тон.

Тя се гордееше най-вече с умението си да обзавежда спални. Особено когато осигуряването на разкош е много по-важно от икономисването на пари. За всеки под бе подбрала различна цветова гама. Първата спалня беше в златисто и кремаво, втората — в синьо и зелено, третата в розово и сиво, а в четвъртата спалня, която тя окачестви като заслужаваща вниманието само на знаменити личности, бе с под, застлан с килим с изумителен тъмнозлатист нюанс. Мебелировката наистина бе комбинирана с вкус. Не само на първия етаж, но и в целия хотел, нямаше две еднакви спални!

На излизане от последната на четвъртия етаж — брилянтно аранжирана в сапфиреносиньо и брокатово-златисто, Дженис не издържа:

— Е? — предизвикателно го попита тя. — Няма ли най-после да кажеш поне една дума? Доволен ли си или не? — Дженис застана пред него с ръце на кръста. Гърдите й буйно се надигаха и недвусмислено издаваха, че едва ли още дълго ще съумее да обуздава гнева си.

— Майк, би ли ме заместил на онази делова среща в два следобед в Лийдс? — попита Кин, с равнодушен и глух тон.

Дженис едва го чу.

Майкъл Форестър набързо се сбогува и едва тогава тя осъзна, че ловко е изиграна. Те двамата бяха останали сами в разкошната спалня и тя усети, че губи почва под краката си. Не че това й бе чак толкова неприятно. Просто не го бе очаквала.

— Свършила си добра работа, Дженис — простичко каза Кин и леко пристъпи към нея.

Тази пестелива похвала би я накарала да излезе от кожата си от всеки друг, ала за този изключителен мъж тя също бе готова да направи изключение. Толкова отдавна копнееше за него! С тих стон тя се надигна на пръсти към него. Стана й приятно от твърдата му, стегната снага. Ръцете й спонтанно се обвиха около врата му, краката й се подкосиха. Усети тялото си тръпнещо от копнеж, зърната на гърдите й се втвърдиха. Притисна се към коравите му мускули под фината италианска риза и вълнения костюм.

Кинестън се усмихна, трябваше да е напълно сляп, за да не разбере нажежените до червено сигнали, които излъчваше тази пламенна жена. Първото, което Дженис си бе отбелязала — в деня на първата им среща, бе важният факт, че не бе придружен от жена при пристигането му от Щатите. Неговите сетива също не бяха останали равнодушни — инстинктът му подсказваше, че е крайно време да откъсне узрелия плод при пръв удобен случай. Затова сега, без да се поколебае, я вдигна на ръце, завъртя я, и я положи върху широкото легло, застлано с кувертюра от синя и жълта коприна.

Той винаги бе имал успех сред жените. Заради красивата си външност и огромното богатство не бе проблем да притежава всяка жена, която би пожелал. Но за Кин жените си оставаха само деликатен десерт, апетитно допълнение като вишните например, във вишневия пай. За разлика от повечето мъже, той умееше да отгатва намеренията им. По принцип се отнасяше към тях с необходимото уважение, добродушие и сърдечност. Но в никакъв случай не ги надценяваше. Дори често ги респектираше със сдържаността си. Жените разбираха и оценяваха това. Любовните му истории траеха дълго, докато не се изчерпят зарядите и на двамата партньори. Кин обичаше не само да съблазнява жените. Но и да разговаря с тях, да им доставя удоволствие и да ги води в най-скъпите и елитни клубове, на най-престижните ревюта в модните салони. Внимателно изслушваше интимните им изповеди за някоя от последните им любовни авантюри. Всяка жена веднага усещаше кога се превръща в център на неговото внимание и обожаваше неговата компания. Въпреки шеметните си завоевания сред нежния пол, никога досега не бе предлагал венчален пръстен дори на най-красивата сред многобройните си обожателки. Понякога сам се питаше каква е причината, но бе прекалено зает, за да се задълбочава в проблема. Интуитивно разбираше, че ако някога попадне на истинската жена, сърцето му ще му го подскаже. Не се страхуваше от женитба или от по-сериозно обвързване. Причината бе, че нито една жена досега не бе успяла да покори сърцето му.

Ето и сега — щеше да приеме предизвикателството и да се възползва от обстоятелствата, за да я има за една нощ. Дългите му пръсти се спуснаха по краката на Дженис и ги погалиха нежно през плътно пристегнатите й черни чорапи, за да усетят как потръпват бедрата й. После внимателно изу обувките й с високи токчета и я погали по ходилата. Оттам пръстите му пропълзяха към коленете й, стрелнаха се все по-нагоре и се заровиха в белите й бикини. Кин умело се справи с жартиерите и започна да събува копринените й чорапи почти едновременно с бикините. Внезапно ръцете му спряха да я разсъбличат. Дженис страстно изстена. Без да откъсва потъмнелите си очи от неговите, нетърпеливо се надигна и с припрени движения задърпа месинговите копчета на сакото си. Захвърли го и трескаво задърпа блузата си. Перлените копчета едва не скъсаха белия сатен. От устните й се изтръгваха накъсани дълбоки охкания, преливащи от наслада.

Тя бе чакала този миг с нетърпение. Чувстваше мъжа, заключен в обятията й, като своя собственост. Но когато тялото й се изви около неговото, все още облечено, за пръв път се почувства странно уязвима. Нетърпеливо и подканващо погали с ръка пулсиращата му мъжественост. Но той продължаваше властно да й налага своя ритъм, подлудяващо бавен и мъчителен. Само след минути тя достигна своята кулминация, задавена от собствените си викове, изпълнени с екстаз. Бе й толкова хубаво, че не обърна внимание, че бе загубила инициативата и не бе успяла да бъде по-активния партньор.

По-късно, по обратния път към Лондон, Дженис изпита неясно облекчение, че любовната им игра свърши и повече няма да бъде задължена да се среща насаме с Кинестън Джърмейн. Защото не обичаше да губи и да бъде подвластна на мъжа. А Кин бе надарен с дяволско самообладание… Да, той беше прекалено силен, за да мери сили с него. Може би само някоя много специална жена би могла да се справи с неговата екзотична неподатливост.

Кин заповяда на шофьора си да го върне в офиса му в Лийдс. Майкъл вече броеше минутите, оставащи до началото на важната делова среща. Не очакваха изненади. Сигурно бе, че ще получат разрешителното за построяване на грандиозния увеселителен парк. Въпреки съпротивата на местните защитници на природната среда.

— Обясни на Винсънт Колкърт, без да пестиш подробностите. Той е длъжен да се погрижи да парира всички протести на еколозите и природозащитниците.

— Слушам — с готовност отвърна Майкъл.

Той продължи да отбелязва датите за мероприятията в бележника си. Беше много ентусиазиран да играе по-активна роля в реализирането на мащабните планове на Кинестън за завладяването на Йоркшир. Така наречената „схема на трите фази“ всъщност представляваше мащабен инвестиционен план. Беше просто замислен и затова бе ефикасен за осъществяване. Първо трябваше да заработи новият хотел в Харогейт, за да има къде да отсядат туристите, на които Кин ще предлага разнообразни развлечения в разположения наблизо увеселителен парк. Следващият етап бе посветен на игралния център, с масивен куполообразен покрив. Строителните компании щяха да започнат изкопите на основите му още през първата седмица след като издействат разрешителното за строеж. Центърът щеше да бъде с внушителни размери, изцяло в стъкло, разположен в малка долина в Уарфдейл. Кин бе харесал пасторалната местност, удобна, за да бъдат предлагани всички спортове и развлечения — от плуване и гребане до тенис, скуош, сауни, масажни зали и салони за лечебни процедури. На скицата вече бяха очертани границите на бъдещето игрище за голф с двадесет дупки. От хотела и игралната зала щеше да се стигне пеша до игрището през разкошен парк с фонтани и павилиони за забавления за тийнейджърите. Третият елемент в замисъла на Кин беше изкуствената ски писта, която планираше да построи на мястото, където сега се простираха земите на фермата Равенхайт. Бизнесменът се надяваше пистата да привлича посетители, които нямаше да умеят да боравят много добре със ските. Наклонът беше умерен и скоростите щяха да бъдат безопасни за начинаещите скиори. Кинестън бе натрупал значителен опит в ръководенето на туристически обекти в ски курорти, той притежаваше няколко хотела в северния щат Върмонт. Всичко в този проект бе обмислено блестящо. Дори и конкурентите му не можеха да го отрекат. Оставаше им само да му завиждат.

— Какви са последните новини от Роджър?

Майкъл погледна в списъка със съобщенията по факса, които секретарката му бе донесла преди час и половина. Роджър Гиб бе изпълнявал успешно отговорни поръчения преди години, когато компанията „Джърмейн“ превземаше един след друг най-хубавите хотели в курортите на щата Върмонт. Този път обаче не им съобщаваше нищо обнадеждаващо.

— Роджър предлага да му позвъним отново след ден-два. Съобщава, че са се оправдали твоите предположения.

Кин се намръщи и посегна към мобифона, набра номера на офиса си в далечния Върмонт.

— Роджър? Аз съм, Кин. Сигурен ли си в това, което си ми изпратил? — сърдито запита той, без всякакви предисловия.

— Да — отвърна Роджър Гиб, също така лаконично. Отдавна бе свикнал с резкия тон на шефа си, особено когато нещо в бизнеса не вървеше според плана. — Още нямам официалното им становище, но онзи тип, Вентура, очевидно си е поставил за цел да стане притежател на половината от акциите в твоята компания. Тези сведения получих от Брадли. Знаеш, че можем да разчитаме на него.

— По дяволите! — изруга Кин.

„Вентура Индъстрийз“ беше една от мощните частни корпорации в САЩ. Истински финансов колос, тя протягаше пипала към всички по-апетитни отрасли: от петролния бизнес и самолетостроенето до комплексите за отдих и мините за добив на калий. Притежаваше хотели и петроловози. Гигантската корпорация се разрастваше неудържимо, като октопод. Печелеше от всеки нов джойнтвенчър и от всеки трус на борсите. Бе ръководена вещо от Лесли Салваторе Вентура, легендарният президент, който умееше да изпреварва с една крачка конкурентите си. Той плащаше за всяка полезна информация и неизменно се оказваше по-бърз в реакциите си от съперниците си. Никой не знаеше на колко точно възлиза богатството на Лесли Вентура, но когато някой притежава милиарди, точната цифра няма значение.

— Значи Вентура е решил да разширява завоеванията си — замислено процеди Кин. — Представяш ли си какво ще стане, ако се сбъднат прогнозите в онзи поверителен доклад? Ако Вентура наистина успее да се отърве от стоманодобивния завод и го продаде на японците, ще се сдобие със свеж капитал? По дяволите, това ще обърка плановете ми!

Комичното в тази заплетена ситуация беше фактът, че той, Кинестън, често постъпваше по същия начин, както сега конкурентът му Лесли Вентура. И двамата бизнесмени бяха започнали от най-ниското социално стъпало, за да се сдобият в течение на времето с баснословно богатство. И двамата бяха родени в бедняшките квартали на Ню Йорк. И двамата строго спазваха традициите по отношение на семейните връзки и фамилната чест.

Обаче Кинестън бе само на тридесет и две години и още не бе станал милиардер. А компанията „Джърмейн“, за разлика от корпорацията „Вентура“, беше събирателно акционерно дружество.

„Проклети да са съакционерите ми!“ — промърмори Кинестън. Той щеше да съумее да задържи своите петдесет процента, но как да попречи на Вентура да изкупи останалите акции? Защото никак не му харесваше перспективата да иска разрешение от Лесли Вентура за всяко начинание за разширяване на компанията, нито бе склонен да дели с него печалбата.

— Знаеш ли кого е натоварил с изкупването на акциите? — попита Кин.

— Носи се слух, че Лесли Вентура е възложил тази задача на сина си — отговори му Роджър.

Кин остана още миг замислен и мрачен, премисляйки шанса си.

— Добре, синчето му не е толкова опасно за нас.

От другия край на презокеанската линия Роджър Гиб се засмя.

— Знам, че можеш да се справиш с него, Кин, но не ми се вярва старецът му да го остави сам да решава и предприема по-сериозните ходове. Всички знаят, че Кийт предпочита да харчи парите на баща си в баровете на Сохо, отколкото да се занимава със сложни сделки. Но старецът умее да го държи изкъсо.

Кин промърмори нещо неясно, умислен за неочаквано възникналата опасност. Нямаше съмнение, че Кийт Вентура е артистична натура — изявяваше се като художник-аматьор и не рисуваше зле. Кинестън беше закупил една от неговите картини за колекцията си. Но младежът нямаше качества за бизнесмен, не беше наследил коравия характер на баща си. Но нали си оставаше син на собственика на гигантската компания? Взаимоотношенията между баща и син Вентура не биха интересували Кин, ако на Кийт не бе възложено да отнеме компанията „Джърмейн“.

— Нищо чудно старецът да е решил да го изпробва, като го е натоварил със задачата да се пребори с нас — сърдито рече Кин, — след като го изпробва, вероятно ще реши да му възложи по-сериозни отговорности.

Роджър Гиб се усмихваше злорадо в своя супермодерен офис. Ако онзи старик наистина бе замислил това, ще остане неприятно изненадан. Роджър беше убеден, че шансовете на Вентура да успее са незавидни, въпреки силната му компания. Кинестън беше опитен, гъвкав и енергичен играч. Освен това беше млад.

— Добре, Роджър. Но искам да ме държиш в течение на събитията. Смятам, че те нищо няма да предприемат веднага поради две много сериозни причини: първо, Вентура е по природа извънредно предпазлив. И второ, той иска Кийт да се нагърби с черната работа, която изисква много време. Последното, което би очаквал от нас сега, е да го атакуваме.

— Разбрах. Имаш ли други нареждания?

— Не. Ще продължим операцията, както сме я планирали — спокойно добави Кин и прекъсна връзката.

Отиде до прозореца, за да се полюбува на гледката, но умът му продължаваше трескаво да анализира всички възможни ситуации.

— Майк, нали тържеството по случай откриването на новия ми хотел в Йоркшир е насрочено за втората неделя от следващия месец? Приготви списък с имената и адресите на крупните акционери и кажи на секретарките да им изпратят покани за церемонията. В тях да се изтъкне, че залогът за желаещите да закупят нови акции ще бъде един процент, или процент и половина от инвестициите, вложени в новия хотел. Искам да проверя докъде можем да се разпрострем, но без помощта на „Вентура Индъстрийз“. Да се обърне специално внимание на поканите до по-състоятелните ни акционери. Ще се радвам, ако се увеличат максимално плащанията по акциите. Винаги се печели добре, ако се залага на алчността на хората за все по-тлъсти дивиденти.

Майкъл кимна, изпълнен с възхищение към способността на Кинестън Джърмейн, който нямаше равен на себе си. Ако някой бизнесмен разбере, че по петите му е такава стръвна финансова акула като Лесли Вентура, той веднага ще бие отбой. Вероятно щеше да се опита да вземе колкото е възможно повече от разпродажбата на акциите си и щеше да се оттегли от борсите. Но не и Кин!

— А онази ферма… Равенхайт, нали така се казваше? Докъде стигнаха неща с тази сделка? Съгласиха ли се да ни я продадат?

— Не. Но съм сигурен, че причината е само в упоритостта на сина на собственика. — Майкъл присви устни, ядосан, че не бе успял да се справи сам с такава незначителна сделка. — Моят човек в Оутли ми съобщи, че в най-скоро време банката отново ще напомни за задълженията им по заема, така че всичко е само въпрос на време.

— А предложи ли да купиш и стадата им? Нали имат само овце?

— Да. Това е поредното ти сполучливо хрумване, Кин — угоднически се съгласи Майкъл. — Още не съм се срещал с Джон Уитъкър и сина му, но съм сигурен, че ще успея да ги склоня.

— Не се съмнявам, че ще успееш — промърмори Кин, но очевидно мислите му бяха заети с друго.

Майкъл продължително го изгледа. През всичките тези години, откакто работеше за Джърмейн, нито веднъж американецът не бе губил самообладание, дори и по време на много трудните спорове с твърдоглавите общинари от градския съвет на Харогейт.

— Много съм любопитен, Кин, какво ще ми отговориш на един малко необичаен въпрос: винаги ли успяваш да наложиш своето?

Кин се извърна от прозореца и Майкъл се изненада от суровия израз на лицето му. Очите му бяха замъглени, каквито не ги бе виждал досега и сякаш гледаха през Майкъл, към нещо много, много далечно.

— Невинаги… — призна Кин след дълга, мъчителна пауза.

Майкъл забеляза и странното пребледняване на лицето на Кинестън, въпреки че тенът му прикриваше донякъде бледнината на страните му.

— Когато бях само на четиринадесет години, въобще не знаех как да постигна това, към което се стремях. Но постепенно научих нещо много важно: за всичко трябва да се плаща.

Той отново се извърна към прозореца и загледа сивата градска улица под сградата. После обърна взор към посивялото небе, натежало от мрачни дъждовни облаци. Мислите му се рееха далеч през океана към сивите улици на Ню Йорк. Някъде там се криеше той, Кин знаеше това. Изчакваше да удари неговия час. А дотогава вероятно ще плете планове за отмъщението си.

Нали за всичко трябва да се плаща.