Максин Бари
Огън и лед (11)

Глава 10

Майкъл Форестър се отпусна на стола срещу шефа си и Кинестън вдигна глава.

— Донесе ли вестниците?

Майкъл безмълвно му ги подаде. Кинестън се облегна назад и разгъна първия, докато главният му управител се потеше срещу него. Когато работеше, Кинестън си позволяваше да се отклони от безупречния си външен вид, който поддържаше в обществото. Тъмносивото му сако беше метнато върху облегалката на креслото, беше свалил и връзката си. Горните копчета на бялата му риза бяха разкопчани, разкривайки великолепния бронзов загар на кожата му и стегнатите мускули на гърдите. Маншетите на ръкавите бяха навити до лакътя. На дясната му ръка се виждаше семпъл часовник с кожена каишка. Целият му вид напомняше млад лъв със златиста козина. Дори прекалено млад, за да бъде толкова богат и могъщ. Майкъл се питаше как Кинестън Джърмейн бе преуспял така бързо.

— Е, не е чак толкова зле, колкото очаквах. Но не е и толкова добре, както се надявахме. — Дълбокият глас на шефа му го изтръгна от завистливите мисли и Майкъл сепнато вдигна глава. Очите му срещнаха проницателните леденосини очи на работодателя му.

— Не. Ами… ние се постарахме максимално да заличим щетите.

Кинестън се усмихна. Майкъл Форестър наистина изглеждаше нещастен, но цялата проклета бъркотия можеше да бъде избегната, ако се бе постарал малко повече. Прегледа още веднъж статията в „Джърнъл“ и спря погледа си върху снимката. Устните му се извиха в лека усмивка. На снимката се виждаше един от келнерите, подгонил едър овен сред леха от нарциси. Текстът бе написан в добродушен, леко подигравателен стил, но все пак се споменаваше, че прецедентът е форма на протест от страна на собствениците на фермата Равенхайт в Крегсмур в окръг „Трите върха“. Всеки журналист, който би искал да блесне с интересна история, не би подценил случката.

— Свърза ли се с някого от семейство Уитъкър? — остро попита Кин и Майкъл кимна.

— Вчера. Обади се някакъв мъж, но беше много рязък.

— Джон Уитъкър?

Майкъл поклати глава.

— Не. Каза, че е роднина. Пристигнал е от Йорк за погребението.

Кин се намръщи.

— Имало е смърт в семейството? Не е Брин, нали? — развълнувано попита.

— Не. Каза, че тя била твърде разстроена, за да говори по телефона. Попитах дали е удобно да си насрочим среща, но мисля, че се обадих в лош момент. Те очевидно бяха много съкрушени и не исках да ги безпокоя повече.

Кин кимна.

— Правилно си постъпил.

Припомни си деня на погребението на родителите си. Баща му и втората му майка бяха убити при злополука в метрото на път за работа. Кин току-що бе навършил седемнадесет години, а Ванеса беше още на пет. Двамата внезапно се бяха озовали съвсем сами, не знаейки дори с какво ще платят наема за следващия месец, нито пък дали от социалните служби няма да вземат сестра му. Погребаха ги в едно малко гробище край града. Имаше малко цветя, а службата бе една от най-евтините, които предлагаше погребалното бюро.

Когато спуснаха ковчега, Ванеса се разплака силно. Кин стоеше като вцепенен край влажния гроб. От четири години, след онзи страшен случай, отношенията с баща му не бяха от най-добрите, но той все пак беше негов баща. Двамата имаха и хубави спомени, свързани с онези ранни години в Клеърмънт, преди да напуснат Върмонт и да се преместят в града. Стоеше там, стиснал слабичката трепереща ръчичка на Ванеса и се чувстваше безкрайно самотен и изоставен. Сякаш целият свят се бе сгромолясал върху раменете му.

— Да, постъпил си правилно — меко рече Кин. — Когато е починал близък, семейството трябва да бъде оставено да го оплаче на спокойствие. Дай им няколко седмици и отново се обади.

— През това време продажбата вече ще е приключила.

Кин изненадано погледна управителя си.

— Нима? Кога са подписани документите?

Майкъл се вгледа в присвитите светлосини очи на шефа си и почувства, че стомахът му се преобръща.

— Ами доколкото си спомням, преди шест дни. Договорите автоматично стават валидни, след като банката си удържи сумата за заема. Не съм спирал изпълнението на процедурата, но ако искаш мога пак да проверя.

Майкъл излезе и след малко се върна с папката.

— Да, не съм се излъгал. Документите са върнати подписани. След… — Той хвърли бърз поглед върху листа. — Да, след пет седмици собствеността ще бъде официално наша.

Кинестън взе договора и го прочете. Подписът най-отдолу беше на Джон Уитъкър. Датата беше от преди три дена. Кога беше станало това, преди или след като бяха изгубили някой член от семейството? Изведнъж почувства, че студени тръпки лазят по гърба му. Тази работа никак не му харесваше.

— Добре, остави документите, аз лично ще се погрижа за останалите формалности — рязко рече той и кимна на Майкъл.

Управителят му излезе, а Кин тихо въздъхна. По дяволите! Известно време стоя загледан в листите хартия, които го правеха пълноправен собственик на фермата Равенхайт заедно с добитъка и селскостопанския инвентар. Поклати глава и пред погледа му отново изплуваха онези златистокафяви очи.

Много ясно си припомни деня, в който семейството му трябваше да напусне фермата на дядо му в Клеърмънт. Това беше малка ферма, но дядо му не искаше най-малкият му син да си заминава. Но през шестдесетте години времената рязко се промениха. Семейството вече не можеше да се изхранва от малкото стопанство с няколко млечни крави и от производството на ябълково вино и зеленчуци. Едвам стигаше да не гладуват и въпреки че храната и газта все още бяха евтини, нямаха средства, за да купуват нови животни и да поддържат селскостопанския инвентар. През шестдесетте години много ферми бяха разорени, собствениците им бяха принудени да напуснат земите си и да се преместят в града.

Кин стана и приближи до прозореца. Загледа се в красивите градини на новия си хотел, където следите от овцете все още личаха.

Беше на девет години, когато родителите му решиха да се преместят в Ню Йорк. Намрази града още в първия миг, в който го видя. Въздухът бе натежал от бензинови пари, а сградите му приличаха на огромни чудовища, които всеки миг щяха да го смачкат. Нямаше планини, нито високи върхове, покрити със сняг, нямаше зелени хълмове и безкрайни поляни, изпъстрени с ярки цветя. Не се виждаха църкви с остри върхове, нито малки спретнати къщички с червени тухли, заобиколени от красиво подредени градини. Пред погледа на малкото момче се издигаха сиви небостъргачи, грозни и потискащи. Беше готов на всичко, само и само да се върне у дома, във Върмонт. И той — Моргън, искаше същото.

Извърна се от прозореца, седна отново до бюрото и отново взе документите на фермата, наречена Равенхайт. В същия миг пред него изплуваха двете тигрови очи. Странно, не си спомняше как изглеждаше онази жена, освен че беше едра и тромава, облечена в ужасни дрехи. Но онези очи… Ах, онези очи. Толкова красиви, толкова гневни. Не се учудваше. Той й бе причинил тъкмо това, от което толкова бе страдал като малко момче.

Кин рязко протегна ръка и вдигна телефонната слушалка.

— Карпентър? Обажда се Кинестън. Моля те да отидеш до общината на окръг „Трите върха“ и да поискаш да ти дадат списъка на всички ферми, които се намират близо до Равенхайт в Крегсмур. Не, не искам да строя, искам да купя някоя от тях и то близо до Равенхайт. Да… да, точно така. Намислил съм нещо.

Затвори и отново се втренчи в договора. Трябваше да притежава земята на Равенхайт, беше вложил вече прекалено много пари в проекта, но винаги имаше някаква алтернатива.

Внезапно отново се почувства на четиринадесет години. Видя се как чака треперещ в колата на баща си, загледан в онази сграда с червените тухли. Не, мрачно си каза Кинестън, невинаги има алтернатива. Но в този случай с фермата Равенхайт трябваше да има. Поне за Брин Уитъкър трябваше да има.

Тази мисъл го накара да се почувства много по-добре.

Джон Уитъкър внезапно се почувства зле. Толкова зле, че спря трактора. Ръката му трепереше. Опря лице върху хладното кормило. Устата му беше отворена, опитваше се да си поеме дъх. Но въздухът сякаш не достигаше до белите му дробове. Отвори вратата на шофьорската кабина и излезе навън. Краката му потънаха в меката почва. Мъжът се олюля, прегъна се на две и коленичи в рохкавата пръст.

Изправи глава, опитвайки се да не изпада в паника. Полетата блестяха като огромен изумруд, окъпани от дъжда. Почувства, че го обливат горещи вълни. Сякаш в гърдите му избухнаха пламъци, които се придвижиха към гърлото, и му пречеха да диша. Отново се опита да си поеме въздух, но отново не успя. Отпусна се върху земята и зарови глава в хладната трева. Миришеше на хубаво, на земя и той си представи Марта. Видя я отново, седнала в леглото, докато го чака да се съблече, самата тя вече облечена в една от нейните затворени до врата бели памучни нощници. Марта и нейните големи заоблени гърди, до които толкова често бе заспивал през дългите години брачен живот.

Джон усещаше бесните удари на сърцето си. Туптеше твърде силно, твърде бързо. Внезапно го прониза остра болка. Толкова силна болка… Знаеше, че му остава съвсем малко. Минути? Вече нямаше значение. Прехвърли на ум, без съжаление, живота си. Беше се оженил за добра жена, която предано бе обичал през целия им съвместен живот. Имаха две прекрасни деца и бяха отгледали едно добро и умно момче — Ейдриън.

Марта… Затвори очи. Скоро щеше отново да бъде с Марта. И с Кати. Мисълта за нея му причини болка. Беше се провалил с по-голямата си дъщеря. Чувството на вина притъпи болката в гърдите му. В небето над него кръжеше ястреб. Надигна се и видя стадото овце, което беше превалило хълма и се спускаше към него. Брин. Тази мисъл го накара за миг да забрави всичко — усещането за мократа трева, пламъка, изгарящ гърдите му, звука от накъсаното му дишане, спомените за миналото.

Брин. Какво ще стане с Брин?

Джон Уитъкър затвори очи и почувства как цялото му тяло започна да трепери. Помоли се да се намери някой, който да се погрижи за по-малката му дъщеря, някой, който да я обича и пази.

Треперенето спря. Заглъхна и хриптящият звук в гърдите му. Овцете вече бяха стигнали до него и го заобиколиха в кръг. Дори и те се умълчаха. Чуваха се единствено пронизителните крясъци на ястреба, кръжащ над главата му.

Ланс Прескът отново се погледна в огледалото и за кой ли път оправи безупречно вързаната си връзка. Застанала зад него, майка му наблюдаваше всяко негово движение. Тя го познаваше толкова добре. Знаеше слабостите и алчността му, инстинктите, които направляваха действията му. И това беше съвсем естествено, защото той беше всичко, което бе създала на този свят.

Въпреки скромния си произход Мойра успешно се беше омъжила за Клив Прескът III, образец на американски аристократ от източния бряг, който си поживя добре и има благоразумието да умре млад. Сега Мойра беше уважавана и почитана вдовица от „старата гвардия“. Обличаше се консервативно, но с вкус. Беше се научила да играе бридж и умееше да си създава обществено полезни контакти. Но освен брака си и добрите обноски, Мойра притежаваше още едно оръжие, което трябваше да й осигури приличен живот — Ланс.

Когато се омъжи, Мойра нямаше намерение да ражда деца. Обаче по-късно, когато разбра действителното финансово състояние на съпруга си, премисли. Едно дете пораства и създава семейство, а едно дете с фамилията Прескът може и да не притежава пари, но разполага с нещо много по-важно — произхода. Една красива дъщеря би могла да се омъжи за някой милионер, който иска да се сроди със старата класа. Но Мойра роди син. И това си имаше своите добри страни. Момчето й спечели одобрението на семейството и обществото. Та нали тя си беше свършила отлично работата и беше осигурила наследника на фамилията Прескът. С нетърпение наблюдаваше как расте синът й и за нейна радост той се превърна в изискан и много красив младеж. Тя се погрижи да го научи да се облича с вкус, изпрати в го в най-реномираните училища, подбираше приятелите му. Знаеше, че рано или късно, трудът й щеше да бъде възнаграден. Най-големият й успех бе запознанството на Ланс с принцесата на Вентура. Мойра бе във вихъра си — изучила беше всички вкусове на момичето, от предпочитаните й цветове до любимите й вина. Знаеше какви празненства и балове обича да посещава, дори какви са политическите й предпочитания. Но ето че целият този труд отиде на вятъра…

Очите й застрашително блеснаха, когато младият мъж отново понечи да поправи вратовръзката си.

— Вързана е безупречно — остро каза тя. — Престани най-сетне, гостите ще пристигнат всеки момент.

Синът й потисна недоволната си въздишка. Щеше да се радва, когато проклетото парти свърши. Разходите за него го хвърляха в ужас. Двамата с майка му притежаваха обща банкова сметка и колкото и да се опитваше не можеше да промени това положение. Неговите пари бяха и нейни пари. И да не беше така, Мойра пак щеше да му ги вземе.

— Ето, звъни се! Стой си на мястото — изсъска Мойра, когато Ланс се запъти към вратата на спалнята. — Камериерката ще отвори. За бога, Ланс, това е моето парти и всичко трябва да бъде съвършено! Дай ми ръка, ще отидем да посрещнем гостите заедно.

Първите, които пристигнаха бяха Моли и Гари Тайнспин. Не след дълго ги последва каймакът на нюйоркската „стара гвардия“, мъжете във вечерни костюми, а жените — в скъпи рокли, обсипани с бижута. Мойра беше облякла единствената си оригинална рокля от Валентино, а на врата й блестеше диамантената огърлица, принадлежала на бабата на Клив. Всички присъстващи бяха единодушни, че Мойра изглежда отлично и се е справила блестящо с организацията на празненството. Те знаеха, че парите, които Ланс беше получил след развода си с Вентура не бяха много, но в крайна сметка Мойра беше „една от тях“ и никога не би пренебрегнала положението си в обществото. Всички от семейство Прескът умееха да се забавляват и да харчат пари с щедра ръка. Мойра Прескът не беше изключение. На гостите бяха поднесени хайвер и омари, а виното беше марково — „Мутон Ротшилд“ и „Моет Шандон“.

Ланс отпиваше от студеното шампанско, загледан в тълпата. Там някъде трябваше да е дошла още някоя богата и стеснителна наследница. Някоя като Мериън, но без толкова влиятелен и силен баща. Ланс мразеше да губи. Всъщност досега винаги губеше. Беше загубил дори битката със собствената си майка. Устата му пресъхна от горчилката на спомените и дори щедрата глътка от великолепното френско шампанско не можа да я отмие.

Проклета да е Мериън. Проклет да е Ню Йорк. Проклета да е майка му и всички тези хора, които се забавляваха за негова сметка.

Ланс искаше да направи нещо, каквото и да е то, само и само да им покаже на какво е способен.

В този миг не подозираше, че желанието му много скоро щеше да се сбъдне.