Максин Бари
Огън и лед (2)

Глава 1

Йоркшир, Северна Англия, днешни дни

— Х… хай… хайде… — Гласът й потрепери колебливо, но успя да се пребори с режещия мартенски вятър, бушуващ в безлюдната долина. Брин Уитъкър примигна тревожно срещу първите дъждовни капки. Тя пое дълбоко дъх и притисна длани на фуния около устните си. — Ха… хай… хайде… татко, да вървим.

Беше само на шест години, когато за пръв път попита баща си защо заеква точно на това проклето „х“. Тогава той й бе обяснил, търпеливо и насмешливо, че вероятно се страхува да не издиша целия въздух от гърдите си. Ето, и сега той се оказа прав, както винаги — в далечината мъглата вече бе започнала да се вдига — и Брин се усмихна обнадеждена. Винаги потръпваше от радост, когато величествено пред нея се изправяха очертанията на хълмовете. Наоколо овцете поклащаха опашки, блееха и подтичваха насам-натам, а сред тях се щураха агнетата, изплашени да не изостанат от стадото.

Брин отвори задния капак на ремаркето и посегна към първата бала сено, която бе затегната с червена връв. Измърсените, но здрави брезентови ръкавици, с които тя не се разделяше, когато работеше във фермата, предпазваха ръцете й. Със замах стовари балата на земята. Изпъна гръбнак и се пресегна към втората. Когато и деветте бали сено бяха разтоварени, тя вече се беше изпотила и дишаше тежко. Спря се за минута, за да си поеме дъх и започна да влачи първата към най-близката метална скара, отблъсквайки притискащите се към нея нетърпеливи овце. Бръкна в джоба на анорака си и измъкна нож, за да разреже заплетения възел на връвта. Сетне веднага го пусна обратно, за да не нарани неволно в бързината някоя овца. Накрая се зае да разпръсква сеното по железните скари.

Работеше бавно, методично и с лекота, въпреки че отстрани изглеждаше прекалено едра и тромава. Позволи си кратка почивка едва когато свърши със сеното. След това, без да бърза, изчисти високите си ботуши като се подпираше на страничната рама на трактора. Намести очилата си, качи се в кабината и включи двигателя, за да изтегли ремаркето от поляната. Въртеше уверено голямото кормило и мощният трактор послушно се заклати към шосето.

Брин погледна часовника си. Днес се бе справила добре. Работила бе по-чевръсто от друг път. Махна весело с ръка на мистър Горнуел. Шестте ловджийски кучета, които следваха коня му, жизнерадостно се разлаяха в отговор на поздрава й. Младата жена вдигна поглед към небето, за да се увери, че няма да вали, но от изток се задаваха тъмносиви облаци и тя отново се разтревожи, че няма да успее да свърши всичко, което си беше наумила за деня. Брин обичаше Йоркшир и долината, в която бе фермата на баща й. Тя твърдо вярваше, че няма по-прекрасно кътче на земята. На изток земите на баща й граничеха с река Уоф, откъдето идваше и името на долината. Дълга около шестдесет километра, долината Уоф обединяваше десетина по-малки котловини с плодородна почва, простиращи се чак до градчето Оутли. Понякога Брин тайничко завиждаше на фермерите в по-ниските и закътани котловини — там почвата беше по-плодородна, отколкото във фермата на баща й. Но и така бяха доволни, защото земята им ги изхранваше. Дано само успеят да задържат фермата…

Внезапно предчувствие сепна унеса й. По гърба й пробягна нервна тръпка и тя прехапа устни — досаден тик, който се появяваше винаги, когато беше напрегната. Когато Брин излезе рано сутринта, след като бе закусила набързо, пощата още не бе пристигнала. От всичко на света, тя най-много мразеше неизвестността… Въздъхна дълбоко и пое по калния страничен път, водещ към хълма Равенхайт, където я очакваше уютът на родния й дом. Припомни си колко пъти бе чакала пощата с нетърпение, особено по Коледа и в навечерието на рождения си ден. А ето че сега потръпваше от страх и омраза само като си помислеше, че може да пристигне онова неприятно известие от него. От Кинестън М. Джърмейн. Мразеше дори името му!

Сгушена в подножието на заобления хълм Равенхайт, къщата, с масивните си стени от сив камък, изглеждаше непоклатима и вдъхваше увереност и спокойствие. От широкия комин излиташе гъст пушек и веднага се разстилаше в студения, влажен въздух. Когато Брин прекосяваше двора, Вайълет — старата шотландска овчарка — се надигна от любимото си място до ъгъла на хамбара. Кучето се втурна към господарката си и залая радостно.

— Здравей, стара приятелко! Искаш да се намъкнеш в кухнята, познах ли? — Девойката разроши с ръка козината зад ушите на кучето. После внимателно го отмести с ръка, за да влезе.

В преддверието към кухнята, покрито с евтин линолеум, момичето изхлузи изкаляните ботуши и окачи шапката си на закачалката, без да обръща внимание на отражението си в стенното огледало. Много добре знаеше какво щеше да види в него, защо трябваше да разваля настроението си?

Вайълет се отърка в краката й и веднага се насочи към масивната тухлена печка, където след кратка прозявка се сви на кълбо. Нейните потомци пазеха стадата в радиус от десетки километри наоколо. Брин се усмихна на послушната стара овчарка и й подхвърли една от любимите й бисквити.

Кухнята, както винаги, беше приятно затоплена и гостоприемна. Брин беше пребоядисала стените миналата година — отново в нарцисово жълто, както това бе сторила майка й за първи път преди двадесет години. Подът бе покрит с керамични плочи, върху които застилаше плътен килим, за да не изстиват нозете й, когато слизаше боса от спалнята си. Ръчно изработената маса в средата на просторното помещение бе образец на изкусната тежка дъбова мебел от добрите стари времена. Върху нея Брин бе поставила малка ваза със свежи нарциси, които Фред Джекъмб отглеждаше в оранжерията си. Той ги разменяше срещу нейния прясно изпечен и ухаещ домашен хляб. Завесите на прозорците бяха бели, с избродирани върху тях макове и хармонираха чудесно на десена на ленената покривка върху масата. Приятно ухаеше на печено. Топлината отпусна тялото й и й напомни за времето, когато майка й шеташе тук. Тя винаги посрещаше малката Брин с приветлива усмивка. След като пристигнеше с училищния автобус, момиченцето обичаше да се втурва в кухнята, за да каже на майка си колко е изгладняла и уморена.

Брин поклати тъжно глава и съблече зеления анорак. Буйните й красиви коси, с цвят на див кестен, се разпиляха по широките й рамене и тя ги отметна с привичен жест от лицето си. Трябваше да отиде до всекидневната и да провери дали е пристигнала пощата, но краката като че ли отказваха да й се подчинят. Момичето взе една кана и я напълни с вода от чешмата под стъпалата, водещи към горния етаж. Трябваше да обели картофите, които не бяха малко. За обяд на масата щяха да седнат шестима добре изгладнели, яки мъже. Върна се до мивката, изми зелето, надникна във фурната, за да провери дали не са загорели печеното и пудинга, които беше оставила на слаб огън още сутринта.

Приготви си чаша кафе и без да бърза го изпи, докато преглеждаше набързо вестника. Брин избягваше да чете съобщенията за катастрофи, злополуки и особено некролозите. Толкова много страдание имаше по света. По прозорците отвън се посипаха първите капки дъжд. Брин въздъхна — знаеше, че мъжете ще пристигнат мокри, изнервени и гладни. Затова побърза да стъкми огъня в камината във всекидневната. Добави и няколко цепеници в кухненската печка. Тя умееше да поддържа равномерна температурата в къщата. Накрая извади прахосмукачката и се залови с пода. Когато след около час отвън се чу буботенето на другите два трактора, масата вече беше напълно готова, а обядът — сервиран. Пръв, както винаги, вътре се втурна баща й.

— Здрасти, момичето ми. Ама тук мирише чудесно! — извика той още от прага и зачервената Брин се засмя от удоволствие.

С тези думи той я радваше всеки божи делник. Отначало ги беше казвал на майка си, после на съпругата си, а сега бе ред и на дъщерята.

— Запалила съм камината във всекидневната, татко. Защо не идеш да се посгрееш там, а после да слезеш за обяда?

Джон Уитъкър я изгледа изпитателно. Нито за миг не повярва на привидно безгрижния й, делничен тон. Не можеше да го излъже така лесно. Затова само кимна сухо, замислен за съдбата на любимата си дъщеря. Не биваше да показва, че е изненадан от поведението й. Животът отдавна го беше научил да прикрива тревогите си, дори пред най-близките хора. Джон бавно прекоси кухнята, влезе в дневната и с пъшкане се настани в широкия стол до камината, в който само той сядаше. Струваше му се, че никога досега не се бе чувствал толкова уморен и стар. Потри чело и погледна към Бил и Сам, двама от по-възрастните работници във фермата, които вече се бяха настанили на дивана и бяха изпънали нозе към огъня. По лицата им бе изписано колко много са доволни, че най-после са се прибрали в топлата стая. Джон отвърна поглед от тях. Никак не му се искаше да разговарят, защото още не бе намерил сили, за да им съобщи новината. Усещаше се виновен — нали всеки има право да знае, дали ще има утре с какво да осигурява прехраната си. Сърцето не му позволяваше да ги изненада с тази мрачна вест тъкмо сега. Та нали някога, още преди шестдесет години, неговият баща бе наел техните бащи като ратаи. Джон Уитъкър съзнаваше какъв удар ще понесат тези вече не млади мъже (Бил и Сам отдавна бяха прехвърлили четиридесетте) и колко трудно, дори невъзможно ще им бъде да си намерят нова работа. Особено в околността.

По дяволите и министрите, и вестникарите, и Европейският съюз. На скромните фермери от Йоркшир не им трябваше някакъв си там Общ пазар? Мъжете от фамилията Уитъкър бяха обитавали и управлявали тази ферма повече от четири столетия. И се бяха справяли доста добре. А сега…

Джон рязко се изправи и осенен от внезапно подозрение, притисна ръка към сърцето си. Примигна от лекия, едва доловим спазъм, пронизал лявата половина на гръдния му кош. Крадешком изгледа двамата мъже в стаята, но те явно не бяха забелязали нищо. Наложи си да диша по-бавно, по-ритмично и реакцията на тялото му не закъсня. Болката постепенно затихна. Каза си, че приличат на онези пристъпи от стомашно разстройство, които го мъчеха от младини. Но сам не си вярваше. Е, нали такива бели често се случват с мъжете на неговата възраст. Залови се да разтрива лявата си ръка, защото беше леко изтръпнала. Миналия месец бе отказал лекарски преглед. Джон обърна лице към печката. През процепите на капака искряха игриви пламъци. Те сякаш хипнотизираха втренчения му поглед, но всичко постепенно се замъгляваше пред очите му…

В кухнята Брин наля горещ чай на Роби и Рони Питърс, двадесетгодишните близнаци, които заедно с Бил и Сам помагаха на баща й в поддържането на фермата. Сетне взе таблата с наредените върху нея чаши и я занесе в дневната. Джон вдигна глава и се опита да се усмихне на дъщеря си. Протегна ръка и взе своята чаша. Нерадостните мисли отново го връхлетяха. Какво ще стане с нея, с най-малкото от децата му, когато я изостави завинаги? И когато изгубят фермата? Защото вече беше напълно ясно, че нито той, нито неговата любимка Бриони Роуз ще успеят да задържат семейната ферма — гордостта на рода Уитъкър.

Джон си спомняше съвсем ясно деня, в който тя се роди, като да бе вчера. Макар да бе преживял нещо подобно при раждането на Кати, отново нетърпеливо бе кръстосвал същата тази кухня в очакване да свърши дразнещото суетене на акушерката около казаните с гореща вода и търсенето на още и още кърпи. Те отдавна бяха занесли на горния етаж всички кърпи, които бяха успели да открият в къщата. Часовете се нижеха бавно и мъчително. Малката Кати, която през цялата нощ бе очаквала възбудена раждането на новото братче или сестриче, вече бе заспала. А когато този миг най-после настъпи, акушерката припряно му извика да се качи горе. В леглото го очакваше неговата любима Марта, бледа и изтощена, но радостна, с малкото ревящо вързопче в ръце.

— Съжалявам, Джон — смутено прошепна тогава тя. — И този път е момиче.

Джон бе поклатил недоумяващо глава. И досега не можеше да си обясни защо Марта тогава му се извини? Та нали от това ревящо вързопче бе израсналата прекрасната Бриони Роуз, обожаваната му дъщеря, която единствена умееше да го накара да забравя грижите си. Не че не обичаше Кати, в сърцето му винаги имаше място и за нея. Кати беше… Е, Кати си е Кати и толкоз. Ала Бриони, или Брин, както я наричаха всички, освен Джон, бе по-различна. Тя приличаше на Кати колкото сирене на тебешир. Още когато проходи и започна да бърбори, всички разбраха, че малката Брин ще бъде любимката на баща си. Особено болезнено тогава го почувстваха Марта, Кати, а по-късно и Ейдриън.

— Как си, татко?

Мекият й глас внезапно го върна към настоящето и той побърза да й отвърне с усмивка:

— Всичко е наред, моето момиче.

Очите му се присвиха, докато се опитваше да я оглежда по-безпристрастно. Доколкото му бе възможно, разбира се. Ако Брин иска да бъде щастлива, трябва по-скоро да си намери съпруг, при това собственик на ферма, и то някъде недалеч оттук. Ще повехне като стайно цвете, ако се затвори в някой град — дъщеря му обичаше родния си край с всяка фибра на тялото си. Но какви шансове имаше в тази запустяла долина? Дори той, който я обичаше повече от всичките си останали деца, не можеше да отрече, че Брин не притежава тънката и изящна фигура, към каквато се стремяха повечето от днешните момичета. Бе доста едра и набита. Може би няма да е зле, ако успее да смъкне няколко килограма. Но пък косата й бе великолепна — гъста, тъмнокестенява. От онези коси, за които биха се избили манекенките в Лондон, по които Кати така си припадаше. Тя се спускаше като водопад над раменете й, като буен планински поток. Кожата й бе безупречна, впрочем винаги си е била такава. Затова Кати не преставаше да му досажда с оплакванията си, че не било честно само Брин да е надарена с такава чиста и фина кожа. А пък очите й…

Джон още помнеше мига, когато за пръв път видя тези очи. Когато пристъпи към леглото на Марта и се взря изпитателно в малкото вързопче, мърдащо в ръцете й, още тогава го бе поразило кичурчето косица с цвят на див кестен. Помисли си радостно, че новороденото бе успяло да открадне косата на майка си. А останалите черти? Ала когато жена му отметна чаршафа и бебето примижа на светлината, Джон усети как подът се разклаща под нозете му. Нали всички бебета се раждат почти слепи, със синкави очи, смътно си спомняше, че така беше и при Кати. Но очите, които тогава мижаха срещу него, бяха същите, които го гледаха и сега, двадесет и две години по-късно. Джон бе уверен, че няма да може да ги опише с думи пред някой непознат. Най-близкото определение, което му хрумваше бе, че имаха цвета на отлежало шери. Бяха кафяви, но понякога изглеждаха почти меденочервени. И златни. В тях преливаха червеникави, кафяви, златни оттенъци. Зениците бяха изпъстрени с малки кадифенозлатисти петънца. Напомняха му за очи на кошута, нежни и доверчиви. Но те се преобразяваха в очи на тигрица, когато някой успееше да ядоса момичето му. Джон бе виждал поне дузина мъже, които започваха да преглъщат смутено, когато за пръв път зърваха очите на Брин.

Ех, защо не бе малко по-дребна, тъжно си помисли той. Макар самият той да харесваше едрите жени. Нали и неговата Марта не бе от дребните, а нямаше съмнение, че Бриони и в това се бе метнала на майка си. Бе почти метър и осемдесет висока, но в същото време умееше да бъде и грациозна, и миловидна, което често караше Кати да побледнява от завист. В днешните объркани времена, размишляваше баща й, мъжете явно си падат по момичета, които приличат на мършави хрътки. Е, може би все някога ще се намери мъж и за неговата любима Брин, но за тази цел тя не бива да се застоява само във фермата. Макар да знаеше много добре, че дъщеря му не обичаше да напуска семейното имение.

— Обедът е готов!

Призивът долетя откъм кухнята и двамата млади мъже веднага рипнаха от столовете. Типични йоркширци, каза си Джон, като се надигна и бавно пое към кухнята. Шестдесет и две годишен, Джон Уитъкър се чувстваше доста по-стар. Докато заемаше своето място начело на дългата маса, той усети как се огъна писмото, пъхнато сутринта в левия джоб на ризата му. Застина за миг при мисълта, че след обед трябва да го покаже на дъщеря си.

Мъжете не изпускаха от очи движенията на домакинята — Брин чевръсто измъкна димящото печено от фурната и постави тавата в средата на масата. После сервира пудинга, наряза го на шест парчета и нареди порциите в чиниите. Веднага след това поднесе картофите и зелето. Мъжете дъвчеха мълчаливо и съсредоточено и с нескрита охота. Близнаците Роби и Рони погълнаха най-бързо храната под насърчителните погледи на Брин и Джон. Очевидно бяха изгладнели. Също като майка си, Брин се радваше, когато мъжете от фермата харесват приготвените от нея ястия и обичаше да ги наблюдава как се хранят.

— Твоята Брин готви досущ като майка си — пръв заговори Сам, след като отмести празната си чиния.

Брин усети, че се изчервява от искрената похвала. Накрая поднесе печените ябълки, с пълнеж от стафиди, залети с ябълково вино. След десерта мъжете станаха от масата и поеха към тракторите, а Брин се зае с миенето на чиниите. Тъкмо приключваше, когато Джон влезе при нея и тихо остави писмото на масата.

Тя се сепна, когато видя клеймото върху плика: „Компания Джърмейн“. Звучеше… прекалено американско… Настръхна от неприязън, необяснима и за самата нея.

— Това ново писмо ли е?

— Да. Още едно. Мисля, че ще е по-добре сама да го прочетеш.

Брин сърдито сви устни.

— По-късно ще го прочета, татко.

Джон само кимна унило, издърпа ципа на анорака си и излезе в преддверието. С бавни крачки се отправи към трактора. Дъщеря му го проследи през прозореца, гледаше след него докато машината се скри от погледа й. В кухнята отново надвисна тягостна тишина. Едва тогава младото момиче си позволи да заплаче. „Сълзите никога и за нищо не помагат!“ — припомни си думите на майка си в онзи кошмарен ден, когато лекарят им съобщи, че е болна от рак. Брин не си спомняше някога майка й да бе плакала, освен един-единствен път, пет месеца преди да умре. „Всички от фермата Уитъкър са замесени от кораво тесто“, помисли си Брин и изтри сълзите си.

Реши да лъсне всичко в кухнята, само и само да се намира на работа и да не позволи на унинието да я надвие. Чак когато се задъха от умора, тя се отпусна на най-близкия стол до масата и посегна към плика. Беше погрешно адресиран до мистър Брин Уитъкър. От няколко години насам все тя се занимаваше с писмата и сметките на фермата, а баща й се грижеше повече за овцете. Брин прочете внимателно сухото, делово писмо. Онези от компанията Джърмейн мислеха, че тя е син, а не дъщеря на собственика.

И това писмо почти не се различаваше от предишните, с едно изключение: този път цената за купуване на фермата бе скочила с още хиляда лири, предлагаха също мистър Джърмейн да стане притежател и на стадата. Брин учудено присви очи — „… за да се облекчат условията на сделката“, пишеше в писмото. Какво ли разбираха под условията на сделката? Погледна към подписа, който вече добре познаваше. Името бе изписано собственоръчно и самоуверено, с черно мастило: Кинестън Джърмейн. Смачка гневно писмото и го захвърли в печката, до която се бе изтегнала Вайълет. Старата овчарка надигна уплашено глава, но Брин я погали и тя отново се отпусна на пода.

Брин се наведе напред и прегърна любимото си куче. Колко ли още щяха да издържат. Проклетите банки… всичко зависеше сега от тях, гневно си помисли. Непрекъснато ги притискаха за вноските от заема, а лихвите бяха направо безбожни. Сигурно са научили за офертата от агенцията „Джърмейн“. А може пък и да не знаят нищо. Този мистър Кинестън Джърмейн сигурно не е толкова глупав, че да говори наляво и надясно за деловите си намерения.

А какво ще стане после? Дали само на нея така й се струва, или баща й наистина вече съвсем се бе отчаял? Преди пет години, когато за пръв път фермата се оказа на загуба, Джон бе изразил увереност, че ще се справят и скоро всичко ще се промени към по-добро. Дори отказа да съкрати работниците, и те оцениха неговия жест, като останаха лоялни към него. Брин много добре знаеше, нали тъкмо тя водеше напоследък сметките, че никой от тях не получава щедро възнаграждение. След като бяха секнали правителствените субсидии за дребните фермери, и то тъкмо когато конкуренцията на вносителите от континента се бе засилила, положението започна да се влошава с всеки изминат ден. Тя добре разбираше причините за катастрофата, макар никога да не си позволяваше да ги споделя пред мъжете от фермата.

Но в едно бе сигурна — никога, за нищо на света, няма да продаде фермата на онзи проклет янки, на мистър Кинестън Джърмейн!

Наля си още една чаша чай, а после отново се върна при лавиците с чашите и бутилките за млякото. Добре че поне Кати беше далеч оттук. Тя сигурно добре се забавлява в шумния Лондон. Кати винаги е била най-хитрата от всички тях. Макар че Брин завърши учението си с по-високи оценки от сестра си. Успехът й, между впрочем, доста подразни Кати, която не си правеше труда да заляга усърдно над уроците. Дори напусна училището в Ийстър още на шестнадесет години. Но тъкмо тя успя да се измъкне от глухата провинция и да замине за Лондон. А защо пък не? В края на краищата, Кати беше едно много красиво момиче.

Брин мъчително преживяваше раздялата със сестра си. Замислено пристъпи в дневната и измъкна от старинния уелски скрин голям, професионален фотопортрет на Кати. Това бе първият й пробив, както обичаше да се хвали тя самата. Тогава беше само на осемнадесет и работеше на рецепцията на един хотел. Един от гостите на хотела се оказал професионален фотограф. Той бил привлечен от красивата Кати и започнал да флиртува с нея. Но тя му позволила да й направи само този фотопортрет. При това напълно безплатно. Брин си припомни с усмивка този епизод от живота на сестра си. Мъжете винаги са харесвали Кати. Но онзи се оказал почтен — наистина бил фотограф. Майсторски изработената снимка го доказваше по неоспорим начин. За разлика от Брин, Кати бе наследила от баща си русата коса и ясносините очи, жилавата му физика и дори нещичко от походката му. Когато майка им четеше приказката „Спящата красавица“, Брин винаги си представяше принцесата като Кати, нежна, почти ефирна, усмихната и чаровна.

След около година, вече деветнадесетгодишна, Кати реши да си пробва късмета в Лондон и да стане фотомодел. Брин не бе се изненадала от решението на по-голямата си сестра. Особено след като всички знаеха, че Кати не понася живота във фермата, и й е скучно в обезлюдената долина. Тук овцете бяха повече от хората. Тя не обичаше природата толкова страстно както я обичаше Брин. Майка им Марта почина, когато Брин беше на дванадесет, а Кати на петнадесет години. Нямаше вече кой да възпира желанията на Кати. Баща им се възпротиви яростно на решението й да замине от дома. Тревожеше го мисълта какво можеше да се случи на неговото малко момиче в огромния град. Но тя винаги успяваше да наложи своето. Дори можеше да бъде много язвителна и свадлива, когато преследваше някаква цел. Брин си спомни всичко това, докато се вглеждаше внимателно във фотопортрета на сестра си.

Изминали бяха шест години, откакто Кати се подвизаваше в столицата. И макар че почти не им пишеше, а само понякога се обаждаше по телефона, Брин я разпитваше за всичките й авантюри. Дори се гордееше с успеха на по-голямата си сестра. Струваше й се фантастично, че тяхната Кати е фотомодел! Особено като се сравняваше с нея, толкова скромно изглеждаща, и някак си съвсем обикновена. По дяволите! Младото момиче пропъди мислите и прибра снимката в чекмеджето на скрина. Добре че поне Кати се бе уредила. Но и братовчед им Ейдриън не се справяше зле в град Йорк. Май ще се окаже, че всички ще си подредят живота — освен нея…

И тогава се разплака. Внезапно и безутешно. Много мъка й се бе събрала. Най-много страдаше заради баща си, който се опитваше да скрие от нея истината за болестта си. Оплакваше всичко, което й беше мило и скъпо. Всичко, което щеше да бъде стъпкано от онази американска компания. Но най-много плачеше заради себе си, заради съдбата си. Защото бе толкова грозна, дебела и нещастна.

Вайълет, стресната от хлиповете й, се приближи до нея и завря сивата си муцуна в скута й. Кафявите й очи тревожно се втренчиха в мокрото й лице. Брин успя отново да се овладее и събра сили, за да размисли над нещата трезво. Първо ще трябва да се погрижи за баща си, защото най-важното е той да издържи. Нали във фермата те двамата не са сами, всички работници са на тяхна страна? „Всичко ще се уреди и отново ще заживеят както преди“ — каза си Брин. Защо трябва тогава да се измъчва? Разсеяно посегна към сладкишите във фруктиерата на малката масичка. След минута се почувства по-добре.

„Хайде, Брин, стегни се!“ — заповяда си тя. — „По-добре да не се мотаеш в кухнята, а да идеш и да нахраниш пилетата! Иначе няма да можеш да поднесеш пресни сладкиши за чая след обед“. Девойката тръсна глава и рязко се изправи. Вайълет покорно тръгна след нея.

Лондон

Кати Уитъкър си наля още една чаша. Напоследък пиеше повече. Започна да посяга към чашата от онези дни, когато разбра, че е безсмислено да мечтае да стане модел от първа величина. Бе успяла да се вреди само за няколко дребни поръчки. Но в писмата до Йоркшир неизменно съобщаваше за поредния си успех в столицата. А да напусне Лондон и да се върне в глухата провинция… не, това бе немислимо. Не можеше да се изправи отново пред старата ферма и да се върне към предишния си монотонен живот. Нали като нея бяха постъпвали десетки жени. Освен това се бе влюбила в заможен и улегнал мъж.

Той я бе посетил тъкмо днес в нейния апартамент, по-точно в неговия апартамент, за да я уведоми, че всичко между тях вече свършило. Каза го просто така, без излишни емоции. Без да му мигне дори окото, че на нея й оставаха само два дни до срока за погасяване на заема. Сега откъде да намери пари? Да-а, ето, че се налага от сега нататък да разчита само на себе си. Причината й беше напълно ясна: тя съвсем не беше единствената млада жена, пристигнала в огромния, пренаселен град, за да „пробие като модел“. Онези копелета винаги намираха нещо ново. По-млада, по-свежа плът.

Кати изпи уискито и се отпусна в пиянска дрямка, изпълнена със самосъжаление. В края на краищата, ще се наложи да се върне у дома. С подвита опашка. При тази мисъл последва нов порой от сълзи. Протегна ръка към бележника си и отбеляза с разкривен почерк поредното си поражение — измяната на богатия й любовник и предвестието за предстоящата раздяла със столичния живот. Задъхано прокле сър Лайънъл Стейвъндиш. Ядоса се, че не може да спре да мисли за него, и скочи от дивана. Бележникът падна на килима под масата. Замята се като бясна из апартамента, трескаво отваряше чекмеджетата, за да натъпче дрехите си в куфара. За миг се спря, защото стените се завъртяха пред очите й. После отиде в банята, изпразни от шкафчето цялата парфюмерия и я наблъска в широкия сак с емблемата на луксозния магазин „Хародс“. Сетне огледа методично всяко кътче от апартамента, за да не забрави нещо ценно. Но замаяна от уискито, Кати не забеляза бележника.

Щеше да й липсва компанията на съседката, Лорна Уей, млада адвокатка, все още беше в кантората си, така че двете жени не успяха да се сбогуват. Лорна не харесваше сър Лайънъл. Не, по-добре е да престане да се мотае и веднага да се махне оттук.

Почувства се напълно съкрушена. Сгуши се в едно кресло и отново се обля в сълзи.

Доста време измина, преди да посегне към телефона, за да набере номера на фермата в далечния Йоркшир и да съобщи на сестра си, че спешно й се налага да се върне у дома.