Максин Бари
Огън и лед (19)

Глава 18

Бриони нае кола и се насочи към хълмовете. Имаше чувството, че все още седи на седалката за пътници. Постепенно възвърна увереността си в шофьорските си умения. Знаеше къде отива, но постоянно поглеждаше в картата, разстлана на седалката до нея. Фермата Колдстрийм се намираше само на четири километра от града и също беше разположена в подножието на планината Мейнсфийлд. Нищо чудно, че Кинестън Джърмейн се интересува от нея и иска да я купи, но сега тя трябваше да разбере защо мистър Елиа П. Елсуорти не желае да я продава.

Предния ден се бе разходила из града и беше решила да обядва в локала „Трап Фемили Лодж“. Там съвсем случайно дочу откъслеци от разговора между две келнерки, които обсъждаха стария мистър Елсуорти и фермата му. Може би нямаше да се заслуша в разговора им, ако не бяха споменали името на Кинестън Джърмейн. Една от келнерките се оплака, че напоследък той много рядко идвал да пие чай във виенската сладкарница, докато по-възрастната се вълнуваше от това, дали Джърмейн ще успее да купи земята на опърничавия мистър Елиа П. Елсуорти.

Гледката, която в момента се разкриваше ред очите й, беше великолепна. Кленовите дървета се различаваха от тези в Йоркшир, но бяха изключително красиви с пожълтелите си листа, чийто цветове преливаха от жълто, до светлорозово, медно и златисточервено. Прозорецът на колата бе спуснат и младата жена чуваше мелодичната песен на червеношийките. Зърна бял указателен знак, който сочеше накъде да завие за фермата Колдстрийм. Когато пристигна, Бриони видя, че тя по нищо не приличаше на Равенхайт, но въпреки това изпита странното усещане, че вече е била тук. Особено, когато спря пред къщата, изградена от камък, с варосани в бяло дървени стени. Едно куче излая от верандата — не беше черно коли на бели ивици, като Вайълет, а чистокръвна хрътка с тъжни очи и увиснали челюсти.

Бриони се усмихна, излезе от колата и… замръзна. През отворената врата се виждаше двойната цев на ловджийска пушка. Един възрастен мъж се появи зад нея. Очите му изненадано примигнаха при вида на жената, изправена до колата. Тя беше висока, а косата й имаше цвета на дъбовите листа през есента. Гърдите й бяха големи и заоблени, талията — добре очертана, а бедрата — приятно закръглени. Краката й бяха стройни и много дълги.

Елиа П. Елсуорти свали пушката и измърмори: „Млъквай“ по посока на дървената веранда, откъдето продължаваше да се чува лаят на кучето. Косата на възрастния мъж беше побеляла, а лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, като на човек, който усилено бе работил през целия си живот. Бриони сякаш видя баща си в него.

— Мистър Елсуорти? — колебливо попита тя и пристъпи няколко крачки напред, без да изпуска от поглед наведената цев на пушката.

— Ъхъ.

Възрастният мъж я наблюдаваше как приближава. Не само че имаше тяло на истинска жена, но и беше облечена много елегантно. Нямаше и следа от онези джинси и гамаши, които днешните младежи носеха. Това момиче (за Елиа П. Елсуорти всички жени под четиридесет бяха момичета) беше облечено в семпла, но елегантна зимна рокля в меднозлатисти цветове. Освен това, тя се движеше грациозно като истинска мадона. Още си спомняше как преди много години бе седял с Бети Хартингтън в тъмната зала на киносалона, вперил захласнат поглед в белия екран, където с невероятна грация и изящество се движеше Рита Хейуърт. Това момиче пристъпваше точно като нея.

— Извинявам се, че ви безпокоя, мистър Елсуорти, и че пристигам, без да ви се обадя предварително, но не бях сигурна дали ще се съгласите да се срещнете с мен. Отнася за мистър Джърмейн.

— Аха. — Звукът, който издаде беше нещо като полуръмжене, полувъздишка. — Значи той ви е изпратил, за да опитате да ме придумате да продам фермата си, така ли? Е, поне мога да кажа, че има добър вкус като изпраща вас — избоботи отново мъжът, но в очите му вече светеха весели искрици. — Непременно ще му го кажа.

Бриони усети, че се усмихва, но побърза да скрие усмивката си.

— Мисля, че не ме разбрахте, мистър Елсуорти. Аз не съм тук от страна на мистър Джърмейн. Идвам заради себе си. Не мога сега да ви обясня, защото нещата са малко сложни… Ще имате ли нещо против да ми кажете само, защо не искате да продадете фермата си на мистър Джърмейн?

— Това си е моя работа — безцеремонно отвърна старецът и опърничаво наклони главата си на една страна. — Освен това си е моя работа и дали ще предложа гостоприемство на една неканена млада дама. Току-що направих цяла кана лимонада. Искате ли да пийнете една чаша?

— С удоволствие — усмихна се Бриони. — Никога досега не съм опитвала истинска лимонада. В Англия не я правим много често.

— Хмм — изръмжа Елиа П. Елсуорти и Бриони реши, че така изразява симпатията си.

Тя неуверено пристъпи напред, но хрътката само подуши шумно обувките й и я пусна да влезе в къщата. Бриони пристъпи прага и с любопитство се огледа. Солидните дъбови греди бяха стари и опушени, а камината беше изградена от истински червени тухли. Огнището бе заобиколено с големи обли камъни и заемаше почти цялата дължина на стената.

— Сядай — каза Елиа, напълни до горе две стъклени чаши с тъмножълта течност и й подаде едната.

Младата жена се напрегна да поеме своята, без да я разлее.

— Благодаря. Тъкмо се възхищавах на камината ви.

— Предполагам, че вие, младите дами, сте свикнали в днешно време само на газови камини.

— Едва ли — засмя се Бриони. — В моята ферма в Йоркшир готвех на стара печка с дърва. Трябваше да й слагам само големи пънове, ако исках да поддържам определена температура.

— Дъбови ли? — попита Елиа и се запъти към едно старо, изтърбушено кресло.

— Да. — Бриони не чака той да повтаря поканата си и седна на един стол срещу стареца. Не забеляза одобрителния поглед, който той й хвърли, докато оправяше краищата на полата си. — Те са чудесни за огъня, но трябва да са добре изсушени.

— Или наистина си фермерско момиче или си прочела доста книги — кимна възрастният мъж. — А сега ми кажи какво искаш?

Бриони примигна.

— Ами… искам да знам защо не желаете да продадете фермата си на мистър Джърмейн — откровено каза младата жена.

Бе разбрала, че старецът не е опасен, но инстинктът й казваше, че той никак не е глупав и предпочиташе да говори истината, а не да шикалкави.

— Вече ти казах, това си е моя работа.

— Да, но може да стане и моя. Ако искате да продавате, но не на мистър Джърмейн, аз вероятно ще мога да ви направя едно добро предложение. Или бих могла да ви помогна да се споразумеете с мистър Джърмейн. Както предпочитате.

Елиа присви очи. Бриони нервно отпи голяма глътка от лимонадата. Течността беше студена и невероятно вкусна.

— Лимонадата е чудесна. Дали не бихте ми дали рецептата?

— Ъхъ.

Бриони го изкача да продължи, но старецът мълчеше. Изпита съчувствие към служителите на Джърмейн, които се бяха опитвали да сключат сделка с този мъж. При тази мисъл не се сдържа и се усмихна.

— Какво е толкова смешно? — изръмжа Елиа.

Тя сви рамене.

— Нищо особено. Просто току-що си представих как сте натрили носа на мистър Джърмейн.

Елиа се ухили.

— Не съм мислил да направя точно това. Той е мъжко момче. И е доста странен. Не е това, което очаквах. Не е от онези превзети и мазни градски типове. Чух, че бил роден и израсъл във Върмонт. А това прави всичко по-трудно… Но ти си жена на място.

Бриони примигна. Въпреки че вече беше привикнала с резкостта му, безцеремонното му изявление я смая.

— Моля?

Очите на възрастния мъж закачливо светнаха.

— Жена си отвсякъде. Приличаш на една, която много харесвах. Моята Бети беше като теб. Ако кажех, че не искам и няма да направя нещо, тя така се засмиваше, та преди да се усетя дори, вече изпълнявах желанието й.

— Съжалявам — усмихна се Бриони. — Всъщност, ако трябва да съм искрена, не съжалявам.

Старецът съучастнически й намигна.

— В такъв случай, може би е най-добре да ти кажа това, което те интересува, за да не си губим времето напразно. Наследих тази ферма от баща си. Произвеждахме кленов сироп, имахме стадо и отглеждахме коне. Двамата с Бети имахме две момчета. Едното загина във Виетнам, а другото — при автомобилна злополука. — Говореше с къси изречения, без да издава чувствата си, но Бриони разбираше колко страда. — Моята Бети също си отиде, а аз нямам други роднини, на които да оставя фермата — бързо довърши Елиа. — Вече не мога сам да се грижа за нея и се замислих дали да не я продам на този Джърмейн. Но сетне той построи онези големи шикозни сгради за богатите и празноглави безделници. А пък аз не искам това място да се превърне в нещо подобно. Сега доволна ли си?

— Да. И аз си помислих, че може би е нещо подобно — нежно се усмихна Бриони. — Така че ви предлагам… Всъщност има начин и двамата да получим това, което искаме.

Елиа строго я изгледа. Тя му харесваше, защото той умееше да разпознава свестните и честни хора. Но не беше хубаво една жена да таи толкова гняв, както това момиче разсипваше сърцето си.

— Какво имаш против мистър Джърмейн, мис…?

— Извинете. Казвам се Бриони Роуз. — Тя протегна ръка. — Това си е моя работа — твърдо рече и срещна немигащия му поглед.

Старецът умислено кимна с глава.

— Права си. Хайде да чуя твоето предложение.

— Искам да купя това място от вас, мистър Елсуорти.

— Имаш ли пари? — рязко я попита той.

— Да. Аз също имах ферма. В Йоркшир. — Гласът й пресекна. Замълча, сърдита на себе си, че се разприказва за миналото си. После тръсна глава, за да пропъди спомените. Изкашля се подканващо. — Е, ще ми продадете ли фермата си?

Елиа бавно се облегна назад и подозрително я изгледа.

— А защо трябва да го правя?

Младата жена му се усмихна приветливо.

— Защото аз ще ви гарантирам, че ще останете да живеете тук и след като фермата стане моя. Не само това, но гарантирам, че ще се иска вашето одобрение за всяка сграда, която възнамеряват да построят тук. Може дори да запазим фермата, което ще означава, че ще наемем още работници. А вие ще бъдете техен главен надзирател.

Елиа П. Елсуорти недоверчиво се наклони напред. Това бяха твърде много обещания, за да се приемат насериозно. Но недоверието му трая кратко, защото когато погледна в очите й, той разбра, че може да й вярва.

— И без това ще трябва да продам това място на някого — измърмори почти на себе си старецът. — Защо пък да не си ти?

 

 

Ланс влезе в клуба и кимна на бармана. Настани се на любимия си стол и си поръча един „Манхатън“. Някой бе застанал зад него и когато Ланс любопитно извърна глава, видя, че е непознат.

— Здрасти — поздрави той. — Нов ли си тук?

— Да. Искаш ли да пийнеш нещо с мен, Ланс?

Ланс не се изненада, че мъжът знаеше името му, но от нещо, което витаеше около непознатия, застана нащрек. Инстинктът му подсказваше, че този мъж е опасен и трябва да внимава с него.

— Благодаря, ще пийна още един „Манхатън“.

Моргън поръча питиетата.

— Не сме се срещали досега — предпазливо рече Ланс. Безпогрешно подушваше, че нещо може да излезе от тази среща.

— Не, но имаме общ интерес. Мериън Вентура.

Ланс се намръщи, а Моргън се усмихна.

— Не ме интересува с кого спи тази кучка — рязко заяви Ланс и понечи да се отмести, но непознатият го хвана за рамото.

— Нито пък аз. Нямам намерение да чукам дамата…

Ланс заинтригувано го изгледа. Вдигна чашата с коктейла и отпи голяма глътка. Миналата седмица се провали и последния му опит да измъкне още пари от бившата си съпруга. Майка му бе изхарчила по-голямата част от нейния дял, а и неговите пари непрекъснато се топяха. Имаше връзка с Джина Найт, по-малката дъщеря на един тексаски милионер, но не вярваше, че ще излезе нещо. Тя беше хвърлила око на някакъв състезател от Формула 1, а и баща й беше прочут скръндза.

Извърна се бавно и погледна събеседника си в очите.

— А ти какво имаш против Мериън?

— Нищо. Тя просто се случи на пътя ми — искрено отвърна Моргън.

Ланс несъзнателно потръпна. Моргън отново преценяващо се усмихна. Прескът се оказа едно нищожество, но пък беше много алчен. И вбесен. А това може да се окаже една твърде полезна комбинация.

— И какво точно възнамеряваш да направиш? — предпазливо попита Ланс.

Имаше непреодолимо желание да стане и да избяга, но нещо по-силно от него самия, го заставяше да остане и да изслуша този мъж. Мразеше Мериън и беше доволен, че още някой изпитва същите чувства.

— Ще я отстраня от пътя си — членоразделно изрече намеренията си Моргън, сякаш разговаряше с десетгодишно момче. — И да направя и двама ни богати — мазно добави той.

Очите на Ланс се разшириха.

— Я пак го повтори.

— Казах — бавно отвърна Моргън, натъртвайки всяка дума, — че възнамерявам да направя теб и мен богати.

Сърцето на Ланс подскочи. Последните думи прозвучаха като музика в ушите му.

— Как?

— Като накарам Лесли Вентура да ни даде тридесет милиона долара.

Ланс втрещено се втренчи в непознатия. Да не би в крайна сметка да се окаже просто един луд?

— Това са много пари. — Гласът му беше режещ и груб. — Защо Лесли Вентура ще ни плаща тридесет милиона долара?

Моргън се умисли. Ланс беше толкова глупав и податлив. Самият Моргън беше силен и много внимателен. Унесе се в спомените си. В съзнанието му изплува лицето на Кинестън. Той беше на дванадесет години и от носа му капеше кръв. „Ще те убия, Моргън — беше извикал той, без следа от страх. — Някой ден ще те накарам да си платиш!“ И го беше направил.

Моргън рязко се протегна за чашата си. Отпи няколко големи глътки и се обърна към Ланс Прескът. Лицето му не изразяваше нищо.

— Интересуваш ли се или не?

— От тридесет милиона? Разбира се, че се интересувам. Какво искаш да направя? — нервно попита Ланс.

Моргън отегчено сви рамене.

— Няма да е толкова трудно. Само да се обадиш по телефона.

— И това е всичко? Защо? Какво си намислил?

— Много е просто — злобно отвърна Моргън. — Ще отвлечем Мериън Вентура.

 

 

Докато пътуваше обратно към града, слънцето блестеше в очите й и Бриони отново си сложи тъмните очила. Вратите на новия хотел на Кинестън бяха заключени, така че тя се запъти към задния вход.

Кинестън работеше зад бюрото си, когато една сянка му се мярна през прозореца. Той се завъртя и с един скок се озова срещу Бриони. Младата жена се удиви от пъргавината му и уплашено се отдръпна назад. За секунда двамата се взираха изненадани един в друг през затворения прозорец. Кинестън се опомни пръв. Отвори широко прозореца и се надвеси навън. Бриони мигновено почувства как тялото й откликва на близостта му. Сърцето й затуптя по-бързо, а през слабините й премина сладка тръпка. До обонянието й достигна ароматът на одеколон за бръснене и мирисът на мъжко тяло и коленете й омекнаха.

— Здравейте — задъхано поздрави тя.

— Здравейте, Бриони Роуз — отвърна Кин, а очите му сякаш искаха да я изпият. Забеляза слънчевите очила и въздъхна. Каква упорита жена, нима никога не ги сваляше?

— Само Бриони — остро го поправи тя. Единствено баща й я бе наричал Бриони Роуз.

— Тогава и ти можеш да ме наричаш Кин.

— Добре, Кин — успя да промълви тя и с усилие преглътна. Сякаш някой я стискаше за гърлото.

— Заповядай. Ще ти предложа чаша кафе. — Той отстъпи назад и се обърна, възнамерявайки да отиде да й отвори вратата. Но някакво тракане зад него го накара да се извърне.

Бриони беше решила да влезе през прозореца. Роклята й се беше вдигнала нагоре, разкривайки дълги, великолепни бедра. Кожата й беше гладка и бяла като крем. Младата жена без усилие се прехвърли през рамката на прозореца и скочи в стаята.

Той втрещено я гледаше.

— Какво има? — войнствено попита тя.

— Нищо. Просто си помислих, че ще предпочетеш да използваш вратата.

Тя се изчерви. Толкова беше свикнала да се катери из хамбарите и сайвантите, че изобщо не се беше замислила откъде би било по-правилно да влезе.

— О, ами защо ще си правя труда? Спокойно влязох и през прозореца — рязко заяви и вироглаво вирна брадичка.

Чувстваше се унижена и това я вбесяваше.

Кин се усмихна.

— Да, вече се убедих — насмешливо отвърна той, като се опита да си представи дали някоя от познатите му жени би се изкатерила през прозореца, но не успя. Всяка друга би се замислила първо за чорапите, после за прическата и изобщо не би се осмелила да рискува. Не и тази жена, не и Бриони. — Заповядай, седни. Как предпочиташ кафето?

— С мляко и една бучка захар, моля.

Не го попита дали има захарин и това му хареса. Явно не беше от превзетите жени, които непрекъснато следят фигурата си. Манията им да изглеждат като недохранени хрътки го дразнеше. Сякаш подчертаваха без да се усетят, че освен външността си не притежават други достойнства. Кин смяташе, че една жена не може да бъде истински привлекателна, ако е лишена от ум и от лично обаяние.

Бриони се настани в креслото от другата страна на бюрото и Кин й подаде чашата с кафе. Самият той отново седна на мястото си. Погледът му се плъзна по дълбокия и удобен диван зад нея. Съжаляваше, че не приседнаха върху него.

— Искам да ви направя едно делово предложение, мистър… всъщност, Кин — бързо изрече тя, опитвайки се да се овладее.

Той беше прекалено близо до нея и това й пречеше да мисли. Беше свалил вратовръзката си, а ръкавите на ризата му бяха навити. Бриони виждаше съвсем отблизо загорялата кожа на ръцете му, както и светлорусите косъмчета по тях. Кинестън не носеше сако, а през полуотворената риза изпъкваха мускулестите му гърди. Косата му беше леко разрошена, сякаш преди малко бе станал от леглото. При мисълта за леглото му Бриони потръпна.

— О, така ли? — Кинестън явно беше разочарован. Трябваше да я убеди, че не се нуждае от благовиден предлог, за да го види. Облегна се назад, а по устните му заигра тайнствена усмивка. — И какво точно имаш предвид, Бриони?

— Отнася се за фермата Колдстрийм — направо каза тя и с удоволствие видя как той изведнъж застина и усмивката изчезна от лицето му.

Ето така вече беше по-добре. „Май вече не се чувстваш толкова велик и непобедим, нали, Кин?“ — почти злорадо си помисли тя.

— Какво знаеш за това? — предпазливо попита Кинестън.

Покупката на фермата Колдстрийм не беше жизненоважна за него, но все пак беше част от бизнеса му. Какво ставаше тук? Още веднъж Кинестън се беше излъгал в тази жена. Никой досега, било мъж или жена, не беше успявал толкова дълго да приспи вниманието му и непрекъснато да го изненадва. А това го изнервяше.

— Разбрах, че искаш да купиш мястото от Елиа П. Елсуорти.

— Правилно си разбрала.

— Обаче той не желае да продава, нали? — Гласът й стържеше сухо, лишен от всякакви емоции. Звучеше като на истински бизнесмен. Не приличаше на гласа, който беше бленувал през изминалата нощ. Онзи глас му беше нашепвал съвсем различни неща, по съвсем различен начин.

— Той съвсем ясно ми показа намеренията си — сухо отвърна Кинестън. — Придружени от ловна двуцевка.

Преди да се усети, Бриони се засмя.

— Доста е голяма, нали? Освен това има и куче.

— Една дяволска хрътка — закачливо добави той, но в следващия миг стана сериозен. — Значи си ходила там?

— Разбира се. Както ти казах, имам делово предложение.

Младият мъж се усмихна, но очите му останаха студени. Имаше нещо натрапчиво и целенасочено около нея. В главата му звъняха предупредителни звънчета. О, да, тя го желаеше, но той я желаеше още повече. Един вътрешен глас обаче го предупреждаваше да бъде много внимателен.

Макар че никак не му се искаше да го чува, защото страстно копнееше да я вземе в прегръдките си и да целува безкрайно тези прекрасни устни и това красиво лице. Бриони усети настойчивия му поглед и притеснено облиза пресъхналите си устни. Стори й се, че го чу да издава някакъв стон, но в същия миг той рязко завъртя креслото си и се наведе към нея.

— Добре, Бриони, да го чуя — съгласи се той.

Трябваше по някакъв начин да я задържи в живота си, без значение като приятел или враг. А ако това означаваше, че трябва да прави бизнес с нея, така да бъде.

Младата жена не можа да прикрие триумфиращата си усмивка.

— Да купиш моята ферма, разбира се.

Той се втренчи в нея, а веждите му озадачено се извиха.

— Твоята ферма?

— Да, моята ферма. Мистър Елсуорти ми я продаде тази сутрин.

Това не отговаряше напълно на истината, но двамата с Елиа си бяха стиснали ръцете, а тя бе уверена, че това означаваше много повече от всеки подписан лист хартия.

Кинестън се опита да прикрие смайването си.

— Наистина ли? Това е много… умно от твоя страна.

Бриони усети, че я обзема непонятен страх. Той беше толкова студен. Толкова невъзмутим. И далечен.

— Предполагам, че все още искаш да купиш фермата? — Мъжът машинално кимна. — Добре. Тогава може би ще успеем да се договорим за приемлива цена?

Усмихна се. Разбира се, нямаше никакво намерение да му продава фермата. Щеше още тази вечер да напише писмо лично до мис Мериън Вентура, в което да й предложи фермата и земята за новия зимен комплекс на „Вентура Индъстрийз“. А ако компанията Вентура не прояви интерес към земята, щеше да я задържи за себе си. Беше готова на всичко, но не и да му я продаде!

— Прекрасна идея. Защо да не вечеряме заедно тази вечер и да я обсъдим по-подробно? — попита той.

Очите му приличаха на два къса лед. Как, по дяволите, бе успяла да убеди стареца да й я продаде? Какво искаше да спечели? Какво всъщност целеше тази жена?

— О, да, разбира се. Благодаря ти — запъна се Бриони, хваната натясно. Вечерята не влизаше в плана й. Очакваше той да бъде ядосан или поне засегнат. Вместо това, той се съгласяваше с нея…

Кинестън мрачно се усмихна. Едва ли можеше да се каже, че бе приела възторжено предложението му. Двамата се изправиха едновременно и когато той тръгна към нея, тя отстъпи крачка назад. Великолепните й гърди възбудено се повдигаха. Кинестън можеше да се закълне, че подушва миризмата на хормоните й и слабините му болезнено се стегнаха. Тя рязко пое дъх. Да, той не грешеше. Вече беше сигурен, че неудържимо я привлича. Тя го желаеше толкова силно, колкото и той нея. Да не би да е толкова дръпната, защото й липсва опит? Въпреки страхотната си външност, възможно ли бе да е нямала досега сексуална връзка? И тъкмо това да я прави нервна и неуверена?

При тази мисъл дъхът му секна и някакво напълно непознато чувство се зароди в гърдите му.

— Бриони, аз… ще очаквам тази вечер с нетърпение.

Трябваше да бъде много внимателен. Една погрешна дума или движение и тя можеше да се изплаши.

— О. Ъъ… да, аз също. — Младата жена се опита да се усмихне, но не й се отдаде и отстъпи още една крачка към вратата.

Когато вече беше отвън, се затича с всички сили към колата. Тялото й силно трепереше.

— Ще дойда да те взема в осем! — извика Кинестън след нея. — Отседнала си в едно от бунгалата в Стоувлейк, нали? Пето, ако не се лъжа?

— Да. Осем ще бъде чудесно — провикна се в отговор Бриони.

Би направила всичко, само и само по-бързо да се махне от него. Но дълбоко в себе си беше много поласкана. Той се интересуваше от нея. Планът й успя! Беше го накарала да я харесва! Постигнала беше много повече, отколкото се надяваше през всички онези дълги месеци на диета и упражнения. И ето че той я желаеше!

Внезапно въодушевлението й се изпари. Следващата стъпка би трябвало да бъде да го накара да я желае все повече и повече. Да го влудява… Поклати тъжно глава. Как би понесла да я докосне? Та и тя толкова много го желаеше…

Студената топка, заседнала в гърдите й сякаш се втвърди още повече. Да, ще го понесеш, прошепна един силен глас.

Ще направиш всичко, което е необходимо, за да го победиш.