Максин Бари
Огън и лед (16)

Глава 15

Главният келнер в „Чейсънс“ посрещна Кинестън Джърмейн и възторжено го поздрави. Кинестън му се усмихна. Той знаеше, че според правилата във висшето общество, към безукорно облечените мъже се отнасят като към стари приятели.

— Благодаря ви. Пристигна ли гостенката ми?

— Не, сър.

— В такъв случай ще я почакам на масата.

Младият мъж се усмихна на себе си при мисълта за реакцията на останалите гости в ресторанта, когато видят Мериън Вентура и Кинестън Джърмейн да вечерят заедно. Съвсем ясно си представяше смаяните физиономии, когато нюйоркският елит прочете утре сутринта светската хроника във вестниците.

Настани се на масата, поръча си любимото питие — шотландско малцово уиски — и уморено се облегна назад. Този град го отегчаваше и изморяваше, но трябваше да свърши още доста работа. Вече цял месец проучваше действията на Мериън Вентура — разговаряше с акционерите, с които бе разговаряла и тя, издирваше информацията, до която се беше добрала. Срещна се с всичките си длъжници, с които тя се беше свързала. Резултатът не го окуражаваше. Притежаването на петдесет процента от акциите обикновено осигуряваше пълен контрол над фирмата, но Мериън беше успяла да купи двадесет и два процента, като много внимателно беше убедила онези, които се нуждаят от пари в брой, да й продадат акциите си на изключително изгодна за тях цена. Работила бе предпазливо, умно и невероятно компетентно. Кинестън нямаше намерение да я подценява.

Мериън плати на шофьора на таксито и се запъти към ресторанта. Имаше усещането, че в стомаха й танцуват стотици пеперуди. Приглади роклята си — модел на Баленсиага от тъмносапфирен сатен, с дълбоко изрязано остро деколте на гърба, но значително по-плитко отпред. На шията й блестеше огърлица от сапфири и диаманти.

Когато приближи масата, Кинестън мигновено се изправи на крака. Косата си беше събрала в елегантен кок, а очите й изглеждаха още по-огромни и някак си уплашени върху малкото й остро личице. Кинестън почувства как напрежението в мускулите му намалява. Той й се усмихна и галантно я настани на стола.

— Мис Вентура, благодарен съм ви, че се съгласихте да се срещнете с мен тази вечер.

— Ще желаете ли аперитив, мадам? — попита келнерът на френски.

Мериън си поръча чаша изстуден френски вермут.

— Вашият избор ме изненадва — усмихна се Кинестън. — Смятате ли, че и аз трябва да говоря на френски?

Младата жена неразбиращо се втренчи в него.

— Защо трябва да смятам?

Кинестън се вгледа в огромните й, невинни очи и почувства, че започва напълно да се отпуска.

— Извинете ме, понякога съм прекалено чувствителен. Тъй като аз самият не принадлежа към висшето общество, винаги си мисля, че един от начините им да демонстрират социалното си превъзходство, е да поръчват в ресторантите на френски. Сякаш с това искат да ми покажат какъв недодялан селяк съм всъщност.

Мериън усети как се изчервява.

— Нямах предвид подобно нещо.

— Да — меко отвърна той. — Вече знам, че не сте имала.

Мериън извърна поглед от смеещите му се очи. Кинестън беше изключително привлекателен мъж и тя си напомни, че трябва да бъде по-предпазлива. Неговата откритост я обезоръжаваше. Кинестън също остана изненадан. Очакваше, че ще вечеря с една от онези разглезени и безсърдечни куклички. А срещу него седеше стопроцентова жена с очи на кошута. Появата на келнера спаси Мериън от необходимостта да му отговаря. Тя си поръча пъпеш и сьомга в сос от шампанско. Не се изненада обаче, когато домакинът й си поръча обикновен стек и бутилка подходящо вино.

— И така… — Младата жена разсеяно въртеше в ръка празната си чаша за вино. — Трябва да призная, че бях много изненадана, когато ми се обадихте.

Кинестън поклати глава.

— Хайде да не се преструваме, мис Вентура — тихо рече той. — Не би трябвало да сте изненадана.

Младата жена примигна, сепната от директния му въпрос, но се съвзе и тъжно се усмихна.

— Добре, може би не съм била изненадана, но трябва да призная, че не съм очаквала с особено нетърпение подобна среща.

Кинестън се засмя.

— Друг на моето място би приел думите ви като обида, но аз ще ги отмина.

Мериън се изчерви. Не беше характерно за нея да говори, без предварително добре да обмисли думите си.

— Съжалявам, не исках да ви обидя. Не влагам нищо лично, просто в този момент в професионално отношение нещата са малко неудобни.

Кин знаеше, че всички наоколо внимателно ги наблюдават, опитвайки се да доловят нещо от разговора им, затова когато заговори, почти шептеше.

— Личи си, че сте учили в швейцарско училище. Нещата между нас не са „неудобни“, мис Вентура. Те са изключително опасни.

— Наричайте ме Мериън — внезапно рече тя и остро го изгледа. — Завършила съм френско училище.

Той забеляза, че тя изпъна рамене. Кинестън вътрешно се усмихна. Може и да имаше очи на кошута, но сърцето й беше като на лисица.

— Добре. Наричайте ме Кин.

— Чудесно, Кин. Искаш ли да говорим по същество?

— Защо не? И така, ще ми кажеш ли, Мериън, кое те кара да си мислиш, че имаш право да ми отнемеш компанията?

Дъхът й секна. Не беше очаквала толкова директен въпрос.

— Аз… — Внезапно спря, осъзнала, че моментът не е подходящ за любезни увъртания. — Мисля, че е напълно естествено да се опитам да спечеля надмощие в бизнеса. Ти също го правиш през цялото време.

Той поклати глава.

— Едно на нула за мен. Никога до сега в живота си не съм отнемал чужда компания. Опитай още веднъж.

Мериън отново се изчерви.

— Може би просто твоята компания не е достатъчно голяма?

Кин се усмихна. Не знаеше защо, но напрежението, което го сковаваше в началото на вечерта, се стопяваше с всяка изминала минута.

— А може би „Вентура Индъстрийз“ е прекалено голяма? Да не би да сте забравили как можете сами да изградите собствена компания? Може би мениджмънтът ви е станал твърде тежък и неефективен, Мериън.

Тя отлично разбираше, че това беше директна атака срещу баща й. Бедата бе, че и тя вече се съмняваше в коректността на бащините й действия и дълбоко в себе си беше съгласна, че той има известно право. Обаче предпочиташе да умре, отколкото да го признае!

— А може би ти просто си уплашен? — предположи младата жена и войнствено вирна брадичка.

Кин я погледна, чувствайки, че се намира на кръстопът. Той не искаше да влиза в дълга и изтощителна битка с „Вентура Индъстрийз“. Въпросът беше кой път да избере, за да я избегне? Внезапно реши как да действа.

— Ти си права — меко промълви той. — Аз наистина съм уплашен.

Въпреки че гласът му едва се чуваше, Мериън разбра отлично всяка дума и смаяно го погледна. Този мъж уплашен? Да не би да я мислеше за глупачка?

— Много ми е трудно да го повярвам — каза накрая тя, а гласът й бе изпълнен с подозрение.

Кин сви рамене.

— Не виждам защо. Основах компанията Джърмейн, когато бях на деветнадесет години, със заем от банката. Банкерите си мислеха, че ми правят голяма услуга. Когато компанията стартира, имаше само един-единствен служител — моя милост. Работех, без да се щадя, като крадях от съня си. Трябваше да се грижа за малката си сестра, спестявах всеки долар, като си позволих да си купя само един приличен костюм, чифт обувки и часовник. Първите шест месеца бях убеден, че двамата със сестра ми ще се озовем на улицата и ще се превърнем в онези нещастници, на които подхвърляш милостиня, когато излезеш да пазаруваш. Така че е съвсем естествено да се страхувам да не загубя всичко, което означава толкова много за мен.

Мислите му се върнаха към онези отдавна отминали дни. Гласът му бе станал още по-мек, а Мериън несъзнателно се беше навела напред, за да улови всяка негова дума.

— Започнах от бедните квартали — продължи той и това откровение окончателно я смая. — Купих един жилищен блок с евтини квартири от обеднелия му собственик и сключих сделка с наемателите — аз щях да осигурявам материалите за ремонта, а те — работната ръка. Там живееха безработни водопроводчици, дърводелци, строителни работници, предприемачи. След шест месеца жилищата се превърнаха отново в обитаеми — чисти, приятно обзаведени, снабдени с най-необходимите удобства. Асансьорите работеха, стените бяха прясно измазани, нямаше хлебарки и други гадини. Продадох сградата, като предварително сключих договор, че предишните наематели ще останат в жилищата си. Сделката ми донесе печалба, която вероятно би била нищожна за стандартите на „Вентура“. Но това бяха пари, които нито аз, нито баща ми бяхме имали през целия си отруден живот. С тези пари аз напуснах Ню Йорк и купих първия си хотел, една провинциална странноприемница в Кънектикът. Тя беше изоставена и полусрутена, но аз я изградих наново. По това време вече можех да си позволя да наема персонал, аз — малкият Кин Джърмейн, едно момче от затънтена ферма във Върмонт. Имах дори секретарка. Провеждах интервюта за работа. Хората, които идваха бяха толкова отчаяни и с такава безумна надежда в очите, че… не можеше да не ме заболи. — Гласът му се превърна в шепот и той поклати глава.

Мериън усети студена пот да се стича по гърба й. Бе трогната до дъното на сърцето си от откровението на този непознат мъж.

— Момичето, което беше моя секретарка, произлизаше от шестчленно семейство, в което само един работеше. След като продадох странноприемницата, отново с добра печалба, аз вече бях сложил началото на компанията „Джърмейн“, която познаваш сега, и построих първия си хотел в Шугър Буш. — Погледна я и в очите му проблесна гневна искра. — Построих този хотел, Мериън — натъртено продължи той, надявайки се за доброто и на двамата, че е успял да стигне до сърцето й. — Така както построих и всички останали. Кажи ми, ако успееш с пари и хитрост да ми ги отнемеш, дали ще бъдат твои? Искам да кажа, наистина ли ще ги чувстваш като свои?

Мериън се облегна назад, опитвайки се да се съвземе от чутото. Беше му благодарна, че й се бе доверил, но някакво цинично дяволче в съзнанието й нашепваше, че тактиката му е отлична.

— Мисля, че се опитваш да ме накараш да се почувствам виновна — каза спокойно тя.

Кин мрачно се усмихна.

— Разбира се, че се опитвам. Аз се боря, за да запазя компанията си. Моята собствена компания, Мериън. Тази, заради която съм рискувал моето и на сестра ми бъдеще. И ако е необходимо, ще употребя всички средства, за да го постигна, но не съм те излъгал. А сега ти казвам направо, че утре заминавам за Стоув. Върмонт е моят дом, аз не мога и не искам да живея другаде. И докато съм там, ще направя всичко, за да съм сигурен, че компанията „Джърмейн“ ще става все по-силна и по-силна… с мен начело.

Мериън пое дълбоко дъх. Не можеше да му признае, че думите му усилваха собствените й подозрения. Винаги се бе притеснявала относно моралната страна на това, което правеше, но се беше старала да отпъди тези си мисли. Разбираше, че баща й я бе подложил на своеобразен тест. И ако се провалеше в опита си да присъедини компанията „Джърмейн“ към „Вентура Индъстрийз“, какво щеше да стане със собствените й мечти? С всички обещания, които бе дала на самата себе си?

— Кажи ми, Мериън — нежно каза Кинестън, — не си ли мислила да построиш собствен хотел и да създадеш собствена компания за отдих и развлечения?

Въпросът му докосна най-чувствителната струна в душата й.

— Да, но нещата не са толкова прости, колкото изглеждат — промълви едва чуто тя.

— Знам — разбиращо кимна Кин. — Забрави за баща си. Ти трябва да си тази, която трябва да реши как да продължи. Дали ще бъдеш част от един механизъм или сама ще решаваш кое е правилно за компанията. Не бива да се страхуваш, най-важното е да уважаваш самата себе си. Но каквото и да решиш, Мериън, искам да ти кажа, че аз няма да стоя безучастно настрани и няма да ти оставя да ми отнемеш това, което е мое. Просто не мога да си го позволя.

Погледите им се срещнаха и младата жена разбра, че той е напълно откровен с нея. Очите му не бяха студени, бяха открити и изпълнени с искрена загриженост.

— Не искам да те нараня, Мериън — продължи Кинестън, — но ако ти продължаваш с опитите си да погълнеш моята компания, тъкмо това ще се случи.

— Заплашваш ли ме? — попита тя, но с изненада установи, че не чувства никакъв страх.

— Не — нежно я поправи той. — Само те предупреждавам.

 

 

Бруно седеше зад волана на стария си петгодишен форд и внимателно наблюдаваше входа на ресторанта. Джърмейн излезе пръв — красив и безукорно облечен. Момичето вървеше след него и Бруно се надигна. Потните му длани стиснаха волана. Снимката от вестника, която му бе дал Моргън, не даваше съвсем вярна представа за нея. В действителност тя беше много по-красива. Мъжът и жената си стиснаха ръцете и се разделиха. Джърмейн вдигна ръка и едно такси моментално спря пред него. Мериън Вентура се настани в дълга черна лимузина, която я чакаше пред ресторанта. Бруно я последва и както очакваше, тя спря пред небостъргача на „Вентура Индъстрийз“. Той отмина и продължи да кара, докато видя една телефонна кабина. Потупа малкия остър бръснач, който беше скрит в горния джоб на ризата му. Това му подейства успокояващо. Мъжът се ухили и набра един номер, който не фигурираше в телефонния указател.

— Да? — Гласът бе тих и предпазлив.

— Тъмнозелено — сподавено излая Бруно. — Момичето и Джърмейн се срещнаха.

В далечния град Стоув Моргън се облегна на стената. Лицето му се зачерви от яд.

— Разбирам. Надявах се, че няма да се налага да се тревожим за момичето.

— Няма защо да се тревожиш за нея, шефе — изръмжа Бруно, учуден защо Моргън ще се безпокои за някаква си женска. Според него тя не можеше да представлява някаква сериозна опасност. — Аз ще се погрижа за нея, шефе.

— Почакай — извика в слушалката Моргън, знаейки колко брутален може да бъде съучастникът му. — Трябва да бъдем много внимателни. Бащата на момичето притежава много пари и власт.

Бруно въздъхна тежко.

— Тогава какво искаш да направя?

Моргън беше от хората, които винаги играеха със скрити козове. Вече беше измислил как да се справи с момичето, но ако планът му се провалеше, трябваше да измисли и резервен вариант.

— Продължавай да я следиш и ми докладвай. Освен това искам да ми осигуриш пълен план на сградата с офисите и подробно да проучиш разположението на апартамента й. Разбери дали има някакъв лесен начин да се проникне вътре.

Бруно кимна.

— Смяташ да я нападнем?

— Смятам, че Ню Йорк е пълен с насилие и един луксозен апартамент може да се окаже страхотно изкушение за крадците — каза с усмивка Моргън.

— А в много от случаите крадците убиват, нали? — допълни Бруно със зловещ глас.

От другата страна на жицата шефът му се умълча за няколко секунди. Беше успокояващо да има мъж като Бруно под ръка, но понякога беше дяволски трудно да го контролира.

— Може би, Бруно. Но аз не бих искал да рискуваме, като я убием. Достатъчно е само да я отстраним от пътя си и в същото време получим доста пари. За нашата кауза.

Бруно се изкиска невъздържано. Такъв си беше шефът му — винаги мислеше. Винаги беше с една крачка пред другите.

— Добре, шефе — съгласи се Бруно и прекъсна връзката.

Докато караше обратно към сградата на Вентура, мислите му бясно препускаха. Той наистина приличаше на булдог, но всъщност беше доста умен мъж. За нещастие тъпото изражение на лицето му заблуждаваше.

 

 

Ейдриън вдигна куфара си от конвейера и се насочи към изхода на летището. Пътуването беше дълго и уморително, а последната седмица също здравата го изтощи. Сдоби се с разрешение за работа, но зелената карта го затрудни, трябваше да използва всичките си връзки, за да я осигури.

Вслуша се в съветите на приятели, които вече бяха живели в Ню Йорк и си запази стая по телефона в приличен хотел с разумни цени. Даде адреса на шофьора на таксито и се настани на задната седалка. Докато минаваха край покрайнините на Манхатън, той се загледа през прозореца. Прочутите небостъргачи едвам се забелязваха, обвити в сивата октомврийска мъгла. Значи това е блестящият Ню Йорк! Ейдриън се усмихна, но лицето му продължаваше да бъде напрегнато. Разтри зачервените си очи и се прозина. Беше почти заспал, когато най-после пристигнаха пред хотела.

Стаята му беше малка и чиста и гледаше към една оживена улица. Насили се да разопакова багажа си, преди да вземе душ. Излезе от банята, но все още продължаваше да се чувства като нещо, довлечено тайно у дома от котката. Взе телефонния указател и бавно го разлисти. Очите го заболяха от взиране в безкрайните колони с номера на хотели. Нямаше смисъл да се опитва да открие Бриони по този начин. Освен това, доколкото познаваше братовчедка си (вече започваше да се чуди дали наистина я познава толкова добре), тя нямаше да остане дълго в Ню Йорк. Бриони мразеше градовете. Не, вероятно вече беше заминала.

Но компанията „Вентура“ не се е преместила никъде, а той вече си беше уредил по телефона интервю за вдругиден. Изглежда бяха впечатлени от дипломите и характеристиките му. Бяха му казали, че са им необходими хора с отлична квалификация, които могат да работят по сделките им в Европа. Ейдриън искрено се надяваше, че ще го назначат на работа във „Вентура Индъстрийз“.

Не знаеше какво го очаква в този град, но се надяваше скоро да разбере.